Агата Кристи
Илюзия с огледала (30)

III.

Инспекторът и Доджет се запътиха към главната постройка през моравата. „Търсят следи от стъпки“ — у помисли си Алекс. Но грешеше. Вече бяха огледали рано сутринта, но безуспешно, защото в два часа през нощта бе валял проливен дъжд. Алекс тръгна по алеята, потънал в мисли.

От тях го отклони Джина. Забеляза я да крачи по пътеката край езерото. Къщата беше построена на малко възвишение и от предната, покрита с чакъл, площадка земята се спускаше полегато надолу към езерото, край което растяха рододендрони и храсти. Алекс изтича нататък и застана до нея.

— Ако не обръщаш внимание на това викторианско чудовище — заговори той и присви очи, — това тук би било чудесно „Лебедово езеро“. Ти ще си вълшебният лебед. Макар че повече приличаш на Снежната кралица, като се замисля. Безмилостна, решена да постигне своето, лишена от жалост и доброта, неспособна да изпита състрадание. Ти си много женствена, Джина, скъпа.

— А ти си много злобен, Алекс, скъпи!

— Защото отказвам да бъда твой пленник? Ти си доволна от себе си, нали? Всички ние правим това, което искаш от нас. Аз, Стивън, този едър, простоват твой съпруг.

— Говориш глупости.

— О, не, не говоря глупости. Стивън е влюбен в теб. Аз съм влюбен в теб, а Уоли се чувства отвратително. Отчаян е. Какво повече може да иска една жена?

Джина го погледна и се засмя.

Алекс закима енергично с глава.

— Радвам се да видя, че поне си искрена. Това е италианската ти кръв. Не си правиш труда да се преструваш, че не си привлекателна за мъжете и че ужасно съжаляваш, ако въпреки това си ги подмамила. Харесва ти да се влюбват в теб, нали, жестока Джина? Дори и нещастникът Едгар Лоусън!

Джина го изгледа внимателно и каза с тих, сериозен тон.

— Това не продължава дълго, знаеш го. За жените животът е много по-тежък, отколкото за мъжете. По-уязвими са. Те раждат деца и се грижат — ужасно! — за тези деца. А щом загубят красотата си, мъжете, на които държат, престават да се интересуват от тях. Биват изоставяни, мамени, отблъсквани. Не ви обвинявам. Мен ме очаква същото. Не са ми приятни хората, които са стари, грозни или болни, които скимтят заради бедите си или пък са палячовци като Едгар, който непрекъснато се прави на важен и велик. Наричаш ме жестока? Но всички ние живеем в жесток свят! Рано или късно и аз ще понеса неговата безпощадност. Сега-засега съм млада, хубава и хората ме намират за привлекателна. — Белите й зъби проблеснаха при особената й, топла, слънчева усмивка. — Да, това ми харесва, Алекс. А защо не?

— Наистина, защо не? — съгласи се Алекс. — Искам да знам само какво смяташ да правиш във връзка с всичко това. За Стивън ли ще се омъжиш или за мен?

— Аз съм омъжена за Уоли.

— Временно. Всяка жена може да допусне грешка в брака си… но няма смисъл да говорим за това. След като си пожънала успех с представлението в провинцията, време е да се прехвърлиш в столицата.

— Ти ли си столицата?

— Без капчица съмнение.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? Не мога да си те представя семеен.

— Настоявам за брак. Похожденията се нещо толкова старомодно! Проблеми с паспорти, хотели и всичко останало. Никога няма да имам любовница, освен ако не мога да я притежавам по друг начин.

Смехът на Джина прокънтя свеж и чист.

— Колко ме забавляваш. Алекс.

— Това е главното ми преимущество. Стивън е доста по-хубав от мен. Той дори е много красив. И емоционален, което жените обожават, разбира се. Само че емоционалността у дома е отегчителна. А с мен, Джина ще ти бъде забавно.

— А няма ли да кажеш, че ме обичаш до полуда?

— В никакъв случай, колкото и да е вярно! Ако го направя, резултатът ще е едно на нула за теб. Не, смятам единствено да ти направя съвсем делово предложение за женитба.

— Ще трябва да си помисля — отговори Джина с усмивка.

— Естествено. Освен това най-напред се налага да освободиш Уоли от страданията му. Той ми е много симпатичен. За него сигурно е ад, че е женен за теб и че завързан за колелата на колесницата ти, е доведен тук в тази тежка атмосфера на семейна филантропия.

— Какъв звяр си, Алекс!

— Наблюдателен звяр.

— Понякога — каза Джина — си мисля, че Уоли вече не се интересува от мен. Сякаш не ме забелязва.

— Буташ гадинката с пръчка, а тя не реагира? Колко неприятно!

Ръката на Джина излетя като светкавица и му залепи отчетлив шамар.

— Туш! — извика той.

С бързо, ловко движение я прегърна и преди тя да успее да реагира, притисна устни до нейните в дълга, страстна целувка. Джина започна да се противи, после се отпусна…

— Джина!

Отскочиха един от друг. Милдред Стрет — със зачервено лице и треперещи устни, ги гледаше злокобно. За миг думите, които искаше да изрече, сякаш я задавиха.

— Отвратително!… Долно!… Ти, пропаднало, леко момиче!… Също като майка си!… Всички сте една стока!… Винаги съм го знаела!… Такава несправедливост… Ти не си само прелюбодейка, ти си и убийца! О, да, така е! Знам го много добре!

— И какво знаеш? Не бъди абсурдна, лельо Милдред!

— Не съм ти никаква леля, слава Богу! Не сме кръвни роднини. Та ти дори не си наясно коя е майка ти и откъде се е взела! Само че много добре ти е известно какви хора са моите родители. Какво дете биха осиновили те? Най-вероятно дете на проститутка или престъпник! Такива бяха! А би трябвало да не забравят, че кръвта вода не става! Макар че си посегнала към отровата по-скоро заради италианската си жилка!

— Как смееш да ми говориш такива неща?!

— Ще говоря каквото си искам! Можеш ли да отречеш, че някой се опита да отрови майка ми? И кой е най-вероятно да иска да го направи? Кой ще наследи огромно състояние, ако тя умре? Ти, Джина, и можеш да си сигурна, че полицията няма да остави този факт без внимание!

Все още разтреперана, Милдред бързо се отдалечи.

— Патологичен случай — отбеляза Алекс. — Определено патологичен. Наистина интересно… Чудя се дали покойният пастор Стрет… Може би религиозни скрупули?… Или е бил импотентен?

— Не бъди отвратителен, Алекс! О, как я мразя! Мразя я!

Джина стисна ръцете си и затрепери от гняв.

— Добре, че нямаш нож в чорапа — погледна я Алекс. — Иначе мисис Стрет можеше да научи някои неща за убийствата от гледна точка на жертвата. Хайде, успокой се. Не се дръж толкова, мелодраматично… Като в италианска опера.

— Как смее да каже, че съм се опитала да отровя баба!?

— Е, скъпа, някой наистина се е опитал да я отрови. И ако търсим мотив, ти го имаш, без никакво съмнение.

— Алекс! — Джина се втренчи в него отчаяно. — И полицията ли мисли така?

— Ужасно трудно е да се каже какво мисли полицията. Държат устите си затворени като гроб. И със сигурност не са глупаци. Това ми напомня за…

— Къде отиваш?

— Да поработя върху една своя идея.