Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (368)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Any Pirate in a Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кери. В плен на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-110-289-1

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Аманда се олюля, сякаш внезапно земята под краката й се изплъзна. Ройс протегна ръце да я подкрепи, но тя инстинктивно се отдръпна. Трябваше й време да осмисли чутото и да възстанови вътрешното си равновесие.

За съжаление, мозъкът й изглежда бе блокирал. Продължаваше да се взира в Ройс така, като че ли го виждаше за първи път. Здравият разум отказваше да възприеме факта, че когато се срещнаха за първи път в дъждовния следобед, вече са били свързани от съдбата в най-съкровеното, най-личното от всички човешки актове — създаването на живот.

— Не знаех как бих могъл да го кажа по друг начин, освен направо… — Красивото му лице сякаш неочаквано се състари. Мъка и съжаление изкривиха чертите му. — Бог ми е свидетел колко често съм мислил за това!

В другия край на тенискорта Манди продължаваше да се бори с колелото с непоколебима решителност, достойна за самия Ройс.

„Не, не може да е истина!“ — упорстваше мислено Аманда. Разбира се, че беше истина! Тя инстинктивно я усещаше от самото начало. Манди не беше наследила от нея, нито от Дейвид тези невероятни очи и подкупващата си победоносна усмивка.

— Когато разбрах, че ще ми се наложи да прекарам известно време в Тампа, реших, че трябва да видя Манди — продължи Ройс. — Даже да не те бях срещнал по време на празничното шествие, щях да намеря начин да го сторя. Не възнамерявах да се намесвам в живота ви. Щях да се оттегля. Но не предвидих, че ще се влюбя в теб! Обичам теб, обичам и Манди не само защото е плът от моята плът, а и заради това, че е прекрасно, мило, невероятно малко същество. Повярвай ми, седмиците откакто се познаваме, се превърнаха в ад, разкъсвах се между любовта и мъчителните терзания!

Аманда все още не можеше да се отърси от вцепенението. Лицето й бе сгърчено от шока, макар че вътрешната й нагласа да се справя с ударите на съдбата постепенно започваше да надделява. В този момент Манди ги погледна и като че ли усети, че нещо не е наред. Заряза колелото и хукна към тях.

— Мамичко, какво е станало? — попита тревожно и я хвана за ръката.

— Нищо, пиленцето ми! Трябва да поговорим с чичо Ройс, това е всичко. Моля ти се да останеш тук. Поиграй си с братовчедите, докато се върнем. Ако искаш нещо, помоли леля Рони.

— Добре… — Манди премести колебливо поглед към Ройс. Личеше, че не е напълно убедена, че всичко е наред.

— Не се тревожи за нищо, съкровище! — Ройс приклекна и стисна приятелски ръчичката й. — С мама трябва да обсъдим някои скучни въпроси, които занимават възрастните. Защо не покараш още малко колелото? Ще получиш четвърт долар, ако поне за пет секунди запазиш равновесие!

Примамено от обещаната награда, момиченцето се упъти към колелото. Ройс хвана ръката на Аманда и двамата прекосиха моравата. Заобиколиха терасата и къщата, пълна с куп недоброжелателни роднини, и се озоваха при колата.

— Недалеч оттук има рибарски пристан, където никой няма да ни обърне внимание — изрече Аманда с равен глас, след като се качиха в колата.

 

 

Облегнати на перилата на паянтовия дървен пристан, неколцина рибари дремеха с въдица в ръка. Никой не благоволи да ги погледне, когато минаха край тях. Ройс и Аманда застанаха в края на пристана един до друг, без да се докосват, зареяли поглед в хоризонта. Аманда първа наруши мълчанието:

— Подозирах истината от самото начало, ала се боях да го призная дори пред себе си. Разбира се — същите очи, същата усмивка… Това, че двамата се сприятелихте толкова бързо…

В очите му блесна надежда. Протегна ръце и я улови за рамената.

— Погледни ме, скъпа! Разбирам те напълно. Разбирам, че си шокирана! Днес беше най-неподходящият ден да ти кажа истината. Все едно станалото не може да се върне назад. Затова ще продължа, повече не мога да крия нищо! Аманда, искам да се оженим, искам и де юре да съм баща на Манди, да изживеем заедно живота, който — убеден съм — ни е предопределен от съдбата!

Нещо я възпираше от отговор. Надникна дълбоко в сърцето си, ала не можеше със сигурност да каже каква е причината. По-скоро бе свързана с Манди и с Дейвид…

— Прости ми, Ройс, но всичко е толкова ненадейно — прошепна накрая. — Няма да крия, мислила съм за възможността да се оженим. Трябва ми малко време… Искам да узная точно какво се е случило тогава…

— Разбира се, че трябва да узнаеш всичко! — Притиснал буза в косата й, започна своя разказ. При едно от посещенията си в Атланта, Дейвид успял да го убеди да му помогне като донор. — Отначало сметнах, че се шегува — спомни си той. — Дори не знаех как да реагирам, когато се уверих, че говори сериозно. Казах му, че навярно нямам вкус към нещо толкова нестандартно.

Аманда го слушаше замислено.

— Какво те накара да промениш решението си? — попита тя.

— Не зная… Предполагам искреността му. Съвсем логичен ми се стори аргументът му, че след като е решил да го направи, по-добре е донорът да е от семейство Йейтс. „Нали ги знаеш какви са“, каза тогава Дейвид. „От тяхната закостенялост на човек му се повдига! Ако един ден случайно узнаят какво е станало и аз не съм насреща, за да се преборя с тях, те биха се опитали да лишат детето ми от наследство. А така, никой никога не би могъл да предположи какво е станало…“

Аманда бе затворила очи.

— Продължавай — помоли тихо тя.

— Когато Дейвид разбра, че се колебая, каза, че по този начин ще се върна в семейството, дори то да не ме иска. Предполагам, че именно това ме е накарало да приема. Той обеща, че всичко ще бъде съвсем дискретно чрез една от уважаваните клиники в Атланта. Освен това детето никога нямаше да узнае моята самоличност…

А какво щеше да стане сега? Аманда обаче не зададе гласно въпроса, макар отговорът на него да бе същността на проблема. Дейвид бе пожелал Манди да не научи истината. В такъв случай, как би следвало да постъпи? Ройс отново безпогрешно долови съмненията и колебанията й.

— В крайна сметка онова, което Дейвид искаше от мен, бе толкова малко — продължи той с равен глас. — Един час в клиниката… И възможност да дам живот на дете, от което бях лишен в брака си. Не можех да откажа!

— Когато това се случи, бракът ти вече не вървеше, така ли? — попита тихо тя.

Ройс кимна.

— Чувствах се ужасно потиснат и често мислех за теб. Задавах си въпроса как ли изглеждаш с моето бебе в утробата…

„Бебето на Дейвид“, поправи го наум Аманда. Ето че най-сетне стигаха до сърцевината на въпроса. „Не искам Манди да престане да се чувства негова дъщеря, без значение какво ще е бъдещето ми с Ройс.“

И все пак някаква дълбока, чисто женска тръпка разтърси душата й при мисълта, че е имала дете от Ройс дълго време, преди да го срещне…

— Няма да се правя на светец. След развода, разбира се, не съм живял като отшелник, но винаги съм те смятал за изключителна жена, при все че никога не те бях виждал. Често си представях, че се любим…

Тя потрепери, но не от студ. Ройс я притисна по-плътно към себе си.

— Онази вечер, когато седяхме край камината, ми каза, че Дейвид ти е показвал мои снимки — припомни му Аманда.

Той измъкна портфейла от джоба си и извади поизбеляла снимка. Беше правена на плажа в Сънибел. Дейвид бе снимал Аманда с десетмесечната им дъщеря. Аманда носеше широкопола сламена шапка и слънчевите очила. Със сигурност можеше да се твърди, че Ройс не би могъл да я разпознае на тази снимка. Очите й се напълниха със сълзи, когато обърна снимката и прочете посвещението, написано от Дейвид: „Благодаря ти за Манди“. Преглътна сълзите и потърси очите на Ройс.

— Дейвид… Наистина е мислел това! — прошепна тя задавено. — Особено когато разбра за неизлечимата си болест. „Тя е моето безсмъртие, Аманда“, казваше ми често, когато краят му наближи. „Аз няма да съм тук, но тя ще продължава да яде сандвичи с фъстъчено масло и да се възхищава на залезите…“

— Щастлив съм, че Манди му е помогнала да приеме по-леко смъртта. — Помилва я нежно по косата. — Но ние с теб сме живи, Аманда! А Манди е още малка и има нужда от баща. Мисля, че съм й нужен не по-малко, отколкото ти като майка!

„Господи, не разбираш ли, че никога няма да позволя да й разкриеш истината?“, искаше й се да изкрещи в лицето му. Красивите му очи изглеждаха ужасно тъжни.

— Не ще отнема нищо, което принадлежи на Дейвид — настоя той. — Искам да имам право да обичам Манди. Мисля, че и тя има право на това! — И понеже Аманда мълчеше, продължи: — Има още нещо, което не съм ти казал. — Ройс сякаш се чувстваше задължен да се изповяда. — Може би около шест месеца преди смъртта си, Дейвид ме посети. Беше много блед, отслабнал, косата му започваше да капе. Дотогава не знаех за болестта му. Бях шокиран. Никога не ще забравя очите му — в тях гореше решителност, каквато не бях забелязвал в характера му. Дейвид ми каза, че е дошъл с една молба. „Не ми остава много време. Искам да те помоля да се погрижиш за Манди, ако някога се наложи“, бяха думите му.

— Мислиш, че е решил да ти повери благополучието на Манди, защото си й дал живот? — попита замислено Аманда.

— Не зная, може би… Не, не твърдя, че е поискал да заема неговото място, ако това имаш предвид. Предполагам, че е мислел за финансовото й обезпечаване…

Тя го погледна изумена.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че водиш война с „Йейтс-Сънланд“ заради интересите на Манди?

— Манди наистина беше една от причините, които ме накараха по-отблизо да следя дейността на компанията. Обаче няма да се мъча да те убеждавам, че подбудите ми са толкова чисти. Все едно няма да повярваш!

Аманда не реагира. Дълго време никой не проговори.

Накрая Ройс повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите — за първи път те не криеха тайни.

— Искам да се омъжиш за мен! — каза тихо. — Искам да бъдем едно семейство. Разбрах го първата нощ, през която бяхме заедно, и още тогава реших да те помоля… Веднага щом приключеше спора за пълномощията… Сега обаче разбирам, че не мога да чакам повече!

Въпреки сложния етичен проблем, който й предстоеше да решава, тя копнееше за този брак. „Обичам го! Обичам черната като катран коса, пленителната му усмивка! Острия ум, куража да превъзмогне миналото и да се изкачи на върха… Знам, че ако го бях срещнала по-рано, Дейвид нямаше да има шанс…“

И все пак, все пак… Не можеше да не се съгласи с Ройс, че е нужен на Манди. Ала мисълта, че би могъл да заеме мястото на Дейвид в съзнанието на малкото дете, я разстройваше. Просто образът на Дейвид, споменът за него постепенно щяха да избледнеят, а тя не искаше, не може да допусне това!

Аманда се надигна и целуна Ройс по бузата.

— Сега не съм готова да ти отговоря… Но трябва да ми вярваш, че те обичам! И че с цялото си сърце желая да стана твоя съпруга!

— След всичко, което узна днес?

Тя сложи пръст на устните му.

— Да, след всичко това. Но сега не мога да ти отговоря. Трябва ми време да помисля, да свикна… Хайде да си тръгваме. Ще вземем Манди, а после искам да се прибера вкъщи!

Умълчани, тръгнаха към колата. След малко бяха пред дома на Артър, но Ройс предпочете да изчака в колата. Аманда намери дъщеря си и я изпрати при него. Възпитанието налагаше да се сбогува с Артър. Потърси го, ала срещна Милисънт.

— Видях те, когато се измъкна с онзи тип! — изсъска злобно тя. Личеше, че е пийнала. Цял следобед се беше наливала с водка и мартини. — Какво ти става? Не можа ли да изчакаш поне до вечерта и тогава да се въргаляш с него? Доста си приличате с неговата майка — имате голяма слабост към циркаджиите!

Слава богу, че наблизо нямаше никой. Аманда с мъка се въздържа да не й удари плесница. Без да каже дума, се обърна и се отправи към изхода.

— Единственото почтено нещо, което би могла да сториш, е да подадеш оставка! — догони я гласът на Милисънт. — В интерес на семейството е да оставиш Артър да гласува от името на Манди!

Тези думи кънтяха в съзнанието й през целия път до дома. Не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че може би атаката на Милисънт отразява отношението и на други членове на семейството, чието мнение тя уважаваше.

„Няма път назад!“, каза си тя. Обичаше Ройс и с готовност би изгорила мостовете между себе си и семейство Йейтс, ако ставаше въпрос единствено за нея. Но бе длъжна да мисли за Манди и да защитава интересите й.

Вкъщи не се наложи да убеждава Манди да си легне рано — момиченцето почти заспа в ръцете й. Ройс не пожела да се качи в стаята на дъщеря й. Несъмнено се досещаше, че тази сцена би подложила на изпитание емоционално изтощената Аманда. Той си наля уиски и седна на дивана.

Тя не се забави много. Когато влезе във всекидневната, Ройс протегна ръце и Аманда без колебание се сгуши в обятията му. Дълго останаха така. Крепеше ги някаква надежда, че накрая всичко ще се уреди. Препятствията бяха многобройни, ала щяха да ги преодолеят заедно. Усилията на Милисънт и Артър да ги разделят им даваха кураж да се борят за правото на лично щастие.

Най-сетне Аманда се отдръпна леко и се взря в очите му.

— Ройс, мисля, че трябва да се разделим за известно време! — Личеше, че говори без желание, но се чувстваше длъжна да го каже. — Нужно ми да остана насаме със себе си, да осмисля онова, което узнах днес, да помисля за бъдещето. Семейство Йейтс надига вой. След като нещата се уредят…

— Не, Аманда! — Гласът му звучеше непреклонно. — Да върви по дяволите цялото семейство Йейтс! Единственото важно нещо за мен на този свят сте ти и Манди!

Със свито сърце Аманда се опита да го убеди, че раздялата им няма да трае дълго.

— Не става въпрос само за онова, което научих днес. Около спора за пълномощията се вдигна много шум. Не искам отношенията ни да ощетят интересите на Манди…

Тя не очакваше Ройс да се съгласи толкова бързо. По-скоро предполагаше, че изобщо няма да приеме доводите й. Той обаче се изправи, целуна я за лека нощ и си тръгна. След малко колата му потегли към града…

Макар че още беше рано, Аманда се прибра в спалнята и легна. Задържа ръката си върху корема. В съзнанието й възкръснаха дните, през които бебето растеше в нея.

— Господи, направи така, че всичко да се оправи! Не бих понесла пътищата ни да се разделят! — прошепна тя и затвори очи.