Винс Флин
Всичко е лично (13)

12.

Ленгли, Вирджиния

Кенеди остави колата си на източния паркинг и влезе в главната квартира на ЦРУ точно в осем часа и три минути. Беше използвала единия час и половина на връщане от езерото Ана, за да си състави план как да разпредели задълженията си, официални и неофициални. Работа й беше секретна, което изключваше воденето на каквито и да било записки и документация. Тя подреждаше всичко в главата си и всеки път, когато идваше в главната квартира, трябваше да има план за действие. Когато вратата на асансьора се отвори на шестия етаж, отпред много загрижен я чакаше един от шефовете й.

Макс Пауърс я върна обратно в асансьора и измърмори:

— Проблем.

Пауърс беше началник на отдела за Близкия изток. На Кенеди й беше трябвало доста време, докато свикне със стила му на работа. Той бе известен с това, че изреченията му обикновено се състояха само от по една дума. Колегите му, които го познаваха по-отдавна, го наричаха Лаконичния Макс.

Кенеди се върна в асансьора и попита:

— Какво е станало?

Веднага я обзе страх — както всеки път, когато влезеше в сградата — че са разкрили тайната й операция.

— Бейрут — отговори кратко Пауърс.

„Бейрут“ би могло да означава много неща, но в тази августовска утрин Кенеди направи само една връзка:

— Джон?

— Да.

— Гадост — прошепна тя.

Джон Къминс беше един от агентите им под прикритие, който само преди три дни бе заминал за Ливан. Предишната седмица в Бейрут бяха отвлекли американски бизнесмен, работещ в информационна фирма. Оказа се, че компанията е собственост на тексасец с големи връзки във Вашингтон. Собственикът бе възпитаник на старите порядки, бивш военен и в продължение на трийсет години безплатно и доброволно беше изпращал на ЦРУ и Пентагона всякаква информация, която той и служителите му събираха при международните си сделки. Много хора в столицата му бяха задължени и сега явно бе решил да си поиска вересиите.

Пентагонът нямаше никакви части в региона, ЦРУ също нямаше с какво да се похвали. Управлението все още не се беше окопитило след отвличането и зверското убийство на главния им агент в Бейрут преди пет години. Ленгли все пак имаше хора в Йордания, Сирия и Израел. Къминс, който беше живял в Сирия през последните три години, бе най-подходящ за задачата. Беше си създал отлични контакти, като се представяше за фалшификатор на долари и контрабандист на американски стоки, върху които в региона имаше наложено ембарго.

От самото начало Кенеди се беше противопоставила срещу предложението да го използват. Той бе твърде ценен кадър в Сирия, а Бейрут, макар и доста по-безопасен, отколкото през осемдесетте, все още беше „дивият запад“ на Близкия изток. Ако станеше някаква грешка, Къминс бе загубен. Някой с много по-голямо влияние от нейното обаче беше наложил мнението си.

— Колко лошо? — попита тя.

— Много.

Вратата се отвори на седмия етаж и двамата с Пауърс слязоха. Отидоха в кабинета на Томас Стансфийлд, заместник-директор по оперативната дейност. Вратата беше отворена и двамата се втурнаха в приемната, минаха покрай секретарката на Стансфийлд и влязоха в главното помещение. Пауърс затвори шумоизолираната врата след себе си. Кенеди погледна собственика на кабинета, който седеше зад масивното си бюро с очила в едната ръка и телефон в другата. Стансфийлд беше сред най-уважаваните и всяващи най-много страхопочитание хора в сградата, ако не и в целия град. Тъй като работеха в един и същи екип, Кенеди уважаваше стария шпионин, но не се боеше от него.

Стансфийлд прекъсна рязко разговора си, каза „дочуване“ на човека от другата страна на линията и затвори. Погледна Пауърс:

— Някакви новини?

Той поклати глава.

— Как е станало? — попита Кенеди.

— Излязъл от хотел „Моно“ за обяд. След това не се появил. Днес следобед пропусна рутинната проверка и веднага се обадих на колегата ми в Израел. От „Мосад“ са направили бързо разузнаване. — Стансфийлд поклати глава. — Един продавач видял да набутват човек, отговарящ на неговото описание, в багажника на кола малко преди обяд днес.

Стомахът на Кенеди се сви. Тя харесваше Къминс. Много добре знаеше какво ще се случи сега. Изтезанията сигурно бяха започнали веднага и колкото и да се държеше Къминс, най-вероятният завършек щеше да бъде смърт.

— Знам, че ти беше против — призна Стансфийлд. — За някои неща дори аз не бях уведомен.

— Какви например?

Заместник-директорът по оперативната дейност поклати глава, давайки й да разбере, че не му е разрешено да говори за това.

— Най-важното е, че сирийските познати на Шноз поддържат версията му. Ако не го подкрепят на сто процента, тази работа ще свърши зле.

Къминс беше наполовина арменец, наполовина евреин и имаше нос, за който и римски император би му завидял; оттам идваше неофициалният му таен псевдоним — Шноз.

— Двойно прецакване — отбеляза Пауърс. — Да пратим пича от Тексас с два куфара долари.

— Вече обсъдих тази възможност с хората в Белия дом. Те вече са малко нервни, и с основание.

— И още как — измърмори Кенеди. — Току-що жертваха един от най-добрите ни шпиони заради лична услуга, която, доколкото разбирам от тези неща, няма нищо общо с националната сигурност.

— Бинго — обади се Пауърс.

Стансфийлд замълча за няколко секунди, после отбеляза:

— Имам начин да се свържа с нашия милионер. Той иска да спаси служителя си и мисля, че ако му обясним какво се е случило с нашия човек, ще бъде готов да плати и за двамата. Освен това така ще подкрепим версията, че Шноз работи за себе си.

— Действай по-бързо — посъветва го Кенеди. — Никога не се знае колко време може да издържи един човек. Ако пречупят Шноз…

Тя замълча и потрепери при мисълта какви поражения можеха да претърпят.

— Знам — въздъхна Стансфийлд.

— Спасителна акция? — попита Пауърс.

Стансфийлд го погледна леко смутено.

— Не става. Знаехме за рисковете. Бейрут още е опасна зона.

— Няма ли начин да се доберем до информация? — попита Кенеди.

— Твърде малко вероятно.

— Но ако все пак стане — настоя тя, — ще трябва да изпратим хора на място.

Стансфийлд тъжно поклати глава.

— Ъгловият кабинет или шестнайсет нула нула? — намеси се Пауърс.

Това бе закодиран начин да попита дали пречката идва от директора на ЦРУ, или от Белия дом.

— Белият дом — отговори Стансфийлд.

— Нашите приятели от Института — предложи Пауърс. — Могат ли да помогнат?

Стансфийлд потупа с пръсти по кожената попивателна за мастило на бюрото, докато обмисляше дали е разумно да замесват израелските служби. „Институтът“ бе съкратено от „Институт по разузнаване“, известен повече като „Мосад“.

— Казаха ми, че са разбрали преди нас.

— Можем да ги оставим да свършат мръсната работа… ако се стигне до това.

Фактът, че и през ум не му минаваше да оставят „Мосад“ да извърши цялата спасителна операция, бе показателен за сложността на отношенията между разузнавателните служби.

— Ако се разбере нещо конкретно, ще го взема предвид, но…

— Не искаш да им ставаш длъжник — намеси се Пауърс.

— Именно. Така най-вероятно ще поискат нещо, което или не искам, или не мога да им дам.

— Може ли да предложа нещо? — попита Кенеди.

Стансфийлд не беше сигурен, че иска да чуе предложението й, но съзнаваше, че един началник е длъжен да изслушва подчинените си. Той кимна.

— Този проблем няма да изчезне от само себе си, докато не дадем на тези хора добър урок.

— Предполагам, че имаш предвид отвличането.

— Да.

— Казах същото на директора пет минути преди да влезете, но, изглежда, че в момента ни липсва политическа воля за по-агресивен подход.

— Путьовци — изръмжа Пауърс, после погледна Кенеди и добави: — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Тя замълча за момент и реши да ускори малко нещата. — Знаете ли какво ни показва това?

— Не.

— Това е поредният пример защо трябва да задействаме и да ускорим програмата „Орион“. Как, по дяволите, можем да очакваме от агентите ни да работят в такава обстановка? Не стига, че не смеем да притиснем онези мръсници… а сега се колебаем дали да организираме спасителна операция. Той е един от нас, за бога!

Стансфийлд не се изненада от реакцията й. Той би разсъждавал по същия начин, но в такива кризисни ситуации много често срещана грешка бе да се опитваш да ускориш неща, за които е необходимо време.

— Аз не по-малко от теб искам това да се случи, Айрини, но не можем да действаме прибързано. Ако изпратим недостатъчно подготвени агенти на огневата линия, накрая ще трябва да изхабим цялата си енергия, за да ги измъкнем. Повярвай ми… изпитал съм го на собствения си гръб в Берлин. Запази търпение още няколко месеца. Ако поне двама от тези младежи покажат необходимите качества, ще дам зелена светлина на проекта и ще те подкрепям във всяка стъпка.

Кенеди прие обещанието, но не можеше да прогони от главата си мисълта за Къминс и мъченията, на които сигурно бе подложен. Необяснимо защо се замисли за Рап. Надяваше се той да е този, от когото имаха нужда. Оръжието, което щяха да използват срещу фанатизираните убийци.