Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (7)

Глава VII
Пагодата на тхугите

Внезапно от джунглата се появи красивата баядерка, стискайки в ръка нож, с който си бе послужила, за да си проправи път сред гъстата растителност, която покриваше острова.

Отново бе облечена в прекрасния разноцветен костюм на танцьорка, с лек нагръдник от позлатено дърво и къса синя копринена пола, обшита със сребърна сърма и обсипана с цейлонски перли.

Всички се спуснаха да я посрещнат и дори Дарма изглеждаше щастлива, че отново вижда девойката, тъй като се приближи и отри глава в полата й.

— Хубавото ми момиче! — развълнуван я прегърна Яниш. — Изплаших се, че завинаги сме те изгубили.

— Както виждате съм жива, сахиб — усмихна се Сурама, — но и аз се бях изплашила, че ще ме принесат в жертва на тяхната богиня.

— Кой те изпрати тук? — попита Тремал-Наик.

— Сирдар, както ви казах. Натовари ме да ви уведомя, че тази вечер в полунощ ще бъде извършено жертвоприношение с човешка кръв пред статуята на Кали.

— Кой ще го извърши? — тревожно попита бенгалецът.

— Малката „Дева от пагодата“.

— Нещастници! Ти видя ли дъщеря ми?

— Никой друг не може да я вижда, освен жреците и Суйодхана.

— Нещо друго каза ли ти Сирдар?

— Че това ще бъде последното жертвоприношение, тъй като тхугите се готвят отново да се разпръснат, за да се присъединят към бунтовниците от Делхи и Лакхнау.

— Избухнало ли е въстанието? — изненадан я погледна господин Люсак.

— Ужасно нещо е, господине — отвърна Сурама. — Чух да се говори, че отряди на сипаите разстрелват своите офицери, че в Канпур и Лакхнау са избити семействата на англичаните и че дори принцесата на Бунделкунд е развяла въстаническо знаме. Целият Север е в пламъци.

— И Суйодхана се готви да се присъедини към въстаниците, така ли? — попитаха Сандокан и Тремал-Наик.

— Да, още повече, че тук не се чувства на сигурно място, тъй като си дава сметка, че има опасност бащата на Дарма да се появи в Раджмангал.

— Кой му е казал? — попита Яниш.

— Шпионите му, които са ви проследили в джунглата.

— А знае ли, че вече сме тук? — попита Сандокан.

— Не, тхугите са изгубили следите ви, след като сте напуснали кулата на Барекпор и сте се качили в платнохода. Сирдар обаче ми разказа всичко.

— Защо не дойде самият той? — попита Тремал-Наик.

— За да не оставя сам Суйодхана, тъй като се страхува, че може внезапно да замине.

— А ти сега оставаш ли? — попита Яниш.

— Не, сахиб — отвърна девойката. — Сирдар ме чака да се върна и ми се струва, че е във ваша полза да остана при тхугите докато те си тръгнат.

— Освен ако не ги издавим всичките в подземията им — каза Сандокан. — Има ли още нещо да ни кажеш?

— Това, че Сирдар ще тръгне заедно със Суйодхана, ако той реши да бяга. Сбогом, сахиб, ще се видим скоро — каза красивата танцьорка и стисна ръката на Яниш.

— Ще ти дам един съвет, преди да се върнеш долу — каза Сандокан. — Когато нападнем тхугите, гледай да не се намираш в подземията. При първия изстрел веднага се скрий в пагодата.

— Добре, сахиб.

— Подземията не са ли свързани вече с изхода при ствола на свещения баниан? — попита Тремал-Наик.

— Не, това подземие е затворено. Ще трябва да нападнете от подземието, което води към пагодата. До скоро виждане. Пожелавам ви да избиете всички тхуги и да освободите малката Дарма.

Усмихна се на всички, след което бързо се отдалечи и се изгуби в бамбука.

— Часът е девет — каза Сандокан, когато останаха сами. — Нека се подготвим.

— Всички ли ще отидем? — попита Люсак.

— Ще сме прекалено много — отвърна Сандокан. — Тремал-Наик, ти какво би ни посъветвал да сторим, след като добре познаваш обстановката в пагодата?

— Скрий по-голямата част от хората сред храстите около блатото — отвърна бенгалецът. — Ние ще слезем в пагодата и първи ще нападнем. Когато Дарма е на сигурно място, тогава, ако искаш, ще се заемем с подземията и ще приключим веднъж завинаги със Суйодхана.

— Няма да се завърна в Момпрасем, без да отнеса със себе си кожата на Индийския тигър — каза Сандокан. — Вече ти казах това.

Бързо се върнаха в лагера и изпратиха няколко човека до западния канал да извикат часовите, тъй като държаха да разполагат с всичките налични сили, за да нанесат смъртоносен удар на бандитите, ръководени от Суйодхана.

В единадесет часа Сандокан, Яниш, Люсак, Тремал-Наик и четирима от най-храбрите и едри малайци тихичко напуснаха лагера, предвождани от Дарма.

Всички бяха въоръжени с карабини, пистолети и ятагани, а освен това носеха и въжета, за да ги използват, когато трябваше да изкачат купола на пагодата.

Основният отряд от тридесет човека, съставен от малайци и даяки под командата на Самбилонг, щеше да ги последва четвърт час по-късно.

Моряците от прахоса също бяха въоръжени с карабини и ножове, като освен това носеха няколко бомби, предназначени да разчистят подземията, или да взривят някоя затворена врата, а така също няколко газени лампи и факли.

Тремал-Наик и Камамури, които познаваха острова като дланта си, водеха първата група, като се придвижваха внимателно, страхувайки се да не бъдат изненадани от последователите на кръвожадната богиня. Имаше опасност обитателите на подземията, обхванати от подозрения, или предупредени от някой шпионин за приближаването на групата, чиито намерения им бяха ясни, да бяха направили засада, скрити сред високите тръстики, които покриваха острова.

Страховете им обаче изглеждаха неоснователни, тъй като вярното куче Пунти нито за момент не даде признаци на тревога.

Джунглата изглеждаше пуста и единствено самотният вой на някой чакал или на изгладняла бигана нарушаваше от време на време дълбоката тишина, царяща сред гъстата растителност.

В единадесет и половина, водена от бенгалеца и махарата, групата стигна до брега на блатото. На отсрещния му бряг сред една поляна, която в по-голямата си част беше заета от гигантски баниан с няколко преплетени стебла, се издигаше пагодата на тхугите.

Беше огромна сграда, увенчана с грамаден купол, стените й бяха украсени с глави на слонове и божества, свързани в своеобразен корниз, по който вероятно можеше да се достигне до върха на купола.

Не се виждаше жива душа нито по брега, нито на поляната. Прозорците на пагодата също бяха тъмни, което беше явен признак, че жертвоприношението още не е започнало.

— Значи сме пристигнали навреме — каза Тремал-Наик, който сякаш бе обхванат от силно вълнение.

— Изглежда странно, че тхугите не са поставили часови около пагодата, още повече, че нашето присъствие в лагуните им е известно — отбеляза Сандокан, който по природа си бе недоверчив.

— Тази тишина никак не ме успокоява — допълни Яниш. — Ти какво ще кажеш, Тремал-Наик?

— Ще кажа, че и аз не съм спокоен — отвърна бенгалецът.

— Тигърът ви също — обади се французинът. — Погледнете го.

И наистина, Дарма, която до този момент беше предвождала отряда, без да демонстрира никакви признаци на безпокойство, сега бе спряла пред едно обширно място, обрасло с висок бамбук, което продължаваше към пагодата и което господарят й беше принуден да прекоси, тъй като другият бряг на блатото беше мочурлив и поради тази причина непроходим.

Беше наострила уши, сякаш се опитваше да долови някакъв далечен шум, нервно въртеше опашка и с лекичко ръмжене душеше въздуха наоколо.

— Да — промърмори Тремал-Наик, — Дарма подуши неприятел. Тук някъде трябва да се е скрил някой тхуг.

— Каквото и да се случи, не стреляйте — каза Сандокан. — Нека се промъкна и го изненадам, Тремал-Наик.

— Недей, Сандокан — отвърна бенгалецът, — когато с мен е Дарма от нищо не се страхувам, тъй като самата тя ще изненада удушвача. Ще го удари с лапа и всичко ще приключи за миг.

— Може и да са двама.

— Вие ще вървите малко след мен.

Застана до Дарма, която продължаваше да дава признаци на неспокойство, сложи ръка върху гърба й и като я погледна в очите каза:

— Последвай ме, Дарма.

След това се обърна към Сандокан и спътниците му:

— Легнете на земята и ме последвайте пълзешком.

Преметна пушката си през рамо, взе ножа и мълчаливо пое наведен през бамбука, като внимателно разгръщаше растителността пред себе си.

Дарма го последва на четири-пет крачки разстояние.

Сред гъстата растителност не се чуваше никакъв шум, но Тремал-Наик инстинктивно усещаше, че наблизо има скрит човек.

Измина петдесет крачки и се озова на една пътечка, която изглежда водеше към пагодата.

Тъкмо вдигна глава да се огледа дали наоколо няма някой, когато чу наблизо тръстиките да прошумоляват, едно въже прелетя над него и се нави около врата му.

Вдигна ножа си, за да среже въжето, но внезапно то го дръпна и го повали на земята.

— Хванах го — обади се наблизо глас.

После един почти гол мъж с татуировката на тхугите върху гърдите изскочи от тръстиките и се спусна към него с нож в ръка.

В същия момент от бамбуковите дървета изникна сянка, скочи върху гърлото на тхуга и с един удар го уби.

Чу се сподавен вик и изхрущяха кости.

Дарма беше скочила върху удушвача и го бе захапала за главата, раздирайки гърдите му с мощните си лапи.

На свой ред и Сандокан, който се намираше на десет крачки от разиграващата се драма, скочи на крака с изваден нож.

Когато обаче стигна до приятеля си, Тремал-Наик вече се бе изправил и бе свалил въжето от врата си, а тхугът лежеше безжизнен на земята.

— Удари ли те? — попита той.

— Не, омота ме във въжето си, но не успя да ме удуши, нито да ме прониже с ножа си — отвърна Тремал-Наик, като си разтриваше врата. — Ножът му беше изключително остър и ако не бе светкавичният скок на Дарма, едва ли щяхте да се намесите навреме.

В този момент се появиха Яниш, Люсак и малайците.

— Запазете тишина — каза им Тремал-Наик. — Наблизо може да се крие и някой друг.

— Дарма, остави!

Тигърът жадно пиеше кръвта, която шуртеше от дълбоките рани на удушвача.

— Остави го! — повтори Тремал-Наик и я сграбчи за врата.

Тигърът се подчини ръмжейки.

— По дяволите! — възкликна Яниш. — Виж само как го е обезобразил! Лицето му е станало на каша.

— Тихо! — прекъсна го Сандокан.

Всички се заслушаха, но до ушите им не достигна никакъв друг звук, освен шумоленето на нощния бриз във високите тръстики.

— Да вървим — каза Тремал-Наик.

Продължиха пътя си в пълна тишина и след пет минути стигнаха до огромната пагода.

Спряха за момент, загледани в сенките, които хвърляха слонските глави и статуите от широките корнизи, след което бързо притичаха под една огромна статуя, издигаща се до стената и изобразяваща Супраманиер, един от четиримата синове на Шива, на когото баща му бе извадил едното око, за да убие великана Сурапарама, който тормозел цяла Индия.

Тремал-Наик като най-ловък от всички, се вкопчи в краката на колоса, стигна до гърдите му и изпълзя по една от ръцете, докато стигна до главата. Завърза въже, хвърли го на приятелите си и каза:

— Побързайте, по-нагоре изкачването ще бъде по-лесно.

Над колоса се спускаше хоботът на един каменен слон. Тремал-Наик се вкопчи в него, изкачи се върху гърба на статуята, прикрепена към една колона с огромни размери и се прехвърли върху фриза.

Сандокан и другарите му го последваха, като дори французинът, който не можеше да се каже, че е особено подвижен, не изостана.

Над фриза имаше други статуи, поставени една над друга, като някои от тях изобразяваха така наречените деверкели или полубогове, почитани от индийците, обитаващи соргон — рая на онези, които не са притежавали достатъчно достойнства, за да попаднат в рая на Шива, а други представляваха различни превъплъщения на Вишну, от рода на костенурки, змии, чудовища, лъвове с човешки глави, крилати коне и други.

Прехвърляйки се от една статуя на друга, осмината смелчаци се изкачиха до върха на купола и се събраха около един кръгъл отвор с метална релса по средата, върху която беше закрепено огромно позлатено кълбо.

— Ето оттук слязох преди шест години, за да видя как майката на клетата ми Дарма извършва жертвоприношение с човешка кръв пред статуята на Кали — каза Тремал-Наик с дълбоко развълнуван глас.

— И за да бъдеш заловен от Суйодхана — допълни Сандокан.

— Така е — мрачно отвърна бенгалецът.

— Да видим дали сега ще може всички ни да победи.

Сандокан се изправи на колене и внимателно огледа джунглата, накъдето се бе запътил тигърът, след като не бе успял да ги последва.

— Хората ни са там — каза той. — Ето го и Пунти, който тича към тигъра.

При първия изстрел всички ще ни се притекат на помощ и няма да пощадят никого.

— Ще имат ли време да изкачат купола? — попита Яниш.

— Камамури знае къде е вратата на пагодата — отвърна Тремал-Наик. — Ще й заложат една бомба и ще я вдигнат във въздуха.

— В такъв случай да действаме — каза Сандокан.

Тремал-Наик хвана с две ръце едно дебело въже, лъскаво като коприна, което изглежда бе оплетено от лико и се спускаше отвесно от желязната релса.

Леко го разтърси и от тъмния отвор достигна лек метален звън.

— Това е полилеят — каза той.

— Отстъпи ми мястото си — каза Сандокан. — Искам първи аз да сляза.

— Статуята е точно под полилея и главата й е достатъчно голяма, така че спокойно можете да стъпите на нея, без да се страхувате, че ще паднете.

— Добре.

Сандокан затъкна пистолетите и ятагана в колана си, прехвърли карабината през рамо, след което се вкопчи във въжето и бавно започна да се плъзга надолу, за да не разклаща полилея.

В пагодата цареше пълна тишина и мрак.

Успокоен от това, Сандокан се спусна бързо по въжето, докато усети под краката си металните пръти на полилея.

Пусна въжето, хвана се за един от тях и увисна на него.

Краката му докоснаха някакво твърдо тяло.

— Това трябва да е главата на статуята — каза си той. — Само да не загубя равновесие.

Когато стъпи здраво върху статуята, се пусна от полилея и се плъзна по тялото на Кали, което изглежда бе огромно, докато накрая стъпи на пода.

Огледа се наоколо, но не забеляза нищо, тъй като мракът беше пълен. Вдигна поглед към отвора на купола, през който се виждаше късче небе, осеяно със звезди, и забеляза една сянка да се спуска по въжето.

— Трябва да е Тремал-Наик — каза си той.

И наистина не се бе излъгал. Беше бенгалецът, който скоро се появи до него в краката на статуята.

— Чу ли нещо? — попита го Тремал-Наик.

— Не — отвърна Сандокан. — Човек би казал, че тхугите са изчезнали оттук.

Тремал-Наик усети върху челото му да избива студена пот.

— Не! — каза той. — Изключено е да са ни предали.

— Но вече е полунощ и ми се струва, че…

Внезапно думите му бяха прекъснати от оглушителен тътен, който сякаш долетя изпод земята.

— Какво е това?

— Хаукът, големият барабан за религиозните им церемонии — отвърна Тремал-Наик. — Явно тхугите не са изчезнали и се събират. Побързайте, приятели! Слизайте!

Яниш вече се намираше върху главата на статуята, а останалите при звука на барабана се спуснаха зад него, без да правят сметка, че въжето може да се скъса.

Вече се разнасяше вторият удар на хаука, когато осемте мъже се събраха пред статуята.

— Ей там отсреща трябва да има една ниша — каза Тремал-Наик — Да се скрием в нея.

Изпод земята долетяха странни шумове. Тремал-Наик, Сандокан и другарите им едва се бяха скрили в нишата, когато вратата се отвори с трясък и в пагодата с диви викове нахълта банда голи мъже, намазани с кокосово масло.

Бяха четиридесет или петдесет, носеха факли, въжета, оловни топки, увити в копринени кърпи, ками и ножове.

Внезапно напред излезе един мършав старец с дълга бяла брада и изкрещя:

— Ето ги похитителите на пагодата! Унищожете ги!

Тремал-Наик нададе вик на изненада, но и на дива ярост.

— Жрецът!…