Пол-Лу Сюлицер
Пари (14)

14

Предшестващите заминаването ми за Насау дни бяха едновременно напрегнати, вдъхновяващи и от време на време особено приятни. Напрегнати бяха в момента на обявяването на втория търг за продажбата на бистрото на Ландау, на закупуването му от мен и на последвалото споразумение за продажба, което сключих със собствениците на питейни заведения. Вдъхновяващи бяха дотолкова, доколкото различните операции се покриваха с конкретизиралото се точно навреме математическо заключение на план, съставен почти цяла година по-рано.

А особено приятни бяха по една съвсем проста причина на име Катрин.

В крайна сметка тя все пак се завърна от обиколката на гръцките острови, от престоя си в Щатите и от всевъзможните си странствания и аз, предупреден за деня на пристигането й на „Роаси“ от двете симпатични чернокожи белачки на картофи във Фурнак, отидох да я чакам на летището, придружен от единствения намиращ се по онова време в Париж карибски оркестър, докато сам, подпомаган от неколцина статисти, носех осемметров плакат, оповестяващ с огромни букви: „КАТРИН, АЗ СЪМ ТУК!“

Постигам известен успех, най-вече пред семейството й, което виждам за първи път — в случая една майка и един тъст, като последният ме гледа особено накриво.

— Намирам — заявява бъдещият тъст, — че подобни прояви са детински, гротескни, обидни и, общо взето, крайно неуместни.

— Излишно е да ми благодарите — отговарям. — Но сте много мил все пак.

И без да му оставя време да се възпротиви, най-изненадващо го почитам с една синовна прегръдка. Мимоходом долавям аромата на шери и се усмихвам.

— И малко нещо алкохолик, а?

Мигновено лъхва студ. Катрин се блещи предупреждаващо насреща ми, но според мен й се иска да прихне. Майка й има съвършено същите очи и ме оглежда с весело любопитство. Казва ми, че Катрин вече й е говорила за мен, и пита дали все още живея в Хонконг.

— В момента се премествам. Мога ли да ви поканя и тримата на вечеря?

Не, бъдещият тъст не иска, не иска дори да чуе за подобно нещо. А на обяд? Нито на обяд. Нито утре. Нито в близките дни. Питам:

— А след две седмици ще бъдете ли свободен?

Предчувствам, че ще ми отговори отрицателно, но в същия миг се намесва майката на Катрин. Защо по-добре не отида на вечеря у тях следващия четвъртък? Научавам, че живеят във VII-ми район, че фамилното им име е Джефри благодарение на бъдещия тъст, който има втори брак с бъдещата тъща, че притежават апартамент зад „Инвалидите“ и че разполагат с доста пари, от която и страна да погледнеш. Подозирах нещо такова и по-рано: човек не отива на почивка на Бахамските острови с приятели на Сюзи Кендъл, ако сам не разполага с малко джобни пари.

На вечерята бъдещият тъст продължава все още малко да ми се мръщи — той е англичанин с определена склонност към портото, — но между другото се оказва значително по-малко неприятен, отколкото на пръв поглед. Проявява дори тактичност и докато Катрин изчезва в дълбините на дванайсетстайния апартамент под предлог, че иска да се среши, преди да ме изпрати, той също ловко ме измъква.

— Мога ли да ви наричам Франц?

Приликата между Катрин и майка й не се ограничава единствено с очите. Би могло да се каже, че това е едва ли не същата жена, но с двайсет години по-възрастна.

— Франц, вече ви споменах, че Катрин ни е говорила за вас. Тя е още млада.

— Знам.

— Вие също.

— Знам.

— Тя ни каза, че преследвате нещо. След пари ли тичате?

Съвсем случайно документът се оказва в мен. Но не е случайност, че именно този ден се бях разпоредил да преведат парите ми от швейцарската банка в една банка в Насау. Та изваждам документа от джоба си и го подавам на госпожа Джефри, бивша Варлес. „Четири милиона и сто хиляди долара.“

— Не, госпожо, не тичам след пари.

Взира се в документа и не вярва на очите си.

— Наследили ли сте тези пари?

— Не.

— Спечелили ли сте ги? Наистина ли са ваши?

— Мои са и съм изкарал с труд всеки цент. И никой на този свят няма никакво основание да иска да ме вкара в затвора.

Мълчание.

— Боже мой! — възкликва тя най-сетне.

Става, приближава се до мен и с леко натискане по рамото ме принуждава да остана на мястото си, виждайки, че на свой ред се готвя да се изправя. За няколко секунди застава пред един от прозорците, гледащи към авеню „Сегюр“, а аз я наблюдавам с удивление. После тя отново сяда.

— Вие… Толкова сте млад, наистина, въпреки всичките тези пари. Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

Смущава ме самата формулировка на въпроса й — не съм убеден, че разбирам за какво става дума.

— Катрин е права — казва тя. — Вие безспорно преследвате нещо, което не е никак лесно да бъде достигнато. Внимавайте, моля ви.

Гледам я с изумление. В този момент се появява Катрин и двамата излизаме. През следващите дни сме почти неразделни и тя ме изпраща до самолета за Насау — без плакат.

 

 

Излизам от Насау към десет часа, плащам два долара такса на моста и навлизам в Парадайз Айлънд.

Турчина не е преувеличил: Робърт Зара е наистина в центъра на фантастична охранителна система. Преминавайки външната ограда на път към него, ме спират още два пъти, като всеки път ме претърсват и се уверяват в самоличността ми. От какво толкова се страхува тоя, по дяволите? Да не го нападне дивизия на морската пехота, що ли?

Зара е любезен мъж с приятна външност, който ме оглежда с известно любопитство.

— Турчина ми каза много хубави неща за вас.

— И то при положение, че все още не всичко му е известно.

Колебае се, леко объркан от хумора ми или от онова, което го замества.

— Цимбали истинското ви име ли е?

— Безспорно.

— Италианец?

— Французин.

— Но от италиански произход, разбира се…

Щом му доставя удоволствие… „Точно така — отговарям. — Баща ми, или по-точно родът на баща ми, е от Флоренция.“ Озъртам се. В непосредствена близост до басейна стоят четирима телохранители, въоръжени с огромни, напъхани в гръдни кобури пищови и с радиостанции. Бях забелязал най-малко още шестима в градината, без да се смятат онези при входа, като на първия етаж на къщата би трябвало да има най-малко още двама, въоръжени с пушки с оптически мерници.

— Няма от какво да се страхувате — усмихва се Зара.

— За тях се страхувам. Представете си, че взема да се нервирам — отвръщам. — Е, малко раничко е за дайкири, но с удоволствие бих пийнал един портокалов сок.

Донасят ми чаша, лед и ми наливат портокалов сок от огромен термос от масивно сребро.

— Слушам ви — кимва Зара.

Оставя ме да говоря цели десет минути, без нито веднъж да ме прекъсне, без да зададе нито един въпрос, без да прояви някакъв особен интерес, но и почти без да откъсва поглед от мен дори и за да запали пурата си. Озадачава ме нещо в начина, по който мърда ръцете си, но то е до момента, в който осъзнавам, че извършва всяко движение, без изобщо да поглежда пръстите си, които живеят сякаш свой собствен живот.

Млъквам. Той дръпва от пурата си, проследява с поглед дима и най-сетне пита:

— И кой ръководи компанията, на която искате да причините толкова зло?

— Джон Ховиус и Джеймс Доналдсън.

— Познавам бегло Доналдсън.

— Знам. Проверихме: срещнали сте се преди три години в Лондон. А проверихме в случай, че бихте могли да имате някакви общи интереси или с него, или с Ховиус. Но очевидно не е така. И ако изобщо имате някакъв интерес да ги предупредите за онова, което им готвя, то той напълно ми убягва.

Усмихва се.

— Добре сте информиран.

— Не съм дошъл с празни ръце.

С крайчеца на окото си изведнъж забелязвам как телохранителите застават нащрек и се хващат за пищовите си, озъртайки се предпазливо. Минават няколко секунди, през които очаквам да се разрази същинска касапница, но не се случва нищо. Онези леко се размърдват, след което изпадат отново в първоначалната си неподвижност, подобно на отлично обучени стражеви песове.

— Не мога да ви отговоря веднага, естествено — казва Зара, който дори не обръща глава. — Трябва да поразмисля, да поговоря с приятелите си. Колко време ще останете тук?

— Колкото е необходимо. Отседнал съм в хотел „Британия Бийч“.

— Дайте ми три дни. Аз ще ми потърся.

Кимвам. Телохранителите ме придружават и преминавам последователно няколко отбранителни линии подобно на парламентьор, дошъл да връчи ултиматум.

Питам се дали наистина си заслужава да свиеш двеста милиона долара.

 

 

Бахамският архипелаг включва неколкостотин острова и островчета. Влизащата в него островна група Бимини е разположена най-близо до американското крайбрежие на Флорида — на не повече от осемдесет километра. Откривателят на Флорида, испанецът Понс де Леон, е бил убеден, че там се намира легендарният „Извор на младостта“. В действителност, по причина на топлите води на минаващия в непосредствена близост Гълфстрийм, това е раят на ловците на едри риби. Там Хемингуей е пресушил няколко бутилки и е създал „Старецът и морето“.

— Ловили ли сте досега риба-меч?

— Не съм улавял дори сардина.

Седя на кърмата на една яхта в нещо като зъболекарски стол и до мен, в напълно идентично съоръжение, се е настанил Робърт Зара. Връчили са ни рибарски пръчки или нещо подобно, с една дума — пособия за риболов.

— Нищо чудно да уловите някоя риба-меч — отбелязва Зара. — А може и баракуда или бял марлин, или сейл, или уахо, или кингфиш, или пък тон, а защо не и гигантски син тон.

— Не ми рецитирайте списъка на доставките, ще се задоволя с менюто. Искам преди всичко да уловя един шотландец на име Доналдсън и един аржентинец на име Ховиус.

— Нещо лично?

— Щом вие го казвате.

Зара запалва пура, оставя въдицата си с отегчен вид и промърморва:

— Получих отговор. Той е положителен, решихме да приемем предложението ви. Но при условие, че удвоите финансовото си участие.

— Не разполагам с толкова пари.

— Това е ваш проблем.

— Откъде искате да ви намеря два милиона долара?

Да разговаряш делово с него е все едно да се опитваш да убедиш един парцал за миене на под да стане компютър. Слагам ръкавиците и точно в този момент се разнася вик. Не успявам дори да се обърна, за да видя какво става: двата носещи се с невероятна скорост към нас катера са изскочили от скривалището си накъде сред върволицата от островчета, известна под името Кат Кай. Вълнорезите им порят виолетовата вода, вдигайки огромни вълни; вече са на около половин морска миля, на деветстотин метра от нас. На борда на яхтата появата им предизвиква ако не паника, то поне трескава суетня. Даже не ми остава време да възкликна тъпо: „Какво става?“ или да изтърся друга подобна дивотия — буквално ме изтръгват от зъболекарския стол, сграбчват ме като вързоп и ме пренасят в един салон, целия в жълточервеникава кожа и дърворезби; същата участ сполетява и Робърт Зара, който я приема съвършено спокойно. Дръпнал е за първи път от пурата си на палубата, седнал на зъболекарския стол, сега дръпва повторно, настанил се вече на едно канапе. Над главите ни се разнасят глухи удари, сякаш горе на палубата тежководолази са си устроили бал. Двигателите на нашата яхта започват да работят на пределна мощност и поне доколкото успявам да си дам сметка, ние се омитаме от района със скоростта на метеорит.

— Забавно, нали? — подхвърля Зара.

— Същинско удоволствие. Наистина ли стрелят по нас?

— Опасявам се, че да. Шампанско?

Чернокож прислужник отваря бутилка „Дом периньон“.

— Това е американската полиция — пояснява Зара. — Или пък крайбрежната охрана, или ФБР, или ЦРУ, или Тексаските рейнджъри, Дивата орда или пък Адвентистите на Седмия ден… Кой ги знае. Случва ми се на всяко второ излизане. Но развлеченията са толкова малко.

Отпива от шампанското.

— Та докъде бяхме стигнали, Цимбали? А, да, приемаме участието ви с два милиона долара, от които единият трябва да заплатите в аванс. Накратко, вашата теория е следната: една компания, на която й мислите злото, има особено големи интереси в дадена латиноамериканска държава; тя е свързана със сегашните управници и благодарение на тези свои връзки е успяла да вземе надмощие над всевъзможните американски конкурентни компании. Това са фактите. Да се върнем сега на вашата хипотеза: според вас рано или късно сегашното правителство ще бъде свалено и в Щатите доста хора, както в определени официални кръгове, така и в други среди, с които се предполага, че съм свързан, вече действат в тази насока. Така ли е?

— Да.

— Чудесно. И вие бихте искали под прикритие на падането на правителството, ако се стигне до такова, разбира се, групировката, на която имате зъб, не само да бъде изхвърлена от въпросната латиноамериканска страна, чието име не съм споменал, но и това да бъде придружено с възможно най-големи финансови загуби. Така ли е?

— Така е.

— Бихте желали например в случай, че хората от споменатите преди малко от нас американски кръгове решат да използват, да речем, една стачка на шофьорите на камиони, за да съсипят икономиката на страната, то тази стачка да засегне на първо място групировката, на която мислите злото. Така ли е?

Над морето отново е тихо. Яхтата намалява скорост и продължава пътя си с равномерен ход.

— Така е.

— И само заради това вие сте готов да помогнете с два милиона долара осъществяването на този, нека го наречем „антикомунистически кръстоносен поход“?

Никога до момента идеята ми не ми се бе струвала по-налудничава. Но отговарям:

— Стига да успея да намеря още един милион долара.

Робърт Зара се усмихва.

— Ще намерите, сигурен съм в това. Току-що вие влязохте в съюз с хора, за които поетите задължения са свещени, и особено онези, по отношение на които самите те са заинтересована страна. И така, сега, след като се споразумяхме, още нещо: не можем, разбира се, да гарантираме датата на операцията.

— Ще чакам толкова, колкото е необходимо.

Поглежда ме с любопитство.

— Били ли сте някога в Сантяго де Чили?

Поклащам глава.

— Не.

 

 

Първата ми грижа след пристигането в Насау е да прескоча до банката, в която са преведени стоте милиона на господин Хак и четирийсетте и два милиона, представляващи печалбата върху спекулацията със златото. Съгласно желанието на самия господин Хак, изисквам стоте милиона да бъдат незабавно преведени в някаква банка във Филипините, което и се прави. Но четирийсетте и два милиона долара са все още тук и за момента нямам никаква представа какво трябва да правя с тях.

Указанията на господин Хак бяха изрични: възможно най-бързо да преведа първоначалната сума от сто милиона долара във Филипините, откъдето той най-вероятно е възнамерявал да ги прибере, за да ги върне чисто и просто на мястото им. Ала така и няма да узная никога нищо повече и не е изключено стоте милиона и до днес да се намират на онази сметка в Манила, по която ги преведох. Господин Хак беше поискал от мен на първо време да замина с онова, което наричаше „Печалбата“, в някоя латиноамериканска страна. Предвиждаше това да бъде Аржентина, но аз настоях срещата да стане в Насау. Тогава той ми каза: „Отидете в Насау, отседнете в хотел «Британия Бийч» и чакайте. Някой ще ви се обади.“ Но кой? В Насау съм вече повече от седмица и нищо не се случва.

Нищо, освен факта, че дните бавно си минават. На 3-и октомври наистина ми се обаждат по телефона, но това е Марк Лаватер.

— По дяволите, Марк, четири часът сутринта е!

— Съжалявам. Исках просто да разбера дали има нещо ново.

— Свързах се с оня тип и те са съгласни.

Мълчание.

— Започна се значи — промърморва накрая Лаватер. — И кога се очаква да стане?

— Не знаят.

— Ще бъда в Ню Йорк, където ще се видя с интересни хора. Защо не вземеш да прескочиш до Манхатън?

— Може.

— Ще бъда в „Сейнт Реджис“ от 8-и и ще остана най-малко три дни. Опитай се да дойдеш.

Е, да, но преди това би трябвало въпросният „някой“ да ми се обади! Все пак не мога да чакам месеци или години неизвестния пратеник на господин Хак, който като нищо може и да не се появи. Спомням си за трупа, хвърлен за храна на акулите. Ами ако окончателно е прекъсната връзката между мен и господин Хак или между мен и наследниците му, за които е била предназначена Печалбата? Ами ако предположим, че са били екзекутирани и сега палачите им решат да се заемат с мен? По гърба ми изневиделица плъзват вадички ледена пот.

— Франц?

— Размишлявах. Дадено, ще бъда при теб на 10-и вечерта.

— Тъкмо ще вечеряме заедно. Ще те чакам.

И минават още две седмици, през които напрежението ми все повече и повече нараства. Вече съм взел решение да напусна Насау, независимо дали ще ми се обадят, или не. Първоначалната ми идея е да държа в течение за движението си банката, която винаги би могла да ме открие, но се отказвам от нея, тъй като това би предположило не само създаването на прекалено сложна съобщителна система между банката и хотел „Британия Бийч“ като място на срещата, но и почти би сложило край на подобието на полулегално съществуване, което водя от две години насам. Не знам какво да правя.

Турчина, Уте и техният ескорт от голи баядерки отдавна са напуснали Бахамските острови и са се прибрали в Лондон. На 8-и Турчина ми се обажда, за да разбере, ако се вярва на думите му, има ли нещо ново около мен. Уверявам го, че съм в пълна форма, което е по-скоро оптимистично като твърдение, защото в главата ми цари пълен хаос, като се започне от отхвърлящата най-безгрижно всичките ми покани Катрин и се свърши с дължащото се на безрезултатното чакане подобие на страх, минавайки междувременно през пълната ми самота и раздразнението, което изпитвам спрямо самия себе си заради ангажирането ми в безумната авантюра със Зара, с приятелчетата му от мафията и с дявол знае още кого.

На 9-и резервирам място в самолета за Ню Йорк. Решението ми е категорично — заминавам. Оставил съм най-подробни указания както на банката, където кротуват четирийсетте и два милиона и нещо долара, така и на хотел „Британия Бийч“. Те ще трябва да приемат всички телефонни обаждания на мое име, а аз ще се свързвам с тях всеки ден в осем вечерта, независимо къде се намирам.

Щура работа, но какъв друг начин да измисля?

Две очакващи мъжете си американки ме виждат тъжен и самотен и веднага ме обсаждат; съпротивлявам се ожесточено и ето че през нощта на 9-и срещу 10-и тримата тъкмо вечеряме заедно, когато идват да ми съобщят, че по телефона ме търси някакъв луд доктор.

— Кой?

— Лудият доктор.

Човек най-малко би се озадачил.

— Прехвърлете разговора в стаята ми.

Горе, след като затварям вратата и изчаквам обичайните манипулации на телефонистката, още с вдигането на слушалката чувам смразяващ кръвта писък. След това се разнасят викове за помощ, трясъкът на автоматен откос и накрая агонизиращо хъркане.

После ехиден глас произнася:

— Тук е сатанинският доктор Фу Манчу и неговият подъл съучастник и братовчед. Как ше шувствува Фланц, нашият млогообишан и достопоштен плиятел?

Затварям очи от раздразнение. Ако ми бяха подръка, веднага щях да ги удуша.

— Не можехте ли да се обадите по-рано, негодници такива?

— В Сан Франциско сме и си търсехме апартамент. Носят се слухове, че си имал малко пари за нас.

 

 

На 10-и съм в Ню Йорк, срещу мен седи Марк Лаватер.

— Почернял си.

— Нямах друга работа.

Заврели сме се в малък италиански ресторант, където пиците са повече от отвратителни. „Преди петнайсет години беше още по-страшно — пояснява Марк като извинение. — Би трябвало по-често да идваш в Ню Йорк.“

— Е, а интересните хора, с които си се видял?

— Пълно мълчание по линията — неми са като риби. Всичко е строго поверително, свръхсекретно. И доказателство за това е, че освен директора на ЦРУ в течение са само „Тайм Магазин“, „Вашингтон Поуст“ и двеста-триста журналисти. Дават на Алиенде най-много една година живот. Увериха ме, че те също щели да използват стачката на шофьорите. Така че твоята ненормална идея започва постепенно да се оформя.

— Кои „те“?

— Ами чети вестници: ЦРУ, Ай Ти Ти, мафията, всички — същински панаир. Излишно е да ти изброявам по-нататък.

— Престани да се правиш на палячо, Марк.

— Нямам ни най-малко желание да се правя на палячо, ни най-малко. Иска ми се по-скоро да се издрайфам, но причината определено не е в пицата. И знаеш ли защо? Защото ми се повдига от онова, което явно ще се случи в Чили, ето защо. Дали да не отидем да вечеряме другаде?

— Обвързах се със Зара и вече и дума не може да става за отстъпление. Не и с тези типове във всеки случай.

— Но защо ще отстъпваш? Ако приемем, разбира се, че можеш да го направиш. Нямаш повод за отстъпление. Ти просто използваш ситуацията, а не я създаваш. И без теб всичко би се развило по абсолютно същия начин. Ела, да се омитаме оттук, наистина ми се повдига.

Неговото „адски готино италианско ресторантче“ се намира недалече от „Стейтлър Хилтън“. Прекосяваме фоайето на хотела и излизаме пред „Медисън Скуеър“, където един конен полицай контролира излизането на зрителите от някакъв мач по не знам какво си. Двамата с Марк се отправяме пеша към Таймс Скуеър по обезлюдяващите със застрашителна бързина тротоари. Въпросът му ме заварва съвършено неподготвен.

— Защо не се ожениш за нея?

Явно изглеждам сащисан.

— За кого?

— За Катрин Варлес.

— Не знаех, че я познаваш.

— Видях ви заедно в „Режин“. Освен това познавам майка й.

Улиците на Манхатън са вече съвършено пусти, като се изключат няколко изолирани групички хипита и чернокожи. Чувство за несигурност. Трябваше да вземем такси.

Излизаме на Таймс Скуеър, където оживлението е по-скоро относително, и без да се договаряме, сякаш и двамата залагаме на това кой ще отстъпи първи, продължаваме към „Сейнт Реджис“. Странен град, където да тръгнеш пеша по улиците след осем часа, е истинска авантюра.

На следващия ден вземам самолета за Сан Франциско.

 

 

На летището в Сан Франциско виждам висок около два метра и половина полицай и в подножието му, точно до него — две сивкави, наподобяващи чудовищно издути кървавици създания в маоистки туники, с яркочервени конусовидни шапки и дълги, влачещи се почти по земята плитки. Напомпаните като че ли с хелий кървавици се втурват към мен, прегръщат коленете ми, след което се просват ничком и с трескаво, граничещо с безумие благоговение целуват краката и ръцете ми, като при това надават непоносимо остри писъци. Приличат на китайски шпиони и носят непроницаеми черни очила. Огромният полицай ме поглежда доста странно.

— Ваши приятели ли са?

— Аз съм ги отгледал. Още от самото им раждане. Хайде, куш долу!

Тримата, кървавиците и аз, излизаме и се качваме в един ролс-ройс „Силвър Шадоу“. Питам:

— Необходим ли беше този цирк наистина?

— Нещастни Ли и Лиу пливетствуват най-шърдешно доштопоштен Фланц и му шелаят добле дошъл в Шан Франшишко — пропищява Ли (или Лиу).

— Страшно много ни се искаше да видим физиономията ти онзи ден в Насау, когато ти се обадихме — добавя Лиу (или Ли).

Двамата притежават хубава дървена къща на Телеграф Хил, построена веднага след земетресението в началото на века. В съседство се намират две ателиета на художници; непосредствено до тях живее един скулптор, чиято единствена специалност е извайването на кутрета на лявата ръка — започнал с изработването на собственото си кутре в естествени размери, което продал на един тексасец за сто долара (не истинския си пръст, а отливката, естествено); продал следващия, но вече триметров, за пет хиляди долара, а понастоящем работел над един деветметров, за който се дърляли сума музеи на модерното изкуство, като последното предложение било за сто хиляди долара. Малко преди къщата на Ли и Лиу живее една писателка заедно с куп кучета; срещу нея живеят трима актьори и една балетна трупа, която в момента на пристигането ни тъкмо репетира. Ли и Лиу ме представят на всички и ме въвеждат в дома си. Той е триетажен и разкошно мебелиран, като от последния етаж през огромна остъклена стена разкрива необятна гледка към Сан Франциско Бей, Голдън Гейт и Бей Бридж, като се вижда чак до Саусалито.

— А от другата страна може да се види Чайнатаун.

— Върхът! По наем ли сте я взели, или сте я купили?

— Отначало под наем, а преди три дни, когато получихме парите, я купихме.

Поглеждам към Голдън Гейт и само за няколко секунди несъществуващата допреди малко мъгла бързо обща структурите му. Обръщам се — Ли и Лиу са съблекли туниките, които са в тон с тапицерията на ролса, както и използваните за подплънки безброй възглавнички, и ми се усмихват — отново стройни и гъвкави.

— Радвам се, че ви виждам, клоуни нещастни! Смятах ви за покойници.

— И ние се радваме.

— Защо не ми казахте по-рано, че парите са били за вас? Нали наистина са за вас?

— Да, за нас са.

Това е един от редките случаи, когато ги виждам сериозни. Обясняват ми онова, за което до известна степен и сам се бях досетил: Хак е — или е бил, тъй като не знаят нищо за съдбата му — техен чичо и тримата се договорили да напуснат заедно Хонконг, като първоначално идеята на Ли и Лиу била просто да отидат другаде, за предпочитане в Съединените щати, с едничката цел да създават филми другояче, а не само с помощта на порои хемоглобин. Те уведомили господин Хак за евентуалното си заминаване и за тяхна най-голяма изненада разбрали, че господин Хак също иска да напусне Колонията. Чичо Хак им се сторил доста загадъчен и им дал безброй съвети, от които те не разбрали нищо друго, освен че работата била изключително сериозна. Подозирали, естествено, че имало нещо не съвсем нормално, но не знаели точно какво. Чичо Хак настоял да не отиват направо в Калифорния, а да минат през Европа — през Лондон или през Париж например — в случай, че някой би тръгнал да ги преследва. „Нищо не разбрахме, но чичо Хак не обичаше да му противоречат.“ Те най-послушно изпълнили всички негови нареждания, извличайки дори огромно удоволствие от собствената си добросъвестност, като с неподправено въодушевление си играли на преследвани шпиони, прелитайки половината свят. При пристигането си в Ню Йорк намерили съобщение, в което от тях се искало на първо време да избягват крайното си местоназначение, Лос Анджелис, и им се препоръчвало да отидат по-скоро в Сан Франциско, където чичо Хак трябвало да се присъедини към тях.

— Но той не дойде.

Разказвам им за посещението си в безлюдната къща в Новите територии, но без да им споменавам за пиршеството на акулите. Ли и Лиу са далеч по-малко откачени, отколкото изглеждат на пръв поглед. „Чинг е изчезнал, така ли?“ — „Безследно.“ — „Значи работата е сериозна.“ По тяхна молба им разяснявам цялата операция със спекулирането върху златото.

— Какво е конвертируемост?

Гледат ме с кръгли от изумление очи, което за китайци не е никак лесно: значи чичо Хак е взел „назаем“ сто милиона долара, използвал ги е, за да спекулира, като е възнамерявал да върне въпросните сто милиона след приключване на операцията, така ли?

— Значи нищо не е откраднал, щом е искал да върне парите или пък щом ги е върнал.

— Това, което той направи, не е съвсем законно. А и не знам дали е върнал парите, или не.

— Искаш да кажеш, че сега дори и ти не можеш да прибереш тези пари, стоте милиона, които са във Филипините?

— Преведох ги на сметка, която не е моя и върху която нямам вече никакви права. А и не искам да имам. За мен това са изгорели пари.

Съгласяват се. Двоумят се.

— Мислиш ли, че вече можем да заминем за Лос Анджелис?

Откъде да знам? Нямам никаква представа какво е станало с Хак, неизвестни са ми и съображенията, които са накарали дявол знае кого да изпрати Ли и Лиу по скоро Северна Калифорния, отколкото в Южна.

— Ще останем тук още известно време — решават Ли и Лиу. — Споменаха ни за някакъв, който възнамерявал да прави голям научнофантастичен филм, нещо като война на световете, и който живеел наблизо. Бихме могли да работим с него.

Със своите четирийсет и два и нещо милиона долара те биха могли не само да живеят, без да работят, но да създават и собствени филми. Ала очевидно все още не го осъзнават или може би смятат, че тези пари принадлежат повече на чичо Хак, отколкото на тях. Но това е техен проблем. Моят няма нищо общо с него. Когато Ли и Лиу ми съобщиха по телефона, че ме чакат заедно със своите четирийсет и два милиона и нещо, и то точно в Сан Франциско, аз не можах да скрия удивлението си. Отговорих им, че мястото на срещата ни е от взаимен интерес, и това всъщност не е много далече от истината, като ги уверих, че предпочитам Сан Франциско пред всички американски градове, с изключение на Ню Йорк.

Ала истинската причина е, че тук живее Сидни Лам, номер Шест в списъка ми. И благодарение на остъклената стена на третия етаж на дома на моите приятели установявам, че в действителност Сидни Лам се намира на разстояние един пушечен изстрел от мен.

Както в буквален, така и в преносен смисъл!