Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (3)

Трета глава

Тони остави телефонния указател на Хюстън върху бюрото и свали очилата си за четене с рамка от черупка на костенурка. Разтърка уморените очи, а после се загледа през стъклената врата, водеща към верандата.

Последните лъчи на залязващото слънце се промъкваха през гъстите клони на боровете и дъбовете, озаряваха верандата и раздвижваха сенки по сивата мазилка.

Това бе любимото му време от денонощието, когато предпочиташе да посрещне настъпващия мрак на нощта с чаша питие на верандата.

Напоследък обаче не се бе отдавал на това свое дребно удоволствие.

Изминаха цели два месеца, откакто продаде фирмата си и се оттегли от суетата на всекидневната работа. Два безкрайно дълги месеца…

През това време пусна косата си дълга и я хващаше на опашка — нещо, което бе невъзможно за хората в големия бизнес. Успя да вложи твърде изгодно немалкото получени от продажбата на фирмата пари, с което си осигури прилични доходи до края на живота.

Чувстваше се удовлетворен от постигнатото и дори започна да търси някаква незначителна работа, с която да се захване, колкото да не стои бездеен.

Нямаше обаче за къде да бърза. И понеже нямаше нужда да работи, за да живее добре, протакаше нещата, за да намери най-подходящото място.

Неговите приятели го канеха да излиза с тях, но той не обичаше големите шумни компании. Никога не му бяха харесвали.

Смяташе за много по-приятна компанията на един човек, особено ако това беше някоя хубава жена, а обстановката предразполагаше към интимност.

Напоследък все по-често си спомняше за една много красива жена — със златисти коси и кафяви очи, в които се таеше скръб, засегнала и неговата душа.

В телефонния указател имаше повече от триста човека с фамилия Пъркинс… Винаги, когато му оставаше повече време — въпреки че продаде фирмата си, имаше да довършва доста дребни неща — се обаждаше на пет-шест номера от указателя, за да търси Каролайн.

Тони напредваше, макар и по малко. Вече бе успял да провери половината телефонни абонати с фамилия Пъркинс. Предстоеше му да се обади на останалите.

Имаше вероятност обаче номерът на Каролайн да го няма в указателя. Или пък да фигурира в него под друга фамилия. Знаеше, че повечето жени не даваха малките си имена за указателя, за да избегнат евентуални задевки по телефона. Не беше ли възможно обаче тя да е дала поне първата буква от името си? Ами ако то беше бащино, а не фамилно?

Вече бе звънял в хотела в Корпус Кристи, ала оттам отказаха да му помогнат, като дадат каквато и да е информация за техен гост — макар и бивш. „Няма значение“, помисли той и въздъхна. Щеше да се обади на всички тези проклети Пъркинсоновци и все щеше да открие онзи телефонен номер, който му трябваше!

Ако не успееше, щеше да наеме частен детектив, за да я открие. Беше готов да плати цяло състояние за това! Нямаше да е лесно, но не и невъзможно да я намери, още повече, че Каролайн не се криеше съзнателно.

Той протегна ръка към телефона. Днес ще опита поне още един телефонен номер. Набра го и когато чу гласът на телефонния секретар, сърцето му пропусна един удар. Беше гласът на Каролайн. Бе абсолютно сигурен в това. Никой друг глас не би го накарал да изтръпне.

След като изслуша краткото съобщение на телефонния й секретар, Тони внимателно затвори слушалката. За миг остана неподвижен, после сякаш събуден от дълбок сън, той се сепна и старателно преписа телефонния номер и адреса й от указателя.

Намери я. А сега какво?

Телефонът му иззвъня, но той не се обади и остави телефонният му секретар да се включи и приеме съобщението. Чу съблазнителен мъркащ женски глас:

— Хей, Тони, не зная дали ме помниш, но се казвам Сара. С теб се запознахме на събирането у Чарлз миналия месец. В момента сме се събрали на по питие в „Риц Карлтън“. Помолиха ме да ти се обадя и да те поканя. Ще бъдем тук до късно. Нали ще дойдеш?

После жената затвори.

Той си спомняше Сара. Тя му напомняше с нещо Каролайн, поради което му бе харесала. Явно Сара е била впечатлена от преувеличените разкази на приятелите му за него и си е помислила, че е по-богат и по-добър, отколкото беше в действителност.

Но това нямаше абсолютно никакво значение. След запознанството му с Каролайн другите жени изобщо не го интересуваха.

Единствената жена, която искаше да впечатли с успехите си в бизнеса, не беше в състояние да разбере значимостта му в света на финансите — не беше с него и той не можеше да я впечатли с нищо.

На устните му се появи тъжна усмивка. През последните два месеца мислите му бяха заети единствено с нея. Сега, след като намери адреса и телефона й, издирванията му бяха приключили успешно. Вече нямаше намерение да й отмъщава, макар че искаше да й покаже какво е пропуснала с бягството си от него.

По-важното обаче бе, да разбере дали онази невидима чувствена нишка, която ги свързваше през онази нощ, не се е скъсала. Ами ако тази нишка се окажеше само плод на неговото болно въображение?

Тази мисъл сложи край на колебанията му. Стана и се отправи към спалнята. Щеше да се облече и след по-малко от час да бъде сред приятелите си. Разбира се, трябваше на всяка цена да се види с Каролайн и да провери собствениците си реакции, но реши да отложи срещата им за по-късно — имаше нужда от време, за да се подготви психически.

 

 

След около час Тони вече седеше в бара на хотел „Риц“, облегнат върху дългия махагонов плот. В единия ъгъл на дансинга свиреха трима музиканти.

Разговорът в компанията бързо го отегчи, но предпочиташе да е сред хора, вместо да стои сам вкъщи и съзнанието му да е напълно обсебено от образа на красивата Каролайн със златисти коси, която почти не познаваше, ала знаеше тайните на всяко кътче от тялото й…

Очите на Сара с безупречен грим бяха втренчени в него с такова възхищение, сякаш виждаше мъж за първи път през живота си. Но тя изобщо не го интересуваше, въпреки че ласкаеше мъжкото му самолюбие. А Каролайн…

Бързо отпъди мисълта, помрачаваща доброто му настроение. Намираше се в компанията на красива жена, която очевидно искаше да бъде с него. Беше глупаво да мисли за другата — онази, която го бе изоставила след една фантастична любовна нощ. Освен това се чувстваше по-спокоен от факта, че вече знае адреса и телефонния й номер. Сега всичко бе в негови ръце…

Той се усмихна на Сара, като се запита за какво, по дяволите, говореше тя. После се огледа разсеяно и отпи от питието си. Сара изглеждаше много мило момиче, но безспирното й бърборене го отегчаваше, изморяваше и натоварваше.

Изведнъж Тони се вцепени.

В другия край на барплота седеше Каролайн! Пред нея имаше чаша питие. Усмихваше се на някакъв мъж, което предизвика у Тони внезапен изблик на странна ревност. Той едва потисна желанието си да смачка физиономията на непознатия.

Косата на Каролайн бе прибрана назад и вдигната. Само една немирна къдрица се спускаше по изящната й шия. Беше сложила перлени обеци, които подчертаваха прекрасната й кожа. Профилът й изглеждаше съвършен като антична скулптура. Тя бе облечена с перленосив строг костюм и единствено черната блуза с голяма дантелена яка подсказваше, че дрехата е дамска.

Тони присви очи. Очевидно Каролайн скучаеше.

Той се усмихна на Сара.

— Ще ме извиниш ли за малко, Сара? Видях един стар приятел, когото искам да поздравя. — Без да дочака отговора й, той тръгна към Каролайн и застана точно до нея.

Отначало тя не го забеляза, защото съсредоточено гледаше чашата си и кимаше с глава в знак на съгласие с думите на кавалера си.

Изведнъж, сякаш почувствала присъствието на Тони, тя вдигна глава и го погледна право в очите.

Светът наоколо се завъртя в шеметна въртележка и изчезна. Зениците й се разшириха от учудване, а след като го позна, погледът й се изпълни с топлина. Тони усети как тази топлина се превръща в жар, изпепеляваща душата му.

Чувствените спомени за прекрасното й тяло, извиващо се под неговото, го понесоха във вихъра си. Гърлото му се сви и всички думи, които някога бе възнамерявал да й каже, когато я види отново, се изпариха от главата му.

Той едва успя да промълви:

— Бихте ли ме поканили да потанцуваме?

Страните на Каролайн порозовяха, което я направи да изглежда още по-привлекателна, отколкото си я спомняше. Кавалерът й се обърна към него с явно раздразнение, изписано на лицето му. Това обаче ни най-малко не впечатли Тони.

— Имате ли нещо против да потанцуваме? — зададе тя въпроса си от онази вечер преди два месеца, когато се запознаха.

— На мен ли говорите? — повтори и той собствените си думи, изречени тогава.

Лека усмивка затрептя върху устните й. Без да промълви нито дума, Тони пое ръката й и я отведе на дансинга. Там Каролайн се отпусна в топлите му обятия, сякаш никога не се бяха разделяли.

Телата им се движеха в идеална хармония. Той продължаваше да мълчи в очакване Каролайн да каже нещо, каквото и да било, за да намалее напрежението помежду им. Остана твърде изненадан, защото и тя упорито мълчеше.

И точно както първия път, когато танцуваха заедно, една бавна мелодия преливаше в друга. Тони се зачуди какво ли ще стане, ако музиката спре. Не искаше да освободи Каролайн от прегръдките си.

Тя определено бе отслабнала, макар скъпият й костюм да прикриваше това. Той обаче усещаше, че ребрата й се броят. Дали тя работеше прекалено много, или причината се криеше в нещо друго?

Обзе го желание да я закриля, да й даде нещо повече от уют и сигурност. Искаше я. Безумно. Незабавно. Изцяло.

Запита се дали някой ще го спре, ако я грабне и отвлече като някой първобитен човек.

Пръстите й докоснаха шията му и помилваха леко тила. Тони притаи дъх и трябваше да мине известно време, за да дойде на себе си.

— Господи, колко ми липсваше, Каролайн! — изтръгна се като въздишка от устните му.

— Така ли? — Тялото й леко се напрегна.

— Да — кимна той. — А аз липсвах ли ти?

Усети паниката в гласа й, когато му отговори уклончиво, ала твърдо:

— Не сме прекарали заедно чак толкова много време, че да ми липсваш.

— Често ли постъпваш по този начин? — Тонът му вече бе сдържан и хладен.

— Как? — попита тя невинно и като отметна глава, срещна настойчивия му поглед.

Тони знаеше, че трябва да избегне опасната тема, ала гневът, задето беше постъпила с него така непочтено, отново забушува в гърдите му. Затова отвърна:

— Да се запознаваш сама с непознати мъже по баровете, да ги прелъстяваш, да се любиш с тях, а с пукването на зората да ги зарязваш…

Каролайн рязко се отдръпна, сякаш я бе ударил през лицето. Тя потрепери и лицето й пребледня, ала успя да се овладее и изрече с леден глас:

— Ако харесвах скандалите на обществени места, бих ти зашлевила един шамар и бих си тръгнала. Но ще ти позволя да ме отведеш до мястото ми.

— Не бъркай нещата, Каролайн — изрече той сухо, учуден, че не бе успял да сдържи гнева си. — Аз бях изоставеният, не помниш ли?

Каролайн опита да се освободи, ала ръцете му я държаха здраво.

— Сбърках — процеди тя през зъби. — Допуснах грешки и двата пъти, когато те виждам.

— И какви?

— Първият път, когато се запознахме, сметнах, че си човек с определени морални ценности. Втория път пък, тоест сега, помислих, че съм била права.

— Прекаляваш! — възкликна обиден Тони.

— Ти си само един грубиян! Наистина ли си въобразяваш, че можеш да си позволиш всичко? Ако не ме пуснеш веднага, ще повикам приятеля си.

— Няма да те пусна! Не и докато не ти се извиня. — Той разхлаби леко железния обръч на ръцете си и опита да се овладее. — Извинявай.

— Изобщо не се надявай да приема извиненията ти!

— Защо?

— Защото по принцип не приемам извинения от мъж, който носи косата си вързана на опашка. Едва ли си попаднал на подходящо място за тази прическа. Повечето посетители тук са амбициозни бизнесмени и работят много. Това са делови хора, а не някакви хипита.

— Бих могъл да купя и да продам поне половината от присъстващите тук. С много от тях съм влизал в делови контакти. Кой казва, че не ми е позволено да нося косата си така, както ми харесва?

— Невъзможен си!

— Просто съм леко ядосан — поправи я той меко.

Устните й се разтегнаха, ала той не успя да разбере дали от усмивка, или в знак на раздразнение. Не разбра и това дали косата му действително я дразни, или пък я дразни именно фактът, че й харесва. Та нали бе помилвала тила му, докато танцуваха?

Съжали за гневния си изблик. Копнееше за тази невероятна жена!

— При мен има една обеца — каза Тони.

— Диамантена ли? — попита след кратко колебание Каролайн, а след като той кимна, добави: — Къде я намери?

— Когато се върнах в твоята стая да ти кажа колко държа на нашата връзка, я намерих на пода. Само че ти си бе заминала, без да вземеш визитната ми картичка. Явно много си бързала. Да не би да си отивала при съпруга си, който с нетърпение е очаквал завръщането ти?

Той не предполагаше, че тези думи ще я наскърбят по някакъв начин. Искаше само да я прегръща, да я убеждава колко добре се чувстват и двамата така, да й обясни, че иска постоянна връзка с нея.

Върху лицето й обаче се изписа болката, която бе виждал нееднократно. За щастие, Каролайн прие непреднамерените му думи, без да се обиди, защото в гласа му вече нямаше и следа от гняв.

— Вече нямам съпруг. Трябваше да замина по спешна лична работа.

— Каква е била тя, че те е накарала да тръгнеш едва половин час, след като излязох? — попита той. — Внезапно чувство на вина? Сватба? Погребение? Или, както винаги, си тръгнала по служебни задачи?

— Отивах на погребение…

Тони бе задал настоятелния си въпрос за причината на нейното внезапно отпътуване, само защото не очакваше такъв отговор. Ако продължаваше да говори с нея в същия дух, май щеше да му се наложи да й се извинява цяла нощ!

— Извинявай, Каролайн. Не исках да те засегна. Тази вечер май не успях да кажа нищо както трябва. Зная колко болезнено и травматизиращо е подобно събитие. Някой твой близък ли е починал?

— Много близък…

Той реши, че темата е изчерпана, поне засега.

— Моите съболезнования, Каролайн.

— Благодаря. — Тя спря да танцува. — А сега би ли разхлабил прегръдката си?

Не бе усетил колко силно я притиска към себе си. Изпълни молбата й, макар и без желание. Леко се отдръпна и я погледна. Боже господи, тя наистина беше по-красива, отколкото я помнеше!

— Така добре ли е? — попита Тони.

— Да. — Усмивката й го стопли.

В този момент музиката премина в бърза латиноамериканска мелодия и с огромно нежелание Тони отпусна ръце. Каролайн тръгна обратно към бара, а той я последва. Искаше да остане с нея, но тя явно не желаеше това.

Тони кимна хладно на кавалера й и се върна при Сара, която го посрещна с лъчезарна усмивка и очевидно задоволство. Той я покани да танцуват. Това обаче не бе достатъчно, за да заличи спомена за допира на гъвкавото тяло на Каролайн до неговото.

Изпита усещането, че мами някого по причини, в които не искаше да се задълбочава. Но кого всъщност мамеше — Сара или себе си?

Останалата част от вечерта премина в разговори с приятелите му. Смееше се механично на анекдотите, които едва чуваше. Дори се насили да се пошегува няколко пъти и изпи още едно питие. Погледът му обаче не изпусна нито едно движение на Каролайн.

Тя също го поглеждаше от време на време, ала той се правеше, че не го интересува. Фактът обаче, че тя усеща неговото присъствие, беше като балсам за накърнената му мъжка гордост.

Когато най-после той реши да си тръгва и стана, най-неочаквано към него се приближи Каролайн.

— Как бих могла да те намеря? — попита тя.

— За какво? — престори се на учуден той.

Каролайн хвърли поглед към Сара, после се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Не знаеш ли? За онази моя дреболийка, която е останала у теб.

Тони се облегна на барплота. Ако някой узнаеше, че у него се намира толкова лична нейна вещ, това очевидно би я ядосало.

— О, имаш предвид обецата си, нали? — Гласът му прозвуча съвсем невинно.

Тя му хвърли убийствен поглед, но отговори, без да я е грижа дали някой ги слуша:

— Точно така. Става дума тъкмо за онази обеца, която си намерил, когато си влязъл тайно и незаконно в хотелската ми стая, след като вече я бях напуснала.

Той оцени отговора й по достойнство. Но сега, след като бе привлякъл вниманието й, нямаше намерение да губи контрола върху него.

— Ако искаш, можеш да дойдеш до вкъщи, за да ти върна обецата.

Без да откъсва очи от неговите, тя попита:

— Кога?

Тони погледна часовника си. Компанията на неговите приятели му бе омръзнала, но все пак се застави да сдържи поне за малко нетърпението си да остане насаме с Каролайн.

— Дали ще ти бъде удобно да се видим след петнадесет минути, например?

В погледа й проблесна някаква решителност и за миг той се зачуди дали не е прочела мислите му. Тя кимна.

— Добре. Ще те чакам пред входа на хотела. — Обърна му гръб и се присъедини към нейния кавалер, който я очакваше в другия край на барплота.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Тони усети колко скъпа му е тя, без да се досеща за причините за това магнетично привличане. Дали и тя изпитваше същите смущаващи чувства?

Най-после той се извини на Сара и приятелите си, пресече салона и излезе във фоайето на хотела. Две минути по-късно вече стоеше пред главния вход на хотела и подаваше на пиколото номерчето на колата си. Докато вървеше, не си бе позволил да се обърне, ала можеше да се обзаложи, че тя го е последвала.

В този миг чу познатото почукване на токчетата, което отмерваше нейната грациозна походка. Тони не се обърна. По парфюма й обаче усети, че е спряла зад него.

В същия момент му докараха сребристосивия мерцедес. Без да се обръща, Тони протегна ръка назад, хвана нейната и понечи да я отведе до колата си.

Каролайн издърпа ръката си и обясни:

— Ще те следвам с моята кола.

— Няма нужда. Ще те докарам обратно.

— Много е сложно — възрази тя.

— Повярвай ми, няма нищо сложно. — В гласа му прозвуча твърдост. — Живея на десетина минути оттук. — Отвори предната врата.

С очевидно нежелание Каролайн седна на кожената седалка. Тони затвори вратата, заобиколи колата и се настани на шофьорското място.

Докато пътуваха към района на Западния университет, Каролайн седеше неподвижно, без да обели и дума. Гледаше навън през прозореца и вниманието й привидно бе съсредоточено върху улиците, по които минаваха.

Най-после пристигнаха. Той спря пред портата, извади дистанционно управление и набра кода за отключването. Портата се отвори и пред възхитения поглед на Каролайн се появи двуетажна къща в опушеносив цвят с орнаменти в бяло и медночервено. Външното осветление ефектно подчертаваше архитектурата.

Тогава видя пред себе си и табелата с обява, че къщата се продава.

— Къщата ти е великолепна — промълви Каролайн.

Той вкара внимателно сребристосивия мерцедес, затвори портата с дистанционното управление и спря на алеята пред входа на къщата.

— Благодаря — отвърна Тони и загаси мотора.

— Защо я продаваш?

— Повече не ми е нужна. — Това бе истина.

— Но защо?

— Твърде голяма е. А и винаги, когато реша да си легна или дори само да си почина за малко, трябва да се качвам по стълбите до втория етаж.

— Това е къща за цяло семейство — отбеляза със сподавен глас Каролайн.

— Вече нямам семейство…

Тя рязко се обърна към него. В очите й се четеше искрено състрадание.

— Какво се е случило?

— Преди десет години синът ми, който бе едва на осем, загина, когато една моторна лодка се взриви. Четири години по-късно съпругата ми почина от рак. Мисля, че бе загубила желание да живее след смъртта на сина ни и затова нямаше воля да се бори за живота си…

Каролайн се протегна и докосна плахо ръката му.

— Съжалявам. Сигурно си съкрушен.

Той кимна и внимателно се взря в лицето й, върху което отново се изписа познатата му болка.

— Бях съкрушен. Но поговорката, че времето лекува всички рани, е вярна. Рано или късно, човек се съвзема и продължава да живее. Изисква го самият живот.

— От това обаче болката едва ли намалява — прошепна тя.

— Нищо не може да заличи човешките спомени, Каролайн. Ала те уверявам, че болката действително намалява и само от време на време напомня за себе си, като завладява човек с пълна сила. Докато в един прекрасен ден срещаш някого, с когото искаш да споделиш бъдещето си.

— Така ли? — Гласът й бе възвърнал предишната си отчужденост.

— Каквото и да преживее човек на двадесет години, не е толкова тежко, както ако същото го сполети, когато е на тридесет. А ако на тридесет те споходи нещастие, то не е толкова травматизиращо и животът не изглежда така безнадежден, ако си по-възрастен.

Каролайн бавно отпусна ръце в скута си и погледна Тони внимателно.

— Да не би да смяташ, че съм твърде млада, за да изпитам цялата мъка на една загуба!

— На колко години си?

— На тридесет и пет — отвърна му без колебание Каролайн. — А ти?

— На четиридесет и две.

— Твърде млад си, за да бъдеш мъдрец. Вероятно си бил дете-чудо или пък си имал богати родители.

— Нито едното, нито другото. А за да забогатея, работих твърде много. Като теб.

— Да не би да си ходил на работа във фирмата с коса, вързана на опашка?

— Защо не? — сви рамене той.

— Защото преди двадесет години би било невъзможно да си в големия бизнес с подобна прическа.

— Всъщност пуснах косата си да расте едва преди три месеца. А и вече не съм в големия бизнес, затова мога да правя каквото поискам.

Тя се усмихна, после се засмя и повдигна лице към него, сякаш го изучаваше.

— Обзалагам се, че винаги си бил бунтар.

— Това ми звучи като някоя от онези глупави обяви по вестниците: „Бунтар, готов на насилие, стига да е в името на любовта към прекрасна дама“.

Лампите, ограждащи алеята от двете страни, хвърляха отблясъци в златисторусите й коси. Лицето й обаче оставаше в сянка и това му придаваше загадъчност.

Тони докосна устните й с пръст. Присвитите му очи доловиха потръпването й. Прииска му се да я целуне, но не си го позволи.

— Много си красива — промълви само.

Каролайн тръсна глава, сякаш се канеше да възрази, ала преглътна думите си и каза това, което той и очакваше да чуе:

— Благодаря.

— Моля. Няма защо. А и не го чуваш от мен за първи път. Страхувам се, че взех да се повтарям, но това е чистата истина, а не комплимент, Каролайн. — Напрежението растеше. — Утре те каня на вечеря.

— Не мога. Имам делова среща.

Поне му даваше някакво обяснение за отказа си! За Тони обаче, причината не бе достатъчно убедителна. Той я погледна в очите.

— Отмени я. Срещите в света на бизнеса нямат край. Имаш нужда от една отпускаща вечер с превъзходна храна в компания, от която кръвта ти кипва. — Отново докосна устните й с пръсти.

— Говориш и като чревоугодник, и като развратник — прошепна тя и дъхът й опари пръстите му.

Мисълта да сложи устните си на мястото на пръстите разля по тялото му сладостна вълна на възбуда.

— Кажи „да“, Каролайн — помоли с дрезгав глас той. — Утре, в осем.

— Една вечеря и нищо повече, обещаваш ли?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво! Няма да допусна онази нощ да се повтори. Тя бе грешка.

— Страхотен комплимент ми направи, няма що.

— Съжалявам, но наистина беше грешка и не мога да си позволя да я повторя. Никога.

— „Никога“ е безкрайно далеч — отвърна той, а Каролайн го погледна учудено, като се канеше да му възрази. Тони обаче притисна пръсти към устните й и я накара да замълчи. После продължи: — Обещавам да бъда джентълмен, докато и ти се държиш като дама. Но те предупреждавам — само една твоя грешка и правилата на играта се променят!

Усмивката й му вдъхна надежда.

— Ти май си дявал в човешки облик. Омайваш жените и печелиш доверието им, а ако нещо се случи, проявяваш истинската си същност, като се правиш на невинен.

— Точно така — засмя се той непринудено. — Но нима това е толкова лошо? Да не би да копнееш да поемеш вината върху себе си?

— Не съм убедена, че си струва да следя поведението си по време на вечеря.

— Тогава не му обръщай внимание — посъветва я. — Просто се отпусни и се наслаждавай на вечерта. Ще видим до къде ще те отведе…

Тони не устоя на изкушението да я целуне. Той се наведе и докосна устните й със своите. Сякаш го прониза електрически ток. По дяволите, желаеше тази жена безумно! С огромно усилие на волята се отдръпна от нея, запали мотора на колата и даде на заден ход.

— А обецата ми? — смая се Каролайн.

— Ще ти я върна утре вечерта. Нека обецата бъде залог, че ще излезеш с мен.

— Не е честно!

Тони не бе сигурен колко още ще може да се владее. Трябваше да откара Каролайн до хотела час по-скоро! Защото ако дадеше воля на желанията си, щеше да я стресне, изплаши и тогава действително можеше да я загуби завинаги. Насили се да запази спокойствие и да отвърне:

— Честно е! Ако не бях намерил обецата ти, никога нямаше да си я получиш. А и след като вече е у мен, бих могъл да си продупча ухото и да я нося. Вместо това обаче, те моля за една вечер и за разговор с теб. А дотогава смятам да я задържа.

Закачливият й смях изпълни колата. Тони също се засмя от сърце, като съзнаваше, че в живота има твърде малко подобни моменти на искрена радост. Поне този миг щеше да запомни за цял живот.

Помисли, че от него зависи как ще се развият отношенията помежду им от сега нататък и дали тя ще пожелае да бъдат заедно…

Той щеше да се бори! Щеше да използва своя шанс! Съдбата му го дължеше. Дължеше му поне още един-единствен шанс!