Винс Флин
Всичко е лично (8)

7.

Кемп Пери, Вирджиния

Том Люис се обади по секретния телефон. Търпеливо изслуша човека от другата страна на линията, който му съобщи на пръв поглед стандартната новина за някакво заседание във Вашингтон следобед на другия ден. За всеки, способен да разгадае шифъра, включително хората от вътрешното разузнаване в Ленгли, разговорът би прозвучал толкова безобидно, че не би му обърнал внимание. В третото изречение обаче Люис чу една дума, която го накара леко да повдигне вежда. Той благодари на човека от другата страна на линията и каза, че ще си поговорят повече, когато се видят на заседанието следващия ден.

Психиатърът бавно остави слушалката и потропа с химикалката си върху стандартния бележник върху бюрото. Всичко в кабинета беше стандартно: стандартни офис мебели, каквито държавните агенции купуват с тонове всяка година. Бюрото, етажерката и бюфетът бяха от талашит с тънък пластмасов фурнир, който би трябвало да имитира дърво, но не изпълняваше много успешно предназначението си. Столовете бяха от черна пластмаса с грапава повърхност, която само за девет месеца можеше да изтърка до скъсване официалните панталони. Люис се удивляваше колко широко се използва тази мебелировка във Вашингтон, което пък го навеждаше на извода, че производителят на тези боклуци има някакви връзки с финансовата комисия на Конгреса.

Психиатърът мразеше това некачествено обзавеждане, но не се опитваше да внесе подобрения в кабинета си. Частният му кабинет бе в центъра на Вашингтон и там всеки квадратен сантиметър беше грижливо декориран. С парите, които вземаше за едночасова терапия, Люис не просто можеше да си позволи луксозно обзавеждане, а и нещо повече — посетителите му го очакваха. За много кратък период той си беше създал доста доходна клиентела. Списъкът на пациентите му бе като указател на най-влиятелните хора в столицата. Той лекуваше само ограничен брой политици, но за сметка на това съпругите на десетки сенатори и конгресмени го посещаваха всяка седмица и изливаха сърцата и умовете си пред него. Някой по-безскрупулен би могъл да използва тази информация за своя изгода, но Люис никога не се беше изкушавал.

Трийсет и шест годишният психиатър обичаше работата си и имаше естествена дарба за нея. Беше учил икономика и математика в колежа „Помона“, а после бе завършил клинична психология в Университета на Пенсилвания. За второто беше получил спонсорство от държавата, което го задължаваше след дипломирането си да служи четири години в армията. Точно тази трудова повинност при военните бе една от основните причини Люис да се озове в сегашното си положение, в този лишен от прозорци, гаден кабинет, за чието съществуване знаеха само ограничен кръг хора. Беше се оказало, че притежава природна дарба да усеща различни душевни разстройства, и това привлече интереса на няколко офицери във Форт Браг. Три години Люис помага на Обединеното командване на специалните служби да усъвършенстват методите си за подбор и оценка на кадри.

Психиатърът поседя неподвижно няколко минути, за да събере мислите си и да поумува как последното обаждане ще се отрази върху плановете му за вечерта. В базата имаше един вид ергенско общежитие за различните служители и консултанти, които постоянно пътуваха между Вашингтон и Форт Браг. Когато започваха обучението на нова група агенти, той обикновено оставаше една-две нощи седмично, за да наблюдава поведението им. Сега бе планирал да прекара вечерта и да отдели известно време на един от новобранците, който показваше някои обезпокоителни признаци, но това, за което му се бяха обадили, изглеждаше по-неотложно.

Люис погледна часовника си — „Елджин A-11“ от Втората световна война, специален модел за американската армия. Баща му му го беше подарил преди три години на смъртното си легло. Люис бе сменил износената каишка и поддържаше часовника в безупречен вид. Часът беше седем и четиринайсет. На бюрото не го чакаше нищо спешно, пък и вечерта бе идеална да излезе и да се освежи малко. Той взе две папки и се завъртя със стола си към отворения сив метален сейф. Остави документите вътре, затвори сейфа и завъртя шифрованата ключалка. Остави вратата на кабинета отворена, защото освен съдържанието на сейфа вътре нямаше нищо ценно, което да пази.

Мотоциклетът му беше паркиран точно срещу сградата. Люис свали сакото и вратовръзката си, внимателно ги сгъна и ги постави на седалката. Отключи една от страничните чанти на машината „Бе Ем Ве 1200“ и извади черно кожено яке и протектори. Никога не караше мотора без тях. Дори когато станеше над трийсет градуса. В главата му завинаги бе запечатана картината от охлузванията на един негов приятел, след като беше паднал с мотора на асфалта през един горещ следобед в Калифорния. Люис прибра сакото и вратовръзката в страничната чанта и си сложи сивата каска. Възседна машината и запали. След шейсет секунди спря на пропуска при главния вход на комплекса, вдигна визьора си, за да се покаже на дежурния, и даде газ. След една минута вече хвърчеше по рампата за излизане на междущатско шосе 64 в северна посока. Предстоеше му около час каране, което бе добре дошло.

Един час нямаше да се налага да вдига телефона или да говори с хора, идващи на вратата му, за да разказват за проблемите си. Люис все по-рядко намираше време да избистри мозъка си и да се съсредоточи върху най-належащата си задача в момента. На голям зелен знак покрай пътя бе означено колко километра остават до Ричмънд, но той не му обърна внимание. Вече мислеше за новобранеца. Сигурно затова му се беше обадила Кенеди. Люис нагласи автопилота на сто километра в час, намести се удобно на седалката и погледна в огледалата. Размишляваше колко труд е отделил на този нов кандидат. За двете години, през които работеха по програмата, този беше първият, който изглеждаше почти идеален за целите им. Люис се наклони на един по-остър завой и се запита дали е възможно Хърли да откаже младежа само за един следобед. За съжаление знаеше отговора, защото беше виждал стария инструктор да го прави с други кандидати, и то неведнъж.