Лада Галина
Искам да ти разкажа (2)

Хвърчилото се заплете в клоните на отрупаната с бял цвят акация и остана там, докато малчуганите успяха да го издърпат. Рееха се бързи облаци и небето за миг просветваше като неизтрита усмивка.

От три години Георги Загоров живееше сам във вилата си под зелената сянка на Витоша. Апартамента преотстъпи на сина, а на дъщерята, която повторно се омъжи, построи вила, близо до неговата. Рано сутринта тя му позвъни да напомни, че трябва да отиде на гробищата — днес се навършвали пет години от смъртта на майка им. Загоров щеше да пропусне този помен, но не искаше да огорчава децата си. Отмени пътуването си до Средногорието, където в строителството на тунела и другите обекти на „Хидрострой“ имаше неблагополучия, и сега чакаше отново да се обади дъщеря му.

… Нонка умираше в мъки, грозно почерняла, а виковете й се чуваха до съседните вили. Прояденото й от рак тяло се съпротивляваше на смъртта, гърчеше се и се бореше за живот, драгоценен живот, който тя не искаше да напусне. Домът, мъжът, децата, имането, почитта — как да си отиде от този свят и какво ще остане след нея? През една от отпуските му в България, предусетила своя край, тя говореше с ненавистни думи за Мила Родева, не се сдържаше и пред децата, подочула от злонамерени хора нещо за връзката на мъжа й с младата хидроложка. Той я успокояваше, че няма нищо подобно и бе самата истина — Мила упорито го избягваше, не бе я виждал от две години. Нонка го заклеваше да не се жени втори път, „да не повтори“. „Децата да те наследят, не давам друга да влезе в моята къща…“ — хриптеше тя по време на агонията си с ръка, впита в неговата, сякаш го дърпаше към отвъдното от страх да не е сама. Нейният живот със Загоров бе като паметник, издялан, шлифован. Той не можеше да бъде продължен по друг начин, освен в живота и престижа на собствените им деца.

Той получи телеграма, че Нонка е зле и взе самолета за София… Същия ден запушиха извор в пустинята. Не успя да поправи нещата, замина и всичко остана така — с един извор и един живот по-малко… Помни този ден с всички подробности, с незаличени от времето цветове, аромати и стинещи в сърцето му чувства.

… Старичкият лендоувър излезе от пустинята и твърдите му гуми облекчено просъскаха по топлия асфалт. Изпомачкана степна трева с рехави лилави цветове и ожулени кактуси очертаха техния преход на шосето… Край пътя цъфтяха нарциси и степно лале, кактусите ронеха оранжеви плодове, бодливи като таралежчета. Пътят ли създаваше живот или това бе мимикрията на пустинята — да скрие от погледа своята безнадеждност.

Неговият шофьор-асур мълчеше. Сърдеше му се за запушения извор. И да го подкачаше за цар Ашурбанипал, пак щеше да мълчи. Обичаше да слуша неговия древен език, търкалящите се гърлени звуци. Тези дни Загоров прескочи до скалното село Малула и записа на магнитофон запазения там арамейски език, на който е написана библията. Дъщеря му се интересуваше от вехти завети и вехти езици, заради нея снима Палмира и Балбек на цветни диапозитиви. Неговият „Киев“ ги вадеше чудесни, макар че той знаеше само две положения — „на слънце“ и „без слънце“. За себе си снима водните колела в Хама, които се въртяха под тъмното приспивно шуртене на река Оронто вече две хилядолетия. Загоров снимаше водостоци, акведукти, стари язовири и запълнени с чакъл суходолия, каменни плочи на пътищата, които са водили за Рим. Щура се цял ден по въздушната стена на римския язовир „Ел Барде“. И още по-старата дренажна система, построена с толкова вещина и майсторство. Под твърдия отток откри хидросъоръжения, направени от камъка на колонадата в Палмира, който със своите розови жилки прилича на човешка плът. Палмира, „Годеницата на пустинята“, е пила бистра вода от далечните планини. Дъбове и лози са сплитали върхари. Водата е кръвта на земята, кърмилница на живота. Пет хилядолетия преди новата ера тук е имало водно строителство. Учудваха го познанията по геология и хидрология на вече несъществуващи племена и народи, вярното им ориентиране за движението на подпочвените води и подземните изкопи. Тази проекция в миналото не само го удивляваше, но го изпълваше с увереност и размисъл. Защо бяха дошли и те тук да прибавят един щрих към следите от хилядолетията. Делата бяха по-добри и по-трайни от самите тях и всичко хубаво на тази земя бе създадено от ръцете на строителите.

На приятели в България той бе писал, че „тук всичко започва от Адам и Ева“. Този шеговит израз можеше да се види неочаквано материализиран. Чу един водач как обясняваше на група туристи на кой от дамаските хълмове Каин убил Авел, чу и уверенията му, че Адам и Ева прекарали най-хубавите дни от живота си в долината Хута под Дамаск. Разбира се, след като опитали плодовете на познанието и затова били изгонени от рая.

Лендоувърът намотаваше под високите си колела черната лента на пътя. Някъде в далечината се мярна библейската планина Хермон с изворите на река Йордан. Антиливаните се приближаваха със своя фриз от ерозирани скали. Отминаваха засипани кервансараи, редки маслинени горички. Хълмовете с червено-жълт цвят стояха като изрязани в синия кобалт на небето. По сухата почва бяха полегнали лозя. Имаше нещо изначално в този пейзаж, в мекото излъчване на земята. То го успокояваше, както можеше да го успокои голямата и силна вода. Хитрушата недна, заручѝ веднъж през декември, изпълни суходолията и после пясъците я попият като сюнгер, карстовите варовици и базалти я изсмукват с безплодни уста. Преградиха пътя на водата с каменно-насипни стени и тази земя, печена хилядолетия от слънцето, прогледна. Картата в неговия кабинет вече бе осеяна със сини петна. И можеше ли да се сравни тяхната бистра слънчева вода с горчиво-солената сулфатна вода от кладенците, които ги пълнеха с цистерни, или с мътилката на римските хабри по селата? Хидростроителството в България, пионерското строителство на социализма, беше минало през ръцете му, през мозъка и през гърдите. Но никога не бе усещал така остро жаждата на земята както в пустинята.

Колко страхове бра през първата година — ще се напълнят ли язовирите? Тогава Нонка още беше с него в Сирия и прояви слаб интерес към работата му. Той й обясняваше, че хидроложки измервания тук никога не са правени. „Като има дъжд, има вода“ — отговаряха бедуините на тяхната анкета. Иди, че се уповавай на такава хидроложка характеристика. И все пак още първата година техните язовири се напълниха. И на километри от тях по неведомите пътища на водата бликнаха извори. Най-напред забеляза един „свой“ извор близо до стълба Сен Симон (Симеон Стълпник). Две черни кози с пасторална идиличност ближеха мократа скала, защото и през ноември там бе четиридесет градуса на сянка. Загоров само ги снима с фотоапарата и им подари изворчето. Но другия извор, големия, наистина трябваше да го запушат. С циментови инжекции, докато стигнат водоупорните пластове. Освен неговите работници други хора наоколо нямаше, отде се събраха вкупом тия шумни племена.

— Този извор е от аллаха — викаха му бедуините.

— Не е от аллаха, от мене е — убеждаваше ги той и се опитваше да им нарисува карта с очертанията на язовира и релефа на околността.

А те му носеха вода с гумените си торби, славна водичка, филтрирана от земните пластове. И продължаваха да твърдят, че е от аллаха.

— Раис кобра, диван кобра — титулуваше го и неговият шофьор-асур, — грехота е на извор пътя да затвориш…

— Шукран (благодаря) — казваха бедуините и се кланяха до земята. — Аллараси!

Знаеше, че това означава много голяма благодарност — покорявам се, слагам си главата пред тебе. Нали изворът бе от аллаха, защо на него се кланяха?

Минаха през малко градче с плоскокаменни къщи.

— Един за Шан, един за Шан — викаше гърлест шофьор на такси. Търсеше си пътници.

„Нерде Шан, нерде Багдад“ — спомни си Загоров поговорката, останала в неговия балкански край още от времето на гурбетчиите, млекари и абаджии, из „арапско“. Много далеч бе ходил българинът, за да вземе нещо от света, а сега бе тръгнал да му даде, да го преобразява.

Край пътя крачеха момчета, замислени като мъдреци. Учеха наизуст учебниците си, далеч от седем-осем рошави глави, които надничаха от всяка колиба. Малчугани продаваха нарциси. Загоров направи знак на шофьора да спре просто така, заради труда на детето. Шофьорът мълчеше, а бе привързан към него и бе много горд, когато отиваха при асурите. Разбра, че с нещо е сбъркал…

Кога успяха да заколят два овена и да ги сварят върху тави с ориз. Топли бяха и хлебните кори, които цяла Средна Азия нарича „лаваш“, а тука „хъбес“. Неговите момчета им викаха „партенките“… В шатрите запалиха петромаксовите фенери и те насядаха под чернотъканата козина. Жените, децата, овцете, камилите — всичко зае място и наостри уши — ще има ли вода от извора? На двеста километра отиваха цистерните за вода — чак от Ефрат я носеха, за да напълнят горчиво-солените кладенци. Загоров разбираше политическия и хуманния смисъл на всичко, което правеха тук, но все пак трябваше да уведоми генерала, че събраната вода отнейде изтича. „Вие комунист ли сте?“ — запита го той миналата седмица на приема в президентския дворец. А знаеше отлично, че бе и партиен секретар на българските специалисти. Нищо, питаше човекът…

Вечеряха вкусно, Загоров стисна ръцете на старейшините, по-младите мъже потупа по гърба и каза, че ще реши въпроса за извора с тяхното ръководство, след като разговаря с генерала.

Колата отново се втурна в пустинята. Наистина бе като в море — без компас не можеше да се върви. Той слезе от колата и гледаше ту компаса, ту изгряващите звезди.

Край язовира останаха светлините, вятърът, разлюлените петромаксови фенери и очите, изпълнени с древна печал… Как го настройваше тази земя! Ако беше в България, досега да е решил въпроса с неговите послушни кубици и киловати.

В къщи го очакваше тревожната телеграма от България. Върна се месец по-късно след погребението на Нонка и разбра, че неговите момчета още същия ден запретнали ръкави и запушили извора — преди да е разговарял с генерала…

Спалнята беше най-тихата стая във вилата. Прозорците й гледаха към гората, а широката, обляна от слънце тераса, бе като въздушно продължение на стените. Георги Загоров излезе на терасата. Обичаше сутрин да постои там, да се поразкърши, да направи две-три упражнения от хата-йога и да усеща с кожата си горската прохлада. Това бе най-бодрото му време, а след малко щеше да дойде чистачката и спокойствието в къщи щеше да изчезне. Понеделник и петък — пране и чистене… Тяхна роднина, пенсионерка, заета с отглеждане на внуци, идваше в сряда и събота, за да му пазарува и приготви нещо за ядене. Вчера му бе оставила в хладилника домашна баница с лапад.

Дъщеря му също живееше във вилния район, имаше ключ за неговия дом и съблюдаваше редовното изпълнение на графика — чистене, пране, покупки — платени грижи на стари жени, които си добавяха към пенсията. Тя му купуваше и дрехи, настояваше да не се „запусне“. Когато един човек е директор, казваше дъщеря му, и стилът му на живот, и битието му са „директорски“. Тя се грижеше не само за равновесието в общественото и материалното му положение, но още по-ревниво от майка си изискваше от него „да не повтори“. Следеше внимателно доколко са близки отношенията му с една или друга жена. Беше казвала пред роднини: „Още не се е родила тази, която ще стъпи в къщата на майка ми.“ Загоров примирено и скептично се усмихваше, когато му подхвърляха да се ожени, и си казваше: „Тежко й на клетницата, дето ще помисли да влезе в тази къща…“ Той бе човек на действието, живееше с днешния ден и отминаваше хора и събития, без да се обръща назад. Неуморен и динамичен по природа, преминал през две епохи, през борбата и съзиждането, Загоров отделяше много по-малко време за спомени и вътрешна равносметка, отколкото за утрешни планове и стремежи. Ала откакто остана сам, започна да се самовглъбява, да се съсредоточава в себе си. Спомняше си за своята любов към Мила като нещо далечно, отминало — сянка от облак и крило на птица, а смъртта — тя беше близко и с нея идваше непоправимото. Дългият живот с Нонка, който бе дотук, до дърпащата го към отвъдното ръка… И краткото ликуващо синьо-зелено звънтене в сърцето, когато вървеше с Мила край родопските язовири. Късите любовни нощи и една пееща река край горската хижа, прегръдката, която нито той, нито тя искаха да е последна… Разрушителна или съзидателна сила е любовта и защо пося в дните му толкова омраза? В зрялата възраст на мъжа хорският съд е непримирим, децата — също. Пред нозете зейва пропаст. Спасението е в бягството и затворената врата. Бавно и безсърдечно стареене, пуст дом, душевна празнота, за да се съхрани всичко, което хорският съд има предвид — име, имот, спокойствието на децата и общественото положение, всичко, което няма нищо общо с ликуващото синьо-зелено звънтене…

Георги Загоров разбра — любовта и тревогата, страстта към друга жена, сложността на преживяванията останаха там — в неговите петдесет години, в сълзите на Мила и гроба на Нонка. Сърцето му се затвори за изпепеляващи чувства. Времето излекува душевните сривове и неговата жизненост надви с все още неутолена жажда за радост и нежност. Той не забелязваше едно — че старостта увеличава човешките недостатъци, натоварва ги, изкривява ги като в карикатура. Младите жени, които скрито от света се стремеше да има, не се задържаха при него, нито изпълваха голямата му самота. Телефонът иззвъня и Загоров бързо се отправи от терасата в хола. Помисли, че вече се обажда дъщеря му. Беше Ивайла Богоева, журналистката от радиото. Зарадва се да я чуе. Познаваше я от години, Мила му я представи още в началото на тяхната връзка. Загоров бе успял да оцени нравствената й непримиримост, будното й социално мислене, прямотата на въпросите й. В разговорите им предпазливо, но неизменно присъствуваше и Мила Родева. Ивайла беше нейна съученичка и приятелка от детските й години в Бургас. Мила избягваше срещите с него и Загоров следеше днешния й живот чрез Ивайла, деликатен посланик в техните взаимоотношения.

Ивайла му съобщи, че са й предали касета на български специалист, загинал в Близкия изток, изпълнена с дълго писмо до негов приятел в България. Странна история, мъчителна… Искаше да чуят заедно касетата, тя не познава условията, при които живеят българските специалисти в Сирия и Алжир. Загоров обеща да й се обади при първа възможност. Покани я да пътуват заедно до Средногорието, но се сети, че вече бе потърсил друг познат журналист. Ивайла не търпеше безличната конкуренция. Отказа, тия дни била много заета.

Загоров затвори телефона и си помисли за Мила. Дълбоко в себе си се надяваше, че тя е по-различна от обикновените жени с повърхностни чувства, явни флиртове и подчертана склонност към удобствата. Очакваше, че тя е способна на жертви за него… Падна завесата на любовта и Мила прогледна, благоразумна и съхраняваща се.

Няколко пъти Загоров направи опит да я види, като потърси тайните ходове на случайната среща. Мила сякаш живееше в манастир, дотолкова бе се отчуждила от старите приятелски кръгове. Веднъж отиде в проектантския институт, където тя работеше. Новата висока сграда в Лозенец вече съвсем по нашенски беше с издънена настилка по стълбите. В залите и коридорите видя чертожни дъски, осветени с плафони и неонови тръби. Допълнителна площ за работа ли търсеха или така им бе по-удобно за обсъждане на проектите? Тук-там по вратите имаше светещи надписи: „Не влизай — съвещание!“, „Не пречи на творческия час, не влизай без работа!“ Явно бе, че в многолюдието на института работното време трябваше да се брани със светлинна сигнализация и заключени врати.

Георги Загоров обиколи коридорите, надзърна тук-там, но не срещна Мила Родева. Потърси я в бюфета, където бе пълно с народ, сътрудниците закусваха с банички и кисело мляко. По алеите пред института също се разнасяха пластмасови кофички и чашки за кафе. Кошчетата за смет бяха пълни, вятърът подвяваше мазни хартийки. Настроението му помръкна от тази гледка и той се отказа да дири Мила сред закусващите хора. Дразнеше го битовизирането на работните места, фамилиарността между подчинени и началници, обезличаването на интелигенцията от ведомствени жилища и ведомствени почивни станции.

Миналото лято неочаквано видя Мила на терасата в една вила край морето. Беше с мъжа си и сина си — хубаво дете, гальовен първокласник, който приличаше повече на нея, отколкото на Рашко Родев. Момчето я целуна за „лека нощ“ и се отдалечи с баща си, който го водеше за ръка, за да го приспи. Загоров размени няколко думи с Мила почти шепнешком, за да не чуват другите, насядали по близките пейки. „На този бряг имаме лоши спомени, но имаме и добри“ — каза той. В светлите очи на Мила, в смутената й усмивка прочете, че тя нищо не е забравила, помни всичко, обича го и го ненавижда, защото той поиска да свържат живота си, а после отмина и не погледна какво оставя… Сега е спокоен, благоразумен и далечен, а тя сподели трудните му години, сподели любовта му, сподирена от ненавистта и отмъстителното преследване на неговите близки… „Не можем ли поне да бъдем приятели?“ — попита я Загоров и посегна за ръката й. „Не можем — прошепна тя, — болката още живее в мен и не мога да се държа с тебе естествено…“ В тази лятна нощ, заглушавани от морския прибой и свирукането на щурците в градината, те с малко думи си казаха много неща. Загоров понякога мислеше за Мила, ала нежността в душата му бе изместена от огорченото самолюбие. Той още не разбираше, че бързо и зле изживяната любов, пожертвувана докрай за социалното преуспяване на мъжа, можеше да се превърне за някоя жена в злост и ненавист, в уреждане на сметки цял живот, а не в носталгия по отминалите хубави дни. При любовните си връзки с няколко жени после бе изпитвал тяхната скрита или явна неприязън, която дори добиваше характера на по-общо негативно чувство към неговия свят или към хора с неговото обществено положение. Георги Загоров се дразнеше от това и ги наричаше в себе си с лоши думи, но никога не бе помислял къде е коренът на подобно отношение.

За втори път телефонът го сепна. Звънеше секретарката на министъра. След миг се обади и той, покани го веднага да отиде при него. Загоров помоли да отложат срещата за следобед и министърът му определи един късен час. Разговорът бил неотложен. Георги Загоров обеща да отиде.

— Привечер се работи добре — посрещна го министърът. — Всичко утихва, остават само нужните хора…

Лицето му бе бодро, със здрав тен, сякаш току-що бе слязъл от Пампорово и разговаря след сутрешното кафе.

Загоров спря погледа си върху модната кройка на костюма му от вносен пепит и каза:

— Аз съм от „чучулигите“, а ти, другарю шеф, май си от „бухалите“…

— Какво, какво? — не разбра министърът и повдигна учудено вежди.

— Два човешки типа според биоритмите им за работа и почивка… Ние, „чучулигите“, обичаме да ставаме, рано, а вечер си лягаме след новините.

— Миналата година бяха на мода разговорите за фитотерапия и точковата диета, сега — биоритмите… — засмя се министърът и с обичаен жест му посочи креслото срещу прозореца.

— Да преминем по същество… — каза сдържано Загоров.

— Страната е на колене за мед — започна министърът. Загоров с интерес го погледна. — На лондонската борса нашата мед е регистрирана с чистота 99,95 на сто. Това е златна валута. Ще започнем разработката на нови медни басейни… Когато си бил партизанин по тия места, предполагал ли си какво богатство лежи под краката ти?

— Щяха да ни избият там… — припомни си Загоров някои акции в Етрополския балкан и Средногорието.

— Предлагам ти да заемеш поста генерален директор на новия стопански минно-медодобивен комбинат — каза министърът.

Загоров мълчеше стъписан.

— Идва време, когато всеки трябва да помогне на родния си край — допълни министърът.

— Първо, да си разделим балканите — окопити се Загоров. — Доколкото знам, с тебе сме земляци…

— През един балкан — засмя се министърът. — Изкачиш се на някой връх и гледаш — планина с планината си говори.

— Когато мина през този мой и твой роден край — каза Загоров, — натискам по-силно педала на газта… И на празник не се връщам там, заради опустошената природа и оплакванията на хората. Тия дни волю-неволю трябва да отида по обектите на „Хидрострой“.

— Тъкмо ще огледаш и бъдещия си кабинет — щаб на строителството — каза министърът. — До края на следващата година трябва да предадем тунела, новата обогатителна фабрика и открития рудник.

— Слушай, момко млади, аз съм от друго поколение, но вече мина времето, когато се озовавахме на първата тръба. Сега самите ние сме тръбачи, а що се отнася до строителното обединение, което ръководя, и там е пълно с проблеми. Аз лично съм заложил някои технологически и социално-икономически опити, трябва ми време, за да дочакам резултатите. За мене няма пенсионна възраст…

— Никой не говори за пенсия — възрази министърът.

— Тия, които искат да ме изместят, засега трябва да се примирят с положението си — продължи смръщено Загоров, а министърът го погледна, изненадан неприятно, че разговорът придоби такъв обрат. Понякога човек изплюва камъчета, дето не подозираш, че тежат на душата му.

— Другарю Загоров, става дума за нещо по-голямо, за мащабно строителство, което едва сега е по ръста на страната ни. Ще усвоим заема за построяване на нов завод с усъвършенствувана технология, за да не опустошаваме най-китната си природа, да не произвеждаме мед с цената на човешко здраве… Разкриват се нови рудници по снимки от спътниците, прокопават се с километри тунели в старопланинската гръд… Страната е на колене за мед.

Загоров го гледаше в очите и си мислеше: „Защо ти не отидеш да прокопаваш нови рудници и тунели? Нали си минен инженер… За вас аз съм емпирик-строител и парторг от старата школа.“

— Тези дни ще се запозная с обектите в Средногорието — каза Загоров, като се надигна от креслото. — Искам да преценя дали тази работа е по силите ми…

Министърът имаше намерение да го покани заедно да вечерят в „Рила“, но още като видя, че става припряно, се отказа. Изпрати го до вратата, като огледа в гърба ниската и набита фигура на своя гост.

„В борбата и трудностите издържахме, но ще издържим ли на благополучието, на уредения живот?“ — помисли си той, и този мълчалив въпрос беше отправен повече към Загоров.