Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (78)

Двадесет и девета глава

Новини на Ен Би Си, 20 януари 1959 г.

— И ще използвате ли всичките си способности, за да изпълнявате задълженията и отговорностите на поста си, определени от правилника на Сената на Съединените щати?

— Да.

С тези думи днес Хейдън Ланкастър стана сенатор на щата Ню Йорк. В продължителната предизборна кампания, преминала без особени изненади, невероятната победа на Ланкастър над председателя на сенатската Комисия по бюджета Еймъри Боуз се превърна в събитие на годината.

Заемайки мястото на най-влиятелния демократ в Сената, Ланкастър грабна въображението на публиката така, както никой друг политически лидер, може би, с изключение на Джон Кенеди, не е правил от едно поколение насам.

Лицето на коментатора бе заменено от изображение на Хал Ланкастър, изричащ клетвата при встъпването си в длъжност и приемащ овациите на насъбралата се тълпа.

Еймъри Боуз седеше в частната си адвокатска кантора в Олбъни и гледаше предаването. Лицето му беше мораво. Въпреки най-скъпата и мръсна кампания през живота си, не бе успял да победи Ланкастър. И още по-лошо — като независим кандидат в надпреварата, бе събрал само 14 % от гласовете срещу 21 % за Лорънс Ингърсол.

Да получи по-малко гласове от един републиканец! И то веднага след загубата на номинацията в собствената си партия на първичните избори. Нямаше по-голямо унижение от това за човек с положението на Боуз.

Той гледаше телевизионния екран, докато пурата гореше забравена в ръката му. Ланкастър се усмихваше и махаше на тълпата. На Боуз му се струваше, че неговият противник се смее над унищожението на цял един свят — над Сената на Еймъри Боуз. Ланкастър не само бе спечелил изборите. Той бе унищожил една епоха.

Но победата му щеше да бъде пирова, макар той още да не го знаеше. Спечелвайки си враг в лицето на Еймъри Боуз, Ланкастър бе запалил фитила на бомба, която някой ден, когато най-малко очакваше, щеше да експлодира в лицето на собствените му мечти.

Боуз щеше да се погрижи за това. Не бе прекарал трийсет тежки години в политиката, без да научи някои неща за човешката природа и човешките слабости.

Щеше да дочака времето си. Щеше внимателно и с удоволствие да подбере оръжията си. Щеше да издебне подходящия миг, мига, в който загубата да бъде така унищожителна за Ланкастър, каквато бе и за него на тези избори.

И тогава щеше да нанесе удара си.

Порадвай се, докато можеш, Ланкастър, помисли си той. Набесувай се на воля. Гледай си кефа. Пилците се броят наесен. И когато тя дойде, аз ще ти скъсам задника.

 

 

Тес седеше в Сената и гледаше как Хал полага своята клетва. Цялата зала, от местата на сенаторите до галерията за зрители, бе изпълнена с обич и поздравления към него. Той бе принцът, поразил дракона, изпъдил деспота, чиято желязна хватка върху тази институция представляваше скандал повече от десет години. С неговото идване и оттеглянето на Еймъри Боуз изглеждаше, че започва една по-вълнуваща и по-малко изпълнена със страх епоха.

За Тес мигът бе особено тържествен. Тя не само бе спомогнала за първия триумф в кариерата на този млад мъж. Бе постигнала и лична победа, чийто огромни размери никой в тази зала не можеше да оцени.

И все пак това бе победа, която в този момент можеше ясно да се види от всеки, имащ очи за нея.

Защото Тес присъстваше тук, а Даяна Ланкастър я нямаше.

Тес постигна невъзможното. Раздели Хал с жена му, раздели Влюбените на Америка, без да навреди политически на Хал. Той се намираше тук, изричаше клетвените слова, и то без Даяна. Тънката хирургия, извършена от Тес, за да стане този миг възможен, никога нямаше да излезе наяве. Единствено тя щеше да й се наслаждава.

Самият Хал също никога нямаше да научи истината, само щеше да изпитва облекчение, че се е отървал от Даяна и от нещастния си брак, за да вдъхне свежия въздух на едно ново бъдеще.

И с течение на времето щеше да реши, че се нуждае от нова съпруга. Такава, на която да има доверие и на чиято стабилна любов и подкрепа да разчита. Щеше да избере за своя половинка една млада, красива и бездетна вдовица. Пресата смята вдовиците подходящи за разведени политици. Една вдовица е пречистена от собствената си скръб. Нещо повече, бездетната вдовица може да предложи деца на един мъжествен, млад лидер без никакъв намек за сексуален скандал. На нея не й отива ролята на любовница, отчуждила мъжа от съпругата му.

Да, когато му дойдеше времето, Хал щеше да се обърне със самотата, нуждите и надеждите си към Тес. И тя щеше да е там, за да го приеме в отворените си обятия. Но той нямаше да се обърне към нея само заради обикновената изгода, а защото щеше да знае, че привързаността й към него идва от самите дълбини на тъжното й, младо сърце.

Това бе една ирония, която липсваше в сметките на Тес, когато за пръв път хвърли око на Хал. Второто „аз“, което си създаде като чувствителната, меланхолична вдовица на Уинтръп Бонд, оживя под усмивката на Хал и се превърна по някакъв начин в истинска жена, влюбена в него с цялото си същество.

Това беше странен развой на събитията и Тес го наблюдаваше с възхита, макар и от известно разстояние. Навремето бе приемала различни маскировки, но никога досега не бе притежавала толкова искреност, жизненост и собствена инициатива.

Наистина, нежната Бес Бонд с майчинското й отношение и яростна преданост към Хал можеше да спечели сърцето му по начин, по който истинската Тес — студена и празна ловджийка на мъже, никога не би го направила. И този факт съдържаше храна за размишление, а може би и за известна тревога.

Но имаше и друго. Тес не се съмняваше в способността си да осъществи своите планове спрямо Хал. Никога през живота си не бе отстъпвала пред предизвикателство и дори предизвикателството да направи Хал свой съпруг и да се настани в Белия дом като Първа дама не я притесняваше. Тя бе родена за успех, защото не се страхуваше от нищо и нищо не можеше да я спре.

Не, Тес не се страхуваше да действа или да рискува.

Единственото нещо, което я караше да се позамисли, бе странният фермент, кипящ в собственото й сърце към Хал.

Ужасната сила на този фермент се прояви вечерта, когато Сибил, с жестокия си инстинкт на екзекутор, пусна това семе в съзнанието й и оттогава то се намираше там, превръщайки се бавно в рана.

Но не му пукаше за никоя от тях.

Освен за една…

Дали любовта на Тес към Хал е била вече там, подобно на някаква странна, скрита енергия, правеща изпълнението й като Бес по-правдоподобно? Или се бе появила внезапно след тихите, триумфални думи на Сибил?

Тя не знаеше.

Но сред ехото на тези думи си припомни първата си интимна среща с Хал, както и всички последвали я срещи, и откри онова странно нещо в любовта му, онова особено отсъствие или дистанцираност в разгара на ласките му, което, изглежда, потвърждаваше правотата на Сибил.

Коя е тя?

Една част от Тес искаше да узнае отговора повече от всичко на света. Но друга нейна част искаше дори по-силно да не го научава. Защото разбираше, че това знание може да я погуби.

Една жена е в състояние да откъсне някой мъж от каквото и да било. Но премахването на образа на друга жена от сърцето му е нещо различно. Такава болест не се оперира. Защото успешната операция би го убила.

Затова, колкото и сигурна да бе Тес в способността си да завладее достатъчна част от Хал, за да го направи свой съпруг, със същата сигурност съзнаваше, че никога няма да го притежава изцяло. Нещо по-лошо — даваше си сметка, че с всеки изминал ден започва да го обича с малко по-голяма част от съществото си. И най-далечните кътчета студена пустота, недокосната в нея само допреди няколко месеца, сега бяха изпълнени със забранената топлина на Хал и с агонията на съмнението, ставаща все по-болезнена с всяка негова ласка.

Коя е тя?

Тес бе още зелена в любовта и новачка в страданието.

Затова изненадата от собствените й чувства се равняваше по сила на паниката й заради чувствата, които можеше да таи Хал. Все по-голяма част от нея живееше единствено заради него. Но съмнението вътре в душата й приличаше на злокачествен, разяждащ тумор. И днес, докато се наслаждаваше на триумфа си в Сенатската камара, тя съзнаваше твърде добре, че тайното й мъчение достига много по-дълбоко от всяка победа.

Коя е тя?

 

 

Сибил седеше на ръба на леглото в стаята, която бе наела в един луксозен хотел в центъра. Телевизорът работеше. Лицето на красивия й брат се виждаше на екрана. Той даваше пресконференция в пресцентъра на Капитолия, отговаряйки на въпроси за изумителната си победа над Еймъри Боуз и триумфалното си встъпване в длъжност в Сената. Един от репортерите току-що бе задал най-очаквания въпрос. Какво означаваше за Хал перспективата за кариера в Сената?

— Днешният ден е едно важно начало за мен — каза той.

— Но същевременно е начало и за всички нас. Бъдещето ни очаква и ни подканя да бъдем в най-добрата си форма, подготвяйки се за него. Но бъдещето е непозната страна. То не следва днешните правила. И ще бъде населено с нови хора, които вече няма да споделят днешните ни грижи, стари навици и страхове. Тези хора ще бъдат нашите деца и внуци.

Хал направи замислена пауза.

— Парадоксът, пред който сме изправени — продължи той, — се състои в това, че не можем да знаем предварително какъв ще бъде светът на бъдещето. Нещата, струващи ни се най-тъмни и ужасяващи днес, могат да се окажат именно тези, над които внуците ни ще се смеят в часовете по история. От друга страна, днешните ни решения със сигурност ще се отразят на света, в който тези внуци ще живеят, за добро или за лошо. Следователно не трябва да позволяваме на страховете, преследващи ни днес, да ни подтикнат към прибързани действия, способни да навредят на това бъдеще, в което нас няма да ни има.

Настъпи нова пауза. Десетки светкавици проблеснаха в пресцентъра, но събралите се репортери пазеха изпълнена с уважение тишина и слушаха внимателно думите на Хал.

— Повечето от тези наши тревоги не заслужават да бъдат нещо повече от бележка под линия в историята — каза той. — Мисля, че наш дълг е да се погрижим думи като Суец, Кимой, Матсу, Формоза, Конго, Доминиканската република, Лаос и Виетнам да останат в учебниците като размирни места, не довели до световна война. Ще имаме нужда от безценното съчетание на нашите сила, търпение и преди всичко сдържаност, за да изпълним този дълг. Страхът е опасен съветник. Ако се вслушаме в нашата мъдрост, наместо в страховете си, може да успеем да осигурим бъдеще, в което децата ни ще мислят и мечтаят за неща отвъд сегашните ни възможности. Аз се моля единствено да бъда един от хората, дали най-доброто от себе си в името на тези деца.

Спонтанни аплодисменти избухнаха сред слушащите Хал репортери, навикнали на стереотипните изявления и изтъркани фрази на политиците. Свежестта и дълбочината в думите на Хал ги трогнаха.

Сибил се усмихна тъжно на екрана.

— Добрият, стар принц Хал — прошепна тя на глас. — Ти все още искаш добрите да победят, нали?

Дори от неясното телевизионно предаване на събитието тя можа да почувства уважението на публиката в претъпкания пресцентър. Те знаеха, че слушат нещо повече от амбициозен политик. Чуваха гласа на един държавник.

Сибил разглеждаше образа на екрана. Познаваше Хал от миловидно малко момче, успяващо някак си да намери себе си сред хаоса и пустотата на Ланкастъровата кръв. И сега, макар вероятно нещо от онова момче да бе изгубено в изминатия път — в крайна сметка кой би могъл да живее на земята, без да се откаже от тези свои части, за които тя не е подходяща среда? — той бе намерил в политиката отдушник за любовта, идеализма и откачената си склонност към саможертва.

Несъмнено политическата му съдба щеше да бъде велика. Можеше да стигне дори и до Белия дом. Та как биха казали американците „не“ на това красиво лице и на страстния и същевременно зрял глас, притежаван единствено от Хал?

Но всичко това засягаше бъдещето. А както красноречиво се изрази Хал, бъдещето не ни принадлежи.

Сибил гледаше екрана. Знаеше, че днес Даяна не е до Хал. И подозираше, че някъде около него се намира Елизабет Бонд. Напоследък любовната искра помежду им си личеше по много неща.

С тази мисъл Сибил се изправи, за да изключи телевизора. Отиде до него и се наведе по-близо към образа на брат си. Репортерите му задаваха още въпроси за важните събития на деня. Тя не искаше повече да слуша.

Сетне импулсивно промени решението си и остави телевизора включен.

Звукът я последва, докато влизаше в банята. Тя пусна водата и се върна да се съблече. Сгъна внимателно полата и блузата си върху леглото, а след тях и комбинезона. Накрая свали сутиена и пликчетата си.

Изгледа се продължително в огледалото в банята, докато ваната се пълнеше. Пред очите й плътта върху стъклената повърхност сякаш се топеше като топъл восък, придавайки на лицето една гротескна чудовищност, подобна на безобразните отражения в криво огледало.

Сега тя се погледна в очите. Колко добре ги познаваше! Те имаха влажен, удавнически вид и бистрата им синя повърхност приличаше на отражението на небето в кално блато, пълно със зловонен растеж и уродливи създания.

Е, вече нямаше да се налага да ги гледа.

Тя леко се усмихна на чудовището в огледалото и отвори тоалетния си несесер. Извади оттам ново пакетче ножчета за бръснене. Отвори го, сложи го на ръба на ваната и влезе вътре.

Когато се облегна назад, водата стигна до ключиците й. Беше прекалено гореща, но тя не го чувстваше. Отново се усмихна леко при вида на капещия кран. Добре, мина й през ума. Малък акомпанимент. Неравномерното пльокане на всеобщото разложение щеше да се присъедини към собствения й разпад.

Вратата на банята беше отворена, тъй че тя все още можеше да гледа екрана на телевизора, подобен на бледо око без клепачи, накичено с образа на Хал. Чуваха се кухите, надвикващи се гласове на репортерите, изпълнени с гладна стръв за успеха на Хал и с надежда да отхапят парче от него за себе си, та да могат да задържат зрителите поне до следващата реклама.

А Хал се усмихваше, сякаш нямаше нищо против да бъде разкъсван жив от тази хищническа глутница. Толкова дълбока бе надеждата му в човечеството, че или не забелязваше ужаса около себе си, или го смяташе за маловажен.

Принц Хал! Момче, плаващо из океана на мъжете…

Сибил внимателно извади от кутийката едно ножче и се облегна назад, държейки го с два пръста.

Намери най-голямата вена на дясната си ръка и премина внимателно с острието по продължението й от китката нагоре.

Първият й опит бе неуспешен. Потеклата по предмишницата кръв очевидно бе от повърхностен разрез.

Тя опита отново, търсейки търпеливо вената, правейки дисекция на плътта, докато накрая наистина видя съда. Той беше хлъзгав и труден за разрязване, но след секунда успя.

Когато го отвори, се сепна от огромното количество рукнала във водата кръв. Тя с любопитство загледа ритмичните, тласкащи спазми на струята, с която сърцето изпомпваше своята течност навън.

Нещата, струващи ни се най-тъмни и ужасяващи днес, могат да се окажат именно тези, над които внуците ни ще се смеят в часовете по история…

Думите се затъркаляха надолу пред взора на съзнанието й, сякаш свличащи се по стръмен сипей.

Тя знаеше, че не й остава много сила. Прехвърли ножчето в дясната си ръка и го впи дълбоко в лявата. Този път не бе точна, нито внимателна, а просто натискаше острието навътре, докато видя с облекчение как кръвта отново изригва, несъмнено излизаща от голямата вена.

Вече й се виеше свят.

Остави бръснарското ножче да падне във водата и внимателно пъхна и двете си ръце във ваната, да не би потокът на кръвта й да спре поради съсирване.

На далечния телевизионен екран Хал все още се усмихваше и отговаряше на въпроси. Сибил затвори очи. Искаше да остави Хал в неговата абсурдна светеща кутия на този свят и да се сбогува с него в мир.

Но не успя. Той всъщност не се намираше в другата стая. Беше във водата при нея и й се усмихваше със старата си усмивка на укор и окуражаване, опитващ се все още да я извади от нещастието й дори когато аленото течение, вихрещо се край нея, започна да я тегли надолу.

Усмивката му я накара да премисли отново. Не правеше ли грешка? Може би той имаше нужда от нея. Може би в крайна сметка тя трябваше да остане на повърхността на тази земя, изоставяйки мечтаната си ниша отдолу, за да го наглежда.

Но вещицата се събудила. Тя изтичала долу в пещерата. И когато принцът се обърнал да я погледне, драконът го захапал, дръпнал го във водата и той умрял.

Откъде идваха тези думи? Макар източникът им да си оставаше мистерия, истината им звучеше познато. Внезапно Сибил помисли за любимата си снимка на Хал, която така красноречиво улавяше неговата усмивка и водата, стичаща се по тялото му като фатален дъжд от невидими облаци. Още от първия миг, в който я зърна, тя със сигурност разбра, че съдбата на Хал не принадлежи истински на този свят, независимо колко силно се опитваше той да докаже обратното.

Дали принцовете идваха на света само за да умрат заради нещо по-добро от този грешен свят? Не плуваше ли този парадокс заедно с нея в окървавената вода?

Разбира се, помисли си тя. Хал се намираше през цялото време на една крачка пред нея, въпреки явната си наивност и нейния всепоглъщащ цинизъм. Той избра да бъде герой, защото знаеше, че героите се жертват за нещо извън тях. Нищо чудно, че можеше да бъде толкова храбър и така толерантен към плитките абсурди на политиката. Знаеше, че не е създаден, за да се сражава с упоритата земя за собственото си щастие, а за да бъде усмивката и гласът, в които другите хора можеха да намерят надеждата си.

Сибил си помисли за Стюарт, за мама и татко, за бедната Даяна, за потайната, опасна Бес, за която Хал сигурно скоро щеше да се ожени — мъжете бяха такива глупаци! — и за онова забравено момиче, което той истински бе обичал и на което бе дал най-доброто от себе си. Каква комедия от грешки!

Драконите винаги излизаха победители, реши тя. Усмивката на Хал пред публиката бе част от измамата, каквато представляваше всъщност самата човешка надежда. За да повярваме в бъдещето, ние трябва да отвърнем очи от мокрите, слузести лапи, теглещи ни надолу, винаги надолу, към дъното на най-тъмното езеро. И в това се състоеше ролята на героя, в този цирков номер, въжеиграчески трик, обръщащ всички погледи към небето, встрани от ада.

Кажи довиждане, принц Хал…

Изведнъж Сибил почувства нова болка, някакъв усилващ се спазъм, какъвто не бе изпитвала никога преди. Плътта се готвеше да умре и да остави душата да отлети. Операцията й се оказа успешна. Време бе пациентът да умре.

Жалко, че сега беше сама, помисли разсеяно тя. Ако Хал бе тук, за да подържи ръката й, щеше да бъде много по-лесно.

Но щеше много да го заболи, ако я видеше да си отива. Щеше да се бори с нея. А тя тъй и не успя да се научи да му отказва.

Затова така беше по-добре.

Кажи довиждане…

Червеното езеро се надигна около нея, нетърпеливо и гладно.

Сибил се усмихна, когато водата покри лицето й.

 

 

Лора седеше в мансардата си пред телевизора и гледаше финалния кадър с лицето на Хал в края на пресконференцията. Той се усмихваше, махаше с ръка на почитателите си и очите му бяха пълни с почти нежно чувство към масите, повярвали в него, но също и малко меланхолични, сякаш част от него съзираше отвъд тази политическа церемония нещо по-дълбоко и по-човешко, отколкото светът на държавниците би могъл да притежава.

И все пак тя знаеше, че най-важната част от съществото му е ангажирана в политическата му мисия. През тези години на страх и подозрения гласът на Хал се оказа единственият, способен да изрази търпимост, хумор, любов към човечеството, които можеха да предпазят страната му от действия, способни да унищожат именно онова бъдеще, за което той говореше тъй красиво.

Лора не забеляза сълзите в очите си, когато се отвърна от телевизора и застана изправена край прозорците на мансардата, загледана в нищото. Сега изпитваше единствено нежност към Хал. Болката от загубата му се бе превърнала в нещо толкова неотменимо, че вече не я чувстваше като такава.

Тя знаеше, че обича Хал с цялото си сърце. Успя да се пребори с липсата му, защото знаеше, че сърцето й му принадлежи и ще бъде с него навсякъде. Разбра тази сетна истина при последната си среща с него. Дълги и болезнени години бяха чакали това финално рандеву, уредено им от съдбата, за да им позволи да си кажат довиждане и да им остави спомена за тяхната любов.

Лора бе надживяла илюзията, че любовта събира хората заедно. Сега разбираше болезнената ирония на света: любовта разделя, принуждавайки свързаните от нея хора да гледат как пътищата им се раздалечават, начертани от капризните богове. Но ако любовта бе достатъчно дълбока, дори от такава загуба следваше някакъв вид избавление. Имаше радост в отдаването на сърцето, без да се търси нищо в замяна, когато си познавал един човек и си му принадлежал.

Лора не успя да научи този урок навреме, за да предотврати брака си с Тим и нещастието на този брак бе нейното наказание. Тя плати цената за най-трагичния грях, който една жена може да извърши — брак без любов.

Но сега всичко това беше минало. Любовният й живот бе останал зад нея като затворена книга. Въпреки че днес се чувстваше самотна, гледайки през тези причудливи, високи прозорци към един Ню Йорк, който никога не бе виждала допреди няколко седмици, вътре в нея имаше някаква хармония, пречистваща празнота, около която все още можеше да си съгради живот. Бъдещето й зависеше само от нея.

Тя стоеше така, чувствайки как зимната душа на града прониква в стаята край нея заедно с мразовитата светлина от прозорците, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Госпожа Риордан? Радвам се, че ви заварвам у дома. Обажда се сестра Джейкъбс от офиса на доктор Фрийд. Вие идвахте на преглед при доктора в понеделник, нали?

— Да — каза Лора. — Нещо нередно ли има?

— Ни най-малко. Но трябва да ви предам една изненадваща новина от направените тестове. Надявам се, че ще й се зарадвате…

Лора усети внезапно предчувствие, от което коленете й се подкосиха. Слушалката затрепери в ръката й.

— Да, кажете? — попита тя.

— Работата е там, че сте бременна, госпожо Риордан — рече гласът. — Според нашите изчисления, състоянието ви датира от четири седмици. До идния септември вече ще си имате бебе.