Винс Флин
Всичко е лично (64)

63.

Стълбата на руския самолет се спусна и отвътре започнаха да се изнизват войници с черни униформи. Саяд преброи трийсет. Всички бяха тежко въоръжени. От руските специални части. Иванов очевидно ги беше докарал, за да покаже сила и още веднъж да унижи арабските си партньори. Саяд вдигна радиостанцията към устата си и каза:

— Ти беше прав.

— Колко са? — чу се гласът на Мугния.

— Трийсет от специалните части. Силно въоръжени.

След кратка пауза Мугния обяви:

— След пет минути идвам.

Саяд закачи радиостанцията на колана си, докато руските войници заеха позиции в хангара. Най-накрая се появиха Швец и Иванов. И двамата бяха с костюми и носеха черни очила, за да предпазят деликатните си северняшки очи. Генералът извика гръмогласно на Саяд от основата на стълбите. Разпери големите си ръце и тръгна към него, сякаш не се бяха виждали от цяла вечност.

Сириецът не искаше да се прояви като лош домакин, затова и той разтвори обятия и въпреки неприязънта си посрещна Иванов с усмивка. Колкото и да не харесваше този човек, в него имаше някакъв чар.

— Асаф, приятелю, как си? — Иванов буквално вдигна Саяд в обятията си.

— Добре съм. Благодаря, че дойде.

Иванов избута сирийския разузнавач назад и го задържа с изпънати ръце пред себе си, за да го огледа.

— Какво се е случило с ухото ти?

— О, нищо, малък инцидент — измънка арабинът, като леко докосна превръзката.

— Иначе добре ли си?

— Да.

Иванов погледна над очилата си, за да огледа околния пейзаж — надупчения хангар, един самолет само с едно крило, още няколко без двигатели.

— Виждам, че Бейрут не се е променил много.

— Нещата вървят към по-добро. — Саяд посочи към строителната техника на главния терминал. — Решихме, че е най-добре да проведем тази среща на тайно място. — Махна към хангара. — Обещавам, че усилията ви ще бъдат възнаградени.

— Добре, но какви са тези глупости, които чувам? Че трябва да се съревновавам за информацията, която ми се полага, като някой селянин, наддаващ за глави добитък?

Тръгнаха към сянката на хангара. Саяд следваше сценария, измислен от Мугния.

— Е… ако зависеше от мен, щяхме да преговаряме само с теб. Но аз не съм единственият, който взема решенията.

— Мугния? — попита Иванов.

— Да.

— Предупреждавах те. Той е близък с религиозните фундаменталисти в Иран, а двамата с теб много добре знаем, че това никога няма да доведе до траен мир в Бейрут.

— Знам… знам. — Сириецът потупа Иванов по рамото и двамата влязоха в хангара. — Но това е всичко, което мога да направя.

— Ти винаги си ни помагал много. Сигурен съм, че това няма да остане незабелязано. — Руснакът свали очилата си. — Така, къде са сега въпросните американци?

Саяд посочи наляво. В тъмния край на хангара до ръждясал, счупен камион имаше стол, на който седеше мъж с качулка на главата.

— Ама нали щяха да са трима?

— Трима са. Този е само за проба.

Иванов се намръщи:

— Не съм бил толкова път, за да ме разиграват. Това не ми харесва, Асаф.

— Никой не те разиграва — излъга Саяд. — Сигурността е много важна. Един от американците е толкова едра риба, че трябва страшно да внимаваме.

— Как се казва?

— Още не мога да кажа.

— Какво?

— Трябва да изчакаме останалите.

Иванов огледа празното помещение. Швец и командирът на момчетата от спецчастите предвидливо бяха спрели на няколко метра отзад, за да му дадат възможност да говори на четири очи с арабина. Къде бяха представителите на Иран и Ирак? Той се обърна към Саяд и го попита.

— Всеки момент ще дойдат — отговори сириецът.

Иванов погледна часовника си и изпухтя. Интуицията му подсказваше, че тук става нещо нередно.

— Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Дойдох точно в уречения час. Имам много важна работа в Москва.

— Съжалявам, Михаил.

— Не ми трябват извинения. — Иванов се наведе и погледна Саяд в очите. — Когато идваш в Москва, аз се отнасям с теб като с принц. А гледай ти как се държиш. — Махна, за да посочи мизерната обстановка.

— Михаил, моля да ме извиниш. Ние нямаме вашите ресурси.

— Така е и не трябва да го забравяш. С нищо не съм заслужил да се държат така с мен.

— Съжалявам — повтори Саяд.

— Ако наистина съжаляваш, престани да ме мотаеш и кажи коя е голямата риба. В противен случай ще ме принудиш и аз да взема мерки. Много лесно мога да се кача на самолета и да отлетя за Москва, пък вие провеждайте този глупав търг без мен.

— Михаил, аз…

— Замълчи. Ако наистина съжаляваш, ще ми кажеш кой е тайнственият американец. Ако не, ще ми писне от твоите игрички и ще си замина.

Мугния беше казал изрично да не издава информацията, преди той да дойде, но сириецът започваше да се притеснява от растящата параноя на руснака. Той нямаше доверие на Иванов, но не виждаше причина да не му каже за Бил Шърман.

— Добре, ще ти кажа, но искам, когато Мугния дойде, да се престориш, че не знаеш. Имам информация, че този човек е свързан с някои от най-важните операции на ЦРУ, включително насочени срещу твоята страна.

Приближиха се до една сгъваема масичка, на която имаше три папки. Саяд взе едната и я подаде на Иванов.

Руснакът се бе подготвял за този момент през последните двайсет и четири часа. Беше се надявал да види пленника лично, но така пък по-лесно щеше да прикрие реакцията си. Отвори папката, погледна снимката на американския шпионин и почти ахна. Успя да овладее емоциите си и наклони главата си на една страна, сякаш се опитваше да си спомни откъде му е познато лицето, въпреки че отлично знаеше кой е този човек. Беше се сблъскал със Стан Хърли преди много години в Берлин. Хърли създаваше толкова главоболия, че една нощ Иванов изпрати двама души да го ликвидират. Повече не ги видя живи. Телата им бяха открити в река Шпрее. На следващия ден американецът нахълта в кабинета му посред бял ден и допря пистолет в главата му. Обясни му правилата — правила, които Иванов много добре знаеше, но беше решил да не ги спази. Американците и руснаците не можеха да се избиват взаимно. Това бе част от новата тенденция в Студената война, намаляването на напрежението в началото на седемдесетте, постигнато от Никсън и Брежнев. Хърли върза Иванов, завърза очите му, запуши устата му и започна да рови из тайните документи в кабинета му. След като свърши, разхлаби въжетата около китките му и прошепна:

— Сега ще можеш сам да се освободиш след няколко минути. Дотогава ще съм изчезнал, а ти ще имаш две възможности. Можеш да вдигнеш шум и да хукнеш да ме гониш. Така началниците ти и всички в Москва ще научат, че си допуснал един американски шпионин да влезе в кабинета ти посред бял ден, да те върже и да открадне документацията ти. Ще се злепоставиш пред КГБ, а и двамата знаем какво правят от КГБ, когато се ядосат. Другата възможност… е, мисля, че си достатъчно умен, за да се сетиш сам.

Иванов беше достатъчно умен и не каза на никого за случилото се през онзи ден. Сега се изкашля, като закри устата си с ръка, и се обърна към Саяд:

— Май съм чувал за този човек. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

Саяд реши засега да не му казва всичко. Ако издадеше, че американецът е най-упоритият и побъркан човек, когото е виждал, можеше да навреди на преговорите. За щастие появата на няколко автомобила го избави от неловкото положение.