Лада Галина
Искам да ти разкажа (6)

Луната свети в прозорците като голям бял глобус. Сянката от дългите корави пердета лежи върху насрещната стена и трепти от нощния ветрец. Карамфилко протяга ръка към стената, но не може да улови лунната паяжина. Върти се в леглото и не заспива. Чаршафите са хладни и миришат на хубав сапун. В спалнята е студеничко както в първите пролетни дни, когато навън е по-топло, отколкото в къщи. Печката седи в ъгъла, лъскава и заметната с бяло каре като булка.

Най-сладко Карамфилко заспива на миндера в кухнята. Не заспива, ами тупва като круша и после в просъница усеща как майка му го вдига и лекичко побутва към неотоплената спалня. Там той се разсънва, по гърба му полазват мравки и се дърпа от ръцете на майка си:

— Искам на миндерчето, мам… на китеничето!

Миндерът в кухнята е застлан с китеник, огненочервен, пропъстрен е жълто и синичко. Лете държи хладно на гърба и на загорелите крака, а през зимата само да го гледаш — ще те стопли. В мъгливите зимни дни китеничето така грее в кухнята, сякаш слънцето е подранило и вплело лъчите си в него. Доскоро китеникът бе скътан в килера, където мирише винаги на нафталин и шумят сухи орехови листа. Големите му братя затваряха Карамфилко там, за да го научат на безстрашие, а той се дереше от плач и думкаше с юмруци по заключената врата. Но това беше отдавна, когато още не ходеше на училище, мама не работеше и сутрин слагаше на огъня голямата калайдисана тенджера, за да нахрани четирите си гладни момчета. Двамата му братя сега са студенти, а Карамфилко от нищо не се страхува. Тършува самичък из килера, за да открие някоя забравена кутийка с въдици, здрав плондер или саморъчно направен приемник. Килерът — това е малък музей от детството на братята му. Между сухите орехови листа извадиха и китеника.

Майка му го метна върху миндера:

— Като нямах късмет да си имам момиче, за кого да го пазя…

Карамфилко затова носи такова име — чакали да се роди момиче, да поднови името на баба Карамфила, а то — пак момче. Нищо, баба му и момче си го обича. Като изпраща пълните кошници от село, все притуря по нещичко само за него. Лятос гостува в Розино при баба си. Джобът на престилката й сякаш е без дъно — там винаги има по някоя зачервена хрупкава ябълка, орехче или от тия зелени ментови бонбони, дето се продават в бакалията. Все му подава нещо и то гали с благата си усмивка. В Розино зреят най-сладките ябълки, най-дъхавите рози, най-едрите домати. В градинките пред къщите цъфтят най-красивите цветя — по слънчевите места божур, шибой, столетник и дебела Мара, в сянката на оградата — гергини, димитровчета, бял и жълт крем, зад чешмата на двора — здравец и иглика… Карамфилко сам е виждал ябълково дръвче, разчеснато на четири, с приведени до земята плодни клони. Майка му все за Розино разправя, за цветоносните полета с рози и лавандула, и шие възглавнички, пъстри като пролетни ливади.

В канцеларията на металургичния завод майка му има вазичка и бодва в нея някоя латинка или огнено мушкато от саксиите в къщи. Но цветята там още до обед повяхват. Влезе ли в цеха, тя слага противогаза. От три години майка му е на работа в завода и все не може да се научи да диша през уста от гофрираната тръба. Казва, че някои металурзи и на съвещание не свалят противогазите, ако ги погледне отдалеч чужд човек, ще му заприличат на гигантски насекоми с хоботи. Подът и стените на цеха са набити с черна прах. Стъклата на прозорците са счупени, за да излиза навън лютивият дим и пушек, само огънят от разтопената мед играе с червени отблясъци по хората.

— Мъчен хляб, мале! — оплака се веднъж майка му на баба Карамфила и на момчето му дожаля.

Баба му я придумваше да си остане в къщи. Двамата студенти как да е ще избутат учението, Карамфилко е малък, но всеки с късмета си. Иван, третият по ред от четиримата сина, завърши минен техникум и вече си печели хляба, маркшайдер е в рудника. Какво ли прави батко му тази вечер? Никой няма да посмее вече да му казва Иван-Писан, вместо Иван Писанов, защото батко му е на нощна смяна като истинските работници. Дълбоко в рудника, под корените на дърветата, под изворите на ручеите и реките. Карамфилко си помисли „лека нощ“ ли трябва да каже на Иван-Писан, като си легне утре заран. Слънцето грее, пък „лека нощ“! Не, само „лек сън“ или „лека почивка“. Трябва да се измисли нещо за тия хора, които спят през деня, защото са били на нощна смяна.

За какво ли не мисли едно момче, когато не му се спи от пълнолунието и лови шумовете на пролетната вечер. Някъде наблизо запърка мотор, на горния етаж пуснаха високо радиото, за да слушат новините. Стените в заводския жилищен блок са тънки, чува се всяка дума. Карамфилко се ослушваше за стъпките на баща си. Отдалеч ги познава неговите тежки стъпки, понякога неравни и провлечени от старата болест.

Когато Карамфилко бил бебе, баща му работел в Бухово, в „Редки метали“. Там се разболял от вибрационна болест, усещал болки в ръцете и нозете, пръстите му побелявали и не се оросявали с кръв. Лекувал се в работническата болница за професионални заболявания, после го пенсионирали с право на работа. Сега пак е при „редките метали“, контролира качеството в „Производство 100“. Баща му не обелва дума за това производство, но Карамфилко не е глупчо и знае, че там се отливат златни и сребърни кюлчета за държавната съкровищница. Все някой ден ще го пуснат в „Производство 100“ при татко му. Карамфилко също ще пази тайна, нищо няма да казва на децата — как баща му разтварял торби със стари пари за претопяване и си мислел, че огънят ще прочисти мъките, кръвта и потта по тези пари. Ей след миг ще ги хвърлят в пещите, за да потече неопетнен металът.

В просъница момчето се ослуша — в кухнята се чу детско гласче. Баба му нещо припряно обясняваше, присрещаше я гласът на баща му. Карамфилко скочи, приближи се до вратата. Надзърна, без да го забележат, и видя баща си с едно малко дете, което се държеше за ръката на инженер Петрунов. Майка му принасяше за вечеря, а баба Карамфила гълчеше нещо и повтори, че трябва да си иде за розобера, пак щяла да има в къщи ученици-бригадири чак от Кърджали, от техникума за обществено хранене. Кой ще буди тия деца в четири заранта? От общината й обадили да се прибере, Карамфилко ще остане сам, кой ще поеме отговорност за това чуждо дете…

— Свилен е юнак, не плаче — каза инженерът. — И Галилей Марков ви моли да го подслоните, че горе, в бараките, беше останал само на вафли… Майка му тия дни ще си го прибере, в болница е, роднините му не го потърсиха. За вас се сетихме, нали имате две свободни легла на студентите.

Карамфилко бос влезе в кухнята и улови Свилен за ръката:

— Аз ще го гледам, на смени с мама, пък ти, бабо, ходи да береш рози…

Всички се засмяха, само баба Карамфила обидено млъкна. Инженер Петрунов я потупа по коравото рамо. Обеща да я заведе до Розино с мерцедеса, за половин час ще я откара. С това дете в чудо се видял, като го свалил от „Пропада“.

След малко Свилен, измит и нахранен, заспа кротко като горско пиле в леглото на най-големия му брат. Карамфилко учеше следобед и затова от сутринта пое шефството над гостенчето. Изведе го на пазар. Млякото и хлябът за в къщи бяха негови задължения. Баща му купуваше само пакетирани стоки, всичко друго трябваше да избира майка му.

Пред хлебарницата се бе проточила людска върволица. Чакаха продавачките да приемат най-после стоката. Но те брояха хлябовете, кифлите и не бързаха. Правеха се, че не чуват ропота на хората.

— Тия моми да не смятат, че сме специалисти по чакането, ей! — викна някой.

Първите топли франзели се запремятаха в ръцете на купувачите. Карамфилко се приближи до един млад работник, който носеше пет хляба.

— Бате Гошо, виждал ли си някъде моя брат? Къде се запиля този Иван-Писан!

— Брат ти като те чуе, че го наричаш така, здравата ще те напердаши — каза Гошо. — Но аз, като съм си заслужил боя, не казвам нищо!

— Ще напердаши той, аз да го науча него! Трябваше да спи след нощната смяна, а го няма…

— Останал е в рудника, има тих пожар, трябва да го угасят.

Гошо погледна изплашеното лице на момчето и добави:

— Ти се прибирай в къщи, няма нищо страшно… Да си научиш уроците, ей!

— Да ти помогна ли? — каза Карамфилко и посегна към хлябовете.

— Иска ли питане, заповядай! Цялата бригада е у нас, с пионерите и пенсионерите. Сирене и салам има, хлябът свърши…

Изкачиха се по тясна циментова стълба до последния етаж на блоковото жилище. От южната страна апартаментите бяха двустайни с хол, който също брояха за стая. Даваха ги на началници или на големи семейства… На втория етаж живееха те, на четвъртия — Гошо, който също завърши минен техникум. Никой не ги забеляза, когато влязоха в пълната с тютюнев дим стая. Гошо с хлябовете отиде в кухнята. Карамфилко придърпа Свилен до себе си и седна в крайчеца на леглото. Загледа се в календара на стената, на който пишеше: „Спестявайте чрез ДЗИ“. Някой беше ядосан за нещо, затова говореше високо:

— Само приказки са тия — заедно работим, заедно ще делим! Един да лежи на гърба на другите и да си кара агаля, агаля. В работно време днес един синковец взел книжки да ми чете. И толкова се заплеснал, че нито чул нещо, нито пуснал помпата, а забоите се напълнили с вода.

— Детинска му работа! — каза друг.

— Накрая кой е виновен — ръководителят на смяната. Утре ще ида при началник-рудника, за да ми даде опитни забойчици, а не зелени.

— Кой да ги учи младите. Стояне, нали все някой трябва да им помогне.

— Ще гледам вече себе си!… Знаеш ли колко ще ми наброи касиерът на първо число?

— Шлосерите и те се водят рудничари с двеста лева твърда заплата, а ние може и петдесет, и петстотин да изкараме…

— Момче, ти си дошъл да си купиш лека кола, ама не си за нас. Работник, който само сменя работата си, за мене не е работник! Дето си зачукал, там ще доизчукаш края на дните си.

— Щом спестя за лека кола и да ме няма. Аз играя с открити карти, не се преструвам като някои…

— Ха шамар де — закани се бригадирът и Карамфилко се уплаши да не се сбият, както е виждал и друг път — лют мъжки бой, но разговорът тръгна примирено:

— А бе, карай да върви! Ние ли ще я оправим…

— Яд ме е, че днес излъгах инженер Вучков и той ме хвана. „Защо пиеш, вика, и защо не дойде на работа?“ Жив човек съм — пия, викам, и гледам да се измъкна от притеснението. И как да го залъжа, казах, че не съм отишъл на работа, защото съм отнесъл парите на Али в болницата. Мислех, че ще попита „Али получил ли си е парите?“, а не „Кой му ги е донесъл?“

Карамфилко съзря през тютюневия дим едно кръгло лице с малка рибя червена уста. И пак — чашката… Ще дойде ли тук Иван-Писан или да го чака в къщи? Може би е още в рудника, нали казаха — тих пожар.

През пролетната ваканция Карамфилко слезе с брат си в рудника. Тъмната клетка на асансьора се спусна бавно под земята. Момчето неволно се притисна към мъжете с твърдите гумирани дрехи. Слизаха дълго, сякаш отиваха в деветото приказно царство. Най-после вратата на асансьора се отвори и миньорите тръгнаха към забоя. Трепетливите пламъчета на лампите разлюляваха сенките им по мрачните сводове от вкаменена лава. Отвред капеше вода. Под ботушите им, ошарени с мътни браздулици, жвакаше кал. Преди избухването на гърмежите в рудника бе много тихо — чуваше се дори съскането на карбидните. Влажни бяха и брезентовите тръби, с които подаваха въздух. Ударът на желязната лопата разсипа жълти искри в мрака, още гребяха рудата след буренето и взривяването.

Иван-Писан и Карамфилко свърнаха към площадката, където стоеше помпата. Там светеше голяма електрическа крушка — капан на мухи. Тя с мъка разсейваше хладния мрак. Брат му посочи как бляска металът — синкавата мед, а халкопиритът е бял. Все по синкавата жилка ще достигнат находището, то е термално по образуване, хидросулфати сред вулканичните скали.

— Бедна ни е рудата, но сиромах човек и на малко се радва… — каза Иван-Писан.

— Бате, ти ли трябва да определиш посоката на находището? — попита Карамфилко.

— Аз, разбира се, нали съм маркшайдер — отвърна Иван-Писан.

Гошо донесе едро нарязан салам и един от хлябовете, още топъл, с посмачкана от ножа среда. Карамфилко присегна, взе една коричка и парче салам за Свилен. После безшумно се измъкнаха. С възрастните е така, не те забелязват, ала момчето помни всичко — думите им, жестовете, лицата…

Слязоха на втория етаж. Карамфилко носеше ключа си на врата, привързан с ластик. Измъкна го под пуловерчето си, наведе се и отключи. Още в антрето разбра, че Иван-Писан се е върнал, работните му дрехи бяха на закачалката.

— Тихо! — каза Карамфилко на Свилен. — Бати спи, ала не върви да му кажем „лека нощ“, когато грее слънце.

Инженер Петрунов сдържа думата си — да отведе баба Карамфила на село, че беритбата на розите вече започваше. Рано сутринта тъмновишневият му „Мерцедес“ спря пред блока, където живееха неговите приятели. Карамфилко се намести отпред в колата — да се поразходи до Розино, а баба му припряно се суетеше да не забрави нещо, потребно за село. От прозорци и балкони все някой надничаше — защо е спрял пред блока инженерът, когото всички в градеца познаваха.

Щом отминаха заводските корпуси, времето се проясни. Балканът пак беше зелен и хайдушки, а не навъсен и опърлен от газове и димни опашки. Колата се плъзна по високите дъги на мостовете и скоро след това навлязоха в розовите градини. Те се простираха от двете страни на шосето към синкавите върхове на Стара планина и заоблените хълмове на Средногорието.

— Щом е хладна и влажна пролетта, добра е за цвета — каза баба Карамфила. — Розата трябва да се бере по роса, като натрупа есенция.

— Ти, бабке, ходила ли си на розобер? — попита инженер Петрунов и се извърна към старицата.

Струпала по задната седалка чанти и вързопчета, тя беше подвила колене върху едно халище, което щеше да пере в селската бара.

— Имахме гюлови градини все по хубави места, песъчливи, слънчеви и сухи, че розата обича по-отцедливото… Оряхме ги напролет, после три пъти копане на ръка и чистене от бурени. Розата иска естествен тор, не търпи химическото. Хеле, ако завали през април, много й помага да се развие и да напъпи. Пет пъти трябва да я обработиш преди розобера, на по-малко не е съгласна да ти даде хубав цвят. Ако е спорна годината, от три тона розов цвят получавахме килограм масло.

— Бабо, кажи за флорентинското отделение — обърна се към нея момчето.

Тази дума „флорентинско“ му звучеше загадъчно и прекрасно, макар че той не я свързваше с ренесансовата Флоренция. Дядо му беше работил във флорентинското отделение на фабриката в Розино като главен майстор-розовар, а това беше повод за семейна гордост и красиви предания.

— Строили са фабриката в годината, когато съм се родила — каза старата жена. — И тя е държелива като мене, само дето сме надхвърлили седемдесетте. Първите казани бяха на прав огън, после сложиха парен котел, сега мазутен котел гледам, че има. Всяка година от началото на май, та до средата на юни дядо ти беше там, във флорентинското отделение, на отливника за масло. Като излезеше, запечатваше го с червен восък. По качество бяхме първи в света — турци, французи, кримска роза — стояха зад нас. Не зная сега държат ли същото място.

— Не бива да се бяга от стандарта и международните изисквания — каза инженер Петрунов, но старицата и детето не разбраха за медта ли говореше или за розовото масло.

— И абата му на гюл миришеше — въздъхна баба Карамфила. — Върне се дома да поспи малко и пак там — на отливника… Отгоре маслото, отдолу — водата.

Край шосето взеха да се мяркат ученици-бригадири, вече напълнили чувалите с розов цвят. Една учителка и възрастен мъж, навярно от стопанството, ги мереха на кантара. Бабката взе да се притеснява да не са нейните гостенчета от Кърджали. Инженерът спря да попитат и се разбра, че са ученици от Христо Г. Даново. Там беше най-новата фабрика за етерични масла — големите складове, пълни с розови килими и модерните инсталации със спиртни дестилати.

— Аз ще стана розовар като дядо — каза момчето, като зърна от завоя покривите на селото. — Не искам в завода, нито в рудника.

— Розовар — месец-два, после с какво ще храниш семейство? — попита с блага усмивка баба му. — Баща ти получи болест от метала, вас да отгледа, четирима юнаци.

— На слънце искам, при розите… И жена ми ще работи при розите, двамата ще спечелим повече — не отстъпи малкият. — Не като мама, с този мъчен хляб.

Петрунов притисна момчето до себе си. Дълбоко жалеше хората, които плащаха медта с цената на своето здраве. Нима и той самият не беше нагълтал отрови? С копнежа на детето за слънце Петрунов се загледа в розовите градини, ширнали се до синкавата грамада на Балкана, в плъпналите като работни пчели от цвят на цвят розоберачки. Помисли си за „мъчния“ хляб, за горчивата мед… Все някой трябва да слезе в дълбоките рудници и да разлива горещия метал, защото България не бе само долина на розите. Където и да отиде по света, все за тази „розова долина“ го питат, а днес той за първи път я видя в цъфтежа й…