Лада Галина
Искам да ти разкажа

Инженер Димитър Петрунов се спря до трупите, приседна до едно дърво и си помисли, че нищо особено не се е случило и не за първи път получава предложение да бъде преместен в София. Кой друг на негово място не би го приел като повишение и естествен ход на нещата за един изобретател? Защо да търси в учтивите думи скрит смисъл и наложена от новия директор смяна на екипа просто един по-приемлив начин да го отстранят от завода.

— Да ти изпробвам ли една катаджийска сирена?

Инженерът трепна, изправи се и погледна от другата страна на трупите. Момчето изду бузи, яхнало поваленото дърво като вран кон. Тук, на празното място зад флотационната фабрика, още през есента работниците разтовариха трупите. Метнаха им черна непромокаема хартия, но щом се стопи снегът, силният мартенски вятър я размята по поляната. Момчетата от близките жилищни блокове откриха, че е много приятно да се седи с часове върху голите трупи. Живите сокове в повалените дървета избуяваха в бледозелени филизи, които пробиваха кората откъм слънчевата страна. Те бяха обречени — щяха да припламнат в разтопената лава на анодните пещи.

Оживяваха и дървените огради на къщите в подбалканското градче. Пролетта превръщаше сухото дърво във фосфор, който нощем смътно свети. Тук-там по гърбините от руднична пляка растеше млада трева — вятърът бе отвял пръст, колкото да се закрепи някое коренче. Зеленият цвят тържествуваше и в спечената сивота на земното горнило.

— Кажи де, да ти изпробвам ли една катаджийска сирена?

— Изпробвай — отвърна равнодушно другото момче.

Инженерът погледна към плътната димна завеса над металургичния завод. Вятърът я носеше на югоизток към децата и към оголеното като от пожар възвишение. На Петрунов му се стори, че още малко ако дишат серни окиси, рентгенът ще покаже тъмна сянка в нежните им дробове, като онова дете завчера — още е разстроен от плача на майката.

— Хайде, идете си вкъщи да учите! — обърна се той към децата.

— Защо, сега сме в пролетна ваканция — възрази по-голямото момче.

„Аут скул“ — инженерът неочаквано си припомни думите на детската песничка, с която беше започнал да учи английски, и се усмихна на решителността на всички деца по земята да бранят своята ваканция.

— Тогава идете да играете другаде, тук има много окиси! — каза Петрунов и посочи димната опашка, слязла с ниското атмосферно налягане до земята.

Децата го послушаха и някак примирено си тръгнаха към къщи. Петрунов пое по пряката пътека зад флотационната фабрика и си мислеше, че едно време плашеха децата с караконджули, а сега — с коли, с трамваи, със серни и въглеродни окиси.

Пътеката се възземаше над върлата урва, спускаше се към параклиса „Света Петка“ и лагера на геолозите. После прекосяваше горския път, изровен от пороите и от влекача, и като лисича диря бягаше напреко по баира. Земята бе набъбнала от влага и навред ручаха априлски води с дъх на сняг. Той белееше тук-там по усойните места. На припека цъфтеше яркожълт дрян. Крехката зеленина обличаше голите клони на габърите и трепетликите, на буките и елшите.

Инженер Петрунов обичаше да върви сам из гората в листопад и цъфтеж, всред снежни преспи и бухнала зелена шума. Гората го отморяваше, връщаше му отнетия от завода кислород, радостта от живота. Той можеше да се спре и цял час да съзерцава някакъв мравуняк или кората на габъра, а в това време съзнанието му с безпогрешна яснота подреждаше цифри и формули, виждаше нещата в тяхната цялост и вътрешна връзка.

Когато приятели го питаха как се справя с умората, за да мъкне толкова години не друго, а медодобивен завод на гърба си, главният инженер отвръщаше шеговито-сериозно:

— С кислородно и витаминно хранене…

— Кислород при вас!… Ако за малко се проясни и провиди синьо небе, значи пак са ви дошли гости и сте изключили някоя пещ. А колкото до витамините, полето вече нищо не ражда, ехе, къде са златишките любеници и масълцето, дето се топеше в устата; орехите — и те погинаха. В магазините ви има само консерви и чубрица.

Всичко това бе вярно, макар че не беше нито за злост, нито за шегуване. Инженер Петрунов си добавяше липсващия му в завода кислород с честите си разходки в планините, на километри далеч от димната завеса. Понякога нощуваше в профилакториума на завода до планинския язовир и следеше има ли редовен превоз за работниците от смените, които трябваше да почиват тук, какво е обслужването. Горският ветрец и дъхът на стъпкана мащерка отнасяха умората и меланхолията му. Наесен напълваше мазето на една селска къща с ябълки. „Червената превъзходна“ траеше до май в сухия и свеж микроклимат. Вечно липсващите лимони и портокали купуваше при отскачанията си с мерцедеса до София. В края на декември, като се хранеше в заводския стол, му съобщиха, че вече трета Нова година идва, а в градчето не е изпратен нито един портокал. Поръчали са цитрусови плодове с тонове. Инженер Петрунов свърши набързо обеда си и отиде в своя кабинет. Поиска веднага връзка с министъра на вътрешната търговия, нямаше го. Свързаха го с един от заместник-министрите. Той разбра, че разговаря с главния инженер на медодобивния завод и се засмя на неочакваното обаждане.

— Моля да изпратите исканите количества портокали и лимони — каза Петрунов с нетърпящ възражение глас. — В магазините ни има само консерви и чубрица… Валутен план ли, внос, а кой изкарва валутата? Вече две десетилетия произвеждаме най-висококачествената мед в света и не знам що е рекламация… Изпратете за малко вашите търговци да отменят пещарите и да дишат по седем часа с противогаз, да погазят прах до колене в пържилното и топилното отделение!… Не усложнявам, не усложнявам нещата, напротив, всичко ми е ясно… Поздравявате ме за златната мед!… Че е златна, златна е, но да не я произвеждахме с цената на човешкото здраве… Високи заплати ли? Вярно, един металург или миньор, ако се понапъне, ще изкара триста лева. Какво ще купи с тях, за това вече вие отговаряте. Колко от валутата по второ направление, забележете това, ще достигне до хората, които я изкарват? Че Не Ге, другарю заместник-министър, и моля незабавно за портокали!…

После му казаха, че се получили малко банани и портокали, свършили до стотния човек на опашката…

Инженер Петрунов се изкачи по билото на неголямо възвишение. Там бяха подвижните дървени къщи на геолозите. На поляната разпалваха огън. По близкия връх се виждаха светлинките на двете сонди. Отдалеч се открояваха високите им кули. По пътя към открития рудник блещукаха багерите и самосвалите „Белаз“, запалили фарове заради мъглата. Тя се влачеше на дрипи из гората, дереше се по храстите и се топеше на слънцето като захарен памук.

Посрещна го началникът на обекта Галилей Марков. Честите разходки на Петрунов в планината ги бяха сближили.

— Здравей — вдигна той ръка за поздрав към геолога, — хайде с мен по върлото…

— Гледам дете — отвърна неочаквано Галилей Марков и поясни. — Нито е мое, нито ми е припознато, просто няма как… Свилене, какво си се заврял в дърветата, бе?

Четири-петгодишно момченце се измъкна като зверче иззад коренищата. Черните му очички святкаха. По вълнената му жилетка бяха полепнали влажни листи и паяжини, а на коляното му лъщеше кал.

— Събра ли имуществото си? Вуйчо ти след малко ще дойде да те вземе.

— Мама я няма — каза Свилен.

— Там е работата… — Галилей Марков се обърна към инженера. — Хлапето се страхува, а тук няма кой да го гледа. Вчера свалиха майка му с линейката, получи бъбречна криза. При нас е колекторка. Чудя се как го доведе на обекта…

— Няма да е от добро — каза Петрунов, — днес ми върви на срещи с деца…

Загледа се в играчките на Свилен — шишарки, лодка и човече, издялани от меко дърво, счупен френски ключ и детско бинокълче. Дожаля му за момченцето.

— Да го взема у дома — несмело предложи той.

— Ти си сам… — отвърна Галилей Марков. — Съобщихме в Етрополе на роднините му, чакам ги да дойдат. Ако и днес не се появят, ще го сваля с джипката. От сутринта нямаме ток. Един трудовак скъсал със стрелата на крана жиците на електропровода. Навирил тая ми ти стрела, ракети ще праща.

Инженер Петрунов се усмихна, но в миг прецени сериозността на положението.

— Спряха ли подаването на въздух за „изход-тунела“?

— Спряха — отвърна Галилей Марков. — Сега сме в лоша порода, а трябва да подготвим лятното настъпление. Крепим, защото пропадне ли, някой ще остане на място като онова момче от Карловско.

Петрунов махна с ръка. В тежката битка за мед горчивините не бяха една и две. Искаше да сподели с геолога своите колебания за преместването си в София, но се отказа. Не беше от хората, които търсят съвети или веднага разкриват съображенията си. Не си позволяваше нито гневни, нито радостни изблици, стремеше се да преценява думите и постъпките си и да постига необходимото равновесие. Може би неговият начин на мислене вече е остарял и времето е надрасло критериите му. Ако това е негова неосъзната вина, за комбината вече е беда. Идва нова епоха — на основно преустройство, на непознати досега технологии и въвеждане в действие на най-ефективното от чуждестранния опит. Тази нова епоха е по ръста на страната, на порасналите й възможности, на разкритите богатства в медната планина. Небето пак ще бъде чисто и гората ще зашуми зелена над някогашния идиличен град на щъркелите. Помнеше какъв плод раждаше онова китно поле с кротналите се по пасбищата стада, когато направиха първата копка на завода, а той, инженерът, с току-що получена отлична диплома от московския институт за цветни метали, спеше в бараките заедно с работниците изкопчии. После дойдоха трепетните години на изобретението, на световния успех на неговия метод за електролиза… Няма друг успех, освен световния и съизмерването с мащабните величини. Сега, когато е вече на върха и се оглежда назад, някой тактично му подсказва, че добър или лош, пътят е изминат, а към новите върхове ще поемат други…

Галилей Марков говореше с някого по телефона за прекъснатия ток. Инженер Петрунов почака да излезе от бараката и му махна с ръка:

— Обади ми се, като слезеш в града…

— По горски пътеки ли ще вървим или по жълти плочки — попита с усмивка Галилей Марков.

Петрунов трепна — колко бързо лети мълвата! И тук — в гори тилилейски… Реши да бъде откровен докрай пред този човек с ведър поглед, който държеше за ръка непознатото дете.

— Ако ме питат мен, ще остана. Душата ми е сраснала с този завод, както нокътят с пръста… Започна голямо преустройство, дойде нов директор, може би ще иска и нов главен инженер. Смяна на екипа и… смяна на критериите, колкото да ни е горчиво, трябва да го признаем — каза Петрунов.

Галилей Марков се приближи до приятеля си. И той си мислеше за нещо важно, решаващо, за което се говори тихо, очи в очи:

— Нали човекът е мярка за всички неща, така казват философите. Аз не познавам друга мярка за човек, отдаден на делото си и да си разбира от работата, като тебе… Защо ще отстъпваш, от какво се плашиш?

— От какво ли?… От себе си. Може би не разбирам, че трябва да си отида… Навярно ще получа правото да защитя докторат. Ще си живея тихо и кротко в панелен апартамент в „Младост“ — едно и ще работя в научен институт в столицата.

— Директорите идват и си отиват, но главният инженер остава — засмя се Галилей Марков. — И без пролетни мечти за „Младост“ — едно…

— Остава — да, но самичък… Ще взема да сложа едно огледало в кабинета си, ще ръкомахам срещу него, ще се самоуправлявам… Създават още едно междинно звено между нас и министерството. Взеха ми инженерите и началник-цеховете за седем заместник-генерални директори!… Как ще правим основна реконструкция? Администрацията поглъща кадрите, оголва производството, но „горе“ и заплатите са по-големи, и дим няма…

— Колкото до дима — каза Галилей Марков, — учените са прави — или хората ще намалят дима, или димът ще направи да има по-малко хора.

— Така е — съгласи се Петрунов. — И аз се нагълтах с отрови. Но не мога да оставя работата си насред пътя.

— Между нас да си остане, защо си отиде така скорострелно предишният директор? Докато му запомня името — и вече го няма…

— Отначало той с всичко се съгласяваше — каза Петрунов. — После започна да противоречи на някои началници, но не довеждаше нещата докрай. Измори се от тежкия завод, всичко лежи на нашите плещи. В една конфликтна ситуация — закъсвахме с изпълнението на производствения план и в комбината беше дошъл първият заместник-министър — директорът заяви, че такъв голям план е неизпълним. Получи се един разговор… И както не беше спал, с опънати нерви, хвърли си заявлението на масата. Приеха му оставката, а планът пак не се изпълни. Грешките при проектирането на комбината сега имат доста големи последствия.

Прокапа дъжд, после заплющя, сякаш бързаше да стопи последните снегове. Двамата мъже и детето се подслониха в бараката, която служеше за канцелария и жилище на Галилей Марков. Единствената скъпа вещ тука бе стереоуредбата „Филипс“. Повечето плочи и касети бяха със симфонична музика и той не се страхуваше, че ще му я откраднат.

Геологът пусна Четвъртата симфония на Брамс. Трагичната музика се удари в ниския таван. Дъждът косо биеше в стъклата. Акордите ридаеха — само хармонията на природата бе недостижима, неподвластна на човека. И те виждаха обърнатото небе в гръдта на медната планина, старта на звездните кораби, чието начало бе първозданният огън, първата застинала лава.

Плочата свърши. Галилей Марков не я обърна. Беше преваляло и гостът му си тръгна.

Хвърчилото се заплете в клоните на отрупаната с бял цвят акация и остана там, докато малчуганите успяха да го издърпат. Рееха се бързи облаци и небето за миг просветваше като неизтрита усмивка.

От три години Георги Загоров живееше сам във вилата си под зелената сянка на Витоша. Апартамента преотстъпи на сина, а на дъщерята, която повторно се омъжи, построи вила, близо до неговата. Рано сутринта тя му позвъни да напомни, че трябва да отиде на гробищата — днес се навършвали пет години от смъртта на майка им. Загоров щеше да пропусне този помен, но не искаше да огорчава децата си. Отмени пътуването си до Средногорието, където в строителството на тунела и другите обекти на „Хидрострой“ имаше неблагополучия, и сега чакаше отново да се обади дъщеря му.

… Нонка умираше в мъки, грозно почерняла, а виковете й се чуваха до съседните вили. Прояденото й от рак тяло се съпротивляваше на смъртта, гърчеше се и се бореше за живот, драгоценен живот, който тя не искаше да напусне. Домът, мъжът, децата, имането, почитта — как да си отиде от този свят и какво ще остане след нея? През една от отпуските му в България, предусетила своя край, тя говореше с ненавистни думи за Мила Родева, не се сдържаше и пред децата, подочула от злонамерени хора нещо за връзката на мъжа й с младата хидроложка. Той я успокояваше, че няма нищо подобно и бе самата истина — Мила упорито го избягваше, не бе я виждал от две години. Нонка го заклеваше да не се жени втори път, „да не повтори“. „Децата да те наследят, не давам друга да влезе в моята къща…“ — хриптеше тя по време на агонията си с ръка, впита в неговата, сякаш го дърпаше към отвъдното от страх да не е сама. Нейният живот със Загоров бе като паметник, издялан, шлифован. Той не можеше да бъде продължен по друг начин, освен в живота и престижа на собствените им деца.

Той получи телеграма, че Нонка е зле и взе самолета за София… Същия ден запушиха извор в пустинята. Не успя да поправи нещата, замина и всичко остана така — с един извор и един живот по-малко… Помни този ден с всички подробности, с незаличени от времето цветове, аромати и стинещи в сърцето му чувства.

… Старичкият лендоувър излезе от пустинята и твърдите му гуми облекчено просъскаха по топлия асфалт. Изпомачкана степна трева с рехави лилави цветове и ожулени кактуси очертаха техния преход на шосето… Край пътя цъфтяха нарциси и степно лале, кактусите ронеха оранжеви плодове, бодливи като таралежчета. Пътят ли създаваше живот или това бе мимикрията на пустинята — да скрие от погледа своята безнадеждност.

Неговият шофьор-асур мълчеше. Сърдеше му се за запушения извор. И да го подкачаше за цар Ашурбанипал, пак щеше да мълчи. Обичаше да слуша неговия древен език, търкалящите се гърлени звуци. Тези дни Загоров прескочи до скалното село Малула и записа на магнитофон запазения там арамейски език, на който е написана библията. Дъщеря му се интересуваше от вехти завети и вехти езици, заради нея снима Палмира и Балбек на цветни диапозитиви. Неговият „Киев“ ги вадеше чудесни, макар че той знаеше само две положения — „на слънце“ и „без слънце“. За себе си снима водните колела в Хама, които се въртяха под тъмното приспивно шуртене на река Оронто вече две хилядолетия. Загоров снимаше водостоци, акведукти, стари язовири и запълнени с чакъл суходолия, каменни плочи на пътищата, които са водили за Рим. Щура се цял ден по въздушната стена на римския язовир „Ел Барде“. И още по-старата дренажна система, построена с толкова вещина и майсторство. Под твърдия отток откри хидросъоръжения, направени от камъка на колонадата в Палмира, който със своите розови жилки прилича на човешка плът. Палмира, „Годеницата на пустинята“, е пила бистра вода от далечните планини. Дъбове и лози са сплитали върхари. Водата е кръвта на земята, кърмилница на живота. Пет хилядолетия преди новата ера тук е имало водно строителство. Учудваха го познанията по геология и хидрология на вече несъществуващи племена и народи, вярното им ориентиране за движението на подпочвените води и подземните изкопи. Тази проекция в миналото не само го удивляваше, но го изпълваше с увереност и размисъл. Защо бяха дошли и те тук да прибавят един щрих към следите от хилядолетията. Делата бяха по-добри и по-трайни от самите тях и всичко хубаво на тази земя бе създадено от ръцете на строителите.

На приятели в България той бе писал, че „тук всичко започва от Адам и Ева“. Този шеговит израз можеше да се види неочаквано материализиран. Чу един водач как обясняваше на група туристи на кой от дамаските хълмове Каин убил Авел, чу и уверенията му, че Адам и Ева прекарали най-хубавите дни от живота си в долината Хута под Дамаск. Разбира се, след като опитали плодовете на познанието и затова били изгонени от рая.

Лендоувърът намотаваше под високите си колела черната лента на пътя. Някъде в далечината се мярна библейската планина Хермон с изворите на река Йордан. Антиливаните се приближаваха със своя фриз от ерозирани скали. Отминаваха засипани кервансараи, редки маслинени горички. Хълмовете с червено-жълт цвят стояха като изрязани в синия кобалт на небето. По сухата почва бяха полегнали лозя. Имаше нещо изначално в този пейзаж, в мекото излъчване на земята. То го успокояваше, както можеше да го успокои голямата и силна вода. Хитрушата недна, заручѝ веднъж през декември, изпълни суходолията и после пясъците я попият като сюнгер, карстовите варовици и базалти я изсмукват с безплодни уста. Преградиха пътя на водата с каменно-насипни стени и тази земя, печена хилядолетия от слънцето, прогледна. Картата в неговия кабинет вече бе осеяна със сини петна. И можеше ли да се сравни тяхната бистра слънчева вода с горчиво-солената сулфатна вода от кладенците, които ги пълнеха с цистерни, или с мътилката на римските хабри по селата? Хидростроителството в България, пионерското строителство на социализма, беше минало през ръцете му, през мозъка и през гърдите. Но никога не бе усещал така остро жаждата на земята както в пустинята.

Колко страхове бра през първата година — ще се напълнят ли язовирите? Тогава Нонка още беше с него в Сирия и прояви слаб интерес към работата му. Той й обясняваше, че хидроложки измервания тук никога не са правени. „Като има дъжд, има вода“ — отговаряха бедуините на тяхната анкета. Иди, че се уповавай на такава хидроложка характеристика. И все пак още първата година техните язовири се напълниха. И на километри от тях по неведомите пътища на водата бликнаха извори. Най-напред забеляза един „свой“ извор близо до стълба Сен Симон (Симеон Стълпник). Две черни кози с пасторална идиличност ближеха мократа скала, защото и през ноември там бе четиридесет градуса на сянка. Загоров само ги снима с фотоапарата и им подари изворчето. Но другия извор, големия, наистина трябваше да го запушат. С циментови инжекции, докато стигнат водоупорните пластове. Освен неговите работници други хора наоколо нямаше, отде се събраха вкупом тия шумни племена.

— Този извор е от аллаха — викаха му бедуините.

— Не е от аллаха, от мене е — убеждаваше ги той и се опитваше да им нарисува карта с очертанията на язовира и релефа на околността.

А те му носеха вода с гумените си торби, славна водичка, филтрирана от земните пластове. И продължаваха да твърдят, че е от аллаха.

— Раис кобра, диван кобра — титулуваше го и неговият шофьор-асур, — грехота е на извор пътя да затвориш…

— Шукран (благодаря) — казваха бедуините и се кланяха до земята. — Аллараси!

Знаеше, че това означава много голяма благодарност — покорявам се, слагам си главата пред тебе. Нали изворът бе от аллаха, защо на него се кланяха?

Минаха през малко градче с плоскокаменни къщи.

— Един за Шан, един за Шан — викаше гърлест шофьор на такси. Търсеше си пътници.

„Нерде Шан, нерде Багдад“ — спомни си Загоров поговорката, останала в неговия балкански край още от времето на гурбетчиите, млекари и абаджии, из „арапско“. Много далеч бе ходил българинът, за да вземе нещо от света, а сега бе тръгнал да му даде, да го преобразява.

Край пътя крачеха момчета, замислени като мъдреци. Учеха наизуст учебниците си, далеч от седем-осем рошави глави, които надничаха от всяка колиба. Малчугани продаваха нарциси. Загоров направи знак на шофьора да спре просто така, заради труда на детето. Шофьорът мълчеше, а бе привързан към него и бе много горд, когато отиваха при асурите. Разбра, че с нещо е сбъркал…

Кога успяха да заколят два овена и да ги сварят върху тави с ориз. Топли бяха и хлебните кори, които цяла Средна Азия нарича „лаваш“, а тука „хъбес“. Неговите момчета им викаха „партенките“… В шатрите запалиха петромаксовите фенери и те насядаха под чернотъканата козина. Жените, децата, овцете, камилите — всичко зае място и наостри уши — ще има ли вода от извора? На двеста километра отиваха цистерните за вода — чак от Ефрат я носеха, за да напълнят горчиво-солените кладенци. Загоров разбираше политическия и хуманния смисъл на всичко, което правеха тук, но все пак трябваше да уведоми генерала, че събраната вода отнейде изтича. „Вие комунист ли сте?“ — запита го той миналата седмица на приема в президентския дворец. А знаеше отлично, че бе и партиен секретар на българските специалисти. Нищо, питаше човекът…

Вечеряха вкусно, Загоров стисна ръцете на старейшините, по-младите мъже потупа по гърба и каза, че ще реши въпроса за извора с тяхното ръководство, след като разговаря с генерала.

Колата отново се втурна в пустинята. Наистина бе като в море — без компас не можеше да се върви. Той слезе от колата и гледаше ту компаса, ту изгряващите звезди.

Край язовира останаха светлините, вятърът, разлюлените петромаксови фенери и очите, изпълнени с древна печал… Как го настройваше тази земя! Ако беше в България, досега да е решил въпроса с неговите послушни кубици и киловати.

В къщи го очакваше тревожната телеграма от България. Върна се месец по-късно след погребението на Нонка и разбра, че неговите момчета още същия ден запретнали ръкави и запушили извора — преди да е разговарял с генерала…

Спалнята беше най-тихата стая във вилата. Прозорците й гледаха към гората, а широката, обляна от слънце тераса, бе като въздушно продължение на стените. Георги Загоров излезе на терасата. Обичаше сутрин да постои там, да се поразкърши, да направи две-три упражнения от хата-йога и да усеща с кожата си горската прохлада. Това бе най-бодрото му време, а след малко щеше да дойде чистачката и спокойствието в къщи щеше да изчезне. Понеделник и петък — пране и чистене… Тяхна роднина, пенсионерка, заета с отглеждане на внуци, идваше в сряда и събота, за да му пазарува и приготви нещо за ядене. Вчера му бе оставила в хладилника домашна баница с лапад.

Дъщеря му също живееше във вилния район, имаше ключ за неговия дом и съблюдаваше редовното изпълнение на графика — чистене, пране, покупки — платени грижи на стари жени, които си добавяха към пенсията. Тя му купуваше и дрехи, настояваше да не се „запусне“. Когато един човек е директор, казваше дъщеря му, и стилът му на живот, и битието му са „директорски“. Тя се грижеше не само за равновесието в общественото и материалното му положение, но още по-ревниво от майка си изискваше от него „да не повтори“. Следеше внимателно доколко са близки отношенията му с една или друга жена. Беше казвала пред роднини: „Още не се е родила тази, която ще стъпи в къщата на майка ми.“ Загоров примирено и скептично се усмихваше, когато му подхвърляха да се ожени, и си казваше: „Тежко й на клетницата, дето ще помисли да влезе в тази къща…“ Той бе човек на действието, живееше с днешния ден и отминаваше хора и събития, без да се обръща назад. Неуморен и динамичен по природа, преминал през две епохи, през борбата и съзиждането, Загоров отделяше много по-малко време за спомени и вътрешна равносметка, отколкото за утрешни планове и стремежи. Ала откакто остана сам, започна да се самовглъбява, да се съсредоточава в себе си. Спомняше си за своята любов към Мила като нещо далечно, отминало — сянка от облак и крило на птица, а смъртта — тя беше близко и с нея идваше непоправимото. Дългият живот с Нонка, който бе дотук, до дърпащата го към отвъдното ръка… И краткото ликуващо синьо-зелено звънтене в сърцето, когато вървеше с Мила край родопските язовири. Късите любовни нощи и една пееща река край горската хижа, прегръдката, която нито той, нито тя искаха да е последна… Разрушителна или съзидателна сила е любовта и защо пося в дните му толкова омраза? В зрялата възраст на мъжа хорският съд е непримирим, децата — също. Пред нозете зейва пропаст. Спасението е в бягството и затворената врата. Бавно и безсърдечно стареене, пуст дом, душевна празнота, за да се съхрани всичко, което хорският съд има предвид — име, имот, спокойствието на децата и общественото положение, всичко, което няма нищо общо с ликуващото синьо-зелено звънтене…

Георги Загоров разбра — любовта и тревогата, страстта към друга жена, сложността на преживяванията останаха там — в неговите петдесет години, в сълзите на Мила и гроба на Нонка. Сърцето му се затвори за изпепеляващи чувства. Времето излекува душевните сривове и неговата жизненост надви с все още неутолена жажда за радост и нежност. Той не забелязваше едно — че старостта увеличава човешките недостатъци, натоварва ги, изкривява ги като в карикатура. Младите жени, които скрито от света се стремеше да има, не се задържаха при него, нито изпълваха голямата му самота. Телефонът иззвъня и Загоров бързо се отправи от терасата в хола. Помисли, че вече се обажда дъщеря му. Беше Ивайла Богоева, журналистката от радиото. Зарадва се да я чуе. Познаваше я от години, Мила му я представи още в началото на тяхната връзка. Загоров бе успял да оцени нравствената й непримиримост, будното й социално мислене, прямотата на въпросите й. В разговорите им предпазливо, но неизменно присъствуваше и Мила Родева. Ивайла беше нейна съученичка и приятелка от детските й години в Бургас. Мила избягваше срещите с него и Загоров следеше днешния й живот чрез Ивайла, деликатен посланик в техните взаимоотношения.

Ивайла му съобщи, че са й предали касета на български специалист, загинал в Близкия изток, изпълнена с дълго писмо до негов приятел в България. Странна история, мъчителна… Искаше да чуят заедно касетата, тя не познава условията, при които живеят българските специалисти в Сирия и Алжир. Загоров обеща да й се обади при първа възможност. Покани я да пътуват заедно до Средногорието, но се сети, че вече бе потърсил друг познат журналист. Ивайла не търпеше безличната конкуренция. Отказа, тия дни била много заета.

Загоров затвори телефона и си помисли за Мила. Дълбоко в себе си се надяваше, че тя е по-различна от обикновените жени с повърхностни чувства, явни флиртове и подчертана склонност към удобствата. Очакваше, че тя е способна на жертви за него… Падна завесата на любовта и Мила прогледна, благоразумна и съхраняваща се.

Няколко пъти Загоров направи опит да я види, като потърси тайните ходове на случайната среща. Мила сякаш живееше в манастир, дотолкова бе се отчуждила от старите приятелски кръгове. Веднъж отиде в проектантския институт, където тя работеше. Новата висока сграда в Лозенец вече съвсем по нашенски беше с издънена настилка по стълбите. В залите и коридорите видя чертожни дъски, осветени с плафони и неонови тръби. Допълнителна площ за работа ли търсеха или така им бе по-удобно за обсъждане на проектите? Тук-там по вратите имаше светещи надписи: „Не влизай — съвещание!“, „Не пречи на творческия час, не влизай без работа!“ Явно бе, че в многолюдието на института работното време трябваше да се брани със светлинна сигнализация и заключени врати.

Георги Загоров обиколи коридорите, надзърна тук-там, но не срещна Мила Родева. Потърси я в бюфета, където бе пълно с народ, сътрудниците закусваха с банички и кисело мляко. По алеите пред института също се разнасяха пластмасови кофички и чашки за кафе. Кошчетата за смет бяха пълни, вятърът подвяваше мазни хартийки. Настроението му помръкна от тази гледка и той се отказа да дири Мила сред закусващите хора. Дразнеше го битовизирането на работните места, фамилиарността между подчинени и началници, обезличаването на интелигенцията от ведомствени жилища и ведомствени почивни станции.

Миналото лято неочаквано видя Мила на терасата в една вила край морето. Беше с мъжа си и сина си — хубаво дете, гальовен първокласник, който приличаше повече на нея, отколкото на Рашко Родев. Момчето я целуна за „лека нощ“ и се отдалечи с баща си, който го водеше за ръка, за да го приспи. Загоров размени няколко думи с Мила почти шепнешком, за да не чуват другите, насядали по близките пейки. „На този бряг имаме лоши спомени, но имаме и добри“ — каза той. В светлите очи на Мила, в смутената й усмивка прочете, че тя нищо не е забравила, помни всичко, обича го и го ненавижда, защото той поиска да свържат живота си, а после отмина и не погледна какво оставя… Сега е спокоен, благоразумен и далечен, а тя сподели трудните му години, сподели любовта му, сподирена от ненавистта и отмъстителното преследване на неговите близки… „Не можем ли поне да бъдем приятели?“ — попита я Загоров и посегна за ръката й. „Не можем — прошепна тя, — болката още живее в мен и не мога да се държа с тебе естествено…“ В тази лятна нощ, заглушавани от морския прибой и свирукането на щурците в градината, те с малко думи си казаха много неща. Загоров понякога мислеше за Мила, ала нежността в душата му бе изместена от огорченото самолюбие. Той още не разбираше, че бързо и зле изживяната любов, пожертвувана докрай за социалното преуспяване на мъжа, можеше да се превърне за някоя жена в злост и ненавист, в уреждане на сметки цял живот, а не в носталгия по отминалите хубави дни. При любовните си връзки с няколко жени после бе изпитвал тяхната скрита или явна неприязън, която дори добиваше характера на по-общо негативно чувство към неговия свят или към хора с неговото обществено положение. Георги Загоров се дразнеше от това и ги наричаше в себе си с лоши думи, но никога не бе помислял къде е коренът на подобно отношение.

За втори път телефонът го сепна. Звънеше секретарката на министъра. След миг се обади и той, покани го веднага да отиде при него. Загоров помоли да отложат срещата за следобед и министърът му определи един късен час. Разговорът бил неотложен. Георги Загоров обеща да отиде.

— Привечер се работи добре — посрещна го министърът. — Всичко утихва, остават само нужните хора…

Лицето му бе бодро, със здрав тен, сякаш току-що бе слязъл от Пампорово и разговаря след сутрешното кафе.

Загоров спря погледа си върху модната кройка на костюма му от вносен пепит и каза:

— Аз съм от „чучулигите“, а ти, другарю шеф, май си от „бухалите“…

— Какво, какво? — не разбра министърът и повдигна учудено вежди.

— Два човешки типа според биоритмите им за работа и почивка… Ние, „чучулигите“, обичаме да ставаме, рано, а вечер си лягаме след новините.

— Миналата година бяха на мода разговорите за фитотерапия и точковата диета, сега — биоритмите… — засмя се министърът и с обичаен жест му посочи креслото срещу прозореца.

— Да преминем по същество… — каза сдържано Загоров.

— Страната е на колене за мед — започна министърът. Загоров с интерес го погледна. — На лондонската борса нашата мед е регистрирана с чистота 99,95 на сто. Това е златна валута. Ще започнем разработката на нови медни басейни… Когато си бил партизанин по тия места, предполагал ли си какво богатство лежи под краката ти?

— Щяха да ни избият там… — припомни си Загоров някои акции в Етрополския балкан и Средногорието.

— Предлагам ти да заемеш поста генерален директор на новия стопански минно-медодобивен комбинат — каза министърът.

Загоров мълчеше стъписан.

— Идва време, когато всеки трябва да помогне на родния си край — допълни министърът.

— Първо, да си разделим балканите — окопити се Загоров. — Доколкото знам, с тебе сме земляци…

— През един балкан — засмя се министърът. — Изкачиш се на някой връх и гледаш — планина с планината си говори.

— Когато мина през този мой и твой роден край — каза Загоров, — натискам по-силно педала на газта… И на празник не се връщам там, заради опустошената природа и оплакванията на хората. Тия дни волю-неволю трябва да отида по обектите на „Хидрострой“.

— Тъкмо ще огледаш и бъдещия си кабинет — щаб на строителството — каза министърът. — До края на следващата година трябва да предадем тунела, новата обогатителна фабрика и открития рудник.

— Слушай, момко млади, аз съм от друго поколение, но вече мина времето, когато се озовавахме на първата тръба. Сега самите ние сме тръбачи, а що се отнася до строителното обединение, което ръководя, и там е пълно с проблеми. Аз лично съм заложил някои технологически и социално-икономически опити, трябва ми време, за да дочакам резултатите. За мене няма пенсионна възраст…

— Никой не говори за пенсия — възрази министърът.

— Тия, които искат да ме изместят, засега трябва да се примирят с положението си — продължи смръщено Загоров, а министърът го погледна, изненадан неприятно, че разговорът придоби такъв обрат. Понякога човек изплюва камъчета, дето не подозираш, че тежат на душата му.

— Другарю Загоров, става дума за нещо по-голямо, за мащабно строителство, което едва сега е по ръста на страната ни. Ще усвоим заема за построяване на нов завод с усъвършенствувана технология, за да не опустошаваме най-китната си природа, да не произвеждаме мед с цената на човешко здраве… Разкриват се нови рудници по снимки от спътниците, прокопават се с километри тунели в старопланинската гръд… Страната е на колене за мед.

Загоров го гледаше в очите и си мислеше: „Защо ти не отидеш да прокопаваш нови рудници и тунели? Нали си минен инженер… За вас аз съм емпирик-строител и парторг от старата школа.“

— Тези дни ще се запозная с обектите в Средногорието — каза Загоров, като се надигна от креслото. — Искам да преценя дали тази работа е по силите ми…

Министърът имаше намерение да го покани заедно да вечерят в „Рила“, но още като видя, че става припряно, се отказа. Изпрати го до вратата, като огледа в гърба ниската и набита фигура на своя гост.

„В борбата и трудностите издържахме, но ще издържим ли на благополучието, на уредения живот?“ — помисли си той, и този мълчалив въпрос беше отправен повече към Загоров.

До началото на предаването имаше цели три часа, но Ивайла вече бе в студиото, забола глава над сценария с почерняла от ксерокса хартия. Усещаше как нервните тръпки полазват като мравки по ръцете й, отмалата и сърцебиенето я плашеха. Не посегна към чантата си, където до малкия касетофон винаги носеше седефена кутийка с успокояващи и замайващи хапчета. Това вътрешно потреперване, зноят по бузите и напрегнатостта й сякаш бяха необходимият тонус и нерв за предаването. Знаеше колко хора го слушат — те обичаха нейната дързост, хапливите остроумни реплики. Така пишеха в писмата, които засипваха тяхната програма, или се обаждаха по телефона.

Неотдавна колеги й донесоха запис от едно странджанско село. В овчарските къшли имаше само радиоточка. Стрижеха овцете, чуваше се блеене и металният звук на ножицата. „Коя е тази Ивайла — питаше някакъв овчар, — все чакам тя да се обади по радиото, да пита и да разговаря… Добре ги подрежда!“ Ивайла прибра лентата, засмя се и каза, че по-скоро да бяха донесли ножицата… Неотдавна й бяха направили забележка, че повечето нейни предавания били критични.

— Хората говорят, когато нещо ги боли, вълнува, тревожи — твърдеше Ивайла. — Здравият не пита за лекарства, задоволеният не мечтае или няма думи за своите мечти. Нека първо да поставяме въпроси, после ще израснем и до отговорите… Аз сама не зная кои са реалните конфликти, не обикаляме ли само край тях, не налучкваме ли пипнешком пътя. Струва ми се, че се занимаваме с подробности, а главното ни убягва.

„Човешката общност се простира, докъдето стига човешкият глас“ — Ивайла обичаше да повтаря тази мисъл на Аристотел. Човешкият глас ли достига днес до хората или говорещите предмети — радио, магнитофон, телевизор? И какво можеш да кажеш на равнодушния, на преуспелия, на жадния да трупа? Той си има едно могъщо средство — бакелитовото копче, с което ще изключи не само нейния глас, но и всичко вън от самодоволството му.

Днес Ивайла беше дошла в радиото още с чистачките, но сега трябваше да издържи пет часа в студиото, почти неподвижна срещу мигащите червени и зелени лампи. Трябваше да улавя затихването на музиката и включването на радиоколите, да внимава за връзките по телефоните. Случваше се някой да се уплаши от публичността на разговора — тя трябваше да го ободри, друг — тактично да прекъсне, да се пошегува, да осъди. Вечерта ще свали слушалките, оглушала от звуци и думи, и ще потърси колата си зад радиото в стъмнената уличка. Ще я подкара, без да чува шума на мотора и звънеца на входната врата в дома си. След петъчното предаване обикновено се събуждаше през нощта и с нездрава бодрост си припомняше всяка казана дума, упрекваше се за едно и друго, после се успокояваше — това са глупости, погрешно ударение и повторения, важното е словото да се превърне в действие, илюзията от ефира — в реалност.

До нея имаше пластмасова чаша с недопита кока-кола и отдавна изстинал сандвич с разтопен кашкавал. Сети се за кошницата с бели череши от сливенските лозя и вкусната баница, изпратена от леля й. „За тебе, чедо, съм къснила, за тебе съм ранила…“ — нареждаше в писмото си старата жена от балканджийския род на баща й. Защо не си взе за обяд малко баница вместо този вечен сандвич от бюфета.

В студиото още нямаше никой и тя си позволи да отвори прозореца. Свежият въздух я поободри. Преди година, когато синът й дойде тук за пръв път, каза, че му прилича на самолетна кабина. Беше през миналото лято — угриженото и неспокойно време на неговата матура по математика, кандидатстудентските изпити и донаборните комисии. Синът й вечер отиваше да чете в кухнята, за да не й пречи, но и тя будуваше ведно с него, стараеше се да му помага във всичко, което бе по силите й. „Разбра ли най-после цената на времето, на пропиляното време — питаше го Ивайла. — Нищо даром не се дава…“

След матурата по математика неговите учебници, помагала и тетрадки тържествено заплаваха по Перловската река. С наивна символика момчето ги хвърли, за да се разтовари от ученическото бреме. На слисаната си майка заяви, че за живота му са необходими само четирите аритметически действия, дори без деленето, както е в „Рибния буквар“ на Петър Берон. Не е влязъл в езикова гимназия, за да учи висша математика. Приеха го за студент филолог и дойде времето, когато тя трябваше да подготви скромния му войнишки багаж. Синът й вече бе научил нещичко от войнишкия фолклор — как да се „скатава“ от ефрейторите и да избягва „бомбата“ и „мечката“ на старите войници. Заяви пред майка си, че „по-добре е да си лъв в клетка, отколкото овца на плаца“. Ивайла се засмя в себе си, за да не го засегне. Долови още неотминалата юношеска съпротива и самоутвърждаването на седемнайсетгодишната личност. „Не ме поучавай!“ — възпираше я синът й. Житейският опит трябваше да бъде негов собствен и грешките — негови, и първите трудни успехи.

В есенния следобед спряха до железопътния прелез. Казармата беше отвъд него, закрита от високи акации. Две червени светлини с ритмична и неспокойна настойчивост мигаха срещу тях. Грееше меко слънце, в прегорялата трева на полето още свиреха щурци. Синът й се прегърна с някакво момче и после го посочи на майка си: „Ходихме заедно в детската градина. Не бяхме се виждали от люлките…“ Един баща заръчваше на сина си непременно да намери ефрейтора Златко, бабичка се опитваше да закичи внука си с китка здравец и чемшир, вързани с червен конец, но не можеше да продупчи с топлийка джинсовото му яке. Момчето пъхна китката в джоба на якето и бързо се обърна, защото един старшина приближаваше до прелеза.

— Хайде…

После изгледа пребледнелите момчета, смълчаните родители и повтори:

— Хайде да тръгваме… Тук ще са като на курорт!

— Тъй, тъй — обади се някой зад Ивайла. — След две години няма да искат да се уволнят…

Синът й тръгна с другите след старшината. На прелеза се обърна и я погледна. Ивайла му махна, сълзите се стичаха по бузите й. „Взеха го… Вземат ти детето…“

В „акустичното ухо“ на студиото — дълъг начупен коридор, облицован с решетки от блестящ метал, глъхнеха всички стъпки, шумът от отворената врата. Ивайла трепна, когато до нея застана юристът Данов, млад човек с приветливо и коректно държане. Поднесе й папка с направените от него проверки по критични материали и въпроси на слушателите.

— Благодаря ти, знаех, че мога да разчитам на тебе — каза Ивайла на сътрудника си.

— Днес ще има ли „черни очила и руса перука“? — попита Данов.

Това си беше техен код и дяволита парола — заплахата на един бивш министър, който дойде лично в радиото, за да иска сметка от Ивайла, и каза, че ако мине край неговото министерство, да си сложи черни очила и руса перука.

— Днес сме като уводна статия — опазването на реколтата, разпиляването на зърното и прочие злободневности.

— Би ли могла да поздравиш едно близко семейство с нещо от „Лучия ди Ламермур“? — попита Данов.

— Добре — отвърна Ивайла и пое листчето с имената. — Да слушат първите два часа. В деветнайсет и трийсет е „дявол на магаре“, много е трудно технически. Кръстосан разговор едновременно с два института и с радиоколата при входа на Александровската болница. Искат и нея да съборят, сякаш нямаме право на старини и на спомени.

— Ще я съборят — потвърди Данов, — сигурен съм, че ще успеят.

След миг се появи музикалната редакторка, млада жена в рокля с презрамки и къса спортна прическа.

— Как си, Муци — обърна се свойски тя към Ивайла. — Днес започвам с песента „Купувам си обувки“. Ако можеш, вържи я с твоя текст.

— Слушай, ще ти смъкна презрамките и ще кажа по микрофона, че ти не знаеш новия аранжимент на „Чатануга чучу“. Виж какви писма ми пишат разни пубертетни хлапаци. Била съм некомпетентна…

— „Чатануга чучу“ има три нови аранжимента, за кой от тях става дума?

— Прочети писмата!

Музикалната редакторка хвърли бегъл поглед върху подчертаните редове в купчината писма и каза:

— Сори. Мислех, че оригиналът на песента най-много се харесва.

— Промени „Моето мъжко момиче“, че вече ми действува на нервите — каза Ивайла.

— Окей! — съгласи се редакторката. — Ще намеря нещо за „моето женско момче“.

— Ще хвърчи перушина! — закани се Ивайла, а сините й очи се смееха.

— Ще пусна „Ковачѝшкото“. Защо да не го гудим?

— След четвърт час искам точните заглавия на всички песни, арии, потпури и каквито си щеш ковачѝшки хора… в най-новите им аранжименти! — каза Ивайла и махна с ръка, в знак, че разговорът е приключен.

Музикалната редакторка попридръпна презрамките на плажната си рокля и се измъкна по сребристата опашка на „акустичното ухо“. След нея дойде стенографката, която дежуреше на телефоните.

— Много се обаждат — съобщи тя, записвам четливо. Ще те помоля за нещичко, ако е възможно…

По ситното тъпчене на място Ивайла отгатна каква ще е молбата.

— Миналия петък поздравихме класната на сина ти, сега пък — кого…

— Родило ни се е ново бебе, момче, племенник на сестра ми. Да го поздравим с „Аранхуес“.

— Бебето ще го чуе! И ще се прочуе…

— Родителите, де… — каза стенографката и постави пред Ивайла още едно листче.

— Добре, ще го гудя — отвърна тя с жаргона на музикалната редакторка.

Понякога Ивайла се сърдеше и на себе си, че отстъпва и дава преднина на протежетата от радиото, докато стотици музикални желания на слушатели чакаха реда си. Едно не си позволяваше — да поздрави някого от своето семейство.

— Няма да се плашиш! — посрещна я синът й при първото свиждане. — Така казват старите войници.

Военна колона напредва в безпътицата, в сняг и гъста мъгла. Караул, оръдие, което стреля истински.

— Няма да се плашиш!

Местата в нейната кола се разпределяха още при портала на казармата, когато войниците излизаха в гарнизонен отпуск. Отпред до нея сяда синът й, а на задната седалка — още три остригани глави. Влакът тръгва рано следобед, ако се върнеха с колата, можеха да си позволят още два часа домашна топлинка. Ивайла караше внимателно по скованото зимно шосе, при поледица отпускаше педалите и току поглеждаше светещия циферблат на часовника. До вечерната проверка оставаше само половин час…

— Няма да се плашиш!

Къде е нейният храбър войник под палещото юлско слънце! Осемнадесетия си рожден ден той отпразнува в казармата. Свърши ли тяхната малка „война“? Сигурно е радостно завръщането от учение. Момчетата си идват, мъжете си идват!…

Някой почука на стъклената стена. Ивайла стоеше с наведена глава, след миг предаването започваше. Тя забеляза суетенето на техниците, усмивката на спортния коментатор, разпаленото жестикулиране на музикалната редакторка. Беше изключила микрофона за връзка и те се движеха като в нямо кино.

Ивайла посегна към бутоните.

— Лентата с петела — каза тя на оператора.

Започваха със запис от стопанството в Исперих и житото, достъпно и за птицата небесна, и за петела, който безгрижно кукуригаше — музикален съпровод на разговора с агронома и председателя.

В края на третия час Ивайла стана за миг, вдървена от креслото, и успя да изпие на едри глътки кафето, което й поднесе спортният коментатор. Купчината листчета с музикални желания също намаляваше.

Синът й обичаше поп музиката, имаше много плочи и записи, които тя не желаеше да чуе. В чужбина му купуваше плочи, без да ги прослуша, за да не се разколебае и да не изпълни заръката. Така внезапно заминаха на учение, че тя не успя да отиде на свиждане и да му занесе батерии за джобното транзисторче. Дали го е взел със себе си? По кои гори и поля ще търси батерии?

— С песента „Червените китари“ търсим връзка с боеца… — отрони Ивайла неговото име.

Казаното не се връща назад. Ролката с песента се въртеше.

След няколко дни тя получи писмо с печат от граничен окръг. Синът й беше писал върху листчета от бележник с дати януари и февруари. Благодареше за поздрава. Косял тревата, край палатките (кога е похващал коса!) и взводният го извикал в офицерската палатка, за да чуе песента. Още по-радостно — слушал гласа й: как се разправя с едни бюрократи за запазването на Александровската болница…

Инженер Петрунов водеше унило мерцедеса по завоите на междуселския път. Той бе прокаран по течението на планинска река, размътена и придошла от пролетните дъждове. При „Белите брези“ Петрунов напусна асфалта на шосето за Самоков и сви наляво към Плана. Караше колата на втора скорост и тя като спънат кон подскачаше по изпълнените с дъждовна вода дупки. Страхуваше се, че ще хлътне в някоя канавка или ще задере по камъните, щедро обсипали пътя. На места пътят се стесняваше колкото едно бюро или опасно се надвесваше към завоите на реката. На Петрунов му идеше да остави мерцедеса на първата поляна и да продължи пеша.

Елена му разправяше, че през зимата, за да отидат на работа, разривали снега с трактор. Служебният автобус спирал в осем при телевизионната кула, но тя понякога пристигала в космическата станция със своята кола. „Как ли минава при поледица по този път? Момиче безстрашно, планинска моя службо…“ — помисли си Петрунов. Прилив на нежност и копнеж просветли очите му.

В Несебър Елена беше дошла със своя малък „Фолксваген“, а Петрунов — със самолета. Сякаш се бяха сговорили да наемат стаи в една стара къща, обшита с потъмняло дърво и асми, обърната към простора на синия залив. Елена беше с приятелка, но след няколко дни остана сама, другото момиче по някакви семейни неуредици си бе заминало за София. Естествено и радушно, като че се познаваха отдавна, Елена прие компанията му. Тя самата бе инженерка и когато той малко неловко се приближи на плажа до „съседката“, тя каза, че знае името му като известен изобретател. Нейната сфера на работа била съвсем друга — съобщенията, ала не земните връзки — космическите. С тънкото си пръстче начерта на пясъка опростена схема на двуогледалната антена с контрарефлектор за приемане и предаване. Петрунов я слушаше, премрежил очи от ярката светлина, в която се къпеха телата им, и му се стори, че тази жена е дошла от вековете — с нежния си профил, с очи, пълни с въздуха на морето, с тяло, стройно като антична колона. Защо му говори за космически връзки от бъдното хилядолетие, когато безмълвните му устни я призоваваха за най-вечната и най-земна връзка… Почувствува се млад, освободен от грижи и предразсъдъци, от досадата на своите познати в градчето и съображенията за тяхното мнение и одумки. Най-после имаше значение как се чувствува той. Искаше да изживее до дъно този миг, светъл като просека в гора.

Добре че се реши да летува сам и не отиде в заводските бунгала на „Чайка“, със стола от дванайсет до два и колективното разписание на деня. От години не беше вземал лятна отпуска. Бившата му жена, чужденката, „идваше с доматките и си отиваше с гроздето“, както тълкуваха пристиганията й в градчето. Тя обичаше луксозните курорти и Петрунов я водеше с малката им дъщеря в хотел „Интернационал“ на „Златни пясъци“.

Елена познаваше града на старинните църкви — Несебър и южния бряг надолу, до граничната река. Тя бе от този край и обичаше неподправената природа. Возеше го с колата си по далечните плажове. Бяха сами, затулени от дюните. Ситен и златист пясък засипваше босите им нозе… Той видя голите й гърди, по-бели от загара на тялото, с момичешки розови зърна, и топла вълна на желание да я прегърне, да усети плътта й с вкус на свежест и солена вода, да се слее с нея, го изпълни целият. Първата нощ, когато се промъкна на пръсти в нейната стая с прозорец, затулен от клоните на смокинята, той почти не заспа. Слушаше кроткото й дишане и гледаше как на изток небето започва да побелява. Събуди я с ласка да я люби отново и долови крехкия й неизбухнал смях, пърхането на клепачите й по бузите си, когато й каза, че е отлята за него. „От какво съм отлята?…“ Той замълча, нямаше думи, само ръката му, която жадно се спусна от нежната извивка на шията към тежестта на гърдите и заоблеността на бедрата, настояваше, че е отлята за него. Тя беше топла като желание за живот, жива като самия живот и неговото вечно възобновление. Трябваше да пазят този летен ден — от първата зора до залеза, неговите дълги часове от златисто кадифе, през всички идни дни, през всички часове — завинаги!

През зимата срещите им се разредиха. Елена му пишеше писма, а той често й се обаждаше по телефона. Думите се подчиняваха на гласа й със загърлено „р“, притичваха с нейния смях и мек изговор, обгръщаха всичко с интимна мекота. „Сега при нас е бяла приказка — пишеше му Елена. — Поляните на Планщица искрят от сняг, а в боровите гори се спотайват сенки. Скреж и мъх — някои дървета приличат на джуджета с дълги бради. Когато има голям снегопад, може да се видят и скършени борове. Всички сезони тук са хубави, но най-много — лятото и зимата… Голямото око на антената «вижда» спътника, а не го «чува», както вчера по телефона се произнесе ти, бедният металург, макар че технически най-точно е да се каже: «Приемаме сигнал». Антената ми се подчинява, «търси» спътника всеки шест часа, трябва да превключа към следващия за нула време. Понякога работя в залата за телевизия и телефония. Там е мястото, където се събират всички колеги. При нас човешките отношения са по-важни от служебните…“

Петрунов препрочиташе писмата й. В образа на Елена сякаш бе събрано всичко чисто, красиво и хармонично, което бе видял у други жени, съзерцавал в платната на големите майстори, запомнил от книгите. Не можеше да познае себе си — къде остана неговата затвореност и уравновесеност? Понякога след работа препускаше до София и се връщаше същата вечер — само за да я види. От колеги беше чувал: „Жени много…“ Пред отворената бутилка мъжете са откровени. Мислеше си, че тази приказка е не само цинична, тя бе израз на безсилие и духовна незрялост, на серийни чувства и повърхностни връзки, на еснафство, на нелюбов… За него винаги бе имало една жена — избрана, своя, неповторима. Всичко дълбоко бе изживявал и трудно взе решение за раздяла, дори когато любовта се превърна в безразличие за единия и в мъка за другия…

Ожени се като студент и макар че беше на двадесет и две години, мислеше, че това е първият и последният му брак — една жена, една професия. Той не би могъл да търси любов от жена, която не може да нарече своя съпруга. Това бе негово убеждение, вътрешно чувство, което не позволяваше компромиси. В първите години на брака си бе щастлив — с осъществената близост и чувство за опора, за равновесие и хармония. Роди се дъщеричката му. Той работеше неуморно. За дипломната си работа бе събрал цялата световна библиография за катализа на медта. Новите му оригинални идеи вече проблясваха, кристалът на творчеството изплуваше от наситения разтвор на знания, целенасоченост, млад ентусиазъм.

Сложността започна, когато жена му с двегодишната им дъщеря дойде да живее при него в градчето. Той получи двустаен апартамент в един от първите заводски блокове и с увереност си мислеше, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Кога хората са най-нещастни? Може би, когато не осъзнават своето нещастие… Жена му нито веднъж не го упрекна, че е егоист или груб с нея, макар че той бе зает много повече с грижи за завода, отколкото със семейството си. Тя си остана докрай чужденка, не привикна към живота тук, и както Петрунов подозираше — той й бе тягостен. Дълги години преди развода те живееха почти разделени, жена му идваше за няколко месеца през лятото, както се отива на вила. Дъщеря му растеше при майка си и почти не говореше български. Понякога мъката по далечното дете така го вцепеняваше, че той не разбираше само дъщеря му ли отнеха, или го осъдиха на нелюбов… Студено, неоправено легло — нелюбов… Дете без бащина ласка — нелюбов… Недоядена вчерашна консерва в хладилника — нелюбов… Платени грижи на чистачката от управлението, когато бе болен — нелюбов… Цветя и парфюм в пакетче с панделка „за госпожа Петрунова“ от гости-чужденци и неловкостта му пред своите — нелюбов… В градчето, всички го познават, тръгне ли по една улица, десетки очи го наблюдават накъде ще кривне — нелюбов… Мечта по гълъби в потаен полет — нелюбов…… Една нощ разби пейката на комшулука пред вратата на своя блок, където от сутрин до вечер стояха на приказки старци или домакини с пазарски чанти. От тях не можеше да се размине, а камо ли да си доведе приятелка — нелюбов… Тежкото обяснение с жена му: „Ти не ме обикна истински, не обикна и моята страна… Аз също разбирам любовта като приятелство, но в нея има и жертвеност, и безусловност… Вече не идвай, ако не ми носиш радост, не носи тъга… Детето е голямо, може да пътува само…“ — нелюбов! Дъщеря му започна да се чуждее, петнадесетгодишна, с чипо носле, синеока като майка си. Срещи по летища, скъпи подаръци, приемани със сдържана учтивост — нелюбов… Той бе започнал да се оформя като затворен честолюбив човек, готов да се защищава срещу всичко, което възприемаше като вмешателство или пренебрежение. Избягваше компаниите, защото всеобщото мнение бе, че ги „развалял“ — не пиеше, в ресторант или на гости искаше да му поднесат само изкиснато сирене. Отнасяше се с ирония към дилетантските разговори на културни теми — последната излязла книга, последната театрална постановка или звездите на „Всяка неделя“. Добре се чувствуваше само в комбината, всред малцината колеги, които можеха да го разберат и да поддържат разговор на неговото равнище. Отмора му носеха скитанията из планините и гостуванията в къщите на някои работнически семейства.

Петрунов спря колата. Искаше да подиша свежия въздух, да се разсее. Някой викна след него: Таман да ти махна, и ти спря… Ще ме закараш ли до разклона?

— За първи път минавам по този път. Ако ми кажеш къде е разклонът…

— Има-няма два километра, при мостчето на Баба Ведена.

— Коя е тази баба?…

— Реката от Железница я наричат Баба Ведена, на същата река й думат Егуля отсам планината… Другата река е Планщица, тя е дала име на цялата местност.

— Ти тукашен ли си? — попита Петрунов и погледна спътника си, който навреме го „стопира“. Той бе попрехвърлил годините мъж със сини работни дрехи и домашно плетен пуловер.

— Работник съм в полиграфията, в склада за хартия. Нашето село Плана е разделено на махали от баирите — Турмачката махала, Чорбаджийската или Тодоровата… Преди бяхме овчари, къшлите още стоят на „Марков камък“, под връх Гарваница. Към тях отивам, да ги видя. Моята баба ми дума: „Къде през гората?“, пък аз си рекох, че ще ида на къшлите, преди да се прибера в къщи. Вече запролетя, не е като през зимата, връщам се от работа, а то мъждее. Сега до късно е видело. Една чешмичка имаме на „Марков камък“, шопката й още църцори.

Спътникът му слезе от мерцедеса пак така неочаквано, както се появи. Настроението на Петрунов се попривдигна — има едно момиче, което оглежда лицето си в Баба Ведена…

Петрунов продължи сам по изровения стръмен път и навлезе в една от махалите на село Плана. Другаде люлякът прецъфтяваше, а тук едва бе напъпил. По дворовете надничаха бели и жълти нарциси, скупчена лилава иглика. Зимата бавно отстъпваше зад баирите на Плана планина. Петрунов запомни една къща в края на махалата. Прозорците на втория етаж гледаха отвисоко и заслонени от стъклата, растяха в саксии едри гладиоли и калии, индрише и мушкато. Навярно всеки път, като минава оттук, Елена поглежда тази жива стъклопис. Беше забелязал колко много тя обичаше цветята, дърветата, животните и се отнасяше към тях с бликаща нежност. Петрунов неволно гледаше околния свят с нейните очи — бързата смяна на светлината в пролетния пейзаж, резедавото на ливадите сред тъмнозеленото рухо на боровите гори. Видя три самотни къщи, навярно за тях Елена му пишеше, че „при изгрев изглеждат чудно, сливат се с червеникавия хълм без нищо натрапчиво, наложено…“. Тези три къщи, които еднакво принадлежаха на въздуха и на глината, будеха мечтите й.

Петрунов продължи по пътя, асфалтиран от трудовите войски. Недалеч техен фургон бе заседнал в папратите. Още един завой и земната станция за космически връзки се откри пред него. Един надпис напомняше, че районът е охраняван и се стреля без предупреждение; Елена му бе казала да не му обръща внимание. Петрунов спря, очарован от бялото космическо тяло, сред идиличната тишина на гори и ливади, с кротнало се недалеч стадо. Контрастът бе така неочакван, че той не се съгласи с мнението на Елена за „нефункционалната“ архитектура на станцията, която би трябвало да бъде построена като горска хижа.

След миг забеляза, че Елена бе пред вратата и вървеше, не, тичаше по централната алея към него, сподирена от няколко кучета. Той също забърза и я прегърна. Очите й сега бяха пълни с въздуха на планината, а в светлокестенявата й коса проблясваха златни нишки.

— Потърсих те най-напред у вас — каза Петрунов. Елена живееше с родителите си в нов апартамент в квартал „Младост“ — едно.

— Мама и татко са на работа — отвърна Елена. Петрунов пак забеляза колко е млада, едно голямо дете с „мама и татко“.

— Подчертавах на календара свободните ти дни, три плюс едно, но нещо се обърках — призна Петрунов.

— Сега съм като цветарка, ходя във всички смени — засмя се Елена. — Правим инвентаризация, затова сме на плаващи смени.

Петрунов не бързаше да влизат в станцията. Държеше ръката си на раменете й. Елена носеше джинси и вълнена блуза. Погледът му се спря на шията й, където бе завързано малко смачкано шалче. Нямаше я познатата му златна верижка с медальона-сърце.

— Не ти ли е трудно, единствената жена тук си ти? — попита той.

Елена долови ревността му и се отдръпна.

— Мъжете са груби — настоя Петрунов — и говорят цинизми.

— Не всички са груби — отвърна тя. — С мене се държат добре… Някои шеги пропускам край ухото си. Имам още една колежка, техничка, завършила Института по съобщенията. Сега тя е в отпуск по майчинство, омъжи се за един колега…

— Аз искам син! — каза Петрунов с глас, който не търпеше възражения.

Елена се усмихна и го улови подръка. Поведе го към станцията. Просторът на планината сякаш се беше заселил в тази бяла кръгла сграда, увенчана с огромна антена. Коридорите бяха широки, слънчеви, с много зеленина.

— Сега ще те заведа на най-секретното място в нашата станция — в битовия кът. Имаме машинка еспресо за кафе, но съдовете често си мием сами… Отскоро назначиха готвачка, ала тя не идва в събота и неделя. Ягоди и гъби събираме в чайниците. Можеш да си представиш среднощно варене на сладко? Мъжете са по-добри готвачи от мене. Изобщо в столовата сме най-интересни — в цялата си колоритност. Всички са компаньори, забавни, духовно си почивам…

Защо Елена му говореше така, изпитваше ревността му или изискваше той да зачита нейния свят, в който тя се чувствуваше добре.

Елена го разведе във всички зали и го представи на колегите си: „мой близък приятел“. Най-много се задържаха при телевизията.

— Светът е подбран при нас в един далечен образ… — каза Елена. — Посреднощ гледаме утринната гимнастика във Владивосток или работния ден на Курилските острови. Това създава може би измамно, но много приятно чувство за близост със света, за преодоляно пространство.

— Здесь пилот Шипки… — говореше по телефона началникът на смяната инженер Страхил Василев, не по-възрастен от Елена, както се стори на Петрунов. — Антонио, как ты слышиш меня?…

— Обажда се Антонио от станцията „Карибе“ в Хавана — поясни Елена. — Нашето международно име е „Шипка“. Знаеш ли как чисто се чува чрез спътника, като разговор в една и съща стая. Служебният канал често е свободен и аз също си приказвам с Антонио на английски. За догодина сме си определили среща — у нас или в Хавана…

Отидоха в залата за насочване на антената. Елена му обясни как електронната машина командува антената наляво-надясно, за да намери максималната сила на сигнала или точно да „улови“ спътника. „Любима моя — помисли Петрунов. — Ти си тук самичка като цвете, като клонче… Свързваш земята и небето, деня и нощта, свързваш континентите, страните, хората, а си толкова далеч от мен! Ти, моя службо планинска, кога най-после ще дойдеш у дома?…“

— Скоро от Москва ще пуснат стационарен спътник, който ще кръжи със скоростта на тази стара издълбана круша — Земята… Тогава моето присъствие в тази зала ще бъде почти символично — каза Елена. — Виж, на телефонния комплекс винаги трябва да има дежурен.

— През нощта сигурно си спиш, а колегите ти дежурят вместо тебе — вметна Петрунов.

— Така е — призна си Елена. — Издържам до два часа, след това лягам за малко… Имам си отделна стая.

— Обличаш си нощницата и си лягаш в креватчето…

— Боже мой, какви подробности, спя по фланелка, всеки миг могат да ме повикат. Оная нощ тъкмо легнах и токов удар, всички тичаме по местата си… Добре се работи с колегите, нямаме задълбочени конфликти. Който знае повече — поклон до̀земи и признание от колектива. Двамина вече наричаме „човекът-станция“ работят на всички комплекси, ремонтите извършват сами…

— Все ергени ли са? — отклони я от ремонтите Петрунов.

— Повечето са семейни с малки деца, живеят на свободен наем. И на кого достига заплатата? Споделяме едно-друго… Аз не съм безгрижна птичка, но в повечето случаи съм съчувствуваща слушателка, единствена на мама и татко…

Петрунов замълча. Той отдавна нямаше материални грижи, заплатата на главен инженер му стигаше, а парите от премиите и изобретенията си слагаше в спестовна книжка, без да има предвид за какво ще му потрябват. Искаше бъдещото му семейство да бъде обезпечено.

— Кога ще дойдеш при мене? Това лято нали няма да наемаме различни стаи?

— Ще отида с Ганка до Виена, екскурзия с кораб по Дунав — съобщи тя невинно. — Ще плаваме по черешови води, така наричат пълноводието на реката през май-юни.

— Твоята приятелка Ганка, архитектката, с която беше лятос в Несебър и тя си отиде още на третия ден — припомни Петрунов.

— Да, тя си замина, повикаха я с телеграма, но аз срещнах тебе.

Петрунов иронично се усмихна. Елена долови мълчаливата му съпоставка — пак пътуване с Ганка, възможността да срещне друг.

— Обичам те, много те обичам, но още не искам да променям живота си.

Петрунов я погали по косата като дете. Тя говореше истината.

— Можеше да ми кажеш по-рано.

— Не знаех, че толкова ще те интересува…

Настроението му помръкна. Той не можеше да го скрие, да придаде на лицето си весел и дързък израз, който имаше през лятото. Тогава му се стори, че животът им може да потече в общо русло…

Зеленото преливаше като из ведро по южните поли на Стара планина. Бушуващо майско зелено, кипнала зелена кръв, тържество на хлорофила. С внезапна разнеженост Георги Загоров наблюдаваше природата от прозорчето на колата. Планинският път се виеше нагоре и макар склонът да беше южен, на върха му се белееше отъняла преспа неразтопен сняг. Като навлязоха в Етрополския балкан, забелязаха първите следи от присъствието на човека. То личеше в прорязаните скатове и разместените скали, по пътищата и отъпканите поляни и най-вече в свлечената зелена маса от метални челюсти.

Появиха се очертанията на открития рудник.

— Където стъпи инженер, трева не никне — каза журналистът. През малкото прозорче на джипа той също гледаше величавия пейзаж. — Вече се казва, че преди природата застрашавала човека, а сега човекът — природата.

Загоров се обърна от предната седалка и погледна спътниците си — своя помощник от „Хидрострой“ и журналиста.

— От технократи не чакай любовно отношение към природата. Ние гоним други задачи…

— Все пак ви заставят да го имате…

— Брак по принуда… — не се доизказа Загоров, защото шофьорът спря на разкрач от изхода на тунела.

В скалата, над дебела вентилационна тръба, някой бе окачил лозунг за прокараните над плана метри — дар за партийния конгрес. Дъждовете бяха поразмазали цифрите и буквите.

Един самосвал с гръм и трясък се изкачи на площадката и журналистът предвидливо отстъпи.

— Такава „Баба Меца“ да не те срещне на тесен път… Масата по скоростта… — каза той.

Шофьорът на самосвала отвори задния капак, подложи една дебела дъска и бежово трабантче като охлювче се изхлузи надолу. То направи един кръг и се прилепи до изхода на тунела. Георги Загоров и спътниците му забелязаха номера на колата с буква „И“ — белег на отминало нещастие. Шофьорът на самосвала потъна в тунела, а другият още ровеше нещо в багажника на трабанта.

— За тоя съм писал — вгледа се в него журналистът. — Здравко, ти ли си, бе?

— Не, аз съм Живко. Здравко е със самосвала и отиде да си оправи документите.

— Здрасти бе, Живко. Как не ви бъркат вас жените… — приближи се Загоров. Познаваше този млад мъж още от строежите в Сирия.

— Викат ни Живо-Здраво, както едно време на село момите. Ние сме средногорци от Мирково — посочи нейде отвъд дола Живко.

— Знам, гостувал съм в Мирково — каза Загоров.

— Други пък ни бъркат. Помните ли, Здравко изпрати в Дамаск мляко на прах за бебето по авиаторите, аз си бях в отпуск в България и ги чаках на летището. „Абе ти с ракета ли долетя“ — вика ми самият авиатор.

Живко се засмя, с него и гостите.

— Аз съм писал за Здравко — уточни журналистът. — Най-добър в професията…

— Не падам по-долу — каза Живко. — Ние, тунелджиите, сме рамо до рамо, като братя-близнаци…

— Живо-Здраво, а? — подкачи го Загоров.

— Остана само живото по мене, да ми е живо името — каза младият мъж и примирено потупа протезата на крака си. — Дано здравето да е за Здравко, че без него кой знае къде щях да съм се сврял… Той ме качва нагоре със самосвала, после слизам сам. Не ни съвпадат напълно смените.

— Сега на кой обект си — попита с професионален интерес журналистът. — Когато писах за Здравко, работехте на виадуктите…

— Точно там, жп линията Оронто-Латакия. Река Оронто, наречена „непокорната“, тъй като, за разлика от останалите левантийски реки, тече не към Мека. Помните ли, другарю Загоров?

— Помня — отвърна генералният директор на „Хидрострой“. — И катастрофата ти помня, точно на границата.

— Напечелихме се ние, гурбетчиите — каза Живко. — Само дето толкова ни завиждат… Ей хубава носна кърпа да извадиш и ще ти завидят. Тука гол надник двайсет лева… Който иска, нека заповяда да види как ги печелим тия пари в тунела. Ей го на̀, хала, змеица…

— Десет пъти ще поевтини превоза на рудата — поясни Загоров на журналиста. — От рудника до обогатителната фабрика — все по тунела…

— Как са битовите ви условия? — попита журналистът.

Загоров се усмихна на този дежурен въпрос. Вземаше понякога журналиста в своите пътувания, та дори в Сирия го посрещна и разведе — от Палмира До Балбек. Момъкът имаше бърза мисъл и леко перо, пък и добра позиция във вестника, статиите му веднага се отпечатваха. Освен това съобразяваше се с мнението на началството и с нуждите за момента, но за битовите условия не отстъпваше. Искаше бани и съблекални като в Швеция.

— В началото не бяха твърде за описване — каза Живко. — Сега се подобриха, вече има стол… Аз съм отговорник на компресията, занимавам се с електрофилтрите, а Здравко е все по пътищата.

— Как си с френския, продължаваш ли да го учиш? — попита на шега Загоров. Припомни си с колко мъка Живко учеше френски език и сума пари даваше за уроци.

— Разбира се, без език не може — отвърна Живко за почуда на всички. Накъде ще тръгне с френския си и с тази протеза?

Момъкът сякаш отгатна мислите им и поясни:

Като ония, нашите ли да остана, дето се разправяха с езика на глухонемите. Казах му на един: „Слушай, научи пет думи, защото се излагаш. Може от бял телефон да са те изпратили, но туй не е работа… Имах една учителка, французойка, много беше добра. Като си тръгнах насам, й казах: «Мадам, пригответе си вази за две хиляди рози, подарък от България.» А тя: «Нямам толкова вази, имам антика-бакъри, там ще ги сложим». Аз й изпратих един грам розово масло, то се получава от две хиляди рози.“

— Зависи от рандемана — каза помощникът на Загоров. Той бе родом от Сопот и разбираше от розобери и розоварни.

— Рандеманът — махна с ръка Живко. — Аз специалисти съм питал от „Етерични масла“, не по-малко от две хиляди рози…

В това време от тунела излезе Здравко, и той едър, с червени мечкарски бузи. На вид добряк и подобен на брат си Живко. Природата, която не търпеше два еднакви камъка и две еднакви цветчета на лайкучката, бе се погрижила да придаде индивидуалист и на близнаците. Здравко бе по-едър, спокоен, а у Живко имаше нещо нервно, духовно.

По ватенката на Здравко жълтееха петна и дупки от сярната киселина, която се образуваше от естествени реакции и капеше от скалните сводове. Загоров си помисли за тия тихи пожари в рудници и тунели: жълта, зелена и кафява вода течеше като в приказките, а силикозата прояждаше гърдите… Добре че Здравко леко се отърва от катастрофата и сега си е намерил работа на открито, в компресията.

— Другарю Загоров, исках да ви помоля да потвърдите за мен — обърна се Живко към началството. — Вие знаете, че на тунела по линията Оронто-Латакия управлявах машина, и на язовир Растан — също. Тук има една финландска, подобна на моята, само с два пръста се управлява. Всичко е хидравлика и тая голяма машина се кълчи наляво-надясно като маймуна. Бури, гребе, въздух подаваме с брезентови тръби… Пак искам да вляза в тунела!

Георги Загоров се обърна за помощ към журналиста и помощника си. Те мълчаха и се поотдръпнаха настрана.

Живко почака за отговор, после мълчаливо махна за „довиждане“ и като накуцваше леко се отправи към компресията при изхода на тунела.

„Страната е на колене за мед… Това е нашата златна валута“ — припомни си Загоров патетичната фраза на министъра. Със своята фронтова призивност тя някак увисна в безлично елегантната обстановка на кабинета му. Още тогава Загоров реши, че тази няма да я бъде, тръбата за други тръби, но поиска време, за да бъде отказът му по-приемлив, да се подкрепи с основателни доводи и принципни съображения. Сега за миг се поколеба — да приеме, ще се опре на хора като тия живо-здравовци на инженер Петрунов от Медодобивния. Ще остане тук най-много две години, докато се завърши строителството. Дотогава стопанският минно-медодобивен комбинат ще бъде вътрешно споен и хората ще запомнят неговия пръв генерален директор. Загоров не се колебаеше, че няма квалификация на минен инженер или на металург. Министърът разчита на опита му като строител и партиен работник, затова го покани на този пост. И все пак защо се спряха на него, няма ли по-млади хора?

Георги Загоров си представи невзрачното хотелче в градчето или някакъв панелен апартамент в заводския блок край ручащия автомобилен поток по шосето. И тия вечни пътувания до София по стръмните завои на планинското шосе, работата, която ще го затрупа като лавина. „Дума да не става — махна той с ръка, сякаш спореше с някого, — да си намерят друг човек! Имам нужда от спокойствие… Руми няма да иска да идва тук!“

От известно време една млада преводачка му идваше на гости във вилата. Пътува с нея по делова работа в чужбина и Руми искаше това толкова приятно пътуване да не остане единствено. Държеше се с него като с млад мъж, правеше му сцени на ревност, които ласкаеха самолюбието му. Малката се правеше, че не забелязва олисялото му теме и старчески отпуснатите торбички около шията му. За всичко я биваше и той не искаше да се разделя с хубавата кукла, още повече, че дъщеря му не подозираше съществуването й. „Няма да приема — реши той, — но поне един месец ще се побавя с отговора. Тука бачкат яко и без генерален директор…“

Луната свети в прозорците като голям бял глобус. Сянката от дългите корави пердета лежи върху насрещната стена и трепти от нощния ветрец. Карамфилко протяга ръка към стената, но не може да улови лунната паяжина. Върти се в леглото и не заспива. Чаршафите са хладни и миришат на хубав сапун. В спалнята е студеничко както в първите пролетни дни, когато навън е по-топло, отколкото в къщи. Печката седи в ъгъла, лъскава и заметната с бяло каре като булка.

Най-сладко Карамфилко заспива на миндера в кухнята. Не заспива, ами тупва като круша и после в просъница усеща как майка му го вдига и лекичко побутва към неотоплената спалня. Там той се разсънва, по гърба му полазват мравки и се дърпа от ръцете на майка си:

— Искам на миндерчето, мам… на китеничето!

Миндерът в кухнята е застлан с китеник, огненочервен, пропъстрен е жълто и синичко. Лете държи хладно на гърба и на загорелите крака, а през зимата само да го гледаш — ще те стопли. В мъгливите зимни дни китеничето така грее в кухнята, сякаш слънцето е подранило и вплело лъчите си в него. Доскоро китеникът бе скътан в килера, където мирише винаги на нафталин и шумят сухи орехови листа. Големите му братя затваряха Карамфилко там, за да го научат на безстрашие, а той се дереше от плач и думкаше с юмруци по заключената врата. Но това беше отдавна, когато още не ходеше на училище, мама не работеше и сутрин слагаше на огъня голямата калайдисана тенджера, за да нахрани четирите си гладни момчета. Двамата му братя сега са студенти, а Карамфилко от нищо не се страхува. Тършува самичък из килера, за да открие някоя забравена кутийка с въдици, здрав плондер или саморъчно направен приемник. Килерът — това е малък музей от детството на братята му. Между сухите орехови листа извадиха и китеника.

Майка му го метна върху миндера:

— Като нямах късмет да си имам момиче, за кого да го пазя…

Карамфилко затова носи такова име — чакали да се роди момиче, да поднови името на баба Карамфила, а то — пак момче. Нищо, баба му и момче си го обича. Като изпраща пълните кошници от село, все притуря по нещичко само за него. Лятос гостува в Розино при баба си. Джобът на престилката й сякаш е без дъно — там винаги има по някоя зачервена хрупкава ябълка, орехче или от тия зелени ментови бонбони, дето се продават в бакалията. Все му подава нещо и то гали с благата си усмивка. В Розино зреят най-сладките ябълки, най-дъхавите рози, най-едрите домати. В градинките пред къщите цъфтят най-красивите цветя — по слънчевите места божур, шибой, столетник и дебела Мара, в сянката на оградата — гергини, димитровчета, бял и жълт крем, зад чешмата на двора — здравец и иглика… Карамфилко сам е виждал ябълково дръвче, разчеснато на четири, с приведени до земята плодни клони. Майка му все за Розино разправя, за цветоносните полета с рози и лавандула, и шие възглавнички, пъстри като пролетни ливади.

В канцеларията на металургичния завод майка му има вазичка и бодва в нея някоя латинка или огнено мушкато от саксиите в къщи. Но цветята там още до обед повяхват. Влезе ли в цеха, тя слага противогаза. От три години майка му е на работа в завода и все не може да се научи да диша през уста от гофрираната тръба. Казва, че някои металурзи и на съвещание не свалят противогазите, ако ги погледне отдалеч чужд човек, ще му заприличат на гигантски насекоми с хоботи. Подът и стените на цеха са набити с черна прах. Стъклата на прозорците са счупени, за да излиза навън лютивият дим и пушек, само огънят от разтопената мед играе с червени отблясъци по хората.

— Мъчен хляб, мале! — оплака се веднъж майка му на баба Карамфила и на момчето му дожаля.

Баба му я придумваше да си остане в къщи. Двамата студенти как да е ще избутат учението, Карамфилко е малък, но всеки с късмета си. Иван, третият по ред от четиримата сина, завърши минен техникум и вече си печели хляба, маркшайдер е в рудника. Какво ли прави батко му тази вечер? Никой няма да посмее вече да му казва Иван-Писан, вместо Иван Писанов, защото батко му е на нощна смяна като истинските работници. Дълбоко в рудника, под корените на дърветата, под изворите на ручеите и реките. Карамфилко си помисли „лека нощ“ ли трябва да каже на Иван-Писан, като си легне утре заран. Слънцето грее, пък „лека нощ“! Не, само „лек сън“ или „лека почивка“. Трябва да се измисли нещо за тия хора, които спят през деня, защото са били на нощна смяна.

За какво ли не мисли едно момче, когато не му се спи от пълнолунието и лови шумовете на пролетната вечер. Някъде наблизо запърка мотор, на горния етаж пуснаха високо радиото, за да слушат новините. Стените в заводския жилищен блок са тънки, чува се всяка дума. Карамфилко се ослушваше за стъпките на баща си. Отдалеч ги познава неговите тежки стъпки, понякога неравни и провлечени от старата болест.

Когато Карамфилко бил бебе, баща му работел в Бухово, в „Редки метали“. Там се разболял от вибрационна болест, усещал болки в ръцете и нозете, пръстите му побелявали и не се оросявали с кръв. Лекувал се в работническата болница за професионални заболявания, после го пенсионирали с право на работа. Сега пак е при „редките метали“, контролира качеството в „Производство 100“. Баща му не обелва дума за това производство, но Карамфилко не е глупчо и знае, че там се отливат златни и сребърни кюлчета за държавната съкровищница. Все някой ден ще го пуснат в „Производство 100“ при татко му. Карамфилко също ще пази тайна, нищо няма да казва на децата — как баща му разтварял торби със стари пари за претопяване и си мислел, че огънят ще прочисти мъките, кръвта и потта по тези пари. Ей след миг ще ги хвърлят в пещите, за да потече неопетнен металът.

В просъница момчето се ослуша — в кухнята се чу детско гласче. Баба му нещо припряно обясняваше, присрещаше я гласът на баща му. Карамфилко скочи, приближи се до вратата. Надзърна, без да го забележат, и видя баща си с едно малко дете, което се държеше за ръката на инженер Петрунов. Майка му принасяше за вечеря, а баба Карамфила гълчеше нещо и повтори, че трябва да си иде за розобера, пак щяла да има в къщи ученици-бригадири чак от Кърджали, от техникума за обществено хранене. Кой ще буди тия деца в четири заранта? От общината й обадили да се прибере, Карамфилко ще остане сам, кой ще поеме отговорност за това чуждо дете…

— Свилен е юнак, не плаче — каза инженерът. — И Галилей Марков ви моли да го подслоните, че горе, в бараките, беше останал само на вафли… Майка му тия дни ще си го прибере, в болница е, роднините му не го потърсиха. За вас се сетихме, нали имате две свободни легла на студентите.

Карамфилко бос влезе в кухнята и улови Свилен за ръката:

— Аз ще го гледам, на смени с мама, пък ти, бабо, ходи да береш рози…

Всички се засмяха, само баба Карамфила обидено млъкна. Инженер Петрунов я потупа по коравото рамо. Обеща да я заведе до Розино с мерцедеса, за половин час ще я откара. С това дете в чудо се видял, като го свалил от „Пропада“.

След малко Свилен, измит и нахранен, заспа кротко като горско пиле в леглото на най-големия му брат. Карамфилко учеше следобед и затова от сутринта пое шефството над гостенчето. Изведе го на пазар. Млякото и хлябът за в къщи бяха негови задължения. Баща му купуваше само пакетирани стоки, всичко друго трябваше да избира майка му.

Пред хлебарницата се бе проточила людска върволица. Чакаха продавачките да приемат най-после стоката. Но те брояха хлябовете, кифлите и не бързаха. Правеха се, че не чуват ропота на хората.

— Тия моми да не смятат, че сме специалисти по чакането, ей! — викна някой.

Първите топли франзели се запремятаха в ръцете на купувачите. Карамфилко се приближи до един млад работник, който носеше пет хляба.

— Бате Гошо, виждал ли си някъде моя брат? Къде се запиля този Иван-Писан!

— Брат ти като те чуе, че го наричаш така, здравата ще те напердаши — каза Гошо. — Но аз, като съм си заслужил боя, не казвам нищо!

— Ще напердаши той, аз да го науча него! Трябваше да спи след нощната смяна, а го няма…

— Останал е в рудника, има тих пожар, трябва да го угасят.

Гошо погледна изплашеното лице на момчето и добави:

— Ти се прибирай в къщи, няма нищо страшно… Да си научиш уроците, ей!

— Да ти помогна ли? — каза Карамфилко и посегна към хлябовете.

— Иска ли питане, заповядай! Цялата бригада е у нас, с пионерите и пенсионерите. Сирене и салам има, хлябът свърши…

Изкачиха се по тясна циментова стълба до последния етаж на блоковото жилище. От южната страна апартаментите бяха двустайни с хол, който също брояха за стая. Даваха ги на началници или на големи семейства… На втория етаж живееха те, на четвъртия — Гошо, който също завърши минен техникум. Никой не ги забеляза, когато влязоха в пълната с тютюнев дим стая. Гошо с хлябовете отиде в кухнята. Карамфилко придърпа Свилен до себе си и седна в крайчеца на леглото. Загледа се в календара на стената, на който пишеше: „Спестявайте чрез ДЗИ“. Някой беше ядосан за нещо, затова говореше високо:

— Само приказки са тия — заедно работим, заедно ще делим! Един да лежи на гърба на другите и да си кара агаля, агаля. В работно време днес един синковец взел книжки да ми чете. И толкова се заплеснал, че нито чул нещо, нито пуснал помпата, а забоите се напълнили с вода.

— Детинска му работа! — каза друг.

— Накрая кой е виновен — ръководителят на смяната. Утре ще ида при началник-рудника, за да ми даде опитни забойчици, а не зелени.

— Кой да ги учи младите. Стояне, нали все някой трябва да им помогне.

— Ще гледам вече себе си!… Знаеш ли колко ще ми наброи касиерът на първо число?

— Шлосерите и те се водят рудничари с двеста лева твърда заплата, а ние може и петдесет, и петстотин да изкараме…

— Момче, ти си дошъл да си купиш лека кола, ама не си за нас. Работник, който само сменя работата си, за мене не е работник! Дето си зачукал, там ще доизчукаш края на дните си.

— Щом спестя за лека кола и да ме няма. Аз играя с открити карти, не се преструвам като някои…

— Ха шамар де — закани се бригадирът и Карамфилко се уплаши да не се сбият, както е виждал и друг път — лют мъжки бой, но разговорът тръгна примирено:

— А бе, карай да върви! Ние ли ще я оправим…

— Яд ме е, че днес излъгах инженер Вучков и той ме хвана. „Защо пиеш, вика, и защо не дойде на работа?“ Жив човек съм — пия, викам, и гледам да се измъкна от притеснението. И как да го залъжа, казах, че не съм отишъл на работа, защото съм отнесъл парите на Али в болницата. Мислех, че ще попита „Али получил ли си е парите?“, а не „Кой му ги е донесъл?“

Карамфилко съзря през тютюневия дим едно кръгло лице с малка рибя червена уста. И пак — чашката… Ще дойде ли тук Иван-Писан или да го чака в къщи? Може би е още в рудника, нали казаха — тих пожар.

През пролетната ваканция Карамфилко слезе с брат си в рудника. Тъмната клетка на асансьора се спусна бавно под земята. Момчето неволно се притисна към мъжете с твърдите гумирани дрехи. Слизаха дълго, сякаш отиваха в деветото приказно царство. Най-после вратата на асансьора се отвори и миньорите тръгнаха към забоя. Трепетливите пламъчета на лампите разлюляваха сенките им по мрачните сводове от вкаменена лава. Отвред капеше вода. Под ботушите им, ошарени с мътни браздулици, жвакаше кал. Преди избухването на гърмежите в рудника бе много тихо — чуваше се дори съскането на карбидните. Влажни бяха и брезентовите тръби, с които подаваха въздух. Ударът на желязната лопата разсипа жълти искри в мрака, още гребяха рудата след буренето и взривяването.

Иван-Писан и Карамфилко свърнаха към площадката, където стоеше помпата. Там светеше голяма електрическа крушка — капан на мухи. Тя с мъка разсейваше хладния мрак. Брат му посочи как бляска металът — синкавата мед, а халкопиритът е бял. Все по синкавата жилка ще достигнат находището, то е термално по образуване, хидросулфати сред вулканичните скали.

— Бедна ни е рудата, но сиромах човек и на малко се радва… — каза Иван-Писан.

— Бате, ти ли трябва да определиш посоката на находището? — попита Карамфилко.

— Аз, разбира се, нали съм маркшайдер — отвърна Иван-Писан.

Гошо донесе едро нарязан салам и един от хлябовете, още топъл, с посмачкана от ножа среда. Карамфилко присегна, взе една коричка и парче салам за Свилен. После безшумно се измъкнаха. С възрастните е така, не те забелязват, ала момчето помни всичко — думите им, жестовете, лицата…

Слязоха на втория етаж. Карамфилко носеше ключа си на врата, привързан с ластик. Измъкна го под пуловерчето си, наведе се и отключи. Още в антрето разбра, че Иван-Писан се е върнал, работните му дрехи бяха на закачалката.

— Тихо! — каза Карамфилко на Свилен. — Бати спи, ала не върви да му кажем „лека нощ“, когато грее слънце.

Инженер Петрунов сдържа думата си — да отведе баба Карамфила на село, че беритбата на розите вече започваше. Рано сутринта тъмновишневият му „Мерцедес“ спря пред блока, където живееха неговите приятели. Карамфилко се намести отпред в колата — да се поразходи до Розино, а баба му припряно се суетеше да не забрави нещо, потребно за село. От прозорци и балкони все някой надничаше — защо е спрял пред блока инженерът, когото всички в градеца познаваха.

Щом отминаха заводските корпуси, времето се проясни. Балканът пак беше зелен и хайдушки, а не навъсен и опърлен от газове и димни опашки. Колата се плъзна по високите дъги на мостовете и скоро след това навлязоха в розовите градини. Те се простираха от двете страни на шосето към синкавите върхове на Стара планина и заоблените хълмове на Средногорието.

— Щом е хладна и влажна пролетта, добра е за цвета — каза баба Карамфила. — Розата трябва да се бере по роса, като натрупа есенция.

— Ти, бабке, ходила ли си на розобер? — попита инженер Петрунов и се извърна към старицата.

Струпала по задната седалка чанти и вързопчета, тя беше подвила колене върху едно халище, което щеше да пере в селската бара.

— Имахме гюлови градини все по хубави места, песъчливи, слънчеви и сухи, че розата обича по-отцедливото… Оряхме ги напролет, после три пъти копане на ръка и чистене от бурени. Розата иска естествен тор, не търпи химическото. Хеле, ако завали през април, много й помага да се развие и да напъпи. Пет пъти трябва да я обработиш преди розобера, на по-малко не е съгласна да ти даде хубав цвят. Ако е спорна годината, от три тона розов цвят получавахме килограм масло.

— Бабо, кажи за флорентинското отделение — обърна се към нея момчето.

Тази дума „флорентинско“ му звучеше загадъчно и прекрасно, макар че той не я свързваше с ренесансовата Флоренция. Дядо му беше работил във флорентинското отделение на фабриката в Розино като главен майстор-розовар, а това беше повод за семейна гордост и красиви предания.

— Строили са фабриката в годината, когато съм се родила — каза старата жена. — И тя е държелива като мене, само дето сме надхвърлили седемдесетте. Първите казани бяха на прав огън, после сложиха парен котел, сега мазутен котел гледам, че има. Всяка година от началото на май, та до средата на юни дядо ти беше там, във флорентинското отделение, на отливника за масло. Като излезеше, запечатваше го с червен восък. По качество бяхме първи в света — турци, французи, кримска роза — стояха зад нас. Не зная сега държат ли същото място.

— Не бива да се бяга от стандарта и международните изисквания — каза инженер Петрунов, но старицата и детето не разбраха за медта ли говореше или за розовото масло.

— И абата му на гюл миришеше — въздъхна баба Карамфила. — Върне се дома да поспи малко и пак там — на отливника… Отгоре маслото, отдолу — водата.

Край шосето взеха да се мяркат ученици-бригадири, вече напълнили чувалите с розов цвят. Една учителка и възрастен мъж, навярно от стопанството, ги мереха на кантара. Бабката взе да се притеснява да не са нейните гостенчета от Кърджали. Инженерът спря да попитат и се разбра, че са ученици от Христо Г. Даново. Там беше най-новата фабрика за етерични масла — големите складове, пълни с розови килими и модерните инсталации със спиртни дестилати.

— Аз ще стана розовар като дядо — каза момчето, като зърна от завоя покривите на селото. — Не искам в завода, нито в рудника.

— Розовар — месец-два, после с какво ще храниш семейство? — попита с блага усмивка баба му. — Баща ти получи болест от метала, вас да отгледа, четирима юнаци.

— На слънце искам, при розите… И жена ми ще работи при розите, двамата ще спечелим повече — не отстъпи малкият. — Не като мама, с този мъчен хляб.

Петрунов притисна момчето до себе си. Дълбоко жалеше хората, които плащаха медта с цената на своето здраве. Нима и той самият не беше нагълтал отрови? С копнежа на детето за слънце Петрунов се загледа в розовите градини, ширнали се до синкавата грамада на Балкана, в плъпналите като работни пчели от цвят на цвят розоберачки. Помисли си за „мъчния“ хляб, за горчивата мед… Все някой трябва да слезе в дълбоките рудници и да разлива горещия метал, защото България не бе само долина на розите. Където и да отиде по света, все за тази „розова долина“ го питат, а днес той за първи път я видя в цъфтежа й…

Драга почака да си отиде главният лекар и помоли сестрата да се обади по прекия телефон от неговия кабинет.

— За детето — каза тя. — Като ме свалиха с линейката, Свилен остана в гората. Брат ми сигурно го е прибрал, но да попитам…

Сестрата неохотно кимна с глава. Драга побърза да се вмъкне в кабинета, докато не са го заключили. При входа на болницата имаше телефон, който нескромно прибираше стотинките и несвързано пиукаше. Напразно Драга се опитваше да вземе междуградска линия. Сега случи — телефонистката от управлението я свърза направо с Галилей Марков.

— Как си, Дражо? — чу тя неговия топъл и малко гъгнещ глас. — Оздравя ли, че и камъните плачат за тебе…

— Оздравявам… Ноктите ми бяха посинели от болка… Къде е Свилен?

— На добро място е, не се безпокой за него — отвърна Галилей Марков.

— Брат ми взе ли го? Нали ви оставих адреса му в Етрополе.

Галилей Марков за миг се поколеба, после каза:

— Съобщихме, но не дойде. Може да е зает, да отсъствува… Настанихме Свилен у едно семейство, Писанови, добри хора са, на драго сърце го приеха да им погостува. Четирима юнака са отгледали, имат опит с мъжка челяд.

— Не ги познавам…

— Аз ги познавам, инженер Петрунов също… Не се безпокой! Да ти дойдем ли на свиждане?

— Няма защо, скоро ще изляза… Дават ми карта за балнеосанаториум в Хисаря. Там не пускат деца, но аз ще направя каквото мога, за да взема и Свилен. Моля ви, другарю Марков, вижте как е детето ми… — почти изхлипа Драга и затвори телефона, защото сестрата беше влязла в кабинета и слушаше разговора й.

— Да беше го дала за осиновяване, трудно ще ти е сама — забеляза сестрата. Всеки се смята роден да дава съвети.

— Той си има майка и баща — отсече Драга и побърза да излезе, да се завие през глава в стаята си с още три болнични легла. Така поне можеше да се наплаче, без да я разпитват, съжаляват, съветват…

— Детенцето ми, самораслячето ми… — мокреше тя възглавницата, забила лицето си в пожълтялото болнично бельо. — Да не го приберат и да се погрижат за него… Жена му го е накарала!

Брат й беше с три години по-голям, но се ожени по-късно от нея за една медицинска сестра. По това време тя, изпълнителна и спретната секретарка на техническия директор в пловдивската фабрика „Пулпудева“, с шестици в дипломата по стенография и машинопис от икономическия техникум, бе свила семейно гнездо в една стая с ползване на кухня във ведомствено жилище. Мъжът й бе от пловдивските села и също като нея завършил техникум. Той работеше в „Пулпудева“ като сменен майстор по обработка на кожи. Щом сключиха брак, получиха квартира и крояха планове да харчат само едната заплата, а другата да събират за собствено и самостоятелно жилище. Меденият месец продължи дълго. Майсторът-кожар намираше, че мястото на жена му е в леглото и от време на време — в общата кухня. Втората година от брака им продължи пак така безметежно, докато се роди Свилен и Драга получи отпуска по майчинство. Тогава обявиха тази проклета петдневна екскурзия с автобус до една съседна страна и сменният майстор с голям ентусиазъм се записа турист, за да „види свят“. Драга още не беше ходила в чужбина, но не помисли да възрази, да не го пуска. Вече имаше представа за характера му — неотстъпчив и скритен. Още преди да се оженят, мъжът й беше заявил, че своите въпроси ще решава сам. Тя стъпи на един бял лист и очерта ходилото си — да й купи по мярка официални обувки с тънък ток, както и подарък за Свилен. Сменният майстор се качи на автобуса, погледна я малко странно (по-късно тя си припомняше всички подробности в поведението му, за да обясни случилото се пред себе си и пред служителя от МВР) и вече не се завърна. В чужбина повече му харесало и пак сам решил въпроса къде ще живее и на какво обрича семейството си.

— Можете да се разведете, ще го призовете за делото чрез „Държавен вестник“ — посъветва я служителят от МВР, който я разпитваше какви са били мотивите и намеренията на съпруга й, с какви хора е дружал досега.

Драга едносрично и смутено му отговаряше. Бебето плачеше в кошчето. Нейната безпомощност бе явна.

— И се омъжете повторно — каза той, вторият брак заличава първия… и последиците от него. Намерете човек, който ще осинови детето ви. Иначе цял живот ще попълвате документи — баща в чужбина, в неизвестност и за всички ясно — изменник на родината…

Дните, които оставаха до края на отпуската й, минаха в смътен страх и тревожно очакване. Драга влизаше в кухнята, колкото да свари грис за детето или да стопли вода. Съседите по стая изцяло се разположиха в кухнята. Те имаха дъщеря ученичка, мъжът също работеше във фабриката и не скриваха намеренията си да владеят изцяло двустайния апартамент. Започнаха да ги осъществяват с дебнене и приказки по адрес на Драга. По това време тя получи писмо от бившия си съпруг (първото дело за развод беше минало по съкратена процедура). Той й пишеше, че при първа възможност, като устрои живота си, ще се погрижи за своя син. Искаше да му изпрати снимка на детето. Драга прочете писмото с потреперване, което стягаше сърцето й. Очите й се присвиха от ожесточение — към него, към света…

Тя разбираше, че вече бе погребала нещо от своя млад живот — доверчивата любов, безгрижните мечти, свободата си. Вчерашният прах ще лепне по утрешните й дни, миналото все ще бъде неразбрано, тъмно, укоряващо… Не знаеше към кого да се обърне, къде да остави разпечатания плик, който изгаряше ръката й. Не бива да е в къщи, оставяше вратата незаключена заради бебето и докато пазарува, съседите можеха да го прочетат. Още един вой — „поддържа връзки с мъжа си“… Ами ако утре го прочете порасналият син? „Мамо, ти защо не изпрати снимка на татко? Той ми е баща…“ Драга изгори писмото с клечка кибрит, после издуха черната пепел. След няколко дни се появи пред своя шеф, техническия директор. Той учтиво, но решително й каза, че съжалява, но трябва да напусне секретарското си място. Сама разбира — работи се с поверителна производствена информация. Не я свързва с мъжа й, още повече, че тя е в развод с него, но все пак, сама разбира… Може да й потърсят нейде работа, в друго предприятие, в производството. Ще бъде по-добре, тук социално-психологическият климат вече не е подходящ за нея, ще си спести излишно любопитство, въпроси, намеци, огорчения… Жилището е ведомствено, трябва да го напусне, другото семейство има право да се разшири.

Драга вървеше по улиците, но не виждаше хората. Все така ли ще бъде немила-недрага… Беше късен есенен ден, необикновено студен за южния град. Марица влачеше води с цвят на размита глина. Прибра се в къщи. Детето, изкъпано и завито до вратлето, още спеше. Драга надзърна от балкончето, което гледаше към вътрешния двор. „Ако се реша и скоча, всичко ще свърши за един миг… Четири етажа са достатъчни… Свилен ще го дадат на ясли. Но кой, кой ще го отгледа до човек…“ Свят й се зави, влезе в стаята, целуна детето и с още мокри клепачи се свлече в тежък сън. Младото тяло имаше своите защитни реакции срещу психическия натиск и нервното изразходване.

След няколко дни тя нае таксиметров камион, натовари багажа си — леглото, барчето за радиограмофона, два куфара с дрехи, денка с юргани и одеялата. В кошчето на Свилен бяха скупчени две тенджери, чаши и чинии, скромната й домакинска посуда. Драга с бебето се качи в кабинката на шофьора. В мрежичката до нея имаше шише с вода, кутия с бисквити и загърнатото с вестник гърне на Свилен.

Брат й в Етрополе я посрещна с мълчаливо съчувствие, но снаха й, медицинската сестра, заяви, че техните грижи са предостатъчни, за да се натоварват и с нейните. Брат й шътна на жена си да мълчи. Драга чу как я увещава в кухнята: „Къде да се дене със своята несрета?… Тази къща й е бащиния, при свои трябва да живее…“ После седнаха на трапезата и разговаряха каква работа да потърси.

— Най-добре по моята квалификация — стенография и машинопис…

— На кого тук ще стенографираш речите — прекъсна я брат й. — Ти си сега за майка и за баща, пари трябва да вадиш… Мъжка работа се отваря на строежа, много хора ще глътне… Никой няма да ти иска характеристика. Свилен ще го дадем в седмичната ясла.

И така тя стана колекторка в „Геоложки проучвания“. След взривяване влизаше в „изход-тунела“ и вземаше проби от скалите, от раздробените камъни. Описваше ги и ги подреждаше в сандъчета. Работата на открито й върна руменината на лицето. Мъжките погледи се лепяха по тялото й, хубаво и стройно и под грубите работни дрехи. Скришом от брат си и снахата тя започна любовна връзка с един разведен инженер, после с втори, с трети… Търсеше солиден мъж, с положение, с пари — да се ожени за нея и да осинови Свилен. Разбра, че роднините на бившия й съпруг бяха ходили да снимат Свилен в двора на яслата и да му оставят подаръци. Драга се гневеше, но и със страх си мислеше за този ден и час, когато бащата ще успее да създаде пряка връзка с нейното пораснало момче. Тя ще трябва да се преборва не само със зова на кръвта, с подсторванията на роднините му, но и с неудобните въпроси: „Кога, защо, кой ти даде това право?…“

Вместо втори баща на Свилен, тя срещаше все мъже, жадни за млада плът, за връзки без ангажименти и отговорности. Повечето от тях бяха попрехвърлили годините и от пръв поглед разбираха, че ще сломят крехката й съпротива. Един от тях, инженер, се примъкна една вечер в нейната барака и така насини гърдите й, мачкаше ги като гумени топки. С натиска на ръцете си сякаш се мъчеше да спаси мъжкото си безсилие. „Този дете не може да ти направи, но рак — сигурно…“ — каза си Драга, след като го изпрати със смутена и омърсена душа.

Пеша, лавкаджийката, с простодушна искреност й откри какво мислят другите за нея. Тя беше опитна жена, видяла какво ли не по строежите и миньорските краища. Преди да дойде на „Елаците“, беше работила в „Медет“ и Рудозем. Кой знае защо проявяваше към Драга покровителствена симпатия.

— Тази водка сама ли ще си я пиеш? — направо я попита Пеша.

— Ще видим…

— Храни ги, пой ги, после им чисти пепелниците… Така ги свикваме от малки. Гледам и в сладкарницата — пак обратното, момичетата плащат сметките. Обърка се този свят, не е за добро.

— Не мога все сама да бъда, приятно ми е някой да ми дойде на гости — призна Драга.

— Виждам аз какви вампири са се впили в тебе да ти смучат кръвчицата. Дъртаците все на младо налитат! Едно цвете някой да ти донесе, за да изрази уважение, или шоколадче на детето, — за това ги няма. Любов по български, без пари, без подарък или някакво внимание към жената… Ако е шеф, ще ти устрои един служебен гуляй…

— Шеф ми е Галилей Марков, но от него само добро съм видяла, без никакви такива…

— Има и като него — съгласи се Пеша. — Млада си и хубава, никого няма да пуснеш да ти прекрачи прага без условие.

— Какво условие? — не разбра Драга.

— От каквото имаш нужда — каза Пеша.

Драга заби поглед в земята. Имаше нужда от официални обувки с тънък ток, остана си с нарисуваното стъпало. От никого нищо няма да поиска, хляба си изкарва сама. От любов има нужда, от нежност и мъж — да я закриля… Пеша да не й се бърка в живота и да не я мери със своята мярка.

Свилен вече бе станал на годинки за детска градина. Драга често слизаше с рейсовете до Етрополе, за да го вижда. Вземаше го и при себе си, в бараката. Свилен кротко си играеше, докато тя подреждаше пробите. Присъствието на детето й даваше сили, вардеше я от нежелани гости. През деня се улисваше в работа и грижи по детето, но вечер, когато то заспиваше и тя сядаше с книгата до него, чувствуваше своята самота като бреме, като незаслужено наказание. Започна да пише стихове, узрелите й чувства и мисли трябваше да бъдат споделени, ако не с друг човек, то поне с белия лист. Криеше стиховете си от всички да не я вземат за някаква занесена и да й лепнат прякор „поетесата“. Струваше й се, че те са несръчни, ученически, написани са само за нея като изповеди или нежни послания до детето:

Ако нямах теб, малка душице,

мъката щеше да ме удави…

 

Ти ме държиш, дете, към живота

по-здраво от корена на столетника-дъб

с простите, неотменни грижи за хляб,

за огън, за топли дрешки…

С нежната прегръдка на мъничките ръце,

с чистата сълза в очите,

с „мамо!“

 

Да можех да видя света с твоите очи,

да поплача — за счупеното краче на мечето

да се усмихна — на слънчевото зайче,

и сънят ми да е като твоя тих…

Като я изписаха от болницата, преди да си отиде в къщи, Драга тръгна да си търси детето. От вход на вход из миньорските блокове — питаше къде живее семейство Писанови.

Отвори й вратата Иван, маркшайдерът. Разбра коя е и се засмя на тревожния й, малко див поглед.

— Осиновихме Свилен за няколко дни, прилепна към нашето семейство. Много добро дете е, кротко и все засмяно… Тази сутрин аз го отведох в детската градина, приеха го по бързата процедура… През две улици е, ще ви я покажа…

— Няма нужда, знам къде е… Много ви благодаря за грижите. Извинете, но аз ви дължа…

— … една усмивка — каза Иван. — Успокойте се най-после!

— Сега ще взема Свилен и утре ще отидем в Хисаря. С автобуса през Панагюрище… Ще наема квартира, за да бъда заедно с детето, а ще се храним в стола на балнеосанаториума. Казаха ми, че можело и така…

Иван искаше още да разговарят, да гледа хубавото й, леко побледняло лице, но жената бързаше. Учтиво отказа да влезе в къщи.

— Как се казвате? — съпроводи я той по стълбите.

— Драга Николова, колекторка съм при геолозите на „изход-тунела“.

— И двамата търсим скрити руди — откри една близост Иван Писанов. — Щом се върнете от Хисаря, ще ви намеря… Свикнахме със Свилен, ще ни липсва.

Задържа само за миг ръката й, но Драга почувствува топлата вълна, която премина от неговата длан в нейната. Ако утре наистина я потърси и се държи пак така с детето й, този живот заслужава да се живее. Мъкнеш, мъкнеш камъните и ето — без да си очаквала, нещо хубаво ти се случва…

За втори път тази година инженер Димитър Петрунов тръгна към Плана и пак не знаеше дали Елена го очаква. Попита я по телефона ще отидат ли заедно в Несебър. Лятото преполовява, а той още не е планирал отпуската си. В комбината имат трудности, спират производства заради реконструкцията на заводи и цехове, изобщо не знае колко време ще може да отдели. Все пак иска да се съобрази с нейните планове.

Елена го покани да я навести и да поговорят. Дивите ягоди са узрели, най-добре да ги търсят заедно из гората. Да дойде при нея, окрилен от лозунгите: „И аз съм човек“ и „За човешкото тяло няма резервни части“. Неопределеността и неизяснените отношения с Елена измъчваха Петрунов. Казваше си, че не е в луди-млади години, за да живее със сладки илюзии. Чувствуваше, че Елена се отдалечава от него, чака той да й се обади, а тя самата не го търси. Той не знаеше, че по време на екскурзията до Виена името му като Щраусов валс се носеше по дунавските вълни. Корабът бавно и величествено плаваше срещу течението на реката, още не бяха слезли на кей и впечатленията от чужбина бяха оскъдни. Ганка и Елена си лежаха в кабината или се грееха на слънце, изтегнати върху шезлонгите по палубата. Те бяха приятелки още от езиковата гимназия и бяха свикнали да си споделят преживяванията. Още нито един мъж не беше ги скарал. Ганка, архитектка в „Главпроект“ и специалистка по селищните системи, беше повече от професор в хороскопите. Тя стигна до заключението, че зодиите на Елена и Петрунов са подходящи повече за нежно приятелство, отколкото за брак. И с тази разлика между тях от осемнайсет години…

— Сега е любов, мога да те разбера… Ще се омъжиш и ще родиш дете. Още известно време ще бъде любов, а след това няма да усетиш как ще стане съквартирантство, съжителство в името на детето, на общия дом, една фасада пред обществото. Наречи го приятелство, ако искаш да видиш нещата от най-добрата им страна, но това не е нормален и щастлив брак. Ти нямаш причини да приемаш подобен компромис… Защо не се омъжиш за млад човек като тебе?

Тази Ганка, разсъдливо и приземено котленско чедо, вече взе да я ядосва! Алергия ще получи от нея…

— Ако беше останала миналото лято в Несебър, щеше да видиш какъв човек е… С чест, с достойнство!

— На четирийсет и толкова години какъв друг да бъде?… Все пак бракът не е за година-две… И той иска ти да отидеш при него, да зарежеш столицата и хубавата си работа! Днес, какъвто е животът, една жена е осигурена повече чрез професията си, отколкото с брака.

Инженер Петрунов имаше право да не обича тази Ганка, без да я познава. Но той не знаеше какво влияние има тя над младата му приятелка. Елена зачиташе повече нейното мнение и преценки, отколкото на родителите си.

Този път той остави мерцедеса си при фургона на трудоваците и продължи през гората. Юлското слънце достигаше до най-затънтените й кътчета. Всичко бе живнало да отглежда малките си, да развива листи, да едрее плод… Петрунов излезе от гората и видя станцията. За да стигне до бялата кръгла сграда, трябваше да се спусне през един речен дол, а след това — през узрялата ръжена нива. Тя красеше долината и през пролетта, и сега в очакване на жетвата. Петрунов не искаше да прегазва класовете и се чудеше откъде да мине, когато забеляза тънка пътека. Тръгна по нея сред нивата, а класовете стигаха до раменете му. Той спря, защото пътеката бе дотук — отъпкано място и полегнали класове, колкото да легнат двама души. Гнездо на любовта в ръжената нива… За миг помисли, че може да е била Елена, нали ходи с колеги за ягоди и гъби… Отри с ръка очите си — не искаше да я вижда с друг в ръжената нива.

Елена носеше същите джинси „Левис“, с които я видя в станцията през май, само блузката си беше сменила — от вълнена на копринена. Медальонът-сърце грееше в изрязаното й деколте. Като я видя, всичките му подозрения и тревоги се стопиха. Разбра, че е на работа с още двама души, другите били в отпуска.

— Хайде, остави всичко и ела… Дойдох да те отведа!

Елена се гушна в топлата му прегръдка. За първи път срещаше такава любов с привкус на незараснала рана. Ах, онази, чужденката, отишла си с далечната дъщеря… Жалеше го, изпитваше към него нежност, примесена с тъга, но не искаше да го заблуждава или да скрива колебанията си.

Телефонът иззвъня. Петрунов се отдръпна, деловата обстановка на задълженията й го отрезви. Разбра, че се обажда режисьор от телевизията.

— Обличаме космонавтски костюми, за да преминем от спътник на спътник — каза Елена и Петрунов се заслуша с усмивка. — За първи път ли работите с „Интервизия“?… Никакви заставки не ви са нужни! Няма да забележите смяната на спътниците — и тя малко троснато затвори телефона.

— Един телережисьор се престарава да си измерел дължините на предаването и за колко време то щяло да прекъсне, докато включим следващия спътник.

— Телережисьор — наблегна усмихнат Петрунов.

— Новоизкована дума, но смислена — заключи Елена.

— Може да е злопаметен и да запомни шегата ти. Ти си едничка тук, лесно ще научи коя си…

— Какво ще ми направи, той се излага! Днес да си разбираш от работата става „условие, без което не може“, както са казвали римляните.

— Аз много малко гледам телевизия — призна Петрунов. — Нямам друго време, освен вечер, новините…

— Все пак телевизията е нова форма на виждане — каза Елена. — Тя приобщава, обогатява човешките представи…

— … с илюзии — добави Петрунов. — А не с истинско преживяване. Като дойдеш при мене, ще трябва да се преквалифицираш.

— Аз съм инженерка по далекосъобщителна техника, за металург не ставам.

— Може би в отдел „Труд и работна заплата“ — унило предложи Петрунов.

— Все ще запълня някакъв щат…

— Мисля, че една жена има и друго призвание — майка и съпруга. Ти можеш на първо време да не работиш. Аз печеля достатъчно…

— Да не говорим за това — каза Елена. — Как искам да отидем в гората за ягоди, но няма кой да ме замести. Ако останеш до утре…

Петрунов си припомни глухата пътечка в ръжената нива. Ревността потрепери в гласа му:

— Дойдох, за да си изясним отношенията… Аз нямам време да чакам… Какво значи това: „Не искам да променям живота си?“ Някой друг ли има?

— Не — отвърна Елена. — Страхувам се, че между нас ще възникнат трудности. Ти заслужаваш много, много любов… Вземи си момиче от твоята долина. Сигурна съм, че има жена, на която ти ще запълниш живота и тя няма да иска нищо повече — само да живее за тебе…

— Благодаря ти, че си искрена — каза Петрунов, — но не забулвай отказа си с поетични евфемизми. Не ти се сърдя, любовта е свобода.

Петрунов замълча и в един дълъг миг сърцето му стинеше. Много високо ли се постави в мечтите си? И космическата антена не можа да ги долови… Огледа се за спортното си яке. Елена разбра, че ще си отиде, и опита да го задържи:

— Почакай, сега ще излезем…

— Дивите ягоди ще останат необрани… По-добре за тях!

— Обади ми се пак… Не, аз ще те потърся! Много съм объркана… Нищо ли няма да решим за отпуските? — попита плачливо Елена.

— Ще решим, момиченце, до есента все ще намислим какво да правим.

— Ти навярно съжаляваш, че дойде…

— Не, защото обичах и бях обичан все пак… — целуна я Петрунов и бързо си тръгна.

Като излезе от земната станция за космически връзки, пое в обратна посока на ръжената нива. Налучка пътеката към трудовашкия фургон и своята кола сред високите треви.

„Кристали, кристали, съцветия от мрака на земната гръд…“ — преведе Ивайла първия стих на Унамуно, когато чу клаксона. Всяка сутрин в осем и в два часа на обед — призивни сигнали от паркирала под прозореца й кола. Първия път звукът бе по-слаб, пунктиран, подобно на момчешко изсвирване с уста. После някой губеше търпение и натискаше металната ябълка на кормилото до прегракване. Ивайла беше сигурна, че са те, младите служители от Държавна автомобилна инспекция, които по едно и също време спираха пред тяхната кооперация и многозвучно призоваваха колегата си, напомняха му, че е време за работа. Тя погледна от прозореца и не се излъга — беше оранжевият москвич с големите черни букви върху бял кръг: ДАИ… Опита се отново да се съсредоточи, да не изгуби този миг на яснота и съсредоточеност. Работата сутрин в къщи й носеше душевна радост и удовлетворение, в ранните часове тя работеше не за другите и не по поръчка, а за себе си, според своето настроение и хрумвания. И тогава пишеше най-хубавите си неща, без напрежението на радиожурналистиката. „Когато разцъфтяхте, кристали, в света нямаше други цветя…“ Отново клаксонът — нетърпеливо, нахално виене. Ивайла запуши едното си ухо с длан както спеше, покрила главата си с възглавница, и записа: „… свети в мрака като факел живата свещ на кристала. В мрака — начало на всеки лъч“. Клаксонът виеше като сирена. Тя захвърли химикалката. Минаха два тежки камиона и една бетонобъркачка, която непрекъснато се въртеше. Звукът на клаксона позаглъхна в уличното движение. „Адските децибели — каза си тя, — за които още Роберт Кох предупреди, че не са по-малко опасни от микробите.“ Трябва й гора с тиховеен шум на клони и птица, която литом да ги прекоси… В индустриален район ли живее или на две крачки от Орловия мост? При това искат да изкоренят всички дървета и люляци край реката, да обковат с бетон нежно светещата й лента и да пуснат в сърцето на стария град четирипистова магистрала — долу здравето, кислорода, тихия час, съня, радостта, че живееш своя единствен живот, да живеят камионът, бетонната пустиня, движението, треперещите като от взрив стени на сградите, леснотията, бюрократичните решения… С невесели мисли тя затвори томчето на Унамуно и го постави върху една друга книга с хубава подвързия, която й бяха изпратили приятели от Мадрид — есетата „За любовта“ на Ортега и Гасет. Да излезе ли на улицата и да каже на ония момчета, че така не бива. Те, от ДАИ, повече от всички други трябва да спазват закона, който са създали, и да престанат с този клаксон. Навярно ще се съгласят, че има право, но щом се скрие от очите им, дружно ще се изсмеят. Мърмореща лелка… И утре пак ще бъде същото. Синът й от същото това „поколение с кецове“ има една думичка „сказчик“ за всички, които обичат да поучават. Веднъж най-безцеремонно попита една кондукторка дават ли й лекционни, добавка към заплатата. Ивайла се сърдеше на такива думи, напомняше му, че всеки случай е конкретен и трябва да се види кой е крив, кой е прав, но той с момчешка разпаленост и непримиримост отхвърляше всякакви поучения. Ивайла се радваше, че казармата го променя, възпитава го не с думи, а с постъпки, с примери.

Миналата неделя синът й беше в отпуск и дойде в къщи с един другар от казармата, едро, червенокосо момче от село Мустрак, Свиленградско. Баща му бил кантонер, в казармата той кара „Газка“, шофьор е на „Газ-63“.

— Червен номер, зелен шофьор — обяви синът й. — В село Мустрак като кажат „града“, разбират Филибето, красивата ни столица много не ги интересува.

Щом влязоха в къщи и свалиха фуражките, гостенчето понечи да се събуе. Синът й се изсмя, но обу пантофите, които му подаде Ивайла.

— Майчина радост — каза синът й, — не влача кал по килима… Днес съм и комендантска радост, виж, бръснат съм.

Ивайла за миг му прости всички ядове заради навика му да се разхожда в къщи с кални кецове. „Ти ме обиждаш — скара му се веднъж тя, — след тебе винаги трябва да чистя, да бърша стъпките ти… Не мога да работя в разхвърляна къща.“ „Не се събух, защото бързах да ти кажа за едни състезатели, които вземат лактапротеин, а пък жените спят със системи…“ „Какви системи?“ „Не е спорт, а химия — запъна се синът й, — мислех, че ще те интересува…“ Той замълча обидено и повече нищо не каза. Ивайла разбра, че сбърка.

Срещу нея сега стоеше вече не ученик с неизвинени отсъствия, футболен запалянко и баскетболен състезател от юношески отбор, а втора година войник, стара служба и мъжко момче, довело на гости другаря си. Спомни си трогателното детско изражение на лицето му, когато я питаше дали е здрава, пак ли има температура и за какво й е мъчно. Поиска да го прегърне, но пред госта се почувствува неловко. Почака двете войничета да се измият и пъргаво подреди трапезата.

— Червенокос пък бял кон язди в село Мустрак, Свиленградско — синът й продължаваше да хвали достойнствата на своя гост. Отиде в кухнята подир майка си, за да й прошепне: — Това момче ме излекува с билки, като бяхме на учение през януари, в най-големия студ… Всичко му иде отръки, и бензиновата печка оправи, защото спяхме в газката, чука, пали, оправи я самичък, иначе щяхме да загинем. Като се затоплихме и огря малко слънце, да знаеш как се повдигна настроението. Чакаме да дойде петък, за да дадат края на учението. Ако се уредиш — отпуск в къщи, свиждане, всичко…

Ивайла се усмихваше и си припомни думите на Екзюпери: „Никога да не те напускат сенките на другарите ти…“ Написани са за дружба, породена в боен строй, в първи изпитания.

Клаксонът свирна весело за последен път, за да приветствува появилия се на пътната врата колега. ДАИ тържествено се понесе по столичните улици… „Утре непременно ще им кажа нещо, така не бива… — реши Ивайла. — Ще окача плакат на брезата, където спират.“

Времето й бе малко и хубавата сутрешна работа в къщи — отново изместена. Имаше среща с един диригент, после трябваше да отиде до радиото, където щеше да остане до вечерта. Ивайла тръгна пеша по „Руски“. Помисли си колко пъти е минавала под сянката на кестените още от първата си студентска година до днес и толкова противоречиви чувства са изпълвали душата й. Спря на тротоара при Руската черква. Стъпаловидната градина пустееше безлюдна. Центърът чуждееше без ония естествено пулсиращи огнища на живот, които събираха хората и правеха града свой и привлекателен.

„Преди години не беше така“ — каза си Ивайла. Припомни си очарованието на пролетната и есенна София от времето, когато още следваше и работеше в един културен институт на „Руски“. От онази сграда нямаше и следа, както и от кафенето на интелектуалците, също непощадено от багерите.

Ивайла се спря пред витрините на книжарниците и магазина за грамофонни плочи. Напразно потърси едно-две заглавия, обявени в книгописите. После свърна по каменния улей на страничната улица и се отправи към входа на филхармонията. Трябваше да се срещне с диригента и композитора Кирил Косев и за Първи май да уреди концерт на „Елаците“, който да се предава по радиото. Това съвсем не бе лека задача, като имаше предвид характера на диригента.

Срещна се с него през юлската зима на седемдесет и трета година в Чили. След Куба това бе нейното второ пътуване в Латинска Америка, в Новия свят, където текат величави реки, разстилат се неизбродни гори, синеят най-високите и красиви езера в света, забиват белоснежни върхове в небето безброй вулкани… Новият свят, който много късно бе открит от българите, защото те трябваше най-напред да…

Сутрин, щом се събудеше, Ивайла най-напред поглеждаше от прозореца на хотел „Карера-Шератон“ към Андите, след това — двореца Ла Монеда и Площада на конституцията. Андите — безлюдни, безлистни, каменна пустиня, създаваха чувство за самота и изолираност, но то изчезваше в дружелюбното множество от хора по площада, сред строителите на метрото и продавачките на плодове и цветя. Монеда по това време бе мирен дворец с най-подчертания бароков стил в Сантяго, напомнящ строгостта на испанския Ескориал и финеса на италианския ренесанс. Във вътрешните дворове на Монеда се влизаше безпрепятствено, двамата карабинери от президентската гвардия пред главния вход не спираха никого. Светлозелени петна на затревени площи, декоративни храсти, дървета и статуи стопляха белезникавия цокъл. Фонтаните на Монеда не пееха, а плачеха. От балкона Алиенде произнасяше своето кредо: „Вярвам на гласуването, не на пушките.“

Ивайла видя на два пъти живия президент, бившия детски лекар и мечтател Алиенде, гостува в дома на болния Пабло Неруда в Исла Негра. Тези два месеца в Чили бяха за нея изпълнени с прозрение, симпатии, яснота и душевен подем, сякаш чувствуваше как под съзвездието Южен кръст се завъртат стрелките на голямото историческо време. На един концерт на Виктор Хара в „Пеня де лос Паррас“ тя отиде, придружена от инженер Димитър Петрунов. В Чили и Перу бяха откупили неговото изобретение и той работеше по внедряването му в медната мина „Ел Тениенте“ и медодобивния завод в Ранкагуа. В столицата идваше рядко, но се запозна с Ивайла на един прием в българското посолство. В края на август двамата почти едновременно заминаха за Перу, а Кирил Косев остана в Сантяго де Чиле, където имаше задължението да изнесе още един концерт. Там го завари превратът от 11 септември и събитията го задържаха повече от предвиденото време. Наложи му се за една нощ да скрие в своята стая на хотел „Карера“ един нелегален. Косев прие риска и безшумно изпълни дълга си.

Отново пътищата на Ивайла се кръстосаха с инженера и диригента през последната година в Мексико. Тя бе отишла в страната на маите и ацтеките по покана на един културен институт, Петрунов — със своята електролиза на медта, Кирил Косев се завръщаше от турне. Ивайла се чувствуваше уютно в деловата и ведра атмосфера, която създаваше край себе си Петрунов, и неспокойна с диригента. Ироничен и нервен, Косев си бе спечелил немалко врагове, но и приятели, които ценяха дарбата му и прямотата на характера.

Репетицията бе свършила и Кирил Косев бе в кабинета си, където след някои концерти се струпваха много хора, за да му поднесат поздравленията си. Той диктуваше писма на един възрастен мъж, който приличаше повече на пенсиониран челист, отколкото на стар административен лъв.

Още от вратата Ивайла разбра, че е дошла в неподходящо време, но Косев стана от бюрото си, стисна й ръката и продължи да диктува, като мълчаливо й посочи едно от креслата. Ивайла изслуша още две писма до ръководни инстанции, в които диригентът трябваше да обяснява и да мотивира наложените промени в плана на филхармонията.

— Ще ходим ли на „Елаците“? — попита Ивайла. По телефона вече му бе казала за какво става дума.

— Не, ще бъде фалшиво…

— Музиката, която дирижираш?

— Не, обстановката и другото…

— Автобус с малък състав оркестранти… Същата вечер ще се върнете в София. Салонът има добра акустика.

— Не, не е възможно…

— Слушай, ще те наричам „таварищ Нет“ — сви вежди Ивайла.

— Нямам нищо общо с него — усмихна се Косев, припомнил си един филм, който заедно бяха гледали в Сантяго. — Картинката ми е позната: масовик, отговорник за мероприятието, запира изхода и натиква хората в салона. Безплатен концерт… Един си мисли, че не е изпълнил нормата, друг не е взел сина си от детската градина, трети дошъл от любопитство и шари с поглед из оркестъра да види краката на челистката… Друго е, когато човек знае какво ще слуша и отиде да си купи билет.

— Понякога тия, с билетите, са толкова малко, но ти дирижираш и за тях… Бях на неделното ви матине.

— Видях те.

— Как няма да ме видиш — сама на четвъртия ред… Знаеш моето място, когато ти дирижираш.

— Жалко за тия, които не слушаха… Унгарецът, органистът, беше превъзходен солист.

— Познавам един геолог, Галилей Марков, живее в гори тилилейски, има плочи с изпълнението на този органист. И такава подбрана фонотека, че можеш да му завидиш. Помещава се в дървена барака.

— Галилей в гори тилилейски… — засмя се Косев. — Предполагам, че не е придобил музикалната си култура от концерти пред трудещите се.

— Обичам те само на подиума… — каза искрено Ивайла.

Ядът й го развесели.

— Този първомайски концерт, организиран от Радио София, не е ли поредното отчитане на дейност?

— Не е… Музика за хората от нощните смени, за миньорите под земята…

— Тази струна вече е скъсана… Аз също имам своите нощни смени.

— Така е, въпреки привилегията да се занимаваш с изкуство… Ти можеш ли да накараш музикантите си да свирят отлично като в „Карнеги хол“ за пет души, дошли наистина да ви слушат — попита Ивайла.

— На нас обстановката не ни влияе, дори на горска поляна да сме, а не в Ню Йорк, в „Карнеги хол“… Изпълнението по принцип е едно и също.

— Много се радвам, маестро, че ще се видим на „Елаците“. В петте души избрана публика ще бъда и аз…

— Спечелила си ме за твоя „Разговор с вас“. Понякога те слушам от радиото в някоя хотелска стая или на път в колата. Интересно ми е, дори когато се разправяш за дезинфекцията на болничното бельо или за едрия рогат добитък, който влиза и излиза от скалната черква.

— Основното във всеки от нас е рефлексът за самозащита — каза убедено Ивайла. — Никой не приема леко критиката, още по-малко е склонен сам да се критикува. Кой да защити човека, отделния човек? Хуманизмът без конкретен адрес и действеност си остава фраза от международен симпозиум.

— Преди години исках да напиша песен или да музицирам една поема от Назъм Хикмет — каза Косев. — „Ако аз не горя, ако ти не гориш, кой тогава ще разсее мрака…“ Много ми харесваше.

— А сега, забрави ли го?

— Не съм, но всички сме станали по-уморени или по-равнодушни. „И ситост, сменила божествен глад…“

— Мене чуждите тревоги ме държат във високо напрежение. Ситостта не може да измести божествения глад, когато всеки ден получавам по някое писмо, като ей това… — Ивайла извади един плик от дамската си чантичка. — От миньори е, цяла зима студуват… „Началници много, при кои да тропаме. Защо ни лишиха от една необходимост? Да не би да ни водят в друга държава?“

— Аз ти казах още в Чили, че ведно с чувството към родината като към майка, като някаква извечна даденост, просмукана в кръвта ни, съществува и социалното чувство към държавата. То също се възпитава, но понякога може да избуи по най-неочакван начин, както в това писмо — каза диригентът.

— Като студуваш цяла зима и се разстрои животът на семейството ти, иде ти да палнеш плевнико на кмето — засмя се Ивайла. — А аз трябва да питам: „Мога ли да го оглася?“

От няколко години тя живееше, обградена със законници, кодекси, разпоредби в „Държавен вестник“, набави си дори текста на Конституцията. Стремеше се да почувствува това, което особено бе загрижило или тревожеше хората. И да посредничи, да изисква от тяхно име.

Понякога доброто й настроение помръкваше от сутринта, напрежението, тревогата й растяха. Страхуваше се от преследването и зложелателството на хора, които в своята възторжена и доверчива младост считаше за приятели. Сега те не пропущаха възможността да й покажат качествената разлика в тяхното и нейното обществено положение. По много начини й напомняха, че е зависима от тях, дори открито я предупреждаваха, че ако много знае, добро няма да види и не вижда.

— Нещо да си чула за мене? — вметна предпазливо Косев. — След турнето много нещо се издума…

Ивайла се усмихна само с очи. Разбира се, че беше чула. Радиото е една говорилня, и то не само пред микрофона. Понякога най-интересните новини се споделяха в бюфета, съобщаваха се в коридора. Някой възбудено й пошепна, че Кирил Косев не се завърнал с оркестрантите. Множеството като античен хор одобряваше и порицаваше, напомняше, обсъждаше… Зад привидността на постъпките Ивайла потърси сложността на вътрешните му мотиви, раздвоеността, отчуждението. И горчивото прозрение, нарушената хармония, които музикантът ще изрази на своя език — лиричната тъга на цигулките, бездната от страсти в медните инструменти, величието на скръбни катедрали, гордия порив, примирението. Гръмовно тръби и се разлива придошлата река, необятната полифония на чувствата…

Докога той ще има сили да се съпротивлява? От добротата и вниманието на другите зависи дали ще угасне един талант, дали ще затъне в клевета и недоброжелателство или пък в лесна слава и самодоволство. Не обичаше безгрижните хора, с равен глас и скрити помисли. Кирил Косев трябваше да го пазят. Заради себе си…

— Каквото и да се случи с тебе, знам, че в последния миг ще вземеш най-доброто решение — каза Ивайла.

— Не си губя времето да мисля за това, защото не ми помага, а само ме разстройва. Не бих могъл нищо да поправя…

— Какво ще правиш през лятото? След софийските музикални седмици сезонът ви свършва.

— Ще се забия в Добруджа да довърша една симфония и ще пиша книга… Писма до мой приятел, много талантлив съвременен композитор. Истински писма от различни години.

— Та вие да не сте Гьоте и Шилер?… Пишете си писма през една улица като във Ваймар.

— Пишехме. Трябваше много неща да споделим, да извисим, да приближим критериите си. Съвременната музика изисква нова чувствителност и висок професионализъм. Като напредне работата, ще се посъветвам с тебе за композицията на книгата.

— Подобна книга, както една пиеса, не се пише, а се композира. Ако мога с нещо да ти бъда полезна…

— Нали скоро ще се видим…

— Не се сърди за „Елаците“. Ще видиш, че си заслужава усилието — каза убедено Ивайла.

— Не мога да ти откажа…

Косев я изпрати до вратата и задържа ръката си на рамото й. Докато слизаше по стъпалата, Ивайла чу настройване на инструменти в концертната зала. „Да работим, приятелю — каза си тя, — и демоните ще изчезнат…“

Инженер Страхил Василев за миг си помисли, че познава този човек. Носил го е на ръце — от морените под върха и стръмния „Овчарски улей“ до първата тераса на Мальовишката долина. От планинската спасителна служба се свързаха по радиостанцията с Ботев връх. За добра слука хеликоптерът, на който рядко можеха да разчитат, защото закъсняваше, сега бе кацнал на широката поляна в подстъпите към върха. Ведно с групата планински спасители и Страхил веднага излетя към Мальовица, а после се отправиха за София. Помни го в безсъзнание, с няколко фрактури и онази смъртна бледност на живота, чиито последни часове изтичат неумолимо като пясъчен часовник. Едва пристъпваха с носилката по хлъзгавите от дъжда морени. На платото, прошарено от храстите на клека, за малко си отдъхнаха. Положиха носилката върху лъскавата жълта трева, преди да я качат в хеликоптера. Раненият още не идваше в съзнание. Спасителите, които го търсеха във верига, носеха в раниците си само бинтове, йод и кислородна вода, аспирин и витамин С. Страхил Василев почувствува тяхната безпомощност, за която не искаха да говорят. „И клекът е под нас — помисли си тогава той, — камъни, трева, мъх, небе… И дивата красота на върха — защо е, ако никой не я вижда? Живот, макар и педя над мъха, под мъха е гниене…“ По това време той правеше чертежите за дипломната си работа в МЕИ и току-що беше се оженил. Живееха с жена си, негова колежка, радиотехничка, на Ботев връх в една стая с бокс, гардероб и мивка. Бяха щастливи, мечтаеха, а не спореха, нямаше ги тези паузи от натегнато мълчание, в което избухваха само груби думи или прояви на недоволство и разочарование.

— Толкова мога, толкова печеля — заявяваше Страхил Василев на жена си, която по това време не работеше, за да гледа детето. Тя настояваше да си намира „частна“ работа и като се върне в къщи, вместо да чете технически списания и да учи английски, по-добре да попита из къщите и да поправи нечие радио или ютия. Може би и на нея беше тежко, но хоризонтът й беше се стеснил до очертанията на малката стая в старата схлупена къща на улица „Цар Самуил“. Тя не забелязваше, че той по един нов начин бе станал чувствителен към своята съдба и живота на другите. Младежката му смелост и себеотдайност, които го отведоха на работа по върховете, безкористието на планинската спасителна служба оставиха траен отпечатък в характера му. Не можеше да хитрува, мразеше лъжата, негодуваше срещу полученото с връзки и незаслужено покровителство.

Беше се припознал. Улови се, че неволно иска да намери пътечка към този човек, да скъси разстоянието между него и себе си. Какво ще търси един началник на „Жилищно снабдяване“ в каменопада на Мальовица? Дори изключителната възможност да е бил той „оня в носилката“ не може да промени нещата. Благодарността при спасителите е безименна, човек по-скоро е благодарен на щастливия случай. Със стеснение и неудобство приемаше понякога отправената лично към него благодарност, като новогодишните честитки и лимонените резенки на онази затънала в снега бабичка. Тя, пенсионерка-туристка, бе тръгнала с други като нея с автобус за Ботев връх. По пътя автобусът се развалил, а някой ги подвел, че станцията е близо, ще стигнат до нея пеша. Намери я премаляла от умора и уплаха. Първият зърнест сняг по юмрукчалските пасбища режеше вкочанясалите й нозе. Нямаше друг начин — взе старицата на гръб и я носи до радиотелевизионната станция на върха. Запъхтян от нелекия товар, си припомни за един свой сродник, също пенсионер, който много се боеше да не се подхлъзне във ваната. Старостта не поема риск, не излиза на дуел дори с вятъра… Накъде беше тръгнала онази бабичка с тънките си крачета в алпинки и наивно добра усмивка?

Навалицата пред двете стаи на отдел „Жилищно снабдяване“ в районния съвет заплашително растеше. Страхил Василев беше от първите в опашката, беше си донесъл и книга за четене, антикварна книга на Антон Страшимиров, но се страхуваше, че и днес денят му ще пропадне, без да се добере до началника. Не искаше да води безсмислени разговори с референтките, доводите му пред тях отскачаха като топки от стена.

— Аз съм инженерка, бях в Коми — чуваше се в коридора острият глас на високата, с изрусените коси. — Работя тук за нищо…

— Ами „сухото“? — обади се анонимен глас от навалицата.

— Едни ботуши не можах да си купя — оплакваше се на някого референтката.

— Ами да иде в производството! — обади се друг — с иронично съчувствие. — Защо ще си губи времето в тази всемогъща служба?…

— Оня ден един се нахвърли по нея с ножче, с джобно ножче, представете си!… Извикаха милиционер.

— Аз бях тука, знам случая — обади се мъжът, който напомни за „сухото“. — С години чакал човекът за квартира, а му я измъкнали под носа… Той бил знаел срещу какво и излязъл от кожата си.

— Епос от началото на осемдесетте години на нашия век — засмя се някой, а всички потръпнаха.

— Вие сте лекарка, нали? — продължаваше да се оплаква референтката с изрусените коси, а зад тънката врата всичко се чуваше. — Аз, като бях в Коми, правих два аборта и сега нещо не съм в ред… Вие да ме заведете при професора, пък аз ще се погрижа за вашата молба…

— Боже мой! — простена възрастната жена до него. — Разговори на служители в работно време… Къде останаха изисканите хора? Аз се пенсионирах като медицинска сестра в Александровата болница. Две години идвам тука. Синът ми е научен сътрудник и спи в института, в лабораторията си. Знам, че имаме подписана заповед за квартира в „Младост“ три, но ме е страх, че онази от Коми трябва да ми я връчи…

Инженер Страхил Василев се опита да чете, да се изолира от растящото нетърпение и нервността на тълпата. Стори му се, че може да я измери с физически уред като биотоковете. Отвори наслуки томчето на Страшимиров: „Горнята непристойност се дължеше на общите у нас лоши черти: липсата на взаимно тачене, пренебрегване потребният за всяко общество подбор от даровити хора и лесно прекрачване мярката за приличие…“ Страхил Василев затвори книгата, стигаха му за днес откровенията на самия живот.

Побутнат напред от многолюдието, той се озова в кабинета на началника. „Не, не е той“ — решително си каза Страхил Василев.

Леко оплешивелият мъж се държеше учтиво:

— Да, знам за вас, вие работехте на смени…

— Да, и когато трябва да спя, синът ми учи, а жена ми готви. В една стаичка сме, нямаме легло с нормални размери… Битовият шум пречи, изнервя.

— Освободи се един двустаен панелен апартамент в Костинброд. Друго засега не мога да ви предложа.

— От Костинброд до Космическата станция в Плана разстоянието е колкото от Пловдив до Пазарджик — пресметна на глас Страхил.

— Казах ви, че друго засега няма… Ще трябва да чакате. Аз лично ще имам грижата — каза началникът и стана от стола си, защото се чуваше как напират хората в коридора.

Инженерът също се изправи от единствения стол пред бюрото.

— Пак ще идвам — каза той. — Не бих казал, че ми е приятно да ви безпокоя, но…

— Значи в Плана работите? — прояви бегло любопитство началникът.

— Да, в земна станция за космически връзки, ръководител съм на смяна. Осъществяваме връзки чрез Космоса — бързи, качествени, лишени от шумове. Телефони, телевизия — това е най-перспективната връзка до края на нашия век. От нейните предимства се ползваме и ние.

— Само че земните връзки са по-трудни и неуредени… — забеляза началникът и го изпрати до вратата.

„Лош ден, лош час“ — каза си Страхил Василев, като слизаше по стълбите на районния съвет. Кой знае защо си припомни за кучето Вихър. То пазеше метеорологическите уреди от любопитството на туристи и случайни гости в планината. Дългата му верига стигаше до края на циментовата площадка и Вихър там спеше, там ядеше. Приемаше храна само от ръцете на Донка, жената на Илю, един от старши техниците. Щом температурата спаднеше под нулата, а това на върха бе от октомври до април, настъпваше „кучешкото време“ за Вихър. Сутрин едва се надигаше, за да поеме храна, дългата му козина залепваше за цимента. Ледът, който го притягаше, се образуваше от собствената му топлина, стопила снега под свитото му тяло. Една сутрин го намериха обесено за веригата, с вледенени и разкървавени лапи. Бурята го бе преметнала през оградата на циментовата площадка. Цяла нощ вятърът бе вилнял, нямаше никаква видимост. Защо никой не се сети да прибере това куче?

„Лош ден, лош час“ — беше си казал и тогава Страхил Василев, омърлушен от случилото се с Вихър. Вгледа се в изцъкленото небе — къде му противостоеше със смъртен знак Сатурн, къде бе написан бедният му кучешки хороскоп? По-издръжлив ли е човекът и от кучето?

Помни сякаш беше вчера. За осем часа при хубаво време се изкачваше от Калофер до Ботев връх с двайсетина килограмовата раница на гърба. Юмрукчал пъчеше гърди, нямаше заслони, нито маркировка по пътя. Той и колегите му от станцията струпваха тук-таме колибка от суха шума или купчина камъни — да сочат пътеката към върха. Бяха двайсетина мъже и на всеки от тях можеше да разчита. Егоистът ще избяга, ще се върне насред път. Жена му не се оплакваше от бита, приемаше трудностите без досада и нетърпение, а височината й бе открила нови измерения за хората, за главното в живота. Тя беше слабичка, с нежно лице. Вдигаше я на ръце като дете. „Колко си висок! — възхищаваше се жена му и се притискаше в силното му гъвкаво тяло. — Защо си толкова висок? Сан Салвадор, спасителю, ръцете ти са като заслон, убежище…“ Всеки залък им беше сладък, вървяха по мащеркови поляни, радваха се на горското цвете, което сутрин пиеше светла роса. Вечер влизаха в своята бяла стаичка, празнично осветена от луната… Бяха млади и мъдростта бе младост, добротата — хляб, усмивката — увереност.

Тогава не мислеха колко време ще губят, за да уредят живота си, как ще ги подтиска чувството, че отминава този единствен живот и още нищо не е така, както и в скромните си представи биха искали да бъде. Не помисляха, че ще чуждеят един на друг, неиздържали на изпитанията и трудностите. Хората ли бързо се променят или не са се познавали докрай не само в любовното опиянение, когато живееха на върха, а и сега — в ежедневието, в безрадостния бит…

По централните софийски улици всичко беше постарому — задръстени тротоари от леки коли, многолюдие на пресечките, претъпкани с хора магазини и магазинчета, където идваха да купуват не само новодомците от предградията, но и селското население на „Голяма София“. На ъгъла между улиците „Ангел Кънчев“ и „Денкоглу“ бе спрял влекач на КАТ и четирима мъже помагаха на служителите в униформа да вдигнат един москвич с провинциален номер. Беше се насъбрала тълпа, която безучастно наблюдаваше „възнесението“ на москвича. Поспря и Страхил Василев. „Завалията, има да си търси колата.“ „Ще помни кога е паркирал на «Денкоглу.»“ „Правилно, да ги вдигат, от коли вече не можем да се разминем, колите заместиха хората.“ „Само него вдигат, за назидание, другите коли не могат да ги преместят… Който се случи“, „Четирима мъже и един багер — колко кубика пръст могат да прехвърлят за една сутрин? Центърът вопие за паркинги и подземни гаражи…“

Влекачът потегли и тълпата, която обсъждаше дребната софийска хроника, се разотиде. Вместо да продължи по „Денкоглу“ към старата къща на „Цар Самуил“, Страхил Василев с внезапна мисъл и непреодолимо желание да промени нещо в живота си, да промени тягостните дни, се върна и влезе в старата търговска сграда, която днес служеше като център за изпращане на български специалисти на работа в чужбина. „Все още съм млад, каза си той, и мога да започна отначало…“ „Гурбетчийството“ понякога не е излишно — не само да разреши човек личните си проблеми, но и като жизнен и професионален опит… Тук работеше негов приятел и колега, поне щеше да го напъти, да му разкрие някакви възможности.

Инженер Страхил Василев се олюля от умора и безсъние. Предната нощ беше дежурен и сега би трябвало да почива. Той се подпря на мраморния парапет, после бавно се изкачи по стълбата.

След съвещанието Георги Загоров се отказа да спи в апартаментчето в шумния и неуютен хотел със замърсени мокети и изпочупени мебели. Вечер до късно чуваше естрадната музика от ресторанта, а през отворения прозорец идеше мирис на скара. Нареди на шофьора да го чака на шосето — ще тръгват за София. Не търсеше тук квартира, но веднага получи персонална кола и си взе стария шофьор. Той му подумваше, че лимитът за бензин е на привършване, но покорно и по всяко време го возеше. Няколко пъти в седмицата Загоров отиваше в София, за да се наспи на тишина и свежест във вилата си в Бояна, да наобиколи министерства и комитети. Ей такова му бе битието през последните два-три месеца — хотелско, неуредено, половинчато. Както и да е през лятото ще кара така, ами през зимата? Дълбоко в себе той не вярваше, че ще зимува тука, имаше си други планове и хора, за да ги осъществи. Пазеше се да не влиза в конфликти, да положи основите на стопанския минно-медодобивен комбинат и в подходящ момент да се върне в София.

Още от първия ден на своето пребиваване в Средногорието глуха неприязън към инженер Димитър Петрунов изпълни душата на Загоров. На общите съвещания, които той започна да провежда с металурзите, със строителите на тунела, на двете обогатителни фабрики и открития рудник, както и с ръководството на мината, Загоров долови съпротивата на Петрунов към започналото преустройство. Главният инженер на металургичния комбинат бе немногословен, изказваше се главно по технически проблеми, но си позволи да твърди, че административното преустройство отнема силите и енергията в друга посока, непроизводителна. По същество, каза той, това са три различни дейности — строителство, рудници с обогатителни фабрики и преработване на концентрата от цветната металургия. Привикнали са с тристепенна система — завод, обединение, министерство, сега се оформя още една „шапка“ — новият комбинат. Той ще замести обединението, но всъщност това е скрита тристепенна система. Какво търси тук например един завод за тръби и сродни предприятия от цялата страна.

Практичният ум и житейският опит на Загоров му подсказаха, че инженер Петрунов има право и доводите му са логични. Но Загоров бе изпратен тук да създаде нова стопанска организация, която може би ще се окаже по-подходяща, и не можеше да позволи да се разколебават хората, да спират насред път. Той разкритикува ръководителите, привикнали към рутината. Не виждат ли, че между двата обекта — рудодобив и металургия, съществува тясна производствена зависимост. Такива са перспективите на бъдещето, опитът на напредналите страни, и ние не можем да си позволим да изоставаме. Дисхармонията, която сега съществува, е плод на нашите собствени неуредици, на неумението ни да работим и да мислим мащабно, новаторски. Петрунов не взе от дума, сякаш казаното от генералния директор беше общо място или дежурно слово на по-горна инстанция, която няма пряко отношение към работата. Той упорито се съпротивляваше на обезлюдяването на производството от инженери. Посочи колко от тях само за един месец се преместиха от цеховете в новосъздадените административни служби на комбината.

— Ако от предвидените жилища за работници и инженери до днес е построено толкова малко, да не кажем почти нищо, то на кого можем да разчитаме, че ще дойде да работи в Средногорието? Времето на бараките вече мина — каза накрая Петрунов сред одобрителния шепот на останалите.

— Аз лично заварих това изоставане и не умея да вадя жилища с тапети и мозайка като фокусник от цилиндъра си — отвърна му ядосано Загоров. — Широкият фронт на строителството — индустриално и жилищно — тепърва ще се разгърне.

И закри съвещанието.

Тази сутрин той завари на бюрото си писмо от министерството, в което го уведомяваха, че изпращат за един месец инженер Димитър Петрунов в Канада за внедряване на изобретението му. И този месец бе август — най-хубавото време за морето във Варна, а след това, като се открие ловният сезон — за скитане с приятели из планините…

Загоров си грабна шапката и отърча в Градския комитет на партията.

Беше сигурен, че ще намери подкрепа — да възразят за пътуването на Петрунов в чужбина. Още не е назначен директор на металургичния комбинат, и то по време на трудния преход към новата стопанска организация.

Георги Загоров влезе направо в кабинета на първия секретар Панайот Найденов, бивш директор на металургичния комбинат, и заяви от вратата:

— Може държавата да печели валута от електролизата на Петрунов, но на мен „Балкантурист“ повече не ми трябва.

— Заповядай, седни — покани го домакинът. — За какво става дума?

— Сега, когато трябва да мобилизираме всички сили, той ще се евакуира в Канада — отбеляза Загоров. В гласа му трепнаха плътни нотки на гняв и възмущение.

— Изпраща го нашето министерство — усмихна се Найденов. — Изнасяме акъл, внасяме информация и валута, рядък случай от нашата практика.

— Ако директорът е наистина политическа фигура и ми са възложени някакви права, още днес ще отменя това пътуване. Дойдох да поговоря с тебе, да получа и твоето съгласие — каза Загоров.

Найденов седна зад бюрото си, а не в срещуположното кресло за приятелски разговори и за предразполагане на госта да се отпусне, да не бъде напрегнат и официален. Може би искаше да подчертае, че времето му е кратко и някак да се отдръпне от ранния си посетител.

— През шестдесетте години най-важната фигура в завода бе заместник-директорът по производствените въпроси, през седемдесетте — заместник-директорът по пласмента, сега, когато прелистваме последната страница на века, най-важното е информацията. Тая, която ни носи Петрунов. Без информатика ще изостанеш, а металургичният комбинат е водещо предприятие.

— Колкото си щем информация да имаме — каза Загоров, — като се стигне до изпълнението, пак ще се получи известното на всички ни прекъсване. Имаме ли изпълнители на равнище, които мислят и за работата си, освен за премии…

— Внедряването е световен проблем — каза Панайот Найденов, който по професия бе инженер-икономист. — Добре знаем нашите половинчатости — няма да купим най-доброто, водещото или ще отрежем автоматиката, ще търсим какви ли не заместители… Сиромах човек — жив дявол!

— Според възможностите на страната ни — прецени Загоров. — Нали знаеш — има и закон за нямането…

— Затова крепим новото с кодекси, със закони, с нормативни актове и пак — ха да ни избяга, обратно на онази дебелашка поговорка за работата, че не е заек…

— Кой ще движи завода, след като там още няма директор? — попита Загоров. — Предвидените по график монтажно-изолационни работи са изпълнени едва наполовина. Приехме нов пусков срок на системата за сярна киселина и на цеха за оползотворяване на бедните газове. Нов пусков срок, а Петрунов — в Канада. Тази няма да я бъде!

В този миг той си припомни за всички надвиснали срокове и неотложни задачи, които можеха да изплашат по-млад и неопитен човек по отношение на графици и пускови срокове. Но дори и за Загоров, вещо лице за обективни причини, будеше тревога изостаналата реконструкция на фабрика „Елшица“, която не можеше да поеме новите количества от рудник „Цар Асен“. Непреработената руда се окисляваше, а нейното изземване беше при тежки условия поради дълбоките хоризонти. Закъсняваше строителството на главния корпус и междинните бункери на обогатителните фабрики в Мирково и Елаците, стената на язовир „Радин извор“, пътят за Етрополе, да не говорим пък за жилищата, които би трябвало да вади като фокусник от цилиндъра си. Още месец-два ще се оправдава със завареното положение, но след това за всичко той ще бъде отговорен.

— Аз ли трябва да поема на плещите си бремето на лошо разпределения план по обем и време, за представянето на желаното за действително и всичко, дето се напъваме да направим пряко сили — продължи на глас мислите си Загоров.

— Ние всички — отвърна Найденов. — Ще затегнем дисциплината и отговорностите.

— И затова няма да пусна Петрунов на уикенд в Канада! — реши посвоему Загоров.

— На Петрунов трябва да назначиш помощник за текущата работа, а той да остане главен инженер на комбината, начело на творческа група за нови технологии — спокойно отвърна Найденов. — Аз съм го наблюдавал как мисли и действува. Като знае компонентите, може да налучка нов вариант, патентно чисто да го пресъздаде.

— И таз добра — възкликна Загоров, — да го поразтоварим! Да има време за „Балкантурист“!… Не мога да го поставям в особено положение, над другите инженери.

— Той се е поставил сам — каза мрачно Найденов и седна в отсрещното кресло. — Припомних си за случая с един нашенец, панагюрец, отишъл след Освобождението при Славейков да иска служба, получил я и заявил: „Защо Марин Дринов ще получава хиляда лева, пък аз — шейсет. И двамата сме от едно село…“ По това време Марин Дринов, другият нашенец, бил пръв министър на народната просвета, почетен член на всички славянски академии на науките, с изключение на сръбската — той е избрал София за столица, за да бъде „в средата на българските земи“, основател е на Книжовното дружество в Браила, бъдещата българска академия, на Народната библиотека в София, крупен учен, историк, етнограф, който в тия смутни времена определи и потеклото ни, че сме славянски народ, но за нашенеца, дето му оспорвал заплатата, било важно само едно: че сме от „едно и също село…“

— Интересна история — вметна Загоров, — но не виждам днешния й адрес.

— Има, има много днешни адреси — продължи Найденов. — Понякога си мисля колко ли е бил огорчен Марин Дринов от всекидневни и живописни прояви на такъв криворазбран демократизъм и войнишко равенство, от непочитание на авторитета и незачитане на труда и ума, който може да хиляди, да работи не за двама и трима, да изхрани едно семейство, а за цял народ, за големи национални идеи, за бъдещето. Един ден си събрал ръкописите — и отново професор в Харков, по-далеч от претенциите на „съселяните“.

— Много далеч отидохме — каза Загоров.

— Народопсихологията е устойчива — настоя Найденов. — И в нашия век на роботиката и „първия български космонавт“ тя по нашенски оцветява нещата. Понякога си мисля — раждат ли се делови хора у нас, могат ли да намерят реализация при нашите условия. И се успокоявам, че има един инженер Димитър Петрунов. Сега да вдигна телефона, ще му чуя гласа, в завода е. Избрал е своята пътека и не се лута, уверено върви по нея. Не само носи и замисля нови идеи, но което е по-важно, може да ги осъществи.

Панайот Найденов знаеше, че Петрунов не обича да налага мнението си. Беше го наблюдавал, в общата им работа — как добросъвестно ще изложи всички „за“ и „против“ и ще остави „да узрее решението“, да бъде то общоприето, а не лично негово. Но когато трябваше бързо да се действува и някой да поеме риска и отговорността, той спокойно и делово решаваше сам нещата.

— И така на въпроса, че времето не чака — напомни Георги Загоров. — Поради трудните условия в момента отменяме пътуването в чужбина на Петрунов за по-подходящо време. Нали така се уточнихме?

За него инженер Петрунов беше не само мъчен характер и особняк, но и човек с избрано индивидуалистично поведение, заслонен от постиженията си и от доброто познаване на металургичното производство.

— Нищо подобно, не сме се разбрали — каза Найденов. Долови завист и неприязън, където най-малко очакваше — у човек като Загоров, с неговото минало, с днешното му положение. — Да бяхме изобретили и ние нещо, че да ходим по света, ако ни повикат…

— И нас са ни викали — засегна се Загоров, — родопската каскада и водното строителство в Сирия са минали през ръцете ми.

— Петрунов да заминава — каза Найденов, — за месец-два ще се оправим… Надявам се, че скоро ще имаме директор на завода, един от твоите предшественици, бивш директор на „Елаците“.

— Докато не се уредят всички въпроси, Петрунов може да почака… — отклони пак Загоров.

— Слушай — каза Найденов, — той не само е гледал, но е видял. Морална сила и убеденост на мнението се иска да застанеш зад един милион долара и да въведеш реверсивната електролиза. Петрунов е стъпил яко на земята, на собствените си крака, затова е човек на бъдещето. На такива хора се крепи България.

Загоров отново се засегна и стана прав.

— Завършил в Москва, а безпартиен… Не мога да понасям неопределените хора. Като е в авангарда на техническия прогрес, защо не е и в авангарда на народа…

— … вместо да стои сред народните маси — завърши с усмивка Найденов мисълта на Загоров и потвърди: — Безпартиен е, факт… Струва ми се, че няма други причини за това, освен особеностите на характера му, желанието да е вътрешно независим. Но това не значи неопределеност и човек без позиция.

— Така си мислиш ти, че върви с тебе, с нас… Я го виж в труден момент или го попритисни малко… Познавам и други като него — каза Загоров с присвити очи и някаква заплаха в гласа.

Панайот Найденов също стана прав:

— Моля те, с Петрунов натиск не върви, нито явни и скрити репресии… Ще видиш сам какъв човек е, сдържан, лоялен в отношенията си с хората. Доверяват му се, разчитат на него, защото е изключително самодисциплиниран, вътрешно твърд, със здрава българска воля, скромен е и пестелив като селянин. Впрочем, той си е селянин, син на училищна прислужница. Може ли човек да предположи къде ще се концентрира народният гений? — усмихна се Найденов.

Георги Загоров слушаше внимателно, у него се появи интерес към събеседника, към точния ум и прямотата, която увлича. Но съпротивата му към Петрунов се пробуди.

— Дойдох при тебе по работа, а нищо не свърших — каза Загоров и се упъти към вратата.

Панайот Найденов го проследи с поглед и си науми, че трябва да следи бъдещите отношения между Загоров и Петрунов. Преди години в София беше работил с Георги Загоров и познаваше нрава му — привидно отстъпва, но не прощава. Просто има търпение да изчака, да се забрави видимата причина за някакъв конфликт или проявено недобро отношение към него и да нанесе удар след време, чрез други хора и по сложни пътища.

По дългия коридор на бившия градски хотел, сега превърнат в управление на стопанския минно-медодобивен комбинат, като се връщаше в кабинета си, Георги Загоров срещна инженер Петрунов. Явно беше дошъл по работа, ала не при него, досега нито веднъж не бе го посетил. Петрунов държеше в ръка някаква папка, поздрави и отмина. Загоров се обърна и го повика:

— Петрунов, исках да поговорим… Бях в Градския комитет на партията и между другото стана дума за твоето заминаване за Канада. Другарите, пък и аз сме на мнение, че моментът не е подходящ…

— Аз се отказах сам — отвърна Петрунов. — Вчера се обадих по телефона в министерството… Трябва да съм тук, докато се пусне цехът за оползотворяване на бедните газове.

— Виж ти — усмихна се Загоров, — не предполагах, че човек може да надскочи себе си.

— Не ви разбирам — каза Петрунов и понечи да си тръгне, но Загоров го задържа:

— Защо не се преместиш в София, в научен институт, ще пътуваш без ограничения, без тези букаи, които сега ти поставя производството… Доколкото знам, заплатата на един старши научен сътрудник с докторат не е по-малка от тази на главен инженер.

— Позволете сам да решавам какво ще правя и къде ще живея — отвърна Петрунов, като премина на „вие“.

— Аз не ви принуждавам, обстоятелствата… — вдигна рамене Загоров.

Инженер Петрунов се обърна и си тръгна без „довиждане“. От вратата на кабинета си Загоров леко се извърна и го погледна в гръб.

— Чепат си, ама за зла круша — зъл прът… — каза си той.

През целия ден настроението на Петрунов беше подтиснато, работеше някак вяло, разсеяно. Не можеше да си обясни защо своето вчерашно решение да не пътува, докато не пуснат новия цех, днес, след срещата със Загоров, започна да счита като принуда. Привечер не му се прибираше самичък в разхвърляната празна къща, за да слуша в безсъницата си трясъка на камионите по шосето. Колко лета бе прекарал така — без отпуск, в завода? Почиваше, когато пътуваше. С носталгия си припомни къщите-вили на свои колеги сред ливадите и боровите гори в един от източните американски щати, където приеха неговото изобретение и го въведоха в цветната металургия. Виждаше и един хотел с ресторант и басейн на последния етаж, където обикновено вечеряше, слушаше музиката на оркестъра и гледаше танците — модерни и фолклорни. Къде беше това — в Перу или в Мексико — и на двете места се вееше разноцветно пончо и китарата бе вълшебницата на песен и страст…

Петрунов отиде в задния двор на техния жилищен блок, където под един ламаринен навес паркираше колата си. Единственият мерцедес в околността щеше да разпали много страсти — как и откъде го има, ако не му бе даден публично — правителствен подарък за валутата, която неговото изобретение беше донесло на страната.

Той изкара колата под навеса, запали я и след двадесетина минути пристигна в заводския профилакториум, построен на висок склон над язовирното езеро. Венецът от гори и поля, синята водна чаша и закътаните плажове, лодките с гребла, идиличната тишина — това бе един друг свят, който радваше и отморяваше. Инженер Петрунов държеше работниците от най-тежките производства, металурзите от пещите, електролитчиците, апаратчиците от цеха за сярна киселина да имат предимство за ползването на профилакториума. Сега, като нямаше директор, той се нагърби с още една грижа — проверяваше редовен ли е заводският транспорт до профилакториума, имат ли хората някакви оплаквания.

Паркингът до езерото бе зает от туристи. Петрунов забеляза много коли със софийски номера. Проследи ги с очи — какво чудо щеше да бъде, ако там се окаже и фолксвагенът на Елена. Тя забрави дори да му телефонира. Той се изкачи по странична алея и спря зад сградата. Седна на един стол в края на обширната тераса и се обърна към езерото. Миришеше на пясък и риба, на зелени и тръпчиви ябълки-петровки. Лятото беше тук, по сандали, със спокойната нега на дните и освежаващия вечерен хлад. Бързо е лятото в планината — обран за една нощ бостан, прескок на дива коза…

Петрунов се полюля на стола и затвори очи. Почувствува самотата като физическа болка. „Зайците от Охайо — каза си той, — бедните зайци от Охайо…“ Припомни си последното си пътуване в САЩ. Физиолози от университета в Охайо твърдяха, че за развитието на сърдечно-съдовите заболявания най-важна роля играят стресовите състояния и липсата на любов и грижи към заболелия. И доказваха това с опитни зайци — за едните се грижеха, а за другите, които боледуваха два пъти повече, се отнасяха как да е… Ами хората, за тях кой се грижи?

Може ли да работи за щастието на другите, ако той самият е нещастен, да увеличава богатството на страната, а да бъде беден, притеснен, да се чувствува пренебрегнат? Всички хора искат да бъдат зачетени. Уважението и почитта са част от човешкото самочувствие, както и удовлетворението, че е оставил някаква диря след себе си. Дори дете няма да живее с него под един покрив, да разговаря на роден език. Вчера получи писмо от дъщеря си и отвори речника да види прякото и преносно значение на една дума, защото не я разбра.

В другия край на терасата, с приближени една срещу друга пейки, както правеха учениците в градската градина, някой свиреше на акордеон. Простичка мелодия, несръчна и копнееща. Мирис на мащерка и ябълков сок, светли рокли в летния здрач…

— Уморен ли сте, другарю Петрунов?

Той се извърна, усмихна се на момичето:

— Така ви се струва…

— Аз съм Славка от Плановия отдел — простичко се представи тя.

— Виждам ви в стола — каза Петрунов и разбра, че излезе тъпо.

Момичето бе русо кестеняво, със стройно тяло и наистина понякога се заглеждаше в нея, но после я забравяше, не я отделяше в потока от служителки в автобуса и стола.

— Вие се храните бързо, сякаш между другото… Не поглеждате какво ви поднасят, а камо ли кой седи на съседната маса.

Петрунов се усмихна на невинните и точни наблюдения.

— Ще ви донеса билков чай — каза Славка, — още е топъл.

И затича към спалните.

Напитката й бе като нея — русичка, с дъх на земя и слънце.

— От какво е? Много хубав чай…

— Познайте…

— От билки е, но не съм вещ по тревите.

— Четири билки — лайка, мащерка, риган и кантарион. Има малко мед и лимон.

— Благодаря — каза той и я погледна в очите. Тя не сведе поглед и в един миг — дълбок и нежен — стана му своя и близка.

Всеки ден той идваше при нея в лагера на геолозите. Рано сутрин или късно вечер, зависеше от смените му в рудника, но не пропусна нито божи ден, за да я види, да я погали, да си кажат блага дума. Маркшайдерът Иван Писанов, Ваньо, Ванко, нейното вакло, яко, писано момче… През тези пролетни месеци Драга живееше, замаяна от щастие, и все не можеше да повярва, и все очакваше лошото. Събираше камъните в колекторското сандъче и гадаеше какво е отпечатано по тях. Ако можеше да влезе в камъка сега, а не след хиляди години, да потърси убежище в спокойната му вечност. Драга допираше до бузата си отломък халкопирит или кварц и понякога сълзите избликваха от очите й, за да я освободят от нервната напрегнатост. Какво ще й донесат утрешните дни — пак ли мъка, пак ли разочарование? Само като видеше усмивката му и се облегнеше на силните му плещи — Иван бе с цяла педя по-висок от нея, тя се чувствуваше спокойна и защитена. В един неуловим миг, когато след боледуването й той дойде да я потърси и я притегли към себе си, Драга разбра, че тази среща не е случайна, а съдба, която ще промени живота й. Наплашена от раздели, от удари и безразличие, самичка, без да има с кого да сподели и кой да я посъветва, да се погрижи за нея, с цялата си наранена душа Драга почувствува неговата нежност, доброта и може би скрито състрадание. С думи и с жестове без думи, с очи и мигли, с горещи устни и нетърпелива мъжка страст, която я събаряше и въздигаше, с твърда и закриляща ръка той й казваше, че я обича. Ще й го повтаря много пъти през деня и през нощта, за да повярва, защото тя заслужава да чува само — „Обичам те!“.

Драга докосваше с длан чистата му риза и усещаше под нея топлината на кожата му. Забелязваше колко е спретнат Иван. Всеки ден си сменяше бельото и ризите, които переше сам. Не можел да си представи майка му да се върне от смяна в металургичния и да натопи в големия леген изкаляните му в рудника дрехи. Стига й прането на баща му и на изтърсака Карамфилко. За майка си Иван винаги говореше с обич и почит, а Драга се радваше да го слуша. Нейното вярно чувство за добри и лоши хора й подсказваше, че той ще се отнася с уважение и към жена си, защото така е от майка научен. Най-много обичаше да вървят из гората и да си приказват, уловени за ръце. В дланите и пръстите му, където завършваха нервите и започваше силата, сякаш имаше искри, които запалваха и нейните длани, преливаха й нежност и спокойствие. Драга намираше, че Иван е хубав, мъжествен и всеки негов жест излъчва очарование. Когато той си отиваше, тя си припомняше и отново преживяваше всеки миг от днешната и вчерашната среща — как тичаше по-скоро да я зърне, как потръпна целият, когато тя зарови пръстите си в косите му.

Иван я обичаше — ревниво, опасно, готов на всичко. Като се прибереше след работа в бараката, Драга миеше косите си с отвара от лайка, почистваше тялото си, мажеше лицето и ръцете си с евтини кремове — хубава да бъде, с твърди гърди и тънко кръстче, с мека и лъскава кожа. Преди да срещне Иван, по време на боледуването си и бягството от Пловдив, тя беше изгубила самочувствието си, дързостта и невинното кокетство на млада и хубава жена. Беше вече човек, душевно сломен и отпуснат, готова да се примири с несретата или да се отчая, да приема равнодушно живота си и някак да кара от ден за ден. Тя се затваряше в себе си, за да се запази от различни домогвания, и само детето й я изваждаше от вялото и безволево съществуване. Любовта като дъжд освежи душата й, даде й смелост и жизнен тонус да гради бъдещето си. Драга разбра — които обичат са богати, макар и да живеят в барака, бедни и ограбени са равнодушните, необичащите. С порива на новите чувства и мисли тя разтваряше тетрадката си със стиховете и пишеше:

Сондата от върха дълбаеше

в пластовете на надеждата.

Бъблеше под мъха вода

и ни учеше на нежност.

 

Помня очите ти

и залеза над горите.

 

Повярвай на този стих,

както вярваш на ручеите, които плакнат слепите

рудни тела,

както вярваш на медното цвете,

на простите сечива,

на умората…

 

Повярвай на този стих,

той е написан за тебе!

И друго нещо Драга разбра през тези пролетни месеци, когато Иван-Писан я търсеше всеки ден и се заговори, че ще се женят: хората не прощават!

Някой някого да обича — необичаните не прощават! Някой някоя да защити с името си, да приеме като свое чуждо дете — егоистите не прощават! Мъжете, които преди гледаха хищно на самотната жена, а сега тя ги избягва, затаила в очите си мрачна усмивка — не прощават! Едно е да са сами като гургулици в гнездото на любовта, в своя си свят — техен и единствен, друго — сред хората, които не прощават.

Като разбраха, че работата е сериозна, маркшайдерът Иван Писанов търси квартира и ще се жени за Драга, роднините на бившия й мъж започнаха предпазлива, но яростна атака, сякаш тя беше изчезнала незнайно къде и защо, а не техният син, брат и братовчед. Напомниха й — той не е политически, ами така — лудо-младо, да види свят, да си опита късмета… Може да се завърне, да потърси жена и дете. Един развод чрез „Държавен вестник“ е нищо, формалност, принуда. Три пъти да помисли и тогава да крои…

— Аз какво, аз ли съм ви виновна — разплака се Драга пред една братовчедка на мъжа си, която беше дошла да й приказва и да я поучава. — Той си урежда живота, без да помисли за нас, а аз да мра ли? Да събирам камъни, като имам диплома за секретар — стенографка, и да живея в барака… Като останах без работа, кой от вас дойде да ми помогне? Защо сега се сетихте да пресрещате Свилен от детската градина, да му правите снимки и да му давате подаръци, без аз да зная и да ги искам… С каква цел, на кого искате да направите добро впечатление?

— За детето, за кого — жалостиво отвърна братовчедката. — И за лошото възпитание нали хората казват: „Липсват му първите седем години“, пак по причина на майката…

— Хайде, върви си със здраве, че аз трябва да застъпвам на смяна — решително я покани Драга. — Свилен ще си има баща.

— Да не се каеш! — каза братовчедката. — От рождения по-близък няма. И най-лошият рожден баща е по-добър от втория… Той пише, че скоро щял да стъпи на краката си, щял да печели добри пари и да се погрижи за детето си.

— Отдалеч ли — през океана? — попита Драга.

Братовчедката побърза да си отиде.

Докато навличаше изкаляните брезентови панталони, ботушите и ватенката, с които влизаше в тунела, Драга за първи път си помисли за него със сетиво за милост и съчувствие. Без злост си помисли — какво му е липсвало, кое го накара да пожертвува жена и дете и защо постъпи така отчаяно и лекомислено? Почувствува трагичната самота на онези, напуснали родината си, без обратен път към нея. Спомни си летния следобед в стаичката под Сахат тепе, когато той я направи жена, нея — седемнадесетгодишната девойка, ласките му си припомни и изплака от жал за него — първия мъж в живота й. После наплиска лицето си със студена вода, погледна се в огледалото — на двадесет и четири години е, а вече със сребърни нишки в косите. И погреба миналото в себе си.

Людската атака продължаваше, макар че за всички бе очевидно чувството за почтеност и приличие, с което Драга постави черта между своя вчерашен и днешен ден. Тя не знаеше от кого да се брани, кой пръв ще хвърли камък по нея. Инженерът-софиянец, оня, с твърдите лапи и слабия кръст, озлобен, че Драга все едно не го вижда и отдалеч го избягва, пресрещна Иван Писанов и му каза направо, че колекторката, дето я посещава всяка вечер, е лесна жена, кой ли от строежа е нямал вземане-даване с нея. Възелът над Ивановите вежди нервно заигра:

— Ако още веднъж чуя името й от тебе, ще си събираш чейнето в дола!…

Софиянецът побърза да се отдалечи. Познава ги тия бараби, дето не си знаят силата.

Иван спести на Драга този кратък мъжки разговор. Не й каза нищо и още същия ден потърси инженер Димитър Петрунов. Изчака го на обед пред вратата на стола и там на бетонна алея, под небето, изпълнено с дим, го покани да му кумува.

— Ще се женя за Драга… Вие я познавате.

— Малко, тя работи при Галилей Марков, нали?

— Нали вие доведохте Свилен, детето й, в къщи, когато беше болна. Не било случайно, син ми доведохте.

— Не знаех, че съм изиграл ролята на пратеник на съдбата — засмя се инженерът.

— Ние ви уважаваме и ще ми направите чест да ми бъдете свидетел, кум, както казват…

— Разбира се, Иване, ще се сродим… Кога ще бъде сватбата, виждам, че „сляпата неделя“ вече е дошла.

— Не е сляпа.

— Ти помисли ли си за всичко, за някои усложнения… Вторият брак винаги е някакъв компромис, съгласие с миналото, болезненост или примирение… Знаеш, че и аз съм разведен, имам голяма дъщеря, а мисля да се женя. Един нормален мъж не може все сам да живее. Самотата дезорганизира личността… Мисля за тази, която ще ме вземе, ще приеме ли всичко докрай — без задръжки.

— Всяка жена ще бъде честита с вас — отсъди Иван Писанов.

— Ако се ожениш „как да е“, може и да се разведеш „как да е“ — продължи инженерът, сякаш разговаряше със себе си. — Здравото семейство не е предразсъдък, а необходимост за хората с естествени наклонности.

— Е, ако не счупиш ореха, няма как да изядеш ядката — засмя се Иван, доловил, че и друг има неговите съмнения и колебания.

— Готов ли си да приемеш Драга и момчето? — попита инженерът и в миг си помисли, че ако някой така изпитва Елена за него и дъщеря му, ще го хване за яката. Това ли намери да каже на момъка?

— Аз махленски приказки не слушам — отвърна Иван. — Давам им моето име и моя покрив.

— Хубав човек си ти и много щастие ти пожелавам! Когато ме повикаш, идвам за свидетел…

Иван Писанов се прибра в къщи и още по очите на Карамфилко, който изтича да го посрещне в антрето, долови, че са обсъждали неговата женитба. Баща му си тананикаше: „Не бой се, Радо мари, от кърджалии“, което бе сигурен белег, че сам се бои от нещо. Майка му и братчето разбраха, че трябва да ги оставят сами, но баба Карамфила не отстъпи, пресипа кило ориз от книжната опаковка в една тавичка и седна до прозореца, за да го очисти. Баща му започна направо:

— Оня може да се върне…

— Кой оня?…

— Мъжът й, има амнистия.

— Тя официално си има развод. Който ще да се връща, мъж съм й аз. Инженер Петрунов и брат ми ще ми кумуват.

Баща му разбра, че работата е напреднала, щом и Гошо, най-големият му син, който тази година щеше да се дипломира в София, в Машиностроителния, е дал съгласието си. Но не отстъпи:

— Вдовец, парясник или стар ерген по̀ са й прилика…

— Къде пише какво й е прилика? — наежи се Иван.

— Развод чрез „Държавен вестник“… Искала ли го е или е трябвало да се нагоди към обстоятелствата.

— Като не знаеш, тате!… Оставете ме най-после на мира да си уреждам живота, както намеря за добре. Аз ще живея с Драга, не вие… Никой насила не може да ме застави нито да се оженя, нито да я оставя…

— Никой не те насилва, моето момче, само искам да ти припомня, че се казва „брачен договор“ — какво даваш и какво вземаш.

— Ти като се ожени за мама за договори ли мислеше. Давам себе си — едно сърце и две ръце, вземам същото.

Баща му помълча. После запали цигара и отвори прозореца, като издуха дима навън.

— Ако не беше майка ти до мене, нямаше да издържа двадесет години в металургията. Върна се от работа в къщи — ведро, спокойно, с жена живея. Тя сготвила, изпрала ви, приспала ви, а не заспива — чака ме. Каквото имам — с нея го постигнах. И сега — едно цвете да откъсна, то ще е за нея… С много нямане започнахме, но вече му надвихме на живота, сега за вас мислим, вие да сте добре.

Баба Карамфила хлъцна и отмести очилата си, за да си отрие очите с опакото на ръката. Като изхвръкнаха децата й от бащината къща в Розино — и все по градовете, все подир този мъчен хляб, тя току пълнеше кошниците и с влакове, с рейсове — тръгваше да ги види, да помогне на снахите. В къщи над леглото стои една снимка, не може да я погледне и да не се усмихне на ония луди-млади, преплели ръце в сватбен обет — тя, седемнайсетгодишна, хубава и срамежлива, той — двайсет и две годишен, отслужил артилерист и вече строи моста над Стряма в родното си село, учи се да разчита планове и чертежи, да излива пилони, а в празник обикаля селските сборове. На събора в Христо Г. Даново срещна Желязка и си каза: „Тя ще е!“ Булката дойде при него, в Розино, започна работа в ТКЗС-то, ала от първите дни разбра, че мъжа й занаятът го влече, не полският труд. Беше на осемнайсет години, добила първото си детенце, дипли дрехите в мукавения куфар, за да тръгне подир мъжа си, който щеше да работи в Обогатителната фабрика на гара Елисейна. „Може да ти стане невъзможен животът“ — предупреди я той, а тя, млада и весела, му отвърна: „Да го видим този невъзможен живот… Нали сме заедно…“ Далечна и хубава младост, леко се понасяха и притесненията, и готвенето в коридора, и опушените от влакове и фабричен дим пелени. И в един стар стол са дивели, тогава бяха в Бухово, синът й работеше в „Редки метали“, дето го пипна тази „вибрационна болест“. Тъкмо се беше родил Ванко, преградиха стола надве-натри, прибраха се няколко семейства. През талашитовите стени се чуваше детски плач и съскане на примус, груба дума, радиопредаване, сподавен плач… „Не бяхме научени на хубавото — каза веднъж Желязка на сина й, — не си търсехме правата…“ Като получиха тук тристайния апартамент в заводския блок, синът й, вече бригадир в „Производство 100“, не се примири, докато не издействува още няколко жилища за хора от бригадата. Войници-трудоваци правеха мозайките, синът й струпа на една страна багажа и се залови да им помага, със свои ръце да гради… В пет къщи на новодомци имаше веселба. „Тъй обичам аз — равенството, като седнем с другаря ми, да няма дрязги и поддумвания, всичко да си казваме в очите… Човек по труда да се цени какво дава, а не само какво получава… Сутрин, като се видим, здравей, здрасти, айде бате, айде чичо, всеки поема и работата върви. Едно ме боли, че взехме да застаряваме, да се поразболяваме, а млади не идват, де е смяната — да расте, да се учи край нас? Укори за лоша работа не търпя и шляене при нас няма, но хората ми взеха да пресмятат колко им остава до пенсията.“

Баба Карамфила очисти ориза, припомнила си едно-друго, после пак се заслуша в мъжкия разговор и скритом се радваше на внука си.

— Свилен сега е дете, добро дете, но утре не знаеш как ще е… Ако потегли към баща си? Своя кръв е. Оня няма да се примири и да ти го хариже — тревожеше се старият контрольор по чистотата на златото и среброто.

— Ще го осиновя — отвърна решително Иван. — Оня е предрешил съдбата му, като е оставил млада жена и син в люлка. Отишъл на екскурзия да види свят и не се върнал… Какви права и какви претенции може да има?

— Аз такива… — не се доизказа баща му. — Още не се знае.

— Представяш ли си какъв ще бъде животът на това момче, ако трябва да пише във всички документи — баща в неизвестност… Бумагите отсега започват — в училище, в донаборна комисия, за следване, за работа… Всичко ще изкупва пеленакът. Виж, че се ожесточило и кривнало по лоши пътища.

Баба Карамфила пак изхлипа.

— Като се обичат, да се вземат — постанови тя. — Няма къща без пушек и семейство, дето нещо да не се сгреши. Па ще си претраеш, ще си простиш, младите трябва да си отстъпват, както ние в ред и сговор сме живели.

Иван-Писан се усмихна — това е баба му, блага душа медена, мехлем на рана. В тази къща само тя не го укорява и братчето му Карамфилко, голям приятел на Свилен. Иван, благодарен на всяка добра дума за Драга, заобичваше тия, които я обичаха или поне бяха справедливи и човечни към нея. Отношението им към него никак не го интересуваше или засягаше, цялото му внимание бе насочено към Драга. Той се смяташе за силен, издръжлив мъж, а всъщност бе едно голямо момче, измъчено от това тънко насилие, което се нарича обществено мнение или бъркане на хората там, дето не им е работа. Всичко се помни в такъв миг, всичко оставя следа — дори и нечистоплътните думи на ония, за които бе казано: „Който е по-безгрешен, нека пръв хвърли камък.“ И все пак любовта му бе наранена, груби пръсти сваляха мъх от крилата на пеперудата, която пърхаше в душата му.

Баба му продължи в негова подкрепа:

— Чукнатата ябълка е по-сладка. Градинарят, който отбира от плод, нея ще откъсне да кусне.

Втора цигара пред отворения прозорец и пак „Не бой се, Радо мари, от кърджалии“.

— Не може ли Драга да даде Свилен за осиновяване — на брат си, да речем, или на някой друг…

Баба Карамфила изтърва тавата и шепа ориз се изсипа на пода.

— Дете от майка да отделиш, не си слагай грях на душата…

Иван, без да каже дума, се запъти към вратата. Баща му го спря:

— Както си решил, тъй да бъде!…

Майка му влезе и го погледна занемяла. Уж шеташе в спалните, а всичко беше чула.

— И къде, като се подпишете… В ресторант, дарове…

— Никаква ресторантска сватба, аз панаир на хората няма да правя. След гражданското — в къщи, обед само за кумовете и най-близките, без дарове. Квартира намерих, една къща в Челопеч.

Майка му въздъхна, Иван ще прежени братята си, пръв от синовете й ще се задоми, а сватбата му не е за пред хора. Тя харесваше Драга — уредна, чиста, хубавица, само да не е този неин объркан живот… Добре че баща му най-сетне склони, такъв му е балканджийският род, по характер упорит, но весел и мек с жена и деца.

Иван Писанов хлопна вратата и беше явно, че скоро няма да се върне. Ергенска му работа, ни вечеря го интересува, ни телевизор. В гората, в бараката — при Драга. Държи я за раменете и я гледа в очите:

— Ти моя жена ли си или на оня?

— Твоя.

— Ами ако се върне?…

— Да се върне!… Аз си имам семейство. И тука да беше и да те срещна, пак можеше да се разведа…

— Вярна ли ще ми бъдеш или невярна?

— Вярна… Какво ти е, Ваньо?

— Можеш ли да си представиш отсега нататък живота си без мене?

— Не мога — отвърна Драга и сълзите й бликнаха. Очите й, сини и големи, се зачервиха. Тънката й кожа пламна, а сърцето й стинеше, ще се срути в бездна. Всичко можеше да приеме в този миг от безмилостния живот — и болест, и смърт, само не раздяла с него.

Иван се вгледа в уплашеното й хубаво лице, в треперещите устни. Слабостта й, която бе нейната сила, го накара да се задъха от обич.

— Смятай, че сме се венчали — отсече кратко той. — Намерих квартира в Челопеч на свободен наем, две стаи за нас и Свилен. И пръстени ще имаме, няма да оставя тази работа така…

Прегърна я и потъна в нея.

Преди няколко дни Иван отскочи с рейса до София. Намери братята си в студентското общежитие в Дървеница да ги предизвести за сватбата си и помоли Гошо, най-големия, да му кумува. След това обиколи всички магазини в центъра да търси венчални пръстени, ала чуваше само едно: „Няма“. Равнодушни и разсеяни продавачки дори не искаха да му отговорят кога ще има. Само една по-младичка в специализирания магазин за младоженци на улица „Цар Калоян“ някак се смили и му обясни:

— Тази година сме продали златни халки по четиринадесет карата за шейсет сватби, а са сключени хиляда и шестстотин брака. От гражданското отделение в съвета провериха… Няма за ритуала, а пък рецитаторката казва: „славеи гняздо са свили, влюбени пръстени менили“ и трябва нещо да се направи… Младоженците вземат от стари семейства само за ритуала, после ги връщат.

Иван Писанов излезе като замаян на шумната софийска улица. Загледа се за миг в навалицата пред магазина на „Кореком“, зави по „Стамболийски“ и се спаси от движението на коли и трамваи под рехавите клонки на върбата пред църквата „Света Неделя“. Сети се, че може да поиска пръстен от баба Карамфила. Тя пазеше един самоковски сребърен пръстен, който наричаше „нокът“, с разширена горна част и заострен. Златния си „столоват“ пръстен, печалба и подарък от розовара във „флорентинското“ отделение, тя беше дала на първата си снаха. Тогава имало пръстени, сега няма. И Еньовден е имало, с „мълчана вода“, и напяване на пръстените от „Еньовата булка“. Момите в Розино у тях са се събирали, в „честита къща“ на семейство в първи брак със здрави деца. Вторият брак не прави ли къщата честита? Баща му ще намери ли злато поне за едни пръстени? Беше влязъл веднъж с него в „Производство 100“, видя го как се движи и присяда на златни и сребърни блокчета, изпълнили цялата стая. Златните — по дванайсет килограма и половина, сребърните — по трийсет и един килограм и половина… Баща му е контрольор на благородните метали — бди за техния химически състав и външен вид, отговаря и за теглата на блокчетата. Аналитичната му точна везна мери до сантиграми, до стохилядната от грама, реагира и на косъм. За баща му това е само метал — да бъде чист и съхранен и да отиде незнайно къде… От години никаква кражба не е имало в „Производство 100“. За честните и скромни средногорци от Душанци, Мирково и Буново, от Пирдоп и Златица, които идват тук в зори на работа, селенът и паладият са редки метали, златото и среброто — благородни, и толкова… Те не виждат в тях „световните пари“, лондонската борса, сложните финансови операции, концентрираната власт. Златото за тях не е обект на алчност и въжделения, търсеното „Елдорадо“, златна треска и златни миражи, царствени сервизи с монограми, скъпи и прескъпи бижута. За тях то е само работа от седми разред, наистина малко по-особена, защото се минава през охрана и прозорците на цеха са с мрежи. Работа — химия и металургия, която започва от шламовото отделение. Анодният шлам от медната електролиза се очиства от мед със сярна киселина и след водното извличане на селена остава кафеникавият „кек“, който се суши, преминава през окислителното топене, за да се получи златно-сребърната сплав „доре“. После две електролизи — на среброто и на златния шлам, отново топене, златна електролиза. Кристалическото сребро е толкова красиво, прилича на трептяща пчелна пита. Златото е по-ситно и се отлага на сребърни аноди и катоди. И накрая — блокчета с чистота няколко деветки по световния стандарт.

Иван Писанов си стоеше под върбата, оглушен от движението на площад „Ленин“, и анализираше положението с точността на сантиграмовата везна. От чутото, видяното и преживяното той рушеше и едновременно си създаваше една по-нова представа за заобикалящия го свят. Отношението му към този нов свят се променяше в собствените му очи, вече не беше момчешки устремно и безгрижно. Той съзнаваше нищожните си възможности да го промени, но стискаше пестници и си казваше, че няма да остави тази работа така. Защо работниците, които произвеждат грамади от злато, не могат да си купят едно медальонче за абитуриентка или брачна халка за булка? Взе обратния автобус за своя град и веднага потърси инженер Димитър Петрунов. „Като искаш, ще дадеш“ — казваше си Иван, а мускулите на брадичката му нервно трептяха.

Докато той се оправяше с квартирата, отпуските, пръстените и шиеше нов костюм, Драга беше навестена от снаха си, медицинската сестра. Тя великодушно й предложи да вземат Свилен у тях за известно време, ще играе с техните деца, ще ходи на детска градина в Етрополе. За удобство на Драга и за добро на детето го правят. Мъжката любов не бива дълго да се подлага на изпитание. Иван е свестен и кадърен човек, мъжко момче, ето на, каза и ще се жени, колкото и другите да не вярваха. В края на краищата и той има право на младоженство, за да свикнат заедно, да няма напрежение, безпокойство. И в отделна квартира, непременно в отделна, иначе старите все ще се мръщят и ще стане ад… Пък и по-добре е сами да се оправят, да не разчитат на други.

Драга този месец беше изслушала толкова съвети, че си помисли: „Някой пари да ми беше дал, не акъл…“, но се усмихваше на снаха си.

— Пак кажи, че не съм те разбрала, че не съм ти помогнала — приключи тя своите поучения. — Един месец ние ще гледаме Свилен, медения… Не е удобно до мъж да легнеш, до младоженец, и после да ставаш, дете да завиваш.

Драга, отегчена от многото приказки, я изпрати до спирката.

Сватбеният ден мина с неочаквана лекота и радостна приповдигнатост, с обед в къщи, както желаеше Иван. Всички бяха добри и внимателни с Драга, спестяваха й всичко, което би могло да я засегне, особено кумовете — инженер Петрунов и Гошо, големият брат на Иван. Драга притискаше между пръстите си широката брачна, халка, пак да я усети, да й се порадва. Златен медальон, подарък от кума, блестеше върху бялата й рокля. Той й поднесе и букет от бели калии, а баба Карамфила — стар мускал с розово масло. Със злато и рози мина сватбеният й ден, но тя изхлипа незабелязано от другите, когато снаха й, медицинската сестра, й пошепна, че Свилен питал за „сватбата на мама“.

Късно следобед инженер Петрунов, който не пиеше, а само вдигна наздравица за младоженците, ги качи на мерцедеса и ги отведе в Розино, в къщата на баба Карамфила. И тя дойде с тях уж да си види градината, пък искаше рано да стане, да им сготви, да им пошета…

За добро или за зло — така мина сватбата на Иван.

Един саморъчно направен афиш съобщаваше, че концертът ще се състои в залата за събрания при рудник „Челопеч“. Ивайла пристигна с радиоколата ведно с музикалния редактор, висок мъж със сухо, почти аскетично лице. Тя обичаше да работи с него, ценеше мълчаливостта и коректното му държане, както и живия му поглед, който бързо преценяваше и помагаше. Много пъти беше разчитала и на професионалното му умение, на познанията му, както и на виртуозната способност да направи запис при най-трудни обстоятелства.

Посрещнаха ги инженер Димитър Петрунов и първият секретар на Градския комитет на партията Панайот Найденов. Малко обезпокоени, те им казаха, че залата вече се пълни с народ, но оркестрантите още ги няма. Диригентът потвърдил и пред тях, че ще бъдат тук в определеното време… „Гений и злодейство са несъвместими“ — помисли си Ивайла със стиха на Пушкин. Няма да нервничи, ще чака като другите. След малко се зададе един микробус и музикалният редактор каза, че е на филхармонията.

— Кого ли води Кирил Косев, толкова малко хора… — сподели недоумението си Ивайла.

— Филхармоничен колегиум за камерна музика — поясни колегата й. — Малко трудна програма за широка публика. — Бах, Хендел, Хайдн, но Косев настоя да дойдат с нея… Хората са учтиви, ще слушат, ще ръкопляскат.

— Знаеш ли какво правя на концерт — усмихна се Ивайла. — Мисля си за моите работи или мечтая…

Кирил Косев слезе сред първите. Ивайла нетърпеливо се приближи до него, а той я посрещна с подкупващата си усмивка:

— До обявения час има десетина минути…

— Много сте точни. В гората ли очаквахте да свирите?

— Човешките и професионалните ми несъвършенства ме измъчват, но сега измъчи всички ни претовареното шосе. По завоите на Гълъбец просто пълзяхме — отвърна Косев.

За разлика от Ивайла, Петрунов и Найденов любезно поздравиха диригента, ръкуваха се с всички оркестранти. Те бързо се отправиха към сцената, където върху фон от червен драпиран плат стоеше несвален лозунг от онзиденшното събрание: „Който работи, търси методи, който не работи — търси причини.“ „Хубав лозунг — каза си Ивайла, — сигурно го сричат като първолак буквара.“

— Ще запиша трийсет секунди и шума от залата — пошушна й музикалният редактор, — създава атмосфера.

Солистите излязоха, поклониха се на публиката и впериха очи в диригента. Концертът за цигулка и обой в ре минор от Бах започна.

Залата, препълнена с миньори, инженери, строители, служителки, с остригани момчета от трудовите войски, слушаше внимателно. Ивайла бе седнала до инженер Петрунов и се вглеждаше в непознатите лица. Музиката приповдигна настроението й. Търси ли тя човешката доброта, интересува ли я как се казва ей този, свитичкият, до нея, има ли деца, къде си е ударил пръста, какви са неприятностите му в къщи, в работата… Уважава ли своите и чуждите чувства, поривите, сигурна ли е в себе си, че въпреки ударите, може да остане изправена? Ще прости ли на ръката, която преди лесно я галеше, а сега още по-лесно я удря?… Ще приеме ли мъдро самотата — гнездо, от което излитат птиците на фантазията? Не гнетящата самотност на огорчението, болката на отхвърления, презиращата горделивост на ненавиждащия другите или непроницаемата самотност на саможивеца, а самотата, която е пропита от копнеж за любов, обич, другарство и хармония като фуга от Бах. Злото е било винаги творческа немощ. Нито едно голямо дело не е сътворено с омерзение на душата, а с душевно здраве и равновесие. Докога ще замества липсата на любов с работа, на нежност и спокойствие — с трескава активност? Нима в крехката и уязвима възраст на четирийсет и пет годишна жена тя не може да поправи собственото си поведение, характер, личност? И да не мълчи, да не се страхува, какво друго има човек, освен една мисъл и един гол живот? Другите я слушат, вярват й, защото тя търси истината, която е и тяхната истина. Мълчанието е страх и самозащита, то не е съгласие, нито убеждение, още по-малко ще промени причините за недоволство, недостатъците, несъвършенствата. Когато застане пред микрофона, тя има чувството, че говори от името на общността. За една малка страна всичко има значение — рудата и примерът на първите, производителността на труда и нравствената непримиримост, зачитането на традициите и чувството за принадлежност към днешния свят, букварът и жилищата — всички малки и големи проблеми на социалния живот. Всяко българско дете тя обича, всяко дете й е мило като нейните синове — малкия, войника, големия, далечния син…

… До излитането на самолета имаше цял час. Ивайла лесно откри надписа: POSTE в белите и чисти линии на залите, които приличаха на спирка във въздуха, негово продължение, затишие всред космически ветрове.

Операторката на телефонните кабини беше едра и пълна негърка. Малко странно за „мадмоазел Париж“ на летище „Шарл де Гол“, където може да те посрещне и изпрати една Мариана със синьо-зелени очи и латински профил. Защо на телефонните станции има само „мадмоазел“? Дали жените говорят по-бързо или гласът им е по-звънлив и се чува по-отчетливо? Чрез спътника ли ще я свържат със сина й, по радиовълните или телефонния кабел? Негърката погледна листчето с името, града и страната, заговори й на английски: „Personne to personne“.

— Да — потвърди Ивайла, — личност до личност… Моля ви, след три минути прекъснете линията. Имам пари само за триминутен разговор.

„Последния път като ти се обадих, моето момче, беше пак от едно летище. Ти не забелязваш, че когато говорим по телефона, непрекъснато казваш: мамо… Тази думичка е заседнала в гърлото ти и се отприщва от бентовете на мълчанието, от пустините на разстоянието… Три минути, мамо! Черен или бял телефон, кабели, вълни, спътници, които в миг ще пренесат твоето далечно «мамо». Колко много открития в услуга на човешката близост. И колко много оръжие — да взриви пет пъти планетата, подозрения, омрази, настъпателна пресметливост в един ужасно разделен свят. За да приема неприемливото, превръщам насилието в съгласие, безпокойството — в нежност, далечността и неизвестността — в молитва за закрила. Няма ден в моя живот и вечер, преди да си легна, без да помисля за тебе… И ти, малък ученико, който четеше първите си книжки на майчин език, вече знаеш какво не се пренася в куфар: Балкана, мамо, незнайните гробове на Ботев и Левски, историята ни, езика… Не е ли човек самотен и в най-населения град, както тя — в пустинята на Андите?“

… Трябваше да пътува от Арекипа до Пуно, на брега на езерото Титикака. Самичка в Перу, с магнитофон и бележник… Шофьорът на таксито „колективо“ я доведе до своя „Додж“, който приличаше на прашна каруца. Ивайла скоро разбра защо дон Сандрино не бе намерил за добре да измие колата си, прахът ги засипваше при всеки камион и на всеки завой. А те бяха безкрайни тия завои на един черен път, без следа от асфалт и паваж. Струваше й се, че не пътуват на юг, а само обикалят край трите вулкана Мисти, Пичу-пичу и Чачани, ту отляво, ту отдясно. Виждаше през мътното им стъкло заснежените им грамади. В подножието им имаше кактуси и сиво-жълта прашна трева. Чувствуваше праха между зъбите си, но реши да не му обръща никакво внимание. Вече не пазеше лицето и дрехите си, а магнитофона. Утешаваше се с мисълта, че след няколко часа ще бъде в хотел с топла вода, всичко ще изпере, ще се измие, ще даде на химическо чистене… Стига с тази ипоходрична чистота! Майка й, като я видеше да събира прашинките от килимите в къщи, смееше се и казваше, че ще си „изръси късмета“.

Пътуваха вече няколко часа. Ивайла попита дон Сандрино колко километра им остават. Той беше спокоен възрастен човек и сигурно въртеше кормилото при стръмните завои, хендеци и теснини. „Още не сме изминали и половината…“

И пак — Андинската пустиня, безжизнени камъни, скали, оголили минералното си съдържание. „Мадре де диос!“ — докъде я доведе любопитството за света и за живота на хората, пътешественическата страст. Жените над четирийсет години обичат дома си, саксиите, удобствата, кафето с приятелките, козметичния салон. С трепетни ръце ловят последния светлик на любовта, пазят го, за да не изчезне „слънчевото зайче“… Накъде бе тръгнала, какво още искаше да узнае, да почувствува, да преживее?

В таксито „колективо“, което сякаш беше с усилен мотор, за да преодолява тия пътища, имаше още двама пътници — метиси. До шофьора седеше Веселия, с пълно лице и лъскаво-мазни коси, а до нея — Мрачния, слаб и мълчалив, крепеше при нозете си платнена торба. Продума някъде към средата на пътя и я попита откъде е. На въпроса: „Американка?“ — отговаряше предпазливо само „европейка“, без да уточнява откъде е и защо е… „Трябваше да отидете в Северно Перу или в селвата, тук на юг е много грозно…“ — забеляза спътникът й. Попита го той с какво се занимава. Мрачния й посочи платнената торба и каза, че продава книги за художници и изящни изкуства. Точно така се изрази „пара пинторес и беляс артес…“ Ивайла млъкна, смаяна от тази магическа латиноамериканска действителност. Все едно, че беше тръгнал да ги продава на Луната.

Спряха за малко и тя побърза да се отдалечи по пътя… Мракът бе забулил суровата топография на Кордилерите. Някакви далечни селища приличаха на светулки в необятността. Тъгата на Андите я докосна, обви я с меланхолия и мистицизъм. С тайна молитва отправи очи към върховете, чиито кули растяха в небесата: „Искам радост, любов, смела съдба“… потърси в небето ромба на Южния кръст. Спомни си как преди две години пак в една такава юнска вечер й показаха съзвездието в Сантяго де Чиле, на хълма „Сан Кристобал“… Защо да се оплаква от съдбата си — работата и възвръща липсите, тя е нейното щастие, радост, любов…

Сепнаха я ръкопляскания, концертът от Бах завърши, започваха Хендел.

След концерта Петрунов и Панайот Найденов поканиха Кирил Косев на вечеря. Ивайла му бе съобщила за уредената в негова чест вечеря и му предложи да се върнат по-късно в София с радиоколата. Той отказа. Извини се, че им предстои турне, в чужбина, имал много работа и бързешком се намести в автобуса с оркестрантите. Ивайла малко обидено се отдръпна, но отиде на вечерята в едно от близките ханчета заедно с музикалния редактор. Защо Косев постъпи така, защо всичко вън от неговия свят, работа, интереси го отегчаваше? Тя ценеше неговия труд и талант не по-малко от труда и таланта на инженер Петрунов, какво съвпадение бе, че се запозна и с двамата в Южна Америка, но те сякаш кръжаха в различни орбити, които не можеха или не искаха да се докоснат.

Минаха през нов жилищен комплекс. На полянките между блоковете димяха огньове за печене на чушки и варене на мармалад.

— Весели селяни, гъсто заселени! — отбеляза музикалният редактор.

Ивайла го погледна — да не се обидят домакините, возеше ги в своя мерцедес инженер Петрунов. Но той и Панайот Найденов весело се засмяха.

— Плачем за такива селяни, гъсто заселени — каза Найденов. — Де да ги имаше повече.

На традиционната вечеря в ханчето с мешана скара и печено сирене, шопска салата и вино в груби чаши от троянска керамика разговорът скоро се прехвърли върху работата в комбината. Музикалният редактор се хранеше мълчаливо и явно си мислеше за нещо свое, Ивайла разсеяно слушаше за какво спореха Петрунов и Найденов. „Няма галантност и внимание към дамата — каза си тя, — мъжете си говорят за това, което тях интересува.“

— Този проект е глупост — твърдеше Петрунов, — една Златна Панега трябва да работи за нашите гробници… И колко кофраж, строители…

— Правителствените срокове минаха, това не те ли засяга — попита го Найденов. — Одобрен е от експертния съвет при министерството, знаеш колко трудно се свикват хора за експертен съвет, от човек на човек ги обработвахме…

— За какво става дума — попита Ивайла.

Инженер Петрунов не намери за нужно да й обяснява, отговори Панайот Найденов.

— Инсталация за дълбоко пречистване на отпадъчните води в медодобивния комбинат от арсен, един опит за виброциментационно извличане на мед от отпадъчните разтвори на цеха за сярна киселина. Експертният съвет мина, когато Петрунов беше в чужбина, а сега той единствен го отхвърля.

— Цяла Златна Панега ще работи за нашите гробници — мрачно повтори главният инженер, — къде по света правят такива недомислици! Един чужденец ми каза: „Учудва ме с какъв ентусиазъм преодолявате трудностите, които сами си създавате.“

— Ох, Петрунов, ще си провалиш званието… — въздъхна Найденов и се обърна към Ивайла. — Предложихме другаря за заслужил деятел на техниката, а той сега намери да се обявява против разработката на Нипроруда и експертния съвет.

— Не ми е безразлично признанието — каза инженер Петрунов, — но ако за него се поставят условия, мога и да не стана заслужил деятел… Найденов, дай да се заемем веднага с тази работа, защото в едно си прав, че сроковете минаха.

„Идеите ли ме интересуват или човека, човешкото сърце — помисли Ивайла, — винаги, истински — само сърцето…“

Сервитьорът учтиво се приближи и Петрунов плати сметката. Ивайла забеляза, че не взе разписка за парите, беше ги поканил той лично.

— Ще пътуваме ли — попита я музикалният редактор, — пих само кока-кола…

— Спи ми се на езеро, под звездно небе — заяви Ивайла. — Свободна ли е стаята ви за гости в профилакториума?

— Където бяхте и преди — спомни си Петрунов, — мисля, че е свободна. Ще ви откараме дотам…

Музикалният редактор беше изненадан — можеше ли да предвиди неочакваните постъпки на Ивайла, но беше учтив и не искаше тя да се почувствува неловко. Ръкува се и си тръгна с всичките звукозаписи, а Ивайла седна в колата на инженер Петрунов.

Небето беше звездно, без едно облаче.

— Защо, Вальо? — попита Страхил Василев. Зад гърба му с разкопчана работна престилка надничаше Елена.

— Луди ще ги направим от полѐта, нека утре да дойдат да измерват — отвърна решително Валентин. Пъстрите му очи, обикновено безизразни, скрити от бледи ресници, сега блестяха от възбуда. До него лежеше мултицеда, комбиниран уред за измерване на мощности.

— Затова ли ти позволих нощем да изучаваш апаратурата? Уж чете и разглежда, а то, бухалчето, с какво се занимава — каза строго Страхил Василев. — Веднага да поставиш всички болтчета на мястото им!

— Ще ги поставя, но утре, като дойдат да измерват, пак ще ги махна или ще ги разхлабя — отвърна Вальо, горд от откритието си.

— Хайде да не се излагаме — каза Елена. — Ако смяташ, че с тези болтчета ще подведеш кандидати на техническите науки.

Валентин не й обърна внимание. Посочи на Страхил скалата на мултицеда — каква индуктивност и напрежение показва.

— Луди, луди ще ги направя от СВЧ полета!… Идват с леки коли през лятото на хубава природа, добре сте тук, викат, а свръхвисоката честота не вземат под внимание. Пари за вредност — нито стотинка! Ние да не сме си намерили здравето на пътя…

— Излизай оттука! — изкомандува го Страхил. — Знаеш ли на каква опасност се излагаш, пък и ние заедно с тебе.

Вальо се опита да му обясни:

— Опасността винаги съществува. Като останем на дизел и той затресе сградата, нима тия никакви болтчета не могат да се разхлабят или да паднат. Разбира се, тогава няма да се весне никакъв ХЕИ, нито някой професор, доктор ще дойде да ти измерва СВЧ полета с добре калибрирани уреди. Тази нощ аз лично установих какво може да се случи. При това, без да забележим, при най-естествени за нас условия.

Страхил погледна Елена и тя се усмихна с изморено, побледняло лице. Беше два часа през нощта, бавно залязваше съзвездието Скорпион, управлявано от Сатурн, лошия учител на небесата. Потайна доба на прилепи и привидения, на отчаяни постъпки — крадецът търси сенките, ножът излиза от ножницата, а Вальо бе махнал няколко болтчета от четвъртитите вълноводи. Те бяха празни тръби, свързани на метър и половина чрез фланци — посребрени пластинки, за да се получи уплътняване. Ако се разхлабеше дори едно болтче, започваха да излъчват в самата зала мощна електромагнитна енергия.

— Луди ще ги направя от полета!…

Валентин не мърдаше от мястото си. Залата с предавателите бе построена с много екранировки и в нея нямаше магнитно поле. Тук по санитарни норми не беше позволено да се стои повече от два часа — липсата на геомагнетизъм влияеше на централната нервна система и на вестибуларния апарат. При излъчване на предавания се образуваха плътни електромагнитни полета, а днес шест часа непрекъснато бяха предавали за Интервизията спортни състезания. На всичко отгоре Валентин беше се заврял тук посреднощ, за да прави измервания.

Страхил Василев вдигна внимателно уреда и с приятелска безцеремонност му каза:

— Излизай, че ще те изхвърля с ритници!

Лицето на младия механик помръкна. Той беше дошъл на работа в Космическата станция преди година, веднага след като завърши Института по съобщенията. По-възрастните се отнасяха с него като с малко „изтървано“ палаво дете, което често задава неудобни въпроси. Иначе беше много трудолюбив и любознателен.

Елена улови Вальо под ръка и тримата мълчаливо се отправиха към битовата сграда, в трапезарията, за да пият кафе. Страхил Василев се отби за миг в лабораторията, за да остави мултицеда.

— Защо го ядосваш! Той толкова държи на тебе — каза Елена на Валентин.

— Не е последователен! Онзи ден на събранието нали говори: „Който твърди, че нямаме вреден труд, нека да застане пред антената, когато предаваме, и да си прочете вестника…“

Елена плисна на очите си шепа вода и включи машинката за кафе. Скоро ароматната пара изпълни трапезарията. Влезе Страхил и се разположи удобно.

— Казах на Елена, че не си последователен — посрещна го Вальо.

— Благодаря за откровеността, имаш право на преценка… Сега да си пием кафето и всичко да си остане между нас.

— Страхиле, ти разбираш, не е за парите, има възрастни хора тук, с големи семейства, естествено е те повече да се интересуват колко им е заплатата. И тия пари за вредност, като излезеш на женския пазар, ще се върнеш без тях… Става дума за принципа, да ни признаят фактическото положение.

— Ще се оправи — каза Страхил Василев и покри с длан една сладка прозявка.

— Кога? Ние ли сме опитните мишки на човечеството? Едно поколение трябва да мине, за да се види на какво сме били подложени. Понякога ми се струва, че сме обречени хора, като миньорите или работниците по асфалта. Познавам един от Мадан, построи си къща-гробница.

— Вредният за здравето труд в нашата професия все още е теоретично положение — каза Страхил Василев. — Само сме чели, че при СВЧ полета се получава необратимо изменение в клетката, бързо стареене, стерилност, разстройства на нервната система, опасност за зрението… Нали се вземат предпазни мерки, техниката всеки ден се усъвършенствува.

— Но при нас идва бавно — възрази Елена. — Не е все едно дали човек ще умре на петдесет или на седемдесет години.

— Всеки си носи риска на професията — каза Страхил. — Сами сме си я избрали.

— В другите страни е по-различно — вметна Валентин. — Поне чета списания, ако не съм излизал нито веднъж в чужбина.

Елена разля кафето.

— В други страни, пак от нашата система, кандидати на техническите науки са в бригадата и оправят апаратурата. Колегите като нас са само оператори. А ние сами всичко си ремонтираме, справяме се със свои сили и, слава богу, по технически причини нямаме прекъсване… Страхиле, предполагам, че ако продължава така, някой ден сериозно ще закъсаме за резервни части. Как да работим безаварийно?

В малкия колектив на станцията положението с резервните части вече ставаше тревожно. Липсваха не само обикновени неща, които все пак можеха да се намерят и в страната, а лампи, клистрони — специфични космически части.

— Защо се примирявате — възкликна Валентин. — Вие сте инженери, ръководители, защо се примирявате? Съгласявате се двайсет килограма азот да се носи на ръце до предавателя на Мухча, да пием ръждива вода, да нямаме облекло с метална нишка и очила със златно фолио, да се спъват рационализациите, защото всеки трябва да си купи материали със собствени пари… Отначало, като те видях, Страхиле, си казах, и на майка ми в къщи казах, ей това е инженер, увлечен, та унесен в работата, човек с точен ум, вижда същественото. Сега знам, че и ти се примиряваш.

— Какво да правя, мой човек, да се обеся отвън на черницата ли? Има по-големи нужди от нашите и по-трудни проблеми за решаване.

— Все пак не бива да се примиряваме и да чакаме всичко на тепсия… Детето, докато не заплаче, майка му няма да го нахрани.

Елена се усмихна на Вальовите сентенции.

— Трябва да се борим почтено — каза Страхил.

— Играта навред загрубя — вметна Елена. — Тук ми харесва, защото работата на всеки се преценява от целия колектив, не само от ръководството… Знаеш ли, реших и аз да остана утре, макар че не сме на смяна. Искам да погледам как ще измерват. Това наистина е абсурдно — СВЧ полето, при което непрекъснато работим, да не се признава за вреден труд. Една релейна станция излъчва с два-три вата, а ние с киловати, няколко хиляди пъти по-мощни сигнали и по-голяма напрегнатост на полето. А ни няма в постановлението…

— Истината е очевидна — каза Страхил.

— И ръждивата вода е очевадна — допълни Вальо, — но няма кой да смени тръбите. Носим си от изворчето, като овчарите… Само едно болтче да развия от вълноводите и луди от полета ще ги направя.

— Казах ти да мируваш, че ще те изпъдя посред нощ — каза Страхил Василев.

Вальо побутна чашката си и обидено излезе.

— Иди го повикай и да не ми се цупи!

— Не беше прав, много го притисна — каза Елена.

— Все ми е пред очите с болтчето… Еврика! Открил как ще ги замангильосва…

— Той беше убеден, че прави нещо в наша полза. Като дете е. Ние повече сме свикнали, а за него това е голямо психическо натоварване. И нелек труд…

— Не обичам лъжата — каза Страхил Василев. — Макар че Вальо е прав…

Той улови ръката й, усети пулса в тънката й китка. Елена леко се отдръпна.

— Не ме карай да мечтая — каза тя. — Да спрем дотук…

 

 

Сутрин Драга се събуждаше първа. Тя не знаеше дали това ранно ставане бе в природата й на „чучулига“ или вече бе навик, необходимост, но винаги се вдигаше със зората.

Много по-трудно бе пробуждането на Иван. С работата на три смени съвсем си разбиваше съня — трудно заспиваше и ставаше сънен, замаян, поглеждаше ненавистно будилника със зачервени очи. Драга се засмя, когато веднъж се върна от работа и забеляза, че Иван беше сложил будилника до леглото си в тенджера, за да му усили звъна. И го съжали — голямо, недоспало момче.

Тя се опита да стане, без да го събуди. Иван усети лекото й пърхане и я прегърна. Ръката му тежеше на гърдите й.

— Спи, спи — пошепна тя и го целуна зад ухото, — не се разсънвай.

Иван се подчини на ласката й, опита отново да се унесе. Драга придърпа одеялото, сложено в бродиран чаршаф-плик към раменете му. Бързо събра дрехите си, огледа се да не е забравила нещо, за да не влиза втори път в спалнята. Забеляза отворената си тетрадка със стихове, която снощи беше повод за по-особен разговор с Иван-Писан, взе я и отиде в съседната по-малка стая, бивша кухня на хазяите, където спеше Свилен. Тя се изми, бързо се облече, свали пирографираната кутия от горното шкафче на бюфета — по-далеч от палавите ръчички на сина й, и сложи малко червило на устните си. Вдигна отново кутията със скромната си козметика и понечи да скрие под нея тетрадката. Прочете отново стихотворението, за което Иван снощи ревниво я попита:

По твоята улица асфалтът не е окован

от веригите на колелетата.

Неонът трепти само по една витрина,

както гнила клонка фосфоресцира

в гората.

В кварталната градина има две-три пейки

и лъскава жълта трева.

 

По твоята улица за мен всичко има значение:

подрязаните акации и вестникопродавеца на ъгъла,

фирмите, които четеш,

и равнодушните хора по праговете на къщите…

 

Търсачо на скрити руди,

не се осмелявай да разкриеш

богатството в сърцето ми!

— За кого е написано?…

— За тебе, глупчо!

— До нас няма квартална градина с две-три пейки…

Драга се усмихна — добричък ми е, но не разбира… И снизходително обясни:

— Стихотворението не може да се тълкува буквално, в него светлината е пречупена, виждането е обобщено… Човек запомня само най-ярките подробности, нали се казва „паметта на сърцето“. Не зная къде съм видяла тази градина, може би в Пловдив…

— Значи е за друг…

— Да не говорим за това… Поезията е една мечта.

— Като поотраснат децата, можеш да следваш задочно. Ти си човек с талант, не искам да преча на развитието ти — сдържано каза Иван.

Подразни го, че тя беше преписала стихотворенията си на пишуща машина, подредени като стихосбирка със заглавие „Отражения“. Най-отгоре името й — Драга Николова, а не Писанова. Иван почувствува измамната красота на стихотворенията, опасната загадъчност на обобщението. Драга му се изплъзваше, беше не своя… Изкуството бе като плаващи пясъци, хубаво е да четеш стихове, но не близък човек да ги пише… Ревността пробождаше сърцето му — какъв е този неин свят, несподелен с него… Драга мечтаеше да следва задочно литература и той беше съгласен с нея, но да учи за учителка — от толкова до толкова в клас, после учителски съвет, под погледа на ученици и колеги. Не можеше да приеме тя да влезе в онова неясно общество на артистки, певици и поетеси — жени, на които не можеш да хванеш дирите…

— Следвай за учителка, не за поетеса — каза Иван.

Драга се усмихна:

— Чувството за поезия е като музикален слух — или го имаш, или го нямаш, то не се придобива с учене. Моите стихове са просто опити, кой не пише, като обича или тъгува…

— Хубави са… Трябва да следваш, щом няма да ти пречат децата.

Второто й дете вече седи молитвено в утробата й, диша с устата й, а сърчицето му тупка учестено с нейното. Тя беше се разхубавила, наедряла от бременността, чувствуваше се така, както носеше Свилен, и очакваше пак да роди момче.

Живееха в селска къща с двор в една от махалите, присъединена към градеца и свързана с центъра от автобус. Вървяха по кална, непавирана уличка, мъкнеха пълните мрежи отдалеч, миеха се на двора, но се радваха на тишина и зеленило. Драга бе доволна, че навреме отдели семейството си от хорското любопитство. След много горести като че ли всичко бе придобило устойчивост и определеност, в дома й цареше любов, нежност и разбирателство. И все пак страхът и унинието понякога обземаха душата й, промъкваха се като мрачни тонове в бодрата жизнена гама. Драга, интуитивно чувствуваше, че животът й, вече подреден, неочаквано пак ще й предложи изпитания и отново ще изисква решителност, твърдост и душевни сили.

Сега тя работеше като секретар-стенографка в управлението на стопанския минно-медодобивен комбинат. Забрави жвакането на мокрите ботуши и зорницата, изгряваща в тунела. Не носеше каска на главата си, в ръцете й не тежеше колекторското сандъче с камъни. Хубава прическа, стенографски бележник и добре подострени моливи, а на деколтето й неизменно стоеше златният медальон, подарък от кума, от инженер Петрунов.

Новото й обществено положение, възстановеното доверие и уважение й създадоха самочувствие, надежди за бъдещето, онова душевно равновесие и личностно осъществяване, което ведно с любовта бе едно от условията, за да бъде човек щастлив. През ръцете й минаваха производствени тайни, цифри, проценти, планове и проекти, технико-икономически доклади, сравнения за националните рекорди, които бяха достигнати тук в пробиването на уникалния тунел за транспорт на руда. Едно бе, когато познаваше само своя участък с интимния шепот на подземната вода и свистенето на помпите, с различното оцветяване на скалите, така свое като възприятие, сякаш тунелът бе продължение на живота й в бараката, и съвсем друго, когато сега знаеше, че той бе най-дългият в Европа и в района се добива осемдесет на сто от медта на България. Медта, този огнен метал на женското тяло, на Афродита Киприда, влизаше в съгласие с всяка друга материя и неговото търсене се увеличаваше. Това бе своя мед, от своя рудник и своя завод, съкровището на планинските недра, което нейното поколение бе призвано да изземе и да решава трудните световни проблеми за суровините. В малкото си свободно време между два протокола и едно съвещание тя четеше статиите на ЛИК, някоя нова стихосбирка или проучваше немско-българския речник, всеки ден по една буква. Силната й памет и чувството й за език й помагаха да учи сама, да разширява и да обогатява скромните си познания от техникума. Драга посрещаше гостите чужденци, помагаше на инженерите и директорите при превода на писма и техническа документация. Всичко, което ставаше в рудниците и обогатителните фабрики, в тунела, заводите или в общежитията на гиганта минно-медодобивен комбинат, я интересуваше и засягаше като неин собствен дом. Често се налагаше заради неизпълнения план да работят и в събота. Драга, макар и натежала от бременността, винаги се появяваше и с някоя шега окуражаваше недоволните си колежки.

Ето и тази събота — пак същото… Добре, че ще бъде отворена детската градина, няма да оставя Свилен при Карамфилко. Мъжовото й братче, деверчето, както гальовно го наричаше Драга, не пропущаше ден, без да се отбие у тях, да седне на трапезата им, да поиграе със Свилен. Драга го обичаше като свое дете и казваше на Иван: „Да си осиновим Карамфилко“, мълчаливо подканяше той да стори същото със Свилен. Иван не казваше нищо, ала отлагаше. „Рано е още, нека свикне, нека първом стане баща на свое дете, пък тогава… — съветваше я брат й. — Не прегъвай силно пръчката, за да не се счупи…“

Драга закуси със сирене и грозде, отряза си парче от сладката есенна диня. Купи я на пазарчето, стоеше зад един работник, премериха му я — голяма, хубава, но той я върна, не му достигнаха седем стотинки. Купи я Драга, но сега, като я разряза, имаше чувството, че е куснала чужд залък.

Вчера пак Карамфилко беше взел сина й от детската градина. Намери ги да цапат в плитчините на реката. С тях беше още едно момче. То натопи пръчката си и мътната вода я повлече.

— Тати дума: „Рудата бяга в реката.“ Никаква руда няма в реката. Ще ида във флотационната фабрика при тати да видя как бяга.

— Батко, ако натопим във водата едно сито, няма ли да запрем рудата — попита Свилен.

— Много е умен, ще знаеш, и все към техниката го влече — каза Карамфилко на приятеля си. Измъкна момчурлячето й от водата. — Измивай се, Свиленчо, и бързо обувай вълнените чорапи. Друг път няма да ги смъкваш!

Карамфилко видя Драга, която тихичко беше се приближила до децата. Сведе поглед и към своите боси и кални крака.

— Прибираме се — каза той за оправдание.

— Вече е студено, защо сте се събули да газите — каза Драга и взе Свилен на ръце. Не само крачетата — и нослето му беше ледено. Тя го гушна и зави с жилетката си, за да го стопли. Носеше го неудобно и внимаваше да не се препъне.

Драга прибра в хладилника купичката със сирене, на което беше направила саламура от разбито кисело мляко, а гроздето и динята покри с кърпа и ги остави на масата за закуската на Иван. От една хубава чепка направи чаша гроздов сок за Свилен и едва тогава го събуди. Сутрин, преди да го отведе в детската градина, все гледаше да даде плод на детето или чаша сок, която то по-бързо и лесно изпиваше. На Свилен му се спеше, беше нещо „нефела“, със замъглен поглед, отпуснат, без тонус. Стори й се, че челцето му пари. Драга му даде таблетка детски хинин и половин аспирин, като го насили да изпие гроздовия сок. Помисли да го остави в къщи, но днес не можеше да отсъствува от работа. Ръководството на комбината имаше съвещание с научни сътрудници от Института по цветна металургия в Пловдив. Нямаше кой да я замести, да стенографира изказванията, да запише точно решенията. Тя облече детето и го поведе със смътно чувство за приближаваща опасност.

Обадиха й се по телефона по обед. Свилен вдигнал висока температура. Сестрата от детската градина го поставила в креватчето, поставила на челцето му кърпа с оцет и потърсила лекар в детското отделение на болницата, но вече всички били излезли. Майката да си го прибере и да се погрижи за него. Драга захвърли молив и бележник, помоли секретарката на Георги Загоров да записва на ръка и хукна към спирката на автобуса. Целият колектив на комбината идваше на работа и си отиваше „на колела“. Хората студуваха по спирките без навеси, оплакваха се или се примиряваха с положението. „Карай да върви, ние ли ще я оправим… Не само ние губим време, губи и комбинатът, има си хора да се погрижат за превоза.“

Драга не разбра как стигна до детската градина и се прибра в къщи със Свилен. Започна да го лекува като за настинка — разтривки, хинини и аспирини, чайове. Няколко пъти излиза, за да се обади по телефона в болницата и поликлиниката от будката автомат през две улици от тяхната. Обещаха й да изпратят лекар, после й казаха, че вече си отишъл, има само дежурен, по-добре да доведе детето в поликлиниката.

— Да не дава господ да се разболееш в събота и неделя — почти изплака Драга пред хазайката си, като я помоли да остане за малко при детето, а тя отиде да търси кола.

Едва в неделя следобед приеха Свилен в болницата, а в понеделник вечерта той почина. Силна вирусна пневмония, закъснели са с антибиотиците… Всичко бе невероятно и зашеметяващо — живо, пъргаво, говори, плаче от инжекциите, а сега — мъртво, с отворени черни очи, по-големи на бледото му личице. Драга, като го видя, припадна, то я гледаше с очите на баща му, рождения… „Не опази детето ми…“ — чу тя далечния му глас. Свестиха я и насила я задържаха в болницата. Погребаха Свилен без нея. Драга непрекъснато повръщаше, не можеше да задържи дори чай или лекарство. Не говореше с никого, скована от дълбоката мъка и неспособност за действие. Лежеше в болничното легло и дори не плачеше. На втората нощ след смъртта на Свилен и другото дете се отдели от утробата й. Кръвта започна да тече, подгизна чаршафът и дюшекът на болничното легло. И от носилката, с която я отвеждаха към операционната, капеше кръв. Драга започна своя къс път от битието към небитието. По пътя за операционната зала тя каза на Иван, който пребледнял и разтреперан, придържаше главата й: „Ще се прегърнем със Свиленчо там, на небето“… Той искаше да даде кръв, но сестрата с висок глас му каза, че с жена му са от различни групи. Имали две банки нулева, изпратили за още в окръжната болница, че много кръв ще трябва… Той беше виждал човек, смазан на пихтия в рудника. Не се уплаши, извърна се и неволно се прекръсти. Още не осъзнаваше преходността на живота и смъртта, която обезсилваше всяко усилие. Сега се сепна от края, от кръвта, която изтичаше като възмездие. Само Драга да оживее, да я спасят, всичко пак щеше да има смисъл…

След двадесетина дена Драга излезе от болницата.

Иван и брат й бяха прибрали креватчето на Свилен, за да не го гледа. Но тя щеше да го сънува и цял живот да плаче за него, като остане самичка — никой да не я вижда, да я пита и утешава… Драга усети безмилостния ход на времето, неподготвена за ударите на съдбата, без онова помъдряване и примирение, което идва от дълго преживян живот. Косата й се прошари, мрежа от бръчки заситни около очите й, погледна се — остаряла. „Трябва да си боядисам косата“ — вяло помисли тя.

Иван мъкнеше в къщи пълни мрежи с плодове, с мед, за да лекуват анемията й. Караше я да се храни, да излиза на разходка. Така болнаво и тягостно измина есента. Но в отворената система на живота избликваха непознати енергии, потребности и стимули. Драга се върна на работа и дори помисли, че идното лято може да кандидатствува в университета.

Една вечер стъклото на прозореца им беше разбито от камък. Хвърли го Карамфилко, спотаил се в градината, с вторачени очи в светлия прозорец на спалнята. Забеляза как те се прегърнаха, после дръпнаха пердето. Той не искаше да ги удари, метна камъка в прозореца на кухнята, където преди беше леглото на Свилен. „Не го искаха Свиленчо, а сега са сами и се целуват…“ Избяга и никой не разбра, че е той, но Карамфилко носеше в душата си палещата детска тайна. И повече не стъпи в къщата на Иван-Писан и Драга.

Още в началото на декември, докато обядваха в трапезарията или пътуваха с автобуса по заснежения път, колегите й поведоха разговор за новогодишната ваканция. Откъде да намерят карти за Боровец и Пампорово. Някои напомниха, че могат да разчитат на гостоприемството в станциите на Ботев връх или на Снежанка в Родопите. Все при познати ще бъдат, при колеги, а могат да се посместят и на нарове… Други телефонираха по витошките хижи — ще могат ли да заведат децата си през ваканцията на чист въздух и снежни пързалки, ако има все пак места, незаети от чужденци и спортни групи.

Елена застана пред сканера в своята зала за наклонение на антената, за да улови максималната сила на сигнала. От космическото пространство спътникът излъчваше пилот-сигнал, който приличаше на радиофара от корабите в земния океан. Тя не усети, че Страхил Василев бе влязъл в залата и наблюдаваше работата й.

— Уцели спътника — каза той.

Елена трепна. Погледна го — висок, с бадемовидни очи и едва доловима усмивка. Моряшката фланелка с къси ръкави очертаваше гръдния му кош, сякаш Страхил я носеше за предизвикателство към хапещия студ на планината. Напоследък Елена избягваше да отива в залата за телевизия и при телефонния комплекс, където той най-дълго се задържаше. Струваше й се, че колегите са забелязали увлечението й по Страхил, смътно чувство, безнадеждно като кокиче под снежна пряспа. Тя самата не можеше да разбере себе си, да преодолее и да подчини това непокорно чувство на разума и волевите забрани: „не бива“, „губиш си времето“, „излишно е и глупаво…“ Колегите й, с изключение на неколцина техници пред пенсия, отслужили си годините по Вакарел и Черни връх, бяха все млади хора в тревожната и опасна възраст на любовта. Разбираха от дълги погледи и внезапни изчервявания и се шегуваха, че „кашлица и любов не могат да се скрият“. Елена нарочно си стоеше самичка, гледаше бялата пелена на снега, по която личаха само кучешките дири, и четеше някоя книга, докато дойде времето да застане пред командното табло.

— Търся високооборотна грес, трябва ми за смазване на вентилаторите — каза Страхил Василев.

— Високооборотна грес ли? — повтори механично Елена.

— Трябва да е останала от последната профилактика… Да знаеш някое потайно кътче в лабораторията?

— В склада има — каза Елена.

— Там е работата, че ако нещо има, тогава Гелето го няма — отвърна Страхил, примирен с неизбежността на двете съвпадения.

Гелето беше домакинът, местен човек, влачеше с тел премръзнали кучета в гората, търсеше лисичи дупки и по-често можеха да го намерят в къщата му, отколкото в станцията. Умееше да кара трактор и да разрива в снега пъртина, носеше им крехка сланина, поръсена обилно с домашен червен пипер, та нямаше как — прощаваха му бързешките отскачания до селото.

— Хубава елхичка си направила — каза Страхил. Елена бе изненадала колегите си на сутрешното съвещание в приемната зала с едно борово клонче, което бе украсила с памук и варакосани шишарки.

— Къде ще бъдеш на Нова година, Страхиле? — попита Елена и само с очи се гушна във високите му рамене, в ръцете-убежище.

— На Ботев връх — отвърна кратко той.

— Пак ли някого ще спасяваш? Вземи ме за лавинно куче.

Страхил се усмихна, улови ръката й и лекичко я стисна.

— Ще отида да покарам малко ски… Ако желаеш да станеш планинска спасителка, на „Бъзов дял“ под юмрукчалските възвишения са открили нова база. Мога да те отведа.

— Нямам толкова кураж — отвърна Елена. — Спасявам само себе си… Вярно ли е, че ще ни напускаш?

— Да, вече имам паспорт… И там всичко е електроника, ще работя по специалността си.

— Донейде… Ще се откъснеш от космическите връзки — каза Елена. — Или пак — необходимия компромис.

— От работата по планините ми остана убеждението, че най-важното е човек да определи посоката си и целта.

— Вярна ли е посоката, достойна ли е целта? — попита Елена, а руменината изби по бузите й.

— Искам да стъпя на краката си, да бъда самостоятелен и да не завися от случайни хора и случайни обстоятелства — малко високо отвърна Страхил, сякаш убеждаваше и себе си.

— Има много начини човек да осмисли живота си — забеляза Елена.

Телефонът иззвъня. От телевизионната кула търсеха инженер Василев, ръководителя на смяната. Припрян женски глас започна да го навиква, че не им съобщили за някакво предаване. Страхил се ядоса и затвори телефона.

— Защо се карате в тия свински празници? — попита бай Спиридон, възрастният техник, който шиеше гоблени. Той бе влязъл безшумно, за да се посъветва с Елена, раздвоен между тревистото и масленозеленото. Тя бегло погледна неясния пейзаж.

— По-добре тревистозелено… — налучка Елена.

— Петното ще изскочи от общия фон — колебаеше се бай Спиридон и прерови кутията си с конците.

На Елена никак не й беше до гоблени. Страхил Василев си излезе от залата и не я запита къде ще бъде тя на новогодишната вечер. Нито пък как ще живее в тези две или три години, когато той ще работи в Близкия Изток. Нима нещо й е обещавал, та да я пита… „Всеки по своя път“ — каза си тя и така погледна бай Спиридон, че той, в ръка с гоблена и простодушно изражение на лицето, побърза да се върне на работното си място.

Той бе техник на енергийния комплекс, който осигуряваше необходимите напрежения за захранване на станцията. Сред бушуващите енергии от двата далекопровода, сред опасности от аварии и токови удари кроткият бай Спиридон извезваше дървени мостчета над романтични води, запустяла воденица или самотна пейка в есенна градина. От министерството му поръчаха гоблени с пощенските емблеми и портрети. Бод след бод, бай Спиридон и тях докара на прилика, а гоблените му бяха раздадени като подаръци на чужди делегации.

Най-после дойде другата смяна и автобусът пое обратния път към града. Елена седна най-отзад и гледаше разсеяно през опръсканото с кал стъкло. От предната седалка, обърнат към спътниците си, Страхил ги занимаваше да им разказва пропуснатата серия от някаква криминална поредица. В думите му имаше толкова хумор и остроумен коментар, че Елена си помисли: „Колко е жизнен! Само той ли не е уморен…“ Едни слязоха на разклона при телевизионната кула, Елена скочи почти в движение при спирката на квартал „Младост“. Кратко „чао“ и всеки ще потъне в своя свят на грижи и радости, ще поеме дела си от сложността на битието. Два дни и три нощи — до следващата смяна, с измамната близост на хората до тебе.

Тя бе решила да отиде направо при Ганка, но се върна в къщи, за да смени пуловера и панталоните. Облече роклята си от вълнен пепит, която носеше с моден широк колан от черна кожа, а върху нея — палтото от Мароко, от естествена кожа, разбира се, една валутна заплата на баща й. Мина през подлеза на булевард „Ленин“ и бързо се отправи към „Главпроект“. Изкачи се с асансьора до деветия етаж на многолюдната сграда.

В ателието, където работеше Ганка, празнуваха нечий рожден ден. Върху чертожна маса, покрита с бяла хартия, имаше коняк „Преслав“, кутия шоколадови бонбони и малки чепки позавехнало грозде.

Ганка я видя и скочи да я посрещне.

— Елена — представи я тя на поразвеселените си колеги, — инженерка по далекосъобщителна техника, работи в Космическата, в Плана. Сваля звезди от небето.

— Свежо присъствие в нашата компания — заинтересува се един попрехвърлил годините архитект с масивни плещи и спортен загар на лицето. Той придърпа стола си към Елена, но скоро забрави дори името й. Разговорът се завъртя около неговия проект за селищните системи в Котленския балкан и архитектът разпалено го защищаваше.

— Тази старобългарска архитектура не иска само кърпеж с камък и дърво, ами живот, хора… Иначе е мъртва, ще рухне. Добре де, ще вземем няколко къщи за бази на „Главпроект“ и „Енергопроект“, на връщане от морето и аз, и ти ще спрем за няколко дни в Ичера и в Медвен, но всеки иска къща с домакиня. Една бабичка да е, но да шъта, да ти подаде чисти чаршафи, сутрин едно мляко да ти свари. А то и бабичките са кът, по Балкана хора не останаха…

Елена слушаше мълчаливо, първо с интерес, после — безучастно. Приятелката й оживено разговаряше с някакъв млад мъж и не забеляза, че Елена придръпна стола си към нея.

— Донесох ти „Книга на песните“ да видиш как се слави и прославя името ти — каза непознатият и подаде на Ганка едно томче с някогашната платнена подвързия на издателство „Хемус“. Тя с шеговита интонация прочете на глас:

Ганке ле, луда подлудо,

подлуди гора зелена,

подлуди вода студена

и мрена риба в морето,

в морето и по реките,

и пъстра птичка в гората,

и буйна трева в полето

и мене подир овцете…

— Много мило — забеляза Елена, — съвременна седянка в „Главпроект“… И седенкарски тръпки.

Ганка не обърна внимание на малко злобничката й забележка. Вниманието й бе погълнато от младия хубав мъж и се обръщаше все към него.

— Името ми е типично котленско — каза тя. — Едва бях проходила, чимширите по двора стърчаха една педя над мене, и вече знаех да пея: „Изкарвай, Гано, говеда, твоите, Гано, моите…“ После от Именника на Светия синод научих, че името ми означава ни повече, ни по-малко, а владетелка, жена на хана…

— Къде ще прекараме Нова година? — делово я запита Елена.

Ганка не отговори, сложи грозде в капака на кутията за бонбони и покани с усмивка младия мъж. После стана и се отдалечи с Елена към прозореца, който гледаше към зала „Универсиада“.

— Аз вече имам куверт за „Парк-хотела“, местата на масата са определени… Защо по-рано не ми се обади?

— С този ли? — попита Елена.

— Да… Нов колега е и много ми допада… Този път съм решила да кова желязото, докато е горещо.

— Кови го… — вдигна рамене Елена, малко ядосана от безразличието на приятелката си. — Аз ще прекарам с моя компания.

— Тебе, мило, не те мисля — каза Ганка и я изпрати до асансьора. После нетърпеливо се върна при своите.

Елена отново мина през подлеза и от булевард „Ленин“ взе автобус номер осемдесет. Софиянци на шега го наричаха „цветния“ заради пътуващите с него студенти от далечни страни. Слезе на спирката в своя жилищен комплекс „Младост“ — едно. Добре че е на една пряка от булевард „Насър“, защото за „Младост“ — три зевзеците казваха, че е по-близо до Пазарджик, отколкото до София. Новите комплекси оправдаха името си. Тук никой нищо не бе получил в наследство. Старите хора бяха много малко, пенсионери, доведени от провинцията, за да гледат внуци и да откриват по едва отличими белези в кой блок живеят. Апартаментите в панелните или полупанелните блокове бяха купени, наети или се изплащаха от заплатите и премиите на служители, специалисти, работници. Все нещо бе недостроено или недоправено, до крехкото дръвче и розов храст се копаеше заради непоставена навреме телефонна мрежа, през затревената алея минаваше самосвал. Липсваха магазини, поликлиники, кафенета, но кварталът, пълен с млад народ, имаше свое очарование и своеобразен облик. Между блоковете надзърташе Витоша, от високите етажи се виждаха далечните силуети на Верила и Стара планина. Новодомците, подгонени от шума в центъра, се радваха на тихите алеи без громола на трамваи, автовлакове и камиони. Майки с детски колички, малки ученици, студенти, чилийци и виетнамци — това бе пъстрото население през деня между булевардите „Насър“ и „Алиенде“. Вечер излизаха мъжете и въздухът сякаш бе напоен с аромата на дързост и задиряне.

Елена обичаше своя млад квартал, но сега вървеше бавно, с угнетено настроение. Двама мъже я изпревариха и се запътиха към паркиралите коли. Единият носеше обемист пакет. Тя неволно чу разговора им:

— Цял месец идвам за това шкафче за баня — няма и няма… Сутринта получили, на обед вече ги свършили. Сумати нерви и време изхабих, но жената не отстъпва: „С кола си, вика, прескачай, все ще завариш нещо…“ То една проста закачалка докато намери човек…

— Приспособявай се и не се ядосвай — успокои го другият. — Ерзаци и неврози…

— Най-после се сетих да оставя на продавачката капаро, само че малката „забрави“ да го впише в сметката. Но пък шкафчето е в ръцете ми — радост в къщи.

— Това е положението, зависиш и от будкаджийката дали ще благоволи да ти продаде обикновени бисквити. И тя ще ти каже няма, защото не си обръснат. Не купувачът избира и е ухажван, за да купи, а точно обратното. От нямането е, то е първото, после идват култура, възпитание и прочие глазури…

Елена отмина двамата мъже, които наместваха пакета в багажника на колата. Тя изучаващо огледа своя зелен „фолксваген“, купен от родителите й през четирите години работа в Мароко. Той си стоеше ведно с другите коли, паркиран пред блока, и душеше с ниската си предница някакво подобие на цветна леха. Елена следваше в София и не пожела да отиде в Мароко, където нямаше нейната инженерна специалност. Майка й се боеше, да не би да се омъжи още студентка, но Елена беше прекалено самостоятелна и разсъдлива, за да отдаде някому безгрижната си свобода. През ваканциите отиваше при родителите си, но пак научи сносно френски и английски. Баща й бе агроном, майка й — медицинска лаборантка. Вече броеше не годините, а месеците, които й оставаха до пенсия.

На кухненската маса Елена намери оставена от майка й бележка какво да купи, като слиза в центъра. Ведно с правото да кара колата, родителите й предоставиха и задължението да пазарува. Баща й със своите чести командировки по окръзите и аграрно-промишлените комплекси носеше само някои редки за столичните жители деликатеси. Майка й ограничи покупките си само до супермаркета на „Насър“. Всичко друго трябваше да пазарува Елена — „иди с колата“, „донеси с колата“. Тя придоби опит за качеството и цените и успяваше да се справи с това почти единствено задължение, освен подреждането на своята стая. Елена се държеше приветливо и спокойно, не беше свадлива и придирчива, но понякога и върху нея връхлитаха „стресовете“ на столичната търговска мрежа. Оня ден пазаруваше в магазина за месо и колбаси на булевард „Дондуков“. Продавачката, в критична възраст, с къси крачета и опрян на тезгяха дебел корем, явно гледаше с досада на проточилата се опашка. За миг лицето й светна, друга продавачка със синя престилка от съседния магазин за южни плодове й донесе пакет с банани. Тя пък й отмери без ред отбрано месо, а след това пет минути споделяха новини за колежките си от близките магазини. В опашката се появи глух ропот: „Каква е тази взаимообразна търговия, да не сме в епохата на натуралното стопанство?“ „Колежка ми е, затова.“ „Като ви е колежка, да не би да има право на специални услуги, на покупки без ред и само на отбрана стока.“ „Е, стига де, ама че устати хора, емнали ме като махленски клюкарки…“ — махна с ръка продавачката и невъзмутимо продължи беседата си. „Натурално стопанство — засмя се Елена на определението, което подхвърли някакъв мъж, — само че ние сме от друго племе…“

Беше нейният ред, продавачката в критичната възраст я измери с очи и постави на кантара две крайни парчета салам, от които висяха канапи. Едното беше така омърляно, с отпечатъци от пръстите й, че гнуслив човек на котката си не би го хвърлил, а не да седне да го яде…

— Моля, дайте ми едно цяло парче — каза тя.

— Това съм измерила, това давам… Крайните аз ли да ги ям? Виж ти, за племена говори, с култура…

Елена стоеше объркана, но не посегна към пакета. Продавачката не спираше да приказва.

— Няма да купя — каза Елена и със зачервено лице от яд и неудобство пред хората се измъкна от магазина. През нощта тя се събуди с изопнати нерви и пак видя продавачката от „Дондуков“, която ръкомахаше и приказваше и в съня й.

„Българката е бѝта от бита̀“ — спомни си Елена разговора, който беше прочела във вестник „Труд“ с една видна поетеса, чиито стихове търсеше и обичаше. „Щом на нея й е трудно и на мене, без мъж и деца, какво остава за другите…“ Както се случва в семейства с едно дете, обградено от грижи и сърдечно внимание, тя предпочиташе да бъде дъщеря, а не майка, гостенка, а не домакиня, търсеше удобството пред риска, сигурността пред приключението и вместо обвързване — възможността винаги да направи друг избор. Ала в този къс декемврийски ден с предновогодишно оживление, което не я докосваше, с непознато досега чувство за празнота в живота си, Елена реши да пътува. Както си беше с пепитената рокля и коженото палто, само взе една чанта, в която сложи нощницата си и неразпечатана бутилка уиски. Бързо се качи във фолксвагена, сякаш някой можеше да я срещне и да я върне от пътя. На разклонението за летището изкара колата на старото Цариградско шосе. След Панорамния път пое по шосето към Карлово. Щом подмина село Горна Малина и казармата на поделението, където беше ходила на клетва на едно роднинско момче, войниче, започна изкачването на Балкана. Елена пресметна пътя в километри и минути, не и по натовареност. Очакваше след час и половина да бъде в Средногорието И да зърне разровените недра на „медната планина“. Тя не предвиди завоите на Гълъбец, пълзенето на първа и втора скорост всред обсадата от камиони и тежкотоварни коли. Откакто затвориха магистралата през Витиня, цялото движение бе натъпкано в подбалканския път. Тя се изпоти от напрежение и свали стъклото на прозореца. Вместо горска свежест лъхна я ауспухов дим. „И за него е така — помисли Елена. — За да дойде при мене и той не хвърчи, ами педя по педя — върти кормилото…“

Най-после спря на площада в градчето. Знаеше адреса на Димитър Петрунов от нежните писма, които му бе писала през миналата есен и зима, а сега видя този омърлушен блок с няколко входа досами шосето. В събота следобед не се правят неочаквани посещения и тя реши да му се обади по телефона. Огледа се за автомат на площада и накрая влезе в пощата. Дежурната служителка я чу кого търси и многозначително се усмихна.

Сърцето на Елена се разтупа, когато той най-после вдигна слушалката. Беше изненадан и смутен, от начало помисли, че му се обажда от станцията в Плана. После каза: „Почакай ме, ще дойда да те видя“, но не я покани в къщи. Елена излезе на ветровитото площадче. Почувствува студения лъх на нелюбовта. Защо дойде — да чуе един нравоучителен отговор? Можеше да си го спести.

Той идваше към нея с разкопчано палто, малко по-нисък от среден ръст за мъж, ала с широки рамене и хубава усмивка. Очите му под високото чело имаха топлокафяв цвят и гледаха без трепкания и свеждане на погледа, открито и съсредоточено. Устните и брадичката му бяха волеви, добре очертани, без изнежена пухкавост или отблъскваща чувственост. Познаваше тази твърда и свежа уста, без мирис на тютюн и алкохол. Искаше да я целуне тук, на площада, но Петрунов само й подаде ръка:

— Добре дошла! Не те очаквах — гостенка от Космоса.

— Толкова ли съм ти далечна — попита с усмивка Елена.

— Да пием нещо — предложи той и я поведе към новата сладкарница в дъното на площада с неуютно голям салон и маси без покривки. Щом го зърна, сервитьорката се завтече да подреди една маса до широкия като витрина прозорец.

Елена го гледаше, намираше колко е привлекателно лицето му и сдържаните му маниери, какъв душевен заряд излъчваха очите му и не бързаше да поведе разговор. Интуитивното й женско чувство сякаш й подсказваше, че ще чуе нещо, което ще я нарани и ще реши отношенията им. Той също я наблюдаваше с изучаващ поглед — толкова ли е хубава, със златистокафеникава кожа и стройно тяло, полегнала на дюните в несебърското лято, светлоокото момиче с джинси, което тичаше към него в Плана, сподирено от веселия лай на кучетата… Или това бе очарованието на младостта, естественото душевно обаяние на младия човек, което бързо завладява и създава вътрешната връзка между хората, поражда любовта, копнежа, томлението на плътта?

Елена отпи от чая, в който наля капка коняк, и го попита:

— Защо не ме поканиш у вас?

— Не съм сам, Елена… До Нова година ще се оженя.

Тя замълча и сведе очи. На Петрунов му дожаля, трябваше да й пише, да я подготви. При цялото си деликатно отношение към нея заради младостта й и щастието, което изпита от нейната близост, той реши, че не трябва да скрива истината или тя да я научи от други хора. Имаше своето душевно оправдание, Елена го знае, само тя — направи й предложение, тя с недомлъвки го отхвърли, не погледна сериозно на нещо, което е съдба, живот.

— От лятото до зимата могат много неща да се случат… Ти закъсня, Елена, не ме потърси, не ми се обади — каза Петрунов и замълча. Най-неуместно сега бе да упреква нея.

— Каква е… твоята бъдеща жена?

— Момиче от моята долина, както ти ми препоръча… Аз го конкретизирах — момиче от моя завод.

Елена долови неволното предизвикателство в думите му, душевния реванш, който всеки мъж търси при една несполука или несподелена любов. Но при тях взаимоотношенията бяха други, неопределени, тя просто искаше отсрочка, време… Време, от което се беше възползувала друга жена.

— И тя ли е отлята за тебе? — ревниво попита Елена.

Петрунов не отговори и леко се намръщи. Един истински мъж не сравнява жените, които е обичал. И среднощният страстен шепот е неловък в дневната светлина на площада.

— Аз исках да се оженя, кой може да ме осъди? — попита той, сякаш разговаряше със себе си.

— Защо да те съди?

Елена в миг осъзна разликата между своето и неговото поколение. Тя и приятелите й нямаше да си зададат подобен въпрос, защото никак не ги интересуваше мнението на околните, когато трябваше да решават собствените си проблеми.

— Ще си отида — каза Елена. — Щастлива Нова година!… Няма да ти изпратя картичка. Би трябвало да я напиша „за семейство Петрунови“, а не искам…

— Аз също не исках да те огорчавам, Елена… И да те насилвам.

— Настроенията на жените се променят.

— Не и за сериозните неща… Ти си израсла в сговорно семейство, представите ти за живота не са изкривени.

— Кое може да изкриви човека?

— Много неща — наследственост, тежко детство, душевното отрицание на видяното в къщи, дълбоко преживян неуспех в младостта, гнета на непризнанието, незачитането… Какво ли не?

— Ти можеше да бъдеш по-настойчив, да ме упътиш.

— В любовта няма упътвания, Елена! Според мен, освен задължителната култура и етика в поведението, никакви други норми не съществуват. Обичаш или не обичаш, това е! Упътвания и ръководства няма.

— Щом обичаш един човек, непременно ли трябва да живееш с него и за него. Това ли е условието, за да не се разминат пътищата ви — изясняваше си на глас Елена своите скрити мисли и колебания. — И след раздялата — злост, недоброжелателство…

— Зависи от хората — отвърна Петрунов. — Мисля, че при нас ще цари само симпатия и доброжелателство.

Елена се усмихна и сложи ръката си в шепата му. Той не се отдръпна, но бегло се огледа. После стисна леко малката й топла длан.

— Защо толкова бързаше да се ожениш? Ти веднъж си имал семейство, дъщеря ти е голяма… Може би нещо те кара да бързаш — каза Елена с внезапна враждебност към непознатата, която го чакаше в неговия дом.

— С майка до море, с жена през море… Не искам да бъда самотен мореплавател.

— Жалко, че не ме запозна с майка си.

— Тя е обикновена селянка, но е много будна жена. Бяхме бедни, аз — най-големият от децата. За да ме издържа в гимназията, тя стана прислужничка в училището. Заплатицата си изпращаше в града, за мене.

— Ти беше пръв ученик в гимназията, нали?

— Дано с това да съм оправдал усилията на тия, които ме направиха човек.

Петрунов отдръпна ръката си. Елена долови, че бърза и е неспокоен, но не иска да я засегне. Всъщност той и каза най-важното още в първия миг: „Закъсняла е“… Но тя с упорството на победения и на забравения искаше още да го разпитва, да дълбае със сонда в пластовете на душата. Обидата щеше да бъде по-малка, ако неговият брак е плод на обстоятелствата и невъзможност да избира, отколкото на нова и силна любов. Но Петрунов не й подсказа нищо, което тя да поеме като болкоуспокояващо.

— Защо ти не дойде в София? Имаш възможност да работиш на места, недостъпни за другите. Между нас нямаше да има проблеми — аз да напускам работата си… На първо време щяхме да живеем у дома.

— Аз съм заложил много в този завод, в този комбинат. Тук е моето първо и засега единствено работно място.

— Чета във вестника, че сте изпълнили графиците за добив на електролитна мед със сто и едно на сто… Ей ти, медно човече!

Петрунов се засмя:

— Добре че с нещо ти правим впечатление. Не се мисля за незаменим, при наличието на толкова способни хора това е глупост, но засега никой не познава по-добре от мен производството и неговите перспективи, главните направления. Не мога да надскоча себе си, но знам, че всеки ден съм на изпит пред инженерите, пред работниците.

— Ти си много привързан към завода — каза Елена.

— Привързаност ли е, рутина ли е, можеш да го наречеш, както искаш… Моята главна цел сега е не само да поддържам висока чистота на медта, да бъдем конкурентноспособни, което е много важно за малка страна като нашата в един свят, където вече няма евтина суровина, но и да очистим въздуха, небето над България.

— Това са проблеми, които не стоят само пред нас, а пред света — забеляза Елена.

— Ние закъсняваме, а това може да бъде пагубно за хората, за планините, за цветето, за усмивката.

— Разбирам те — каза Елена и стана от стола си. — Желая ти много щастие. Ти го заслужаваш.

За миг си помисли — не е ли той от хората, които поемат изцяло не само дълга върху себе си, но и самата любов, била тя нещастна, невзаимна, те ще я понесат като участ. Не, нека е щастлив — без нея…

Инженер Петрунов я изпрати до колата. Лицето му бе печално. Тя бързо подкара фолксвагена, махна му с ръка. И двамата почувствуваха, че бе нелепо делнично, делово, а бе раздяла… „Боим се от силните думи — каза си Елена. — Може би ще се отучим и силно да чувствуваме…“ Изкачи се през прохода и преди да започне спускането на асфалтната лента към София, спря до една крайпътна чешма. Наплиска лицето си и без да знае защо, навлезе в гората.

Първите снежинки, леки като дихание, долетяха от сивото небе към голите клони на буките и габърите. Гората беше строга, замислена, без опияняващото майско зелено и алената кръв на дивите ягоди по ръце и устни. Елена тръгна по една стръмна пътечка с ронещи се камъчета, улавяше се за клоните на ниските борчета от залесения рид. Ръцете й замирисаха на смола. Изкачи се на върлото и спря на върха. Виждаше се меката заобленост на Средногорието, Медната планина и неговия град на щъркелите. Чиста мед, чист въздух… Едва сега Елена осъзна титаничната борба на този скромен човек, обречен на труд и неразбиране. С протегната ръка за капчица любов той вървеше в тези планини, вървеше към нея… Защо й остана малко чужд, защо не сподели копнежа му и за чист живот?

С кого и къде да прекара тази глупава новогодишна вечер? Или да си остане в къщи, пред телевизора, при недоумяващите погледи и внимание на майка си и баща си, което ще скрива тяхното съчувствие. Ако на никого не си нужен, трябва да си готов на самотност, да приемеш жребия, който сам си избрал.

Елена дълго стоя на върха. Снежинките се топяха в косите й.

Ивайла не обичаше да пътува през зимата, но към средата на февруари замина за Бургас. По същото време там щеше да бъде в командировка от „Енергопроект“ и Мила Родева. Ивайла прецени от стар опит, че би било добре за няколко дни да избегне разговорите в Радиото, въпросите, недомлъвките или пък тънкия фалш на някои поздравления около нейното „преместване с повишение“ в програма „Знание“. Няма повече да води своя петъчен „Разговор с вас“ по злободневни теми, а ще организира лекции по български език, география, математика. Не „сеене на недоволство“, както я бяха характеризирали някъде, а безопасна просветителска дейност без патос и неудобни въпроси… Но всичко бе подготвено и поднесено благоприличие, без сътресения, с благовиден предлог — повишение, със своя опит на радиожурналистика да закрепи новите редакции. Само най-прозорливите и, разбира се, Ивайла, която чувствуваше как се сгъстяват облаците край нея, разбраха същността на нещата. Тя помнеше своята драма преди десет години, когато трябваше да напусне вестника — как се разболя и задълго излезе от строя. Прие промяната, без да каже дума. Бяха й подсказали, че другото предложение за нея е в детската редакция, по-добре — в „Знание“.

Директорът на Радиото, който очакваше усложнения, беше доволен, но смътно се опасяваше, че „шило в торба не стои“. Ивайла му поиска няколко дни отпуск, за да отиде в Бургас.

— Родния ти град? — попита директорът.

— Да — отвърна Ивайла и се усмихна горчиво, — предимствата на родния край натежават, когато трябва да се съхраним или да намерим себе си. Спасителния бряг — корабокрушенците от сушата го търсят.

— Хайде, без басни, все сме под един покрив. Почини си една седмица и поемай новите си задължения. Знаеш, че по щата заплатата ти ще бъде повишена.

— Благодаря — каза Ивайла и не искаше това да звучи като ирония.

Прибра се в къщи и се обади на Мила по телефона:

— Не ми се пътува със самолет в тези мъгли и зимни летища… А и с кола — заледено е, ще караме бавно, цял ден. Ако искаш, да пътуваме с влак, експресът „Слънчев бряг“ е много удобен.

— Добре — съгласи се Мила, — ще телефонирам да ни запазят стая в „Приморец“. Той си остана най-добрият хотел, не искам да спим в панелните грамадища.

И ето най-после двете останаха сами в затоплената стая и не завесваха прозореца, защото погледът им все търсеше сиво-синкавите тонове на морето и небето, които се сливаха на хоризонта в някаква неугасващо светла ивица. Чуха пак вик на гларуси, замириса им на море и детство. В този град вече нямаха бащин дом, отдавна животът ги беше отвял със своите ветрове по други кръстопътища. Но тук бе тяхното пристанище, един свят, изпълнен със спомени.

С чисти лица без грим, разсъблечени и отпуснати, те пиеха билков чай, който Ивайла приготви в канче с бързовар. Наляха в чашите си и по малко коняк „Поморие“. Той ги сгря, бузите им порозовяха. Беше време за изповедни разговори, за душевна близост и негласно потвърждение на прежната привързаност. Приятелството им, въпреки че имаше периоди на отдалечавания, когато рядко се виждаха, остана непроменено от лудите гимназиални години до днес. И двете установяваха, че са се изменили, но старата им дружба остана непомрачена. Спомняха си с удоволствие момичешките палавщини, колко бяха „курназ“ в ония години, без да са глезени деца, как тичаха момчетата подир тях и каква радост беше да излезеш вечер на „движението“ по „Богориди“ с пълен джоб топли страгали. Оживлението „под часовника“, тъмните алеи на морската градина или парапета на плажа, откраднатите целувки, от които им се замайваше свят… Черната престилчица с бялата якичка, гимназистките с руси плитки, високи гърди и палави очи — те ли са или не са те в скучната, неопределена и малко тъжна възраст между четиридесетте и петдесетте? И двете участвуваха в девическия гребен екип, тренираха упорито и ако някой им кажеше, щяха да гребат до другия бряг на морето.

Докато Мила беше в банята, Ивайла премери температурата си, но не успя да скрие термометъра от приятелката си.

— Ще го счупя, ще знаеш — закани се Мила.

— Напротив, в добро настроение съм, защото нямам температура. Щом изляза от София и се оправям. Край морето има отрицателна йонизация на въздуха, както и в Пампорово… Чувствувам се добре само на морския бряг и във високата планина.

— Трябва да се живее и в София — каза примирено Мила.

— С налога бавно да умираш — сподели страховете си Ивайла. — От три години все тази малка температура, измъчих се! Всички изследвания са добри, само аз съм зле… Все ще ме застигне ударът в гърба.

— Не рисувай дявола на стената, за да не дойде, както казват унгарците — закани й се с пръст Мила.

— Не ми е все едно дали ще умра на петдесет или на седемдесет години — въздъхна Ивайла. — Струва ми се, че една година живот повече за мен няма да бъде просто биологическо съществуване. Повече ще напиша, повече ще кажа, с една стъпка ще се приближа до истината. Ако доживея до старостта…

Ивайла замълча и се замисли. Напоследък си мечтаеше: „Ако доживея до старостта, може би ще успея да напиша нещо добро. Миналото ще бъде забравено и ще започна нов живот. Ще се науча да се приспособявам, ще се стремя към хармония и прости радости. Ще отминат хората, които дълго и мъчително се превърнаха в мои зли идоли. Ще дишам леко, без упойката на душевната болка. Ще живея без любов, но и без разочарования, без амбиции, но и без обиди. Чувствата ще се уталожат като спомен за жажда, ще остане само ясната мисъл и доброта, доброта.“

В своите четиридесет години тя се стремеше да изпълва дните и нощите си с работа, да живее за другите, по-често тъжна, отколкото весела, повече замислена, преценяваща хора и събития, отколкото поривиста и отдадена на действието, каквато бе по природа. „Трябва да се държа, да не рухна“ — често си мислеше Ивайла.

— Защо си толкова угнетена? — попита Мила, като не сваляше очи от нея.

— Бих искала да умра в турско с бяла риза на бесилото или във фашистко — на гарнизонното стрелбище. Какво ни предлага нашето време — бацили и катастрофи?! Дори катафалката, която помним от детски години — да мине през целия град под камбанен звън, да има почит към смъртта, към отвъдното — дори и това го няма.

— Твоят черен хумор започна да ми действува на нервите — каза Мила.

— Аз съвсем сериозно си мисля, че от бесилото би могъл да възкръснеш — с правдивите си мисли, с изстраданите идеи. А не бавно и тъпо да умираш.

Мила докосна рамото й:

— Във всеки живот има сенки, но при тебе много са се сгъстили, просто са станали фобии… Борба, душице, борба за всичко под слънцето… Не знам защо ми превеждаш притчата за Хуан кроткия, като не се поучиш от нея. С благост и отстъпки пред всекиго не се влиза дори в рая. Нали „Агония на християнството“ от твоя любим Унамуно значеше „Борбата на християнството“.

Ивайла си легна и запали нощната лампа. Искаше малко да почете две нови списания, но Мила не я остави:

— Знаеш ли какво ти трябва — любов!

Ивайла се засмя:

— Това диагноза ли е или лечение? Толстой е казал: „Талантът е любов“.

— Най-обикновено женско щастие — да заспиваш на мъжко рамо.

— То остана в младостта — седна в леглото си Ивайла. — И друг път съм ти казвала: истински съм живяла, когато съм обичала. И най-щастлива — когато съм била обичана. Но има и други радости — пътуванията, планината и морето, книгите, театърът, хубавите разговори с приятели.

— Целият свят не може да ти замени любимия — каза убедено Мила.

— То остана в младостта.

— Хайде де, сега да не живееш в манастир? Да не би да са се вледенили сърцата ни или да не сме още млади и привлекателни жени — погледна я изпитателно Мила.

— Може би и на мен Хамлет е казал: „Офелио, иди в манастир.“ Животът е изтъкан от компромиси, от липси. Моят дял вече е самотата.

— Самота и сладостно човъркащи съзерцания. Пусти дни, празно на душата, живот — как да е. Дори в подробностите — ние имаме желание да се облечем добре, да бъдем с чисто бельо и хубав парфюм не заради целия свят, а заради избрания, любимия. Не мога да те позная! Да бъдеш с всички, а не с един, това значи да не бъдеш с никого.

— Тия, които са родени да живеят заедно, не се откриват или не могат да се приближат — каза Ивайла. — Други, които живеят заедно, не се обичат — нима ти казвам нещо ново? Днес трудно се опазват нежните тайни.

— Зависи от хората — потвърди Мила. — От възпитанието, от характера и културата им. Лично аз…

— Твоето е по-друго. Имам трудна съдба да бъда донейде известна и някои хора да се интересуват какво мисля, какво правя, с кого се срещам. Понякога имам чувството, че не живея в дома си, а в чужд кабинет, където ме претеглят, изучават, наблюдават, но не с най-добри намерения, разбира се! Мен, дето винаги съм изпитвала отвращение от насилието. Чувствувам, по-скоро усещам, че нещо тъмно ме заплашва. Като епитафия над мене да напишете: „Любѝ и страда̀“, две думи, изпълнени с достойнство.

— Невъзможна си! Сигурна съм, че страховете ти са напразни. Едно е вярно, че на четирийсет години душевно сме по-беззащитни и по-крехки, отколкото на двайсет — каза Мила.

— Така е — потвърди Ивайла, — защото имаме и опита, знаем, че винаги може да се изхвърли трупът на една любов. Какви ли не кланици на чувства съм виждала, все в името на уреждането, на кариерата. Днешните мъже са твърде заети с тия неща и много повече са склонни да поемат товара на едно приятелство, отколкото на една любов. И любовта, и жените с характер ги плашат. Трябва да разберем това и да бъдем като тях.

— Никога не е късно да загубиш приятел — каза Мила. — Ти го наричаш кариерата, а аз ще ти кажа — йерархията, защото съм я доловила в душата му. Знаеш на кого. Нима той може да се доближи до мен истински, да живее като обикновен човек?

— Измъкна се от Средногорието и сега пак е голям шеф. Той не може да живее неовластен — каза Ивайла. И двете мислеха за Георги Загоров, но не обичаха да споменават имена.

— Доволна съм, че намерих сили да се отдалеча от него и да запазя семейството си, а може би и себе си — каза Мила.

— Радвам се за тебе. Рашко е достоен човек.

Замълчаха. В стаята като глухо ехо достигаше морският прибой.

— Обичам и един чужденец, колега, работим над общ проект — призна Мила нещо, за което Ивайла само се досещаше. — Беше ми необходим човек, напълно противоположен на Загоров. Това е за мене един душевен реванш.

— Внимавай да не го задълбочиш — каза тихичко Ивайла.

— Нещата се разрешават от само себе си. Той си отива, но бях щастлива. Лека нощ!

— Лека нощ — отвърна Ивайла и след малко чу равното, леко дишане на Мила.

Какво събира и какво разделя хората? Кога мъжът и жената са най-дълбоко и неразделно свързани един с друг? Защо, когато се обичаха, тя не помисли за йерархията? Може би Георги Загоров е бил тогава най-много мъж — с волята да строи, със смелостта да обича, а Мила — покорна на сърцето си, предана, нежна, беше най-много жена. В ония години и тя би могла да бъде на мястото на Мила — със същото възпитание и чувствителност. Днешната Ивайла е „социален продукт“, а младата беше по-добра, вървеше с перо в ръка подир своята и чуждата съдба. Доспат, Девин, Триград, Забърдо — нима Мила проклина времето, когато тя и Загоров строяха Родопската каскада, нима в градежа не остана и тяхната любов…

Ивайла дълго гледа лунния профил на приятелката си и не можеше да заспи.

В този мартенски ден от сутринта до вечерта над Родопа сякаш преминаха четирите годишни времена. Ивайла се събуди в стаята си на последния етаж в хотел „Мургавец“, Погледна часовника си, беше седем без четвърт. Тържествено слънце изгряваше в пролетно синьото небе над още снежното рухо на боровите гори. От топлината на радиатора шишарките върху мраморната плоча бяха се разтворили. Събра ги вчера в гората, като си правеше снежен човек с брада и мустаци от мъх. Кокичетата, натопени в чаша, бяха позавехнали. Откъснаха ги от една градина в Широка лъка, след като ги нагостиха с песни, рачел от тиква и печени картофи.

Владо Дървингов, филологът, който пристигна с нея, записа две касети широколъшки говор и вече тръгна към малкия паркинг пред музикалното училище, където сутринта остави колата си. Каза, че ще спре заради нея пред хотела в Пампорово, а той след четири-пет часа си е в София. След два дни беше прочутият „песпонделник“, Ивайла искаше да види игрите на кукерите-песяци. Дървингов заяви, че този обред отдавна е изгубил своя неподправено народностен характер и езическия си примитив. Той е човек зает, работи „на гише“, телефоните в „Езикови справки“ на Института по български език звънят, та се късат, няма време за туристически атракции. До една седмица ще си приготви лекцията за радиото, а пък Ивайла, щом има възможност, нека да прекара още ден-два на този въздух-балсам.

Минаха по дъговия мост, който свързваше южния и северния склон на селото. Заледено клонче се изпъна като струна и ръсна снежец над главите им. Ивайла се обърна още веднъж към белите пътеки между къщите. Каменни зидове, обрасли със зелен мъх, очертаваха тесни улички и навъзбог се сливаха с рида, със смърчовата гора. По-широчка бе улицата, която започваше от Сгуровия конак. Тръгнаха по нея и пак имаха чувството, че стъпват по плочестите покриви на къщите отляво.

— Още едно Търново — каза Ивайла.

Тогава чуха песента. Спряха и двамата, приковани от женския глас. На портата над желязното чукче-викало имаше пеперуда от черен креп, вестителка на невъзвратимото. Със скръбни и чисти думи некрологът известяваше за смъртта на „нашия непрежалим съпруг, баща, дядо и прадядо“, учител в дома „Майка и дете“. От снимчицата ги гледаше открито лице на планинец, роден в двайсет и шеста година.

— Вече дядо и прадядо… — забеляза Дървингов.

Въпреки траура, слетял учителската къща, вътре някой пееше и се чуваше ясно през открехнатия прозорец:

Момне ле, мари хубава,

заради тебе останах

на високана планина,

със двеста вакли овньове

и триста бели грошове…

Дървингов бързо извади касетофона:

— Да я помолим да повтори песента, какво ще кажеш?

— Те пеят за себе си, планината да ги чуе… Нали видя как неохотно говореха пред микрофона. Не обичат изкуствените положения — каза Ивайла.

Докато се суетяха, портата се отвори. Желязното чукче тънко прозвънна. Една още млада жена ги попита кого търсят. Казаха, че са от Радио София и тя ги покани във вътрешния двор; покрит с каменни плочи. Покрай оградата имаше само тясна леха с кокичета и нераззимен розов храст. От ниския прозорец ги гледаше саксия с червено мушкато.

Влязоха в „долната коща“. Телевизорът заемаше видно място в широчката стая. На масичката до прозореца със симетрично подредени върху нея книги, стоеше увеличена снимка на мъжа от некролога. Ниските одъри бяха застлани с козяци и кичени халища.

— Стопанинът си отиде — простичко каза жената. — Аз бавя правнуците, внукът е войник.

— Майка му къде е? — попита Ивайла.

— Отиде си за малко при своите… Тя е севернячка, от Ботевград.

— Кой пее — осведоми се делово Владо Дървингов.

— Другата снаха, тя е от Гела̀, нашенка — каза свекървата.

— Ако обичате да я повикате — настоя Дървингов.

Свекървата излезе и след малко дойде с булката, млада жена, смугла, с черни очи и малко възголям нос. Дървингов я помоли да повтори песента, но тя учтиво отказа.

— Аз нещо шътах и си репетирах… Вдругиден ще пеем на площада.

— Това добре, но аз няма да съм тук… Интересува ни широколъшкият говор. Бихте ли ни казали „Замолили са се овчарене“, ако я знаете.

— Кой не я знае — поусмихна се булчето.

— В наше село децата, като се намерят, преди да проплачат, пропяват… Кажи я, Марге, може да са чуеш по радиото — каза насърчително свекървата.

— Ами… — сви устни Марга и каза в речитатив:

Замолили са се овчарене

да дойде борже подзиме,

да са засбират момине,

момине по седенкине,

юнаци по попределкине…

— Благодаря — каза Дървингов и прибра касетофона в чантата си, — повече няма да ви отнемаме времето. Пък и нас път ни чака.

Качиха се в колата и след четвърт час бяха в Пампорово. Езиковедът акуратно я остави пред хотела. Ивайла му махна за довиждане и си помисли, че с такива хора като него се върши работа. Упорити, точни, делови, нищо не искат и нищо не дават от себе си. С тях пътуването е приятно, музеите — посетени, природата — оценена. В техния триизмерен свят ще се чувствуваш удобно и бъди готов за самотност.

Ивайла скочи и разтвори широко вратата към терасата. Опря се с длани на дървения парапет, изпъна тялото си в няколко гимнастически упражнения. Докато пиеше кафе в сладкарницата с панорамен изглед към далечините, слънцето заседна в облаци и заваля едър, „театрален“ сняг. Красивите кристалчета се виеха в бавен хоровод, някои достигаха до стъклото на прозореца и се топяха върху него. Настроението й беше приповдигнато, идеше й да каже „Ой, снежинке, лекокрила“, като в детско стихотворение. Небето се замрежи и посивя, чуха се гръмотевици. Топлият дъх на Егея, който стигаше по поречието до Карлъка, до Голям и Малък Перелик, се преборваше за час с климата на високата планина. Към обед времето утихна, не беше слънчево, но тихо и безветрено. Ивайла се изкачи до хижа „Студенец“ по пътеката край скиорските писти. До връх „Снежанка“ с радиотелевизионната кула взе втория лифт. Във въздушната перспектива на откритите му седалки като сини, червени и жълти пламъци разцъфтяваха костюмите-грейки на скиорите. Зърна върху снега изтървана женска ръкавица с монограм. Тя аленееше върху недокоснатата белота като малка тайна.

От високо като от птичи полет тя виждаше надлъж и шир, радваше се на тънката еленова следа, начупила заснежената кора, на будния ручей, проял затрупалата го пряспа, на вледенената дреха на водопада при Орфеевите скали.

— Ден като подарък — каза си Ивайла.

Спомни си задръстеното движение, клаксоните и ауспуховия дим в трескавия поход на колите по техния булевард, неприветното зимно ежедневие в града. В миг реши, че трябва да забрави грижите-спътници и многообразието на заобикалящата ги сивота. Ден като подарък, белота и слънце, може би някой я очаква в онази далечна хижа със синкав дим над комина… Природата я успокояваше със своето хармонично присъствие, със своята вечност.

На Снежанка беше пълно със скиори и туристи. Ивайла погледна околните върхове и си помисли наистина ли се вижда Атон и Купена над град Драма? Упъти се към съседния лифт, който водеше до Смолянските езера. Надолу седалките се движеха празни, скиорите се спущаха по широката и плавна писта. Тя си взе билет и тръгна към лифта, когато някой високо й каза:

— Добър ден!

Ивайла се обърна и погледна високия, усмихнат скиор. Той не я остави да се взира в лицето му, напомни й откъде се познават:

— Идвахте в Космическата, в Плана, за „Разговор с вас“… Защо напоследък не водите това предаване, не ви чуваме гласа?

Ивайла знаеше, че има купчина писма при директора със същия въпрос. Нека той да им отговаря…

— Сега разговарям със себе си — усмихна се тя. — Водя друго предаване от програма „Знание“. Вчера записвахме широколъшки говор, както казват езиковедите — остров сред българските диалекти. Запазен старобългарски изговор на гласни, тройна форма на определителния член — лицето, лицено, лицесо…

— И това ви увлича? — попита Страхил Василев.

— Разбира се — каза Ивайла. — Вие на почивка ли сте?

— За три дни гостувам на колеги от кулата. Скоро ще отивам на работа в чужбина и дойдох да кажа „довиждане“ на местата, които обичам.

— В чужбина ли, защо?

— За по-голям професионален опит, инженерните знания днес за пет години се променят. Освен това имам да решавам и някои лични проблеми.

— Идете — каза Ивайла, — ще се върнете по-мъдър.

— По-богат — надали, но по-мъдър, възможно е — отвърна инженерът с усмивка.

— Там горе ли спите? — попита Ивайла и посочи върха на телевизионната кула. — Вижда ли се Атон?

— Дори не мога да се изкача, асансьорите не работят. Колегите са в аварийно положение, от два дни са на дизел, електрозахранването е гръмнало. Те ме пъдят навън със ските, но аз искам да им помогна, неудобно ми е.

— И тук е трудно — каза Ивайла. — Днес аз бях повярвала в доброто като в приказките…

— Животът не е само безрадостен и мъчен бит — отвърна Страхил Василев, — но навред изникват въпроси — с какво човек трябва да се пребори и с какво — да се примири.

— Елате утре с мен в Широка лъка, много е близо — неочаквано предложи Ивайла. — Ще гледаме песяците.

— Добре, ще дойда — още по-неочаквано прие той поканата. — Ще ви намеря по обед на площада, където са игрите. А сега накъде, при езерата ли?

— Имам това намерение.

— Да не ви търсим из планината! Ако спре лифтът, те са на двайсетина километра път, в снежни преспи.

— Чух, че сте планински спасител, ще ме намерите с безкористието на младостта.

— Хайде, качете се на лифта, защото след час ще спре. Вижте най-голямото езеро „Окото“ и веднага се върнете обратно. Лятос езерата са много красиви, сини, преливат едно в друго, сега са заледени. Чао!

И полетя по пистата. Може ли с лифта да догони скиор?

На другия ден Ивайла взе автобуса и отрано отиде в Широка лъка. Беше прочутият песпонделник и кукерите вече дрънчаха из селото с тежките си чанове, натъкмени по поясите им. В дрехите преобладаваха цветовете на мартеницата — бяло, червено и черно. Огромните им маски бяха от козина.

Песяците от Широка лъка бяха последни в днешния празник. Те се зададоха, въоръжени със саби-спатилки и пищови, пълни с пепел. Невястата беше с вълненик и престилка, бременна и с люлка на гърба.

— Живописна дивотия — каза една лекарка от София с хубав зимен тен на лицето и „холивудски“ руса коса. Тя дойде със същия автобус с Ивайла да гледа игрите и по пътя се запознаха.

Песяците изгориха сламата и пречистиха душите си от злото и страданието. Лошите духове бяха прогонени. Убитата невяста възкръсна… Плодородието прииждаше… Карнавалът привършваше. Други чудеса не се случват. Никой няма да дойде — срещи, случайни и неслучайни, ски, дизел, токови удари.

— Много страшни песяци — каза някой на един дъх от нея.

Тя се обърна и видя засмяното му лице. Смесиха се с тълпата и тръгнаха към края на селото. На сводестия мост Страхил Василев предвидливо я улови за ръка. Последните къщи останаха зад гърба им.

— Красиво като нарисувано — каза Ивайла.

— Бихте ли живели в тази дупка? — попита инженерът. — Кукери, песяци — те принадлежат на друга епоха, на друго мислене. Предлагам да опитаме пъстървата във „Воденицата“ на Стойките.

— Може да не живеем тук, но трябва да идваме — каза Ивайла. — Важно е чувството за принадлежност към този народ, за общност. На Илинденския събор съм виждала да пристигат цели родове, и то всяка година под едно и също дърво.

— И си говорят на широколъшки под звуците на каба гайди — засмя се Страхил Василев.

„Любовта има широколъшки говор — помисли си Ивайла. — Ще му кажа така, като седнем във «Воденицата», той нека си го тълкува.“

През юли и август Георги Загоров не успя да излезе в отпуск поради усиленото строителство. За първи път от много години насам лятото му мина без ароматния варненски бряг. В хотела стана невъзможно да се спи, сега там бяха се разположили младежи спортисти от някакви гребни екипи, които през деня тренираха в язовирното езеро, а вечер се отдаваха на шумни забавления по стаите си и в ресторанта. Загоров криво-ляво се настани в една заводска квартира, но пак през вечер отскачаше до София. Покой и тишина намираше само в своята вила в Бояна. Румяна, младата преводачка, която от време на време идваше да спи при него, благоразумно и без много шум се измъкна от обятията му. Тиха ярост обзе Загоров, когато научи, че Руми заминала на море с някакъв млад мъж, научен сътрудник. Почувствува се стар, изоставен. Пренебрежението най-много го дразнеше и ожесточаваше. Дойде и това време — жените да го напускат сами, четвърт час преди той да се е решил на раздяла. Загоров не помисляше, че интимните връзки с известен човек като него, които той не искаше да завършат с брак или с една обществено приета публичност, злепоставяха приятелките му и те предпочитаха бъдеще с по-сигурни взаимоотношения. Тежеше му заръката-закана на мъртвата съпруга, на Нонка: „Да не повтори…“ Нищо не се повтаря — нито младост, нито любов. И онова вдъхновено строителство на родопската каскада, после епопеята с язовирите в Сирия, нима приличат на днешния му ден, унилото и нежелано изпращане в Средногорието, където се чувствува едва ли не като заточеник.

Прибираше се самичък в бекярската квартира с униформени мебели, които му напомняха за канцелария. Имаше време да помисли върху постъпките си и жизнения си път, надхвърлил шест десетилетия. По-често си припомняше детството на пастирче и борбената младост, отколкото зрелите си години, когато разстоянието между него и обикновените хора започна бързо да се увеличава. Нима отново е настъпил спадът и той трябва да промени начина си на живот, да приеме забравата и застоя. Казваше си, че трябва да развива у себе си чувство за справедливостта на промените. Човек не може винаги да бъде на върха, от него да зависят други хора, да изисква предимства, почит и внимание. Все още загубите са по-малко от придобитото. Обичаше доброто здраве, дългия живот, осигурената старост. В неговия род на дълголетници — ето че ги има, поне до днес. Още го радваха жените, внуците, лова с приятелската дружинка, ценеше хумора, точната и остра думичка, анекдотите, на които гръмко и от сърце се смееше. Ала с годините равнодушието му към съдбата и трудностите на другите се засилваше, бавно вкаменяваше сърцето му. Най-напред го забелязаха околните, след това и близките му. Някои се поотдръпнаха от него. Загоров пренебрежително махаше с ръка, че може без този и без онзи, но хората край него оредяха.

Пролетта и лятото в Средногорието наистина го разтревожиха не само с неудобствата, които той приемаше като наказание, и с трудностите на строителството, навалящи една върху друга. Измъчваше го неизвестността — докога ще остане тук? И през зимата ли ще препуска по заледените завои на „Гълъбец“?

Като първа лястовичка през април, предвестница на добри новини и затопляне, дойде поканата, че е включен в отговорна делегация, която ще посети Сирия. Георги Загоров се зарадва, не са го забравили. Това пътуване не може да бъде случайно, то е знак за промяна, благосклонност на съдбата. Посещение в страните от „Фронта на твърдостта“ днес имаше важно политическо значение. Оценяват старите му заслуги, многобройните му приятелски връзки с населението, с политически и стопански дейци от Сирия. Историята с двете броеници бе широко известна. Ивайла Богоева, с която го запозна Мила, разказа за тях в едно от своите най-слушани предавания.

… От една година бе в Сирия като строител на язовири и ръководител на българските специалисти. Нонка още беше жива, пътуването я развличаше, научи се дори да плете като другите българки, радваше се на хубавите прежди, на изобилието в арабските пазари. От „сука“ в Дамаск, а после и от Бейрут купиха златни пръстени и медальони за сина и дъщерята. Той малко се свърташе в къщи — с лендоувъра по строежите. Сирийците оцениха енергията и деловитостта, всеотдайността му в работата, в която напираше и желанието да се хареса, по-дълго да остане в тази обетована библейска земя. Напоителната система Ашарне, язовирите Растан и Махарде, Белоран край Латакия на средиземноморския бряг, Ресафе, Абу Фаяд, малките язовири в пустинята, които промениха живота на бедуините в безкрайното им пътуване между зелената диря на тревата и сухите уста на сушата — къде не остави частица от себе си. Тогава получи подарък от своя сирийски колега, генерал и министър — броеница с тридесет и три зърна — символ на язовирите, построени с българско участие и помощ. Шест години по-късно, когато си тръгваше от Сирия, Георги Загоров върна на генерала традиционния подарък за арабския свят, но броеницата бе с петдесет и едно разноцветни зърна — сини, розови и зелени, точно по броя на построените, проучени и проектирани язовири.

Ден-два, преди да отпътува с правителствения самолет за Сирия, Загоров се отби на „изход-тунела“ и потърси Живко и Здравко, братята-близнаци. Видя ги в края на смяната, с оръфани и прашни дрехи, загрубели от недоспиване и подземна работа.

— Как сме, Живо-Здраво? — тупна ги свойски по раменете Загоров, а в гласа му прозвучаха нотките на покровителство и на ободряваща похвала.

В този миг той наистина бе разположен да направи нещо за тях — дори не по пътя на размяна на услугите — какво можеше да очаква от близнаците, просто така — в името на общите някогашни спомени и както скрито се надяваше — на близката раздяла.

— Лято не видяхме — каза Живко, — все в тунела. Там като е заесенило, студено, по скалите все вода тече.

— Остава още един километър, най-трудният участък. На кота 500 ще се срещнете с момчетата от „вход тунела“ и край. Балкана пробихме, не е шега! На кого в Сирия да отнеса поздрави от вас? Ще посетим две страни от „Фронта на твърдостта“, също не е шега.

— Броеницата с петдесет и едно зърна, която върнахте на сириеца — напомни Здравко и запали цигара. — Навярно са станали повече — и сините, и розовите. Само че кога ще построим нашите тунели и язовири?

— Виж, оградите на вилите станаха по-високи — каза Живко и протегна крака си с протезата.

— В кал газим — додаде Здравко, — до някои села тука още свестен път няма.

— Търпение, момчета, държавата да не е слънце, та навсякъде завчас да огрее. И ние сме влезли в голямата игра, в голямата политика, имаме своите права, но и своите задължения.

Първо Живко, после и Здравко станаха от грубата пейка пред помещението на компресорите, за да си ходят. Някъде отдалеч идеше гълчавата при автобуса. Загоров малко се засегна, изправи се и той. Тръгна към колата.

— Не казахте на кого да отнеса поздрави.

— Нашите приятели, сирийците, дето другарувахме, надали ще ги видите. И те са като нас, работници… Вие от колите няма да слезете — прецени Живко. — Гледам и тука — все летите на две гуми за София… Носете много здраве на водата в Растан.

Загоров седна до шофьора на черната волга и той бързо потегли.

— Паяци — каза си Загоров по адрес на Живо-здравовците, — иди, че прави жертви за такива… — „На добър час“ дори няма да ти кажат! Завиждат, с мене се сравняват, защо да съм аз, а да не са те. Светът се върти около тях. Паяци! Както работят, така ще живеят!

След като се завърна от Сирия, Георги Загоров стоя още две седмици в София, докато уреди преместването си. Едва като получи очаквания пост — генерален директор на външнотърговска централа, която изпращаше български специалисти на работа в чужбина, той се върна за ден-два в Средногорието. Беше доволен — ще работи с подбрани хора, валутни заплати, благодарност и нему, че са те, а не други, които чакат на същата врата. Отново пътувания в чужбина с преводачки. Сега Руми ще разбере какво е загубила, сделки, преговори, вилата в Бояна — отново удобния и комфортен живот. Качеството на живота зависи от нас, а своето той е постигнал…

В Средногорието Загоров завари своя приемник, минен инженер, работил десетина години в Родопския минен басейн. За ден-два му предаде работата. Инженер Торбов явно я разбираше по-добре от него и започна да си стяга куфара. Получи подарък от администрацията на новосъздадения стопански минно-медодобивен комбинат — сандъче с минерали. Върху медна плочка бе гравиран надписът: „На нашия пръв генерален директор — с благодарност от колектива“… Между другото Георги Загоров предупреди приемника си да внимава с инженер Петрунов да не го подведе, защото от такива неопределени хора всичко може да се очаква. Помисли да се отбие, за да каже „довиждане“ на първия секретар в Градския комитет на партията Панайот Найденов, но се отказа. Комбинациите на шахматното табло се промениха, сега той е силната фигура. Ако потрябва на Найденов, той ще дойде в кабинета му…

Не желаеше повече да преспива в градчето и късно вечерта потегли за София.

Отпътуването му приличаше на бягство.

Пролетта се забави и в края на март заваля сняг. От прозореца на своя заводски кабинет инженер Димитър Петрунов гледаше бялата тишина на снега и далечното слънце, което прозираше през плътните облаци като белтък на яйце. По уличките на градеца децата отново изкараха шейните, както през новогодишната ваканция. На пазарчето, където сутрин човек можеше да купи лански ябълки, моркови, плетеница лук и при добра слука — свежо зеленеещ спанак, старците се шегуваха с времето, но не сваляха кожусите.

Петрунов си помисли, че днес след работа не бива да се задържа в завода, а да изведе жена си на разходка. Ще отидат с колата до профилакториума и езерото, ще повървят край бреговете му, по заснежени пътеки, но вече с размразения дъх на водата. Ако не позвъни в плановия отдел още сега, Славка ще се прибере веднага след работа да приготви вечеря, да стопли техния дом и да го подреди с вродения вкус към хубавото на средногорките, на дядославчовите унуки… Едва след като се ожени, Петрунов прочете едно томче на писателя Влайков, макар че толкова години като ръководител на цветната металургия в Средногорието променяше и прекрояваше неговия град. Беше подчертал някои пасажи по страниците, струваше му се, че те са написани за Славка, за нейните родители в спретнатата им къща в старата част на града. Там, под сянката на Балкана, под овошките и асмата на двора можеше да се чуе „нящо“ за някогашните ливади, за розобера, за оня момчурляк, дето лизнал пътя, че петите му не се видели… Старинност, интимен домашен свят, непогаснали добродетели — Петрунов, който от младини беше чувствителен към етичността между хората и особено в поведението на жената, виждаше съхранено всичко това в българския по дух дом на своите нови роднини. Жена му, с модерни дрехи, които й стояха много добре, някак се промени след сватбата, разхубавена от щастието и зреещото майчинство. Петрунов разбра, че тя отдавна го е обичала и се надявала да я забележи, но търпеливо и кротко е чакала да се реши дълго отлаганият му развод, да преживее новите си увлечения. Петрунов искаше сега тя да е спокойна, да му вярва, душата й да не бъде смущавана от съмнения, да има самочувствие на избрана и достойна съпруга. През септември вече щяха да бъдат трима. Нещо му подсказваше, че ще има син и тази радостна увереност идеше от чувството, че е обичан, желан, че има любов без условия, без съображения, нежна и тиха преданост като светлик на вода в дъно на кладенец.

Понякога Петрунов нощем се пробуждаше и със загриженост, сякаш до него спеше дете, слушаше дишането на жена си. Докосваше я леко и си мислеше за тайните на природата. Металургът знаеше, че женското тяло съдържа повече мед, а мъжкото — желязо. Ако плодът е момче, ще отнеме ли от желязото на майката? Можеше ли да прозре как ще се задвижат медните аниони и катиони в сложната алхимия на любовта, в тайнството на живота? Медта — неговата съдба, ковкият огнен метал е наречен „кипрус“ на Афродита Киприда, родена от морската пяна край бреговете на слънчевия остров в Средиземно море. Помнеше Кипър преди опустошението и войната. Пропътуваха целия остров и накъдето да погледнеше — синьо и златножълто, цветовете на Киприда. Те блестяха, непомрачени от оръдейни пушеци, незацапани от човешка дейност, която грубо се вмесва в природата. Помни едни великденски камбани, ароматна пролетна нощ, гостуването в дома на художника от Фамагуста. В една стара селска къща толкова удобно може да се разположи ателие. По ниските миндери седяха и си приказваха кипърци и чужденци. Позабравена мелодия изпълни стаята, както морският бриз люлееше пердето. „Пет и пет е десет… лодка със зюмбюл.“ Песента сбираше техните погледи и усмивки, както този древен бряг разноезичните хора. Обстановката в селската къща на художника бе малко „хипи“, ако с това име можеше да се нарече артистичността и пренебрежението към еснафския идеал на къща с градинка и гараж. В глинено гърне беше боднат сух трън от дюните край Фамагуста, морски раковини шушнеха под стъклото на кръглата масички, а един византийски Христос, нарисуван върху варосаната камина, ги следеше с тъмен поглед. Почерпиха ги с червено кипърско вино, поело горчиво-сладостната тръпка на безводната земя. „Кипърецът е дете на четири хиляди години. Може да се почувствува как Хронос минава и над днешния живот на хората — говореше им художникът. — Малко са земите по света, където времето тежи така материално, както на нашия остров, владян от четиринадесет империи, а сега — ООН. В изкуството търся ерозията на времето, историческата памет на народа.“

Тия дни Славка подреждаше библиотеката и намери сред старите му книги албум с репродукции на кипърския художник. „Нищо не знам за него“ — каза тя. Петрунов си помисли, че преживяното е богатство, ако е споделено с най-близките. Той изживя самичък най-хубавите си години.

Желаната разходка днес пропадна заради едно съвещание с металурзите от цеха за благородни метали. Жена му си беше отишла и той късно се прибра в града със заводския рейс. С него пътуваха Иван Писанов и Карамфилко. Бяха отнесли вечеря за баща си. Старият контрольор на чистотата на златото и среброто не се чувствуваше добре с язвата и приемаше само диетична храна, приготвена в къщи. Спряха се на площада да поприказват в свежия и хладен, пречистен от снега въздух.

— Кога ще е събитието? — попита с известна неловкост Писанов.

— Живот и здраве, синът ми ще се роди през септември — съобщи Петрунов. Карамфилко не се сдържа и се засмя. Инженерът го чукна по носа.

— Как е Драга? — попита той.

— Съвзема се. Не е лесно да загуби две рожби — родената и неродената.

Петрунов сложи ръка върху рамото на Иван-Писан. Карамфилко го гледаше с големите си питащи очи.

— Всичко плащаме с кръв и пот, затова медта горчи. От този живот човек може да получи само това, което е вложил в него.

Иван-Писан наведе глава. От известно време му тежеше да слиза в мината, в тази земна утроба така откъсната от света, както е майчината. Мината, с нейния нисък хоризонт, където винаги валеше, под корените на дърветата, под ручеите и реките — без звездно небе и ясно слънце. Тя започна да го гнети, но нямаше право да се оплаква, сам си е избрал професията — да бъде под земята, с мъжете. Само каза:

— Получихме новите разпореждания. Допуска се работа на жени под земята само четири часа, и то без тежък физически труд.

— Жените изобщо трябва да излязат от мината, пък и от металургичното производство. Те повече са застрашени от силикоза и от нашите димни отрови. Намерил съм ново работно място на майка ви, чакам да се пенсионира една служителка и ще я взема нея. В моята канцелария — каза Петрунов.

Карамфилко се зарадва, че майка му ще се махне от оня цех и „мъчния хляб“, но попита недоверчиво:

— Секретарките нали са млади?

Петрунов се засмя.

— Ще отнесем в къщи добрата новина — каза Иван. — После трябва да се прибера при Драга, тя е по-зле, като е сама.

— Ще имате и друго дете — поиска да му каже нещо насърчително Петрунов. — Децата ни ще встъпят в живота през новото хилядолетие.

— Ако няма война.

— Надявам се, че ще живеем в мир.

През петдесетте години неговото поколение още учеше, а това бе времето на „размразяването“, на превъзмогнатата „студена война“. Те бяха младите хора на шейсетте години, акумулираха в себе си енергията на това десетилетие, идеите за мир и дружба, които се избистряха в множество полезни срещи и далечни пътувания. Осъществяваха се като специалисти, изграждаха своите характери, Затвърдяваха възгледите си. Светът се променяше, вече са пред прага на ново десетилетие и напред е по-трудно.

— Прогресът не е непрекъснат марш напред — вдигна глава инженер Петрунов. — Нийде по света вече няма евтини суровини. Наистина запалваме олимпийски огън чрез лазерен лъч от спътник, но военните бюджети ще забавят решаването на екологичните проблеми. Те стават все по-опасни в планетарен мащаб.

— Тоя дим над града и мен ме душеше — призна Иван Писанов. — Където и да отидех, все натяквания чувах, че сме опропастили природата. Новият цех за оползотворяване на бедни газове е ваше дело, ваша заслуга. И Галилей Марков казва същото.

— Приятели сте, хвалите ме, драго ми е да го чуя. Дали е на същото мнение другарят Загоров?

— Де е, че да го питаме — позасмя се Иван Писанов. — Ние сме си тука и работим.

Усмихна се и Петрунов. Той отдавна живееше с убеждението, че ако новата мисъл и технология носи инженерът, истинската нравственост принадлежи на работника. Ей такива, като Писановите — опора и сила без фанатизъм, доброта без слабост, човещина в отношенията, честност в труда, точна оценка, пестеливи думи. И той по кръв и род си е работник. Това е стоманената пластинка, която го държи изправен.

Инженер Димитър Петрунов бавно си тръгна. Пресният сняг се топеше под стъпките му. Пролетта беше близо, зад баирите, чака боса, със зелени очи. Пролетта, когато той разбра, че не може да се стреми към всеобщото щастие и да работи за благото на всички, ако занемари себе си и се обезличи като личност, ако не намери своето щастие в единствения си, неповторим живот.

Прозорецът на дома му светеше.