Бетани Кембъл
Любовен капан (11)

Единадесета глава

Джен си тръгна.

На следващия ден руският ледоразбивач пристигна навреме, както бе обещал Дагобърт. Започна да прокарва път през ледения хребет, като скърцаше и стенеше, докато накрая проходът се отвори.

Животните отплуваха в открито море, а хората крещяха и им махаха от леда. Провъзгласиха за герой Дагобърт, който беше уредил всичко. Той точно това искаше. Всяко бюро, агенция или организация, участвали в спасяването, получиха своя дял от рекламата. Няколко души споменаха имената на Хол и ескимосите, борили се да запазят живота на китовете, докато властта и привилегиите свършат своето. „Анкоридж Дейли Нюз“ отбеляза бегло, че ескимосите са можели да освободят китовете и без помощта на ледоразбивача, но никой не обърна внимание. Историята за руснаците, помогнали за спасяването на бедните животни заедно със стария американски петролен магнат, имаше много по-голям успех.

Веднага след това Дагобърт и Джен заминаха за Средиземно море. За почивка и възстановяване, както обяви той. От Кан направи второ публично изявление. Официално се отказа от сондажите в Бристол Бей.

— Аз съм стар човек — заяви пред пресата. — Време е да върна нещо на тази земя, дала ми толкова много. Никога не съм се чувствал така доволен, както при спасяването на горките животни. Отсега нататък възнамерявам да направя корпорацията „Мартинсън“ модел за цялата петролна индустрия.

Изявлението, дошло веднага след историята с китовете, му донесе безценна популярност.

Джен се върна и Дагобърт имаше своето момиче единствено за себе си. Само че не беше същото. Бе като един красив призрак. Тежеше му, че се усмихва рядко. Вече не се караше с него. Подчиняваше се безпрекословно. Грижите на стареца към нея нараснаха, но това не я направи щастлива. Дори не можеше да се преструва. Обичаше го, въпреки всичко, ала се чувстваше неуютно под неговото крило. Тя знаеше, че дядо й бе планирал всеки ден от почивката им така, че да се изтрият спомените от Аляска. Изнамери отнякъде един неженен принц да й показва нощните локали на Монте Карло. Шляещият се президентски племенник я заведе на разходка с яхта до Антибите, но това не я впечатли. Мислеше единствено за мъжа, останал някъде далеч в Аляска, и направо не й се живееше.

Една вечер старецът дойде при нея. Джен стоеше на широкия балкон в апартамента им в Сан Тропе. Носеше дълга черна вечерна рокля. Дагобърт бе платил луди пари за нея. Надяваше се да й подобри настроението, но не можа. Приличаше на тъжно дете, облякло дрехите на майка си. Гледаше закотвените в залива яхти, но в мислите й беше друго море, друг бряг и друг климат. Място, където слабият и малодушен човек не можеше да оцелее. Дочу стъпките на дядо си и опита да скалъпи усмивка. Той се приближи до нея и се вгледа в морето, окъпано от лунна светлина. Лицето му бе уморено.

— Ясно. Какво искаш? — попита с отпаднал глас.

— Искам да се върнем вкъщи — отрони накрая Джен.

— Добре! — изръмжа Дагобърт. — Друго какво? Кажи ми и веднага ще го уредя. Искаш ли да се върнеш във вестника? Ще говоря с Фърд. Ще направя всичко, което поискаш.

— Ти се оказа прав — поклати глава тя и продължи да се взира в морето. — Не искам да бъда репортер. Не искам само да описвам събитията, а да ги променям. Да отговарям на удара с удар. Чувствам се безполезна. Мисля да продължа да уча.

— Да учиш ли? — погледна я удивен. — Искаш да продължиш да учиш? Добре! Прави каквото искаш, само се усмихни!

— Искам да разбера повече за природата… В Аляска започнах да мисля по друг начин. Нали обеща да направиш компанията образец в опазването на околната среда?

— Добре, добре! Мога да започна още утре, мога и да се откажа. Ако искаш, ще купя на всяка риба по един шоколад!

— Нямам предвид това, Дагобърт! — Погледите им се срещнаха. — Не желая да прекарам живота си в пилеене на парите ти! Искам с нещо да променя света и да го направя по-добър.

— Нали ти казах, че съм съгласен на всичко? — махна нетърпеливо с ръка.

Джен кимна. Настъпи напрегната тишина.

— Още нещо. Моля те, не се обиждай! Когато се върнем, искам да остана за малко сама. Ще отида на вилата в Биг Сюр за известно време. Трябва да премисля нещата. Извинявай. Уморих се. Отивам да си легна.

Обърна се да си върви, но думите му я спряха.

— Всичко е заради онзи мъж, нали? Решила си, че си влюбена в него? Не си! Ти си много млада и това е една ученическа любов! Ще я забравиш! — Джен го гледаше втренчено. — Между другото — продължи Дагобърт и в думите му се прокрадва раздразнение, — той не те обича. Иначе щеше да тръгне след теб. Каза ли ти, че те обича? Поне една дума?

— Не — отрони тихо.

Беше се върнала от Аляска преди четири седмици. Препращаха от Щатите цялата й поща. Нямаше нищо. Хол не се чуваше никакъв. Очевидно не се интересуваше от нея. Явно искаше по-бързо да забрави богатото и разглезено момиче.

— Мисля, че така е по-добре и за теб! В противен случай бих те накарал да го извикаш. Мога да го докарам на минутата. Ще му осигуря положение и астрономическа заплата. Но трябва да знаеш, Джен! Хич не го е еня за теб!

— Не можеш да го купиш! — За първи път прояви някакво чувство, нещо непознато от седмици. — Мислех, че вече си го разбрал. Мен купи, а не него! Никой не може да го купи!

— Не съм те купувал! — възрази Дагобърт. — Това беше споразумение, честно и почтено. Забърка се в каша, както само ти можеш, и трябваше да те изваждам. Спасих онези загубени китове и се заклех да не закачам Бристол Бей. Изпълних каквото се искаше от мен. Не съм те купувал!

Дженифър го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път. Изведнъж й се стори състарен и смален. Не й даде сърце да се скара с него. Освен това беше прав. Изпълни своята част от споразумението, а тя само се съгласи да се върне у дома.

— Както кажеш…

— Джен, Джен! — поклати глава дядо й. — Не е подходящ за теб. Не е твой тип. Двамата с него…

— Знам — кимна механично и му обърна гръб. — Нека не говорим за това. Лека нощ, Дагобърт. Приятни сънища.

— Ще те направя щастлива, млада госпожице! — се носеше след нея. — Независимо дали го искаш или не. Ще те науча да го живееш този живот!

 

 

Джен се радваше, че отново бе в Калифорния. Прекара вече седмица самичка във вилата на Дагобърт в Бит Сюр. Той не искаше да я оставя, но тя настоя. Обеща да се пази. Зелените планини и замайващите погледа скали бяха неподвластни на времето. Залезите в океана и разбиващите се вълни й създаваха усещане за вечност. Джен се разхождаше по каменистия бряг сутрин и вечер, като се опитваше да подреди мислите си.

Беше хладна петъчна вечер. Тя вървеше по белия пясък, пъхвала ръце в джобовете, и носеше в ръка обувките си. Вълните биеха в брега като огромно сърце. Знаеше, че е време да се връща у дома, в Сан Франциско. Трябваше да се заеме с живота си. Вече не съжаляваше за миналото, но онова, което каза на Дагобърт, бе самата истина. Аляска я промени. Сега трябваше да допринесе за превръщането на корпорацията Мартинсън в защитник на природната среда. Всичко трябваше да се промени. Вятърът се усили леко и виолетови облаци, първите предвестници на нощта, затанцуваха в потъмнялото небе. Бледата месечина увисна над океана и внезапно й напомни за северното сияние. Споменът бе толкова ясен и жив, че я заболя. Спря и се загледа в гребените на прииждащите вълни. Осъзна, че Аляска нямаше вина за промяната в нея. Стори го Хол. Показа й света в различна светлина, по-сериозен и по-тревожен. Научи я на смелост и всеотдайност. Накара я да желае, и да усети болката от загубата.

Сълзи опариха очите й. Дагобърт беше прав. Хол не я обичаше. В противен случай щеше да се обади, да пише или да дойде при нея. Но той не направи нищо. Изведнъж си представи, че идва за нея. Желанието и бе така силно, че чак и се зави свят. Почти й се привидя как Хол сякаш изскочи от сянката на скалите. Стройна фигура, която се насочи решително към нея.

Видението бе толкова истинско, че я изплаши.

Ядосана си помисли, че това е направо чудовищно! Толкова да обича един мъж, че да халюцинира! Продължаваше да го вижда как крачи право към нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Цялата изстина. Не беше илюзия! Без да разсъждава повече, се затича към него. Изведнъж се поколеба. Та тя не знаеше за какво идва тук…

Спря на няколко крачки от Хол и впери поглед в познатите студени сини очи. Думите, които му бе казвала толкова пъти наум, изчезнаха. Хиляди пъти си бе представяла тази среща. Мъгла забули съзнанието й.

Той стоеше с гръб към малкия залив. Зад него вълните се разбиваха в скалите. Носеше избелели джинси и кафяво кожено яке. Лицето му бе помургавяло от слънцето и арктическия вятър. В него имаше нещо диво, което подхождаше само на недокоснатите от човешка ръка пространства в света. Най-после Джен успя да си поеме дъх.

— Аз… — заекна и не можа да довърши. Стоеше и го гледаше.

Хол пристъпи напред и се спря. Сякаш ги разделяха стотици бариери. Хаосът, развилнял се в Ултима, и всички неприятности, свързани с него. Могъществото на корпорацията Мартинсън и интригите на Дагобърт.

Поиска да го докосне, но не можа. Стори й се прекрасен, слаб и строен, с бронзово лице. От погледа му струеше същата сила, която караше другите да му се подчиняват.

— Защо си тук?

— За теб… Дойдох да ти благодаря.

— За какво?

— Кинън ми каза, че ти си причината дядо ти да се откаже от Бристол Бей. Те са много близки, както знаеш.

— Знам — отговори, без да го поглежда.

— Джен, Джени… Погледни ме! Кинън ми каза, че дядо ти те е принудил да се върнеш вкъщи. Имало е някаква уговорка помежду ви. Затова е изпратил ледоразбивача. Вярно ли е?

— Няма значение… — Все още не можеше да се реши да го погледне. — Да си чувал нещо за китовете след това?

— Не. Не им сложихме радиопредаватели. Бяха толкова изтощени, че не исках да ги използвам.

— О! — Гърлото й пресъхна и не успя да довърши.

— Трябва да ми кажеш — продължаваше да настоява той. — Опитваше се да бъдеш независима, нали? Главно за това дойде в Ултима? Защо не ми каза?

— Това е моя лична работа…

— По дяволите! Джени! Защо не ми вярваш? Защо изчезна по този начин, без дори да ми кажеш довиждане?

Джен вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— Ние си казахме довиждане. Не си ли спомняш? Ти поне ми каза. Не искаше да имаш нищо общо с мен. Каза, че сме толкова различни, сякаш идваме от различни краища на земята.

— Различни сме и наистина идваме от различни краища на земята… Аз искам всичко мое да бъде и твое. Всичко!

— Какво?

— Джени, имаше дни, когато те желаех по-силно от храната, от водата и въздуха. През онези нощи на леда единственото, което ме крепеше, бе любовта ми към теб. По-скоро бих умрял, отколкото да се откажа.

— Какво? — премига тя. — Какво?

— Казах, че сме различни. Обичам те! Когато ме остави, исках да изляза в мрака, на студа и никога да не се върна. Защо да се връщам? Тебе те нямаше. Помислих, че си се отегчила от мен. Богато момиче, което има всичко. Моментно увлечение, превърнало се в досада.

— Ти никога няма да ми омръзнеш! Дори за стотици живота!

Хол неусетно се беше приближил до нея и Джен не знаеше дали да пристъпи към него или не. Изведнъж се озова в прегръдките му, притисната толкова здраво, че никаква сила не можеше да я изтръгне оттам.

— Джени… — прошепна й тихо. — Обичам те! Когато изчезна, слънцето се скри от небето. Ти ми каза, че ме обичаш, а аз като последния глупак се направих, че не чувам. Каза ми го, нали? Все още ли го мислиш?

— Да — промълви тя щастливо.

— Опитвах се да те прогоня — притисна я той още по-плътно. — Нищо, че сме толкова различни. Ще си паснем. Трябва! Животът ми е безсмислен без теб!

— Казах на дядо, че политиката на фирмата трябва да се промени. Ти ми помогна да го разбера. Сега ще ме научиш как.

— Ще те отведа далеч оттук… — погледна към океана Хол.

— Няма значение къде сме, щом се обичаме! Ако не сме заедно, ще умра!

— Когато си замина, направо полудях! Бях прекалено уморен, за да разсъждавам правилно. След това дядо ти си изигра големия коз и настана още по-голяма лудница. Чух, че си на Ривиерата в компанията на онзи плейбой, принца, и ми прилоша.

— Защо не ми се обади? Мислех, че не се интересуваш от мен.

— Не вярвах в любовта — отговори той. — Признавах само биологичните нужди и логиката. Не исках да призная какво чувствам, дори и на себе си. Но вече те нямаше и всеки спомен за теб ме пробождаше като с нож. Когато Кинън ми каза какво е станало в действителност, разбрах какво съм загубил. Как съм могъл да те пъдя? Щях да разбия живота си! Дойдох за теб! Ще се омъжиш ли за мен?

— Кога? — Джен инстинктивно усети, че трябва да е сватба в ограничен кръг и колкото е възможно по-скоро. Нямаше да прилича на пищните тържества, за които непрекъснато пишеха във вестника на Фърд. Церемонията беше без значение. Важното бе да е непрестанно до Хол.

— Възможно най-скоро! Говорих с дядо ти, Джен. Нахълтах в дома ви в Сан Франциско. Търсих те. Казах му, че искам да се оженим и ако ти си съгласна, неговото мнение няма значение. Казах му още, че можем да бъдем врагове или приятеля и това зависи от него. Но ако каже „да“, ще направи добро на самия себе си. И да не се бърка.

— Ти си казал на Дагобърт да не се бърка? — засмя се тя недоверчив. — Все едно да кажеш на прилива да не идва!

— Джен, с него доста си поговорихме… Обясни ми къде да те намеря. Каза ми да те направя щастлива, защото той не е могъл. Накрая осъзнал, че единственият начин да те запази, е да те остави свободна. Поръча ми да ти предам, че можеш да правиш каквото поискаш. Отказва се от плановете си за теб.

— Той ли каза това? О, Хол!

— Хей, нали ти казах, че всичко ще е наред! Дядо ти го разбра. Има неща, които са по-силни и от него, например, любовта. Поне това е чувството, което изпитвам към теб, със сигурност! — Приближи лице до нейното и я целуна дълго и страстно. — Ще трябва да се върнем за известно време в Ултима. Надявам се да нямаш нищо против. Много липсваш на Били. Хелена също иска да те види. След това можем да се върнем в Калифорния. Тук ми предлагат работа.

— Ще се радвам да се върна в Ултима. Искам да видя отново северното сияние. Да се любувам на замръзналото море. Да посетя местата, където се мъчиха Големият и Малкият глупчо, там, където ти едва не умря от студ.

— Ние — поправи я и целуна отново. — Работихме здраво и го направихме заедно. По някакъв невероятен начин успяхме и целият свят се радваше на щастливия край. Но твоето заминаване почти ме уби.

— Никога повече няма да го правя!

— В Ултима е вече зима и слънцето залезе. Нашата първа брачна нощ ще продължи два месеца…

— Значи е много студено! — усмихна му се в отговор. — Ще трябва постоянно да ме топлиш!

— Ще те топля през целия си живот! — Хол още веднъж опита вкуса на устните й. — Ще бъдеш топлена, желана и обичана!

Джен кимна щастлива и обви ръце около врата му.

Далеч в океана, някъде край Биг Сюр две туловища изплуваха на лунната светлина. Муцуните им с пресни белези от премръзване усетиха топлия полъх на вятъра. Поемаха и изпускаха въздуха с гигантски въздишки. Внезапно се гмурнаха и заплуваха към далечните хоризонти.

На брега Хол и Джен се целуваха.