Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (29)

Двайсет и осма глава

Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.

Само че във вечери като днешната, когато играеха „Бруинс“ и барът беше пълен с мъже и жени, твърде млади, за да го помнят, или пък достатъчно възрастни, за да помнят колко незначителна е била кариерата му, Харбарук изпитваше мъчително съжаление заради начина, по който се бе развил животът му, което прикриваше с още по-шумно и необуздано поведение от обичайното.

— Онези скапани спирачки! — беше казал той на Емили Киндлър, която бе дошла за интервю за мястото за келнерка. Всъщност тя не каза почти нищо. От нея се искаше само да слуша и да кима от време на време, докато той разказваше историята на живота си, и да променя изражението си, за да изглежда състрадателна, заинтригувана, гневна или щастлива в зависимост от сюжета. Емили смяташе, че познава мъже като него — сърдечни, по-умни, отколкото изглеждат на пръв поглед, но без никакви илюзии относно интелигентността си, мъж, който би си помечтал как я сваля, но никога не би го направил наистина и би се почувствал виновен, че си го е помислил. Разказа й за адвокатката, спомена и факта, че преди време е бил и женен, но не се е получило. Той може и да се учуди на готовността си да споделя с нея, но тя не. Беше установила, че на мъжете им се иска да й разказват разни неща. Те разкриваха пред нея дълбоката си същност и тя не знаеше защо.

— Никога не ме е бивало много да разговарям с жените каза й Харбарук към края на интервюто. — Може и да не изглежда така, но е вярно.

Каза си, че това момиче е необикновено. Можеше да понапълнее малко, ръцете й бяха много слабички и той беше напълно сигурен, че може да обхване с една ръка най-широката част на бицепсите й, обаче въпреки това бе безспорно красива, а онова, което отпърво бе възприел като крехкост до такава степен, че като я видя, едва не отхвърли възможността да я наеме на работа, — постепенно се разкриваше като нещо по-сложно и неопределимо. Тя притежаваше сила. Може би не физическа — макар да започваше да му се струва, че не е толкова слаба, колкото изглежда, понеже онова, което Кен Харбарук умееше открай време, бе да преценява силата на противника, — а вътрешна твърдост. Усети, че момичето е преживяло трудни времена, но те не са го сломили.

— Е, с мен добре си поговори — каза тя.

Усмихна се. Работата й трябваше.

Харбарук стисна ръката й, съзнавайки, че го разиграва, но въпреки това леко се изчерви. Усети как топлината плъзва по бузите му.

— Мило е, че го казваш. Жалко, че не всичко в живота може да бъде оправено с един разговор на чаша газирана вода.

Той стана и протегна ръка. Тя я пое и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш ми свястно хлапе. Поговори с Шели ей там, тя е управителка на бара. Ще ти определи смените и ще видим как се справяш.

Тя му благодари и така стана келнерка в „Спортен ресторант и бар на Кен Харбарук — местният дом на Националната хокейна лига“, както гласеше табелата над вратата с черни букви на бял фон. До нея един хокеист удряше шайбата, после размахваше победоносно ръце. Беше облечен с червено-бял екип, реверанс към полския произход на Кен. Винаги го питаха дали не е роднина на Ник Харбарук, чиято кариера обхващаше цели шестнайсет години, от 1961 до 1977 г., включително четири сезона с „Пенгуинс“ от Питсбърг през седемдесетте години. Не му беше роднина, но Кен нямаше нищо против да го питат. Гордееше се със своите полски сънародници, които постигаха успехи на леда: Ник, Пит Стемковски, Джон Мизук, Еди Лайер от по-старите и Черкавски, Олива и Сидоркиевич от по-младите момчета. Беше окачил снимки на някои от тях на стената зад един от телевизорите, част от полското му светилище.

Светилището беше близо до мястото, където работеше в момента момичето, раздигаше чаши и приемаше последни поръчки. Беше дълга нощ и тя си бе заслужила всеки скапан долар от бакшишите. Ризата й миришеше на разлята бира и на пържена храна, стъпалата я боляха. Искаше само смяната й да свърши, да се прибере вкъщи и да се наспи. Следващият ден й беше почивен — първият ден от пристигането й тук, когато нямаше да работи в кафенето, в бара или и на двете места. Смяташе да спи до късно и после да се справи с прането. Чад, младежът, който се навърташе покрай нея, я беше поканил на среща и тя колебливо се бе съгласила да отиде с него на кино, макар че главата й все още беше пълна със спомени за Боби Фарадей и за случилото се с него. Обаче беше самотна и реши, че едно кино няма да й се отрази зле.

Кен изключи коментара след мача, опитвайки се да накара клиентите да си тръгнат по-бързо, и пусна новините. На момичето му харесваше, че за Кен животът не започва и не свършва със спорта. Той четеше и знаеше какво се случва по света. Имаше мнение за политиката, историята, изкуството. Според Шели имаше дори прекалено много мнения и прекалено много обичаше да ги споделя с околните. Шели беше на петдесет и няколко години и беше омъжена за симпатичен тъпчо, който смяташе, че слънцето изгрява, когато Шели се събуди, а спускането на нощта е израз на скръбта на света, задето скоро ще бъде лишен от мелодията на Шелиния глас, докато тя спи. Той вече се бе настанил на бара, сърбаше светла бира и чакаше да я откара у дома. Шели беше почтена и трудолюбива жена и не обичаше никое от нейните „момичета“ да работи по-малко от нея. Три вечери работеше на бара, понякога заедно с Кен, ако имаше мач. Новото момиче вече пет пъти беше работило за нея и след първата вечер бе признателно за относителното спокойствие през третата вечер, когато Кен бе поел нещата и всичко бе доста по-кротко, макар и не толкова ефикасно и доходоносно.

В нейния район бяха останали само двама мъже, които вече бяха толкова пияни, че ако не наближаваше време да затварят, щеше да е принудена да ги изгони. Личеше си, че скоро ще минат от меланхоличния в злобния стадий, затова щеше да въздъхне облекчено, когато си тръгнеха. Докато разчистваше чашите и празните кошнички от пилешките крилца на масата вдясно от мъжете, усети някой да я потупва по гърба.

— Ей — обади се единият. — Ей, скъпа, дай ни по още едно.

Тя не му обърна внимание. Не обичаше мъжете да я докосват така. Другият се изкиска и изпя откъс от песен на Бритни.

— Ей! — този път потупването беше по-силно. Тя се обърна.

— Затваряме.

— Не, не затваряте — демонстративно погледна часовника си онзи. — Има още пет минути. Тъкмо време да ни донесеш още две бири.

— Съжалявам, момчета, не мога да ви обслужвам повече.

Над главите им на екрана се появи друга новина. Тя вдигна поглед. Имаше светкавици и полицейски коли. Върху кадъра се показаха три снимки: на мъж, жена и дете. Какво ли им се е случило? Опита се да разбере дали става дума за местно градче, но видя името на нюйоркската полиция отстрани на една от колите и разбра, че не е. Едва ли новината беше добра, щом показваха снимките им. Жената и момиченцето или бяха изчезнали, или бяха мъртви. Може би мъжът също.

— Как така не можеш?

Този път се обади по-ниският, който беше по-войнствен. Носеше спортна риза, омазана с кетчуп и със сос, а очите му изглеждаха като стъклени зад евтините очила. Беше на около трийсет и пет, не носеше халка. От него се носеше възкисела миризма. При това още от пристигането му тук. Отначало си помисли, че не се къпе, но сега заподозря, че се дължи на някакво вещество, а не на секрет, на някакъв вътрешен замърсител, който се смесва с потта му.

— Зарежи, Рони — намеси се приятелят му, който беше по-висок, по-пълен и много по-пиян. — Трябва да се изпикая. Той залитна покрай нея и изломоти извинително. Носеше черна фланелка с бяла стрелка, която сочеше към слабините му.

Картината на екрана отново се промени. Тя вдигна поглед. Друг мъж, различен от първия, бе застанал в светлината на прожекторите. Изглеждаше объркан, все едно, излизайки от къщи, бе очаквал да намери спокойствие, а не хаос.

„Чакай, чакай, чакай — помисли си тя. — Аз те познавам. Познавам те.“ Споменът беше стар, не можеше да го намести съвсем точно. Усети как нещо вътре в нея се размърдва. Главата й забуча. Опита се да го прогони, но бученето се засили. Устата й се напълни със слюнка, а болката между очите й ставаше все по-силна, сякаш бяха й забили игла в основата на носа. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха.

— Гледай ме, като ти говоря! — нареди Рони, но тя не му обърна внимание. Връхлетя я някакъв спомен, сцени от няколко стари филма се въртяха в главата й и тя бе звезда във всеки от тях.

Убийството на Мелъди Макрийди в едно езеро в Айдахо, натискаше главата й под водата, докато гърбът й се отпусна и на повърхността не се показаха мехурчета…

Казва на Уейд Пирс да затвори очи и да отвори уста, обещава му нещо хубаво, голяма изненада, а после пъхва дулото на пистолета между зъбите му и дърпа спусъка, защото е сбъркала за него. Смятала е, че може би е онзи — кой точно?, — но той не беше, освен това започна да разпитва за гаджето си Мелъди, и на нея й прозвуча подозрително…

Боби Фарадей, коленичил в пръстта пред нея, разплакан, умоляващ я да се върне, докато тя минава зад гърба му, взема въжето от чантата с инструментите и го мята на шията му. Боби не искаше да я остави на мира. Не спираше да говори. Беше слаб. Вече се бе опитал да я целуне, да я прегърне, но докосването му я отвращаваше, защото знаеше, че той не е подходящият човек за нея. Трябваше да го накара да млъкне, да престане да действа съобразно желанията си. Въжето се затегна и Боби — силният и строен Боби започна да се съпротивлява, но тя беше много силна, по-силна, отколкото някой би предположил…

Ръка на печката и тихото съскане на газта, която изтичаше точно както преди десетилетия в една къща, собственост на Джаки Рос; момичето, което гледаше как Фарадей умират, един прозорец, отворен само колкото тя да може да поема глътки от нощния въздух. И после шумът от спалнята, падналото на пода тяло: Кати Фарадей, полузадушена от изпаренията, опитваща се да стигне до кухнята, за да завърти крана; и вече мъртвият съпруг до нея. Момичето беше принудено да седна върху гърба й, закрило устата си, за да се предпази, докато не се увери, че жената вече не…

Оставяше знаци: издълбаваше име — своето име, истинското си име — на места, където другите можеха да го намерят. Не, не другите, а Другият, Любимият й, който също я обичаше.

И смъртта: как умираше, когато куршумите разкъсаха плътта й и тя падна в студената вода. Как умираше, докато Другият кървеше върху нея, когато се килна от седалката на колата и главата й полегна в скута му. Умираше, отново и отново, но винаги се връщаше…

Една ръка подръпна нейната.

— Скапана кучка, казах ти…

Емили обаче не го слушаше. Това не бяха нейни спомени. Те принадлежаха на друга, която все още не беше тя, но беше в нея, и най-накрая Емили разбра, че заплахата, от която бяга от толкова отдавна, сянката, която я преследва цял живот, не е външна, а вътрешна сила. През цялото време е била в нея и е чакала подходящия момент, за да се покаже.

Емили вдигна ръце и стисна с юмруци главата си. Стисна здраво очи и заскърца със зъби, докато се бореше със скупчващите се облаци и напразно се опитваше да се спаси, да запази самоличността си, но вече бе твърде късно. Преобразяването се случваше. Вече не беше момичето, за което се мислеше до този момент и което скоро щеше да престане да бъде. Яви й се видение на давеща се млада жена точно както се беше удавила Мелъди Макрийди, което се съпротивляваше на забравата, а самата тя бе едновременно жената и онзи, който я натиска под водата. Умиращото момиче се показа над водата за последен път и в очите й се оглеждаше същество, едновременно древно и страховито, черно, безполово нещо с тъмни криле, които се разгънаха от гърба му и закриха напълно светлината, едно същество, което беше толкова грозно, че чак беше красиво, или пък толкова красиво, че нямаше място на този свят.

То.

И Емили издъхна под неговата ръка, удави се в черната вода, изчезна завинаги. Всъщност тя си бе изгубена открай време, още от раждането си, когато този необикновен бродещ дух бе избрал нейното тяло за своя обител, беше се скрил в дебрите на нейното съзнание в очакване истината да бъде разкрита.

А сега това нещо гледаше отвисоко дребния човечец, който стискаше ръката й. Вече не разбираше какво й говори той. Думите му просто бръмчаха в ушите й. Нямаше значение. Нищо от думите му нямаше значение. Тя го помириса и усети порока вътре в него, който се процеждаше като воня през порите му. Сериен изнасилвач. Мъж, изпълнен с омраза и със странен и водещ до насилие апетит.

Но въпреки това тя не го съдеше, точно както не би съдила и паяк, който изяжда муха, или куче, което глозга кокала си. Такава беше природата му и тя откри отзвук от нея в себе си.

Той я стисна по-силно. От устата му се разхвърча слюнка, но тя гледаше само движението на устните му. Той понечи да се изправи, после се спря. Явно разбра, че нещо се е променило, че онова, което бе смятал за познато, изведнъж е станало отчайващо непознато. Тя освободи ръката си и се приближи още повече към него. Обхвана с длани бузите му, после се приведе и го целуна, отворената й уста обхвана неговата, без да обръща внимание на горчивия му вкус, на вонливия му дъх, на развалените зъби и на пожълтелите венци. Той се съпротивлява за кратко, но тя беше прекалено силна. Дъхна в него, приковала очите му със своите, и му показа в какво ще се превърне, когато умре.

Шели не я видя да си тръгва, нито Харбарук, нито никой от останалите, които бяха работили заедно с нея. Ако някой им пуснеше спомените от онази вечер на екран, за да видят всичко случило се пред очите им, изчезването на момичето щеше да бъде само сивкаво петно, прекосяващо бара, силует, смътно наподобяващ човешко същество.

Едрият мъж със стрелата на фланелката се върна от тоалетната. Приятелят му седеше, където го беше оставил, и зяпаше с невиждащ поглед стената, седнал с гръб към бара.

— Време е да си вървим, Рони — подкани го той. Потупа го по гърба, но мъжът не помръдна. — Ей, Рони! — Застана пред него и онемя. Макар и пиян, знаеше, че приятелят му е неспасяемо прекършен.

Рони редеше сълзи от кръв и вода, а устата му се движеше и повтаряше едни и същи думи отново и отново. Всички капиляри в очите му се бяха спукали, бялото беше напълно почервеняло и две еднакви черни слънца бяха заседнали всяко на своето небе. Шептеше, но приятелят му въпреки това чуваше какво казва.

— Съжалявам — повтаряше Рони, — съжалявам, съжалявам, съжалявам…