Агата Кристи
Илюзия с огледала (7)

II.

— Видях, че този ужасен млад човек ви тероризира — изрече мисис Стрет доста задъхано, след като седна на пейката. — Каква трагедия!

— Трагедия?

— Бракът на Джина. Всичко започна с това, че я изпратиха в Америка. Тогава казах на майка, че е много неразумно да го прави. В края на краищата, районът тук беше спокоен. Не е имало никакви въздушни нападения. Като си помисля само колко хора изпаднаха в паника за себе си и семействата си…

— Едва ли е било лесно да се прецени кое е правилното решение — отвърна мис Марпъл замислено. — Щом става дума за децата… Не беше изключено немците да нахлуят и това би означавало те да отраснат в условията на нацистка окупация… Освен това опасността от бомбардировките…

— Глупости! — възрази мисис Стрет. — Нито за миг не съм се съмнявала в победата. Но майка все е постъпвала неразумно, що се отнася до Джина. Най-напред, нямаше никаква нужда да я взема от Италия…

— Баща й не е възразил, доколкото разбрах?

— О, Сан Севериано! Знаете какви са италианците. За тях само парите са важни. Естествено той се ожени за Пипа заради парите й.

— Боже мой! Мислех, не е бил много привързан към нея и че смъртта й го е съкрушила.

— Преструвал се е, не се съмнявам в това. Не мога да разбера защо майка ми изобщо се съгласи Пипа да се омъжи за чужденец. Вероятно поради типичното американско преклонение пред титлите.

— Винаги съм смятала, че милата Кари Луиз е твърде далеч от светската суета.

— О, зная. Едва издържам вече. Капризите, прищевките, идеалистичните й планове. Нямате представа, лельо Джейн, какво означава всичко това. Разбира се, аз познавам добре нещата. Отраснала съм тук.

Мис Марпъл искрено се изненада, когато чу, че Милдред Стрет се обръща към нея с „лельо Джейн“. А навремето бе съвсем нормално. На коледните подаръци за децата пишеше: „С любов от леля Джейн“ и когато я споменаваха, не много често според нея, вероятно я споменаваха като „леля Джейн“.

Мис Марпъл погледна съсредоточено жената на средна възраст, седнала на пейката до нея. Стиснатите тънки устни, дълбоките бръчки от носа надолу, вкопчените една в друга ръце.

— Детството ви трябва да е било много трудно — каза тя тихо.

Милдред Стрет я изгледа с напрегнат, благодарен поглед.

— Щастлива съм, че някой може да го оцени. Хората рядко си дават сметка какво преживяват децата. Виждате ли, Пипа беше хубава. Освен това бе и по-голяма от мен. Цялото внимание вкъщи беше насочено към нея. И майка, и татко я окуражаваха… не че имаше нужда от окуражаване… Подтикваха я да върви напред, да се показва. Аз винаги съм била тихата. Бях притеснителна… Пипа не знаеше какво е срамежливост. Едно дете може да страда много, лельо Джейн.

— Така е — съгласи се мис Марпъл.

— Пипа казваше: „Милдред е ужасно глупава.“ Но аз бях по-малка от нея. Естествено, нямаше как да разбирам уроците й в училище. Освен това е толкова несправедливо за едно дете непрекъснато да дават предимство на сестра му. „Какво хубаво момиченце!“ — възхищаваха се всички. А мен никой не ме забелязваше. Татко се шегуваше и играеше само с Пипа. Все някой трябваше да види колко тежко ми става от всичко това. Цялото внимание беше насочено към нея. Тогава бях малка и не можех да знам, че най-важното е характерът.

Устните й се разтрепериха за миг и отново се присвиха.

— И това беше нечестно. Наистина нечестно. В края на краищата аз бях тяхното дете. Пипа беше осиновена. Аз бях дъщеря им. Тя не им беше никаква.

— Може би са й обръщали повече внимание именно затова — предположи мис Марпъл деликатно.

— Харесваха я повече — отвърна Милдред Стрет и добави: — Дете, чиито родители не са го искали… Или е било незаконно, което е по-вероятно. Всичко това личи и у Джина. Тя има лоша кръв. Кръвта винаги си казва думата, независимо от всички теории на Луис за ролята на средата. Кръвта си казва думата. Погледнете Джина.

— Джина е хубаво момиче — отбеляза мис Марпъл.

— Ами поведението й? Всички, освен майка ми забелязват какво прави със Стивън Рестарик. Просто отвратително! Не може да се отрече, че се омъжи много несполучливо, но бракът си е брак и човек трябва да се съобразява с него. В края на краищата тя сама си е избрала този ужасен американец.

— Наистина ли е толкова ужасен?

— О, лельо Джейн! Прилича ми на гангстер. И е така намръщен и груб! Почти не си отваря устата! Изглежда недодялан и невъзпитан.

— Струва ми се, че е нещастен — отбеляза мис Марпъл тихо.

— Не мога да си представя защо… Ако оставим настрана поведението на Джина, разбира се. Тук той има всичко. Луис му предложи няколко начина, по които да бъде полезен, но той предпочита да се мръщи и да не прави нищо. О, това място е просто невъзможно — избухна тя неочаквано. — Абсолютно невъзможно! Луис не мисли за нищо друго, освен за тези кошмарни млади престъпници, а майка ми — единствено за него. Всичко, което прави Луис, според нея е правилно… Погледнете градината само! Плевелите, храсталаците. Ами къщата? Нищо не е както трябва. Зная, че в наши дни е трудно с прислугата, но все пак може да се намери изход. Въпросът не опира до пари. Просто никой не се интересува, това е то. А ако къщата беше моя… — Тя замълча.

— Боя се — каза мис Марпъл, — че условията сега са съвсем различни. Големите имения като това са сериозен проблем. Сигурно е било много тежко за вас да заварите нещата така променени, когато сте се върнали отново. Наистина ли предпочитате да живеете тук, а не някъде… самостоятелно?

Милдред Стрет се изчерви.

— В края на краищата това е моят дом — отсече тя. — Домът на баща ми. Никой не може да промени този факт. Имам право да живея тук, ако искам. И искам. Само майка да не беше толкова невъзможна! Не иска дори да си купи прилични дрехи! Джули се тревожи ужасно.

— Мислех да ви попитам за мис Белъвър.

— Много се радвам, че е тук. Тя обожава майка ми. С нея е от доста години. Дошла е по времето на Джон Рестарик. И се е държала прекрасно, докато са траели безобразията му. Предполагам, вече сте чули, че той избяга с една ужасна югославянка… пропаднало създание… Никой не знае колко любовници е имала преди това. Майка ми се отнесе много достойно. Разведе се без никакъв шум. Дори направи жеста да взима синовете му тук през ваканцията… Това наистина беше излишно. Нещата можеха да се уредят и по друг начин. Естествено, беше немислимо момчетата да отидат при баща си и онази жена… Но все едно. Майка ми ги взе тук и през цялото време мис Белъвър бе на висота. Опора за всички. Понякога дори си мисля, че заради нея майка става все по-непрактична. Мис Белъвър се грижи за всичко. Просто не знам какво би станало без нея.

Тя замълча и възкликна изненадано:

— Ето го Луис! Колко странно! Той никога не идва в градината.

Мистър Сероколд се приближи до тях по начина, по който се занимаваше с всичко останало — не обърна внимание на Милдред, защото го интересуваше мис Марпъл.

— Колко съжалявам — каза той. — Исках да ви разведа наоколо и да ви покажа всичко. Карълайн ме помоли. Но се налага да замина за Ливърпул за делото на онова момче от железниците. Доктор Мавърик ще ме замести. Ще дойде след минута. Аз ще се върна вдругиден. Би било чудесно, ако ги убедим да не го дават под съд.

Милдред Стрет стана и се отдалечи. Луис Сероколд не забеляза и това. Очите му съсредоточено гледаха мис Марпъл иззад дебелите лупи на очилата.

— Виждате ли — продължи той, — магистратите винаги заемат погрешна позиция. Понякога са твърде сурови, а понякога твърде меки. Ако осъдят някое от тези момчета само на няколко месеца затвор, не постигат нищо… Младежите дори се гордеят с това. Хвалят се пред приятелките си. Строгата присъда често ги отрезвява. Разбират, че не си струва да продължават играта. Иначе е по-добре изобщо да не влизат в затвора. Възпитателен труд… Трудова терапия, както се изразяваме тук.

Мис Марпъл го прекъсна:

— Мистър Сероколд, какво е мнението ви за младия Едгар Лоусън? Мислите ли… че е напълно нормален?

Лицето на Луис Сероколд доби смутен вид.

— Надявам се, че състоянието му не се е влошило отново. Какво ви каза?

— Че е син на Уинстън Чърчил.

— Разбира се, разбира се. Както обикновено. Предполагам, досетили сте се, че е незаконороден, горкият, и е расъл при много лоши условия. Неговият случай ми беше препоръчан от едно дружество в Лондон. Нападнал човек на улицата, за когото твърдял, че го следи. Много типично, доктор Мавърик ще потвърди. Проучих историята му. Майката била от бедно, но почтено семейство в Плимут. Бащата бил някакъв моряк — тя дори не знаела името му. Трудно детство. Започнал да фантазира за баща си и по-късно за себе си. Носел униформи и ордени, които не му се полагат… съвсем типично. Но Мавърик смята, че състоянието му се подобрява и има надежди. Трябва да му вдъхнем увереност. Тук му поверявам отговорна работа, карам го да осъзнае, че не е важно какъв си се родил, а какъв си самият ти. Опитвам се да му внуша увереност в собствените му способности. Подобрението е забележимо. Радвах се за него… А сега вие казвате, че…

Той поклати глава.

— Възможно ли е да е опасен, мистър Сероколд?

— Опасен? Не мисля, че е проявявал склонност към самоубийство.

— Нямах предвид самоубийство. Говореше ми за врагове, за преследване… Това, простете, не е ли опасен признак?

— Не, не мисля, че се е стигнало чак дотам. Но ще поговоря с Мавърик. Той даваше надежди за него… Добри надежди.

Луис Сероколд погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. А, ето я милата Джули. Тя ще се погрижи за вас.

Мис Белъвър се приближи с бързи крачки.

— Колата ви чака пред вратата, мистър Сероколд. Доктор Мавърик се обади от Института. Предупредих го, че ще заведа мис Марпъл. Ще я чака пред портала.

— Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Куфарчето ми?

— В колата е, мистър Сероколд.

Луис Сероколд бързо се отдалечи. Мис Белъвър ги проследи с поглед и промърмори:

— Някой ден този човек ще умре както ходи. Против човешката природа е никога да не се почива. Спи по четири часа на нощ.

— Много е отдаден на делото си — отбеляза мис Марпъл.

— Не мисли за нищо друго — потвърди мис Белъвър мрачно. — Дори и не се сеща да се погрижи за жена си или поне да й обърне някакво внимание. Тя е много мила, както сама знаете, мис Марпъл, и има нужда от любов и внимание. Само че тук не се мисли за нищо друго, освен за онази банда лигави момчета, които искат да живеят по лесния начин, нечестно, без и през ум да им минава, че трябва да работят. Ами почтените деца от нормалните семейства? Какво се прави за тях? Честността просто не интересува чудаци като мистър Сероколд, доктор Мавърик и останалите недопечени идеалисти тук. Аз и братята ми бяхме възпитани по трудния начин, мис Марпъл, и не сме научени да хленчим. Лигльовци, ето това е точната дума.

Бяха стигнали до сводестата порта, която Ерик Гулбрандсен бе издигнал на входа на ужасната постройка от червени тухли.

Доктор Мавърик, който определено имаше вид на луд, както реши мис Марпъл, излезе да ги посрещне.

— Благодаря ви мис Белъвър — каза той. — А сега, мис… да, мис Марпъл, сигурен съм, че ще ви е интересно да научите с какво се занимаваме тук. Чудесният ни подход към този сериозен проблем. Мистър Сероколд е човек с голяма интуиция… с голяма далновидност. Зад нас стои сър Джон Стилуел — старият ми шеф. Беше във Вътрешното министерство, но сега е пенсионер. Влиянието му помогна много, за да започнем всичко това. Проблемът е медицински… Ето в какво трябва да убедим официалните власти. По време на войната психиатрията зае полагащото й се място… Може би единственият положителен резултат от нея… А сега, най-напред искам да видите кое лежи в основата на нашия подход. Погледнете нагоре.

Мис Марпъл вдигна очи към думите, изписани на арката над портала:

ВИЙ, КОИ ПРЕСТЪПЯТЕ ТОЗ ПРАГ, НАДЕЖДА ВСЯКА ВЪЗВЪРНЕТЕ

— Не е ли чудесно? Нима това не е най-важното? Не е необходимо да укоряваме тези младежи… или да ги наказваме. Те само това и чакат… повечето от тях. Искаме да ги накараме да почувстват колко свестни хора са всъщност.

— Като Едгар Лоусън ли? — попита мис Марпъл.

— Той е интересен случай. Разговаряхте ли с него?

— Той разговаря с мен — отвърна тя и добави смутено: — Питах се… дали не е малко луд?

Доктор Мавърик се засмя весело.

— Всички ние сме малко луди — каза той и я въведе през вратата. — Това е тайната на съществуванието. Всички сме малко луди.