Метаданни
Данни
- Серия
- Силует на желанието (368)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Any Pirate in a Storm, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Мечкуева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2011)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Сюзън Кери. В плен на съдбата
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954-110-289-1
История
- — Добавяне
Глава седма
— О, добре! — изкрещя вбесена Аманда, отвори вратата и се тръсна на седалката до Ройс.
— Е, така е вече по-добре! — усмихна се победоносно той, смени скоростта и рязко потегли, сякаш се опасяваше, че Аманда би могла да промени решението си.
— Не възнамерявам да разговарям с теб — нито тук, нито където и да било! — отговори тя сърдито.
Ройс свали слънчевите очила и я изгледа многозначително. Не беше трудно да се разчете посланието на предизвикателния му поглед: „Откакто се любихме, за първи път сме заедно! А аз продължавам да те желая силно!“.
— Искам да ме закараш вкъщи! — Нареди Аманда и кръстоса ръце на гърдите си.
За нейна изненада Ройс с готовност сви по първата пряка и се насочи към дома й. Известно време и двамата не обелиха дума.
— Откъде се сдоби с тази кола? — наруши мълчанието Аманда. Тонът й определено не бе дружелюбен.
— Не е открадната, ако това имаш предвид! — пошегува се той.
Тя погледна крадешком силните му ръце, стиснали уверено волана, и неволно си спомни техните милувки, невероятното усещане, което предизвикваха…
— Всъщност, знаеш ли какво реших? Ще остана известно време в Тампа — продължи той. Аманда не благоволи да го удостои с внимание. — Поне докато се реши въпросът с „Йейтс-Сънланд“. Затова наех това бижу. Намирам, че колата е много подходяща, особено когато се наложи да преследвам съблазнителни бегачки на дълги разстояния… Като теб.
„Съблазнителна бегачка на дълги разстояния!“ Аманда го изгледа гневно, сякаш се готвеше да го разкъса на парчета. Как си позволяваше такъв език! Само защото за кратко се бе поддала на естествени човешки желания, той си въобразяваше, че всичко му е позволено! Тази нямаше да я бъде!
Свиха по алеята към дома й. Ройс натисна спирачки и Аманда мигновено изскочи от колата, като му кимна едва-едва с глава. Преди обаче да успее да се вмъкне вътре, той я настигна на стълбите.
— Довиждане! — С непоколебимо изражение Аманда хвана дръжката на вратата.
— А, не! Този филм вече сме го гледали! — Гласът му беше спокоен, ала изразът на лицето недвусмислено подсказваше, че е решен да не отстъпва. След седмица мълчание очевидно Ройс възнамеряваше да постигне своето, дори с цената на грандиозна сцена пред консервативните възрастни съседи на Аманда.
С шумна въздишка тя отвори входната врата и го пропусна вътре. Почти в същия момент от кухнята изскочи Манди и се хвърли сияеща към майка си.
— Мамичко! Курабийките ми са чудесни! Ще ги опиташ ли? — изчурулика тя. Тогава забеляза Ройс. Спря пред високия тъмнокос мъж и го изгледа любопитно. После се усмихна приветливо и го поздрави: — Здравей! Аз съм Манди Йейтс. А ти как се казваш?
Шесто чувство накара кожата на Аманда да настръхне, когато Ройс приклекна, за да се изравни с момиченцето.
— Здравей, Манди! — каза тихо той. Аманда долови в гласа му необяснимо вълнение. — Можеш да ме наричаш чичо Ройс. Ако знаеш само откога искам да се запозная с теб!
„Откога ли? И защо“, попита се наум Аманда. Момиченцето изглежда не намираше нищо необикновено в това, че се сдобива с чичо, за когото никога не беше чувало. Подаде със сериозен вид ръка на Ройс и попита:
— Ти познаваше ли моя татко? Той много е обичал шоколадови бисквитки. Мама ми го каза. А ти обичаш ли?
За първи път, откакто Аманда го познаваше, той като че ли се обърка. Тя забеляза колебанието му.
— Да, познавах твоя татко, мъничко съкровище! — Старателно подбираше всяка дума. — Бяхме братовчеди. Преди много години се запознахме в колежа… Тогава ти още дори не беше светлинка в очите на татко си.
Манди погледна първо майка си, после — Ройс, който продължаваше да държи ръката й.
— Наистина ли съм била светлинка, мамо? — попита тя.
— Наистина — отвърна тихо Аманда. Някак инстинктивно усещаше тайнствените флуиди, които протичаха между малкото момиченце и снажния финансов лъв. — Ти заблестя в очите на твоя татко, когато той разбра, че ще те има.
— Когато съм била в корема ти, нали?
Преди да отговори, Аманда неволно погледна Ройс и кожата й отново настръхна.
— Точно така — отвърна тихо.
Ройс пусна ръката на детето, но не се изправи. За миг потърси очите на Аманда, но после отклони поглед.
— А сега да отговоря и на втория ти въпрос, Манди. Страшно обичам шоколадови бисквити! — призна той усмихнат.
С вродения си женски инстинкт момиченцето веднага долови, че е спечелило сърцето на новия си чичо. Кокетно наклони русата си главица и попита:
— Когато си бил на четири годинки, майка ти разрешаваше ли ти да правиш шоколадови курабийки?
— Тогава нямах майка. Умря, когато бях на две…
Тази вест свари Манди неподготвена, но тя бързо се окопити.
— Добре тогава, твоята бавачка позволяваше ли ти да правиш курабийки?
— Нямах и бавачка…
Новото признание смути детето още повече. То не можеше да проумее отсъствието на строгия авторитет и грижите на бавачка в живота на едно дете.
— Ако искаш, можеш сега да се научиш да правиш бисквити… — предложи великодушно то, сякаш искаше да постави на място обърканите неща от детството на чичо си.
Ройс погледна въпросително към Аманда. Тя сви рамене.
— Изглежда, че ще си гост на Манди! — Ъгълчетата на устните й трепнаха закачливо.
Манди веднага го хвана за ръка и го помъкна към кухнята. Настани го до масата сред разхвърляните тавички, купи, лъжици и лъжички. Аманда наблюдаваше развеселена как Ройс внимателно загребва с лъжицата тестото и го слага в тавата под грижливите инструкции на Манди. По всичко личеше, че госпожа Джонсън вече бе успяла да се влюби в снажния красавец, който с обезоръжаваща хлапашка усмивка натъпка в устата си последните остатъци от шоколадовото тесто.
Натрапчивите мисли, че Ройс е биологичният баща на дъщеря й, отново връхлетяха Аманда. Съзнаваше отлично, че това е лудост, че вероятността бе горе-долу едно на милион. И все пак… Ройс и Дейвид бяха приятели, настойчиво повтаряше тъничко гласче. Дейвид би могъл да се обърне за помощ към своя братовчед, когато е разбрал, че не може да има деца. Налудничава мисъл… Господи, защо тъй упорито я преследваше?! Добре поне, че Ройс не притежаваше телепатични способности…
Най-сетне шоколадовите курабийки се изпекоха. Госпожа Джонсън събра съдовете и с помощта на Манди ги подреди в миялната машина. Аманда й предложи да я закара вкъщи.
— Връщам се след малко — обърна се към Ройс тя някак нерешително. — Ако искаш, можеш да останеш и да правиш компания на Манди… После ще приготвя нещо за вечеря.
— Знаеш, че за мен ще бъде истинско удоволствие! — отвърна той сияещ.
Когато Аманда се прибра, завари нейния „пират“, препасал голяма кърпа вместо престилка, да приготвя вечеря. С неподправен детски ентусиазъм Манди му помагаше.
— Направо ме хваща страх да ви попитам какво открихте в хладилника ми! — усмихна се Аманда. Имаше нещо трогателно в непринудената близост между Ройс и Манди. — С какво ще ме изненадате за вечеря?
— С моя специалитет — кебап с пикантен сос. За щастие, открих всички необходими продукти в хладилника.
— Не се тревожи, чичо Ройс каза, че ще сложи лютив пипер на върха на ножа, за да не започнеш да бълваш огън — добави Манди, грейнала от щастие, че гостът споделя с такова удоволствие готвенето, нейното любимо занимание.
Когато ястието беше почти готово, Аманда започна да подрежда масата. Запали дебели свещи, които осветиха с мекия си блясък трапезарията. Коленичила на стола, Манди сипа в чиниите ухаещата апетитно кулинарна измишльотина, която бяха сътворили с Ройс.
— Мамичко, заповядай! Ние сме готови! — покани я с усмивка тя като изрядна домакиня.
Седнаха край масата. Единият стол остана празен — столът на Дейвид. Горчиво — сладки спомени нахлуха в съзнанието на Аманда. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че Дейвид би одобрил присъствието на Ройс в дома й. Сякаш чуваше дори топлия му глас: „Искам ти и Манди да сте щастливи, искам някой да те обича, след като аз не мога да съм с вас!“. Но той не можеше да знае, че Ройс се опитваше да унижи фамилията им, да ги принуди да се подчинят на волята му и в крайна сметка да заграби компанията. Щеше ли и тогава Дейвид да приеме Ройс в ролята на свой заместник? Уви, съпругът й не беше между живите и въпросът оставаше без отговор.
От време на време срещаше погледа на Ройс, в който ясно се четеше, че споменът за близостта им е като жив въглен, че копнее да я притисне в прегръдките си, че я желае с нестихваща страст… Но по-често погледът му, изпълнен с необикновена нежност и възторг, се спираше на Манди.
— Мамо, може ли да хапнем бисквитки за десерт? — попита момиченцето, когато привършиха вечерята. Оказа се, че Ройс бе проявил учудващи способности на готвач.
— Хапни, щом смяташ, че в стомахчето ти има още място, миличко!
— Хей, внимавай! Май очите ти са по-големи от тумбачето! — добави Ройс и й намигна съучастнически.
Манди се изкиска. Ройс обаче се оказа прав. Детето неохотно трябваше да признае, че не може да хапне дори една бисквита. Беше изяла всичко в чинията си, а и шоколадовото тесто, което бе опитвала, докато правеха бисквитите, не беше малко. Не след дълго Аманда й напомни, че е време да си ляга.
— Ако не възразяваш, бих искал да я придружа до спалнята — помоли Ройс, като погали русокосата главица.
— Моля те, мамо, нека дойде с мен! — присъедини се мигновено към молбата Манди. — Както прави чичо Джеръми, когато ни гостуват с леля Рони!
— Защо не, съкровище — усмихна се Аманда. — Може би дори чичо Ройс ще ти разкаже приказка, ако го помолиш.
Докато помагаше на дъщеря си да се приготви за лягане, Аманда си зададе въпроса защо й хрумна идеята за приказка. Едва ли единствената причина бе да види как Ройс ще се справи с това изпитание. Всъщност нещата бяха къде — къде по-прости. Вечерта, прекарана с него, говореше красноречиво, че нуждата на Манди от нежността и грижите на един баща е не по-малка от собствения й копнеж за мъжка обич.
Ройс, който прелистваше някаква книга във всекидневната, излетя като стрела щом отгоре се разнесе звънливото гласче на Манди:
— Чичо Ройс! Готова съм, можеш да се качиш при мен!
Аманда усети как в гърлото й засяда ледена буца, когато едрият мъж приседна внимателно на люлеещия се стол и взе на коленете си момиченцето. Манди притисна главица до гърдите му и цялата се превърна в слух, докато той разказваше за своето детство, прекарано в цирка.
— За първи път се качих на слон, когато бях на девет години. Името на слона беше Джабмо — точно като в приказката. Кожата му приличаше на огромен сив чувал — цялата набръчкана, защото беше прекалено голяма за него. Имаше дълъг хобот, с който вземаше ядки от ръцете на децата и ги пъхаше в устата си. Един ден бях оклюмал. Моят приятел клоунът Гранда реши да ме развесели и ме попита искам ли да седя върху слона докато трае парадът на артистите и животните.
— И ти какво му отговори? — Манди го гледаше с възхищение.
— Какво мислиш, че му отговорих?
— Казал си „да“!
— Позна! Гранди ми намери някакъв костюм, качи ме на слона…
— Как беше върху него?
— Имах чувството, че съм на върха на планина, която се поклаща като желе. Мислех си, че ще се хлъзна и ще тупна на земята, но това не ми попречи да се чувствам много горд, че яздя слон. Хлапетата от публиката направо позеленяха от завист!
Когато разказът за слона свърши, Аманда сложи дъщеря си в леглото. Манди обви с ръчички шията й и я целуна за лека нощ.
— Може ли и на мен една целувчица? — попита Ройс и приглади с ръка гънките на пъстрата завивка.
— Ако мама разреши — отвърна сънливо детето.
Ройс погледна въпросително Аманда.
— Мама разрешава — усмихна се тя и отстъпи встрани.
Той се наведе и целуна нежнорозовата бузка.
— Знаеш ли, държиш се много мило с нея — отбеляза Аманда, когато двамата заслизаха по стълбите.
— Винаги съм искал да имам дъщеря — отвърна й.
Кой знае защо, й се стори, че Ройс се поколеба за миг.
Обяснението звучеше логично, но не я задоволи. Тя се обърна и се взря изпитателно в лицето му.
— Трябва да поговорим! — изрече със сериозен вид.
На устните му заигра познатата дяволита усмивка, придаваща му вид на палав малчуган.
— Нали и аз ти казах това, когато те настигнах на крайбрежната алея? — напомни той. — Защо не опитаме бисквитките на Манди и междувременно да поговорим?
Първите дъждовни капки забарабаниха по прозореца. Отново щеше да вали!
— Според прогнозата за времето тази пролет ще бъде една от най-дъждовните от години — забеляза Аманда. — Мисля, че няма да е лошо да запалим камината!
— Чудесна идея! — въодушевено приветства предложението й той и на часа се зае да стъкне огъня.
Когато тя се върна от кухнята с поднос с шоколадови бисквити и две чаши мляко, цепениците в камината вече пращяха, обхванати от весели пламъци. Аманда постави на грамофона любимата си плоча със сонати на Бетовен и се настани удобно на дивана до Ройс.
— Ройс, разкажи ми как се запознахте с Дейвид. — Все отнякъде трябваше да започне.
За миг той се намръщи, очевидно разочарован от идеята да разговарят за покойния й съпруг, а не за тях самите, но бързо съумя да се овладее и отвърна със спокоен глас:
— Като асистент в бизнес факултета на Харвард присъствах на посрещане на първокурсници, сред които се оказа и Дейвид. Той чул името ми и ми се представи. За първи път някой от семейството на майка ми разговаряше приятелски с мен. По-точно, за първи път някой установяваше контакт с мен…
— Как се почувства?
— Не знам… — сви рамене Ройс. — Предполагам, че съм изпитвал смесица от благодарност и раздразнение, даже яд, но просто беше невъзможно да не харесам Дейвид. Той приличаше на добродушен малчуган — рус, дългун, безгрижен и чистосърдечен. Оказа се, че членуваме в едно и също спортно дружество. Срещахме се често на чаша бира… — Замълча за кратко и продължи: — Вероятно съм бил очарован от възможността да открия в негово лице прозорец към семейството, към което принадлежах по право, но до което ми бе отказан достъп.
Думите му попаднаха право в целта. Аманда слушаше с вълнение разказа на Ройс за дружбата му с Дейвид. Всъщност учудващо бе, че Ройс изобщо е попаднал в Харвард, каза си тя. Самият факт, че бе спечелил стипендия в реномирания университет при скромното образование, получено в гимназията, бе повече от постижение, което даже Артър нямаше как да не признае.
— Всичко това е било, преди да срещна Дейвид — вметна тя. — Какво стана после? Поддържахте ли връзка?
— Започнах кариера като финансист в Северна Каролина, после се преместих в Атланта. Дейвид понякога ме навестяваше, когато имаше път натам. — Направи пауза и отпи от чашата. — Чувствам, че искаш да ме попиташ дали Дейвид ми е говорил за теб и вашето бебе. Да, разказвал ми е много. Дори ми показа снимки.
— Никога не ми е споменавал за вашите срещи. Не проумявам защо…
— Не зная… — отвърна Ройс и отклони поглед. — Предполагам, че нашите отношения все пак не са били нещо чак толкова съществено в живота му.
— Дори да е така, това не обяснява някои неща… Например интересът ти към Манди. Или че отдавна си искал да я видиш, както сам каза. А също и това, че си опитвал да си представиш как би било, ако сме заедно, сякаш си вярвал, че един ден ще се случи… — Съзнаваше, че с последните си думи отиваше твърде далеч, но не отмести поглед, а продължи да се взира изпитателно в очите му.
— Сигурно си права, макар че не си запозната с някои подробности от личния ми живот… — призна той след кратко колебание.
Безстрастно, сякаш описваше нечий чужд живот, Ройс й разказа за проваления си брак с една красавица от хайлайфа на Атланта, която няколко месеца след сватбата заявила, че не възнамерява да ражда деца.
— Предполагам, че се е опасявала децата ни да не станат циркаджии — отбеляза иронично той и продължи някак тъжно: — Просто не можех да не завиждам на Дейвид, че има съпруга, която го обича и иска да има дете от него! Разбира се, това бе благородна завист. Дейвид винаги бе получавал без всякакво усилие всичко, за което аз трябваше да се боря със зъби и нокти. Избягах от къщи, когато бях на четиринадесет години. После съдията постанови да бъда даден в приют. Армията ми осигури издръжка за колежа. За съжаление, средствата бяха недостатъчни и се налагаше да работя допълнително на две места, за да плащам таксите си в университета. Дейвид, а предполагам и останалите от рода Йейтс, никога не са си блъскали главата как да намерят средства за лекциите в колежа, например. Дейвид имаше и теб — най-хубавото, за което един мъж би могъл да мечтае, имаше и Манди. От моя гледна точка, животът му бе съвършен…
— Но той умря… — Едва преглътна буцата, която я задушаваше. — Болестта му бе ужасна, но той се държа храбро до сетния си дъх. Уви, никой не бе в състояние да го спаси! Дори цялото богатство на семейство Йейтс не можеше да му помогне…
— Благодаря ти, че беше така добра да споделиш с мен неща, които спокойно можеше да премълчиш. Може би едва сега разбрах какво е означавал за теб Дейвид. С право или не, завиждах и на двама ви. За мен вие бяхте символи на всичко, което липсваше в моя живот…
Тя не можеше да не повярва в искреността му, макар да знаеше със сигурност, че Ройс я желае и би предпочел споменът за Дейвид да не се превръща в пречка на отношенията им.
— Струва ми се, че разбирам как се чувстваш, особено след несполучливия си брак — рече тя замислено. — За някои разводът е по-лош и от смърт. Разбираемо е желанието ти да отмъстиш на хората, които несправедливо са те лишили от семейство и възможности. Може би и в нашата връзка виждаш някакъв вид отмъщение…
— Не! — отхвърли той категорично предположението й. — За мен ти си нещо толкова различно и прекрасно, че никога не бих допуснал да го оскверня, като го сложа на едни везни с бизнеса! Но те желая, желая, и то не само в леглото…