Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (28)

Двайсет и седма глава

Обадих се на Ъпстийн от уличен телефон на Второ авеню пред един индийски ресторант, където предлагаха бюфет от „всичко, което можете да изядете“, но никой не искаше да вкуси, поради което в опит да посъживи бизнеса мъж с тъжно лице и ярка полиестерна риза стоеше на вратата и раздаваше листовки, които никой не искаше да чете. Ръмеше и влажните листовки провисваха в ръката му.

— Очаквах да се обадите — каза Ъпстийн, когато вдигна телефона.

— Доколкото разбирам, от доста време — отговорих.

— Допускам, че искате да се видим.

— Правилно допускате.

— Елате на обичайното място. Късно. В девет часа. С нетърпение очаквам да се видим отново.

И после затвори.

 

 

Бях отседнал в апартамент на Двайсета и на Втора улица точно над една шлосерска работилница. Имаше две прилично големи стаи с отделна кухня, която никога не е била използвана, и баня, достатъчно голяма, за да поеме едно пълно завъртане на човешко тяло, стига въпросният човек да не разперва ръце. Имаше легло, канапе и няколко кресла, а също и телевизор и дивиди, но нямаше кабелна. Нямаше и телефон и затова се бях обадил на Ъпстийн от уличен телефон. Въпреки това останах на линия само колкото да си уговорим срещата. Вече се бях подсигурил и бях свалил батерията от мобилния си телефон, и бях купил временен апарат от един магазин.

Купих малко сладкиши от съседната пекарна, после се върнах обратно в апартамента. Хазяинът седеше на стол отдясно на прозореца на дневната. Чистеше пистолета си „Загзауер“, което не е обичайно занятие на хазяите в апартаментите на техните наематели, освен ако въпросният хазяин не е Луис.

— Е? — попита той.

— Ще се срещна с него довечера.

— Искаш ли компания?

— Няма да навреди да има още една сянка.

— Това расистка забележка ли е?

— Не знам. Можеш ли да пееш средновековни песни?

— Не, обаче съм ти донесъл пистолет. — Извади малък пистолет от кожения си сак и го подхвърли на канапето.

Извадих пистолета от кобура. Беше дълъг осемнайсетина сантиметра и тежеше по-малко от килограм.

— „Кимбер ултра десет Н“ — осведоми ме Луис. — Пълнител с десет куршума. Задният край на приклада е остър, затова внимавай.

Прибрах пистолета в кобура и му го подадох.

— Майтапиш се — възкликна той.

— Не. Искам си разрешителното обратно. Пипнат ли ме с това, свършено е с мен. Жив ще ме одерат и ще изхвърлят трупа в океана.

От кухнята се появи Ейнджъл. Носеше кана с кафе.

— Значи смяташ, че убиецът на Уолас го е измъчвал, за да разбере каква музика обича да слуша, така ли? — попита той. — Нарязали го така, че да ти покажат, че знаят за теб.

— Не знаем това със сигурност.

— Да, и за еволюцията не знаем със сигурност, нито за климатичните промени, нито за гравитацията. Убили го в предишната ти къща, докато те проучвал, а после някой се подписал с кръв. Много скоро този някой ще опита да направи с теб онова, което е направил с Уолас.

— Затова Луис ще ми пази гърба довечера.

— Да — потвърди Луис, — понеже ако мен ме пипнат с пистолет, няма проблем. Черните винаги се измъкват от обвинения за притежание на оръжие.

— Чух те — отбеляза Ейнджъл. — Мисля, че става дума за самозащита, престъпление между черни братя.

Взе плика със сладкишите, разкъса хартията и го остави върху малката и надраскана масичка. След това ми наля чаша кафе и седна до Луис, а аз се заех да им разкажа всичко, което бях научил от Джими Галахър.

Центърът „Оренсанс“ си беше все същият — това установих, докато се приближавах към него малко след полунощ. Все още се издигаше внушително на „Норфък Стрийт“, между Ист Хюстън и Стантън, неоготическа постройка, проектирана от Алегзандър Зелтцър през деветнайсети век за пристигащите германски евреи и вдъхновена от прочутата катедрала в Кьолн и от основите на немския романтизъм. Навремето сградата е била известна като „Аншеи Чешед“, „доброжелателен народ“, преди да се слее с храма „Еманюел“ едновременно с преместването на германските евреи от Клайне Дойчланд в Лоуър Манхатън в Ъпър Ист Сайд. На тяхно място се настанили евреи от Източна и Южна Европа, а кварталът станал гъсто населен с хора, които все още се мъчели да се справят с този нов свят и социално, и езиково. „Аншеи Чешед“ се превърнал в „Аншеи Слоним“ на името на град в Полша и това име се запазило до шейсетте години, когато сградата започнала да се руши. Спасил я скулпторът Анхел Оренсанс и я превърнал в културен и исторически център.

Не знаех каква е връзката на равин Ъпстийн с центъра „Оренсанс“. Какъвто и да беше статутът му, не беше официален, но несъмнено бе влиятелен. Виждал съм някои от тайните, които центърът криеше под красивия си интериор, а Ъпстийн беше техният пазител.

Когато влязох, имаше само един възрастен човек, който метеше пода. Вперих поглед в него — беше тук и при последното ми посещение и също метеше пода. Сигурно винаги беше тук: чистеше, лъскаше, наблюдаваше. Погледна ме и кимна.

— Равинът не е тук — каза той, догаждайки се инстинктивно, че едва ли има друга причина за присъствието ми на това място.

— Обадих му се — поясних. — Очаква ме. Ще дойде.

— Равинът не е тук — повтори мъжът и вдигна рамене.

Седнах. Нямаше смисъл да продължавам спора. Старецът въздъхна и отново се зае с метенето.

 

 

Мина половин час, после един час. От Ъпстийн нямаше и следа. Когато най-сетне се надигнах да си ходя, старецът седеше на пода, стиснал между коленете си изправената метла като знаме.

— Казах ви.

— Да, казахте ми.

— По-добре слушайте.

— Често ми го повтарят.

Той поклати печално глава.

— Равинът вече не идва често тук.

— Защо?

— Мисля, че изгуби благоразположението им. Или пък вече е прекалено опасно за него, за всички нас. Срамота. Равинът е свестен човек, мъдър човек, но някои хора смятат, че не е подходящ за това, за този Бет Шалом. — Явно забеляза, че се озадачих, защото поясни: — Дом на мира. Не „Шеол“, не тук.

— Шеол ли?

— Ад — каза той. — Не тук. Вече не.

И потупа многозначително с крак по пода, сочейки тайното място долу. При последното ми посещение в центъра „Оренсанс“ Ъпстийн ми беше показал една охранявана килия под мазетата на сградата. Вътре на сигурно място бе затворено нещо, което наричаше себе си „Китим“, демон, който искаше да бъде човек, или човек, който мислеше себе си за демон. А сега, ако думите на стареца бяха истина, Китим вече го нямаше тук, прогонен бе заедно с Ъпстийн, който го бе заловил.

— Благодаря ви — казах.

— Бевакашах — отговори той. — Бетакх ба-Адонаи ва’асеитов.

Оставих го там и излязох на студеното пролетно слънце. Явно бях дошъл напразно. Ъпстийн вече не беше в свои води в центъра „Оренсанс“ или пък центърът вече не бе склонен да одобрява присъствието му. Озърнах се, едва ли не очаквайки да го видя да ме чака наблизо, но от равина нямаше и следа. Нещо се бе случило — той нямаше да дойде. Опитах се да открия с поглед Луис, обаче и от него нямаше следа. Все пак знаех, че е наблизо. Слязох по стълбите и се запътих към Стантън. След минута усетих, че някой тръгва редом с мен. Погледнах наляво и видях млад евреин с кипа и свободно кожено сако. Дясната му ръка беше пъхната в джоба на якето. Стори ми се, че различавам дулото на малък пистолет, притиснато в кожата на дрехата. Зад мен вървеше друг млад мъж. И двамата изглеждаха силни и бързи.

— Доста се забави вътре — каза мъжът отляво. Имаше съвсем лек акцент. — Кой да предположи, че имаш такова търпение!

— Старая се — отговорих.

— Чувам, че имаш нужда.

— Е, опитвам се. Ще ми кажете ли къде отиваме?

— Решихме, че би искал да хапнеш нещо.

Насочиха ме към Стантън. Между един магазин за деликатеси, който явно не бе зареждал с прясна стока от предишното лято, ако се съди по умрелите насекоми между бутилките и бурканите на витрината, и шивашко ателие, чийто собственик явно смяташе, че памукът и коприната са проява на краткотрайна мода, която накрая ще отстъпи пред изкуствените тъкани, имаше малко кашерно ресторантче. Беше осветено мъжделиво, вътре имаше четири маси от тъмно дърво и покрити със следи от чаши с горещо кафе и запалени цигари, наслоявани с десетилетия. Табела на английски и на иврит на прозореца оповестяваше, че заведението е затворено.

Само една от масите беше заета. Ъпстийн седеше с лице към вратата и с гръб към стената. Беше облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. На закачалка зад главата му висеше тъмно палто, върху което беше нахлупена черна шапка с тясна периферия — сякаш притежателят на дрехите не седеше точно под тях, а неотдавна се бе дематериализирал и от предишното му съществуване бяха останали само дрехите.

Единият млад мъж взе стол и го отнесе навън, после седна с гръб към прозореца. Спътникът му, който ме заговори на улицата, седна вътре, но от другата страна на вратата. Не гледаше към нас.

На плота имаше жена. Беше може би на четирийсет и няколко години, но в тъмната вътрешност на заведението можеше да мине с десетина години по-млада. Косата и беше много тъмна и когато минах покрай нея, не видях изобщо да е прошарена. Беше красива и ухаеше леко на карамфил и канела. Кимна ми, но не се усмихна.

Седнах срещу Ъпстийн и се извърнах така, че и аз да съм с гръб към стената и да виждам вратата.

— Можеше да ми кажеш, че си персона нон грата в центъра „Оренсанс“ — казах му.

— Можех, но нямаше да отговаря на истината — отговори той. — Взето бе решение, което беше изцяло взаимно. Твърде много хора влизат там. Не е справедливо и разумно да ги излагаме на опасност. Съжалявам, че се наложи да чакаш, но си имахме причина — наблюдавахме улиците.

— И открихте ли нещо?

Очите на Ъпстийн проблеснаха.

— Не, обаче ако бяхме навлезли по-надълбоко в тъмните сенки, сигурно нещо или някой щеше да намери нас. Подозирам, че не си дошъл сам. Прав ли съм?

Луис е наблизо — отговорих.

— Загадъчният Луис. Хубаво е да имаш такива приятели, но е лошо да се нуждаеш толкова от тях.

Жената ни поднесе храна, баба гханоудж и малки парчета пита, бурека и пилешко, сготвено с оцет, маслини, стафиди и чесън, и гарнитура от кускус. Ъпстийн ме покани с жест, но аз не хапнах.

— Какво има? — попита той.

— За центъра „Оренсанс“. Не вярвам, че наистина си в такива добри отношения с тях.

— Наистина ли?

— Нямаш паство. Не проповядваш. Където и да отидеш, винаги имаш поне по един въоръжен телохранител. А днес са двама. Пък и си спомням нещо, което ми каза отдавна. Докато разговаряхме, ти използва името „Исус Христос“, което не ми се стори много ортодоксално за теб. Не мога да се освободя от подозрението, че вероятно си си навлякъл известно неодобрение.

— Ортодоксално ли? — засмя се той. — Не, аз съм най-неортодоксалният евреин, но въпреки това съм евреин. Ти си католик, господин Паркър…

— Лош католик — поправих го аз.

— Не мога да правя подобни преценки, но въпреки това знам, че има различни нива на католицизма. Боя се, че юдаизмът има още повече. Моето е по-смътно от повечето други нива и понякога се питам дали не съм бил откъснат от своя народ прекалено дълго. Улавям се да изговарям думи, които не би следвало да изговарям, правя лапсуси, които ме злепоставят, и още по-зле, имам съмнения, които са доста мъчителни. Затова може би наистина би било правилно да се каже, че съм напуснал „Оренсанс“, преди да ме помолят да напусна. Сега по-добре ли се чувстваш? — Отново ме покани с жест: А сега яж. Вкусно е. Освен това домакинята ни ще се обиди, ако не опиташ каквото е приготвила.

Не си бях уговорил среща с Ъпстийн, за да си играем на думи или да опитам от местната кухня, само че той притежаваше умението да насочва разговора в желаната от него посока, а аз бях в неизгодно положение още от мига, в който бях дошъл тук да се срещна с него. Обаче нямах избор. Не можех да си представя Ъпстийн или пазачите му да допуснат друг ход на събитията.

Затова хапнах. Учтиво се осведомих за здравето на Ъпстийн и на близките му. Той попита за Сам и за Рейчъл, но не се поинтересува от повече подробности за живота ни. Явно знаеше, че с Рейчъл вече не сме заедно. Всъщност бях убеден, че Ъпстийн знае почти всичко за живота ми и че винаги е било така още от мига, в който баща ми се е обърнал към него във връзка с онзи знак на тялото на премазания от камиона мъж, чиято партньорка впоследствие убила рождената ми майка.

Когато се нахранихме, ни поднесоха баклава. Предложиха ми кафе и аз приех. Налях си и малко мляко, а Ъпстийн възкликна:

— Какъв лукс! Да можеш да се насладиш на кафе с мляко толкова скоро след храна.

— Прости невежеството ми…

— Според едно от правилата на кашрут — поясни Ъпстийн — е забранено да се консумират млечни продукти до шест часа след хранене. „Не вари яре в майчиното му мляко“, пише в Изход. Както виждаш, по-ортодоксален съм, отколкото смяташ.

Жената се навърташе наблизо и чакаше. Благодарих й за любезността и за храната. Въпреки намерението си бях хапнал повече, отколкото възнамерявах. Този път тя се усмихна, но не каза нищо. Ъпстийн направи почти незабележим знак с лявата си ръка и жената се оттегли.

— Глухоняма е — каза той, когато жената се обърна с гръб.

— Чете по устните, но няма да го направи с нас.

Погледнах към жената. Не гледаше към нас, четеше вестник, навела глава.

Вече бе настъпил моментът да се изправя срещу него, но усетих как гневът ми донякъде се е изпарил. И той като Джими Галахър бе крил твърде много твърде дълго, но си имаше основателни причини.

— Знам, че разпитваш — каза Ъпстийн. — Знам и че си получил някои отговори.

— Трябваше да ми кажеш, когато се запознахме — казах и усетих, че звуча като сприхав тийнейджър.

— Защо? Защото смяташ, че имаш право да знаеш?

— Имах баща и две майки. И всички те са умрели заради мен.

— Точно затова не можех да ти кажа — отговори Ъпстийн. Какво щеше да направиш? Когато се запознахме, все още беше гневен и изпълнен с насилие човек — скърбеше, търсеше отмъщение. Не можех да ти се доверя. Според някои хора все още не може да ти се гласува доверие. И не забравяй, господин Паркър, когато се запознахме, бях изгубил сина си. Бях притеснен за него, не за теб. Болката и скръбта не са твоя запазена територия.

Но въпреки това имаш право. Трябваше да ти кажем отдавна, но може би ти си избрал подходящия за себе си момент. Сам си решил кога да започнеш да задаваш въпроси и това те доведе тук. Повечето ти въпроси вече са получили отговор. Ще направя всичко по силите си, за да ти дам отговор на останалите.

Сега, когато моментът беше настъпил, не знаех откъде да започна.

— Какво знаеш за Каролайн Рос?

— Почти нищо. Родена е в градче, което в момента е предградие на Хартфорд, Кънектикът. Баща й е починал, когато била шестгодишна, а майка и — когато станала на деветнайсет. Няма други живи роднини. Ако човек търси анонимност, тя е безукорният избор.

— Но тя не е била анонимна. Някой я е търсел.

— Така изглежда. Майка й е загинала при пожар, а разследването е показало, че пожарът може да е бил умишлен.

— Може?

— Запалена цигара на дъното на кофа за смет и натрупани отгоре хартии, а също и газова печка с вентил, който не бил завъртян докрай. Възможно е да е нещастен случай, само че нито Каролайн, нито майка й са пушели.

— Гост?

— Според Каролайн през онези нощ никой не им е идвал на гости. Понякога майка й приемала мъже, но през нощта, в която умряла, двете с Каролайн били сами в къщата. Майка й си била пийнала. Спяла на канапето, когато избухнал пожарът, и най-вероятно умряла още преди пламъците да стигнат до нея. Каролайн излязла през горния прозорец и се спасила. Когато се запознахме, ми разказа, че е забелязала двама души, които наблюдавали горящата къща от гората — мъж и жена. Държали се за ръце. Но някой вече бил вдигнал тревога, съседи се спуснали да й помагат, пожарните вече били на път. Най-важно било да се погрижи за майка си, обаче първият етаж вече горял целият. Когато отново си спомнила за мъжа и жената, те били изчезнали.

Сподели с мен убеждението си, че тези двамата в гората са причинили пожара, но когато казала на полицията, те решили, че хората, които е видяла, нямат връзка със случая или че става дума само за фантазиите на опечалена млада жена. Само че Каролайн ги видяла отново малко след погребението на майка си и се убедила, че възнамеряват да направят с нея същото, каквото и с майка й. Дори че още от самото начало мишената била тя.

— Защо е решила така?

— Просто го усещала. От начина, по който я наблюдавали, от начина, по който се чувствала, докато я наблюдавали. Наречи го инстинкт за оцеляване. Каквато и да била причината, тя напуснала града малко след погребението на майка си с намерението да си намери работа в Бостън. Там някой се опитал да я бутне под влака в метрото. Усетила нечия ръка на гърба си и залитнала на ръба на перона, но някаква млада жена я издърпала назад и я спасила. Каролайн се озърнала и забелязала мъж и жена да се отдалечават към изхода. Жената се обърнала назад и Каролайн я познала — същата от Хартфорд. Видяла ги за втори път на южната гара, докато се качвала на влака за Ню Йорк. Наблюдавали я от перона, но не я последвали.

— Кои са те?

— Тогава не знаехме, сега също не сме съвсем сигурни. Е, знаем името на мъжа, премазан от камиона, и на момичето, което баща ти убил в Пърл Ривър, но имената се оказаха напълно безполезни. Установяването на самоличността им не помогна да намерим обяснение защо преследват Каролайн Рос или теб.

— Баща ми смяташе, че Миси Гейнс и жената, убила майка ми, са един и същи човек — казах. — По същата логика вероятно е смятал, че Питър Акерман и младежът, умрял заедно с Миси Гейнс, са един и същ човек. Това възможно ли е?

— И двамата сме били свидетели на странни неща през годините, откакто се познаваме — отговори Ъпстийн. — Откъде да знаем какво да вярваме и какво да отхвърляме? И все пак нека най-напред да разгледаме най-логичното или най-достоверното обяснение: за период от четирийсет години някой многократно изпраща двойка убийци, мъж и жена, на поредица от нападения, чиято цел си ти или твои близки хора. Когато двойката умира, на нейно място идват други двама. Тези убийци се разпознават по знак на ръката — един на жената и един на мъжа, ето тук — посочи той едно място по средата между китката и лакътя на лявата си ръка. — Не можем да намерим причина поредица от двойки да бъдат изпращани да правят това.

Разследването на случаите с Миси Гейнс, Джоузеф Драйдън и Питър Акерман установи, че и тримата са водили напълно нормално съществуване през по-голямата част от живота си. Акерман е бил семеен човек, Миси Гейнс е била типична примерна тийнейджърка, а Драйдън вече е бил хулиган, но не по-различен от мнозина други. И после в даден момент поведението им се променя. Откъсват се от семейството и от приятелите си. Намират представител на другия пол, когото не са познавали до този момент, осъществяват връзка с него и започват да преследват привидно първо Каролайн Рос, а после, в случая с Гейнс и Драйдън, теб. Значи това е логичното обяснение — коренно несъвместими двойки, свързани единствено от желанието да навредят на теб или на семейството ти и действащи или по собствена воля, или по волята на някой друг.

— Ти обаче не вярващ в логичното обяснение.

— Не, не вярвам.

Ъпстийн се пресегна зад себе си и порови в джоба на палтото си, откъдето извади фотокопие и го разгърна върху масата. Беше копие на някаква научна статия и на снимката се виждаше летящо насекомо — оса.

— Какво знаеш за осите, господин Паркър?

— Жилят.

— Вярно е. Някои от тях, най-голямата група от разред хименоптера, са и паразити. Набелязват си насекомо гостоприемник — паяк, стоножка, — като снасят яйца, които нападат гостоприемника отвън, или снасят яйца вътре в самия гостоприемник. В крайна сметка се появяват големи ларви, които поглъщат гостоприемника. Такова поведение е относително често в природата, при това не само сред осите. Ихневмонът например използва паяците и листните въшки като гостоприемници на своите малки. Когато вкара в тях яйцата си, вкарва и отрова, която парализира гостоприемника. След това малките им изяждат гостоприемника отвътре навън, като започват от органите, които са най-малко необходими за оцеляването му, например мазнините и червата, за да запазят гостоприемника жив колкото е нужно, преди да се заемат с жизненоважните органи. В крайна сметка от него остава само празна черупка. Начинът, по който го изяждат, показва известна степен на инстинктивно разбиране, че живият гостоприемник е по-полезен от мъртвия, но иначе целият процес е доста примитивен, да не кажа дори безспорно отвратителен. — Ъпстийн се приведе напред и почука по снимката на осата: Така, има една разновидност паяци, Plesiometa argyra, които се срещат в Коста Рика. Осите използват и него за гостоприемник, но по доста интересен начин. Осата напада паяка и временно го парализира, като снася яйцата си на върха на коремчето на паяка. След това отлита и паякът възвръща способността си да се движи. Той продължава да функционира както винаги, плете мрежите си и улавя насекоми, въпреки че ларвите на осата са прилепнали към коремчето му и се хранят със соковете му през малки отвори. Това положение продължава може би две седмици и после се случва нещо много странно — поведението на паяка се променя. По някакъв неизвестен механизъм ларвите с помощта на отделяни от тях химически вещества принуждават паяка да промени структурата на мрежата си. Вместо кръгла мрежа той започва да гради по-малка и по-укрепена платформа. След като я завърши, ларвите убиват гостоприемника си и си правят пашкул в новата мрежа, където са в безопасност от вятъра, дъжда и хищните мравки. Започва следващият етап от развитието им. — Ъпстийн се поотпусна. — Представи си, че заменим осите с бродещи духове и паяците — с хора, и тогава може би ще започнем да разбираме как така наглед обикновени мъже и жени могат в даден момент да се променят коренно и бавно да умрат вътрешно, оставайки все същите външно. Интересна теория, не смяташ ли?

— Достатъчно интересна, за да стане причина един човек да бъде прокуден от местния културен център.

— Или изпратен в лудница, ако е проявил неблагоразумието да изрече тези мисли на глас, само че ти не за пръв път чуваш за подобни неща — за духове, които прелитат от тяло в тяло, и за хора, които явно живеят повече от отреденото им време, бавно се разлагат, но не умират.

Спомних си за Китим, затворен в килията си, затворил се вътре в себе си като насекомо, заспало зимен сън, въпреки че тялото му вехне. И за едно същество на име Брайтуел, което зърнах на стогодишно изображение, на снимка от Втората световна война и накрая в тази епоха, докато преследваше друго същество като самия себе си, човешко по форма, но не и по природа. Да, знаех за какво говори Ъпстийн.

— Разликата между паяка и човешкото същество обаче е въпрос на съзнание, на тип чувственост — отбеляза Ъпстийн. — Тъй като трябва да допуснем, че паякът не осъзнава собствената си самоличност като паяк, тогава, ако оставим настрани болката от унищожението му, той не разбира какво му се случва, когато поведението му започне да се променя и най-накрая умре. Само че човешкото същество би доловило промените във физиката си или, още по-точно, в психиката си, в поведението си. Най-малкото би се притеснило. Възможно е дори гостоприемникът да потърси консултация с лекар или с психиатър. Би се подложил на изследвания. Би предизвикал усилия за откриване на източника на дисбаланса.

— Но в случая не става дума за паразитни мухи или за оси.

— Не, става дума за нещо, което не можем да видим, но което изяжда гостоприемника също толкова несъмнено, както ларвите на осата изяждат паяка, само в този случай онова, което бива отнето, е самоличността. Нещо у нас постепенно започва да усеща това друго, което ни унищожава, и ние се съпротивляваме на мрака, когато започне да ни поглъща.

Замислих се за момент.

— Преди малко използва думата „привидно“ — отбелязах. Каза, че „привидно“ са набелязали майка ми. Защо „привидно“?

— Ами, ако Каролайн Рос е била първоначалната им цел, тогава защо са се върнали шестнайсет години по-късно само за да бъдат убити в Пърл Ривър. Изглежда, отговорът е, че не са се опитвали да убият Каролайн Рос, а детето, което е носела.

— Пак възниква въпросът „защо“.

— Не знам. Знам само, че ти си заплаха за тях и че винаги си бил заплаха. Може би дори те не знаят със сигурност същността на заплахата, която представляваш, но я усещат и реагират, а целта им е да я унищожат. Те се опитват да те убият, господин Паркър, и вероятно известно време са смятали, че са успели, докато не установили, че грешат и че някой те е скрил от тях. Затова са били принудени да се върнат и да поправят грешката си.

— И отново са се провалили.

— Да, провалили са се — повтори Ъпстийн. — Само че през изминалите оттогава години ти си започнал да привличаш внимание към себе си. Запознал си се с мъже и жени, които притежават по нещичко от тяхната природа, макар и не от предназначението им, и е възможно който или каквото изпраща тези неща, да е започнало да те забелязва. Не е трудно човек да направи налагащия се извод и той е…

— Че те ще се върнат, за да опитат отново — довърших вместо него.

— Не „ще“, те вече са се върнали — поправи ме Ъпстийн.

И той извади една снимка под описанието на осата и на нейното поведение. На нея се виждаше кухнята на „Хобарт Стрийт“ и нарисуваният с кръв символ на стената.

— Този знак е бил намерен и на тялото на Питър Акерман, и на тялото на Драйдън, убит от баща ти в Пърл Ривър — каза той. След това натрупа още снимки. — Този знак е бил намерен на тялото на Миси Гейнс и на убийцата на майка ти.

Впоследствие е намерен и на още три местопрестъпления едно старо и две по-скорошни.

— Колко скорошни?

— Отпреди няколко седмици.

— Но без връзка с мен.

— Да, така изглежда.

— Какво правят?

— Оставят знаци. Един за друг, а на „Хобарт Стрийт“ може би за теб. — Той се усмихна и в усмивката му имаше съжаление. — Както виждаш, нещо се е върнало и иска ти да узнаеш това.