Джон Конъли
Белият път (2)

Глава първа

Мечо твърди, че е виждал мъртвата девойка. Това става седмица преди събитията в Каина, където убиха трима души.

Слънцето се е скрило зад тежки и хищни облаци, сивкави и нечисти като дима на запален боклук; всичко е притихнало в очакване на дъжда. Отвън на моравата неспокойно се върти кучето на Блайдови, пес с неопределена порода, сетне се изпъва на земята и сякаш се изравнява с нея, очите му широко отворени и тревожни. Блайдови живеят на „Дармът“ в Портланд, точно над Бак Коув, заливчето, което е част от водите на големия Каско Бей. Тук обичайно има много птици — чайки и всякакви видове патици — но днес небето пустее. Околният свят е като нарисуван на стъкло, сякаш затихнал в очакване неведоми сили да го взривят.

Седим в малката гостна и мълчим. Мечо апатично наднича през прозореца и поглежда към небето, като че очаква първите дъждовни капки да потвърдят неизречени опасения. По лъснатия дъбов под се открояват неподвижните ни сенки. Чувам тиктакането на порцелановия часовник над камината, където стоят семейните снимки от минали и по-щастливи времена. Усещам, че се взирам в образа на Каси Блайд, снимана с абсолвентска шапка, вероятно при дипломирането й. Притиска я с ръка, за да не я отнесе вятърът, немирните вихри развяват пискюлите, а те ми приличат на крилете на канеща се да литне птичка. Косата й е черна, леко разчорлена, устните изглеждат възголеми за лицето й, в усмивката се крие известна несигурност, но пък кафявите очи са ведри, недокоснати от тъга.

Мечо отмества очи от прозореца и се опитва да погледне Ървинг Блайд и съпругата му, но така и не успява, затова се взира в краката си. Още от началото е отбягвал погледа ми, сякаш изобщо ме няма в стаята. Той е снажен мъжага в износени сини джинси, зелена тениска и кожено елече, което изглежда възтясно за едрите плещи. В затвора си е пуснал брада, порасла е дълга и рошава; косата му също е дълга и мазна, стига чак до раменете. Не съм го виждал доста време, в затвора са му направили татуировки — не ги помня от преди. На дясната мишка има несръчно изрисувана женска фигура, под лявото ухо — кинжал. Очите му са сини, задрямали, понякога обърква подробностите в разказа си. Патетична личност, човек, чието бъдеще е останало в миналото. Името му не помня, открай време всички му викат Мечо, Мецан или Мецански заради едрото тяло.

Говори, говори и замълчи, а когато паузите станат прекалено дълги, съпровождащият го човек го побутва по ръката и започва да приказва вместо него. Докарва разказа някак си, докато Мечо успее да се върне в логиката на обърканите си спомени. Този мъж носи барутносинкав костюм, бяла риза и червена вратовръзка, чийто възел е толкова голям, че прилича на кацнало на гърлото му образувание. Косата му е сребриста, тенът на лицето плътен, целогодишен. Казва се Арнолд Сандкуист и е бивш частен детектив. Занимавал се е със случая на Каси Блайд, докато близък на семейството им подметнал да се обърнат към мен. Аз взех, та ги посъветвах да се откажат от Сандкуистовите услуги, направих го неофициално и може би напълно непрофесионално. Те плащаха месечен хонорар от 1500 долара на Арнолд, за да издирва безследно изчезналата им преди шест години дъщеря. Това бе станало скоро след дипломирането й и оттогава никой не бе чувал за нея.

Сандкуист е вторият поред детектив, който Блайдови наемат да проучва обстоятелствата около изчезването на Каси. Той поначало си е паразит и не би могъл да прилича повече на такъв, та дори и вместо зъби да му поникнат щипки и кукички като при насекомите. При това е толкова мазен, че ако някой вземе да го топне в морето, не ви трябва екологично замърсяване — сетне чайките по крайбрежието ще се овалят целите в мазнини и нечистотии.

Бях пресметнал, че за около две години този използвач бе измъкнал може би трийсет бона от семейството, преструвайки се, че работи по техния случай. Блайдови имат постоянни и добри доходи, такива хора поначало са рядкост в Портланд. Няма какво да се дивим, че Сандкуист отново се опитва да спечели доверието и парите им.

Час преди описаните събития Рут Блайд ми се бе обадила по телефона, за да ми каже, че Сандкуист щял да ги посети с новини около Каси. Тъкмо цепех дърва за зимата и нямах време дори да се преоблека и почистя. Затова сега по ръцете ми има клей, джинсите ми са омацани, тениската ми е стара и оваляна, отпред с надпис „Дайте оръжие на живеещите сами“.

И ето ти го насреща ми Мечо, току-що излязъл от щатския затвор „Мюл Крийк“, в джобовете му дрънкат евтини вещи и козметика, купени от магазинчета в Тихуана. А той твърди, че бил виждал мъртвата девойка.

Защото Каси Блайд си е покойница. Аз го зная, уверен съм, че е така, подозирам, че и родителите й го знаят. Смятам, че са го усетили още в мига на смъртта й — не може да не са почувствали рязка болка в сърцата си, онова интуитивно усещане, присъщо за много близките. Инстинктивно са разбрали, че нещо се е случило с единственото им дете и то никога вече няма да се върне у дома при тях, макар че са поддържали стаята му, сякаш нищо не се е случило, почиствали са, бърсали са прах, сменяли са бельото, слагали са цветя с надежда да стане чудо и тя някоя вечер да похлопа на вратата отново. Вярвали са на фантасмагорични истории, които обясняват неколкогодишно мълчание и липса на вести. Човещина е: хората винаги таят надежда, докато не получат категорични факти, които й слагат край. Така е и при това семейство: двамата вярват в шанса Каси да е жива, макар и часовникът на камината тихо да отброява минутите и да шепне, че нея вече я няма. Няма я.

Мечо бе излежал тригодишна присъда в Калифорния за укриване на крадени стоки. Той си е наивен, възглупав тип, понякога толкова изтъпява, че е в състояние да открадне нещо от самия себе си. Следователно достатъчно гламав, че да не е в състояние да разпознае Каси Блайд. И сега с мъка повтаря подробности от версия, чиято логика и последователност са трудни за възприемане от неговия интелект, колкото и някой да му ги е повтарял и втълпявал. А кой друг, освен Сандкуист? Напрегнал целия си разум, лицето му разкривено от усилията, Мечо се запъва и разказва как след освобождаването му от затвора отскочил до Мексико, за да купи по-евтино дрога за успокояване на разбитите си нерви. Как зърнал Каси Блайд в един бар с по-възрастен от нея мексиканец. Било на булеварда „Агуа Калиенте“ недалеч от хиподрума. Говорил с нея, докато мъжът бил в тоалетната, и веднага разпознал мейнския й акцент. Сетне онзи се върнал и му се заканил, рекъл му да си гледа работата и да върви на майната си, иначе… После повел девойката към една кола и я отвел. Някой в бара му казал, че мъжът се казва Ектор и има къща на плажа Росарито. Мечо нямал пари да ги проследи, но бил убеден, че девойката е Каси Блайд. Помнел й снимката от вестниците, които сестра му изпращала в затвора. Аз пък зная, че Мечо не може да разчете данните на автомат за паркиране, камо ли вестник. А тя се извърнала през рамо, когато той я повикал по име. Но не изглеждала нещастна, съвсем не като отвлечена и държана против волята си. Затова още щом се върнал в Портланд, първото нещо било да се обади на г-н Сандкуист, защото знаел, че той е детективът, който се занимава със случая — прочел името му във вестникарските материали. Детективът му съобщил, че вече не работи по случая, последният бил прехвърлен на нов следовател. Обаче Мечо можел да работи само със Сандкуист, само на него имал доверие. Бил чувал много добри неща за същия. Така че, ако Блайдови желаят той да им помогне с информацията от Мексико, ще трябва да помолят г-н Сандкуист отново да поеме случая. През цялото време Сандкуист седеше кротко до Мечо и кимаше с глава, а когато онзи стигна до въпросния пункт, се изпъчи и ме изгледа доста неодобрително. И ето ни отново в играта.

— Дявол го взел, сами виждате — той, Мечо, е неспокоен поради присъствието на този човек тук — обяснява Сандкуист, сякаш ние сме тъпаци. — Г-н Паркър има репутация на човек, който често прибягва към насилие.

Сто и петдесет килограмовият Мечо, дембо и половина с ръст над метър и деветдесет, прави всичко възможно да изглежда уплашен от моето присъствие. То си е баш истина, че му е кофти, само че неспокойствието му няма нищо общо с нелепата възможност моя милост да се залови да му нанася каквито и да е физически травми.

Аз пък го гледам втренчено и погледът ми не трепва. Очите ми му казват: познавам те, Мецански, познавам ти нещастната душица и не вярвам нито дума от онова, което говориш. Недей да постъпваш по този начин. Спри се, преди да е станало много късно.

Мечо вече за втори път е разказал историята, с поредица грешки, пропуски и чужда помощ, но сега облекчено въздъхва. Сандкуист доволно го потупва по гърба и по физиономията му се изписва възможно най-добрата имитация на загриженост. Ако изобщо е способен на такава, разбира се. Сандкуист е в частния бизнес най-малко едно петнайсет години и репутацията му не е страдала особено през повечето от това време, но напоследък се бяха задали проблеми: развод, комарджийски дългове, използвачество. А Блайдови се бяха оказали дойна крава, която точно сега пък не бива да си позволява да загуби.

Ървинг Блайд мълчи и след думите на Сандкуист. Първа се обажда Рут, която протяга ръка и докосва рамото на съпруга си.

— Ървинг — казва тя, — аз мисля, че…

Но той вдига ръка и Рут замлъква. Моите впечатления от Ървинг са смесени. Той е от старата школа и понякога се държи със съпругата си, сякаш тя е човек второ качество. Преди доста време като старши директор на компанията „Интернешънъл Пейпър“ в Джей, Блайд бе човекът, който се изправи срещу опитите на профсъюзите във фирмата да организират работниците в северните гори през 80-те години. За това се изискваше сила и характер, а през 1987 и 1988 г. се състоя най-горчивият сблъсък на профсъюзите с работодателя: стачката трая цели 17 месеца и бе една от най-тежките в щатската история: наложи се повече от 1000 работници да бъдат освободени и заменени. Ърв Блайд бе горещ противник на компромисите и когато накрая реши да се откаже от борбата и се оттегли в Портланд, благодарната компания му даде възможно най-добрите условия и привилегии за пенсиониране. Това съвсем не означава, че той например не обича дъщеря си или жена си, или пък че безследното изчезване на първата не го състари през последните шест години. Гледам го и виждам, че е ужасно отслабнал, мъката го е изяла и смъкнала килограми от него като топящ се при пролетно затопляне лед. Бялата риза е направо широка и виси по тялото му, а между врата и закопчаната яка има място колкото да си завра юмрука. Панталоните се държат с красив кожен колан, но са се набрали некрасиво на кръста и ханша; веднага личи, че и задникът, и бедрата му са били далеч по-едри. Всичко по него говори за мъка, болка, загуба.

— Смятам, че трябва да поговорим насаме с вас, г-н Блайд, само ние двамата — казва Сандкуист.

Сетне поглежда Рут Блайд многозначително. Това означава, че разговорът си е мъжки и не бива да бъде разводняван или възпрепятстван от женска емоционалност, без значение колко искрена може да бъде тя.

Блайд се изправя и двамата със Сандкуист влизат в кухнята, а Рут остава да си седи на канапето. Мечо се изправя и вади пакетче марлборо от джоба.

— Ще изляза навън да запаля, госпожо — казва й той.

Г-жа Блайд едвам кима, погледът й изпраща едрото му туловище; тя е притиснала свито юмруче към устните и само това разкрива вътрешното й напрежение и горчивината от нанесената пред чужди хора обида. Именно г-жа Блайд е онази, която е настоявала пред мъжа си да освободят Сандкуист и да потърсят друг детектив. Сетне той се бе съгласил само поради доказаното бездействие на Сандкуист и липсата на напредък, но усещах, че Ървинг не ме харесва. Рут е жена дребничка, но дребна, както се казва за териерите; иначе ръстът прикрива огромната й енергия и постоянство. Добре помня новините около изчезването на Каси Блайд, вестникарските материали и снимките на Рут и Ървинг, седнали на масата заедно с Елис Хауард, заместник-шефа на следователския отдел на портландската полиция, и още една — на нея Каси е в ръцете на майка си, тя я е прегърнала здраво. Когато се съгласих да преразгледам случая, доколкото мога, Рут ми бе дала магнетофонните записи от пресконференцията заедно с множество изрезки от пресата, фотографии и тънко купче все по-кратки и по-кратки доклади на Сандкуист по развитието на разследването.

Преди шест години бих казал, че Каси прилича по-скоро на баща си, отколкото на майка си, но с течение на годините все повече ми се струваше, че голямата прилика е между майка и дъщеря.

Сега я поглеждам и решавам, че Рут има същия израз в очите, същата усмивка, дори косата й е същата, както на Каси. Странно е това, казвам си, сякаш Рут Блайд някак си се променя и придобива нейни черти, за да може да стане и дъщеря, и съпруга на мъжа си и да съживи частица от Каси, защото бремето на загубата им става все по-нетърпимо и тежко.

— Този човек лъже, нали? — пита ме тя веднага след излизането на Мечо.

За миг отварям уста, готов да я излъжа и аз, да кажа, че не съм сигурен, че не можем да изключим каквато и да е възможност, но не мога да събера сили да й надрънкам всичко това. Тя не заслужава да я лъжем, а в същото време си мисля, че не бива и да й казвам истината едно към едно: че надежда няма. Че дъщеря й никога вече няма да си дойде у дома.

— Така мисля — отвръщам просто.

— И защо го прави? Защо ще се опитва да ни измъчва по този начин?

— Не смятам, че целта е да ви измъчва, г-жо Блайд, не и този човек. Той просто е наивен и много лесно се поддава на чужди внушения.

— Значи отново Сандкуист, така ли?

Този път премълчавам.

— Вижте, нека да поговоря с Мечо — казвам и тръгвам към вратата.

По пътя към изхода виждам отражението й в прозорците. По лицето на Рут Блайд са изписани огромна мъка, вътрешно напрежение и борба, тя се опитва да отхвърли изкушението да приеме предложената крехка надежда, защото съзнава, че ако го направи, тази илюзия ще се разпадне в ръцете й като най-обикновена пепел.

Отвън намирам Мечо — подръпва от цигарата и се опитва да заиграе Блайдовото куче, което упорито не му обръща внимание.

— Ей, Мецански, кажи нещо — подкачам го аз.

Помня го от младостта, когато беше малко по-дребен и леко по-тъп. Живееше в къщурка на „Ейкорн“, пресечка на „Спъруинк роуд“, заедно с майка си, две по-големи сестри и втори баща. Прилични хора иначе, майката работеше в „Улуърт“, бащата караше камион, беше снабдител на компания за безалкохолни напитки. Родителите отдавна са покойници, двете сестри са ни съседки — едната е в Саут Уиндъм, другата в Ийст Бъкстън. На първата й беше много удобно да го навестява в Уиндъмската поправителна институция, когато го прибраха там за три месеца поради физическо насилие. Тогава Мечо беше вече на двайсет години, то му беше и първото влизане в затвора, а сетне — през последвалите години — извади голям късмет, че въпреки извършените бели не попадна за по-дълго там.

Известно време беше шофьор на едни мутрички от Ривъртън, сетне се прехвърли в Калифорния. Това пък стана след някакъв териториален спор за зони на влияние, завършил с един труп и осакатен доживотно човек. Мецан не бил пряко замесен, но имало опасност от отмъщение, очаквали се ответни удари, затова сестрите му го насърчили да се разкара от района. Да отиде някъде по-надалеч.

И той се чупил, намерил си бачкане в Ел Ей, редовно и почтено — почиствал кухни, изкарвал парици, но отново попаднал в лоша компания и ето ти го в „Мюл Крийк“. Той — Мечо — мръсник не е, в него истинска злоба няма, но пък това не го прави по-малко опасен. Прекалено лесно се превръща в чуждо оръдие, уязвим е — лесно се навива да прави какво ли не срещу обещания за пари, работа, дори дружба. Вижда света единствено през наивните си, вечно удивени очи.

И ето го сега, завърнал се у дома, но пак си изглежда все същия загубеняк, човек без истинско място в обществото.

— Не мога да говоря с теб — отсича той, когато заставам до него.

— Че защо?

— Г-н Сандкуист ме предупреди да те отбягвам. Рече, че ти ще вземеш и всичко ще прецакаш.

— Кое всичко?

Мечо се усмихва и размахва пръст.

— Аха, айде сега. Чак толкова загубен не съм.

Пристъпвам на моравата и сядам, като се опирам на длани. Кучето веднага става и тръгва към мен, леко помахва с опашка. Протягам ръка, то ми души пръстите и завира муцунка в тях, аз го почесвам зад ушите.

— Я го гледай — диви се Мечо и в гласа му звучи обида. — А при мен не ще да дойде. Защо?

— Може би се плаши от теб — отвръщам и като виждам изписаното по лицето му огорчение, съжалявам, че съм го изтърсил. — А при мен идва вероятно, защото подушва миризмата на моето домашно куче. Хей, приятелче, теб защо те е страх от големия Мецан, а? Той не е лош човек.

Мечо сяда до мен, движи се тежко и тромаво, старае се да изглежда дружелюбен и протяга ръчище към животинката. Кучето отстъпва леко и отправя уплашени очи към едрия мъж, цялото му тяло се сковава напрегнато, сетне постепенно се отпуска, сякаш усеща, че гигантът няма да му направи нищо лошо. Сега го галим и двамата, то присвива очи и видимо му е приятно.

— Виж, Мечо, това е кучето на Каси Блайд — казвам му аз и го наблюдавам.

При споменаването на името ръката му увисва във въздуха за миг.

— Хубаво кученце — казва той.

— Така е, и добричко при това. Я ми кажи сега, Мецане, ти защо постъпваш така, а?

Той не отговаря, но в очите му се мярват гузни искрици, пробягва ехото на вина, досущ дребнички рибки, усетили приближаването на по-голям хищник. Понечва да си отдръпне ръката, но сега кучето пристъпва напред и набутва глава под пръстите му, подканя го да продължи милувките. Отстъпвам му тази роля, изчаквам.

— Сигурен съм, че не желаеш да навредиш никому, Мечо, нали така? Помниш ли дядо ми?

Преди години дядо беше заместник-шериф в окръга Къмбърланд.

Той кима мълком.

— Веднъж рече, че долавял добротата у теб, та макар и ти самият да не си я усещал. Беше сигурен, че в теб съществува достатъчен потенциал да станеш свестен човек.

Мечо ме поглежда несигурно, подозрително: какъв ли капан му кроя пък сега?

Но аз постоянствам.

— Обаче това, което правиш сега, не е добро, Мецански, не е почтено. Тези хора ще страдат още повече. Загубили са дъщеря си, отчаяно им се иска тя наистина да е жива и в Мексико. Просто копнеят да я видят отново. И точка. Но ние с теб знаем, че случаят не е такъв, нали? Знаем, че тя не е там.

Мечо мълчи, нещо в него се бунтува, най-много от всичко му се иска аз някак си да изчезна и да престана да го измъчвам.

— Кажи ми какво ти предложи той?

Раменете му увисват, той навежда глава и изведнъж изглежда облекчен от признанието, което следва незабавно.

— Каза, че ще ми даде 500 долара и може би ще ми намери работа. Аз от тези пари наистина имам много голяма нужда. И работа трябва да си намеря. Иначе… а пък е трудно да си намериш работодател, след като си бил в… Той каза също, че ти свястна работа няма да им свършиш и ако аз им разкажа онази история, в крайна сметка повече ще им помогна.

Усещам как някак си ми олеква, но ми става и тъжно, изпитвам болка при мисълта, че съм длъжен да разкрия истината на Блайдови: че Мечо и Сандкуист са ги излъгали. И въпреки всичко не мога да събера достатъчно сили в себе си и да хвърля вината за това върху този несретник пред мен.

— Имам едни приятели, възможно е да ти уредя нещо при тях — казвам му аз. — Те са в „Пайн Пойнт Кооп“, ще поговоря в най-скоро време.

— Ама наистина ли? — пита той и очите му светват.

— Сега мога ли да кажа на Блайдови, че дъщеря им не е в Мексико?

Той преглъща, навежда очи.

— Съжалявам много… наистина ми се иска да беше в Мексико, да я бях видял… Моля те, кажи им това, а?

Сега прилича на голямо дете, неспособно да разбере болката, която е нанесло някому.

— Ще те търся при сестра ти, Мечо, за да предам какво съм свършил относно работата. Имаш ли пари за такси?

— Не, ще походя пеша. Не е далече.

Милва кучето още малко, става и тръгва по пътя. Животинката го изпраща до тротоара, побутва ръката му с муцунка и пак се връща, за да легне на моравата.

Връщам се в къщата отново, а там Рут Блайд не е дори помръднала от канапето. Поглежда ме и в очите й виждам искрицата надежда, която трябва да угася.

Поклащам глава, сетне си тръгвам, без да я гледам. Тя става и крачи към кухнята.

 

 

Седнал съм на предния капак на Сандкуистовия плимут, когато той се задава от къщата. Възелът на вратовръзката му е съвсем накриво, бузата му здраво червенее — Рут Блайд го е зашлевила бая силничко. Вижда ме и спира на място, гледа ме неспокойно.

— Какво се каниш да правиш? — пита.

— Сега ли? Нищо. И с пръст няма да те пипна.

Той видимо се успокоява.

— Но като частен детектив си свършен. С това ще се заема лично. Тези хора не са заслужили подобна гавра.

Сандкуист почти се изсмива.

— Така ли? Че кажи ми тогава какво заслужават? Теб ли? Да го знаеш от мен, Паркър, тук наоколо мнозина не те харесват. И съвсем не мислят, че си такъв голям баровец, за какъвто се имаш. Трябвало е да си седиш в Ню Йорк, защото мястото ти просто не е в Мейн.

Той заобикаля колата и отваря вратата й.

— Мен така и така ми е писнало от този шибан живот. И да ти кажа истината, направо ми става кеф, като си помисля, че ще взема да се разкарам оттук. Да, отивам във Флорида. А ти си стой тук и мръзни. Хич не ми пука.

Махам се от капака, питам:

— Чак във Флорида, а?

— Да, чак във Флорида.

Кимам и тръгвам към моя мустанг. Още не съм влязъл в него, когато по ламарината затупват първите капки дъжд. Поглеждам към купчината кабели и няколкото парчета лъскав метал, които лежат ненужно край бордюра, докато изпод плимута на Сандкуист маслото бавно се излива на пътя, а той напразно се мъчи да запали двигателя.

— Е — казвам с чувство. — Поне е сигурно, че няма да пътуваш с тази кола.

По пътя застигам Мечо и го откарвам до „Конгрес“. Там слиза и поема по напречната улица към старото пристанище, а пред едрата му фигура потокът туристи се раздвоява както земя пред плуга. Мисля си за дядовите думи и за това как кучето го бе последвало чак до улицата. То в него наистина има достатъчно доброта и нещо дълбоко човешко, макар че пустата му слабост и глупост го правят уязвим за манипулиране и лошотия. Сега обаче Мечо е поставен на кантара човек; не знаем накъде ще натежат везните, не и точно в настоящия момент.

На следващата сутрин се обадих в „Пайн Пойнт Кооп“, малко по-късно му дадоха работа. Повече така и не го видях и понякога се питам дали пък моята намеса не му струваше и живота? Но въпреки всичко усещам, че дълбоко в него се криеше голяма благост, макар че той самият не я усещаше напълно. И никога не би постъпил по-различно от онзи път.

Поглеждам през прозореца към Скарбъровското тресавище и наблюдавам тесните каналчета, те криволичат сред високата трева; пресичат се или се разминават, всяко едно е участник в едно и също течение, всяко едно е подчинено на едни и същи лунни цикли, но всяко от тях само намира свой собствен път към голямата вода и морето. Това ме навежда на разни мисли, разбирам още нещичко за естеството на нашия свят, за различните човешки съдби и Провидението, за това, че животът на привидно независими едни от други хора може да бъде неразривно свързан. Нощем, когато има пълнолуние, онези каналчета искрят в сребристо сияние: те са същински бели пътеки, водещи в огромната блестяща плоскост отвъд. Представям си, че пристъпвам върху им, крача по белия път, заслушан в шумящите в тръстиката гласове, те ме отнасят в очакващия ме нов свят.