Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (35)

Трийсет и четвърта глава

Избери бойното поле, така ме бе посъветвал Ъпстийн. Избери мястото, където ще се изправиш срещу тях. Можех да избягам. Можех да се скрия и да се надявам, че няма да ме намерят, но досега винаги ме бяха намирали. Можех да избера да се върна в Мейн и да се изправя пред тях там, но как щях да спя, боейки се, че всеки момент може да дойдат да ме потърсят? Как щях да работя в „Мечката“, знаейки, че присъствието ми там излага другите на опасност?

Затова говорих с Ъпстийн, после говорих с Ейнджъл и Луис и избрах мястото, където да проведа битката.

Щях да ги подмамя при себе си и да приключим всичко бързо.

 

 

Погребаха Джими като инспектор с всички почести на нюйоркското управление на полицията. Беше дори по-тържествено, отколкото погребението на баща ми. Шестима униформени с бели ръкавици носеха на раменете си загърнатия му в националното знаме ковчег от католическата църква „Свети Доминик“, сключили ръце пред себе си и с черни ленти на полицейските значки. Докато ковчегът минаваше покрай тях, полицаите отдаваха чест като един — стари и нови ченгета, с всекидневна или парадна униформа, с обикновените цивилни дрехи и шапки на оттеглилите се в пенсия. Никой не се усмихваше, никой не говореше. Всички бяха притихнали. Няколко години преди това прокурорка от Уестчестър говорела и се смеела с някакъв сенатор, докато отнасяли тялото на убит полицай от църквата в Бронкс. Оскърблението все още не бе забравено. Тези неща се правеха по точно определен начин и ако не го спазваш, сам си си виновен.

Джими беше погребан в гробището „Свети кръст“ в Тилдън редом до майка си и баща си. По-голямата му сестра, която живееше в Колорадо, беше най-близката му роднина. Беше разведена, затова стоеше до гроба заедно с трите си деца. Един от тях беше Франсис, който бе дошъл да ме пази през нощта на убийствата в Пърл Ривър, Сестрата ронеше сълзи за брат си, когото не бе виждала от пет години. Свиреше военен духов оркестър, никой не каза лоша дума за Джими, въпреки че новината, издълбана в тялото му, вече бе станала всеобщо достояние. Някои може би щяха да шушукат впоследствие, но не днес. Днес Джими щеше да бъде запомнен като полицай, като обичан полицай.

И аз бях там, пред очите на всички, защото знаех, че ще наблюдават с надеждата да се появя. Смесих се с тълпата. Говорих с онези, които познавах. След погребението отидох в бар „Донахю“ с мъжете, които бяха служили рамо до рамо с Джими и с баща ми. Разказвахме си истории за двамата, те споделиха неща за Уил Паркър, които ме накараха да го обикна още повече, защото и те на свой ред го обичаха. През цялото време гледах да не оставам сам. Внимавах какво пия, макар да създавах впечатлението, че съм изпил толкова бири и шотове, колкото и останалите. Лесно ми беше да се преструвам, защото те се занимаваха повече със себе си и не ми обръщаха особено внимание, макар да бях добре дошъл в компанията им. Един от присъстващите, бивш сержант от Грисдорф, ме попита за слуховете дали има връзка между смъртта на Мики Уолас и случилото се с Джими. За известно време се установи неловко мълчание, но един червендалест полицай с боядисана черна коса се намеси:

— Боже, Стиви, сега не му е нито времето, нито мястото! Хайде да пием, за да си спомним и за да забравим!

И моментът отмина.

Забелязах момичето малко след пет следобед. Беше слаба и красива, с дълга черна коса. В сумрака на бара изглеждаше по-млада и барманът току-виж й поискал личните документи, когато си поръча бира. Забелязал я бях на гробището да оставя цветя на един гроб недалеч от този на Джими. Видях я отново след погребението да върви по Тилдън, но имаше и толкова много други хора, а и я забелязах повече заради външността й, отколкото от подозрителност. А сега седеше в „Донахю“, хапваше си салата с отворена пред нея върху бара книга и седнала пред огледалото, за да вижда какво става наоколо. Стори ми се, че я улових на няколко пъти да поглежда към мен. Може би не беше нищо важно, обаче когато отново улових погледа й, тя ми се усмихна. Подканящо или поне така изглеждаше. Очите й бяха много тъмни.

Грисдорф също я забеляза.

— Момичето те харесва, Чарли. Хайде, върви, ние сме възрастни. Младите трябва да живеят вместо нас. Ще ти пазим палтото. Боже, сигурно умираш от жега. Свали го, синко.

Изправих се и залитнах.

— Не, приключих — казах. — Пък и изобщо не съм във форма. — Ръкувах се с всички и оставих на масата петдесетачка. По едно от най-доброто за моя старец и за Джими.

Разнесоха се одобрителни възгласи и аз си тръгнах, залитайки. Грисдорф протегна ръка да ми помогне.

— Добре ли си?

— Не съм ял почти нищо — казах. — Глупаво от моя страна. Ще помолиш ли бармана да ми извика такси?

— Разбира се. За къде?

— Бей Ридж, „Хобарт Стрийт“.

Грисдорф ме изгледа странно.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. — Подадох му петдесетте долара. — И поръчай уискито, така и така ще ходиш до бара.

— Искаш ли едно за из път?

— Не, благодаря. Ако изпия още едно, просто ще се просна на земята.

Той взе парите. Облегнах се на една колона и го проследих с поглед. Видях го да вика бармана и чух част от разговора им от мястото си. В бара не свиреше музика, а навалицата след работа още не бе започнала да се стича. Ако аз чувах какво си говорят на бара, чуваха го и всички останали.

Таксито пристигна десет минути по-късно. Момичето вече си бе тръгнало.

 

 

Таксито спря пред предишната ми къща. Шофьорът погледна към плющящата на вятъра полицейска лента, ограждаща местопрестъплението, и попита дали искам да ме изчака. Посрещна отказа ми с облекчение.

Нямаше ченгета, които да наблюдават къщата. При нормални обстоятелства щеше да има поне един полицай на пост, който да охранява местопрестъплението, но тук обстоятелствата не бяха нормални.

Заобиколих къщата отстрани. Портата на задния двор бе вързана с хлабава верига, но катинар нямаше, беше само проформа. Вратата на кухнята имаше нова ключалка и резе, но я отворих веднага с малкия електрически инструмент, който ми беше дал Ейнджъл. Бръмчеше силно в тишината на късната вечер и когато влязох в къщата, забелязах, че наблизо светва прозорец. Затворих вратата и почаках, докато светлината угасна и мракът стана още по-плътен.

Пуснах фенерчето си, което бях увил с маскировъчно тиксо, за да не привличам внимание, ако някой погледне към задната част на къщата. Знакът на Анмаел беше изтрит от стената, сигурно за да не може някой свръхлюбопитен репортер да го снима. Положението на тялото на Мики Уолас все още беше очертано с тебешир и по евтиния линолеум имаше петна от кръвта му. Лъчът на фенерчето ми се плъзна по кухненските шкафове, по-модерни от другите от времето, когато живеех тук, но също така по-евтини и по-нестабилни, по газовата печка, която не бе свързана с тръбата. Единствената друга мебел беше дървен стол, боядисан в отвратително зелено, до далечната стена. В тази стая бяха умрели трима човека. Никой повече нямаше да живее тук. Най-добре би било къщата да се събори и да се построи отново, но едва ли щеше да стане при сегашното положение. Така че постройката щеше да продължава да се руши и в деня на Вси светии децата щяха да се предизвикват едно друго да изтичат в двора и да го дразнят призраците.

Само че понякога призраците преследват не места, а хора. И в този момент разбрах защо се бяха върнали привиденията на съпругата и на дъщеря ми. Мисля, че се досетих още в мига, когато узнах, че тялото на Уолас е било намерено тук, и усетих, че сигурно не е бил сам и безутешен в последните си мигове, че каквото и да е видял или да си е въобразил, че е видял в къщата ми в Скарбъро, то му се е явило тук под различна форма. Долових някакво очакване в къщата, докато прекосявах кухнята, а когато докоснах бравата на вратата, пръстите ми изтръпнаха, сякаш през тях бе преминало електричество.

Входната врата беше залепена отвътре, но отвътре затворена я държаха само ключалката и резето. Отворих и двете и оставих вратата открехната. Нямаше вятър и тя си остана така. Качих се по стълбите и обиколих празните стаи, призрак сред призраци. Където и да спирах, пресъздавах дома ни в мислите си, добавях легла, шкафове, огледала, картини, превръщах го в предишната ни къща.

Тук бе сянката на тоалетката до стената в спалнята, където някога спяхме със Сюзън, и аз отново я върнах, отрупах я с шишенца и кутийки с козметика и с четка за коса с руси косми между зъбците. Върна се и леглото ни с двете твърди възглавници до стената, със следата от женски гръб на едната, сякаш Сюзън току-що беше станала. Върху завивките лежеше обърната книга и кориците й се виждаха — беседи от поета Къмингс. Сюзън намираше утеха в тази книга, в направеното от Къмингс описание на живота и на работата му, осеяно със стихове, само някои от които негови. Сякаш усещах парфюма й във въздуха.

Отсреща имаше друга, по-малка спалня и ето че пред очите ми тя възвърна ярките си цветове, тъмните и набраздени стени се изчистиха до жълто и кремаво като лятна морава, в пръстен от бели цветя. По стените имаше предимно рисунки и една голяма картина, изобразяваща цирк над малкото легло, и още една картина на момиченце с куче, което беше по-голямо от самата нея. Момичето беше обгърнало с ръчички шията на кучето и бе заровило лице в козината му, а кучето гледаше от рамката, сякаш предизвикваше някой само да се осмели и да се намеси. Светлосинята завивка на леглото беше отметната и аз видях очертанията на малкото телце върху матрака и вдлъбнатината на възглавницата, където сякаш допреди броени мигове бе лежало детето. Килимът под краката ми беше тъмносин.

Такъв беше домът ми в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър, такъв се върна в спомените ми сега, когато ги усещах да се завръщат, да се приближават — живите и мъртвите.

Чух някакъв шум долу и излязох в коридора. Светлината в спалнята ни трепна и угасна. Нещо се размърда вътре. Не спрях да проверя какво е, но ми се стри, че видях в тъмното една движеща се фигура и сякаш долових лек аромат. Спрях горе на стълбите и чух зад себе си шум като от малки боси крачета, които тичат по килим, дете, което излиза от стаята си, за да отиде при майка си, само че би могло да бъде просто скърцането на дъските под моите крака или плъх, размърдал се в леговището си.

Слязох.

В основата на стълбите върху малка махагонова масичка имаше коледна звезда, а до нея беше портмантото. Това бе единственото растение, което Сюзън бе успяла да опази живо и адски се гордееше с него, всеки ден го наглеждаше и се стараеше да го полива достатъчно, без да го дави. В нощта, когато двете бяха убити, саксията беше бутната от масичката и първото нещо, което видях, когато влязох в къщата, бяха корените й сред пръстта по пода. Сега цветето си беше като преди — обгрижено и обичано. Протегнах ръка и пръстите ми минаха през листата му.

В кухнята близо до задната врата стоеше мъж. Видях как направи крачка напред и лунната светлина, която струеше през прозореца, освети лицето му.

Хансън. Ръцете му бяха скрити в джобовете на палтото му.

— Доста далеч от дома си дошъл, детектив — казах.

— А теб твоят явно те влече — отговори той. — Сигурно доста се е променил оттогава.

— Не, изобщо не се е променил — отговорих.

Той се озадачи.

— Странен човек си, никога не съм те разбирал.

— Е, вече знам защо никога не си ме харесвал.

Но още докато изговарях думите, усетих, че нещо не е наред. Не би трябвало Хансън да е тук. Не му беше тук мястото.

На лицето му се появи слисано изражение, сякаш и той си бе дал сметка за същото. Тялото му се изопна, все едно имаше спазъм на гърба. Понечи да каже нещо, но от ъгълчето на отворената му уста потече струйка кръв. Задави го влажна кашлица, появи се още кръв и цял червен облак опръска стената, когато някой го бутна напред и той падна на колене. Дясната му ръка затършува в джоба, докато се опитваше да си извади пистолета, но не му достигнаха сили и той се строполи по корем с полуотворени очи, а дишането му ставаше все по-учестено.

Мъжът, който го бе нападнал, прекрачи тялото му. Беше на двайсет и няколко години, на двайсет и шест, за да сме съвсем точни. Познавах го, защото аз го наех. Бях работил с него в бара „Голямата изгубена мечка“. Виждах го как се държи мило с клиентите, как общува с лекота с готвачите и със сервитьорите.

А през цялото това време той е криел истинската си природа.

— Здравей, Гари — казах. — Или предпочиташ другото си име?

Гари Мейсър държеше остро мачете в едната си ръка. В другата имаше пистолет.

— Няма значение — отговори той, — това са само имена. Имам повече имена, отколкото можеш да си представиш.

— Не си на себе си — казах му, — някой ти говори лъжи. Ти си никой. Ти си накълцал Джими, ти си убил Мики Уолас отзад в кухнята, но това не те прави специален. Не си човек, което не означава, че си ангел.

— Мисли каквото си искаш, няма значение.

Обаче думите му прозвучаха кухо. Бях избрал да се срещна с преследвачите си на това място и мислено го бях направил каквото беше преди, но нещо в Гари Мейсър явно го усещаше и откликваше. За миг зърнах онова, което е видял и баща ми, преди да дръпне спусъка в Пърл Ривър. Видях какво се крие в Мейсър и го разяжда отвътре, докато накрая от него не остава нищо, само празна черупка. Лицето му се превърна в маска, прозрачна и преходна, а зад маската се движеше тъмна маса, древна, повяхнала и кипяща от гняв. Край нея се виеха сенки като черен дим, замърсяваха стаята, помътняваха лунната светлина и аз усетих със сърцето си, че на риск е изложен не само собственият ми живот. На каквито и мъчения да ме подложеше Мейсър в тази къща, щяха да са нищо в сравнение с онова, което предстои, когато сложи край на живота ми.

Приближи се с още една крачка. Дори на лунната светлина виждах, че очите му са по-черни, отколкото ги помня, зениците и ирисите сякаш се сливаха в обща тъмна маса.

— Защо аз? — попитах. — Какво съм направил?

— Не е важно какво си направил, а какво би могъл да направиш.

— И какво е то? Откъде знаеш какво ще последва?

— Усетихме го. Той го усети.

— Кой? Кой те изпраща?

Мейсър поклати глава.

— Край вече — каза той и после добави едва ли не нежно: Време е да спреш да бягаш. Затвори очи и аз ще сложа край на мъката ти.

Помъчих се да се изсмея.

— Трогнат съм от загрижеността ти. — Трябваше да спечеля време. Всички се нуждаехме от време. — Проявил си голямо търпение. От колко време работиш с мен? От пет месеца?

— Чаках — отговори.

— Какво?

Той се усмихна и лицето му се промени. Доби някакво сияние, което отсъстваше до този момент.

— Нея — отговори.

Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.

— Толкова дълго… — прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. — Толкова дълго…

Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.

Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.

Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.

По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.

Шмугнах се в някогашната ни спалня и успях да се изправя, подпирайки се на стената, после се катурнах през призрачното легло и се строполих в ъгъла.

Легло. Няма легло.

Вода капе от някакво кранче. Спира.

Стъпки по стълбите. На вратата се появи жената. Ясно виждах лицето й на светлината от прозореца зад мен. Изглеждаше разтревожена.

— Какво правиш? — попита.

Понечих да отговоря, но не можех.

Легло. Няма легло. Вода. Стъпки, но жената не е помръднала.

Тя се огледа и аз знаех какво вижда — множество светове един връз друг.

— Това няма да те спаси — каза тя. — Нищо не може да те спаси.

Започна да се приближава. Извади празния пълнител, пъхна друг и после спря. Погледна надолу вляво.

Легло. Няма легло. Вода.

До нея имаше малко момиченце, а после от тъмните сенки отзад се появи още една фигура — жена с руса коса, чието лице виждах за пръв път, откакто я бях сварил в кухнята. Там, където преди имаше само кръв и кости, сега бе лицето на любимата ми съпруга, каквото бе преди зловещото деяние на острието.

Светлина. Няма светлина.

Празен коридор. Коридор, който вече не е празен.

— Не — прошепна тъмнокосата жена. Пъхна пълния пълнител и се прицели в мен, но явно трудно успяваше да ме държи на мушка, все едно й пречеха фигури, които виждах само наполовина. Куршум се заби в стената на половин метър от мен вляво. Едва успявах да държа очите си отворени, докато бърках в джоба си и докоснах компактното устройство. Извадих го и го насочих към жената, докато тя най-сетне се отказа от оръжието и замахна с лявата си ръка, за да прогони онова, което бе зад нея.

Легло. Няма легло. Жена пада. Сюзън. Малко момиченце до Семиаза, дърпа крачола на панталона й, забива нокти в корема й.

И самата Семиаза, каквато беше наистина — нещо прегърбено и тъмно, с розов череп и с криле, грозота със страховит остатък от красота.

Вдигнах оръжието си. На нея й заприлича на фенерче.

— Не можеш да ме убиеш с това — каза.

Усмихна се и вдигна пистолета.

— Аз и не искам — отговорих, докато стрелях.

Малкият „Тейсър С2“ не би могъл да не улучи от такова разстояние. Извитите електроди я улучиха в гърдите, тя политна рязко и се строполи долу, когато през тялото и преминаха пет хиляди волта. Изпусна пистолета и конвулсивно се затърчи на пода.

Легло. Няма легло.

Жена.

Съпруга.

Дъщеря.

Мрак.