Пол-Лу Сюлицер
Пари (16)

16

С Робърт Зара сме се договорили да поддържаме редовни контакти. Той подчерта, че било особено важно да бъде в състояние да ме открие веднага в случай на необходимост, макар и да се съгласи, че това можело да стане и след месеци. В крайна сметка се договорихме от време на време да се обаждам на един телефонен номер в Лае Вегас, просто за да съобщавам къде се намирам и приблизително колко време ще остана там.

От срещата ми със Зара в Насау по време на онзи доста емоционален риболов минават седмици, после месеци. Стигам дотам, че започвам едва ли не да се надявам, че случаят е вече погребан, като почти слагам кръст на единия милион долара, който бях принуден да снеса. Ала очевидно бях задействал една необратима процедура. В началото на декември се намирам в хотел „Феърмонт“ на Ноб Хил и току-що съм приключил срещата си със споменатия по-горе Човек от Сакраменто, когато телефонът иззвънява. Непознат глас:

— Обаждам се от името на вашия приятел, с когото бяхте на риболов в Бимини. Спомняте ли си за него?

— Да.

— Пита дали бихте могли да прескочите до Лас Вегас.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Това няма да ви отнеме повече от няколко часа.

Бързо съобразявам. Какъв смисъл има да се изчаква?

— Мога да замина утре.

— Ще ви бъде запазен апартамент в „Сезарс Палас“.

Поне жестът не може да се отрече! Пристигам във Вегас към обяд и всичко се развива така, сякаш са ме следили със скрити камери дори и в банята: току-що съм взел душ и навличам един халат, когато те пристигат. Трима са, но този, с когото ще разговарям, е около трийсет и пет годишен мъж, латиноамерикански тип, с грижливо подстригана черна коса и черни мустаци, страхотно широкоплещест, макар и в никакъв случай да не е по-висок от мен. Като нищо би могъл да се казва Капоне или Палермо, но тук ще го наричам Хименес.

— Господин Цимбали, нашата задача е да организираме и подкрепяме спонтанните и законни стачки на работниците. В момента работим, а и все повече и повече ще разширяваме дейността си в Южна Америка. Разбрахме, че лично се интересувате от нашата работа.

Има черни, кръгли и малко прекалено близко разположени очи с особен и, искрено казано, плашещ втренчен поглед. Предоставяйки му думата, както правя, донякъде го поставям в неизгодно положение, тъй като се оказва, че е надарен с чувство за хумор колкото миксер. И ако направя грешката да го прекъсна по средата на някое изречение, той го подхваща от самото начало, при това с убийствена сериозност. Очевидно са му наредили да дойде да ми докладва, за да се убедя, че единият милион долара, който вече съм дал, както и вторият, който ми предстои да дам, не са отишли на чиста загуба. И да ми обясни как, защо и при какви обстоятелства той и себеподобните му ще насочат усилията си на първо място срещу интересите на групировката Ховиус-Доналдсън в Чили. А той е въоръжен с изключително подробен списък на въпросните интереси, в който не е пропуснат нито един завод, нито един камион, нито една пишеща машина. Между другото, така успявам да си дам много по-ясна сметка до каква степен Ховиус и неговият шотландски съратник са се утвърдили на чилийска територия. В началото инициативата е била на Ховиус. Любопитна особа е този австроунгарец с аржентинско поданство: макар и да е във възможно най-добри отношения не само с десницата в страната си, но и с почти всички южноамерикански диктатори, той се ласкае и от факта, че е личен приятел на Кастро и че е бил приятел от детинство на Че Гевара, което обаче, според доклада на Лаватер, се нуждае от доказателства. Очевидно Ховиус е убеден, че ще дойде ден, когато „американският империализъм“, за да използваме Кастровия речник, ще отстъпи. Според него в Чили например три четвърти от анонимните дружества принадлежат на една-единствена американска групировка, включваща банките „Рокфелер“, „Интърнашънъл Телеграф енд Телефон“, „Едуардс Банк“, Латиноамериканската банка и съществуващата на теория Чилийска банка, като в добавка подчертава, че печалбите, реализирани от американски компании като „Бетлеем Стийл“, „Анаконда Копър“ и „Кенекът Копър“, превишават повече от четири пъти брутния национален продукт на страната. Ховиус на драго сърце се величае във въображението си като мисионер, ратуващ за латиноамериканското икономическо единство около собствената си персона — за предпочитане и в личен интерес, естествено — и в ущърб на северноамериканците. От политическа гледна точка той е толкова социалист, колкото и Робинзон Крузо, но жена му е едновременно чилийка и левичарка, което е просто смехотворно, като се има предвид, че командва двайсетина прислужници.

— За момента нарочно ги оставяме на относително спокойствие — продължава Хименес. — За да приспим подозрителността им. Така че всичко ще им дойде като гръм от ясно небе. Подготвяме им една стачка, която напълно ще парализира вашите приятели и която ще се проточи, о, ще се проточи…

Ховиус е поел рискове и, което е определено изненадващо, е успял да накара и Доналдсън да поеме такива. Идването на власт на Салвадор Алиенде той явно е приел като признак за настъпваното на нова ера, като сигнал за надигането на прилив, чрез който много лесно може да стигне до пристанището. Според цифрите, до които двамата с Марк успяхме да се доберем, се оказва, че Ховиус и Доналдсън са инвестирали в тази изтерзана страна повече от трийсет милиона долара. Макар и да се отнесе по-скоро отрицателно към факта, че прибягвам до помощта на мафията, организираща и дирижираща заедно с ЦРУ чилийските стачки, Марк Лаватер се съгласи с направения от мен анализ на положението. „Ховиус и Доналдсън са се ангажирали доста сериозно. Все още могат да се оттеглят с цената на загубата на много пари, разбира се, но все пак да се измъкнат от мелето без други поражения. Целта е на първо време да ги задържим в Чили, като ги съблазняваме с възможността да се утвърдят там завинаги, независимо какво би могло да се случи. И тогава ще настъпи момент, в който ще са се обвързали прекалено здраво, за да могат да излязат от играта. Ще им остане единственият изход или да победят, или да умрат; ще бъдат буквално вързани, като няма да имат друг избор, освен да инвестират все повече и повече капитали. А средствата им не са неизчерпаеми. С малко късмет Ховиус може би ще успее да убеди Ял да се намеси, но не ми се вярва това да стане. Ако положението наистина е загубено, Ял ще разбере това много по-добре и много по-бързо от когото и да било другиго и изобщо няма да се поколебае да изостави бившите си съдружници. Франц, твоята роля в цялата тази история ще бъде може би само символична. Но кой знае? Тя може да се окаже също ударът в гърба или капката, която ще накара чашата да прелее.“

Хименес ме гледа и осъзнавам, че от няколко секунди е спрял да говори.

— Всичко, което искам — заявявам, — е да се действа така, че тези хора да бъдат принудени да затънат до гуша, без никаква възможност за отстъпление. Именно в този смисъл трябва да им се устрои клопка.

Черните му кръгли очи с определено обезпокояващо втренчен поглед се вперват в мен с хладно удивление.

— Току-що ви казах, че точно това правим, господине — отговаря той.

* * *

Няколко дни преди Коледа мисълта да остана сам в Калифорния, още повече, че Ли и Лиу ги няма, изведнъж ми се струва непоносима. Операция „Лам“ е в ход, всичко се развива според предвижданията, капанът е подготвен и много скоро ще влезе в действие, така че мога да си позволя да отсъствам. А и все още съм под въздействие на срещата в ласвегаския „Сезарс Палас“; неприятното усещане, което тя предизвиква у мен, ни най-малко не се е разсеяло и в действителност просто не съм на себе си.

На 20-и декември пристигам в Париж и първото, което правя, е да посетя апартамента на авеню „Сегюр“. Попадам на бъдещия тъст, който е съвсем сам. Уведомява ме, че Катрин и майка й не са в Париж. Къде са? Двоуми се дали да ми отговори, очевидно онемял от възхищението и обичта, които храни към мен. „Катрин едва-що навърши осемнайсет години. Оставете я на мира!“ Къде е тя? Подкрепяме позициите си с ред доводи, почти се одобряваме и накрая той ми съобщава, че и двете са в Мароко, по-точно в Маракеш, където ще прекарат коледните празници и където самият той възнамерява да отиде след два-три дни. Скачам в първия самолет и през същия този мрачен и студен декември, който не полага никакви усилия, за да ме отърве от загнездилата се в стомаха ми буца, се озовавам пред Катрин и майка й — и двете по бански костюми, и двете почти еднакво красиви — сред прелестния декор на „Ла Мамун“.

— Вторият ти баща и ваш съпруг, госпожо, ужасно настояваше да прекарам коледната нощ заедно с вас. Е, почти, тъй като ми се струва, че настояваше по-скоро да не идвам. Той издигна барикада с тялото си, но аз преодолях препятствието и ето ме тук. Ще ви разкрия една тайна: щастлив съм, наистина съм безкрайно щастлив, че ви виждам, и е просто невероятен шанс, че ми се случи за мина през Маракеш на път от Бург-ан-Брес за Сиукс Фолс.

Донесъл съм им подаръци — за тъщата някакво порцеланово чудо, боядисано в околностите на Амстердам през 1771-ва, и очарователната тъща, която на всичко отгоре е и колекционер, го идентифицира като оригинален Удо Лоосдрехт или нещо подобно. Заявява, че съм луд е че това е прекалено разкошен подарък. И ме целува така, сякаш ми е родна майка, в резултат на което изпитвам доста необичайно чувство.

Тъй като е все още само 21-ви и бъдещият тъст не е в околностите — освен, разбира се, ако не се е маскирал като камилар, за да ме шпионира, — тримата отиваме на малка обиколка отвъд Атласките планини, право на юг към пустинята и към кътчета като Уарзазат и Тингир. В Тингир хотелът е оборудван с широка тераса, от която се открива възхитителна гледка към оазиса и залезите. Вечерта на пристигането ни майката на Катрин намира възможност да останем за няколко минути насаме.

— Франц, искам да поговоря с вас — казва тя. — Нищо специално, но вие се появявате и изчезвате толкова бързо, че с вас никога не съм сигурна дали ще успея да довърша изречението си. Става дума за Мартин Ял. Франц, оказа се, че от много дълго време познавам Мартин Ял. Знам какво ви разделя и знам много повече, отколкото бихте могли да си представите, но не това е най-същественото. Важното е, че преди известно време със съпруга ми бяхме на една вечеря, на която присъстваше и Мартин Ял. В разговора се спомена вашето име, или поне името на фамилията ви. Мъжът ми едва не отвори дума за вас, но му нанесох под масата такъв шут, който като нищо би осигурил победата на Франция над Великобритания през последния Турнир на петте нации. Мъжът ми не е толкова глупав, колкото изглежда, и замълча, но за сметка на това остана със същото впечатление, което се създаде и у мен: Мартин Ял ви мрази, ненавижда ви с почти параноична омраза, както очевидно го мразите и самият вие. Подобна ситуация не ми е никак приятна, тя ме плаши. Исках да ви кажа две неща, Франц. Първото е да ми помоля да се пазите — Мартин Ял е ужасяващ противник; второто се отнася до двама ви с Катрин. Бих искала да се ожените и мисля, че и самата тя не би възразила против една подобна перспектива, или поне не сериозно. Но и двете с Катрин споделяме едно и също мнение: за момента това е невъзможно, невъзможно е дотогава, докато се намирате в това положение.

* * *

През януари се връщам в Сан Франциско. Случаят с негодника Сидни Лам, с този долен, безскрупулен предприемач, ще приключи окончателно през пролетта.

Времето минава и аз не правя кой знае какво. Ли и Лиу са открили някакъв млад режисьор, който според тях е гениален и който мечтае да създаде един супер-супер-велик филм, чисто действие ще се развива в някакво митично бъдеще, противопоставяйки куп въображаеми светове във фантастична звездна война с цената на невероятни декори и немислими персонажи. Проектът въодушевява до полуда моите жълтурковци. „Не споменахте ли и преди за нещо подобно?“ — „Да, но този път ще го направим. Ще вложим пари.“

Те влагат пари навсякъде и преди всичко в Япония, където са установили връзка с някакво студио за анимация, което планира създаването на пълнометражни анимационни филми за телевизията, предназначени главно за младежката аудитория. Този път става дума за роботи. За роботи всъщност става дума винаги и навсякъде, що се отнася до Ли и Лиу. Напълнили са с тях дома си на Телеграф Хил и складовете си в Бъркли. „Франц, ела да работиш заедно с нас.“ Колебая се и накрая отказвам — не се виждам при роботите.

Времето минава и аз съм напрегнат, обезпокоен и почти уплашен. Отскачам още два пъти до Лас Вегас, където ми докладват — както би докладвала на свой клиент една рекламна агенция — за резултатите от капиталовложенията ми. Събеседниците ми се сменят, ала усещането, което изпитвам по време на срещите ни, остава същото: неумолима ефикасност, насмешливо презрение спрямо аматьора, какъвто съм аз, като освен това в мен все повече и повече се утвърждава убеждението, че съм се забъркал в авантюра, в която нямам място, която надхвърля възможностите ми, която не е по вкуса ми и на която, в крайна сметка, по един или по друг начин непременно ще се окажа жертва. Но е сигурно едно — вече не мога да отстъпя. Каква лудост!

Събеседниците ми се кълнат, че всичко вървяло чудесно, че „в общия контекст на влошаването на икономическото положение в страната“ групата — на-която-й-мис-ля-злото хлътвала все по-дълбоко и по-дълбоко благодарение на стратегия, за която ме уверяват, че предполагала поглъщането на все повече и повече капитали.

„Капитали, които ще бъдат загубени, бъдете сигурен в това, господин Цимбали. Цялата тази авантюра ще им струва много пари.“

Като неизменно подчертават, че държат на обещанията, поети от Робърт Зара от тяхно име. Намек: „Ще се наложи и вие да сдържите вашите, Цимбали, тъй като не сме от хората, на които някой може да забрави да плати.“ Така и предполагах.

 

 

През пролетта Сидни Лам е подследствен и аз напускам Сан Франциско. Заминавам за Бахамските острови. Там съм не по-зле откъдето и да било другаде, за да следя онова, което става в Чили. За да запълня времето си, се посвещавам на повърхностни спекулации, опознавайки все по-сериозно и изтънко механизмите на валутния пазар, като играя с марката срещу долара, залагам на швейцарския франк срещу йената, на флорина срещу долара или срещу златото, след което започвам отново и отново. Забавно е, а и по-малко припечелвам. О, нищо особено, но достатъчно, за да плащам сметката в хотелите и самолетните си билети.

Робърт Зара е напуснал Насау. Вече не му е достатъчно дори и могъщото покровителство на мафията — прекалено на показ е, а това ужасно дразни американската полиция. И начело на истинска армия от стотици наемници той ще установи главната си квартира в просторно имение, същинска частна империя, разположено в сърцето на малка латиноамериканска република, където ще се наложи с финансовото си и военно могъщество до такава степен, че ще уравновесява властта на местния държавен глава, още по-безскрупулен, между другото, и от своя гост. И именно поради тази причина, също между другото, със Зара много скоро ще установи връзка далеч не толкова злопаметното ЦРУ, което ще намекне на изгнаника, че като американец трябва да помага на родината си, осигурявайки на страната, в която е намерил убежище, солидно антикомунистическо покритие. И като заклет патриот Зара ще приеме предложението и ще използва влиянието си в замяна на дискретни посещения на американска територия.

И в тази чудесна приказка ще бъде добро всичко което ще свърши добре.

 

 

Пътувам: заминавам за Лондон, където отивам на гроба в Бромптънското гробище, за да положа нови рози; отскачам до Момбаса, където Жоаким, Чандра и мнозина други ми устройват невероятно сърдечен прием, който в това време на самота стопля душата ми. Жоаким е бил принуден да препродаде бизнеса си с колите под наем, който му завещах, „но всичко върви чудесно“, уверява ме той, пристъпвайки от крак на крак. Научавам също, че се е наел в църковен хор — горките ние! — където пее с куп кикую, високи колкото два банана, наставени един върху друг. Устройва ми тридневно сафари — разходка, но категорично отказва да му платя и грош. Навестявам Чандра, който с присъщата на индусите придирчивост върти своя, всъщност моя бизнес на паралелен валутен обмен. Посвещава се на наистина айнщайновски изчисления, за да пресметне моя дял върху печалбата. „Това са си твои пари, Малки шефе.“

— А Жоаким? Останал е без грош, така ли?

Кимва утвърдително: да се беше съгласил Жоаким той, Чандра, да му помага в управлението… но добре познавам Жоаким, нали? Също толкова нескопосен и в бизнеса, и в живота. „Чандра, не искам тези пари. Дай ги на Жоаким, но не наведнъж. Давай му, да речем, по триста долара месечно.“

Седмица по-късно съм отново в „Сезарс“ във Вегас и ето ти го пак Хименес, човека с очи на ловджийски сокол.

— Господин Цимбали, дойдох да ви уведомя, че развръзката наближава. Вероятно вече сте чели, че в столицата е обявено военно положение, че е имало един военен метеж, но не от особено значение, и че държавният глава е поискал да му бъдат предоставени извънредни пълномощия, каквито са му били отказани. Всичко се развива чудесно.

Вероятно ме карат да настръхна именно последните му думи или пък презрителната самоувереност на този тип, а може би убеждението, че нямам кой знае какво да губя, но заявявам:

— Няма да платя за работа, която не е свършена. Съгласен съм с факта, че през последните месеци хората, които ме интересуват, са загубили и продължават да губят пари в Чили. Но онова, в което се съмнявам, е, че тези загуби се дължат на насочена пряко срещу тях атака, за каквато платих. В действителност те са жертви на създалата се обща ситуация.

Черният поглед ме пробожда.

— И какво предлагате, господин Цимбали?

— Ще платя единствено в случай, че си струва да платя. Искам Ховиус и Доналдсън да се разделят и с последната си риза!

— Необходимо е обаче да се намери подходящ начин, за да се стигне дотам.

Чувам гласа си:

— Има такъв начин.

И излагам идеята си в процеса на конкретизирането й в собственото ми съзнание:

— Групировката на Ховиус и Доналдсън е инвестирала десетки милиони долара, около четирийсет. Загубили са вече немалко от тях — може би четвърт от общата сума, а може би и повече…

— Ще последват нови стачки. Миньорите например продължават да стачкуват. А и при една още по-значителна акция те ще…

— Ще загубят още пари, съгласен съм. И ще продължат да губят дотогава, докато не се оттеглят. Ще бъдат вече не толкова богати, но няма да бъдат разорени. А аз искам да се разорят. Ще платя единствено за разоряването им и за нищо друго!

Поглежда ме с пълно безразличие.

— И какъв е начинът?

— Свържете се с Ховиус — било лично вие, било някой от представителите на бъдещата хунта. Намекнете му, че съществува реална възможност за „латинизиране“ на бъдещата чилийска икономика — това е любимата му идея, — което от своя страна ще позволи на него и на съдружника му, и особено на него, като на аржентинец, да останат в Чили и след смяната на режима, а следователно и да приберат дори повече от ангажираните досега средства.

— В замяна?

— В замяна на десет милиона долара за вас или за хунтата. Това си е ваш проблем.

Мълчание. В стаята срещу мен са трима и се надявам, че нищо върху лицето ми не издава страхотното шубе, което ме тресе.

— А новото правителство, доколкото разбирам, няма да удържи на думата си? — пита Хименес.

Издържам, доколкото мога, без да трепна, погледа му и не отговарям. Но и той всъщност не ми задава въпроса си истински — в известен смисъл разсъждава на глас.

— Познавам Ховиус — благоволява най-сетне да заяви той. — Той е човек, който поема рискове.

Отново следва мълчание, което се проточва. Очите на ловджийския сокол ме пронизват и за първи път не долавям в тях лекото презрение, което винаги съм забелязвал.

— Имам нареждане да удовлетворя всички ваши искания — заключава Хименес.

 

 

И всичко се развива с главозамайваща бързина. На 25-и юли избухва стачката на шофьорите на камиони, към която се присъединяват и всички чилийски шофьори. Два дни по-късно е убит адютантът на Салвадор Алиенде, след което от втората половина на юли до първите дни на септември се ниже поредица от всевъзможни форми на натиск, саботажи и сплашвания. На 5-и септември пада убит и самият Алиенде. Новината за смъртта му не ми е приятна. Във всеки случай нямам никакъв, дори и най-незначителен принос в нея.

Ала още по-неприятна ми е вестта за смъртта на Джон Ховиус — поне дотолкова, доколкото е косвен резултат от предприетите от мен действия. Ховиус умря единайсет дни след Алиенде, но не в Чили, където всички фабрики и предприятия на групировката му са конфискувани и предадени на новите си собственици без никакво обезщетение, а в Аржентина. Паднал от деветия етаж. Не е изключено и да е самоубийство.

Що се отнася до мен, една сутрин ме навестяват в хотел „Британия Бийч“ в Насау, като буквално ме измъкват от леглото. Двама са — умопомрачаващо чисти, млади и с вид на такива, каквито са и в действителност: важни и изключително интелигентни адвокати, преливащи от увереност в самите себе си и в своята кауза.

— Дойдохме да уредим подробностите около плащането, което сте се задължили да извършите според сключената преди няколко месеца устна уговорка.

Терминът „устна уговорка“ очевидно ни най-малко не ги притеснява. Кимвам утвърдително.

— Ставаше дума за сума от един милион долара.

Те също кимат, и то изключително любезно:

— Вероятно грешите, господин Цимбали. В резултат на извършването на допълнителните услуги, които сте поискали от нашите клиенти, понастоящем хонорарът им възлиза на три милиона долара.

Поглеждам ги и казвам:

— Дайте ми един час.

И един час по-късно платих. Те явно бяха отлично информирани за платежоспособността ми и за максималното, което можеха да поискат от мен. И да се пазаря с тях би било все едно да вляза в спор с морето, но с тази разлика, че морето не може да ви бутне от деветия етаж.

 

 

Ховиус — мъртъв; Доналдсън — разорен или почти разорен, в което успявам лично да се убедя; Мартин Ял е също засегнат, поне дотолкова, доколкото е държал двайсет процента от акциите на групировката чрез обичайното фиктивно посредничество; самият аз съм също разорен, като вече разполагам с едва една десета от онова, което съвсем доскоро притежавах — такава е равносметката.

Определено не е от онези, с които човек би могъл да се похвали.

Тазгодишният октомври в Ню Йорк е тих и слънчев. През деня се разхождам в Сентрал Парк или бродя из Манхатън, „сърцето на града“, подобно на безстопанствено псе сред тълпата, която щъка в дъното на каньоните издълбани от фасадите на свръхмогъщи банки. Открил съм сметка в „Чейз“ единствено заради удоволствието да си внушавам, че съм неин клиент, но въпросната сметка е вече по-скоро теоретична. Малко ми е тъпо и засега всеки ден от седмицата е моят Черен петък, в резултат на което виждам Уол Стрийт такава, каквато е в действителност — тясна и отблъскващо мръсна уличка. И всяка сутрин си казвам, че трябва да направя нещо, независимо какво, като използвам последните си капитали за — знам ли и аз!? — да отворя ресторант или пък да създам нова религия, която ще ми донесе куп пари от членския внос и от даренията, а да не говорим, че не плащаш никакви данъци, след като те обявят за Господ.

Независимо какво…

И моментът се проточва.

Но ето че има идеи, които човек предчувства; идеи, които предусеща така, както забелязва носещ се насреща му от дъното на огромна равнина конник… Или вече не толкова поетично казано — идеи, които чисто и просто ви се изпърдяват в лицето.

Мотая се из Гринич Вилидж, прехвърлям се от пейка на пейка на „Вашингтон Скуеър“, наблюдавайки странните черни катерички. Малко преди това съм извършил всекидневното си поклонение в Нюйоркската фондова борса и си давам ясна сметка, че вече съм сдал или почти съм сдал багажа. В момента Танцът на Цимбали не наподобява дори бавен валс.

Казва се Дейвид Съсман. Твърди, че е художник и е такъв почти колкото съм и аз, с тази разлика, че поне различава цветовете. Бъбрим за това-онова. Черпи ме една бира на Авенюто на двете Америки; аз го черпя втора в порториканския квартал, която той ми връща някъде около „Мейсис“, за която пък аз не му оставам длъжен на Петдесет и осма улица. Преди да се натряскаме окончателно влизаме в „Гугенхайм“ и се блещим срещу висящите по стените дивотии и накрая Дейвид ме кани на вечеря у дома си в Бруклин, където живее семейството му, което е еврейско от австрийски произход, точно както и майка ми. Все така по силата на случайността там се запознавам с дошлия също на семейна вечеря брат на Дейвид, Леонард, останал сам в Ню Йорк, след като жена му заминала за няколко дни при родителите си в Охайо. Именно така и започва цялата история, задействана от все същия налудничав и съвършено непредвидим механизъм. Леонард ми казва през смях: „If you’re looking for a job, ако си търсите бачкане, то най-малко аз бих могъл да ви помогна, тъй като съм в Маразма.“ Моля го — в действителност това ни най-малко не ме интересува! — та го моля от чиста любезност да ми обясни що за чудо е въпросният Маразъм. Той ми обяснява и ето, че това се случва!… Идеята, която обмислям точно в този момент, не просто блясва, а буквално се взривява в съзнанието ми.

Кой, по дяволите, би могъл да предвиди, че подобна идея ще ми донесе не по-малко от шейсет и пет милиона долара и тъй дълго жадуваната чест да се срещна в мъжки двубой с Негово Банкерско Величество Самия Мартин Ял!