Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (2)

Първа глава

22 април 1933 г.

Те се родиха в една и съща нощ, но в болници, отдалечени една от друга на четиристотин мили.

Беше късно, когато Дамерънови влязоха в болницата „Сото семейство“, разположена във фермерската област източно от Кливланд. Те пътуваха за Сент Луис, тъй че нямаха свой акушер-гинеколог. Нямаше кой да се справи с раждането, освен домашната прислуга. Дежурният лекар бе доктор Фърмин, дипломирал се наскоро в Медицинския факултет на университета в Толедо и каращ практиката си тук.

Госпожа Дамерън бе дребна, някак стресната жена, чиито сериозни маниери рязко контрастираха с тези на съпруга й Робърт.

— Наричайте ме Боб — каза той на сестрите с искрица в окото и чарът му превъзхождаше тревогата за състоянието на жена му. Съществуваше известно съмнение дали тесният таз на госпожа Дамерън ще позволи нормално раждане и затова я наблюдаваха внимателно през четирите часа до излизането на плода.

Междувременно в ранните сутрешни часове в южната част на Чикаго, една емигрантска двойка влезе в спешното отделение на болницата „Майкъл Рийс“. Фамилията им бе Биелохлавек и като новодошли в Америка, също нямаха свой акушер-гинеколог. В полунощ водите на госпожа Биелохлавек изтекоха и шийката на матката й взе бързо да се разширява.

Тази двойка представляваше обратен огледален образ на Дамерънови. Госпожа Биелохлавек — трудно произносимо чешко име, излизащо като мистериозен шепот от устните й — беше красива, нежна жена и успяваше да се усмихва на сестрите въпреки болките. Имаше тънка, права кафява коса, пълно лице и стеснителни маниери, сякаш се извиняваше за причинените от състоянието й неприятности. Съпругът й бе сериозен и напрегнат мъж и черните му очи изразяваха подозрение и неодобрение към всичко и всеки около него, включително към съпругата, причиняваща му неудобството да бъде център на такова внимание.

Доктор Юнис Дил, опитна клинична лекарка, пое случая. Контракциите бяха силни и сестрите стояха до родилката в очакване на бързо раждане. Господин Биелохлавек седеше намусен в чакалнята и чакаше появата на първото си дете.

Случи се така, че бебето на Дамерънови се роди по-напред. Младият доктор Фърмин, зает с други спешни пациенти по време на дългото чакане за разкритието на госпожа Дамерън, бе задържан до последната минута от спешен случай в другия край на коридора. И докато приготвяше форцепса си за евентуалното трудно раждане, детето се появи на бял свят. Момиченце. Веднага се виждаше, че щеше да бъде червенокоса, с бялата кожа на типична ирландка. Почиствайки дихателните й пътища, докторът изпита странното чувство, че красивото дете се опитва да му съобщи нещо важно, подобно на възрастен човек.

„Чаках те — сякаш каза тя, когато отвори за пръв път очи — блестящи, малко замъглени и вече леко оцветени с брилянтния смарагдовозелен цвят, който щяха да добият по-късно, — а теб все те нямаше.“

Докторът отхвърли това усещане, докато проверяваше дали майката и детето са добре, и побърза да се върне към спешния случай.

Междувременно в Чикаго доктор Дил предвиди напълно нормалното раждане на малката Биелохлавек. Това бебе беше много спокойно и дори не плачеше. Въпреки светлата си кожа очевидно щеше да има тъмна коса и очи. Изглеждаше потънала в себе си и не се тревожеше от влизането и излизането на персонала от родилната зала.

И все пак лекарката откри нещо забележително във вида й. Очите бяха много големи и смущаващо дълбоки. Макар тя, разбира се, да бе твърде малка, за да ги фокусира, те гледаха непознатия свят с някакво призрачно примирение, сякаш виждаха много, прекалено много неща и имаха вече вътрешно познание, каквото такова мъничко същество не би трябвало да притежава.

Доктор Дил разочаровано забеляза как дръпнатият чешки баща, като видя новороденото си момиченце, изобщо не остана доволен. Ясно беше, че е очаквал жена му да го снабди със син и наследник. Думите му, промърморени към нея, докато тя лежеше в леглото, бяха пълни със зле прикрит укор. Човек можеше да го усети дори в звуците на непознатия чужд език.

Лекарката се шокира от тази мъжка безчувственост. Самата тя не само смяташе бебето за изключително красиво, но и му се възхищаваше като на личност. Почувства мимолетен копнеж да узнае какво щеше да излезе от него, когато порасне.

Такива импулсивни желания обаче често спохождаха лекарите, довеждащи на бял свят новия живот. В края на дежурството доктор Дил забрави впечатлението си от малкото момиченце Биелохлавек със семейното, трудно за произнасяне име. Тръгна си за вкъщи в шест часа сутринта и не се сети повече за него.

Междувременно в Охайо доктор Фърмин се погрижи за новороденото бебе на госпожа Дамерън в минутите след раждането. С удоволствие забеляза, че бащата, чийто ирландски чар изглеждаше непокътнат от дългата нощ на очакване, изобщо не бе разочарован да получи от жена си момиче вместо момче. Макар и да се виждаше, че радостното събитие не донесе много щастие на мрачната госпожа Дамерън, съпругът й черпеше с пури всички наоколо. Беше очарован от малкото си момиченце.

Дамерънови напуснаха болницата в Охайо след още един ден, за да продължат пътуването към новия си дом в Сейнт Луис. Семейство Биелохлавек се прибра от болницата „Майкъл Рийс“ в своето бунгало в южната част на града още в деня на раждането на дъщеря си. По настояване на бащата.

От следващия ден, двете раждания останаха само записи в болничните документи и удостоверенията за раждане бяха надлежно регистрирани в държавните книги на Охайо и Илинойс. Официалният свят не обърна повече внимание на двете деца.

Никой от участвалите в раждането не помисли над това, че след като всички велики фигури в историята са били някога безпомощни бебета — както тираните, така и героите — може би самите те бяха изиграли известна роля, променяйки бъдещия ход на нещата със своята помощ при появяването на тези две мънички момиченца в студената априлска нощ. В края на краищата безброй бебета предхождаха тези и още безброй други щяха да ги последват.

Така рутинното приключение от тази нощ приключи и остана в миналото.

Бъдещето започна.

Лора — защото това бе името, избрано от Биелохлавекови за тяхното малко момиченце — щеше да помни първите седем години от живота си с нестабилния баланс в детската й душа между двата срещуположни притегателни центъра — този на майката и на бащата. Джоузеф Биелохлавек бе шивач. С това умение, както и с горчивината в душата си, бе пристигнал от Чехословакия. Той мразеше Америка въпреки огромните й възможности и прекарваше цялото си свободно време в тъжно размишление за миналото в старата страна.

Някога имаше приятелка (въпреки че този факт никога нямаше да стане известен на дъщеря му) — момиче, чийто богати родители не му позволиха да се омъжи за него, защото той не притежаваше земя и произхождаше от бедно семейство. При нелеки обстоятелства, за които трудният му характер изигра значителна роля, той се отказа от желаната си годеница и тръгна с момичето, за което се и ожени по-късно — бедно, но привлекателно и добро създание на име Марина. Малко по-късно двамата емигрираха.

Джоузеф Биелохлавек не можеше да потисне разочарованието си, макар дълбоко в себе си да чувстваше, че изборът му е бил добър — жена му се оказа много по-мъдра и обичлива от кухата награда, за която се напъваше в родната страна, а и в Америка имаше много по-добро бъдеще.

През първите си години, малката Лора бързо свикна с факта, че баща й не принадлежеше истински към семейството. Той работеше от тъмно до тъмно в тясната шивашка барака зад бунгалото им, а когато не шиеше, ходеше да търси платове на едро из пазарите по центъра.

На обяд влизаше в кухнята, без да отрони и дума, отговаряше с едва доловимо кимване на новините на жена си за съседите, докато се хранеше, и бързо се оттегляше отново в своята барака, за да се залови пак за работа. Никога не говореше с дъщеря си на обяд, нито пък я целуваше за лека нощ.

Даваше да се разбере, че осъзнава присъствието й единствено с косия си, мрачен и изпълнен с укор поглед. Малкото момиче не можеше да разбере горчивината му, дължаща се на липсата на син, който да носи фамилното име. Нито пък подозираше, че собственото й раждане има нещо общо с последвалите четири аборта, поставили край на майчините надежди за второ дете.

Но тя беше чувствително момиче и лесно разбра, че баща й е разочарован от самото й съществуване. Затова инстинктивно се държеше близо до майка си, чиято топлина и разбиране се превърнаха в опората на нейното ежедневие. Двете ръка за ръка посрещаха живота в големия американски град. Лора, за която това беше единствената позната страна, трябваше да живее с парадокса гледките и опасностите на Южната част да й бъдат обяснявани от майка, не говореща добре английски, чието разбиране за Новия свят почиваше повече на слухове и фантазии, отколкото на действително познание.

Междувременно бащата си оставаше едно безлично и застрашително присъствие и Лора го избягваше, като се гушеше по ъглите при приближаването му. Тя никога не разбра, че в неговите очи нейното раждане бе завършило процеса на изгнание и отчуждение, започнал още с женитбата му. В старата страна той бе мечтал да стане земевладелец, уважаван от приятели и роднини, със син — наследник на името и собствеността му. Вместо това си остана анонимен емигрант, плуващ по бурното течение на една чужда страна, където нито имената, нито хората имаха трайно значение, тъй като всички биваха заливани от безличната река на търговията и прогреса.

Така че в очите на Лора бащата по-скоро олицетворяваше безразличието и студенината на големия град извън четирите стени на дома, вместо да бъде топла човешка преграда срещу неизвестното. Тя се страхуваше от него повече от всичко на света.

Така продължи до деня, в който той започна да я учи да шие.

Беше зима. Майка й я изпрати в бараката да го повика за някаква поръчка. Намери го там, приведен над парче плат на старата машина „Сингер“, погълнала всичките му спестявания.

— Ела тук — каза внезапно той на чешки, — седни в скута ми и научи нещо.

Тя гледаше как иглата танцува върху обикновеното парче плат, забързвайки и забавяйки ход според мистериозните команди на напрегнатото и внимателно бащино тяло. Сгуши се по-дълбоко в скута му, уплашена от острото малко оръжие, пронизващо мекия плат.

После, за нейно учудване, бащата скъса конеца, обърна плата наопаки и тя видя, че това беше ярко оцветена блуза, идеално съшита и разцъфнала изведнъж като заек, измъкнат от шапката на фокусник.

Джоузеф Биелохлавек забеляза ентусиазма на дъщеря си и започна да я учи. Тя прие трудната задача като нещо естествено, въпреки крехката си възраст. Намираше удоволствие в болезнено бавния процес на съшиване на безформени парчета в кройки, докато завършената дреха не блеснеше в цялата си красота с форма и цвят.

От този първи ден нататък Лора откри, че най-после е установила връзка с баща си. През детското й съзнание никога не премина мисълта, че посредством таланта си за шиене позволяваше на бащата да си представя, че тя е синът, който жена му така и не бе успяла да роди. Независимо от това малката се опиваше от чувството, че я приема, когато седеше в скута му и работеше с машината.

Понякога той й шиеше специални роклички и костюмчета от излишни парчета плат, които намираше в града. Правеше й проби и пръстите му бяха страшно нежни, докато приглаждаха дрехите върху мъничките й крайници. В тези моменти в докосването му се криеше ласка, от която тя засияваше. Но извън бараката той не се промени. Беше все така тих, загрижен, вглъбен в горчиви спомени и такава силна омраза към света, че Лора неволно чувстваше как тя включва дори самата нея и майка й.

И така, тя сега водеше двойствен живот, разчитайки на мама за ежедневните си нужди от топлина, докосване, целувки, усмивки и тайно очаквайки откраднатите моменти, в които можеше да поднови странната, но важна близост с татко в шивашката барака.

Върхът на тази близост дойде на Празника на Вси светии, когато тя беше на шест години. Баща й успя да намери при едно от пазарните си похождения малко фин сатен в пастелни тонове и я изненада в празничната утрин с напълно завършен костюм на клоун в живописни маскарадни цветове, допълнен от красиви ширити, картонен нос и прекрасна островърха шапка.

Това бе най-красивият костюм, който Лора бе виждала или можеше да си представи. И когато излезе под ръка с майка си, за да обиколят къщите в квартала, тя се обърна и видя, че татко стоеше под лампата над входната врата и я гледаше. Той не искаше да участва заедно с нея в чуждия американски ритуал, но й махна с ръка за довиждане. В погледа му блестяха гордост и обич, отсъствали оттам през всичките тези години.

Тя се обръщаше да му маха отново и отново, дърпайки майка си за ръка да спрат, докато се отдалечаваха по тротоара. Татко полека се смаляваше в далечината, но все още отговаряше на поздрава й, приемайки любовта на дъщеря си с вид, който сякаш казваше: „Знам, малката ми. Знам, че съм студен и разочарован човек. Но въпреки всичко те обичам с цялото си сърце“.

Споменът за тази вечер щеше да си остане като крайъгълен камък в почти забравената върволица от детските години на Лора. А стъпалото, на което стоеше баща й, светлината, очертаваща силуета му, предпазливата му усмивка щяха да изчезнат по-скоро, отколкото можеше да предположи.

Защото следващата пролет родителите й загинаха.

Един чешки роднина бе споменал за по-добрите възможности в Милуоки и бащата на Лора, който не бе особено влюбен в Чикаго, импулсивно реши да премести семейството си. Нае един разнебитен камион, натовари в него багажа им и на 19-и март те потеглиха по шосе №21. Утрото бе студено, ветровито и острите повеи откъм езерото докараха неочакван сняг и лапавица.

Пътуваха цял ден, забавяни от натовареното движение и хлъзгавите пътища. През късния следобед, когато Лора спеше, с глава върху скута на майка си, една насрещна кола загуби управление и принуди тромавия камион да излезе от пътя. Лора направо премина от сън в безсъзнание след удара на главата си о таблото. Събуди се осемнайсет часа по-късно в някаква болница в Уисконсин и на стола до леглото й седеше една леля, която никога преди това не бе виждала.

Съобщиха на замаяното дете, че родителите му са отишли на небето и фамилията ще се погрижи за него. По някакво чудо нараняванията й не бяха сериозни и след две седмици тя напусна болницата на път за нюйоркския квартал Куинс, където съгласно решението на роднините чичо й Карол и американската му съпруга Марта щяха да поемат грижите за нея.

Улеснявана от естествената детска способност да приема съдбата, Лора попиваше новата си околна среда с широко отворени очи и нито за миг не й мина през ум, че сега по свой собствен начин преживява изгнание, подобно на онова, отскубнало родителите й от родината и превърнало ги в объркани скитници, отчуждени един от друг и от света.

Тя просто започна всичко отначало. Първите седем години от живота й се превърнаха в предистория толкова мъглява, колкото и тази на първобитния човек — тъмно време, изживяно и забравено.

На бъдещето се падна задачата да й покаже коя всъщност е тя.

Дамерънови нарекоха дъщеря си Елизабет, на името на дълга поредица от лели, братовчедки и баби в Ирландия.

Тя беше красиво дете. Всъщност толкова красиво, че почти веднага стана част от дългата битка, водена от баща й и майка й от деня, в който сключиха брак пет години преди нейното раждане.

Боб Дамерън бе хубав мъж и очароваше жените. Малко по-висок от метър и осемдесет, с оредяваща руса коса и румено лице, той имаше блестящи очи и духовити, светски маниери. При това разполагаше и с готов арсенал от ирландски шеги, подходящи за всякакви случаи в съответствие със степента на съдържащите се в тях похотливи намеци.

Боб беше популярен и относително преуспяващ търговски представител на една фирма от Сейнт Луис, произвеждаща кухненски съдове и малки електроуреди. А в града го познаваха добре и като местен политик, който събираше гласове за Демократическата партия, правейки цял куп дребни услуги на нейните избиратели, като например малък заем на някой бакалин или уговаряне на боклукчиите да почистват даден район, без да оставят разпръснати бутилки и консервени кутии след себе си.

Никой, който познаваше Боб Дамерън, не можеше да проумее как подобен здрав, обичащ живота мъжага се е оженил за такова сухо и невзрачно създание като жена му. Флора Дамерън не притежаваше нито личен чар, нито каквито и да било интереси. Тя прекарваше цялото си време в чистене и пак в чистене на скромната къща, притежавана от Боб в едно работническо предградие, или барикадирана зад вратата на кухнята, където нито съпругът, нито дъщеря й бяха добре дошли.

Говореше се, че Флора е донесла на мъжа си зестра, от която Боб отчаяно се нуждаел навремето при сключване на брака им. Това не можеше да се потвърди, но във всеки случай бе сигурно, макар и недоказуемо, че Боб е имал много любовни истории преди брака, както и след това. В работата си и при политическите обиколки той срещаше дузини жени. Упражняваше физическото си обаяние над толкова от тях, за колкото стигаха времето и енергията му, макар и да се ограничаваше с омъжени, защото само те можеха да проявят дискретност, разбиране и уважение към ограничения характер на неговата привързаност.

Боб не парадираше с изневерите си. Напротив, използваше значителния си такт и интелигентност, за да ги прикрива блестящо. Но независимо от това схватливата му жена не се оставяше да бъде излъгана. Макар да не му хвърляше обвинения в лицето, защото възпитанието и склонностите й не позволяваха подобно поведение у една съпруга, тя демонстрираше подозрителен, кисел характер и омраза към всичко американско, зад които прозрачно се криеше ревността й към нейния мъж.

Боб не пропускаше да покаже съпружеската си привързаност към нея, но онези, които прекарваха вечерите си с Дамерънови, бяха свикнали с познатата гледка Флора да го отблъсква с леко тръсване на рамене или намръщено да посреща опитите му да я прегърне или целуне по бузата. В такива моменти тя мислеше много по-малко за благоприличието, отколкото за вечните изневери на съпруга си.

Никога не му прости похожденията и по някакъв любопитен начин това чувство се разпростря и върху дъщеря й.

Защото малката Елизабет — с прякор Тес, даден й от лекомисления й баща на името на негова любима леля, която обожавал като дете — беше не само голяма красавица едва ли не отпреди да проходи, но скоро разви и неприятен, опърничав характер, каращ майка й да скърца със зъби.

Тя имаше разкошна червена коса, блестящи зелени очи и млечнобяла кожа, покрита с лунички като слънчеви зайчета. Тялото й бе безупречно и се движеше с бърза и естествена грация. От самото начало стана ясно, че знае как да върти баща си на малкия си пръст. Той не можеше да й откаже нищо, а когато си играеше с него, в очите й се четеше такова разбиране, което нямаше как да остане незабелязано от озлобената майка.

Флора Дамерън се оказа неспособна да научи на дисциплина дъщеря си не само поради твърдоглавата природа на детето, но и защото не можеше да разчита, че съпругът й ще застане на нейна страна срещу Тес. Така тя с течение на времето започна несъзнателно да идентифицира малкото момиче с безименните получателки на извънбрачната страст на Боб и да я обвинява за напрегнатата атмосфера в дома на Дамерънови.

Никой никога не видя майката да се отнася с обич към дъщеря си. Вместо това тя я третираше като омразна съперница и враг под собствения си покрив, който трябваше да бъде наблюдаван с предпазливо отвращение и подлаган на строги ограничения, с цел да се обуздае непокорният му нрав.

Боб не обръщаше внимание на неодобрението на жена си. В неговите очи малката Тес беше не само прекрасна, но и одухотворена и умна, каквото едно истинско ирландско момиче трябваше да бъде. Той я вземаше със себе си на обиколките, представяше я на политическите си съмишленици, на избирателите и дори (без, разбира се, да се увлича) на някои от дамите си, за да се възхитят на дръзката й усмивка, блестящи зелени очи и остроумна натура.

Детето сякаш не обръщаше особено внимание на упоритата враждебност на майка си и всъщност почти не забелязваше нейното съществуване. То цъфтеше под светлината на бащината си неограничена любов и използваше баща си като рицар-закрилник в онези случаи, когато преждевременната зрелост му докарваше неприятности с приятели или в училище. От своя страна, Боб умираше за малката Тес и не се тревожеше от факта, че сбръчканата му съпруга изглежда неспособна да забременее след първото дете. Той не чувстваше липсата на син. Дъщерята му стигаше. Печелеше добре, имаше добро бъдеще в политиката и пълноценен любовен живот. Какво повече можеше да желае?

Тогава се случи нещо лошо.

През лятото на седмата година на Тес Боб Дамерън имаше нещастието да се намира в прегръдките на една от своите любови, когато съпругът й се завърна неочаквано от делово пътуване. Слухът за инцидента стигна до неподходящи уши и последва сексуален скандал. Посипаха се обвинения срещу репутацията на Боб в областта. Амбициозни съперници задърпаха политически конци, везните се наклониха във вреда на Боб и той загуби поста си на момче за партийни поръчки. И за да стане нещастието пълно, шефовете му във фирмата за кухненски съдове се подразниха от всичко това и го уволниха.

Обезверен, Боб се оттегли в своята бърлога, която отдавна поддържаше на третия етаж на усойната си стара къща и започна да дави часовете на безделие в ирландско уиски. Вече не обличаше красивите си костюми от три части, а седеше по потник и четеше спортните новини, като излизаше само да заложи на някой кон или да посети някоя останала вярна приятелка.

С времето депресията му се задълбочи. Спря да се храни с жена си и дъщеря си и излизаше пиян от къщи по всяко време на денонощието, за да отиде в някоя от кръчмите по центъра или дори да изхарчи сетните си долари за проститутка. Обаянието го напускаше и остана само безотговорността.

Един ден малката Тес беше извикана от стаята на втори клас в кварталното училище и отведена в кабинета на директора, където й съобщиха ужасни новини. Къщата им бе изгоряла и двамата й родители бяха мъртви, защото пламъците обхванали паянтовата дървения много преди да пристигнат пожарникарите. Смяташе се, че огънят е лумнал в убежището на Боб Дамерън на последния етаж, където той заспал пиян със забравена пура в ръка; тя паднала на килима и така решила съдбата на него и съпругата му.

Малкото момиче спокойно гледаше директора в очите. Никога преди красотата й не бе изглеждала тъй изумителна, както в този скръбен момент, когато смело сдържаше чувствата си.

Изпратиха за една братовчедка на майка й и семейният съвет се събра, за да определи съдбата й. В Сейнт Луис за нея нямаше бъдеще. Единствените членове на фамилията, разполагащи със средства, за да я приемат, се намираха в Калифорния, в едно бедно предградие на Сан Диего.

Погребението се извърши в присъствието на голяма тълпа от приятели и роднини, включително бившите партньори от бизнеса и политиката, съвсем неотдавна обърнали гръб на Боб, както и на повече от дузина жени, на които любезните му усмивки и способностите му в спалнята щяха да липсват за в бъдеще. Един час след погребението малката Елизабет пътуваше с влак за Калифорния в компанията на една строга, скована леля, недоволна от перспективата за още едно гърло за хранене.

Така пребиваването на Тес Дамерън във великото сърце на Средния запад приключи — както и онова на малката Лора Биелохлавек шест месеца по-рано.