Пол-Лу Сюлицер
Пари (2)

2

На летището в Момбаса се качвам в един жълт автобус, претоварен с пътници и багаж от самолета на „Ийст Африкан Еърлайнс“.

Возилото поема по зле поддържан и осеян с дупки път с прояден от дъждовете асфалт. Очаквах страхотна жега, но времето е просто хубаво и нищо повече; за сметка на това въздухът буквално лепне и е наситен с безброй миризми, и то далеч не от най-съблазнителните. Повечето хора около мен са негри, естествено, но не всички — тук-там забелязвам малко по-светла кожа, принадлежаща, струва ми се, на индийци, а освен това има най-малко двама араби и един европеец. Опитвам се да срещна погледа му и когато успявам, леко му се усмихвам. Но той извръща глава, без да ми отвърне. Автобусът спира и всички слизат. „Последна спирка!“, обявява шофьорът единствено за мое сведение, установявайки, че не съм помръднал. Слизам на свой ред.

24-ти ноември е и е почти обед. В Найроби, докато чаках самолета за Момбаса, изобщо не излязох от летището; през цялото време четох книгата на Карен Бликсен и не видях почти нищо от Кения. А и до този момент не съм видял нещо повече, освен едно разпиляно край пътя за Момбаса село с варосани кръгли колиби с конусовидни сламени покриви, с жени, облечени предимно в розово, навлекли, както ми се стори, поли от хавлиени кърпи, със сини тюрбани и със сплескани носове, но при все това далеч не грозни и които, за мое най-голямо съжаление, не ходят голи до кръста.

Слизайки от жълтия автобус, аз за първи път влизам в пряк допир с тази страна, за която тръгнах, без да се замисля. Виждам голяма, оживена улица с безброй магазини и бутици, която, както много бързо научавам, се казва Килиндини Роуд и е главната улица на старата част на Момбаса. Всичко, което притежавам, е на гърба ми; нямам нито куфар, нито дори четка за зъби, което е най-неприятното.

„Дойде време да се забогатява.“ Дивото опиянение от Олд Бромптън Роуд не ме е напуснало. Човек се издига толкова по-бързо и толкова по-високо, колкото по-ниско е паднал. Питам се кой ли е казал това. Може би аз. В моя случай издигането трябва да бъде светкавично — не притежавам абсолютно нищо. Всъщност каква е валутата в Кения? Мъниста? Джобни огледалца или туристически чекове? Малко по-нататък ме привлича надписът „Барклис Банк“; хвърлям изпитателен поглед на таблицата на валутните курсове и научавам, че отсега нататък съм длъжен да забогатявам с нещо, което се нарича източноафрикански шилинг, че той струва приблизително седемдесет френски сантима, че следователно осемнайсет шилинга и половина се равняват на една английска лира, а оттам и че седем шилинга правят един долар.

Така де, това изключително много ме улеснява.

Тръгвам отново да се разхождам по Килиндини Роуд, взирайки се в сумрачните магазинчета, където се спотайват индуси с женски очи и лъщяща коса, очевидно готови да припечелят странично чрез предоставянето на собствената си особа. Накрая намирам това, което търся: въпросният тип е почти на моите години, почти с моя ръст, ако не и малко по-нисък, и тепърва му предстои да доказва способностите си, какъвто, ако изобщо може да се каже така, е и моят случай.

— И тъй, скъпи приятелю — казвам му. — Дойдох нарочно от Лондон с най-бързия аероплан, за да ви позволя да осъществите, сделката на века. Този великолепен часовник, който нося, може да стане ваш — не, не сънувате, така е! — може да стане ваш срещу шестстотин долара, въпреки че платих за него двойно повече при Бушрон в Париж. Обадете им се веднага от мое име, за да се уверите, че казвам самата истина.

Той, и това е повече от очевидно, не само не е чувал за Бушрон, но изглежда и изобщо не му пука от това. Важното обаче, е безспорно веселата искрица, припламнала вдън влажните му очи.

— И знайте, че между всички тези магазини избрах именно вашия. Любов от пръв поглед.

Заложил съм правилно. Усмихвам се все по-широко; той от своя страна също не изостава. Прихвам да се смея от сърне, той прави същото и само дето не започваме да се бъхтим взаимно по корема. Истински дружки.

— Хайде — настоявам, — това е страхотна сделка, каквато повече никога няма да направите, тъй че не изпускайте късмета си. И след като чак толкова настоявате да го купите, отстъпвам ви го за петстотин и петдесет долара.

Той се кикоти с пълно гърло и двамата, кажи-речи, се превиваме от смях. Отдръпва се от вратата и ми прави знак да вляза; един толкова забавен клиент като мен не се оставя на прага. Десет минути по–късно вече съм му разказал за пристигането си от Лондон и съм му описал положението си до най-малката подробност, залагайки изцяло на откровеността и на бъдещото ни приятелство. Той ми е предложил чай и лепкави, буквално подгизнали от сироп сладкиши, а часовникът е преминал от ръка на ръка, огледан последователно от един баща, няколко чичовци, куп братя и безброй братовчеди, призовани на помощ за една цялостна експертиза.

— Сто долара.

— Четиристотин и петдесет.

Отново се задавяме от смях. Отпиваме от чая и часовникът ми предприема втора обиколка.

— Сто и двайсет долара.

— Четиристотин.

— Сто и трийсет.

— Триста осемдесет и четири и седемнайсет цента.

Забавлявам се най-искрено, а от това винаги има полза. Но три четвърти час и шест чаши чай по-късно, след като сме се насмяли до насита, най-сетне двамата с Чандра се спазаряваме: сто седемдесет и пет долара, като в добавка получавам една самобръсначка и три нови ножчета, от които едното наистина, ама наистина е съвсем ново, чифт бели сукнени бермуди в стил „Индийската армия на баня“, една четка за зъби и карта на Кения. Междувременно Чандра ми е станал приятел, дори почти брат, и нежно ме е прегърнал през рамо, докато аз за всеки случай наблюдавам ръката му при положение, че реши да се заблуди в джоба ми (ала греша, Чандра ще се окаже изключително добросъвестен и общо взето, много кротък човек). Насочва ме към един хотел, „Касъл“, който се намира точно зад двете дебели бетонни слонски бивни, маркиращи края или началото на Килиндини Роуд. Това е смътно напомняща за викторианската епоха сграда, доукрасена с балкон в испано-мавритански стил и с турска тоалетна в дъното на коридора. Стаята ми струва дванайсет шилинга, почти два долара, и след като се измъквам изпод единствения предоставен на клиентите душ, аз се просвам на леглото и разтварям картата на Кения, за да я видя най-сетне на какво прилича. Искрено казано — на нищо особено, поне върху хартия. Или най-много на нещо като фуния, чийто връх се опира в Индийския океан. Погледната от вътрешността й, вдясно се намира Сомалия, после Етиопия, след това Уганда и езерото Виктория и накрая, най-вдясно, се пада Танзания. Търся Килиманджаро с неговите снегове и с леопарда му. Нито следа от Килиманджаро; откривам само връх Кения, който все пак не е за пренебрегване със своите пет хиляди и двеста метра височина. Да не би да са откраднали Килиманджаро? Най-сетне попадам съвсем случайно на него недалеч оттам, в Танзания. Дори и да са го преместили, за мен той винаги се е намирал в Кения.

Изведнъж се чувствам самотен, ужасно самотен и безкрайно далеч от всичко, в пълния смисъл на думата. С една дума, спохожда ме унинието, докато лежа на това легло с чисто теоретична чистота, в тази шумна стая с астматично пъшкащ вентилатор.

Но не за дълго. Отново надделява Олд Бромптън Роуд и онази сила, която ме обсеби там. Имам сто шейсет и пет долара и съм на двайсет и една години, два месеца и петнайсет дни. В най-лошия случай мога да изкарам месец и половина, с риск накрая да заприличам на Робинзон Крузо, само че още по-окаян. Но дотогава щях да намеря нещо, сигурен бях в това. Не знам какво — никога не съм работил, никога не съм спечелил и сантим, отхвърлен първо от различните парижки лицеи в полза на провинциалните учебни заведения, а после и от швейцарските колежи, и от английските общински училища. Франц Цимбали — Виелицата, душата на купоните в Лондон и Париж, на швейцарските зимни курорти, на „аристократичните“ кътчета по Лазурния бряг, безгрижен безделник, способен с лека ръка да хвърли през прозореца, и то само за два месеца и половина, сто и седемнайсет хиляди лири стерлинги, което, и той никога не е твърдял противното, далеч не е било най-умното.

Но ето че се роди, или всеки момент ще се роди друг, съвършено различен Цимбали. Дойде време да се забогатява.

Давам си една седмица. И факт е, че ще ми се наложи да чакам точно седем дни, за да срещна Жоаким.

 

 

Жоаким ме гледа от височината на своя метър и осемдесет и пет и нещо с втренчените си и неподвижни слонски очички, дълбоко вбити в лице, способно да вземе страха на цяло племе масаи. Пита ме:

— И си помисли, че ти искам парите?

Избухвам в смях:

— От една страна да, от друга не.

Той недоумяващо въси вежди. После, много странно, изведнъж се изчервява като девойка и поклаща глава.

— О, не! Аз обичам жените.

— Аз също.

Той е португалец и много скоро научавам, че е прекарал четири или пет години в Мозамбик, че преди това е бил в Ангола и е носил военната униформа до момента, както споделя със срамежлив шепот, в който е напуснал, или, казано направо, е дезертирал от армията, физиономията му наистина може да те накара да се смръзнеш от страх посред бял ден, а да не говорим нощем, с наподобяващия полуостров безбожно гърбав нос и двете дълбоки бръчки, разсичащи сипаничавите му бузи. Истинското му име, или поне това, под което се подвизава в Кения, е Жоаким Ферейра да Силва, последвано от още четиринайсет-петнайсет фамилни имена. „Познаваш ли един футболист на име Еузебио?“ — „Никога не съм чувал за него.“ — „Той е най-добрият футболист в света, по-добър и от Пеле. А за Пеле чувал ли си?“ — „Смътно.“ — „Еузебио беше по-добър от Пеле.“ — „Чудесно.“ — „Не ми ли вярваш?“ — „Това пък откъде ти хрумна!“ Не виждам никаква причина да противореча на Жоаким по този въпрос. С португалеца се срещнах на аерогарата, ще разкажа как. Беше седмият ден от пристигането ми в Момбаса; предишните шест бях посветил на обиколка на града, пеша. „Град“ е доста силна дума — два погълнати от морето лимана, а между тях, само на няколко метра над водата — полуостров, на който първо арабските и персийските роботърговци, а после и португалците са построили фортове, джамии и църкви. На североизток се намира старото арабско пристанище с надошлите от арабския свят плиткогазещи моторни корабчета и ветроходни гемии; на юг е разположено претъпканото с товарни кораби модерно пристанище „Килиндини“. Точно там излиза и железопътната линия, по която се снабдяват Найроби и Уганда. Между Момбаса и континента се е проточила магистрала. Ако я вземете и свиете на север, от едната ви страна, отвъд арабското пристанище, ще се просне възхитителен огромен плаж, по протежение на който се издигат съвсем нови луксозни хотели и личната резиденция на Джомо Кениата, с чиято фасада много скоро, и то по крайно неприятен повод, щях да имам възможността да се запозная най-подробно.

Това е, що се отнася до декора.

Не е необходимо много време, за да се определят границите му. Модерното пристанище? Всеки арабски или индийски комисионер знае сто пъти повече за него, отколкото бих могъл да узная някога. Търговията на едро? С какво? А и всъщност поради липсата на каквато и да било друга сигурност аз упорито храня една-единствена увереност: нямам никакво намерение да се заробвам с някой от онези търпеливи изкачвания към върховете на благополучието, които ви отнемат най-малко двайсет-трийсет години работа и живот. Дошло е време да се забогатява, без съмнение, но става дума да се забогатее бързо. Това, разбира се, е изхвърляне, но изобщо не ми пука.

От друга страна, разполагам с един коз, макар и все още да не знам това, и именно Жоаким ще ми разкрие неговото съществуване. За първи път забелязвам Жоаким на терасата на хотел „Касъл“. С физиката си на безработен убиец той наистина няма никакъв шанс да мине незабелязан. Виждам го отново на другия ден, после на следващия, при това на два пъти, и по време на странстванията ми из Момбаса започвам все по-често и по-често да го засичам, докато той упорито ме отбягва с нерешителността на девственица. Срамежливост, която ме изненадва и ме навежда дори на погрешна следа — въобразявам си, че го блазни моята добродетелност, а това далеч не ме очарова. Малко остава да му смачкам физиономията. Възпират ме обаче две неща: на първо място, присъщото ми добро настроение, а сетне и страхът, че може да ми върне удара и да ме направи на кайма.

— Вярно е, преследвах ви — признава той, пристъпвайки от крак на крак като мечка. — Но то е, защото искам да ви предложа една сделка.

И веднага дава необходимите пояснения, все така неподправено срамежлив, жертва на своята физика и надарен със сърце на пъпчив колежанин под козината на Кинг Конг: прехранва се от организирането на сафарита. Но не на нещо свръхлуксозно, разбира се.

— Най-вече за немски клиенти, но понякога и за шведи, датчани или англичани, които нямат търпение и искат да ударят някой и друг бивол между два самолета.

Жоаким говори английски или поне се опитва да го прави с мъчително прилежание и ужасяващ акцент. Разбираме се далеч по-добре на един вид френско-италианско-английска абракадабра, подправена с няколко испански думи.

— Колко им вземаш?

— Десет хиляди шилинга.

Седем хиляди френски франка.

— А аз за какво ти трябвам?

Бил съм, обяснява ми Жоаким, млад и симпатичен (аз съм на същото мнение) и освен френски и италиански, които ми вършат тук почти толкова работа, колкото и чифт зимни кънки, съм говорел английски и немски. „Докато аз — споделя Жоаким, — приближа ли се до немски туристи, направо ги плаша. А и те не ме разбират.“ Жоаким ми предлага две хиляди шилинга за всеки клиент, който му доведа. Споразумяваме се за три хиляди. Поливаме приятелството с кока-кола, защото Жоаким не пие алкохол, тъй като е дал обет на Нотр-Дам дьо Фатима — изблещвам се сащисан насреща му, но той е сериозен като папа, — а аз, защото пия единствено шампанско, и то не много, пък и в момента, тъй или иначе, не разполагам с такова. Междувременно вече обмислям какви ли не фантасмагорични комбинации: да приемем, че намирам по двама, а защо не и по четирима-петима клиенти на седмица, което прави петнайсет хиляди шилинга седмично, при условие, естествено, че наема още неколцина Жоакимовци, тъй като тогава само този не би бил достатъчен; но ако аз сам наема предполагаемите Жоакимовци, вече няма да вземам по три хиляди, а, да речем, по шест хиляди шилинга на клиент, и ако си осигурявам по трийсет клиенти седмично, то умножим ли ги по броя на седмиците в месеца, като предположим — това е само предположение! — че кенийската джунгла гъмжи от стотици хиляди, ако не и от милиони немски туристи, маршируващи в колона по петима, което те безспорно обичат, лесно бих стигнал до шестстотин седемдесет и девет хиляди четиристотин двайсет и четири шилинга месечно, а това е минималното, и впоследствие бих могъл да разширя предприятието в съседните страни, като стигна чак до Сенегал…

Разделям се с илюзиите си почти толкова бързо, колкото съм направил и сметките си. Истината е, че слизащите от самолета туристи мечтаят за плажовете на Индийския океан, за екзотика, за Момбаса като пристанище на роботърговци, за Момбаса, откъдето е минал някой си Стенли^[1] по дирите на някой си Ливингстън^[2]. Те изобщо не мечтаят за сафари или съвсем малко. Пазарът, както биха казали икономистите, е отчайващо стеснен. Установявам го за няколко дни, дебнейки всеки току-що слязъл от самолета турист и следвайки го по петите, докато той глупашки е шляе и си пилее парите за отвратителни дърворезби и автентично — фалшиви масайски оръжия…

И все пак…

В разсъжденията на Жоаким започвам да долавям наченките на една идея. Вярно, моят основен коз е, че съм бял, че мога да разговарям с тези туристи, да им вдъхна доверие. Не дотолкова, разбира се, че да им продавам сафарита, каквито те не желаят, но и необходимо ли е всъщност да им се продава нещо?

Отивам да навестя моя индийски приятел Чандра, на когото продадох часовника си. След първата ни среща често наминавах към магазинчето му и двамата донякъде се сприятелихме, още повече, че той препродаде часовника ми с печалба, която дори не се осмелява да признае. Отговорите, които дава на въпросите ми, потвърждават решението ми да се върна към първоначалната си идея.

Дошло ли е време да се забогатява?

Е, сетих се как.

 

 

Първият ми клиент е немец от Южна Германия, от околностите на Мюнхен, доколкото си спомням, адвокат или лекар, във всеки случай човек със свободна професия. Поглежда ме внимателно още щом отварям уста.

— Къде сте научили немски?

— Майка ми беше австрийка.

Не, сафари не го интересува, не е ловец. Не, няма нужда от гид, още по-малко от преводач. „А ако ми се прииска жена, способен съм да си намеря сам.“ Вдигам ръце в знак, че се предавам.

— Не ви предлагам нищо такова. Исках чисто и просто да ви кажа нещо, а именно че ще обмените пари. Да кажем, сто долара. За сто долара обменното бюро, което е пред вас, ще ви даде седемстотин шилинга, такъв е официалният курс. Докато аз мога да ви дам седемстотин и петдесет. Така вие печелите петдесет шилинга или малко под трийсет дойче марки. За двеста долара — съответно сто шилинга или шейсет дойче марки. За хиляда долара — петстотин шилинга, равняващи се на триста дойче марки.

Той е синеок, моята младост и словоохотливост определено го забавляват и сините му очи приемат дружеско, но все пак малко умислено и недоверчиво изражение.

— Какъв е номерът?

Разсмивам се.

— Няма номер. Седемстотин и петдесет шилинга за сто долара и никакъв номер. И отникъде няма да се пръкне никакъв полицай.

— Един момент.

Влиза в обменното бюро и на напълно поносим английски се интересува какъв е курсът. Връща се, все още терзан от известно колебание. „И вашите шилинги са истински, предполагам?“ — „Проверете банкнотите в банката, ако искате.“ Най-сетне се решава и сменя четиристотин долара. Правя знак на Чандра, стоял до този момент настрана, който измъква от кожената си торба и най-старателно наброява три хиляди шилинга в използвани банкноти. Настоях пред него банкнотите да бъдат именно използвани, предполагайки, че новите банкноти могат да породят съмнение. Те, разбира се, са съвсем истински, но не държа особено да привличам вниманието на служителите от Централната банка на Кения върху моите валутни операции.

След като моят мюнхенец си отива, Чандра ми изплаща договорената комисиона: двеста шилинга — двайсет и осем долара. По официалния курс доларът се купува не за седем, а за малко под осем шилинга и половина. А на тази цена купувачи лесно се намират — многобройната индийска колония в Момбаса, както и тази в Найроби, се готви да повтори първото си масово изселване от 1968 година, когато хиляди азиатци, и най-вече индуси, се завърнаха в земята на дедите си в резултат на мерките, предприети от Кениата с цел да ги елиминира от командните постове на националната икономика, които те бяха обсебили. За Чандра и близките му закупуването на долари по осем шилинга и половина, та дори и по девет и по десет, е единственият начин да реализират придобитото имущество и направените спестявания преди евентуалното си заминаване, което би могло да стане доста набързо.

Реших да играя както върху тази разлика между двата курса, така и върху изключително голямото търсене на долари. И то да играя възможно най-бързо.

Облагодетелстван съм от един нов феномен, за който самите индуси все още не са си дали ясно сметка — резкия прилив на европейски туристи, преди всичко на германци. И трябва да бързам, защото очаквам, че рано или късно непременно ще си имам неприятности с кенийските власти, които в никакъв случай няма да погледнат с добро око на дейността ми, макар че засега тя не е съвсем незаконна.

Чандра се е ухилил до ушите — дори и приспадайки комисионата ми, той е платил три хиляди и двеста вместо три хиляди и четиристотин шилинга за току-що купените четиристотин долара. Готов е незабавно да поднови операцията си и да ми докара куп от себеподобните си. Предупреждавам го:

— При едно условие — както ти, така и те ще работите единствено с мен.

Кълне ми се в главата на не знам кой си. Не и в моята, надявам се.

— Друго нещо, Чандра — на никого нито дума. Така само ще спечелиш, тъй като лично на теб ще продавам доларите си с отстъпка, тоест по осем шилинга вместо по осем и половина.

А това означава, че на всички, освен на него, ще продавам за осем шилинга и половина доларите, които, от своя страна, ще съм закупил по седем и половина. Или с печалба от шилинг на долар. При условие, разбира се, че намеря други мюнхенци. Следващите два дни не мърдам от летището. Никакъв успех в продължение на часове и часове, след което правя първия голям удар: тези също са германци, трима са и са придружени от съпругите си, които решават, че съм им симпатичен. Сменям им две хиляди двеста и петдесет долара, като половината от сумата Чандра закупува за себе си, а другата половина препродава на един търговец от „Килиндини Роуд“. Чиста печалба — хиляда шестстотин осемдесет и седем шилинга. Двеста и десет долара или около осемстотин деветдесет и два френски франка.

Буквално откачам от щастие.

Готово! Стана! За първи път в живота си съм спечелил пари и правя странно откритие, което ме изпълва с неописуема радост: толкова е просто! Ужасно просто! Нещо се случи — дойде ми една идея и тази идея се превърна в звънки монети. Идеята не беше нещо особено, печалбите — още по-малко. Но съм сигурен, че това е само едно начало, и дори и не подозирам колко съм прав, дори не мога да си представя стотиците милиони, които ме очакват в края на пътя, който наричам и винаги ще наричам „моя танц“.

Докато се прехласвам от възторг, неочаквано ми хрумва една нелепа идея. На връщане в Момбаса купувам две еднакви пощенски картички, изобразяващи един и същи чакал. Адресирам първата до чичо ми, Джанкарло Цимбали, улица „Джокондо Албертоли“, Лугано; втората изпращам на Мартин Ял, Негово банкерско величество, президент — генерален директор на банката, носеща същото име, частна банка (и лишена, в частност, от какъвто и да било морал), кей „Генерал Гизан“, Женева. И двете с един и същи текст: „Виждате, че не ви забравям.“ Хлапащина? Несъмнено. Без последствия, във всеки случай. Поне така мисля. И ще продължа още дълго време да мисля така до момента, в който ще пристигне отговорът, по-скоро нещо като отговор, и то потресаващ.

Междувременно дори намирам клиент на Жоаким, двоен клиент, в известен смисъл, тъй като става дума за млада двойка от Цюрих. Казват се Ханс и Ерика. Той е нещо в управлението на пощите, а тя работи в областта на електрониката или поне е някакъв инженер. Двамата са очарователни и ужасно влюбени. Предупредиха Жоаким: „Не искаме да убиваме в истинския смисъл на думата. Разведете ни и ни покажете страната.“ В първия момент, в който видяха Жоаким, те се стъписаха, стреснати от външния му вид. Сега, трогнати от любезността на моя опитомен мечок, те се разбират чудесно. От Момбаса четиримата потегляме на север, към Малинди и Ламу, като следваме крайбрежието, обточено от надзъртащи над повърхността коралови рифове, които обграждат невероятно спокойни и прозрачни лагуни. Ханс и Ерика се къпят голи и аз не закъснявам да последвам примера им. Но не и Жоаким, който, далеч не очарован от гледката на младата швейцарка по Евин костюм, бързо се отдалечава, мърморейки си нещо под нос. Вечер, коленичил пред пресветата статуетка на Фатима, той се моли за нас, живеещите така, както ни е майка родила.

След Ламу, който се намира на стотина километра от етиопската граница, Жоаким насочва стария си ландровър на запад. Връщаме се назад, с цената на заобикаляне от вътрешната страна. Пренощуваме на брега на Тана, преди да започнем изкачването на високите масайски плата. Няма джунгла, но в най-добрия случай се натъкваме на гъста гора от гигантски папрати, дива метла и бамбук, цялата усукана с лиани; през останалото време пътуваме през савана, където се срещат предимно акации със странен слоест хоризонтален листак, и по-нарядко баобаби и млечок. Животинският свят е богат и Жоаким постоянно сочи нещо с дебелите си космати пръсти; бил е ловец, и дори много добър ловец, както ми казаха, но ловът вече не го влече и знам, че оценява по достойнство тази разходка, по време на която не е необходимо да се убива.

Изкачваме се още по-високо и навлизаме в националния парк „Цаво“, където ще прекараме два дни. Това е първият ми истински поглед върху Кения и дъхът ми просто секва — небето никога не е съвсем синьо, а по-скоро искрящобяло и по него непрестанно се носят кервани от розови или златисти облаци, които постоянно променят формите си; почвата е или в охра, или червена, или виолетова, а понякога, след дъжд, когато кактусите разцъфнат, е направо яркочервена; залезите наподобяват пожар и са просто умопомрачителни; изгревите са също толкова изумителни, особено в мига, когато стада биволи безшумно изплуват от утринната мъгла, подобно на привидения. Двете нощи, които прекарваме в „Цаво“, завинаги ще останат за мен Кения, където и да отида и каквото и да правя след това.

Вечер, докато пируваме с убитите от Жоаким пъдпъдъци и токачки, говорим най-вече за Швейцария. Хаир и Ерика са останали с впечатлението, че и аз съм швейцарец. Разсейвам заблуждението им:

— Французин съм. Роден съм в Сен-Тропе.

Удивено възкликват — миналото лято са били именно в Сен-Тропе. Къпали се съвсем голи в Памплона.

— Къщата, в която съм роден, се намира на същия плаж. Или се намираше.

За малко дори да си спомнят къщата, която най-вероятно нито са видели, нито са забелязали; ровят се прилежно в спомените си с надеждата да открият някакъв образ: „Една голяма бяла сграда? Или пък онова подобие на замък с кулите?“ — „Не, тя е съвсем близо до брега. Има каменна стена, а зад нея — затревено пространство с палми.“ Изведнъж в съзнанието ми нахлуват безброй картини. Но защо съм запазил един толкова точен, тъй невероятно ясен спомен за една къща, в която, а дори и това е силно казано, съм прекарал само детството си и където не съм се връщал от смъртта на баща ми?

— На колко години бяхте, когато почина?

— На осем.

— Цимбали е име от италиански произход, нали?

— Баща ми беше от Тесин, но не от швейцарски Тесин, а оттатък границата, съвсем близо до нея. Още няколко хектометра, и с щял да се роди швейцарец.

Жоаким е извадил китарата си и дебелите му пръсти милват струните с изумително изящество.

— Майка ви също ли е починала?

— Да, когато бях на единайсет години.

Тя умря от рак. И не къде да е, а в Париж, на улица „Ледница“. Самото име на улицата би звучало гротескно, ако не беше трагично точно. И за това си спомням. Спомням си последните месеци на онази агония, на онзи адски кръговрат, на гнусната сарабанда на чичо Джанкарло, който, знам това, действаше по указанията на Мартин Ял, обсаждайки леглото на умиращата и припирайки лекарите да направят всичко възможно, за да удължат живота й — и страданията й! — но не от любов към нея, а за да може тя да живее достатъчно дълго, за да подпише всички документи, от които имаха нужда. Дивата ненавист, която изпитвам към чичо ми и към Мартин Ял, не датира от този период, безспорно, омразата ми винаги е била инстинктивна, но през онези няколко седмици на пролетта на 1960 година тя намери материална основа, върху която непрестанно се разрастваше и задълбочаваше. Ненавиждам тези двама мъже с необузданост, която на моменти самият аз не мога да си обясня, която ме накара да похабя всичко, дадено ми от тях, било то образование или пари, и която ми се струва почти патологично-маниакална.

— Баща му беше много богат — изръмжава Жоаким с дебелото си гласите, посочвайки ме с брадичка. — Father very, very rich…

Усмихва ми се и очите му проблясват, смущаващо приятелски. Поклаща глава.

— Very rich. И после край.

И подхваща „А Micas das Violetas“, своята любима фадо. Ханс и Ерика се притискат един към друг, а аз се взирам в Южния кръст.

 

 

Всеки турист, бил той германец или друг, но най-често германец, обменя при пристигането си средно по осемстотин долара. Печеля приблизително по осемстотин шилинга, или малко повече от сто долара от турист. Сметката е проста, дори детински проста: две седмици след като откривам тази златна яма, вече мога да се справям и без помощта на Чандра като източник на средства, което означава, че пускам в оборот собствените си шилинги, получени от продажбата на моите долари на индийските търговци. Точно след дванайсет дни — спомням си датата, защото тя бележи края на третата седмица от престоя ми в Момбаса и в Кения — аз съм в състояние да събера четири пъти в рамките на един-единствен ден шестте хиляди шилинга, необходими ми за закупуването на долари от четирима туристи, пристигнали с един и същ самолет. Четиристотин и двайсет долара чиста печалба за два часа работа. Е, не че всеки ден върху мен се изсипва подобна манна небесна; в действителност въпросният ден би трябвало да се отбележи с бяло камъче, поне на този етап от операциите ми.

Едно е сигурно — живея с това, което припечелвам. Нещо повече. На 22 декември, два дни преди Коледа, напускам хотел „Касъл“, неговия шумен вентилатор, покритите му със смачкани комари стени и вонящия на урина общ душ в дъното на коридора. Отсядам в хотел „Уайт Сандс“, недалече от резиденцията на Самия Джомо Кениата. Пред мен е възхитителният бял плаж и кораловото великолепие на Индийския океан.

Започвам да се чувствам в Момбаса като у дома си почти месец след пристигането ми.

Писмото получавам на 23 декември. То е на мое име, без граматически грешки, с две „l“ и главно „С“, и е адресирано чисто и просто до „Момбаса, Кения“. Така и никога няма да разбера по какво чудо кенийската поща успя да ми го препрати; но всъщност европейците в този град с население от двеста и няколко хиляди жители не са чак толкова много, особено неангличаните.

Отварям го, след като отбелязвам, че е пуснато в Париж преди единайсет дни, или на 12 декември в 16 часа и 15 минути, на улица „Бетховен“, в шестнайсети район. Пликът съдържа лист хартия с формат 21х27, без воден знак. Текстът е написан на машина: „В момента на прекратяването на фидеикомиса вие сте получили около един милион френски франка, представляващи остатъка от състоянието на баща ви. В действителност това състояние възлизаше на сума от петдесет до шейсет милиона долара, от които сте били лишени чрез измама.“

Никакъв подпис.