Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (6)

Шеста глава

Каролайн се събуди сред разхвърляни възглавници и завивки. Най-хубаво от всичко беше, че с отварянето на очите, пред погледа й се появи Тони, седнал на края на леглото. Той държеше чаша с още димящо кафе.

— Добро утро, скъпа — изрече той с тихия си съблазнителен глас. Тя можеше да се закълне, че в него се долавя присмех. — Донесох ти кафе, което току-що направих.

Тя въздъхна и затвори очи, изпълнена с благодарност и задоволство. Самото й събуждане в негово присъствие бе истинско блаженство, но не искаше той да разбере изпълващите я чувства.

— Какво правиш още тук, Тони?

— Чакам да се събудиш, за да те закарам на работа. — В гласа му действително се долавяше насмешка!

Осъзнала смисъла на думите му, Каролайн широко отвори очи. Той й се усмихваше.

— Твърде рано е за усмивки. Освен това мога да шофирам и да отида на работа сама — намуси се тя и взе чашата кафе от ръката му.

— Имам причини да съм щастлив — възрази Тони, ала не й даде повече никакви обяснения. Мълчанието му обаче бе достатъчно красноречиво. — А и колата ти остана на паркинга пред офиса, не помниш ли?

Беше забравила, че предишната вечер тръгнаха с неговата кола. След пикника бяха дошли направо в дома й, където се отдадоха на страстна любов. Все пак Каролайн смяташе, че Тони вече трябваше да си е тръгнал. Предполагаше се, че когато се събужда сутрин, тя не е свикнала да го вижда до себе си. Не искаше това, защото се страхуваше да не бъде наранена отново. Спомни си колко бе страдала при прекъсването на връзката с Майк.

Каролайн седна в леглото и отпи от кафето. Постепенно мислите й се избистриха и реалността сякаш нахлу в съзнанието заедно със светлината на новия ден.

— Бих могла да си повикам такси — предложи Каролайн.

— И да платиш безбожна сума? А и едва ли това е най-приемливият начин, по който би се държал един джентълмен след подобна нощ…

За да не види той руменината, заляла страните й, тя отпи още една глътка от кафето и косите скриха лицето й. Въпреки че се смущаваше от присъствието му, все още бе щастлива, че е при нея.

Каролайн се протегна лениво и попита:

— Колко е часът?

— Осем, скъпа. Побързай, мързеливке. Вече се обадих в службата ти и предупредих, че ще закъснееш с два часа. — Целуна връхчето на носа й, стана и се запъти към вратата.

Каролайн изтръпна. Беше се успала с цели два часа!

— Защо не ме събуди навреме, Тони? — възкликна тя.

— Защото трябваше да се наспиш — подхвърли през рамо той и излезе от спалнята.

Не успя да му възрази. Скочи от леглото и се втурна към банята. Десет минути по-късно излезе оттам изкъпана и леко гримирана. Обеща си да дооправи грима, когато стигне в службата. Тъкмо започна да се облича, когато се появи Тони с нова чаша кафе в ръка. Каролайн леко се усмихна, пое чашата и отпи, после облече полата от костюма и извади една блуза от гардероба. Не забрави да си сложи и сакото. Хвърли поглед към отражението си в огледалото, оправи подгъва на полата и се обърна към Тони.

— Как изглеждам?

— Фантастично. Както винаги — отговори той и се настани върху леглото.

За миг й се прииска да захвърли дрехите си и да се озове при него.

— Май си сляп — укори го нежно тя.

— Естествено, защото си с дрехи — изрече той невъзмутимо. — Снощи обаче беше дяволски красива — потънала във възглавниците и с разпилени коси, а очите ти блестяха като звезди. Приличаше на богиня. Или на очакваща господаря си султанска наложница.

Тя понечи да се засмее на картината, изникнала във въображението й, ала си спомни, че Майк никога не й беше казвал подобни неща. А именно чаровният прекрасен Тони беше мъжът, съзрял у нея неща, които бившият й съпруг никога не бе забелязал.

Думите на Тони бяха и забавни, и плашещи. Щеше ли той да открие и онези нейни тайни, които тя пазеше ревниво и не искаше той да узнае?

Постара се да не издаде мислите си. Взе чантата си и попита небрежно:

— Така ли?

Тони се раздвижи умишлено бавно. Стана от леглото и я последва към коридора, без да промълви дума. Тя усети, че мълчанието му преследва някаква определена цел.

Тони мълча и в колата, докато пътуваха към службата й. Когато десетина минути по-късно стигнаха, Каролайн въздъхна с облекчение. Най-после той каза лаконично:

— Ще вечеряме заедно у дома.

— Не мога. Трябва да наваксам това, което не успях да свърша снощи.

— Мисля, че ти трябва калорична храна, както и поне час-два почивка след работа — възрази Тони. — Довечера започваш с лека вечеря и малка почивка. После, ако решиш, може и да поработиш малко.

Тя отвори уста да му възрази, ала помисли, че една обилна вечеря не би й навредила. А и колата й беше тук, на паркинга пред офиса.

Затова го попита:

— Вкусно ли готвиш, Тони?

— Да.

Трябваше да му повярва.

— Ще се постарая да бъда при теб в седем — каза Каролайн и протегна ръка към дръжката на вратата.

— Каролайн? — Произнесе името й нежно, ала твърдо.

Това я накара да спре и да се извърне към него.

— Да?

Тони се наведе и я целуна по устните — леко и внимателно, но обещаващо.

— Грижи се за себе си, скъпа.

В гърлото й заседна буца. Досега никой не й бе казвал тази фраза. Той наистина държеше на нея!

— Добре — обеща му и се усмихна.

Тони потегли, а тя влезе в сградата. През целия ден я топли нежността, внезапно изпълнила душата й.

Към края на работното време в кабинета й влезе Джеф Хардън, който се разположи в широкото кресло срещу бюрото й.

— Е, провери ли в какво състояние са документите, оставени от Синди?

Папките се намираха в дипломатическото й куфарче, а то бе в колата й!

— Не мисля, че има нещо нередно. Поне засега.

— Добре. Искаш ли да поемеш и сметките й?

— Джеф… — започна тя, като се чудеше как да откаже по най-безболезнения начин. И без това й се бе струпала предостатъчно работа.

— Знам, знам — прекъсна я той и на устните му се появи момчешка усмивка. — Наистина искам от теб твърде много, но ти си една от най-добрите в работата си, Каролайн. Някой ден ще разбереш колко нужна си ни била и колко много разчитаме на теб. Става дума за нещо повече от обикновено изпълнение на възложената задача. — Той млъкна, за да осъзнае тя смисъла и значимостта на казаното от него. После се поколеба, преди да продължи: — Разбира се, мога да възложа това и на Боб Тру, ако… Ако смяташ, че няма да успееш да се справиш.

Тя отлично схващаше смисъла на думите му — той говореше за обещанието един ден да я направят съдружник. Ако Каролайн изиграеше правилно картите си, естествено. Но ако сега не изпълнеше искането на шефа си, Боб щеше да я измести. Толкова усилия беше положила, за да се доближи до заветната си цел…

— Добре, Джеф. Убеди ме.

Той кимна, очевидно доволен от успеха си.

— Чудесно. Ако срещнеш някакво затруднение, не се колебай да се обърнеш към мен. — Той стана и излезе.

— Как ли пък не! — промърмори тя в празния кабинет.

Ако отидеше при него по какъвто и да е въпрос — освен ако не бе свързан с данъчното облагане — на това не биха погледнали с добро око.

Въздъхна тежко и взе следващия документ от купчината, която секретарката бе оставила върху бюрото й. Едва ли работният ден щеше да стигне на Каролайн да свърши работата си дори наполовина. Замисли се за предстоящата вечеря с Тони. Само след три часа трябваше да бъде при него…

 

 

Тони погледна часовника над камината. Каролайн закъсняваше. Може би е забравила за вечерята? Не, тя бе твърде организирана и разсеяността не беше характерна за нея.

Отново хвърли поглед към часовника. Беше изминала по-малко от минута, откакто го погледна за последен път. Вечерята бе готова. Остави я на топло във фурната, а салатата — в хладилника. Масата беше подредена. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Отиде до барчето, приготви си уиски с лед и отпи. Усети как течността опари гърлото му. Рязко пое въздух и си наложи да се отпусне. Каролайн не бе от жените, които биха изпитали удоволствие от напразното му очакване. Тя щеше поне да му се обади по телефона, за да предупреди, че няма да дойде.

О, тя със сигурност помнеше за вечерята. Та как би могла да забрави?

Тони се разположи в широкото кресло и протегна крака върху една кожена табуретка. Изпитваше усещането, че преди да спечели тази жена, ще трябва да се въоръжи с огромно търпение.

Той затвори очи и си я представи по времето, когато изглеждаше най-уязвима и едновременно с това — всесилна. Тогава тя се притискаше в обятията му, а той проникваше в нея, доставяйки удоволствие и на двамата…

Спомни си как очите й се отвориха широко, как го погледнаха изненадано, а после пак се затвориха в наслада. На устните й се появи лека блажена усмивка, а ръцете й, обвити около тялото му, се стегнаха така здраво, сякаш се боеше да се отдели от него дори за миг.

Каролайн определено беше най-прекрасната жена, която някога бе виждал. В съзнанието му изплува незабравимият й образ. През онази първа нощ в Корпус Кристи реакцията на Каролайн беше съвсем спонтанна, а поривът — неудържим. Когато се любиха, задръжките и на двама им изчезнаха. А после тя се сгуши в обятията му и заспа…

Пред очите му изплува друг спомен — вечерта, когато тя се разплака. Тогава Каролайн бе споделила с него за близостта си с Кора, преди сестра й да прелъсти Майк. Тони разбра, че въпреки защитната стена, която бе издигнала около себе си, Каролайн не е излекувана напълно от раната, нанесена й от най-близките хора.

Бе споделила и изплакала мъката си за предателството на Кора и Майк. След тази емоционално взривоопасна вечер двамата бяха разговаряли по телефона, бяха вечеряли заедно, бяха се любили, но тя повече не спомена нито дума за загиналите Майк и Кора…

Първоначалните му подозрения се потвърдиха — още от ранно детство Каролайн бе научила как да се държи дистанцирано и хладно, как да крие емоционалната страна на характера си, как да изгражда непробиваеми стени и как да се затваря в себе си, особено когато чувствата й са заплашени от объркване.

Бе научила уроците си наизуст и можеше да бъде уязвена единствено от сестра си и брат си. А след предателството на Кора, Каролайн се беше затворила в себе си още повече, като използваше работата като бягство от реалността и единствен източник на развлечение и удовлетвореност.

И сега той, Тони, плащаше цената за причинените й страдания от нейните родители, сестра и бивш съпруг. Тони беше изкупителната жертва заради всички тях. Налагаше се това да бъде променено, а сълзите й от онази вечер говореха, че тя в края на краищата се е изправила лице в лице с кошмарите от миналото си.

Все пак фактът, че Каролайн все още се отдаваше на мъката си, беше показателен сам по себе си. А чувството й на вина тепърва щеше да се задълбочава…

Някога болката бе и негова постоянна спътница. Когато беше млад, току-що оженил се мъж, му се струваше, че всичко на този свят е възможно.

А след като се роди синът му, Тони вече беше абсолютно сигурен в това. После, с разрастването на бизнеса, който започна да го задържа все по-дълго далеч от дома, си обещаваше да прекарва повече време със семейството си. Обаче не го правеше…

След смъртта на сина си, той се отдаде изцяло на работата си, за да няма нито една свободна минута да мисли за личната си трагедия. А вечер се чувстваше толкова изтощен, че още щом си легнеше и положеше глава върху възглавницата, моментално заспиваше.

Четири години по-късно почина и съпругата му. Трябваше да се сблъска с чувството на вина, че не бе отделял достатъчно време и внимание на жената, която обичаше. Не беше с Бети, когато й беше нужен, а не й беше казал и колко много се нуждае той самият от нея.

Налагаше се да преосмисли миналото си, за да разбере какво му е липсвало и какво е искал от живота. Отначало се съсредоточи върху това, което не искаше. Не искаше да прекара живота си в непрекъснат изтощителен труд. Не искаше да се крие в мрака на самотата, изплашен от светлината на живота. И реши, че повече не иска да работи, за да се крие от света.

Сега му се наложи да се надсмее над самия себе си — взел вече решение да продаде преуспяващата си фирма, за да се наслади на живота, най-неочаквано срещна жена, в която се влюби от пръв поглед. Ала тя постъпваше с него точно така, както той бе постъпвал с жена си, и то почти по същите причини.

Звънецът на входната врата прекъсна мрачните му мисли. Когато отвори, беше възнаграден за очакването си с очарователната й извинителна усмивка.

— Извинявай, но имахме съвещание, от което нямаше как да се измъкна — каза тя.

Той сви рамене, усетил, че се успокоява.

— Щом вече си тук, останалото е без значение.

Каролайн прекрачи прага, влезе в хола и се огледа, както бе постъпил и той, когато за първи път се озова в къщата й. Проследи нейния поглед, като се опита да види помещението с нейните очи.

Докато домът й бе подреден с непринудена елегантност и изящество, обстановката в неговия изглеждаше официална. Старинните мебели му придаваха тази тежест, помисли Тони. За това немаловажна роля играеха по-убитите тонове — тъмнозлатист, гористозелен и керемиденочервен. В същите цветове бяха обзаведени и останалите помещения.

— Искаш ли някакъв аперитив, или предпочиташ направо да вечеряме?

Тя отново се усмихна.

— Ужасно съм гладна. Забравих да обядвам.

— Добре, тогава да започваме с вечерята.

Вниманието й обаче бе съсредоточено в мебелите.

— Прекрасни са — промълви Каролайн и прокара длан по гладката полирана повърхност на един нисък бюфет от розово дърво.

— Благодаря. Но нямам нищо общо с избирането им. Жена ми избра мебелировката и всичко останало, до последната дреболия. А след смъртта й нямах желание да променям нищо, освен кабинета си и кухнята.

— Какво промени в кухнята?

Той я поведе през хола.

— Преди две години ремонтирах и обнових нея и кабинета ми. Когато съм вкъщи, по-голямата част от времето си прекарвам в тях.

Стените на кухнята бяха боядисани в снежнобяло и морскосиньо със светли ивици червено. Тони се приближи до поставената в средата на кухнята огромна печка и извади от двойната фурна прозрачен йенски огнеупорен съд. После взе салатата от хладилника.

Тони знаеше, че Каролайн следи всяко негово движение. Затова се насили да си придаде безгрижен вид.

Той сложи блюдото върху кръглата, със стъклен плот маса, разположена срещу огромната камина в другия край на помещението.

Хвърли на гостенката си лукав, многозначителен поглед и обяви тържествено:

— Вечерята е поднесена.

Каролайн седна на стола, който той услужливо й подаде, и огледа масата. Покривката и салфетките бяха във весел червен цвят. Те се открояваха ярко на общия фон на кухнята, като едновременно създаваха чувство на спокойствие и домашен уют. Освен това подчертаваха блестящата стъклена повърхност на масата.

В същия червен тон бяха и чиниите. Всичко бе идеално подредено, включително чашите за вода и вино.

— Изумително е как един мъж може да обръща толкова внимание и на най-дребните подробности! — каза тя учудено.

— Какви подробности имаш предвид? — попита той, докато слагаше йенския съд върху дървена поставка по средата на масата. После седна срещу Каролайн. — Тези, че се сетих за ленените салфетки, или че не сипвам направо от тенджерата, а предварително съм пресипал всичко в приличен съд?

Последните му думи я накараха да си помисли, че той може би е леко раздразнен, вероятно от закъснението й.

— Извинявай, не исках да те обидя, Тони.

— Не ме обиждаш. Ти само ме сравняваш с други.

— Не е вярно! — наежи се тя.

— Вярно е. Сравняваш ме с всички останали мъже, като смяташ, че са еднакви. Изобщо не допускаш, че е възможно някой от тях да се държи и мисли по-различно. — Подаде й купата със салата. — Преди всичко, Каролайн, аз съм човек, а после — мъж. А ти мислиш, че съм същият като Майк.

Думите му я накараха да разбере, че е попаднал право в целта.

— Само в най-общ смисъл, Тони. Извинявай, ако съм те накарала да се чувстваш по този начин. — Тя се усмихна чаровно. — Това е, защото вярата ми, че съществуват мъже с чувство на лично достойнство, искрена вярност и честност, беше убита.

— Да, но смятам, вече ти доказах, че не съм като бившия ти съпруг.

Думите му отново предизвикаха очарователната й усмивка. Каролайн не разбра как той намери начин едновременно да се противопостави на разбиранията й и да я успокои.

Тя повдигна капака на йенския съд. Вътре имаше задушено пиле със зеленчуци и много подправки. Бе поставено върху препечено до златисто огромно, но тънко парче кръгъл хляб. Ухаеше божествено!

Тони наля в чашата й рубиненочервено вино и й сипа от гозбата. Каролайн веднага я опита. Беше необичайна, но изключително вкусна.

— Готвиш чудесно, Тони — каза тя и се пресегна към чашата си. — Има ли изобщо нещо, което не можеш да правиш добре?

Той повдигна едната си вежда.

— Това не е ли косвено признание, че съм и добър любовник?

— Само косвено — съгласи се Каролайн и се засмя. — Все пак те моля да отговориш на въпроса ми.

— Смятам, че сама трябва да провериш и да разбереш какво не мога — отговори той.

— Можеш ли да готвиш и други неща? Пилето със зеленчуци твой специалитет ли е?

— Имам цяла купчина чудесни рецепти. Когато жена ми се разболя, бях принуден да поема готвенето. Оказа се, че това ми харесва. И сега ми допада, но целият ми ентусиазъм се изпарява, защото трябва да готвя само за себе си.

— Разбирам те — отвърна тя.

Представи си Тони с друга жена и с негодувание отхвърли тази мисъл. Ревнуваше дори от починалата му съпруга! Дали и той изпитваше същото по отношение на Майк? Насили се да прогони потискащия въпрос, на който едва ли някога щеше да получи отговор. Не искаше да усложнява отношенията си с Тони.

Продължиха да разговарят за незначителни неща и да се наслаждават на вкусната храна. По средата на вечерята Каролайн се отпусна напълно.

След кафето и превъзходния кекс, залят със сироп от малини, тя осъзна със съжаление, че трябва да си тръгва. Все пак се остави той да я отведе в хола и прие да изпие чаша коняк. Тони седна на дивана и й посочи с ръка мястото да себе си. Тя прие предизвикателството.

— Каква толкова важна работа имаш? — попита я той.

— Трябва да прегледам някои книжа и документи. Захвърлени са в куфарчето в колата ми и имам чувството, че с всяка измината минута се множат — опита да се пошегува тя.

— Защо не ги прегледаш тук, докато разтребя в кухнята?

Предложението му прозвуча съблазнително, но не можеше да си представи как ще успее да се съсредоточи, след като Тони е съвсем близо до нея… Затова поклати глава.

— Не. Трябва да се прибера у дома и да ги разпростра върху бюрото. Ако не успея да свърша всичко, то поне ще ги подредя и сортирам, за да мога после да ги довърша.

Пръстите му си играеха с един кичур от светлата й коса, който се спускаше по изящната шия. Каролайн обаче седеше сковано, с поглед, впит в чашата си.

— А утре вечер? — Гласът му прозвуча съвсем тихо. — Какво ще кажеш?

— Пак ли ще вечеряме заедно?

— Не точно. По-скоро, докато ти работиш у вас, аз ще сготвя нещо. После ще погледам телевизия.

— Чудесно! — възкликна тя искрено.

След това стана и си наложи да си тръгне, докато все още можеше. Сигурно беше луда, задето позволяваше тези отношения не само да продължават, но и да се задълбочават.

— Е, трябва да вървя — каза тя, като се опасяваше, че ако стои толкова близо до него, ще се хвърли в обятията му. Не беше готова за това отново. — Благодаря ти за чудесната вечеря.

— Ще те изпратя.

Каролайн искаше да разбере мотивите на неговото поведение. Защо ли той търпеше студена жена като нея?

Вече при колата й, Тони се усмихна, нежно притисна Каролайн в прегръдките си и я помоли да кара внимателно.

С натежало сърце тя се качи в колата, запали двигателя и потегли бавно. Някъде по средата на пътя се сети, че на табелата с обява, че къщата на Тони се продава, бе добавено: „Продадено“.

Тони Валънтайн беше продал къщата си. Това означаваше, че се мести. Къде ли?

Тази мисъл я потисна. Каролайн се страхуваше от увлечението си по него, но още повече се боеше от нахлуването му в живота й.

 

 

Следващите дни протичаха по един и същи начин. Каролайн не оставаше в службата си до късно, а само до края на работно време. Тони пристигаше около половин час, след като тя се е прибрала, като носеше най-различни продукти. Тя се затваряше да работи в кабинета, а от кухнята се дочуваше тихото потракване на съдове.

Каролайн знаеше, че Тони има някакви планове къде да живее след продажбата на къщата му, но не го попита къде ще се премести, а и той не сподели.

Няколко пъти дочуваше разговорите му с неговия финансов съветник, на когото даваше указания за покупки, продажби и търсене на определени стоки. По-често обаче долавяше веселото му подсвиркване от кухнята, където Тони домакинстваше.

Вечерите неизменно завършваха в нейното легло, независимо дали се любеха, или просто се прегръщаха и заспиваха. Той излизаше много рано сутрин — час-два преди тя да се е събудила.

Ала Каролайн знаеше, че Тони винаги е наблизо. Тя се чувстваше по-добре, по-сигурна и по-щастлива, като желанието й да са заедно нарастваше, макар да не смееше да го признае. Ако го споделеше с него, той можеше да изчезне и тя отново да остане сама…

Не биваше да предизвиква капризната съдба. Когато Тони един ден я напуснеше — а тя бе абсолютно сигурна, че ще го направи — нямаше да й се налага да съжалява за изречените думи…

 

 

Двамата излязоха да вечерят в ресторант в деня, в който Тони подписа документите за продажбата на къщата. Той вдигна тост:

— За щастието, с което ти ме дари през последните няколко месеца!

Тя вдигна чашата си за наздравица със свито сърце. Страхът, че наближава моментът, в който Тони ще си отиде завинаги, бе заседнал като ледена буца в гърлото й. Явно бе настъпило времето да го попита:

— Къде се местиш да живееш?

Тони сви рамене.

— Мебелите, които искам да запазя, оставям на съхранение в склад. А докато реша какво ще правя по-нататък, ще отседна в хотел „Каса Маняна“ за някой и друг месец.

Никога не бяха говорили за пари, но Каролайн знаеше, че той разполага с достатъчно средства, за да живее нашироко до края на дните си. Все пак смисълът на живота не се заключаваше само в парите, каза си тя.

— Какво мислиш, че би искал да правиш?

Отговорът му беше незабавен:

— Имам намерение да открия мотел с конюшни и алеи за езда.

Чашата с кафе застина неподвижно пред устните й.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна, а веселите искрици в красивите му синьо-сиви очи говореха ясно, че той съзнава колко е изненадана.

— Зная, че е лудост, но искам именно това. Така ще имам възможност да правя това, за което съм мечтал, когато бях толкова зает, че нямах време дори за чаша кафе.

— От мотелите не се изкарват много пари.

Тони отново сви рамене.

— Не това е моят критерий. Доходите ще покриват разходите, а аз ще имам време да се наслаждавам на живота, да се запознавам с хора, да се виждам със старите си приятели и да готвя. Какво повече ми трябва?

— Малко амбиция може би.

Той се засмя, което я накара да настръхне.

— Не се тревожи за това, мила. Ти имаш достатъчно амбиция и за двама ни. Освен това вече бях в големия бизнес и събрах горчивите плодове на упоритата ми работа. Сега смятам да живея по-спокойно.

Най-после скритата дълбоко в подсъзнанието й мисъл изплува ясно в мислите й.

— Тони — започна Каролайн, като го гледаше изпитателно, — защо на първо време, докато намериш това, което търсиш, не се преместиш у дома? В крайна сметка и без друго си вкъщи всяка вечер.

Той повдигна въпросително едната си вежда.

— Да не би да искаш да кажеш, че това ще ти е приятно, и желаеш да се навъртам край теб?

Тя събра целия си кураж, погледна го право в очите, пое дъх и отвърна без колебание:

— Да.

Върху устните му се появи нежна усмивка, която сякаш проникна в душата й и я стопли.

— Внимавай, Каролайн — подразни я той. — Звучи ми като предизвикателство. Въпреки това приемам.

— Тони… — започна тя предупредително, макар да знаеше, че тонът й съвсем не е убедителен.

— Обещавам да бъда най-добрият съквартирант.

Най-после тя се засмя.

— Понеже само два пъти до сега съм имала съквартиранти, едва ли ще ти бъде трудно да си най-добрият от тях.

— Така ли? Значи вече съм спечелил титлата „най-добър съквартирант“, нали?

Тя не знаеше какво да отговори. Но за първи път от много време насам нещата като че ли се подреждаха и идваха на местата си…