Пол-Лу Сюлицер
Пари (21)

21

Публична оферта за покупка — П.О.П.

Такъв е чисто техническият термин. Това означава да оповестиш публично чрез особено интензивна рекламна кампания, така че всички да узнаят — а да извършиш такава кампания те задължава законът, — че си готов да закупиш на определена цена, при това значително по-висока от установената, разбира се, всички акции на дадена компания. И всичко това за строго определен период от време и без количествено ограничение по отношение на предлаганите за продан акции. С други думи, поемаш изричен ангажимент да изкупиш всички акции, които ще бъдат представени за продажба.

Мартин Ял оповестява официално своята публична оферта за покупка в четвъртък, 8-и май, в десет часа сутринта нюйоркско време. Цена за акция, предложена на всеки приносител, представил се в определения срок — триста и осемдесет долара. Срок на действие на офертата — петнайсет дни.

Или до петък, 23-и май, десет часа сутринта.

Научаваме новината в кантората, която с умопомрачаващи предпазни мерки, така че да не би някой от евентуалните шпиони на Ял да надуши нещо, съм наел на Петдесет и пета улица от името на моето новосъздадено панамско дружество. Един от хората на Розен ни я съобщава по телефона от наблюдателния си пост в Нюйоркската фондова борса. Бихте могли да си създадете представа за разгръщането на силите, мобилизирани от седмици насам — още преди да се срещна с Фезали в Рим, като ви кажа, че въпросният тип е само един от седемдесетте ни сътрудници, работещи целодневно само в Ню Йорк под заповедите на моя генерален щаб, включващ тримата ми съветници и самия мен и намиращ се в постоянна връзка със Скарлет.

В същото време извън Ню Йорк действуват повече от двеста души. Същинска армия!

В момента, в който научаваме новината, в кантората сме и четиримата — Филип Ванденберг, Розен, Лупино и аз. Очаквахме я, естествено, ала въпреки това в продължение на известно време никой от нас не проронва дума. Ставам и започвам да кръстосвам кабинета. Минавам покрай Джо Лупино и той ми отправя обичайното си намигване. Розен дращи нещо, а леденият Ванденберг едва доловимо се подсмихва.

— Падна право в капана.

Филип Ванденберг се изправя на свой ред, поглежда ме и виждам в светлите му очи изражение, което до този момент не съм забелязвал — любопитство, бих казал, и едновременно почти уважение. Като че ли ме вижда за първи път. И произнася с харвардския си глас:

— Уважавам Скарлет извънредно много. И винаги съм го уважавал много, но конкретно в случая дори не предполагах, че може да се окаже прав. Триста и осемдесет долара! Боже мой! Никога не би ми минало през ум, че банкер като Ял може да стигне дотук. Скарлет го предвиди съвършено точно — швейцарецът се е поддал на омразата, която изпитва към вас.

Надвишава ме с цяла глава. Питам:

— Това ли ви яде в момента?

— Да. Защото човек съди за човека по неговите врагове.

Усмихвам му се. От дълго време чакам удобен случай, за да му ударя балтията.

— Съгласен съм, драги. И по този повод ще ви съобщя една голяма новина: адски сте ми антипатичен. Дори бих казал, че не мога да ви понасям.

 

 

На 17-и май в пет часа следобед се друсам в съвършено невзрачен фиат, който благодарение на съмнителното благоразположение на невероятно мълчаливия си шофьор ме оставя зад малък хотел недалеч от Вия Аурелия в Рим. Качвам се на първия етаж и влизам в една стая, където съгласно уговорката ни вече ме чака Фезали.

— Добре ли мина пътуването?

— Дали пък не би било по-уместно да си разменяме пароли от типа „Внимание, мивките са запушени“, а вие да ми отговаряте: „Не ми пука, имам запек.“ В случай, че аз не бих бил аз и вие не бихте били вие. Така правят в шпионските филми.

Фезали се подсмихва.

— Все така непоправим дърдорко, както виждам? Но ще си поиграем друг път. В момента се предполага, че съм на съвещание в стаята ми в „Хаслер“ и не разполагам с никакво време. Е, всичко мина според предвижданията.

— Видяхте ли се с Ял?

— Един път точно тук, в Рим. Е, не в същия хотел, а в „Хаслер“.

— И кога по-точно?

— В девет вечерта в сряда, седми.

Три часът следобед нюйоркско време! Зяпвам от изумление — реакцията на Ял, както го бе предсказал и Скарлет, е наистина светкавична. Едва четири часа след срещите ми с Глацман и Щерн той вече установява връзка с Фезали, пристига в Рим и започва пазарлъка.

— Какво ви предложи?

— Преди всичко припомни молбата, която двамата с принц Азиз му бяхме отправили по времето, когато преведохме в банката му сумата от шестстотин милиона долара, а именно — молба за помощ и съвети относно изгодни инвестиции. Каза ми: „Моментът дойде. Имам нещо точно за вас.“ И ми предложи да ми продаде собствената си групировка за двеста и шейсет милиона долара.

— И вие приехте.

— Отказах. Предложих му двеста и трийсет. И накрая се споразумяхме на тази основа, като от наша страна поехме задължението след време да му осигурим десетгодишен подновяем мандат като главен мениджър на групировката, с която се сдобиваме. Съгласих се с доводите му, че трудно бихме могли да намерим по-добър ръководител от него. Освен това поехме задължението да съблюдаваме клауза за неконкурентност между УНИШЕМ и бившата му групировка.

Фезали млъква и скръбно поглъща най-малко един килограм сладолед. Въздъхвам:

— Така да бъде, дърти търговецо на камили, тормозете ме, щом това ви доставя удоволствие. И ме принудете да ви задам въпроса. Добре, задавам ви го: а колкото до засягащия ме лично аспект на въпроса?

Животното натъпква сладострастно в устата си предостатъчно количество сладолед, за да потопи втори „Титаник“, след което благоволява да ме измери с тъжен поглед.

— Господин Ял поиска също така да се ангажираме с изкупуването на всяка акция на УНИШЕМ, представена за продажба извън шестстотин и седемдесетте хиляди, държани от банките на Щерн и Глацман. Отговорих, че по принцип не виждам никаква пречка за това, но че задължаването ми трябва да бъде законно потвърдено от емирите, на които, естествено, трябва да давам сметка за действията си. Преди два дни се обадих в Женева, че въпросният ангажимент е вече включен в пълномощията ми.

— Но не сте подписали нищо, нали?

— Във връзка с последното? Не, нищо. Сключихме чисто и просто устно споразумение. В края на краищата, след като се приспаднат двеста и трийсетте милиона за закупуването на групировката на Ял, ние все още имаме при този господин влог от триста и седемдесет милиона долара. А и междувременно подхвърлих на господин Мартин Ял, че рискът на пазара да се появят по-значителен брой дребни приносители до изтичането на срока на неговата П.О.П. е изключително малък, като се има предвид степента на „разсейването“ на въпросните титуляри.

Натъпква в устата си нова хапка сладолед, като запазва за края пияната вишна, към която без съмнение има особени предпочитания. След което заключава:

— И той се съгласи с мен.

Довършва сладоледа си, вторачва се в празната купа с по-тъжен от когато и да било поглед и пита:

— А от ваша страна?

— Щерн и Глацман продадоха всичките си акции на Негово Банкерско Величество, в резултат на което той е вече главен акционер на УНИШЕМ и същевременно управител на конкурентната групировка. А колкото до мен — бедно, погубено от собствената си несдържаност наивно момченце, то аз с болка открих, че моят смъртен враг е предложил повече от мен и ми е отмъкнал под носа сделката на моите мечти. Ах, какъв рев му ударих, драги ми господине!

— А втората операция?

— За повече от месец екипите на Ванденберг, Розен и Лупино са свършили наистина фантастична работа. Нещата вървят по-скоро добре.

Споглеждаме се. Сигурен съм, че чете върху лицето ми неподправената тревога, която ме измъчва.

— Още един сладолед? — предлага Фезали.

— Изяжте моя, както обикновено.

— Щом вие плащате… — благодушно изсумтява той.

 

 

Ехтящият в стъклената клетка глас на Скарлет:

— Запомнете, Цимбали Младши: с Първия ход вие постигнахте превеждането от страна на арабските ви приятели на шестстотин милиона долара в банката на Ял и на други триста и петдесет на ваша сметка. Вторият ход е посещението ви при Щерн и предложението ви за триста и петдесет долара за акция. Третият ход е същото предложение, направено този път на Глацман. Да видим сега докъде сме стигнали на този етап, ако всичко се развива според предвижданията ни? И така, теоретично Мартин Ял би трябвало да реагира, при това, доколкото го познавам, да реагира много бързо. След като е осигурил тила си с намиращите се в сейфовете на банката му шестстотин милиона петродолара, Ял може да ви попречи да изкупите петдесет и пет процентовия пакет от акциите на УНИШЕМ по един-единствен начин, а именно, като го изкупи сам в рамките на една П.О.П. Той е банкер, който държи на всяка цена да спазва закона, и за него в случая П.О.П. е единственият изход. Той не разполага с необходимия капитал, за да изкупува, но затова пък може да продаде собствената си групировка на арабите. Познавам Фезали — Мартин Ял в никакъв случай няма да успее да получи от него двеста и петдесетте милиона долара, на които се надява. Ще вземе най-много двеста и трийсет. За да вдигне офертата, която сте направили на Щерн и Глацман, той трябва да наддаде най-малко до триста и седемдесет, но лично аз съм на мнение, че ще предложи и повече, та така да ви нокаутира, в известен смисъл, и да ви демонстрира могъществото си. В действителност, дори да вдигне на триста и осемдесет, а даже и на малко повече пак няма да сключи чак толкова лоша сделка — УНИШЕМ е стабилно предприятие, което се опасява единствено от конкуренцията на бившата групировка на Ял… която пък Ял е напълно способен да поиска да запази под свой контрол — във всеки случай лично аз бих го посъветвал да направи точно това.

Да видим сега сметките, Танцьоре Франц: шестстотин и седемдесет хиляди акции по, да речем, триста и осемдесет долара едната правят двеста петдесет и четири милиона и шестстотин хиляди. От Фезали той получава двеста и трийсет, което означава, че му липсват двайсет и четири милиона и шестстотин хиляди. Ял ги има, но при условие, че бръкне в собствения си джоб. Което и прави, така че изкупува акциите на Щерн и Глацман. И точно тук става забавно…

Защото, внимание, той не е луд — на него му е известно, че някъде витаят още петстотин и петдесет хиляди акции на УНИШЕМ, които също имат отношение към неговата П.О.П. А добрият стар Марти е наясно със закона и отлично знае, че онзи, който е обявил публична оферта за покупка, е длъжен да изкупи всички акции, предявени за продажба в отговор на офертата му, и то в рамките на фиксирания за нея срок. Тези акции, разбира се, са пръснати, „разсеяни“ както се казва, но защо да поема излишни рискове? Хвърляйки на пазара двеста и петдесет милиона долара, за да се сдобие с петдесет и петте процента от УНИШЕМ, Ял е изчерпал почти всичките си възможности да маневрира. Трябва да са му останали петдесет-шейсет милиона долара, а може би и по-малко, не мога да кажа с точност. Освен банката му, естествено, но той би предпочел по-скоро да се самоубие, отколкото да се лиши от нея. Но дори и тези пари, с които разполага в резерв, не са му подръка, тъй като безспорно „работят“ някъде — в противен случай Ял просто не би бил банкер. И ако по някаква кошмарна случайност тези петстотин и петдесет хиляди акции, нека да ги наречем малцинствени, бъдат предявени вкупом в отговор на неговата П.О.П., той, естествено, няма да може да ги покрие. Мартин Ял изобщо не вярва в подобна случайност и по принцип е прав. Но е предпазлив, изключително предпазлив. И преди да се впусне в авантюра, ще поиска от Фезали да се ангажира с изкупуването на всички акции на УНИШЕМ, предявени в рамките на П.О.П., които самият той няма да може да купи…

Ето и Четвъртия ход…

 

 

Въпреки че разполагам с крайно ограничено време, от Рим не се връщам направо в Ню Йорк. Спирам в Париж, но не за дълго — едва за четири часа до следващия самолет. Ала те ми стигат, за да целуна Катрин, която идва да ме посрещне на Роаси.

— Изглеждаш уморен.

— И наистина съм уморен. Но не забравям обещанието, което ми даде.

Златистите очи искрят, пълни с предизвикателно лукавство.

— Не разбирам.

— Да ги нямаме тия! И първия път, когато бяхме на Бахамските острови и ти носеше съвсем малък, ама съвсем малък бански, а и втория път, когато бяхме в Париж и носеше синя рокля на цветя, ти ми каза: „Ще се омъжа за теб, Франц, любими, светлина на живота ми! Ти, без когото не си заслужава повече да живея! Ще се омъжа за теб веднага щом престанеш да препускаш насам-натам като глупак и да танцуваш ненормалния си танц!“

— Сигурен ли си, че съм казала точно така?

— В най-общи линии.

Внезапно престава да се усмихва и очите й се изпълват със сълзи.

— О, господи! — прошепва едва чуто. — А вече си мислех, че си ме забравил!

Не разполагам с достатъчно време, за да прескоча до Париж, но и двамата всъщност нямаме такова желание. За сметка на това бавно кръстосваме по черните селски пътища; Катрин кара, а аз съм отпуснал глава на рамото й. Прекосяваме, струва ми се, Халатския лес, изкачваме се пеша до върха на Омоновата могила, сетне продължаваме към и през Сенлис, който през този май е просто приказен. Накрая тя ме откарва обратно на летището, като през цялото това време сме си разменили едва няколко думи.

— Катрин, много скоро всичко ще приключи. Развръзката е близо, много близо.

— Колко време?

— Две или три седмици. Дори и по-малко. Танцът на Цимбали е към края си. Вече сме на последните му стъпки.

— И какво ще стане?

— Каквото става, когато един танц свърши и цигулките млъкнат. Прибираш се у дома, затваряш вратата, като преди това изписваш на нея: „Моля да не ме безпокойте.“

 

 

— Петият ход, Цимбали Младши. Ако всичко, ако наистина всичко до този момент се развива според предвижданията ни, може би е време да си спомним за онези триста и петдесет милиона долара, които Фезали ви преведе по сметка в същото време, когато депозира други шестстотин в банката на Ял в Женева. Един път вече си послужихте с тези пари, за да покриете чековете, които любезно размахахте пред очите на Щерн и Глацман, без да имате никакво намерение да им ги връчите. Послужихте си и втори път с тях, този път действително, за онова, което ще нарека операция „Голямата хайка“. Не забравяйте, че трябва постоянно да я контролирате, да я насърчавате и активизирате. Всичко зависи от нейния успех. Правете си равносметка всеки ден, всеки час, пришпорвайте хората си, гонете ги, не им давайте нито минута покой. Ако недоволстват, плащайте им двойно…

 

 

Това започна още преди да се срещна с Фезали в Рим, за да му поискам почти един милиард долара. Целият механизъм беше готов за действие дори преди той да се съгласи и се задвижи веднага щом получих съгласието му.

 

 

— Франц, имате две възможности. Или да създадете Дружество за защита на дребните акционери, като им намекнете например, че се готви някаква машинация, която ще ги ощети. Или пък, и това е по-доброто разрешение, всеки път, когато ви се удаде случай, сам да изкупувате колкото може повече акции, за да можете съгласно даденото на Фезали обещание след това да ги препродадете на емирите, ако те изявят подобно желание. Грижата за подробностите около това, което трябва да се превърне в най-голямата и същевременно най-дискретната хайка в историята на борсата, оставете на Ванденберг, Розен и Лупино, и най-вече на Розен, който е определено надарен за подобни неща. Защо според вас избрах тези мъже? Та те ще насъскат срещу вас двеста, дори триста посредници, и то измежду най-добрите. Като се обзалагам, че всичко ще остане в пълна тайна.

 

 

На посредниците, естествено, плащам аз, както плащам, при това скъпо и прескъпо на Ванденберг, на Розен и на Лупино, а също и на безбройните им сътрудници. И това далеч не са единствените ми значителни разходи. Предлагам на Фезали да му продам всички „малцинствени“ акции, които успея да изкупя извън изкупения вече от Ял петдесет и пет процентов пакет, Фезали приема, тъпчейки се с поредния сладолед.

— Съгласен съм. Но това, че баща ви ми е бил приятел, не означава, че трябва да се отдам на най-неразумно разточителство. Ще откупувам от вас всичко, което имате за продан, като ще черпите от триста и петдесетте милиона, които ви дадох назаем „за показност“, но внимание: в момента акцията на УНИШЕМ струва триста двайсет и осем, като аз ще ви я платя по триста и трийсет.

— Но за да успея да убедя дребните акционери, аз съм длъжен да им я заплащам над триста и осемдесет!

— Проблемът си е ваш, млади приятелю, а не мой.

И гълта ли, гълта шибания си сладолед.

— Триста и трийсет, Франц. Нито цент повече. Покрийте разликата от собствения си джоб.

 

 

Мартин Ял обяви своята П.О.П. в четвъртък, 8-и май. Същата трябва да приключи в петък, 23-ти. Колкото до операцията, наречена от Скарлет „Голямата хайка“, тя започва двайсет и осем дни преди това, на 10-и април. Същия ден около двеста посредници, наети от моите адвокати-съветници, поемат по пътеката на войната със следната заповед: да направят всичко, за да изкупят колкото може повече акции, и единствено в случай, че приносителят откаже да се раздели с ценните си книжа, да го убедят да стане член на Дружеството за защита.

Всичко това, разбира се, става в пълна тайна.

Само и само за да мога да следя минута по минута развитието на тази невероятна хайка, аз превръщам наетата на Петдесет и пета улица кантора в истински генерален щаб. Не по-малко от дузина телефонистки имат за задача да приемат информацията, изпращана от посредниците, някои от които преследват акционерите чак до разкошните им убежища на Ямайка, на гръцките острови или в Швейцария, та дори и до Скотсблъф в Небраска. Освен полагащото им се възнаграждение, само по себе си вече доста прилично, на посредниците е обещана допълнителна премия от хиляда долара за всеки откупен пакет от двайсет и пет хиляди акции. Идеята е на Розен — забележително щедър, когато става дума да се харчат мои пари. Розен е дребен, меланхоличен, мълчалив и неистово работоспособен евреин, чиито организационен талант и способност да работи в екип биха могли да се сравнят с музикалния гений на Моцарт. Енергията и издръжливостта му са наистина неизчерпаеми.

В сряда, 7-и май, един час преди да навестим Щерн, той ни прави първия обобщен доклад по ситуацията:

— Акцията УНИШЕМ изобщо не е помръдвала от пет години насам. Задоволявала се е да следва флуктуациите. От друга страна, освен в изключителни случаи, нашите посредници не настояват да откупят направо акции УНИШЕМ, а най-често предлагат в замяна други първостепенни книжа, каквито са акциите на Ай Би Ем, на Роял Дъч, на Дженерал Мотърс и други, като Хофман и Ларош например, с каквито предвидливо ги снабдихме. Но и много често те действат по такъв начин, че приносителят сам им предлага своите УНИШЕМ, чиято стабилност не е от най-въодушевяващите…

— Цифри.

— До днес е установен контакт с осем хиляди акционери. Шейсет и осем процента от тях са приели цесията, двайсет и осем процента са се присъединили към Дружеството. Или са откупени сто трийсет и пет хиляди акции и осем хиляди са групирани в рамките на Дружеството.

— От?

— От общо петстотин четирийсет и осем хиляди.

— Слаба работа.

— Не се доверявайте на цифрите. Направили сме много повече, отколкото би могло да се сметне на пръв поглед. До днес сме се свързали само с най-дребните приносители, някои от които държат само една или две акции. От вчера сме пренасочили цялата си огнева мощ върху едрите, така да се каже, дребни приносители, някои от които държат до двайсет хиляди акции. Тях донякъде ще съумеем да убедим по-лесно, тъй като те следят много по-внимателно курсовете на борсата, така че ако им предложим десет процента над цената, фиксирана от П.О.П…

— Но това ще ми струва цяло състояние!…

Ехидна усмивчица на Ванденберг. Обожавам този тип!

— Отмъщението струва скъпо — подхвърля той.

И това наистина ми струва цяло състояние. На 12-и май общият брой на малцинствените акции, намиращи се под мой контрол било чрез цесия, било чрез групирането им в рамките на Дружеството, надхвърля вече триста хиляди. През следващите дни цифрите, изписвани върху инсталираните от Розен в кантората на Петдесет и пета улица табла, се променят с всеки изминал час. И ще продължат да набъбват с неумолимата мощ на морски прилив. Съгласно заповедите на Розен, нашите посредници обещават на всеки акционер, склонен да продава, десет процента „над бъдещата цена на П.О.П.“, а това означава, че съм принуден да изкупувам акции по четиристотин и осемнайсет долара, които никога няма да успея да продам за повече от триста и трийсет на онзи дърт негодник Фезали. Предиобед на 22-ри май, когато сядам за пореден път да оправям сметките си, начислявайки възнагражденията, премиалните и разноските на посредниците, кралските хонорари на Ванденберг, Лупино и Розен, заплатите на сътрудниците им, премиите, които бях принуден да изплатя, само и само за да изкупя на загуба стотици хиляди акции, кошмарните разноски по какво ли не и къде ли не, както и дадените тук и там неизбежни подкупи, установявам обща сума от действително изпарили се трийсет и два милиона и шестстотин хиляди долара.

Но резултатът е налице, буквално омайващ с неописуемата си бруталност. Мартин Ял е обявил своята П.О.П. и до този момент е похарчил — продавайки междувременно групировката, която беше отнел на баща ми — двеста петдесет и четири милиона и шестстотин хиляди долара, но в действителност сумата е доста по-висока, като се прибавят и разноските. Вече е загребал и почти двайсет милиона от резервите си, които възлизат вероятно на не повече от шейсетина милиона. Сутринта на 22-ри май, в момента, в който от стаята си в „Пиер“ наблюдавам зараждането на деня над Сентрал Парк, аз отново и отново пресмятам, като с удоволствие си мисля, че може би той също преглежда сметките си. В Женева или в Цюрих — не знам точно къде се намира — той несъмнено вече предвкусва победата си.

 

 

Шест часът сутринта в Ню Йорк. Не съм спал нито тази нощ, нито предишните няколко, които бяха също толкова напрегнати, но съм прекалено нервен, за да мога дори само да затворя очи. В Швейцария е около пладне.

Той вероятно е все още в кантората си — Ял е човек на реда, на точността, на принципите. Вдигам слушалката и набирам номера на банката на авеню „Генерал Гизан“ в Женева.

— Бих искал да говоря лично с господин Мартин Ял.

— Кой го търси, моля?

Първото име, което ми идва наум:

— Принц Анри Орлеански.

Няколко секунди, и се разнася леденият, белязан с присъщия му тевтонски акцент глас:

— Изключително ми е приятно да ви чуя, ваше височество.

Мълча. Вслушвам се в тишината, нарушавана единствено от дишането му. И ето че той, отсреща, започва постепенно да се безпокои от това мълчание.

— Ало? Ало? Ало?

Затварям. В осем без четвърт излизам в ранното нюйоркско утро и тръгвам пеша по Пето Авеню, без да бързам. Просто се шляя, като преспокойно изпивам и две еднакво отвратителни кафета. Въздухът е възхладничък и реже. И е почти девет часът, когато най-сетне влизам в кантората на Петдесет и пета улица. Розен и Лупино са вече тук, или все още тук. Черните очи на Розен срещат погледа ми и той отговаря на въпроса ми преди още да съм го задал:

— Откупени триста трийсет и девет хиляди акции, сто трийсет и пет хиляди групирани в рамките на Дружеството за защита. Или общо четиристотин седемдесет и четири хиляди.

— Може ли да се очаква промяна?

— Едва ли. Според мен направихме всичко възможно.

Поглеждам часовника си за стотен път от момента, в който се отказах да гоня убягващия ми сън и реших просто да стана: девет часът и две минути. Крайният срок на публичната оферта за покупка на Мартин Ял ще изтече след двайсет и четири часа и петдесет и осем минути. Сядам с внезапно изтръпнали крака.

— Четиристотин седемдесет и четири хиляди акции по…

Телефонът. Лупино вдига слушалката и ми я подава.

— Франц?

Обажда се Фезали.

— Франц, намирам се на летището в Рим. Заминавам. Един от старите ми чичовци, моят любимец, е много тежко болен, при това вдън пустинята, където няма нито телефон, нито телеграф, нито радио. Два дни на отиване, два дни там и два дни обратно. Общо шест дни, през които никой няма да може да се свърже с мен, ако ще да става дума и за жизненоважен въпрос. Никой няма да може да го направи, Франц. Разбирате ли ме?

— Разбирам.

И линията отново онемява. В същия момент влиза Филип Ванденберг. Вероятно също не е спал, но въпреки това е безупречно избръснат и елегантен, за разлика от Розен, който прилича на вехт чувал. Казвам му, като се обръщам и към останалите:

— През следващите шест дни никой няма да може да се свърже с Фезали.

Като не добавям, че Фезали е единственият човек, който може да се разпорежда със стотиците милиони петродолари, депозирани в частната банка на Ял. И аз, и събеседниците ми сме напълно способни да оценим новината по достойнство. Влязъл е в действие още един от механизмите на клопката. Довършвам изчисленията, които бях започнал в момента на обаждането на Фезали: четиристотин седемдесет и четири хиляди акции по триста и осемдесет долара всяка правят сто и осемдесет милиона и сто и двайсет хиляди долара.

Които Мартин Ял ще бъде принуден да изплати по силата на закона. И ще трябва да заплати тази огромна сума през периода между момента, в който реша да представя за продажба въпросните четиристотин седемдесет и четири хиляди акции, и момента, в който ще изтече законният срок на обявената от него П.О.П.

От само себе си се разбира, че ще му оставя възможно най-малко време. Всичко ще се разиграе за няколко часа.

Според Скарлет, според Марк Лаватер и сътрудниците му, както и според всички наши изчисления, същия този ден — четвъртък, 22-ри май — Мартин Ял притежава най-много шейсетина милиона долара, които обаче в никакъв случай не му се намират подръка като обща сума. Това е в най-добрия (за него) случай. И пак в най-добрия случай това означава, че той ще трябва да намери отнякъде сто и двайсет милиона долара, и то за толкова време, колкото е необходимо на човек, за да пресече улицата.

Той разчиташе на помощта на Фезали, но ненавременното отсъствие на ливанеца, както и дадената от него на заместника му изрична заповед да не предприема абсолютно нищо ще блокират капиталите, с които се надяваше да си послужи.

 

 

— Шести ход, Цимбали Младши: да му представите вкупом възможно най-малко време преди изтичането на срока на неговата П.О.П. възможно най-голямото количество било откупени, било групирани в рамките на Дружеството „малцинствени“ акции. Той няма да може да плати. Ще се обърне към Фезали, но ще удари на камък поради причина, която ще измислите. Въпреки този изключително тежък удар в последния момент Мартин Ял все пак ще запази една надежда и тя е да получи кредит от други финансови групировки. Ще се постарае да го получи. В края на краищата той все още разполага с десетки милиони долара и преди всичко с банката си. И точно в този момент ще дадете ход на аферата, за която ми споменахте…

 

 

Аферата, за която съм споменал на Скарлет, влиза в ход същия този четвъртък, 22-ри май, под формата на статия в две колони, която се появява едновременно в парижкия „Льо Монд“, в лондонския „Файнаншъл Таймс“, в „Ла Трибюн дьо Женев“, в хамбургския „Билд Цайтунг“ (който ще я публикува в три колони заедно със снимка на Мартин Ял) и във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Изхождайки от поверително предоставеното им от мен досие, всички те, общо взето, се придържат почти буквално към основната идея: „Странната П.О.П. на бившия нацистки банкер спрямо еврейска американска компания“.

Досието коства на двама ни с Марк Лаватер почти четиригодишни издирвания и страшно много пари. И въпреки това не е чак толкова компрометиращо, колкото се надявахме. Същевременно изобличава категорично взаимоотношенията и дори съучастничеството, свързвало фамилията Ял, и най-вече Мартин Ял и Хайнрих Майнхард, командир на специалния отряд, изпратен от Хитлер в Швейцария през пролетта на 1933 година със задача да прибере всички германски капитали, и преди всичко капиталите на германските евреи, намиращи се на съхранение в швейцарските сейфове. То предоставя неопровержими доказателства за съществувалото по онова време идеално разбирателство между младия Мартин Ял и хора като швейцарския гаулайтер Роберт Тоблер от Цюрих и основателя на швейцарските фашистки секции Артур Фонялац, като удостоверява, че поне един път банката Ял (и вината в случая е изцяло на Мартин Ял, а не на баща му) се е съгласила да извърши „репатрирането“ на капитали на германски евреи, превеждайки на драго сърце в една немска банка авоари, поверени й от един банкер евреин от Хановер, и то под предлог, че преводът е бил поискан от единия от синовете на въпросния банкер, явил се в компанията на двама мъже с шлифери и представил с ужасено лице надраскано с трепереща ръка пълномощно. Досието, съставяно години наред, включва и снимки на Мартин Ял в обкръжението на негови приятелчета от СС по време на пътуване до Нюрнберг през 1941 година и преди всичко негово писмо до един служител на „Фолке Дойче Мителщеле“, учреждение на СС, в което прилага списък — „в допълнение към онзи, който вече ви изпратих“, както сам пише, — та прилага списък на свои клиенти германски евреи, чиито капитали биха могли да бъдат „репатрирани“. Подобно разкритие, направено пред трети лица (независимо какви, а още повече германски нацисти), е недопустимо нарушение на Член 47-и от федералния швейцарски закон за банките и спестовните каси от 8-и ноември 1934 година, постулирал — и то именно в защита на капитали като тези на евреите — запазването на тайната на банковия влог чрез използването на шифровани сметки.

 

 

— Цимбали Младши, след удара, който току-що сте му нанесли, той би трябвало да изпадне и несъмнено е изпаднал в безизходно положение. Ял знае отлично, че нито една банкова групировка, особено швейцарска и особено за толкова кратък период от време, няма да поеме риска да му се притече на помощ. Поставете се на мястото на финансистите — отначало са сметнали, че става дума за оповестяването на сравнително нормална П.О.П.; това е обичайна практика в Съединените щати, макар и да не е особено разпространена в Европа. Ала онова, което се случва — внезапният наплив в последния момент на стотици хиляди акции и разкритията на пресата — доказва, че в действителност става дума за фантастичен двубой между банката Ял и непознат противник. Кой е противникът? Никой не знае. Та кой би се намесил в битката, без да познава противниците, и то двайсет и четири часа преди изтичането на крайния срок на П.О.П.? В света на финансите, млади Танцьоре Франц, когато някой се дави, останалите просто извръщат глава и гледат в друга посока. Изиграхте Седмия ход превъзходно, момчето ми. Оставете на мен грижата за Осмия…

 

 

Спокойният, студен и учтив глас на Филип Ванденберг — гласът на хирург, разнасящ се в тишината на операционна зала:

— Току-що ви го казах, господин Ял. Току-що ви казах името си, званието си и името на човека, от чието име се свързвам с вас.

— Чудесно знам какво сте ми казали. Интересува ме поводът за обаждането ви.

Чувал съм гласа на Мартин Ял хиляди пъти, случвало ми се е да го чувам дори насън, в знойните кенийски нощи и в задухата на Хонконг. Ала никога не е звучал така в ушите ми, никога не е бил толкова напрегнат и глух — гласът на човек, тласкан неумолимо към завършека на едно сражение и осъзнаващ, че е невъзможно да победи.

— Господин Ял, казвам се Филип Ванденберг. Ръководя голяма адвокатска кантора в Ню Йорк, откъдето ви се обаждам, а ви се обаждам по съвета на господин Джон Карадайн, като съм упълномощен, но не от него, а от клиентите, които представлява, да ви предложа петстотин хиляди щатски долара за намиращите се понастоящем във ваше разположение шестстотин и седемдесет хиляди акции на УНИШЕМ. В замяна на продажбата при тези изрични условия клиентите ми са готови да се ангажират писмено с поемането на отговорността за обявената от вас публична оферта за покупка и да я приключат.

Мълчание.

— Срещу каква сума, казахте?

— Петстотин хиляди долара. Но искам да ви кажа и още нещо, господин Ял…

С все същото хирургическо спокойствие Филип Ванденберг разгъва един вестник така, че шумът на мачканата хартия да се чуе, да нахълта в слушалката, а оттам и да прекоси Атлантическия океан.

— Господин Ял, пред себе си имам полученото от нас вчера по пощата фотокопие на писмо, адресирано от вас на 11-и февруари 1935 година до някой си Йоахим Щаер от берлинската „Аусланд Организацион“.

В действителност Филип Ванденберг държи пред себе си отзива за някаква третостепенна бродуейска пиеса, оценена от критиката като катастрофално слаба.

— Господин Ял, срокът на вашата П.О.П. изтича след два часа. Вие не сте в състояние да отговорите на предложенията на акционерите, които сам приканихте да продават. Приемете предложението на моите клиенти…

— Кои са те?

— Не съм упълномощен да го разкривам.

— Франц Цимбали ли е?

— Давам ви честната си дума, че случаят няма нищо общо с това име.

Което е и съвършено вярно. Този път не аз — най-сетне! — а принц Азиз ще плати петстотинте хиляди долара.

— … че няма нищо общо с това име. Приемете предложението, господин Ял, и ще можете да запазите поне банката си. Това е съветът, който господин Джон Карадайн ме натовари да ви предам от негово име. Ако желаете лично да разговаряте с господин Карадайн, бих могъл…

— Не… Не…

Гласът на Мартин Ял е глух, почти неразбираем. Ледените сини очи на Филип Ванденберг се откъсват от разтворения вестник и търсят погледа ми, а в дъното на светлите им зеници трепти въпрос: „Какво изпитва човек, когато види мъртъв един свой враг?“

— Господин Ял — продължава все така хладно Ванденберг, — сега е осем часът и четири минути нюйоркско време. Двама от съдружниците ми в сделката, господата Джеймс Розен и Джоузеф Лупино, току-що са пристигнали в Женева и се намират на няколкостотин метра от вас, в Националната швейцарска банка. Чакат ви, за да уредите формалностите по продажбата на шестстотин и седемдесет хиляди акции на УНИШЕМ за сумата от петстотин хиляди долара. В замяна на това са упълномощени да ви гарантират изкупуването от нашите клиенти на четиристотин седемдесет и четирите хиляди акции, които не сте в състояние да покриете. Веднага след приключването на операцията по продажбата те ще се свържат с кантората ни в Ню Йорк.

 

 

— Цимбали Младши, след Осмия ход той ще е продал за петстотин хиляди долара онова, което преди десет-дванайсет дни е купил за двеста петдесет и четири милиона и шестстотин хиляди долара, или приблизително за толкова. Преценете сам загубите му. Не е разорен, разбира се. Остава му банката, която в очите му е по-важна от всичко останало, заради която се е съгласил да загуби повече от четвърт милиард долара, с чиято помощ се надява отново да си стъпи на краката, или поне донякъде, тъй като е вече над шейсетте, да съхрани, а впоследствие и отново да разгърне част от своята мощ.

Сега остава да се изиграе последният, Деветият ход, за да му бъде даден, както и обявихме, шах и мат.

 

 

Деветия ход изиграва Марк Лаватер. В Швейцария Марк винаги е имал и продължава да има солидни приятелски връзки. Особено с онзи банкер от Бал, който съгласно традицията председателства Швейцарската асоциация на банкерите. След като си уговаря среща по телефона, Марк Лаватер се появява в тържествената зала на хотел „Додлер“ в Цюрих. В едно куфарче той носи досието, част от което вече е направено достояние на пресата и което е набъбнало извънредно много след добавянето на свидетелските показания на Джон Карадайн, получени напълно законно в Невада и отнасящи се на първо място до съвкупността от операциите, довели до трансформирането на Кюрасао I и последвалата го поява на Кюрасао II или с други думи — до историята на една измама.

На следващия ден, вторник, 27-и май, Мартин Ял пристига лично в Цюрих, призован от организиралите истински съд негови събратя. Знае какво го чака. Става точно каквото е очаквал.

 

 

— Цимбали Младши, Деветият ход ще бъде най-съкрушителният. Ще бъде тук, изправен пред събратята си, които ще бъдат същевременно и негови съдници. Бъдете доволен, Франц, вие, който изиграхте около него вашия танц на смъртта! Моментът дойде. Франц, мнозина са в Швейцария онези, които с парите на евреи, араби, негърски крале, престъпници от световен мащаб, търгуващи с наркотици и оръжие, та мнозина са онези, които са извършили същите, ако не и още по-страшни престъпления от Мартин Ял. Но в капана попадна Мартин Ял, аферите му станаха публично достояние, а утре ще стане публично достояние и досието му заедно с моите признания, ако не приеме условията на ултиматума, който ще му бъде поставен, а именно — незабавно и завинаги да се откаже от всякаква банкова и финансова дейност, имаща дори и най-далечно отношение към Швейцария. Франц, нямаше да можете да го разорите, това е невъзможно. Но вие го унищожихте. Съсипахте го до такава степен, до каквато съм съсипан и аз самият в очакване на тъй жадуваната нежна смърт…

 

 

Обядвам с Розен и Лупино; Филип Ванденберг, разбира се, е зает. Вечерта давам прощална вечеря на Лео Съсман и жена му Робин. Прибирам се в „Пиер“ и пия шампанско, сам. Най-сетне сънят ме наляга и потъвам в безпаметен унес.

Сутринта ми се обажда Фезали:

— Трябва да се видим, приятелю.

Казвам:

— Няма да е веднага.

— Принцът и братовчедите му имат планове за вас. Направихте им невероятно впечатление.

— Не сега.

Затварям. От рецепцията ме уведомяват, че мястото ми в самолета е резервирано и че ще изпратят човек за багажа.

Гледам Сентрал Парк.

Мисля си за Сара и за Жоаким, за Хаят и за Ли и Лиу, за Турчина и за Уте Йенсен, за Дейвид, Лео и Робин Съсман, за Марк и Франсоаз Лаватер, за Филип Ванденберг, за Джеймс Розен и Джоузеф Лупино с неговото заговорническо намигане, мисля си за Робърт Зара и за Сюзи Кендъл, макар че разликата помежду им се измерва в светлинни години, мисля си за господин Хак. Мисля си отново за Сара и в очите ми бликват сълзи.

 

 

Телефонът звъни дълго, но никой не отговаря и си представям жените с колосани манти и със скръстени на корема ръце, които крачат босоноги, без да бързат, сред гробна тишина.

Накрая някой вдига слушалката, представям се, искам да говоря с него и ме уведомяват, че е мъртъв вече от десет дни, че неизвестно как е успял да пропълзи по горещия пясък, заобикалящ къщата му в испано-мавритански стил в Долината на смъртта, да се добере до гаража, да намери бензин, да се полее с него и така да секне изтичащата от тялото му гной, не можейки да чака повече тъй жадуваната смърт.

Гласът на Джон Карадайн, по прякор Скарлет, който ме беше напътствувал в решителната ми битка, бе достигал до мен от оня свят.