Сюзън Кери
В плен на съдбата (4)

Глава четвърта

В залата се възцари мъртва тишина. Сякаш членовете на управителния съвет колективно престанаха да дишат и само погледите им, объркани и недоволни, се местеха от Аманда към Ройс Остин и обратно. Някои неволно, отстъпиха назад, като че ли искаха да направят място за очертаващата се битка.

За Аманда обаче те не съществуваха в момента. С пламнали от гняв и срам страни, тя пронизваше с яростни погледи своя враг, осмелил се да я ухажва и после да я предаде. Ройс Остин я наблюдаваше мълчаливо. Сега, когато беше без брада, волевата челюст и дълбоките резки около устата му изпъкваха отчетливо и затвърждаваха впечатлението за неотстъпчив и безкомпромисен характер. И все пак Аманда забеляза — макар да не й се искаше да го признае — че едва доловима уязвимост някак смекчаваше непоколебимото му изражение.

— Как сте, госпожо Йейтс? — Плътният му, леко провлечен глас отекна в смълчаната зала. — Предполагам, че в случая е излишно… бих казал нежелателно, да се представям.

Така значи! Беше решил да я накаже, като я унижи пред колегите й. Явно не му стигаше, че я унижи като жена! Вбесена, тя дори не се замисли, че причина за ехидната му реплика е избухването й преди секунди.

— Прав сте! — изрече тя с леден тон, който контрастираше напълно с пламналите й страни. — При това стечение на обстоятелствата не възнамерявам да се обръщам към вас по име!

Ройс Остин стисна зъби. Очевидно му костваше усилие да се въздържи от отговор. Със заплашително изражение Аманда зае мястото си край голямата махагонова маса и започна да подрежда пред себе си листовете с бележки. Това беше знак и за останалите членове на управителния съвет да седнат по местата си. Като че ли всички въздъхнаха с облекчение.

— Каква беше тази история? — прошепна на ухото й Артър, който се насочи към председателското място. — Не вярвам да си се забъркала с този тип!

— Не знаех, че е той! — процеди през зъби Аманда. Срещнах го онзи ден на празника. Не благоволи да се представи, макар че си направи труда да узнае името ми.

— Мръсник! — изсъска Артър и се настани на мястото, което уж се падаше по право на боледуващия Ей Ю Йейтс младши.

Остин и неговият адвокат заеха столовете отляво на Аманда. Тя демонстративно им обърна гръб и впери поглед в председателстващия, който призова за ред и откри заседанието.

„Трябва да намеря сили да се овладея!“, заповяда си Аманда, при все че вътрешно трепереше от гняв. Страшно й се искаше да повярва, че сцената, която се разигра преди минути, бе само един кошмарен сън. „Господи, да мине някак това заседание, да оживея, и няма да ми се наложи вече да виждам този тип!“, каза си тя.

Опита да се концентрира върху думите на Артър. С преднамерено пренебрежение той побърза да даде думата на Остин, сякаш се боеше да не изпусне самолет и искаше час по-скоро да се отърве от досадните глупости, с които щеше да го занимава.

— Като един от важните акционери на компанията — започна той — вие изразихте известни несъгласия с нейната стратегия и пожелахте да ги споделите с управителния съвет. Членовете му, въпреки многобройните си делови ангажименти, се съгласиха да ги изслушат. Затова ще ви помоля да бъдете кратък!

— Точно така възнамерявах да постъпя! — отвърна сухо Остин.

С ъгълчето на окото си Аманда забеляза, че той се изправи. Тогава тя изви леко глава в негова посока и мигновено съжали за това. Като изряден бизнесмен, Ройс изглеждаше невероятно привлекателен, направо неотразим! Вбесена от тази констатация, тя реши, че трябва да го мрази, ала с истинско неудоволствие установи, че го слуша внимателно.

Остин и адвокатът му Ноел Бери говореха сдържано, разумно и по-убедително, отколкото й се искаше да признае. Защитиха със силни аргументи позицията си против емисията на нови акции и се обърнаха с молба към директорите да одобрят кандидатурите на трима представители на групировката „Остин“ за предстоящите избори на управителен съвет. Ройс завърши краткото си експозе с призив да бъдат преразгледани наскоро гласуваните клаузи, препятстващи сливането на компании.

— Знаете отлично, че тези клаузи ограничават инвестиционните възможности на вашите акционери — подчерта той с плътен, леко дрезгав глас. — Едва ли е необходимо да ви напомням, че компанията — това са нейните акционери! И че преди всичко носите отговорност пред тях.

Въпреки убедителните аргументи, управителният съвет отхвърли и двете му предложения. Изобщо не подложиха на гласуване кандидатурите за нови членове на съвета. След кратка консултация между Артър и Джеръми Литън — юридическия съветник на компанията, Артър обяви със зле прикрито задоволство:

— Съгласно устава на компанията, кандидатурите се представят не по-късно от тридесет дни преди провеждането на изборите. Ако погледнете календара, Остин, ще забележите, че този краен срок отдавна е изтекъл. А сега, ако никой не желае да добави нещо по въпроса, предлагам да закрием заседанието.

Нямаше желаещи и Аманда побърза да се измъкне от залата. Нахълта в кабинета си. Лиз я следваше по петите.

— Защо не ми каза? — изръмжа сърдито тя. — Как можа да ме оставиш да се появя в заседателната зала и чак тогава да открия, че той е мъжът, с когото имах неблагоразумието да прекарам цяла вечер в понеделник?

„Мъжът, на когото бях готова да се отдам!“, добави мислено и се изчерви от срам.

— Опитах се! — мрачно я изгледа Лиз. — Предположих, че не знаеш кой е, след като вчера не ми каза нищо…

Аманда нямаше желание да продължава разговора. Застана до прозореца с гръб към вратата и впери отчаян поглед в раздвижените силуети на отсрещните сгради. Изобщо не усети, че Ройс Остин безцеремонно се вмъкна в кабинета й и след кратка размяна на красноречиви погледи, отпрати Лиз навън.

— Сигурна съм, че фамилията няма да ми спести гадничките си въпроси! — въздъхна тежко Аманда, все още с гръб към вратата. — Ще започнат да разпитват с престорена загриженост за какъв дявол ми е притрябвало да вечерям с Ройс Остин! И още по-лошо — как съм допуснала да се забъркам с непознат мъж! Деликатно ще ми намекнат, че като вдовица на Дейвид би следвало да избягвам подобни „усложнения“…

— Кажи, Аманда, опасни ли са „усложненията“?

Плътният му глас, в който се прокрадваха иронични нотки, я накара да подскочи като ужилена. Обърна се и откри, че Лиз не е в стаята. Застанал до бюрото й, Ройс я наблюдаваше с присвити очи. Аманда потисна с усилие импулсивното желание да се хвърли в прегръдките му, но то я ядоса.

— Къде е Лиз? — извика, задавена от ярост. — Кой ти разреши да влизаш тук и да освобождаваш моята секретарка?

— Не съм искал разрешение! — отвърна хладнокръвно Ройс. — И не се нахвърляй върху приятелката си, само защото ми даде възможност да поговоря с теб. Може би се е досетила, че въпреки всички бариери помежду ни, все пак нещо се е случило. Човек трябва да е голям глупак, ако се преструва, че нищо не е станало!

Думите му само наляха масло в огъня, макар че вътрешно Аманда не можеше да не се съгласи с тях.

— Лиз спокойно можеше да остане тук! Всичко между нас е казано!

— Сигурна ли си? — Веждите му се извиха въпросително. — За теб не мога да твърдя, но аз трябва да ти кажа много неща! Искам да започна с извинението. Искрено съжалявам, че не се представих, когато узнах коя си!

— Съжаляваш?! Нима? — Кръвта й отново кипна. — Как според теб се почувствах, когато ме направи на глупачка пред моето семейство и пред колегите ми?

— Казах ти, че съжалявам! Бъди обаче откровена, ако ти бе разбрала кой съм, щеше ли да промени това нещата? Или може би щеше да навириш нос, както постъпват хората от твоето семейство?

Идваше й да го удуши с голи ръце.

— Как смееш да твърдиш, че моята лоялност към семейството на Дейвид, към компанията, в която работя, е неуместна?! — изстреля гневно тя. — Та ти изобщо не знаеш какво означава думата „лоялност“!

— И според теб какво? Трябва да се чувствам обвързан с едно семейство, което никога не благоволи да признае, че съществувам ли? — попита той с каменно лице.

— Може би… По дяволите, не ми е работа да преценявам чувствата ти! Само Милисънт може да реши, че искаш да отмъстиш за майка си! Ако питаш мен, целта ти е да отмъстиш за себе си!

В очите му пламна гняв. Аманда усети, че е прекалила. Ако избухнеше, ако се нахвърлеше отгоре й с обидни, думи, бе си го заслужила. С цената на огромно усилие обаче Ройс се овладя.

— Кълна се, никога не съм мислил да отмъщавам! Поне по отношение на теб! — парира той атаката й. — Виж, за Артър, за Милисънт и компания, може би донякъде си права. В делови порядък обаче винаги се старая да основавам стратегията си на по-стабилни принципи от отмъщението.

В стаята настъпи напрегнато мълчание. Ройс протегна ръка и взе от бюрото снимката на Манди. Опитният фотограф бе уловил и запечатал върху лентата прелестното очарование на малкото момиченце. Аманда се намръщи. Беше готова да го спре, после се разколеба. Ройс се взираше с жаден поглед в снимката в сребърна рамка, сякаш се опитваше да запомни и най-дребната подробност.

— Това е дъщеря ти, нали? — Вдигна за миг очи към нея.

— Да — отвърна неохотно Аманда. — Макар че това не те засяга!

— Грешиш! В крайна сметка тя е моя втора братовчедка, след като с баща й сме първи братовчеди. — Остави снимката и пристъпи две-три крачки към Аманда.

— Какво… Ъ-ъ… Какво стана с брадата ти? — попита тя първото, което й дойде наум, загубила внезапно самообладание заради смущаващата близост. — И тя ли беше част от маскарада с цел опипване на почвата, преди да атакуваш семейството?

Ройс се намръщи, ала изглежда този път не взе толкова присърце ехидния въпрос.

— Два пъти в годината организирам специална програма за висши служители на нашата корпорация в планините в Колорадо. Освен други неща, включва алпинизъм, плаване със сал по реката, действие при екстремални ситуации… Накратко — култивиране на чувство на увереност в собствените сили и на самоуважение. Току-що бях пристигнал оттам, когато се запознахме. Не ми остана време да се обръсна. — Виновните нотки в гласа му смекчиха гнева й. — Аманда, погледни ме! Искам да ми отговориш честно! — Очите му заблестяха развълнувано. — Ще посмееш ли да кажеш, че между, нас не бе припламнала искра на привличане, още преди да науча името ти? — Пристъпи крачка и протегна ръце към нея.

В приемната се разнесоха гласове, които й помогнаха донякъде да възстанови разколебаното самообладание, готово всеки момент да й изневери.

— Не! — извика силно тя, сякаш опитваше да убеди и себе си. — С теб не можехме да бъдем нищо друго, освен противници!

Искаше да продължи, ала устните му заглушиха думите й. Настойчиво и страстно, езикът му си проправи път в устата й. Аманда усети как краката й се подкосяват. Гласовете отвън приближиха. Чуваха се вече до открехнатата врата! Всеки момент някой можеше да влезе и да види как се целува с най-големия враг на семейство Йейтс и „Йейтс-Сънланд“! Тогава трябваше да подаде оставка. А Милисънт непременно щеше да се погрижи за нейното „отлъчване“ от фамилията!

— Господин Остин, моля ви! — прошепна тя отчаяно. — Нямате право…

— Името ми е Ройс. И отлично знаеш, че го искаш не по-малко от самия мен! — каза спокойно той и нарочно я притисна в обятията си.

Обзета от паника, Аманда заби с всичка сяла острото си токче в крака му. Това го изненада. Той изохка от болка и разхлаби прегръдката. Аманда мигновено се възползва от възможността да се измъкне. Заобиколи бюрото, като застана на безопасно разстояние.

— Изчезвай моментално оттук! — изрече тя задъхано. — Поставяш ме в ужасно положение пред моите колеги… Да не говорим за семейството! Нищо не те задържа в този кабинет — нито в личен, нито в делови план!

Аманда чудесно осъзнаваше, че споменаването на семейството ще му подейства като плесница, но целеше именно това. И въпреки всичко Ройс овладя гнева си. Преди да й отговори, погледна отново снимката на Манди, после изгледа Аманда с присвити очи.

— Изрази се по-цинично: „Не съм ти нужен нито в заседателната зала, нито в леглото!“. Само че, многоуважаема Аманда, не ти вярвам!

— Какво?! Значи съм лъжкиня?

— Не, нямах предвид това. Но щом толкова държиш на истината, можеш ли да твърдиш, че не ме слушаше в заседателната зала? Или пък да кажеш, че аргументите ми са лишени от здрав смисъл? Не! Прочетох го на лицето ти!

— Прочел… Нищо не си прочел! — повиши глас Аманда. — А това, че си позволи да ме целунеш…

— Не съм си позволявал такова нещо! — прекъсна я иронично Ройс.

— Виж какво! Може да си финансова акула, може да си пират, но имам някаква надежда да си поне малко и джентълмен. След като „авансите“ ти бяха отхвърлени както от управителния съвет, така и от мен, в такива случаи доброто възпитание налага да си отидеш!

— Никога не се отказвам след първата несполука, дори след втората! — заяви непоколебимо той. — Тъй че, можеш да си го запишеш някъде, уважаема Аманда: „Йейтс-Сънланд“ ще капитулира! Ти също!

— Когато върбата върже круши! — сопна му се тя, макар че почти повярва на категоричните му думи. — За себе си отсега мога да кажа — отношението ми към теб ще остане непроменено! А що се отнася до компания, за щастие, не притежаваш достатъчно акции! Освен да ни досаждаш като днес, едва ли някога ще постигнеш нещо повече!

Ройс отмина с мълчание репликата за личното й отношение и премина директно към деловата тема:

— Онова, което стана днес в залата, изобщо не ме изненада. Истинската битка тепърва започва! Що се отнася до броя на акциите ми, предай на чичо Артър от мое име, ако сам не се е сетил вече, че възнамерявам да спечеля битката за акционерите! — С тези думи той се обърна и напусна кабинета.

След секунди Аманда надникна в приемната. Ройс Остин беше изчезнал. На канапето седяха Лиз и Джеръми. Пиеха кафе и преглеждаха някакви бележки. Лиз вдигна очи и я изгледа с любопитство и съчувствие. Девер й се изправи, отиде при нея и я прегърна през рамо.

— Слушай, Милисънт току-що влезе при Артър и в момента дърпа ушите на мъжа си. Предчувствам, че ти си следващата жертва, която си е набелязала. Затова имам предложение да изчезваме, докато е време. Ще хапнем нещо и ще пием по чашка за освобождаване от стреса.

Аманда не чака повторна покана. Грабна чантата си и двамата с Джеръми тръгнаха към изхода, който водеше към паркинга за ръководния персонал на финансовата къща. Едва не припадна от изненада, когато забеляза Ройс там, заобиколен от телевизионни репортери. Налагаше се да минат край тях, за да стигнат до колата.

— Прави си самореклама! — измърмори Аманда достатъчно високо, за да я чуе Ройс. — Да се махаме оттук!

— Съгласен съм с теб — отвърна спокойно Джеръми, докато й помагаше да се настани в колата. — Изхвърлянията пред пресата само ще нажежат нещата. Все пак в интерес на истината трябва да признаем, че някои негови предложения са основателни! И аз самият имах възражения срещу новата емисия.

 

 

Същата вечер Аманда трябваше да присъства на семейна вечеря в дома на Артър и Милисънт, където, естествено, инквизицията не й се размина. Както можеше да се очаква, Милисънт пое с готовност ролята на главен инквизитор. Въпросите се редуваха с нападки срещу отсъстващия племенник на нейния съпруг, когото тя охарактеризира злобно като „сина на онзи скитник-циркаджия“. В името на семейния мир Аманда успя да държи езика зад зъбите си. В крайна сметка обаче вечерята приключи в напрегната атмосфера. Когато мъжете се оттеглиха в библиотеката на Артър на чашка коняк, Рони дръпна настрана Аманда и й прошепна доверително:

— Не го вземай прекалено навътре, скъпа! За всички е ясно, че Милисънт е мръсница.

— В известен смисъл тя е права, Рони — отвърна примирено Аманда. — Не трябваше да се забърквам с непознат мъж!

— О, глупости! Крайно време е да си намериш някого! За „късмет“ се случи това да е Ройс Остин! Според Джеръми обаче, Ройс е изключително представителен и привлекателен мъж, да не говорим за качествата му на бизнесмен.

 

 

Новините на следващия ден не бяха особено окуражителни. На цяла страница във вестника групировката „Остин“ бе публикувала рекламно съобщение, с което призоваваше акционерите да бойкотират годишното събрание на „Йейтс-Сънланд“. Очевидно Ройс Остин го бе приготвил преди извънредното заседание на управителния съвет, което означаваше, че е очаквал да отхвърлят неговите предложения. С огромна неохота Аманда трябваше да признае, че срещу тях стои блестящ противник.

— Така или иначе, без обикновеното мнозинство на акционерите, годишното събрание не може да се проведе — напомни Джеръми на сутрешната среща в кабинета на Артър.

Артър както винаги прояви прагматизъм и предпочете да забрави „проявата на лош вкус“ по думите му от страна на Аманда. Възложи й да подготви писмото до акционерите.

— Надявам се, че ще оставиш настрана личните си чувства към Остин, каквито и да са те, и ще съчиниш добро писмо! — подчерта той.

— Можеш да разчиташ на това! — отвърна сухо тя. — Не считам Остин за свой приятел!

Което в общи линии не беше лъжа. Опитваше се да не мисли за тъмнокосия „пират“ със загадъчните лешникови очи, но това бе невъзможно…