Пол-Лу Сюлицер
Пари (15)

15

Кантората му се намира в Калифорния, близо до „Транс Америка Билдинг“, а самият той живее в разкошен апартамент с панорамна тераса, гледаща презабавната Ломбард Стрийт, една изцяло застроена с червени тухли улица, която, виейки се като мъртвопиян кротал, прави всичко възможно, за да се спусне по един четирийсетградусов наклон.

Вече сме се срещали, но опасността да ме познае е толкова незначителна, че може спокойно да бъде пренебрегната: това се случи на 27-и август 1956 година, а тогава бях едва осемгодишен. Лам дойде да се види с баща ми и наистина се видя с него, като дълго го убеждава нещо, и то в самото навечерие на смъртта му. Това посещение остана завинаги в паметта ми по причина на една особено силно поразила ме сцена. Вече споменах, че Капила — къщата, която притежаваше баща ми в Сен-Тропе, в която съм се родил и където той умря, има формата на подкова, отворена към памплонския плаж. Кабинетът на баща ми се намираше в края на лявата извивка на подковата, ако човек застане с лице към морето. Лам беше заедно с баща ми във въпросния кабинет през ранния следобед на 27-и август, а аз минавах през градината на връщане от басейна или от плажа, изпреварвайки с няколко десетки метра майка ми, която разговаряше с някаква приятелка. В същия момент тонът на разговора в кабинета на баща ми се повиши и баща ми се развика — нещо, което почти никога не му се случваше. Думите му и до днес са гравирани в паметта ми: „Аз не наричам това небрежност! Аз наричам това кражба! И ще се заема с вас при първия удобен случай!“

Баща ми умря на следващия ден и така и не успя да се „заеме“ със Сидни Лам. Поисках от наетите от Марк Лаватер детективи да открият какво в миналото на Лам преди петнайсет години е дало основание за обвиненията на баща ми. Но те нищо не откриха, нищо съществено — вероятно защото всички следи са били заличени от самия Лам с пълното съгласие на изпълнителите по завещанието, които бяха Ял и онзи кретен, чичо ми. Те явно са се съгласили да оневинят Лам, като дори са му платили в замяна на мълчанието му. В крайна сметка по този начин те са се застраховали, че той никога повече няма да проговори и да спомене името Андреа Цимбали.

Но дори и да е така, това няма значение. Убеден съм, че Лам е предал баща ми, и то неведнъж, като се вземе предвид, че се е опитал да го обере приживе. Останалото няма значение — не съм съдия, който се нуждае от доказателства.

За да атакувам и по възможност да унищожа Сидни Харисън Лам, аз бях съставил план, който се основаваше, естествено, на събраните от екипа на Лаватер сведения за него. Не ми се наложи да измъчвам кой знае колко въображението си: Лам беше блъфьор и играч, способен да поема дори най-безумните рискове. Той бе надарен с онази свръхнаивност на комарджиите и мошениците, които са убедени, че късметът им е длъжен и че рано или късно ще се прояви, докато те с неизменно незадоволена и същевременно дотолкова хищна стръв се стараят да преметнат жертвата си, че и през ум не може да им мине, че сами биха могли да се превърнат в жертва.

И така, бях съставил план, който възнамерявах да осъществя по-късно. Но начинът, по който се развиват замислите ми по отношение на Ховиус и Доналдсън, тяхното като че ли известно забавяне и накрая присъствието в Сан Франциско на Ли и Лиу, намиращото се в тяхно разположение богатство и приятелството, което ми засвидетелстват — всичко това ме кара да променя първоначалната си стратегия, включваща бърза и в известно отношение математически точна екзекуция, подобна на тази на Ландау.

Като благодарение на намесата на моите жълтурковци с дръпнатите очи тя ще приеме едва ли не формата на комедия.

 

 

Необходими са ми малко повече от две седмици, за да организирам всичко.

И някъде към края на този срок, в началото на декември, телефонът наистина иззвънява в разкошната кантора, която съм наел в един от небостъргачите на Ембаркадеро Сентър. Ли и Лиу ми спретнаха външност, напълно в тон с кантората (декорирайки я лично така, че човек направо да превърти), като освен това ме накараха да си ушия по поръчка няколко костюма, избирайки сами платовете — и то какви! — и ми увесиха на врата една умопомрачителна вратовръзка и пръстен с огромен диамант на показалеца На лявата ръка. Така приличам на търговец на килими, преквалифицирал се в областта на конфекцията. И така, телефонът звънна, секретарката ми вдига слушалката след обичайните недомлъвки събеседникът ми разкрива самоличността си.

— Името ми не ви говори нищо, разбира се. Казвам се Сидни Харисън Лам.

— Така е, искрено съжалявам.

— Господин Жозеф Бенхарун… французин ли сте?

— Да.

Правя всичко възможно в гласа ми да прозвучи онова, което според мен би трябвало да бъде силно изразен магребски акцент.

— Нямате абсолютно никакъв акцент — уведомява ме гласът на Лам. — Господин Бенхарун, мисля, че и за двама ни би било от полза да се срещнем. Занимавам се с недвижими имоти, доста дилетантски и доста отдалече, но все пак…

Отговарям, че ако ангажиментите ми позволят, бих бил щастлив да се запознаем, че това би ми доставило щуро удоволствие, и изпадам в див възторг, когато научавам, че кантората му — какво щастливо съвпадение! — се намира на две крачки от моята. „Бих могъл да прескоча до вас“, казва той. И прескача. И ето ни един срещу друг.

Може би щях да го позная въпреки изминалите петнайсет години. Може би. Той е изключително представителен мъж — строен, елегантен, с великолепен слънчев загар, безупречно облечен, с петнайсетина сантиметра по-висок от мен и безспорно чаровен. Но аз знам, че е мошеник, и съм уверен, че бих го идентифицирал като такъв дори и да не го познавах, и то по нещо в погледа му.

— Толкова млад и вече в бизнеса — отбелязва той. — Изумен съм.

Приемам привидно скромен, но същевременно сериозен и самоуверен вид. Впускам се в многословна реч за намеренията ми, за житейските ми възгледи, като изреждам куп примери за сатанинското ми лукавство, за дяволската ми проницателност, за феноменалната ми работоспособност; извиквам три пъти поред нещастната си секретарка, за да й дам съвършено безсмислени разпореждания. С една дума, правя всичко възможно, за да създам у него впечатлението, че в действителност съм просто един претенциозен млад глупак, наивник и лапнишаран, който струва единствено благодарение на силата на парите си, завещани му от „чичо“, забогатял за сметка на „черномутрите“ в Алжир.

Той ме слуша с учтиво и доброжелателно търпение, като в очите му проблясва едва доловима подигравателна искрица всеки път, когато погледът му попадне върху пръстена ми. Успява да се престори на ужасно впечатлен от онова, което сам нарича моето „кроше“, и за да не остане по-назад, подхваща дори един куплет от „Америка, земя на свободната инициатива“, макар че не престава да ме наблюдава с крайчеца на окото си, очевидно питайки се дали наистина съм такъв глупак, какъвто изглеждам. Най-сетне отваря дума за целта на посещението си:

— Скъпи Джо… Мога да ви наричам Джо, нали? Скъпи Джо, онзи ден съвсем случайно направих едно кръгче по пътя за Тамалпаис Маунт. Това е място, което винаги много съм харесвал.

Седя неподвижно и го гледам втренчено с вид на професионалист.

Тук трябва да поясня, че Сан Франциско е построен върху полуостров, чийто край сочи почти право на север. Точно срещу него се намира друг полуостров, известен като Марин Пенинсюла, като двете земни образувания са разделени само с километър и половина разстояние и с Голдън Гейт. Тамалпаис Маунт се намира на Марин Пенинсюла оттатък Саусалито — първото населено място, на което човек попада на идване от Сан Франциско, след като мине по Голдън Гейт.

— Знаете ли, Джо — казва Лам, — за мен Саусалито и целият район до Тамалпаис Маунт е донякъде царството на моето детство. Привързан съм към него по чисто сантиментални причини. Когато бях дете, клетият ми баща имаше голяма къща в подножието на секвоите и аз ходех да си играя на Стайнсън Бийч. Или пък се изкачвахме на склона на Тамалпаис, за да се любуваме на Тихия океан и на Сиера Невада.

Кимвам сериозно. В главата ми, естествено, са всички данни от досието на Лам. Истинското му име е Зигмунд Ламерски, роден е в Чикаго и на излизане от изправителния дом, където е прекарал детството си, той е продавал последователно прахосмукачки, застрахователни полици, както и мъжествеността си на попрезрели дами, преди да забогатее покрай бизнеса с недвижими имоти и да започне явно да мошеничества, щом баща ми е успял да го спипа на местопрестъплението. Сегашното си богатство е натрупал на основата на двеста и петдесет хиляди долара, които Мартин Ял несъмнено му е дал през есента на 1956 година.

Но продължавам да се правя на глупак. Лам:

— И ето как онзи ден, по време на една от обиколките ми по местата на моето детство, съвсем случайно научих от семейство Лопес, мои стари приятели, какво се е случило.

Плясва се по челото.

— Просто не повярвах на ушите си! Наистина не можех да повярвам! Свързах се с Арт Бекнал, адвоката, който се занимава с делата на фамилията Елбърт, и тогава вече се наложи да приема очевидното: всичко това беше вярно!

— Какво е било вярно?

Лам вдига ръце към небето.

— За бога! От месеци насам искам да закупя този терен! Какво говоря — не от месеци, от години! И ето че вие изневиделица се появявате в Сан Франциско, където не познавате никого, и още при първото ви предложение ви се предоставя онова, което винаги са ми отказвали! Признайте, че има от какво да побеснее човек!

Приемам важен и надменен вид.

— Очевидно съм предложил повече от вас.

Измерва ме с поглед, става и започва да кръстосва кабинета, като изиграва едва сдържан, буен и с огромна мъка потискан гняв, и то го изиграва толкова добре, че бих могъл едва ли не да му повярвам. После отново сяда на мястото си.

— На колко години сте, Джо? На двайсет и две? На двайсет и три? Моля ви в никакъв случай да не се чувствате засегнат от това, което ще ви кажа. Самият аз нямам кой знае колко сериозно отношение към бизнеса с недвижими имоти, за мен това е просто развлечение, тъй като богатството, което наследих от родителите си, би ми позволило да живея преспокойно и без да работя. Но разрешете ми все пак да ви кажа нещо. Вие сте заплатили шестстотин хиляди долара за терен от петдесет и пет хектара. Това е сравнително голяма сума дори и за мен.

Този път се правя на обиден.

— Разполагам със значителни средства.

Лам доброжелателно се усмихва:

— Стига, Джо, та Сан Франциско е мой град. Съвсем случайно се оказа, че директорът на банката, в която сте депозирали парите си, е един от най-добрите ми приятели — виждате колко малък е светът. По тази причина ми е известно, че преведените от вас въпросни шестстотин хиляди долара представляват почти целия ви капитал. О, досещам се какво сте искали да направите, купувайки този терен. Казали сте си, че покрай отделящите го от Сан Франциско едва трийсет и няколко километра, покрай чудесния изглед към Тихия океан, към Сиера Невада, към Санта Крус и Франциско Бей, както и покрай онези възхитителни осемдесетметрови секвои, та сте си казали, че покрай всички тези предимства ще можете да реализирате наистина фантастична сделка, за което е необходимо просто да парцелирате терена и да го разпродадете на части…

— И все пак го купих аз, а не вие!

Продължава с най-чаровна усмивка:

— На драго сърце признавам, че трябваше да следя случая по-отблизо. Но това е недостатъкът на дилетантството. Знайте обаче, че сте имали просто невероятен късмет, тъй като Бекнал обяви терена за продажба само дванайсет часа преди вашето пристигане. Ала не това е най-важното, Джо. Има два съществени факта, които не са ви известни…

— Каква е тази фамилия Елбърт, за която споменахте? Аз не преговарях с тях.

Тържествува:

— Именно! Именно, Джо! Това е първият от неизвестните ви факти: изпързаляли са ви, приятелю! Купили сте терена от някаква компания със седалище на Бахамските острови, едно от онези анонимни дружества, за които никога не се знае кой стои зад тях, и тези типове са ви изиграли: платили сте им шестстотин хиляди долара за терен, който самите те са купили преди три седмици от фамилията Елбърт за четиристотин и петдесет хиляди долара. С други думи, спечелили са сто и петдесет хиляди долара на наш гръб!

Обстоятелствата изискват да изглеждам първо шашардисан, след което високомерието на младостта ми трябва да вземе връх и да побеснея. Изсъсквам злобно:

— На вас това какво ви влиза в работата?

— Спокойно, Джо — добродушно промърморва Лам. — Ако не ми вярвате, питайте Арт Бекнал, а това е най-почтеният човек на света. Но има и нещо още по-неприятно, Джо, налице е втори, също така важен факт: теренът, който сте закупили, не подлежи на застрояване! Или почти не подлежи. Винаги съм знаел това — не забравяйте, че като дете съм играл там. Та тази бахамска компания… Как се казваше човекът, който ви продаде терена?

— Те бяха двама: Коски и Сасплан.

— Не ги познавам.

„Нищо чудно — минава ми тозчас през ум. — Бих се изненадал, ако ги познаваше.“

— … Не ги познавам, но тези типове са били несъмнено мошеници. Невъзможно е да се парцелира Тамалпаис. Този терен става единствено за лов на зайци или за резерват на любителите на природата като мен…

Върви по дяволите! Но оставам верен на персонажа си — изигравам последователно изумление, недоверчивост, подозрителност, тревога и накрая потиснатост.

— Съжалявам, ужасно съжалявам! — уверява ме Лам с искреност, която с право би заслужила „Оскар“.

Преструвам се на удавник, който се улавя за сламка.

— Казахте, че не подлежи или почти не подлежи на застрояване. Какво означава това?

Поклаща глава като благодушен баща, комуто изреждат пакостите, извършени от сина му.

— Джо, в случая сте проявили крайна непредпазливост. Ако бяхте прочели по-добре договора, който тези двама долни негодници… Как се казваха всъщност?

— Сасплан и Коски.

— … Който тези долни негодници са ви накарали да подпишете, щяхте да си дадете сметка, че по силата на едно от завещателните разпореждания на Дуайт Елбърт на терена не могат да се извършват никакви строежи до 31-ви декември 1975 година. Това е напълно законно разпореждане, срещу което нищо не може да се направи. Закупувайки терена, в действителност вие де факто сте се ангажирали да го спазвате. Защо според вас теренът на Елбъртови не е бил продаден досега? Кой би инвестирал стотици хиляди долари в терен, който може да бъде застроен едва след години?

Мълчание. Правя всичко възможно да пребледнея. Никак не е лесно, още повече, че ме напушва истеричен смях.

— Така е, така е! — въздиша Лам.

Става, потупва ме по рамото.

— Всички сме правили грешки, Джо. Реших да ви предупредя веднага, щом разбрах какво се е случило. Историята на предприемачеството в областта на недвижимите имоти познава няколко прискърбни случая, дължащи се на непочтеността на безскрупулни индивиди, от каквито, като се има предвид дилетантството ми, предпочитам да стоя настрана. Но не всички са толкова предпазливи. Знаете къде е кантората ми, ето и домашния ми адрес. Изчакайте няколко дни, докато се съвземете от ужасното разочарование, което несъмнено изпитвате в момента, и ми се обадете. Може би дотогава ще успея да намеря някакъв начин, за да ви помогна. Познавам всички в този град, който е мой, който е градът на моето детство. Хайде, нали ми обещавате? Ще ми се обадите, нали? След три дни. И аз ще ви помогна да си извоювате място под слънцето. Америка, момчето ми, е велика и щедра…

Стискаме си ръце. Той си отива. Освобождавам секретарката. „Искам да остана сам“, казвам със свито гърло, с посивяло лице и с погребален тон.

И веднага, щом и той, и тя си отиват, прихвам да се смея; отварям заключената до този момент врата към останалите кабинети и въвеждам Ли и Лиу, Коски, скулптора на кутрета, художника Сасплан и още неколцина приятели, между които и балетната трупа в пълен състав.

И вдигаме щур купон.

* * *

Сидни Харисън Лам е един ужасен, долен лъжец.

Той прекали например, превъзнасяйки несравнимата почтеност на Артър Бекнал. В замяна на предоставянето му на клиентелата на Ли и Лиу — четирийсет и два милиона и нещо долара за управление, както и прилично „зелено“ поощрение под тезгяха — същият на драго сърце се съгласява да изтресе куп страхотни небивалици на Лам.

Сидни Лам очевидно излъга както по отношение на детските си спомени и на богатството на родителите си, така и на дилетантството си като предприемач в сферата на недвижимите имоти: той е професионалист и по това време, в интерес на истината, ни най-малко не е в затруднено положение, макар и да воюва на още два фронта в рамките, този път на напълно почтени сделки, за които е получил солидна банкова гаранция. Радва се на известна платежоспособност, като според най-точните пресмятания на екипа от експерти, наети от Марк Лаватер, Лам „струва“ около милион и половина долара.

Той излъга и тогава, когато ми съобщи, че бахамската компания е заплатила на Елбъртовите наследници четиристотин и петдесет хиляди долара за терена. Знам го, тъй като бахамската компания, това съм самият аз. В действителност компанията — по стар навик отново не се появявам официално — заплати двеста и петдесет хиляди долара. И препродаде терена на онзи идиот Жозеф Бенхарун — и това съм пак аз — за шестстотин хиляди долара, което е съвършено вярно.

В крайна сметка човек с право би могъл да си зададе въпроса: „Защо Сидни Лам е сметнал за необходимо да омаловажи реалната печалба, осъществена от бахамската компания, която възлиза не на сто и петдесет хиляди долара, а на триста и петдесет хиляди?“ Особено като се има предвид, че става дума за фиктивна печалба, тъй като в действителност съм препродал терена на самия себе си.

Защо е тази лъжа? За да не угнетява още повече онзи нещастен глупак Жозеф Бенхарун може би?

Или по-скоро защото Лам се готви да откупи терена от мен за своя собствена сметка? И защото всички са повече от наясно, че нито един строителен предприемач, ако ще и от най-сантименталните съображения на свещта, не би се съгласил да заплати шестстотин хиляди долара за терен, който не струва повече от двеста хиляди. Лам знае отлично това, както му е известно и че ако се опита да пробута подобен номер на Жозеф Бенхарун, дори и Жозеф Бенхарун би се усъмнил. Докато ако същият този Жозеф Бенхарун повярва, че теренът струва четиристотин или петстотин хиляди долара, той в никакъв случай не би сметнал за неестествено, ако добрият Сидни Лам с неговото широко сърце, с огромното си богатство, наследено от неговите родители, с детските си спомени и с екологическите си наклонности заяви, че е готов да плати, да речем, петстотин или петстотин и петдесет хиляди, което би покрило донякъде загубите на злочестия Жозеф Бенхарун…

В действителност всичко се разви в пълно съответствие със замисления план.

Преди всичко трябваше да се намери подходящ терен. Агентите по недвижимите имоти, към които се обърнах, ме насочиха първоначално към долината Напа на север от Сан Франциско Бей, но там е лозарски район, който не ме устройваше особено. След това (официално не на мен, а на Коски и Сасплан, докато аз изпълнявах ролята на техен напълно анонимен шофьор) ни показаха други терени, този път на юг. И почти се бях навил, когато научих за съществуването на Тамалпаис и за свързаното е него прелюбопитно завещателно разпореждане. Прозрение!

Закупих терена чрез посредничеството на една компания от Бахамските острови, представлявана от художника и скулптора (като заклети еколози, двамата не само привидно, но и в действителност се противопоставят на всякакъв вид парцелиране). След това препродадох въпросния терен на самия себе си, като си платих всичко до цент…

И то точно от шестстотин и осемдесетте хиляди долара, които преведох на името на Жозеф Бенхарун в малката банка, чийто директор — в докладите си Лаватеровите сътрудници бяха подчертали този факт — се оказа един от най-близките приятели на Лаватер. Изтегляйки не само предвидените за покупката шестстотин хиляди долара, но и малко повече за неизбежните разноски и за хонорарите на Бекнал, аз споделих пред същия този директор безпокойството си и моите надежди с убеждението, че рано или късно Лам ще узнае за съдържанието на разговора ни.

И Лам ми телефонира.

И това бе краят на първата фаза.

 

 

Втората започва всъщност малко преди пристигането в Сан Франциско на двама китайци, идващи уж от Сайгон. Те не крият намеренията си — пристигнали са в Съединените щати и конкретно в Калифорния, за да инвестират не само в недвижима собственост, между другото и в такава. Заявяват, че били изпратени от известен брой свои сънародници и братя по кръв от Виетнам и Камбоджа, които ужасно се безпокоели от победите на северновиетнамската армия. Срещнали се с агенти по недвижимите имоти в Лос Анджелис в Южна Калифорния и цените ги ужасили. Смятат, че на север пазарът трябва да е по-благоприятен. Съвсем случайно се запознават с един агент по недвижими имоти, който, също съвсем случайно, ги насочва към един от замислените от Лам проекти. Куп случайности, които ми струват все пак осемдесет хиляди долара под тезгяха, но да не говорим за това.

— Ние търсим именно терен — заявяват китайците на Лам. — И Сан Франциско ни устройва дотолкова, доколкото става дума за град, в който живеят вече шейсет хиляди американски китайци, при това само в Чайнатаун. Теренът ни е необходим, за да изградим, но не незабавно, а през близките години истинско китайско градче, където ще живеят само китайци със семействата си и които ще зачитат не само родните си традиции, разбира се, но и законите на новата си родина. Проектът ни е дългосрочен. Ще останем във Виетнам и в Камбоджа колкото може по-дълго, още години и години наред, надяваме се…

Забележете, че точно в това се съдържа и една от тънкостите на подготвената на Лам клопка: теренът в Тамалпаис не подлежи на застрояване до януари 1976-а… така че предстои да се чака още четири дълги години!

Въпрос на Лам: „Какви са вашите възможности?“ В действителност Лам не е съвсем невежа в тази област, още повече, че и Бекнал, и агентът по недвижими имоти, които благодарение на мен го свързаха с двамата китайци, надълго и нашироко го бяха осведомили по въпроса. Отговор на Ли и Лиу; Пардон, на двамата китайци от Индокитай: „Два милиона долара за терена, ако си заслужава…“

Дискретно проучване от страна на Лам, в резултат на което се убеждава, че двамата китайци наистина разполагат с такива средства: те са депозирали двайсет милиона долара в различни банки в Сан Франциско, като освен това не само са реализирали действителни капиталовложения — ако ще и само в къщата на Телеграф Хил, — но са закупили също една сграда в Оукланд и огромни складове в Бъркли. (Тук е редно да отбележа, че става дума за реални покупки, които в действителност нямат нищо общо нито с мен, нито с плановете ми по отношение на Лам; чисто и просто Ли и Лиу, набрали сила със своите четирийсет и два милиона долара и мечтаещи повече от когато и да било да творят кино, се канят да се установят окончателно. И също чисто и просто аз се възползвам от тези факти, към които нямам абсолютно никакво отношение.)

Една седмица по-късно Лам и Бекнал вечерят заедно. Лам споменава за проекта на китайците, търсещи подходящ терен. „Ама че глупаво се получава! — възкликва Бекнал, когото предварително бях уведомил какво очаквам от него. — Да ми бяхте казали само преди две седмици! Особено след като вашите приятели от Сайгон не бързат да строят! Жалко.“ — „Защо?“ — „Защото пристигате прекалено късно. Имах един идеално подхождащ за случая терен в Тамалпаис, но някой го е купил.“ — „Кой?“ — „Един млад и малко наивен французин, който се смята за велик бизнесмен — някой си Жозеф Бенхарун. Да видите само кошмарно смешния пръстен, който носи! А да не говорим за вратовръзките!“

От чисто математическа гледна точка Лам би трябвало да потърси връзка с младия кретен на име Жозеф Бенхарун…

И това е краят на втората фаза.

* * *

Третата започва с телефонното ми обаждане в понеделник, 14-и.

— Господин Сидни Лам? Обажда се Жозеф Бенхарун.

Мълчание, като че ли е забравил името ми, като че ли съм на хиляди левги далеч от съзнанието му, докато в същото време отлично знам, че трескаво дебне обаждането ми от шест дни насам, пришпорван от Ли и Лиу, които буквално са го подлудили с настояванията си да им покаже прословутия терен в Тамалпаис, за който вече им е говорил, и които започват дори да подхвърлят, че след като Лам не иска да се погрижи за тях, те в крайна сметка ще купят предложените им от друга агенция шейсет хектара в Хаф Мун Бей. „Никак не са скъпи, господин Лам — само един милион и петстотин хиляди долара.“

— А, Джо… Как сте?

— Може ли да се видим? Днес? Или утре? — Гласът ми е по-сподавен от когато и да било. — Днес наистина ли ви е невъзможно, сигурен ли сте?

На другия край на линията негодникът ми спретна страхотен киносеанс. „Днес предиобед не съм свободен, имам куп срещи, нали знаете как е… О, съжалявам, по обяд също не мога, а довечера ще вечерям с кмета… Колкото до утре, за жалост… Всъщност почакайте, щом е толкова спешно… Ще ви се обадя, Джо…“

И ми се обажда двайсет минути по-късно, от чаровен — по-чаровен. „Истински късмет, Джо. Успях да се освободя. Каня ви да вкусим някои морски специалитети в «Алиото», тъй като по обяд «Скома» е затворен…“

И така, озоваваме се пред великолепния, между другото, изглед към Рибарския кей и към потъналия в мъгла Голдън Гейт, с купчина краби в чиниите ни на преден план. Сервирам му номера — всеки по реда си! — който съм му подготвил, изигравайки първоначално ролята на самоуверен бизнесмен, а изневиделица след това — тази на нещастно френско хлапе, измамено от собствените си амбиции и почти достойно за съжаление. И ето че, докато говоря, се случва нещо: изскачайки най-неочаквано от дълбините на паметта ми, пред очите ми отново се появява същият този човек, който излиза с пребледняло лице от кабинета на баща ми, заобикаля къщата под боровете и се качва в колата си, пронизвайки ме на минаване с убийствен поглед. В известен смисъл този човек уби баща ми, или поне спомогна за смъртта му, за да го предаде след това още един път. В продължение на пет-шест секунди ненавистта ме разтърсва с такава сила, че се разтрепервам; Лам забелязва вълнението ми и го приписва, за щастие, на други причини.

— Да не би нещо да не е наред, Джо?

Отпивам глътка вода, докато по слепоочията ми се стичат вадички пот.

— Джо, досещам се, че последните дни не са били леки за вас…

Но да си спестим подробностите. „Джо — продължава той, — напоследък бях толкова зает, че не ми остана никакво време да поразмисля върху вашия проблем…“ Какъв проблем? За бога, та той отлично знае в какво дяволски трудно положение съм изпаднал с тези блокирани за години напред шестстотин хиляди долара! „Намирате се наистина в безизходно положение, момчето ми. Неприятно е да се каже, но е така. Ала все пак, поради всички известни ви вече съображения…“

Накратко: по чисто сантиментални причини, а също и защото наследеното от татенцето състояние му позволява да направи едно съвършено непродуктивно в продължение на четири години капиталовложение, той е съгласен да откупи от мен терена в Тамалпаис.

— Петстотин хиляди долара, Джо. Не мога да направя нищо повече. Дилетантството и любовта към природата имат определени граници.

Приемам оскърбен вид, ставам и си тръгвам.

Обажда ми се два часа по-късно в кантората ми в Ембаркадеро и по-късно ще разбера защо е толкова припрян.

— Джо, но какво ви прихваща, по дяволите?

Срещаме се повторно същия ден, този път в един бар на Калифорния Стрийт.

— Джо, имах време да поразмисля. Опитах се да ви манипулирам, но явно се провалих — по-хитър сте, отколкото предполагах. Така да бъде, правя ви ново предложение. Истината е, че вече имам наум някого, на когото бих могъл да продам този терен след четири години. Без особено голяма печалба, естествено, но не го правя толкова заради парите. Нали не ми се сърдите повече?

Усмихва се — загорял, елегантен, чаровен, истински жител на Сан Франциско, каквито ги показват по филмите.

— Шестстотин хиляди долара, Джо. Цената, която сте платили самият вие.

Мръщя се.

— Шестстотин хиляди долара. Нека все пак спечеля нещичко.

Свъсва вежди и за миг ме обзема страх да не би да съм отишъл прекалено далеч. Но той избухва в смях.

— Дадено, упорити млади французино!

И още същия ден — вторник, 15-и — сключваме сделката, като той ми превежда петстотин и петдесет хиляди долара по сметка в едно панамско дружество, което съм създал специално за случая, и ми плаща шейсет хиляди в брой. „Защо в брой?“ Скалъпвам някакво заплетено обяснение, отнасящо се до алжирския ми чичо и до парите, които му дължа, и тъй като от нашия общ банкер му е известно, че сметката на Бенхарун е почти на червено, решава, че съм се опитал да извъртя някаква малоумна комбинация и съм се провалил. Което от своя страна засилва убеждението му, че съм просто един млад отявлен кретен.

Между нас казано, току-що съм му продал за шестстотин и десет хиляди долара терен, който засега не подлежи на застрояване и който съм закупил под прикритието на бахамската си компания за двеста и петдесет хиляди долара. Сам по себе си това е вече един доста добър резултат, но мачът тепърва започва.

И за да отбележа края на третата фаза, благосклонно го оставям да плати сметката.

 

 

Четвъртата фаза вече е започнала. От гледна точка на хронологията, тя в известен смисъл дори предхожда третата. С Лам обядвам в „Алиото“ във вторник. В срядата на предишната седмица, или шест дни преди това, представящите се за сайгонски китайци Ли и Лиу толкова яростно започват да настояват да видят терена в Тамалпаис, че накрая той отстъпва. Със собствената си кола закарва там моите двама жълтурковци, които нарочно измъчват по кошмарен начин английския си език и през по-голямата част от времето разговарят помежду си на китайски. Колкото до разглеждането на самия терен, то те, разбира се, го оглеждат най-обстойно, бродейки по него часове наред с трескавото въодушевление на фокстериери. „Страхотно, точно такова нещо търсехме!“, заявяват накрая те на Лам, все още с изплезен език след толкова търчане подире им. И добавят с неописуема наивност: „Сега вече можем да ви признаем, че бяхме готови да подпишем договора за терена в Хаф Мун Бей — щяхме да го направим довечера. Но това, което ни предлагате, ни харесва много повече. Добре, купуваме го. Но не на цената, която искате. Два милиона са прекалено много. Ще ви дадем един милион и двеста хиляди и нито цент повече.“

Като изричат цялата тази тирада на умопомрачаващ английски, давайки пълна воля на въображението си, а моите двама жълтурковци са надарени с наистина потресаващо такова.

Тук е редно да споменем начина, по който те насочват разговора към стойността на сделката. В действителност Лам изобщо не споменава някаква конкретна цена. И двамата юнаци много предпазливо избягват да го питат за такава. Един-единствен път става дума за пари, и то тогава, когато Лам проявява интерес по отношение на средствата, с които разполагат китайците. „Два милиона долара“, отговарят Ли и Лиу. Същия този ден, в момента, в който приключват с оглеждането на терена, те извъртат нещата така, сякаш въпросната цифра представлява цената, определена от Лам. Когато репетирахме тази сцена, Ли и Лиу не вярваха, че подобно недоразумение би могло да мине за достоверно, но аз им отговорих: „Какво ни пречи да опитаме?“

Всъщност, когато чува събеседниците му да споменават сумата от един милион и двеста хиляди долара, Лам бива изправен пред три варианта за решение. Може да възрази, като заяви, че никога до този момент не е отварял дума за пари, и така да изясни нещата. Един почтен (Хайде, хайде!…) предприемач би го направил — може да премълчи и да приеме недоразумението като чудо небесно, а може и да поиска повече. И като се вземе предвид, че е ужасяващо безочлив и лишен напълно от морал, макар и предприемач, той се спира на третия вариант.

— Много ми е трудно да падна под един милион и половина — отсича той.

Започва безкраен диалог на китайски между Ли и Лиу, които след това ще ми доверят, че за да го поддържат и едновременно да потискат постоянно измъчващите ги пристъпи на истеричен смях, започнали взаимно да си рецитират една дълга китайска поема от XVI век, в която се разказвало за покъртителните преживелици на преследваната от мъже-дракони героиня.

— Ще платим един милион и четиристотин и петдесет хиляди — заявяват те накрая. — Но при условие, че поемете разходите по ограждането и осигуряването на достъпа до терена.

— Добре — съгласява се Лам, който не вярва на ушите си и си казва, че невероятният шанс, в който винаги е вярвал, най-сетне го е споходил.

— Искаме ограда около терена и четири врати. Всичко това трябва да бъде включено в договора.

Така де, човек може и да няма право да строи върху даден терен, но нищо не му пречи да го огради.

— Добре — съгласява се отново Лам.

Съгласие, което ще му струва деветдесет и пет хиляди долара; Ли и Лиу ще поискат четири монументални порти с дракони, с чиито макети — какво съвпадение! — вече разполагат, както и куп други дракони върху самата стена, която ще трябва да бъде пет метра висока и украсена с дракон на всеки сто метра.

За момента на Лам тези подробности все още не са му известни. Безпокои го друго, а именно че продава терен, на който все още не е собственик, тъй като противно на обещанието си Жозеф Бенхарун не му се е обадил, а всичко дотук, да си припомним, се разиграва в сряда, докато се предвижда Лам да откупи терена от Джо Бенхарун едва следващия вторник. Така че той се чувства доста натясно и това ще обясни желанието му да сключи сделката с мен колкото се може по-бързо. Пита китайците:

— Кога искате да подпишем договора?

— Много бълзо — зяпват жълтурковците. — Защото ний заминава за Сайгон много бълзо, за да види многообишан дядо.

Лам се усмихва. Свикнал е с подобни номера, не му е за първи път. Значи се налага незабавно да се свърже с онзи глупак Джо Бенхарун, за да откупи терена му на възможно най-изгодна цена. А и от друга страна, същият този глупак Джо Бенхарун би трябвало всеки момент да му се обади.

Никакъв шанс: Бенхарун Джо ще остане неоткриваем цели дни и ще се появи отново едва следващия вторник. За момента този факт също е неизвестен на Лам. Той откарва китайците обратно в Сан Франциско, където те го молят да започне колкото се може по-бързо работите по ограждането и осигуряването на достъпа до терена. Отначало Лам отказва: „Не мога да се ангажирам с толкова значителни средства без гаранция. Ами ако се откажете да го купите?“ Тогава решават, че Ли и Лиу ще му преведат гаранционна вноска от сто и петдесет хиляди долара в замяна на договор по обещание за продажба с кратък текст, включващ просто координатите на терена, обозначен като собственост на Елбъртови в Тамалпаис. „Ала тъй като заминаваме в понеделник, на 14-и — добавят на едва разбираемия си английски китайците, — трябва да го подпишем преди заминаването ни.“ — „Но това са прекалено кратки срокове!“ — протестира Лам. „Да, ама ония в Хаф Мун Бей са готови да подпишат веднага“ — отговарят Небесните. Лам отстъпва, като си казва, че дотогава ще ме намери. Но не успява, както видяхме, тъй като в качеството си на Бенхарун аз ще се появя едва на следващия ден, и така, за да не изпусне сделката, той наистина подписва на 14-и, понеделник, договор по обещание за продажба, срещу който получава сто и четирийсет и пет хиляди долара, задължавайки се по този начин да осъществи работите по ограждането в съответствие с желанието на бизнесмените, представлявани от купувачите на терена му. И понеже, съвършено очевидно, на 14-и не може да продаде собственост, която още не е купил, използва като претекст късния час подписването, за да впише в договора датата 15-и, вторник.

Под прикритието на панамското дружество сключвам сделката по продажбата на терена на Лам на 15-и вторник. На следващия ден, 16-и, вече съм в Сакраменто столица и седалище на правителството на щата Калифорния, като нося в куфарчето си броените ми от Лам шейсет хиляди долара на пачки от дребни банкноти. На опаковъчните си ленти тези пачки все още носят сиглата на банката на същия този Лам.

Точно преди да напусна Сан Франциско, привеждам в действие процедурата по ликвидация на панамското дружество, чийто цялостен капитал, или петстотин и шейсетте хиляди долара от продажбата на терена, е вече на път към една шифрована банкова сметка на Бахамските острови.

И така, следобед на същия ден, 16-и, сряда, внасям шейсетте хиляди долара в брой на сметката на онзи, когото тук ще нарека Човека от Сакраменто. В действителност парите не внасям лично — тази чест се пада на моя приятел Сасплан, който за случая се е снабдил с черни очила и фалшиви мустаци. В първоначалното си въодушевление той искаше да добави към тях и фалшива брада, но го разубедих — и без това прилича на бандит, така че като нищо биха решили, че се кани да обере банката.

Ли и Лиу наистина напускат Сан Франциско вечерта в понеделник, 14-и, и заминават за Токио, където действително имат своя, лична работа. Подробностите, свързани с датата и часа на заминаването им, са от особено значение. И присъствието им на борда на самолета на Пан Ам ще бъде забелязано — така де, не всеки ден човек попада на първокласни пътници, които наемат дванайсет места само за тях двамата, и то с единствената цел да могат да поиграят на спокойствие шах на сгъваема дъска със страна два метра, чиито фигури се местят с дистанционно управление.

Още с пристигането си в Токио те започват да провеждат среща след среща — още една изключително важна подробност в добавка към ексцентричното им поведение в самолета. Всичко това ще докаже по безспорен начин, че не са били в Сан Франциско във вторник, 15-и, и следователно не са могли да подпишат договора по обещание за продажба, което от своя страна означава, че същият е сключен със стара дата, а това, естествено, не е съвсем законно.

Все така заради подробности, които засягат единствено тях, Ли и Лиу ще останат далеч от Сан Франциско в продължение на няколко седмици. Това обаче няма да им попречи да оказват чрез свои доверени лица натиск върху Лам, за да ускори и доведе докрай работите, дефинирани в договора по обещание за продажба.

Работи, които ще бъдат завършени на 21-ви декември.

 

 

Колкото до мен, в началото на същия този декември аз се срещам в апартамента, който съм наел в хотел „Феърмонт“ под истинското си име Цимбали (Жозеф Бенхарун вече не съществува), с онзи, когото наричам Човека от Сакраменто.

Рундът не е никак лек и без забележителната работа на детективите, включени в действие от американските кореспонденти на Марк Лаватер, несъмнено щях да бъда нокаутиран още в първата схватка. Той буквално подскача след по-малко от минута.

— Да не би случайно да се опитвате да ме шантажирате?

— Преди няколко дни сте получили шейсет хиляди долара. Сумата е била изтеглена предишния ден лично от Сидни Лам от неговата банка.

Изненадана, важната особа отрича, при това напълно чистосърдечно, тъй като все още не е научил за преведените по личната му сметка пари. Тикам под носа му разписката, удостоверяваща извършването на вноската в брой, както и куп други документи, които не доказват бог знае какво, но между другото поне това, че лицето има шифрована сметка в определена швейцарска банка и втора такава в една банка в Насау. След като не може да го убеди, това поне го успокоява. Казвам:

— Всичко, което искам от вас, е просто да ме изслушате.

— И какво очаквате от мен?

— Първо: да приемете стоте хиляди долара, които държа на ваше разположение, и то по каквато изберете изплащателна процедура. Това първо. Второ: да върнете обратно на Сидни Лам парите, които е имал неописуемото безочие да ви „изпрати“. Трето: да го направите публично, като му дадете колкото се може по-широка гласност. Четвърто: да огласите също толкова широко, че въпросният долен индивид се е опитал да ви подкупи, за да му съдействате по отношение на терена в Тамалпаис, на който е поискал да му бъде разрешено да извършва строителство. Пето: да предприемете най-яростната, най-активната и възможно най-широката кампания за налагането завинаги на пълна забрана за строителство върху терена на Елбъртови в Тамалпаис, свещен символ на националното богатство, екологичен и спасителен щит за Съединените американски щати. Между другото, това ще ви създаде славата на неподкупен човек, на защитник на природата и на върл противник на корупцията, което в никакъв случай не би навредило на политическата ви кариера, дори напротив. А освен това ще спечелите сто хиляди долара при съблюдаването на пълна дискретност. Да живее демокрацията!

 

 

И така, веднага щом аферата се появява на първа страница на вестниците, наетите от Ли и Лиу да защитават интересите им юристи на свой ред, както и бе предвидено, се хващат на хорото и подават жалба срещу Лам, обвинявайки го в мошеничество на всевъзможни основания, като например, че не е предупредил клиентите им за това, че теренът не подлежи на застрояване (в договора по обещание за продажба такъв пункт не съществува), и преди всичко защото им е продал в понеделник, 14-и, терен, който е закупил едва на 15-и, което никак, ама никак не е хубаво.

Сидни Лам изпада в още по-неприятно положение, когато става ясно, че лицето Жозеф Бенхарун, от който, според твърденията му, е купил терена, изобщо не съществува — тук имиграционните регистри са категорични. И става още по-лошо, когато някакъв злонамерен журналист — след анонимно телефонно обаждане, което ще се окаже и най-евтино струващата ми моя инициатива — намекне, че не е изключено както бахамската компания, закупила първоначално терена, така и панамското дружество, откупило го от първата, да са творения на самия Лам. И защо не? И двете дружества са били ликвидирани, без да остане каквато и да било следа. В крайна сметка, продължава с намеците си журналистът, те може би са били използвани от Лам чисто и просто за да измами нещастните индокитайци, и бездруго жертви на виетнамския комунизъм, избиващ „нашите момчета“. На всичко отгоре Лам се е опитал да препродаде за милион и половина долара на тези нещастници имот, който е купил едва два месеца преди това само за двеста и петдесет хиляди!

Мошеник!

Предвид предстоящите избори, а изборите винаги са предстоящи, Човека от Сакраменто се хвърля в бясна атака. И определено надминава себе си. От моя страна аз също не оставам по-назад. Отскачам до Тамалпаис, от който до този момент имам само бегла представа. И откривам наистина прелестен пейзаж, който би било направо отвратително да се накърни с какъвто и да било строеж. Откривам също един старец и кучето му, пазещи три-четири овце. Правя необходимото и те се появяват по телевизията. „Ето тези, които искат да лишат от смисъла на живота им! Ето тези, срещу които вършат престъпленията си хора като Сидни Лам!“, като с така закупеното телевизионно време карам половин Калифорния да се разреве.

Това влошава още повече положението на Сидни Лам. Дори и след като китайците проявяват състрадание — но не от съжаление, а защото Ли и Лиу са виждали Сайгон само на кино и никак не държат имената им да се спрягат там — и оттеглят жалбата си при условие, че Лам им възстанови сто и петдесетте хиляди долара и им изплати равнозначно обезщетение. От страна на Сакраменто също се съгласяват на споразумение в замяна на дарение от двеста хиляди долара в полза на децата инвалиди и на други богоугодни дела. Така Лам ще се отърве само със задочна присъда.

Напълно сащисан, той според моите пресмятания загубва покрай цялата тази история един милион и сто хиляди долара. Докато аз спечелвам само двеста хиляди — имах доста разноски.

Освен това Лам все още притежава терена в Тамалпаис. Така де, той си е негова собственост. И винаги има възможността да отиде там, за да се полюбува на неколкостотинте дракона, които са наистина, ама наистина отвратителни!

Колкото до останалото, Човека от Сакраменто се оказва безпощаден. „Никакви строежи върху този терен през следващите петстотин години“, прогърмява неподкупния с треперещ от целомъдрено възмущение глас.