Сюзън Кери
В плен на съдбата (12)

Глава дванадесета

Какво не би дала, за да не присъства на новото извънредно заседание на управителния съвет, което Артър бе принуден да свика след измъчения компромис с групировката на Остин! Аманда знаеше обаче, че е невъзможно. С абсолютна сигурност едно отсъствие щеше да й коства работата — май единственото, което й оставаше.

Работата… Дали си заслужаваше в крайна сметка? Дори по някакъв начин да се постигнеше компромис с Ройс Остин, Аманда все повече се убеждаваше, че Артър не притежава качества на мениджър. Като че ли държеше повече на властта и собствения си престиж, отколкото на благополучието на компанията.

Нееднократно през последните дни сериозно бе обмисляла възможността да замине някъде с Манди. Може би й беше нужно да се откъсне за известно време както от Йейтсови, така и от мъжа, когото все още обичаше.

Потънала в мрачни мисли, облече тъмносин костюм и се огледа в огледалото. Явно трябваше да подсили грима. Изглеждаше ужасно бледа. И тези отвратителни тъмни кръгове под очите! Не искаше Ройс да я вижда в такъв вид.

На прага на заседателната зала Аманда едва не се сблъска с него. Отмина го с мълчание, макар че той й кимна, и се упъти към мястото си край масата. Ройс се задържа при Ноел Бери и още един представител на групировка. Известно време разговаряха тихо. На два-три пъти Аманда ги погледна крадешком и забеляза, че Ройс също изглежда посърнал.

Когато се събраха всички членове на управителния съвет на „Йейтс-Сънланд“, Ройс се настани точно срещу Аманда и прикова поглед в нея. Артър откри заседанието и без да губи време, даде думата поред на Ройс, на неговия адвокат и на Макалистър, крупен инвеститор в групировката. Аманда се опитваше да слуша безпристрастно изложенията, което не се оказа толкова трудно, освен в случая с Ройс. В крайна сметка отново трябваше да признае, че предложенията на Остин определено заслужаваха внимание…

Ройс поиска повторно думата. Опрял свити в юмрук ръце на масата, той обобщи — казаното дотук: групировката се съгласяваше да не закача любимата рожба на Артър — новата емисия от акции, при положение, че в управителния съвет бъдат включени трима нейни представители. Гласуваха набързо тази точка, по която Ройс и Артър бяха постигнали предварително споразумение. Новите членове на управителния съвет бяха Ройс, Ноел и Макалистър. Докато полагаха клетва, Ройс беше вперил очи в Аманда, сякаш искаше да й каже: „Вече съм в компанията! Не можеш да се отървеш от мен!“.

Следващата точка касаеше отпадането на клаузите, препятстващи сливането на компании. От предишните обсъждания Аманда знаеше, че по този въпрос Артър си бе въобразил, че може да разчита на солидна поддръжка. Самата тя обаче не беше чак толкова убедена.

Уверен в успеха, Артър побърза да подложи въпроса на гласуване. Гласуваха поименно. За всеобща изненада, гласовете „за“ и „против“ почти се изравниха. Сред поддръжниците на Ройс Остин неочаквано се озоваха хора, на които Артър стопроцентово разчиташе. Залата притихна, когато Джеръми застана зад предложението на Ройс. Настъпи мъртва тишина, когато Аманда събра кураж и гласува „въздържал се“.

Артър я прониза с очи. Дори не се опита да скрие ненавистта си. Това означаваше край на доверието му в нея. Всъщност беше престанал да й вярва още когато разбра за Ройс. Така че нещата нямаше да се променят кой знае колко.

Оставаше да обявят позицията си последните двама от управителния съвет. Единият подкрепи Артър, а другият — след кратко обяснение — даде гласа си за предложението на Остин. Резултатът от преброяването изненада всички — гласовете „за“ и „против“ бяха равни! Съгласно устава, при равенство решаващ беше гласът на президента на компанията.

— Предложението се отхвърля! — побърза да обяви Артър. Ситни капчици пот бяха избили по голото му теме.

— Един момент! — Ройс прикова поглед в Аманда. — Госпожо Йейтс, уставът на компанията позволява да промените позицията си, когато сте гласували „въздържал се“ — припомни той. — Така че съдбата на „Йейтс-Сънланд“ и на акциите на дъщеря ви е във ваши ръце!

В залата настъпи мъртва тишина. Нарушаваше я единствено глухото тиктакане на стенния часовник до портрета на основателя на фирмата. Всички присъстващи впериха очи в Аманда.

Не можеше отново да гласува „въздържал се“, защото беше равносилно на „не“.

„Фамилията е разделена. Джеръми застана твърдо зад Ройс. Дейвид би очаквал от мен да сторя най-доброто за нашата дъщеря. Дори това да означава, че се превръщам в играчка в ръцете на Ройс…“, мислеше отчаяно тя.

Напрежението в заседателната зала бе стигналото върха.

— Гласувам да се премахнат клаузите, ограничаващи възможността за сливане на компании — каза тя с твърд и ясен глас. Направи дълга пауза. После се обърна към Артър. — Същевременно подавам оставка като вицепрезидент и като член на управителния съвет — завърши под смаяните погледи на присъстващите.

С изкривено от злоба лице Артър обяви резултата от гласуването и закри заседанието.

— Аманда… — Ройс хвана ръката й, когато с бързи крачки минаваше край него, за да се измъкне от заседателната зала.

— Извини ме. Трябва да прибера нещата си — каза тя без да го погледне и освободи ръката си.

Вече в кабинета нареди на пребледнялата Лиз да донесе с няколко кашона от компютърния отдел. Без да се бави, набра номера на една специализирана транспортна къща. Поръча още днес да се погрижат за опаковането и превоза на личните картини и ценни статуетки, които държеше в кабинета.

Ройс влезе в кабинета й и застана нерешително до бюрото. Аманда беше започнала да събира нещата си.

— Постъпката ти е достойна за уважение… — каза тихо той.

— Бях длъжна да го направя — някак примирено изрече тя. — Неприятно ми е да го призная, защото не мога да приема морала и методите ти. Все пак беше прав… — В тона й се долавяше обреченост, но Ройс безпогрешно усети, че няма нищо общо с оставката.

— Не бих казал, че съжалявам, задето напускаш работата… — подхвана той неуверено. — Така няма да е трудно да дойдеш в Атланта, за да се оженим. Мислиш ли обаче, че трябваше да подадеш оставка и от управителния съвет?

— Защо си се разтревожил толкова? Или се боиш да не загубиш моята поддръжка?

— Не… Предположих…

— Ако обичаш, запази предположенията за себе си! — прекъсна го с леден глас Аманда. — Гласувах за предложението ти, защото се увеличава стойността на акциите на Манди. Ако реша, че сливането на компаниите е изгодно, също ще гласувам „за“. В противен случай ще опитам да те спра. Впрочем с гласа си успях да си спечеля непримирими врагове в лицето на семейство Йейтс. За мен е без значение, но за Манди? Или точно това е скритата ти цел?

— Аманда, какво говориш? — Бе се взрял с неподправен ужас в нея. — Знаеш, че никога не бих могъл да й причиня зло. За бога, обичам я, колкото и теб! Исках само да защитя интересите й…

— Ти унищожаваш всичко, до което се докоснеш, Ройс! — заяви тя без капка милост. — Отношенията ми със семейство Йейтс едва ли някога ще се оправят. Но още не е късно да сложа край на нашата връзка!

— Наистина ли го искаш? — Той се приближи до нея, грабна от пръстите й молива, който тя държеше, и го остави на бюрото.

Лиз беше замръзнала на прага с картонен кашон в ръцете.

— Остави кашона и се свържи с Рони! — нареди Аманда. — Попитай я може ли утре да ми даде микробуса. Това чудо няма да се побере в колата ми!

— Аманда, разговаряхме за теб и мен! — Ройс стисна китката й като в менгеме. — Струва ми се, че най-малкото заслужавам да ми отговориш!

— Предполагам, че част от мен не би искала да се разделим… — призна тя. Сърцето й се късаше от мъка, ала успя да запази ледената маска на лицето си. — Може би щях да ти простя, ако го правеше за отмъщение. Даже бих разбрала мотивите ти. Онзи ден обаче ти показа истинското си лице!

— Беше грешка, съзнавам го! Защо не го разбираш?

— Вече няма никакво значение. Твърдиш, че ме обичаш, но не се поколеба да ме използваш, за да постигнеш своето. Сигурна съм, че ако допусна да заемеш мястото на Дейвид, няма да се спреш пред нищо, за да изтриеш спомена за него от паметта на Манди! Ужасява ме твоята безскрупулност! Просто не бих могла да я приема.

За момент той се паникьоса. После очевидно реши да заложи на логиката.

— Разбирам, че има два въпроса, които те измъчват — започна той. — Първият — обичам ли теб самата, а не вдовицата на Дейвид или майката на Манди. И вторият е, има ли право Манди да узнае някога кой съм аз…

Аманда се наежи.

— Досиета в донорската банка са конфиденциални! — За първи път, откакто Ройс влезе в кабинета, тя издаде вълнението си. — Остави на мира Манди! Нямаш никакви права над нея! Нямаш право да й разкриеш истината!

— Имам право, Аманда! — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Не можеш ли да разбереш? Баща на Манди е не само Дейвид или само аз! Ако не бях аз, тя просто нямаше да бъде тази Манди… Естествено, съзнавам, че ако не беше Дейвид, Манди също нямаше да съществува.

Аманда го наблюдаваше мълчаливо. Манди. Манди. Манди! Ето от кого се интересуваше Ройс. Преди по-малко от час с нейна помощ постигна целта си на заседанието на управителния съвет. Аманда обаче никога нямаше да допусне да бъде използвана, за да се добере той до дъщеря й!

Следващите му думи само увеличиха хаоса, в който се мяташе без посока и без надежден ориентир.

— Мисля, че не е толкова трудно да разбереш какво изпитвам към теб — каза Ройс. — Чувствата нямат връзка с Манди. Доказва го страстта ми. Не съм артист, та да се преструвам, че те обичам и желая, ако не беше истина! — Видя непреклонното й изражение и изглежда съзна поражението си. — Решението е в ръцете ти. — Наруши тягостното мълчание. — Каквото и да е то, знай, че Манди винаги ще бъде част от моя живот. Утре отлитам за Атланта. Ще възразиш ли, ако се отбия у вас, за да се сбогувам с нея?

Най-лошите й опасения се потвърждаваха — бе решил на всяка цена да поддържа връзка с Манди!

— Не мога да ти го позволя! И знай, че когато нещата опрат до дъщеря ми, ще се боря със зъби и нокти срещу всеки, който се опита да я нарани!

— Обади ми се, ако промениш решението си… — каза тихо Ройс и тръгна към вратата с тежки стъпки. Дълбоките бръчки край устата, угасналият поглед свидетелстваха за мъката, която го разкъсваше.

След час Аманда беше опаковала личните си вещи и се готвеше да ги отнесе в колата.

— Просто не мога, не искам да повярвам… — Гласът на Лиз трепереше, сякаш щеше да се разплаче. Лицето й изглеждаше посърнало като след тежка болест.

— Най-добре ще сториш да повярваш! — отвърна мрачно Аманда.

— Къде ще отидеш? Какво смяташ да правиш?

— Не зная, не съм решила още… Ще помисля спокойно, когато се прибера вкъщи. Може би известно време ще пътуваме с Манди… Може би ще, тръгнем още утре…

 

 

Завари вкъщи Манди и момиченцето на съседите да играят в детската стая. Госпожа Джонсън настоя да си тръгне пеша, защото смяташе да се отбие у етърва си. След като я изпрати, Аманда извади голям албум с кожена подвързия. Излезе на верандата, седна на плетения стол, но не отвори веднага албума. В съзнанието й се блъскаха въпроси, безброй въпроси, на които трябваше да намери отговор.

— Дейвид, помогни ми! — прошепна, като отваряше албума.

На първата страница бе сватбената им снимка. Бяха прегърнати, сияещи от щастие. „Много те обичам, Дейвид, и винаги ще те обичам!“ — изрече безмълвно Аманда. „Обичам и Ройс, но искам да постъпя справедливо спрямо теб и Манди! Не съм сигурна в неговите чувства, боя се, че съм само средство да е близо до детето!“

Докато се взираше в снимката, внезапно прозря отговора на част от главоблъсканицата, която се мъчеше да разгадае. Всъщност досега се опитваше да види единствено мотивите, подбудите на Ройс, без да се вглежда в причините, които определяха собствените й чувства и постъпки. И тя разбра: през цялото време беше преследвана от чувство за вина — към семейство Йейтс, към паметта на Дейвид, която любовта й към Ройс като че ли оскверняваше…

„Аманда, не бива да се чувстваш виновна!“, сякаш й казваше усмихнатият Дейвид от снимката. „Искам двете с Манди да сте щастливи! На това посветих живота си, докато бяхме заедно.“

Усмихната през сълзи, Аманда прелистваше една след друга страниците на албума — свидетелство за щастливите години с Дейвид. Стигна до празните страници — от времето, когато Дейвид се разболя… Струваше й се, че чува гласа му. Той настояваше да попълни тези сиви страници.

За първи път, откакто се раздели с Ройс преди час-два, си наложи да вникне трезво в думите му, да ги обмисли без предубеждение.

Ройс отново се оказа прав.

В този момент се зададе пощальонът. Носеше голям жълтеникав плик. Аманда се разписа и прие пратката. Остави я на масата във всекидневната, смръщила озадачена чело. Пликът не беше достатъчно обемист, за да предположи, че съдържа взривно устройство, освен това адресът не бе написан с почерка на Артър. Отвори го и се втрещи от изненада. Вътре имаше акции и кратка бележка от Ройс.

„Когато гласува за отпадане на клаузите, ограничаващи сливането на компании, сметнах, че го правиш, защото си разбрала, че това е един благоразумен и печеливш ход. Ако обаче си на противно мнение, можеш да запазиш мястото си в управителния съвет и да гласуваш против сливането с компанията от Атланта. Няма да присъствам, за да не утежнявам избора ти. Прехвърлям моите акции в «Йейтс-Сънланд» на твое име. Така относителният дял на акциите, които притежавате с Манди, ще е съществен. Дори без моята намеса финансовата къща от Атланта ще се помъчи да осъществи сделката по сливането. Ще имаш възможността да действаш независимо и да постъпиш, както смяташ за най-добре, щом това е толкова важно за теб.“

Аманда не можеше да повярва на очите си. Не, това не бе възможно! Ройс да зареже всичко след месеци война, в която излезе победител! Оставаха още няколко реда и тя продължи да чете:

„Знаеш, че Манди е всичко за мен на този свят. Така е, с едно изключение. Без теб, моя Аманда, победата е горчива. Когато дойде време да разкрия кой съм пред Манди, ще се подчиня на твоето решение, макар че ще ми коства много. Живея единствено с надеждата, че един ден ще промениш решението си и ще бъдем заедно!

Ройс“.

Аманда не чу стъпките на дъщеря си по стълбите. Стресна я гласът й:

— Мамичко, какво има? Май ще се разплачеш?

— Помоли Мелиса да се прибере вкъщи, обич моя! — Гласът на Аманда трепереше издайнически, но тя преглътна сълзите. — Трябва веднага да отидем при леля Рони!

 

 

— Току-що се опитвах да се свържа с теб по телефона — посрещна я на прага Рони. Манди бе в стаята при братовчедите си.

— Тук ли е Джеръми? — прекъсна я Аманда. — Трябва да говоря с него!

— В кабинета си е. Но…

Без да я изслуша, Аманда тръгна по коридора.

— Скъпи, Аманда е тук! — провикна се Рони, като че ли искаше да предупреди мъжа си.

Джеръми се беше разположил в голямото кожено кресло, Аманда приближи до него и пъхна в ръцете му плика с акциите и писмото на Ройс.

— Прочети го и ми кажи какво мислиш.

Рони се наведе над рамото на мъжа си и двамата прочетоха писмото.

— Мисля, че този мъж те обича. — Джеръми вдигна глава и я погледна в очите.

— А ти какво мислиш? — обърна се тя към Рони.

— Може би е поредният му хитър ход, за да получи онова, което иска — сви неопределено рамене тя. — Ти самата си казвала много пъти, че той е пират. Но акциите са истински и в крайна сметка ти си победител!

Аманда усещаше, че думите на Рони съвсем не изразяват личните й убеждения. Нещо друго обаче я смущаваше повече: никой от двамата не поиска да уточни каква бе връзката на Ройс с Манди. Защото вече знаеха… Един-единствен човек на този свят можеше да им разкрие истината. Явно сега Джеръми и Рони умишлено разиграваха театър, за да я принудят да го защити.

— Добре, къде е той сега? — изрече тя, присвила очи. — Защо просто не го извикате да дойде тук?

— Не е нужно. — Ройс се измъкна от килера. — Съзнавам, че беше ужасно глупаво да правя опит да се възползвам от привързаността ти към Джеръми и Рони. Бях отчаян, чувствах се в безизходица. Искрено съжалявам и те моля да ми простиш! Но всяка дума в писмото ми е истина. Ако желаеш, ще си тръгна веднага.

— Не, засега ние ще излезем — намеси се Рони. — Хайде, скъпи, извикай децата, отиваме на кино. Надявам се, докато се върнем, тези двамата да са разрешили недоразуменията помежду си!

Аманда не възрази. В очите на Ройс блесна надежда. Той седна на опразненото от Джеръми кресло и каза:

— Мислех дълго върху думите ти и ми се струва, че започвам да разбирам част от причините нещата между нас да не вървят. Имаше право, първоначалният ми мотив за войната с „Йейтс-Сънланд“ беше желанието да отмъстя за майка си. Съжалявам за това. Но най-много съжалявам за случилата се в кабинета на Артър. — Аманда мълчеше, забила поглед в празното пространство. — Съжалявам също, че в началото не осъзнавах какво значение има Дейвид в живота на Манди. Докато е малка, за нищо на света не бих й разкрил истината. Може би един ден, когато порасне… Но най-големият ми грях… — Тя се обърна рязко и го прониза с поглед. — Най-големият ми грях е, че оставих у теб впечатление, че те използвам, за да заграбя компанията. Повярвай ми, не е така, каквото и да си мислиш!

— Вярвам ти! — неочаквано отвърна тя.

— Значи бих могъл да се надявам, че ще ми простиш? Че може би някога ще се съгласиш да се омъжиш за мен?

— Отговорът ми и на двата въпроса е „да“!

Миг след това Аманда седеше на колене му. Прегърна го и го целуна. Вече нищо не бе в състояние да ги раздели — сега и завинаги!

— Очаквам обаче и други „концесии“! — промълви усмихната тя. — Акциите не са достатъчни. Като начало искам бебе! И годежен пръстен! — С трескави пръсти Ройс посегна към копчетата на блузата й. — Не, не тук! След два-три часа Рони и Джеръми ще се приберат. Искам да бъдем заедно цяла нощ!

Тя написа бележка с молба Манди да остане тук през нощта и че ще я вземе на следващата сутрин. „Тогава ще й кажем и за решението ни да се оженим“, добави накрая. Ройс настоя да отидат в неговия апартамент.

— Този път искам да сме на „моя територия“! Така ще повярвам, че не сънувам — усмихна се той и я целуна нежно.

 

 

Още от вратата на апартамента тръгнаха към спалнята му. Влудени от страст, дори не се съблякоха напълно. Любиха се, после заспаха, след това пак се любиха. Тогава Ройс извади бутилка шампанско, сипа в две чаши и сложи на пръста на Аманда пръстена, купен преди седмица в Атланта. Беше огромен аквамарин, обрамчен с малки диаманти.

— Синьото — за безоблачните дни след бурите, които преживяхме. А диамантите са част от съкровището и на един пират! — каза Ройс, когато двамата седнаха на дивана във всекидневната. — Обичам те, Аманда, и никой не е в състояние да те измести в сърцето ми! При толкова вълнения, забравих да ти кажа, че Рони и Джеръми с децата ще ни последват в Атланта. Ноел пое ангажимент към финансовата компания в Атланта. Предложих му поста на Джеръми и той с готовност прие. Така че Манди няма да почувства липсата на най-близките от семейство Йейтс.

— Чудесна новина! — Аманда се притисна щастлива в обятията му. — Но моето семейство сте ти и Манди… И децата, които ще имаме!