Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (12)

Глава XII
Индийското въстание

Макар и краткотрайно, индийското въстание от 1857 година беше изключително кърваво и дълбоко разтърси живота на завоевателите, още повече, че никой от тях дори за миг не бе го предположил.

Бунтът в Барампур, избухнал няколко месеца по-рано и набързо разгромен с особена жестокост от военните, се бе оказал само първата искра от огромния пожар, обхванал голяма част от Северна Индия. От доста време насам едно дълбоко, но умело прикрито недоволство беше обхванало индийските полкове около Мерут, Канпур и Лакхнау, чиято кастова гордост беше наранена от назначението на няколко подофицера от по-низша каста, както и вследствие на слуховете, разпространявани от емисари на незаконния син на Битор Нана-Сахиб, че англичаните давали на индийските войници патрони, намазани с мас от крави, а на изповядващите мюсюлманска вяра — със свинска мас, което и едните, и другите възприеха като кръвна обида.

На 11 май, когато англичаните най-малко го очакваха, Третият индийски конен полк от град Мерут, недалеч от Делхи, първи даде сигнал за бунт, като войниците му разстреляха всичките си офицери англичани.

Ужасени от този акт, военните власти незабавно се опитаха да го овладеят, като затвориха бунтовниците, но на следващата вечер два полка от сипаи — единадесети и дванадесети, насочиха оръжие срещу своите командири и ги принудиха да освободят затворените, заедно с още хиляда и двеста бунтовници.

Този признак на слабост се оказа фатален, тъй като същата нощ сипаите и кавалеристите яростно нападнаха кварталите на европейците, опожариха ги и безмилостно избиха жените и децата на английските чиновници и офицери.

По същото време се разбунтуваха и гарнизоните в Лакхнау и Канпур, като разстреляха началниците си и всички европейци в тези градове. От своя страна красивата и смела принцеса на Джханси също се присъедини към въстанието, като нареди на поданиците си да избият целия английски гарнизон.

Изненадани от ужасното развитие на ситуацията, военните власти постепенно се оказаха неспособни да се изправят срещу надигащата се буря, още повече че не разполагаха с достатъчно сили. Ограничиха се да направят военен кордон между градовете Гвалиор, Бартпур и Патиалах с надеждата да спрат бунтовниците, събрани под командата на Тантиа Топи, един от най-опитните и храбри индийски офицери, който по-късно щеше да удиви дори и англичаните със своето отстъпление през целия район на Бунделкунд.

Англичаните обаче постигнаха само частичен успех, тъй като бунтовниците, след като още на единадесети избиха всички европейци, се насочиха към Делхи, увличайки със себе си и тридесет и четвърти сипайски полк, който вече беше разстрелял своите офицери.

Европейците, оцелели от кланетата в Мерут и Алигхур, бяха потърсили убежище именно там. Когато разбра, че ги грози смъртна опасност, лейтенант Уилъгби ги заведе в крепостта Стенторедо и поведе отчаяна съпротива срещу бунтовниците.

Обсаден от всички страни, този храбър и хладнокръвен мъж взриви погребите, при което загинаха над хиляда и петстотин бунтовници, и възползвайки се от суматохата, успя да спаси жените, децата и старците, като ги отведе в Карнал, Амбалах и Мерут, междувременно напуснати от сипаите.

В същия момент в Делхи се появи разбунтувалият се полк от Алигхур, който провъзгласи за владетел един от наследниците на старата династия на Великите Моголи и това събитие бе ознаменувано с жестокото клане на петдесет европейци и техните синове, барикадирали се в двореца.

Последваха яростни сражения срещу първите английски войски, появили се в размирните райони, завършили с променлив успех и с много жертви и от двете страни.

Недоволни от мудните и нерешителни действия на генерал Аризон, англичаните повериха военното командване на генерал Бернар и постепенно затегнаха обръча около Делхи, където бунтовниците се бяха събрали в очакване да бъдат обсадени.

В първите дни на юни градът вече беше обсаден, но англичаните все още не бяха постигнали забележим успех, тъй като многократно биваха принуждавани да отстъпват пред яростните нападения на сипаите. Не разполагаха с достатъчно оръдия и страдаха жестоко от убийствената жега.

Въпреки всичко вече ставаше все по-ясно, че за бунтовниците настъпват тежки дни и че Делхи е обречен да бъде удавен в кръв.

Яхнали конете, Сандокан и приятелите му отминаха предните постове на англичаните в Коил и се отправиха към Делхи, от който ги деляха няколко часа път.

Господин Люсак, облякъл великолепната си униформа на бенгалски офицер, навсякъде показваше пропуска от командването в Коил и проправяше път на своите другари.

Неговото присъствие спести дълги часове на разпити и обяснения, което щеше да изгуби доста време на Сандокан.

Навсякъде бе пълно с войници, коне и оръдия, поели към древната столица на Великите Моголи.

Дългоочакваната обсадна артилерия най-после бе пристигнала и се насочваше на север, за да разруши бастионите на града, чиито защитници досега бяха устояли срещу атаките на пехотата.

Навсякъде се виждаха следи от бунта. Изпепелени села, унищожени посеви и купища от разлагащи се трупове, изпълващи въздуха с непоносимото си зловоние и привличащи ята от марабу, индийски соколи и всякакви други лешоядни птици.

Четири часа след като напуснаха Коил, конниците забелязаха кулите и бастионите, издигащи се в столицата на Великите Моголи.

Сред полята наоколо се виждаха дълги колони от английски войници. На сутринта бе имало тежко сражение между тях и обсадените, завършило с поражение на англичаните, чиито трупове лежаха осеяни навред край пътя.

На много места бунтовниците бяха прекъснали обсадните линии и сега бродеха из околностите да търсят добитък и всякаква храна. По тази причина не беше трудно да се влезе в града, особено за хора, предрешени като индийци, които спокойно можеха да минат за бунтовници, пристигащи от Мерут или Фуридабад. Беше настъпил моментът за раздяла.

— Господин Люсак — обърна се към него Сандокан, виждайки лейтенантът да слиза от коня си, след като бяха минали и последната английска позиция, — кога ще се срещнем отново?

— Това зависи от съпротивата, която ще окажат бунтовниците — отвърна французинът. — Аз ще вляза в този град начело на моя ескадрон.

— Смятате ли, че нещата ще се проточат?

— Утре англичаните ще докарат артилерията си и ще видите, че бастионите на Делхи няма да изтраят дълго време.

— Как можем да ви изпратим съобщение?

— А да, мислих си сутринта за това — каза французинът. — Ще трябва да зная къде сте се настанили, за да ви предпазя, тъй като съм сигурен, че когато англичаните влязат в Делхи ще настъпи жестоко клане. Те са побеснели от ярост и са се заклели да отмъстят за жените и децата, избити в Канпур, Лакхнау, Алигхур и на още много други места. Имам една идея.

— Казвайте.

— Всяка вечер от Кашмирската крепост хвърляйте някакъв едър предмет, в който слагайте писмо. Аз лично ще поема грижата да го намеря. Може да е в някакъв тюрбан например, по възможност бял.

— Добре — отвърна Сандокан.

— Пропускът и писмото от губернатора няма ли да са достатъчни да ни предпазят? — попита Яниш.

— Сигурно, но все пак не се знае какво може да се случи при тези обстоятелства, така че предпочитам аз да се погрижа за вас. Ето че започва да се мръква и това е най-удобният момент за вас. Сбогом, приятели, пожелавам ви да откриете момичето и да унищожите и последните последователи на Кали.

Прегърнаха се развълнувани, след което французинът обърна назад към лагера на англичаните, а Сандокан и другарите му поеха към града.

Наоколо сновяха множество конници и разграбваха селата, напуснати на сутринта от англичаните.

При вида на въоръжения отряд, група мародери под командата на един подофицер се приближи към тях и им даде знак да спрат. Тремал-Наик, който бе застанал начело, незабавно се подчини.

— Къде отивате? — попита подофицерът.

— В Делхи — отвърна бенгалецът. — Тръгнали сме да защитим свободата на Индия.

— Откъде идвате?

— От Мерут.

— Как преминахте през позициите на англичаните?

— Използвахме поражението, което сте им нанесли тази сутрин и ги заобиколихме.

— Вярно ли е, че са им изпратили много оръдия?

— Вярно е и се готвят да ги разположат още тази нощ.

— Проклети кучета! — извика през зъби подофицерът. — Искат да ни унищожат, но ще видим дали ще успеят. Ние сме много и всички сме решени по-скоро да умрем, отколкото да се предадем. Добре ни е известна мнимата цивилизованост на англичаните, която се изразява в една-единствена дума: унищожение.

— Така е — обади се и Сандокан. — Ще ни пуснете ли в града? Нямаме търпение да се бием, а освен това сме уморени и гладни.

— Никой не може да прекрачи вратите на Туркоман, без преди това да бъде подложен на разпит от командира на войските, които действат извън крепостта. Не се съмнявам, че сте наши братя по оръжие, но и аз трябва да се подчинявам на заповедите.

— Кой е командирът? — попита Тремал-Наик.

— Абу Асам, един мюсюлманин, който прегърна нашата кауза и даде безспорни доказателства за своята храброст и вярност към нея.

— А къде е той?

— В най-отдалеченото предградие.

— Дали не си е легнал вече? — попита Сандокан. — Ще бъде много лошо, ако трябва да прекараме нощта извън града.

— Аз ще ви предложа подслон и храна, последвайте ме. И без това времето ни е изключително ценно.

Подофицерът даде знак на хората си да заобиколят малкия отряд с вдигнати мускети, след което потеглиха в тръст.

— Не бях предвидил подобно нещо — промърмори Тремал-Наик, обръщайки се към Сандокан, който се бе замислил. — Ще се справим ли с положението?

— Усещам непреодолимо желание да им видя сметката на тия мародери. Едва ли ще ни устоят, независимо, че са четири пъти повече от нас.

— А после? Смяташ ли, че ще успеем да се доберем и да влезем в свещения град? Не виждаш ли, че наоколо гъмжи от подобни банди, които ограбват всичко, попаднало пред очите им? Още при първите изстрели всички ще се устремят насам.

— Именно това ме спря да действам досега — отвърна Сандокан.

— От друга страна какво толкова трябва да ни плаши, че ще ни разпитат?

— Как какво, приятелю Тремал-Наик? Днес аз съм по-подозрителен от всякога, тъй като не изключвам възможността в околните села да има тхуги, които да ни разпознаят.

Бенгалецът усети, че го полазват тръпки.

— Няма да е особено забавно ако ни се случи това — отвърна той. — Е, може пък и страховете ни да се окажат преувеличени.

Часът беше десет, когато стигнаха до едно полуразрушено селище, състоящо се от двадесетина колиби.

Тук-там все още горяха пожари, от които се издигаха снопове искри, сред които преминаваха конници, чийто вид не вдъхваше доверие, с тюрбани на главите и пояси, в които бяха втъкнати пистолети и ятагани.

— Тук ли живее командирът? — обърна се Сандокан към подофицера.

— Да — отвърна запитаният.

Излезе напред и спря пред една колиба с полусрутен покрив, изпълнена с бунтовници, налягали върху купчини от сухи листа.

— Махайте се оттук! — обърна се той към лежащите с нетърпящ възражение тон.

Когато войниците се разотидоха, покани Сандокан и другарите му да влязат вътре, като се извини, че за момента не може да им предложи нищо по-добро, но обеща, че незабавно ще нареди да им бъде донесена вечеря.

Остави отряда си да охранява колибата и се отдалечи пеша, като на всяка крачка огромният му ятаган издаваше метален звън.

— Чудесно местенце ни предложи, няма що — каза Яниш, който нито за миг не бе изгубил обичайното си настроение.

— Шегуваш ли се, братко мой? — погледна го Сандокан.

— А какво? Да не би да искаш да хленча, че не са ни настанили на по-добро място? Достатъчно е, че има достатъчно сухи листа, за да се наспим удобно, пък и може да напълним стомасите, ако, разбира се, ни донесат нещо за хапване. Още отсега мога да се обзаложа, че няма да влезем в Делхи по-рано от утре сутринта.

— Ако изобщо влезем — допълни Сандокан, който изглежда се измъчваше от някакво лошо предчувствие.

Яниш тъкмо щеше да отвърне нещо, когато влезе един войник в униформа на сипай с факел и кошница в ръце, в която вероятно се намираше вечерята. Едва прекрачил прага на колибата, той спря и нададе вик на радостна изненада.

— Господин Тремал-Наик!

— Бедар! — възкликна бенгалецът и се приближи до него. — Какво прави сред бунтовниците един сипай, воювал толкова време под командата на капитан Макферсън?

Бунтовникът махна с ръка и каза:

— Откакто господарят ми умря аз окончателно скъсах с англичаните. Другарите ми дезертираха и аз ги последвах. А вие, господине, какво ви доведе тук? Да не би и вие да сте приели каузата ни?

— И да, и не — отвърна бенгалецът.

— Признавам си, че отговорът ви не ми стана много ясен, господине — усмихна се сипаят, — но каквото и да ви е довело насам, радвам се, че ви виждам и ще бъда особено щастлив, ако мога да съм ви полезен с нещо.

— Ще се видим по-късно и ще ти обясня какво ме е довело пред стените на свещения град.

— А!

— Какво?

— Да не би нещо, свързано с тхугите?

— Мълчи сега. Какво си ни донесъл, Бедар?

— Вечерята, господине. Малко е оскъдна, но нали знаете, че в полеви условия храната никога не е в излишък. Малко печена антилопа, питки и палмово вино.

— Достатъчно е това — отвърна Тремал-Наик. — Остави храната и ако си свободен, направи ни удоволствието да вечеряш с нас.

— Това е чест, която няма да откажа — усмихна се сипаят.

Отвори кошницата и извади вечерята, която действително не бе особено обилна, но навярно щеше да им е достатъчна.

Сандокан и Яниш, които до този момент мълчаха, явно бяха особено доволни от неочакваната среща. И двамата се нахвърлиха на вечерята с вълчи апетит, последвани от целия отряд и Тремал-Наик.

— Позволете ми да ви представя храбрия сипай на покойния капитан Макферсън, един от хората, които участваха в първия поход срещу тхугите на Суйодхана.

— Значи си видял как е загинал клетият капитан? — попита Сандокан.

— Да, господине — развълнуван отговори сипаят. — Той издъхна в ръцете ми.

— В такъв случай трябва да познаваш и Суйодхана — продължи Сандокан.

— Виждал съм го така, както виждам вас сега, понеже когато стреля срещу капитана, се намираше едва на десетина крачки от мен.

— А ти как избягна смъртта? Разказвали са ми, че тхугите на Суйодхана са избили всичките хора на капитана.

— Оцелях по чудо, сахиб — отвърна сипаят. — Удариха ме с нож по главата, докато се опитвах да вдигна капитана, прострелян с два куршума в гърдите. Усетих такава болка, че изгубих съзнание и съм паднал сред високите треви на джунглата. Когато се върнах в съзнание, над огромните полета на Съндербунд цареше пълна тишина и аз установих, че се намирам сред купчина трупове. Тхугите не бяха пощадили никого от сипаите на капитана. Всичките ми другари бяха избити, но очевидно бяха продали живота си на твърде висока цена, тъй като сред тревите изброих телата на повече от двеста мъртви удушвачи. Раната ми не се оказа сериозна. Спрях кръвта и след като безрезултатно се опитах да намеря тялото на моя капитан, избягах към реката с надеждата да намеря кораба, който ни бе довел в Съндербунд. Вместо него открих само отломките му и трупове, поклащащи се във водите. След като бе унищожил сипаите, Суйодхана беше нападнал и кораба и го беше разрушил, като бе взривил барутния му погреб.

— Да, научихме и за това, нали, Тремал-Наик? — погледна го Сандокан.

Бенгалецът само кимна утвърдително с глава, потънал в нерадостните си мисли.

— Продължете — обърна се Яниш към сипая. — Тези подробности ме интересуват. На река Мангал не открихте ли никого от вашите другари?

— Не, господа, тъй като още при първите изстрели екипажът на кораба ни се бе притекъл на помощ и също бе избит от тхугите.

— И толкова ли много бяха тия главорези? — попита Сандокан.

— Петнайсет-двайсет пъти повече от нас — отвърна сипаят. — Скитах се цели две седмици сред джунглата, като се хранех с диви плодове и на двадесет пъти щях да бъда разкъсан от тигрите и крокодилите, докато накрая успях от остров на остров да се добера до брега на океана и бях прибран от една рибарска лодка.

— Бедар — обади се Тремал-Наик след кратко мълчание, — виждал ли си оттогава Суйодхана?

— Не, господине.

— Ние обаче знаем от сигурен източник, че в момента се намира в Делхи.

Сипаят подскочи като ужилен.

— Тук! — извика той. — Известно ми е, че тхугите са приели каузата ни и много техни отряди са пристигнали от цяла Бенгалия, от Бунделкунд и дори от Ориса, но никога не съм чувал да се говори, че и главатарят им е с тях.

— Ние дойдохме да го търсим — каза Тремал-Наик.

— Искате да си уредите старите сметки, така ли? Ако сте дошли с такива намерения, в такъв случай можете изцяло да разчитате на мен, господин Тремал-Наик — каза Бедар. — Аз също искам да им отмъстя за капитана, който ми беше като баща, независимо че аз съм индиец, а той бе англичанин, както и за другарите ми, безмилостно избити в Съндербунд.

— Да — отвърна бенгалецът с мрачен глас, — дойдох тук, за да го убия и да освободя дъщеря си, която беше похитена от него преди няколко месеца.

— Вашата дъщеря е похитена!

— Да, но нека говорим по-късно за това. Сега искам да ми кажеш ще можем ли да влезем в Делхи, или по-скоро смяташ ли, че Абу Асам ще ни даде разрешение за това.

— Въобще не се съмнявам, господа, тъй като нямам никакви основания да ви подозирам, че сте английски шпиони. Кой би могъл да твърди подобно нещо? Виждахте ли вече генерала?

— Още не. Знаем само, че подофицерът, който ни доведе тук, вече го е уведомил за нас.

— Отдавна ли сте тук?

— От един час.

— И още ли не ви е повикал?

— Не.

— Странно — каза сипаят. — Обикновено никога не се бави. Нека да говоря с подофицера, който трябва да е същият, накарал ме да донеса вечерята ви.

Стана и се канеше да излезе, когато подофицерът се появи, съпроводен от двама индийци със забрадени лица и тюрбани на главите.

— Тъкмо щях да те търся — каза сипаят. — Тези хора започват да стават нетърпеливи и казват, че бързат по-скоро да влязат в Делхи.

— Аз пък идвам да им кажа, че ще се наложи да проявят търпение за още четвърт час, тъй като в момента генералът е зает. Ти ще ги доведеш, Бедар.

— Добре, господине — отвърна сипаят.

Подофицерът даде знак на двамата мъже, които го съпровождаха да го последват и излезе от колибата.

— Кои са тези двамата индийци с тия огромни тюрбани? — обърна се Сандокан към сипая, който ги беше проследил с поглед. — Адютанти ли?

— Не зная — отвърна Бедар, който изглеждаше леко разтревожен. — Струва ми се, че са сеики^[1].

— И защо крият лицата си?

— Сигурно са дали някакъв обет. Има ли и други сеики в лагера?

— Не много. Повечето останаха при англичаните, забравяйки че те също са индийци като нас.

— Надявате ли се, че ще устоите срещу англичаните?

— Е! — поклати глава сипаят. — Ако всички индийци бяха грабнали оръжие, до този момент нямаше да е останал нито един англичанин в нашите земи. Те обаче се изплашиха и ни оставиха сами, така че ние ще платим за всички, тъй като съм сигурен, че омразните европейци няма да ни пощадят. Така да бъде, но поне ще им покажем как знаят да умират индийците.

Когато изтече четвърт час, Бедар стана и каза:

— Последвайте ме, господа. Абу Асам мрази да чака. Излязоха от колибата, последвани от отряд конници, които до този момент ги бяха чакали зад една съседна колиба и се отправиха към площадчето в центъра на селото, където Абу Асам бе разположил своя щаб.

Под всички стрехи и дори по улиците бяха налягали бунтовници, но никой от тях не спеше. Разговаряха около огромни факли, оставили оръжията си под ръка и готови да скочат на седлата при първите звуци на тръбата.

Имаше сипаи, все още облечени в разноцветните си униформи, дошли от полковете в Мерут, Канпур, Алиг-хур и Лакхнау, хора на Тантиа Топи от Бунделкунд и Рани, брадати сеики с огромни тюрбани, тежки ятагани и дълги пушки, орисанци и дори махарати с причудливи униформи, снажни и стегнати като бронзови статуи.

Изглежда се опасяваха от внезапна атака, тъй като всички коне бяха оседлани и подготвени за езда.

Следвайки Бедар и съпроводен от конниците, отрядът скоро стигна до широк площад, изпълнен с бунтовници и осветен от огромни огньове, след което спря пред една къща, очевидно принадлежала на някой богат европеец от Делхи, но сега полуразрушена и с множество дупки от шрапнели по стените.

— Ето тук е щабът на генерала — каза Бедар.

Съобщи паролата на двамата часови пред вратата и въведе мнимите бунтовници в първата стая, където подофицерът разговаряше с няколко едри мъже, въоръжени до зъби, вероятно от Бунделкунд, ако се съдеше по външния им вид.

— Оставете пистолетите и ятаганите си — обърна се подофицерът към Сандокан и другарите му.

Двамата пирати, Тремал-Наик и спътниците им се подчиниха.

— Последвайте ме — каза подофицерът. — Генералът ви очаква.

Бяха въведени в една голяма стая с изпочупени мебели и няколко бамбукови стола, по които все още личаха кървави петна, свидетелстващи за смъртоносната битка, разиграла се на това място.

Четирима сеики с осанки на същински колоси и извадени ятагани охраняваха двете врати.

Зад една маса седеше мъж на възраст с почти бяла брада, остър и извит като човка на папагал нос и черни очи, блестящи като два живи въглена.

Беше облечен като мюсюлманите от Северна Индия, които продължават да носят татарско-тюркоманските си носии, а върху зелените копринени ръкави на дрехата му се открояваха широки златни гайтани.

При появата на Сандокан и другарите му повдигна глава, притвори очи сякаш заслепен от светлината на лампата, висяща от тавана, огледа ги мълчаливо и заговори с носов глас:

— Вие ли искате разрешение да влезете в Делхи?

— Да — отвърна Тремал-Наик.

— За да се биете и загинете в името на свободата ни?

— Срещу вековните ни потисници англичаните.

— Откъде идвате?

— От Бенгалия.

— А как успяхте да преминете през вражеските позиции, без да ви спрат? — попита генералът.

— Възползвахме се от тъмната нощ, а после се скрихме в една разрушена колиба докато забелязахме отряда на подофицера.

За момент генералът остана смълчан, загледан в Сандокан и малайците, които явно бяха породили у него известни съмнения, след което попита:

— Ти бенгалец ли си?

— Да — без всякакво колебание отговори Тремал-Наик.

— Останалите обаче не ми приличат на индийци. Никога не съм виждал наши сънародници с такъв цвят на кожата.

— Така е, генерале. Този човек — отвърна Тремал-Наик, посочвайки Сандокан — е малайски принц, смъртен враг на англичаните, които многократно е разгромявал по бреговете на Борнео, а останалите са негови воини.

— А! — възкликна генералът. — И защо е дошъл тук?

— Пристигна в Калкута при мен, тъй като преди години аз бях негов гост и когато му казах, че индийците се готвят да въстанат, предложи яката си десница и кръвта си за нашата кауза.

— Наистина ли? — попита Абу Асам, обръщайки се към Тигъра.

— Да, приятелят ми каза самата истина — отговори Сандокан. — В продължение на дълги години аз съм най-заклетият враг на англичаните по крайбрежието на Борнео. Многократно съм ги побеждавал в Лабуан и дори успях да сваля от трона Джеймс Брук, раджата на Саравак.

— Джеймс Брук! — възкликна генералът и прокара ръка по челото си, сякаш за да съживи стар спомен. — Трябва да е онзи лейтенант от индийската рота, когото познавах в младите си години и за когото научих, че станал раджа на някакъв голям малайски остров. Беше англичанин, значи и твой враг. Ами другият, който има черти на европеец, откъде идва? — посочи той Яниш.

— Той е приятел на принца.

— И той ли мрази англичаните?

— Да.

— Само англичаните ли? — внезапно промени тона си генералът и стана от стола.

— Какво значи това, генерале? — попита Тремал-Наик с тревога в гласа.

Вместо да отговори, Абу Асам каза:

— Добре, след два-три часа ще тръгнете към Делхи с подофицера, за да не ви помислят за врагове и да ви убият. Последвайте конниците, които ви доведоха, но оставете оръжието си тук. То ще ви бъде върнато едва когато влезете в града.

— И къде ще ни водят тези конници?

— При останалите доброволци — отвърна генералът и им направи знак да излязат.

Тремал-Наик и другарите му излязоха от къщата и намериха отпред да ги чакат конниците и подофицерът.

— Последвайте ме, господа — каза последният, като даде знак на хората си да ги заобиколят. — Всичко е наред.

Бедар се приближи до Тремал-Наик и му прошепна на ухото:

— Не му вярвайте! Нещата вървят на зле. Ще се видим по-късно.

Групата едва бе потеглила, когато двамата мъже със забулени от огромните си тюрбани лица, които бяха придружили подофицера до колибата, влязоха в стаята на генерала.

— Те ли са? — попита Абу Асам, виждайки ги да влизат.

— Да, напълно сме сигурни — отвърна единият. — Тези хора нападнаха пагодата на Кали, наводниха подземията и избиха всичките ни другари. Те са съюзници на англичаните.

— Синко, обвинението ти е изключително тежко — погледна го генералът.

— Щом са дошли тук, не могат да имат никаква друга цел, освен да заловят и убият нашия водач.

— И какво искате от мен?

— Да се отнесеш с тях като с предатели, ако ли не всички тхуги в Делхи, които са готови да умрат за свободата на Индия, утре ще напуснат редиците на бунтовниците.

— Хората са изключително ценни в този момент, за да ги губим — каза генералът след кратък размисъл. — И без това сме прекалено малобройни да защитим свещения град. Добре, имате думата ми. А сега вървете.