Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (15)

Глава XV
Към Делхи

При този вик Сандокан, Яниш и другарите им спряха на местата си, бързо заредиха карабините и се спуснаха между дърветата.

Едва бяха навлезли в гората, когато видяха в отчаян бяг да се задава корнакът. Клетият индиец изглеждаше обхванат от паника и постоянно гледаше зад гърба си, сякаш се страхуваше, че всеки момент някой ще го сграбчи.

— Какво има? Кой те гони? — попита го Бедар, като се изправи срещу него.

— Там!… Ей там!… — опита се да каже нещо корнакът.

— Какво там?… Говори!

— Един слон с хора на гърба!

— Точно този, който липсваше — каза Сандокан, който се беше приближил до тях. — Очевидно са пресекли реката някъде далеч оттук, за да ни нападнат в гръб.

— Къде е спрял?

— Близо до моя слон.

— Хората на него видяха ли те да бягаш?

— Да, сахиб, дори ми извикаха да спра, като заплашиха, че ще стрелят. Ще ми вземат Джуба, господине и ще ме разорят!

— В джоба си имам пари за сто слона — успокои го Сандокан, — така че нищо няма да загубиш. Освен това ние няма да позволим на тия разбойници да ни го откраднат. Приятели, последвайте ме и гледайте да се прикривате зад храстите. Нека се опитаме да ги изненадаме.

— Освен това ще трябва да извадим от строя и тоя слон — добави Яниш, — за да не могат да ни преследват.

— Напред! — изкомандва Малайският тигър.

Спуснаха се между храстите, които бяха достатъчно гъсти и стигнаха близо до горичката, без да забележат индийците от третия слон.

— Къде ли са се скрили? — подозрително попита Сандокан.

— Ами ако са ни устроили клопка? — погледна го Яниш.

— Почти съм сигурен в това.

— Корнак, близо ли сме до мястото, където остави Джуба — попита Тремал-Наик.

— Да, господине.

— Нека да отида аз — предложи Бедар. — Изчакайте ме тук.

— Видиш ли ги, веднага се върни — каза Сандокан.

Сипаят се увери, че карабината му е заредена, след което залегна на земята и пое напред, промъквайки се като змия.

— Пригответе се за бой — каза Сандокан на хората си. — Инстинктивно усещам, че тия бандити са по-близо, отколкото си мислим.

Не бе изминала и половин минута, когато наблизо се разнесе пушечен изстрел, последван от болезнен вик.

— Долна сган! — изкрещя Сандокан и скочи на крака. — Удариха Бедар. Напред, момпрасемски тигри! Да отмъстим за него!

В същия момент клоните в гората се размърдаха, сякаш някой се опитваше да си отвори път, след което се появи сипаят с широко разтворени очи и смъртно блед. Беше хвърлил карабината и се държеше с две ръце за корема.

— Бедар! — извика Сандокан и се затича към него.

— Умирам… там… скрити… на слона… на…

От устата му бликна кръв и прекъсна думите му по средата. Обърна очи към Тремал-Наик, сякаш да го поздрави за сетен път, отпусна се в ръцете на Сандокан и се свлече на тревата.

— Да избием тия негодници! — извика Малайският тигър. — Напред!

Шестимата пирати, Тремал-Наик и корнакът се спуснаха през гората като ураган, без ни най-малък опит да се прикриват и изстреляха един залп. Внезапно се бяха озовали срещу третия слон, застанал неподвижен под един огромен тамаринд, в чиято тъмна сянка почти не се забелязваше.

Сандокан и Яниш бяха стреляли срещу животното, докато останалите бяха насочили пушките срещу седлото, в което имаше осем души, между които и двамата тхуги с огромни тюрбани.

Изненадани на свой ред и с трима души извън строя, преследвачите изгубиха кураж, още повече, че тежко ранен, слонът бе започнал да подивява, заплашвайки да преобърне всичките си пътници.

Хвърлиха оръжията си и скочиха на земята, рискувайки да си пречупят вратовете, след което се разбягаха като зайци из гората.

Сандокан набързо презареди карабината си.

— Не, мерзавецо — извика той. — Няма да ми избягаш!

Единият от тхугите беше останал в седлото, покосен от куршум, докато другият се беше спуснал след бягащите и крещеше подире им с надеждата да ги върне.

Сандокан го забеляза, вдигна пушката и го застреля като куче, покосявайки го с един куршум в гръбначния стълб.

Междувременно хората му, виждайки, че слонът е подивял от болка и ще ги изпотъпче, го посрещнаха с мощен залп и го напълниха с олово, убивайки го на място.

— Имам чувството, че битката приключи — каза Яниш. — Жалко, че Бедар вече не е между нас!

— Ще го погребем и после ще тръгнем незабавно — каза Сандокан. — Горкият Бедар! Свободата ни му струваше живота.

Върнаха се на мястото, където сипаят беше паднал, набързо изкопаха с ножовете си гроб и го положиха в него.

— Почивай в мир — каза Тремал-Наик, който беше най-развълнуван от всички. — Никога не ще те забравим.

— Да тръгваме — каза Сандокан. — Не всички индийци са мъртви, а и могат да се появят подкрепления. Корнак, смяташ ли, че ще можем да влезем в Делхи?

— Да, след като са ме видели да излизам, ще ме пуснат и да вляза, тъй като ме познават. На часовите ще кажа, че съм получил заповед от Абу Асам да ви докарам и съм сигурен, че те ще ми повярват.

— Ще успеем ли да стигнем преди залез-слънце?

— Да, сахиб.

— Да тръгваме тогава.

Отидоха до слона, който кротко пасеше клоните на околните дървета, отрупани с плодове, настаниха се на седлото и потеглиха на път.

Джуба отново пое в галоп, като все повече ускоряваше крачка.

По обяд гората вече беше зад гърба им.

Спряха до едно езеро, за да закусят, а към два часа тръгнаха отново покрай огромни плантации с индиго или памук, които в по-голямата си част бяха унищожени.

Очевидно по тези места се бяха водили тежки сражения между бунтовниците и англичаните, ако се съдеше по огромното количество марабу, които кръжаха над полята, навярно осеяни с трупове.

Късно следобед на хоризонта се показаха стените на Делхи.

— Тихо — каза корнакът. — Ако ме спрат, оставете ме да говоря само аз. Смятам, че без проблеми ще ви пуснат да влезете.

В девет часа вечерта влязоха през Тюркоманската порта, единствената отворена по това време, без никой от часовите да им обърне ни най-малко внимание.

Делхи е най-почитаният град от мюсюлманите в Индийския полуостров, тъй като зад стените му се намира свещената Джамах-Мазгид, най-голямата и най-богата джамия в цяла Индия. Това е един от най-красивите и най-многолюдни градове с почти сто и петдесет хиляди жители, двеста седемдесет и една джамии, сто осемдесет и осем индийски храмове, над триста англикански църкви и невероятно количество внушителни частни домове със забележителна архитектура. Най-величествен от всички обаче е старият императорски дворец на Великите Моголи, наричан дворец на падишаха, където се намира великолепният Нахобат-Кана, императорският павилион, в единия край на който се отваря така нареченият Девани Ам или салонът за големи аудиенции, украсен с изключително ценни мозайки и елегантни колони, завършващи с мраморен фриз.

Там се намира и известната тронна зала или дивани кхас, състояща се от помещение от бял мрамор, семпло отвън, но изключително богато отвътре, с изумителни арабески от скъпоценни камъни, инкрустирани в мрамора, с гирлянди от оникс, тюркоаз и нефрит, императорските апартаменти, баните с подове от излъскан като огледало мрамор, джамията Мути Мазгид или храма с перлите и императорските градини, многократно възпявани от монголските поети.

Строителите на тези чудеса изглежда не са сгрешили, когато са написали върху главната порта на двореца: Ако на земята съществува рай, той е тук! Тук е!…

Когато отрядът влезе в града, зад стените му цареше необикновено оживление.

Множество войници издигаха земни насипи и правеха площадки за оръдия на светлината на факли. Вестта, че англичаните са получили обсадни оръдия вече беше плъзнала из града и бунтовниците се подготвяха за защита.

Тремал-Наик и другарите му бяха отведени от корнака до Кашмирския бастион, където лесно намериха подслон у един богат човек, който притежаваше голяма къща в района. Явно никой не смееше да откаже гостоприемство на бунтовниците, които вече бяха станали господари на целия град.

Всички бяха толкова уморени, че веднага щом вечеряха се оттеглиха в определената за тях стая, където слугите незабавно внесоха удобни легла.

— Утре ще тръгнем да търсим Сирдар — каза Сандокан и си легна. — Кой знае дали няма да се появи още през деня.

Когато се събудиха, малко след изгрев-слънце, оръдейният грохот се носеше над целия град.

През нощта англичаните бяха направили многобройни траншеи и бяха поставили обсадните оръдия, с които сега стреляха по стените на града.

Делхи бе здрава крепост, тъй като моголските императори бяха вложили огромни средства, за да защитят града.

Притежаваше крепостна стена с дължина дванадесет километра, издигната от големи гранитни блокове и увенчана с многобройни кули.

Втора стена, висока осем метра, преминаваше от бастиона Велеслей до крепостта Гар ди Селимо и стигаше до река Джамна, която разделяше града на две части.

Всички стени бяха защитени от ров, широк шестнадесет и дълбок до пет метра, както и от високи бастиони, които обаче не можеха да устоят срещу големите оръдия на вражеската артилерия.

През нощта на четвърти септември англичаните бяха докарали и разположили четиридесет големокалибрени оръдия, като освен това бяха съсредоточили срещу крепостните стени два полка берсалиери от Тинграб под командата на капитан Уайлд, стрелци от Джиут Раджиа, берсалиери от Мерут и улани, които незабавно атакуваха бастиона на Морите с десет големи оръдия, разположени на четиристотин метра от рова, докато в това време една дивизия пехота поддържаше непрекъснат огън срещу стените на Кадзиа-Баг, където бунтовниците бяха съсредоточили най-добрите си войски. Обсадените обаче не изгубиха присъствие на духа и макар да нямаха достатъчно оръдия, веднага отговориха със серия от залпове, насочени най-вече срещу пехотата и то с такава точност, че за кратко време избиха над петстотин човека, в това число и лейтенантите Дебранте и Бранерман.

Когато Сандокан и хората му слязоха на улицата, първите бомби започнаха да падат над града, предизвиквайки тук-там пожари, които незабавно биваха гасени, но нанасяйки сериозни щети на магазините от най-красивата и богата улица на Делхи, Шанди Шоук, наричана още улицата на златарите, тъй като повечето магазини тук бяха ювелирни.

Из всички улици цареше глъч и безпокойство. Бунтовници и граждани тичаха към бастионите и се събираха до кулите и под стените, смятайки, че англичаните ще нападнат всеки момент.

Залповете следваха непрестанно, сякаш се опитваха да не останат по-назад от артилерията на англичаните.

— Не очаквах да видя такова нещо — обърна се Сандокан към Яниш, — но пък ние сме свикнали с подобни гледки.

Стигнаха до Кашмирския бастион, откъдето индийците стреляха с две оръдия. Обиколиха навсякъде, но никъде не откриха Сирдар.

— Ще чакаме да се появи довечера — каза Тремал-Наик.

— Ами ако Суйодхана не е успял да влезе в Делхи? — попита Яниш. — Ако не е дошъл до вчера, вече няма да му е възможно, тъй като градът е обсаден отвсякъде.

— Не ми отнемай тази надежда — въздъхна Тремал-Наик. — Ако е така, всичко ще е свършено и никога повече не ще видя Дарма.

— Каквото и да стане ще го открием — успокои го Сандокан. — Няма да си тръгнем от Индия, докато не ти върнем дъщерята и не убием тоя главорез. Още повече, че Сирдар е с него и ще намери начин да се свърже с нас. Хайде да се върнем в къщата и да чакаме. Сърцето ми подсказва, че Суйодхана е тук и съм сигурен, че не ме заблуждава, ще видиш, приятелю Тремал-Наик.

— Няма ли да се включим към защитата? — попита Яниш. — Започвам да се отегчавам.

— Нека засега запазим неутралитет, тъй като в момента англичаните не са ни врагове.

През деня оръдията и пушките не престанаха да стрелят.

Окуражени от присъствието на новия император Махмуд Бахадар, законен наследник на Великите Моголи, бунтовниците се сражаваха с необикновена храброст, подпомагани от населението, което беше дало дума да загине под руините на града, но не и да се предаде.

Привечер, когато огънят бе прекратен, Сандокан, както беше обещал на господин Люсак, хвърли от Кашмирския бастион един бял тюрбан със скрито в него писмо, в което го уведомяваше, че са се настанили при един богат човек и даваше адреса му, след което седна заедно с другарите си на вътрешното стълбище на крепостта с надеждата да се появи браминът.

Отново обаче ги сполетя разочарование, тъй като Сирдар не дойде.

— Кой знае, може пък утре вечер да имаме повече късмет — каза Тремал-Наик. — Невъзможно е да се е отказал от думата си. Сигурно нещо неочаквано му се е случило и не му е позволило да се появи тук, освен това не бива да забравяме, че Суйодхана също може да го следи.

Следващите вечери обаче преминаха със същия резултат. Какво се беше случило със Сирдар? Дали не го бяха хванали да пише писмо и не го бяха убили, или пък Суйодхана не бе успял да дойде навреме в Делхи?

Междувременно обсадата все повече се затягаше около града, носейки огромни жертви и за двете страни.

Наближаваше денят на решителния щурм.

На единадесети септември крепостта на Морите беше атакувана от войските на Сумно Кашемир и обстрелвана от двеста метра с мортири, които я превърнаха в купчина развалини. На дванадесети англичаните започнаха да сипят огън по Кашмирската крепост с десет големи оръдия, а други осем, заедно с още дванадесет мортири се установиха зад водния ров, където бунтовниците се защитаваха на живот и смърт и бяха нанесли тежки загуби на обсаждащите ги, убивайки капитана на артилерията им Фаган.

На тринадесети Кашмирският бастион бе превърнат в купчина развалини, над които се издигаха пламъци, след което паднаха съседните крепости и беше взривен погребът в близост до водния ров. Същия ден неприятелят предприе щурм срещу предградието Кишенганг, който беше отблъснат от защитниците му, подпомогнати от няколко оръдия.

Англичаните обаче бяха получили значителни подкрепления и вече се готвеха за решителен щурм под командата на генерал Арчибалд Уилсън, заменил генерал Бернар, който бе издал заповед да се граби и убива всичко живо, като бъдат щадени единствено жените!…

Настъпи последната нощ за защитниците, когато Сандокан и приятелите му отново се отправиха към останките от Кашмирския бастион, за да чакат брамина, въпреки че бяха изгубили всяка надежда да го видят отново.

Чакаха вече от няколко часа, когато ненадейно от страничния ров се появи една сянка и се приближи към тях с думите:

— Добър вечер, сахиб!