Джон Конъли
Белият път (12)

Глава единайсета

На следващата сутрин завъртях нужния номер. Слушалката вдигна Луис.

— Е, ще идваш ли насам, или вече имаш други намерения?

— Аха. До два дни съм там.

— Как е Ейнджъл?

— Трае си. Ти как си?

— Съвсем същият, на същата възраст.

— Толкова ли е кофти положението?

Току преди това бях разговарял с Рейчъл. Още по-самотно ми бе станало, като чух гласа й, пък се върнаха и старите опасения, сега, когато бяхме толкова надалеч един от друг.

— Искам да помоля за една услуга.

— Казвай. Питането е безплатно.

— Познаваш ли някой, който може да остане при Рейчъл за малко? Поне докато се върна, а?

— На нея подобен ход хич няма да й хареса, човече.

— Измисли някой, на когото от такива неща няма да му пука, а?

Отсреща настъпи мълчание. Луис обмисляше възможностите. А когато се обади, почти си представих бавно разстилащата се по лицето му усмивка.

— Знаеш ли, точно с такъв човек разполагам.

Останалата част на утрото мина в телефонни разговори. Сетне се качих на колата и отпраших за Уотърий, за да говоря с някое ченге от окръга Ричланд. Търсех някой, който е бил от първите на местопрестъплението през нощта, когато е била убита Мариан Ларус. Разговорът бе доволно кратък. Човекът просто потвърди написаното в доклада му, но бе съвсем ясно, че той смята Атис Джоунс за виновен, а пък мен за нахалник, опитващ се да изкористи правосъдието. И то на първо място заради това, че настоявам да говоря лично с него.

Сетне се наложи да отскоча и до Колумбия, за да задам някои въпроси на специалния агент Ричард Брюър от ЩСПЗ. Нейни служители бяха разследвали убийството — такъв е законът за цяла Южна Каролина, с изключение на престъпленията, които попадат изключително и само под юрисдикцията на чарлстънската полиция.

— Те там обичат да се правят на независими, много си падат по тези изпълнения — рече ми Брюър. — Ние им викаме „Чарлстънската република“.

Агентът, който пръв бе работил по случая, ми бе горе-долу връстник, рус и снажен. Носеше типичното за службата — пистолет колт, зелени панталони и черна тениска, на гърба й с големи зелени букви бе изписано ЩСПЗ. Брюър бе по-любезен от ричландския полицай, но едва ли ми каза нещо по-ново или интересно. Атис Джоунс бил практически сам, с малцина живи роднини. Работел в бакалницата „Пигли Уигли“, зареждал стоки, живеел в едностайно апартаментче в къща без асансьор в Кингвил, заето след задържането му от украински емигранти.

— Ех, този хлапак — поклати глава агентът. — Близките му една шепа хора, кой да му съчувства, кой да го мисли.

— Смятате, че той е извършителят?

— Вижте, това ще го решава журито, а не аз. Иначе, неофициално казано, просто не виждам друг кандидат на хоризонта.

— Доколкото разбрах, вие сте разговаряли със семейство Ларус, нали? — попитах го, макар и отлично да знаех, че докладите по свидетелските показания са подписани с неговото име.

— Да, с бащата, сина и прислугата в дома им. До един имаха алиби. Ние тук работим съвсем професионално, г-н Паркър. Огледали сме всичко, от всички страни и аспекти. Не сме оставили нищо непроверено. Смятам, че в докладите ни няма да намерите нито един слаб пункт.

Благодарих му, той ми даде визитка в случай, че имам още въпроси.

— Трудна работа сте си намерили, г-н Паркър — рече ми съчувствено на раздяла. — Навсякъде ще ви гледат накриво, ще ви отбягват. Те, тамошните хора, имат една приказка, да прощавате — „популярен като лайно през лятото“.

— Ще свикна — рекох самоуверено. — Човек свиква с какво ли не.

— Не знам — скептично повдигна рамене Брюър. — Малко се съмнявам в тази работа.

От хотела се обадих на познатите ми във фирмата, където бях намерил работа на Мечо. Съобщиха ми, че пристигнал в уговореното време, държал се както трябва и работел достатъчно съвестно. Гласът на човека, с когото говорех, обаче звучеше малко неспокойно, та помолих да повика Мечо, да го чуя лично.

— Как си, Мецане?

— Добре — отвърна той и, изглежда, се позамисли. — Всъщност екстра съм, направо екстра. Харесва ми. Сега тъкмо ще товарим нещо.

— Радвам се да го чуя. Слушай сега, Мецански, ще ти кажа следното: ако прецакаш нещата там, ако създадеш проблеми на хората, при които те изпратих, лично ще те подгоня и ще те завлека право при ченгетата. Разбираме ли се?

— Да бе, да, няма проблем — рече го спокойно, в гласа му не звучеше нито обида, нито огорчение.

Помислих си, че отдавна е свикнал на подобни приказки. То всички цял живот само това са му говорили: внимавай да не прецакаш това, да не сгафиш онова! За него това си беше стандартен въпрос: дали загрява какво искат от него или не. Разбираше ме добре човекът.

— Добре тогава — рекох.

— Няма да прецакам нищо — обади се изведнъж той. — Тези хора са готини.

По-късно прекарах цял час в хотелския фитнес център, сетне плувах в басейна почти до умора, като внимавах да не получа мускулни спазми, че да взема за едното чудо да се удавя. Взех си горещ душ и отново се зачетох в някои от докладите. Повече внимание обръщах на нещата, за които бяхме разговаряли с Елиът предната нощ. Така или иначе все се връщах на онази стара история за Хенри, преснимана от отдавна изчерпана местна историческа книга. Тя беше първият важен пункт, вторият бе безследното изчезване на майката и лелята на Атис Джоунс. От стари вестникарски снимки ме гледаха лицата им — две девойки, направо момичета, вовеки веков останали в младостта, загубени за света. Светът, който отдавна ги бе забравил, за да се сети за тях съвсем неочаквано сега.

С наближаването на вечерта излязох да се поразведря и пих кафе с кифлички в „Пинкни“. Чаках да дойде Елиът и прелиствах нечий зарязан брой на „Поуст енд Куриър“. Привлече ми вниманието информация за някой си Ландрън Мобли. Бил затворнически надзирател, но го уволнили за „непристойно поведение“ спрямо затворничките и трябвало да се яви пред комисия за дисциплинарни извращения. Междувременно, изглежда, се укрил, затова била издадена заповед за арест и принудително отвеждане пред комисията. Всъщност заинтересува ме Мобли само защото за адвокат си бе избрал Елиът Нортън: да го представлява официално на следствието и евентуалния съд във връзка със съмнения за систематично изнасилване на затворнички. След петнайсетина минути Елиът пристигна, споменах му какво съм чел.

— А, Мобли ли? — усмихна се той. — Интересна птица. Ще се появи по някое време, сигурен съм.

— Изглежда по-специален клиент, а? — подхвърлих аз.

Елиът прегледа вестника, сетне го захвърли на масата и се замисли. Искаше да ми каже нещо, ама се колебаеше.

— Познаваме се от по-други години, сигурно затова се обърна към мен. Ама виж сега, всеки човек има право на официална защита, няма значение колко виновен е, нали така?

Изтърси тези думи неспокойно и вдигна ръка да повика келнера за сметката. Резкият му жест показваше, че не му се говори за Мобли с мен.

— Хайде да вървим — рече, след като плати. — Поне този клиент го зная къде е в момента.

 

 

Ричландският затвор е на края на „Джон Марк Дайъл роуд“, на около стотина мили северозападно от Чарлстън. По шосето отляво и отдясно има доста адвокатски кантори и офиси на посредници. Самият затвор е комплекс от червенотухлени сгради зад двойно ограждение, на чийто връх е поставена остра като бръснач силно опъната тел. Прозорците са тесни и високи, гледат към паркинга и горите, които се простират от едната страна на парцела. По вътрешното ограждение тече електрически ток.

Нямаше начин да скрием от медиите предстоящото излизане на Атис Джоунс, затова хич и не се изненадахме, че в паркинга висяха неколцина репортери и фотографи, а и телевизионен екип, пиеха кафе, пушеха и си говореха. Пристигнах пръв и ги наблюдавах поне 15 минути, докато се появи колата на Елиът. През това време не се случи нищо особено, освен че пристигна ниска, изящна жена с високи токове и хубава синя рокля, видимо гневна и неспокойна. Оказа се, че идва да прибере съпруга си след известно пребиваване на тъмно, вероятно заради домашни разпри, може би и пиянство. Изведоха го на паркинга, беше с петна от кръв и бира по ризата, мигаше на силната светлина. Жената пристъпи напред и го зашлеви, сетне започна дълга тирада на висок глас и богат на нецензурни думи и изрази речник. Освободеният приличаше на човек, готов незабавно да побегне обратно в затвора и охотно да се скрие в старата си килия, особено пък когато зърна фотоапаратите и си помисли, че са тук заради него самия.

Но в същия момент се появи Елиът и журналистите хукнаха към него, ама той влезе в административната сграда. Малко по-късно го накачулиха като гладни врабчета, когато се появи отново, прегърнал през рамото младеж със светлокафеникава кожа и ниско нахлупена бейзболна шапка. Атис Джоунс вървеше със силно наведена глава, козирката на шапката закриваше лицето му почти до носа. Елиът не удостои репортерите дори и с едно „без коментар“, успя да набута младежа в колата и двамата отпрашиха максимално бързо. Най-амбициозните представители на четвъртата власт затичаха към колите си и потеглиха като добре обучени командоси, ама аз си знаех работата.

Нали затова бях дошъл най-вече. Потеглих незабавно след Елиът и Атис и ги следвах непосредствено, но само до изходната отсечка. Там забих спирачки и завъртях колата напряко на шосето, препречвайки и двете му ленти. Сетне излязох от колата и скръстих ръце. Автомобилът на телевизионния екип успя да спре на броени сантиметри от вратата ми, облеченият в каки гащеризон човек на волана се подаде и започна да ми крещи да му се махам от пътя.

Гледах си ноктите и се хилех. Бяха къси, добре подрязани, чисти. Винаги се мъча да ги поддържам в такъв вид. Чистотата и чистоплътността са основни човешки добродетели.

— Чуваш ли бе, галфон? Махай ми се от пътя, мамка му! — ревеше изживяващият се като щурмовак телевизионен деятел и лицето му ставаше все по-червено.

Зад него опашката от коли ставаше все по-дълга. Репортерите слизаха от автомобилите и вече вървяха към нас да видят какво става. От близкия посреднически офис излезе групичка млади чернокожи в модни джинси с ниски дъна и още по-модни тениски с надписи „Wu Wear“. Застанаха встрани ухилени и загледаха сеира.

Псевдощурмовакът с гащеризона се умори да вика безрезултатно и слезе от колата. Пристъпи към мен и устата му зейна, ама чернокожите младежи го хванаха на мезе. Горкият той, доста попрехвърлил килограмите, шкембелия, а и наближаваше петдесетака, пък въпросната одежда му стоеше като на свиня звънец.

— Ей, баровец, ти от кви части си, бе? — викаше един от черните.

— От елитните, откъде иначе. Кажи къде има война и ние да дойдем да поскиваме? — хилеше се друг.

— Хей, майцеебач скапан, Виетнам свърши! Чуваш ли, бе, шибаняк? Край, време е да му турите пепел…

Дебелакът им метна изпълнен с омраза изпепеляващ поглед, но си претрая и се наведе към мен.

— Кво правиш сега тук, мамка му?

— Запушвам пътя.

— Виждам. Ама защо?

— За да не можете да минете.

— Не ми се прави на тарикат, чуваш ли? Разкарай си бричката веднага, да не я забърша с буса!

През рамото му зърнах група затворнически офицери да се насочват към нас. Вероятно за да проверят да няма някакво произшествие. Май беше време да се изнасям. Тези репортери, докато се доберат до главния път, Елиът и Джоунс отдавна вече ще са се скрили от погледа им. Дори и колата да намерят, Джоунс няма да е в нея, Елиът вече ще е отпрашил с другата.

— Добре — рекох на бабаита. — Печелиш, тръгвам си.

Той май не повярва.

— Ама сериозно ли?

— Напълно — рекох и забелязах движение зад неговия бус. — Между другото — засмях се, силно развеселен от ръката на съдбата, — тези хлапета там ти свалят разни неща от багажника…

Той се извърна с отворена уста, а аз потеглих.

 

 

На главното шосе пропуснах репортерите да се изтеглят напред, сетне свих по „Блъф роуд“, минах покрай баптистката църква на „Зиън Мил Крийк“, сетне и покрай тази на методистите и стигнах кръстовището на „Блъф“ и „Пайнвю“, където е „Кемпбелс Кънтри Корнър“. То е бар или нещо подобно. Под ръждясал покрив се гуши постройка с решетки на прозорците, не много по-различна от полска барака, пък като се замисли малко човек, много подобна и на килия в провинциален полицейски арест. Единствената разлика е, че тук сервират напитки и гостът може да си тръгне по своя воля, когато си реши. Висят реклами с надписи, че бирата била „евтина и студена“ и че в петък и събота се организира лов на пуйки. Заведение-мечта за младежи, опитващи забранения плод на алкохола за пръв път. Има още един надпис, писан на ръка — предупреждава посетителите да не внасят бира отвън.

Минах покрай барчето, завих по „Пайнвю“, покрай страничната му стена и една жълта постройка — нещо средно между склад и гараж. Малко по-надолу забелязах къщурка по средата на обрасъл с трева и бурени двор, а отпред спрял бял джип с двойно предаване. „Джи Ем Си“ — в него се бяха прехвърлили Елиът и Атис Джоунс, а колата на Нортън продължила с друг човек на волана. Щом се появих, джипът потегли по „Блъф“, аз го последвах на три-четири коли разстояние. Планът бе да откараме Джоунс направо в Чарлстън и да го заведем на уговореното място — в сигурна къща, скривалище. Затова се изненадах, когато Елиът направи ляв завой и влезе в паркинга на ресторантче с табела „При Бети“ още преди да сме стигнали и междущатското шосе. Излезе, отвори вратата на Джоунс и го поведе пред себе си в заведенийцето. То бе малко и схлупено. Отляво на вратата имаше тезгях, там две чернокожи жени поемаха поръчките, на грила работеха двама мъже. Оставих мустанга недалеч от джипа и влязох след тях, като се правех на три и половина — човек без работа, не бърза за никъде. Масите бяха пластмасови, градински тип, на прозорците имаше и решетки, и щори. Макар и тясно, работеха два телевизора едновременно, а вътре почти не се дишаше от миризмата на пържено и олио. Елиът и Джоунс се настаниха на маса в дъното на помещението.

— Искаш ли да ти обясня какво всъщност правиш? — подметнах ужким ей така, когато стигнах до тях.

Елиът се изчерви, видимо му стана неудобно.

— Ами каза, че е гладен — запелтечи той. — Коремът му се бил спекъл като от постене. Оплака се, че ще припадне, ако не му намеря нещичко за похапване, даже заплаши, че ще скочи от колата в движение.

— Виж, Елиът, само да излезеш навън и ще чуеш ехото от захлопването на онази килия, в която беше твоят клиент. Толкова сме близо до озоваването му отново там! Разбираш ли какво ти казвам?

В същия миг заговори Атис Джоунс. За пръв път чувах гласа му — беше остър, дори писклив, сякаш отскоро бе престанал да мутира, а не преди едно пет-шест години, както отиваше на възрастта му.

— Я си го начукай, човече — сопна се той. — Немам ли право да гризкам, а?

Слабо, тясно лице, с толкова светла кожа, че спокойно може да мине за латиноамерикански тип, очите му шарят — неспокойни изпод нахлупената козирка на шапката. Беше навел глава над масата и бялото на очите му току святкаше. Но въпреки предизвикателния тон явно бе, че духът му е пречупен. Атис Джоунс бе толкова корав, колкото и плодът на ананаса. Фукльо и половина, само посегни да го удариш и ще се посере. Не че бе слаб физически, не, просто бе рухнал духом. Достоен за съжаление, но това пък не оправдава обноските му, нали?

— Прав беше — рекох на Елиът. — Шармантно момче, няма що. Не можа ли да намериш някой поне малко по-възпитан да спасяваш?

— Опитах, ама онеправданите дребни сирачета на пазара са кът… — опита да се пошегува Елиът.

— Да ти го начу…

Джоунс започваше поредната предсказуема тирада. Вдигнах ръка, размахах му пръст пред лицето.

— Млъквай веднага! Още веднъж ме напсувай и ще вечеряш с ей тази солница тук! — Взех я от масата и му я заврях пред носа.

Той се стресна и почти отскочи назад.

— В пандиза нищо не съм манджил. Шубе ме беше.

Нещо ме бодна току под лъжичката. Ега ти какъв съм герой. Досрамя ме, чак гузно ми стана. Този младеж тук е подплашен като заек, току-що е била убита приятелката му, споменът за нейната кръв по ръцете му е съвсем, ама съвсем пресен, а аз се правя на моралист. Съдбата му е в ръцете на двама бели мъже — Елиът и моя милост — и най-вече на жури, което току-виж му закачило примката. Като се имат предвид всички реални обстоятелства, пак добре, че се държи и говори, вместо да се тръшка по пода и да реве сърцераздирателно.

— Моля те, човече, нека да хапна, а?

Въздъхнах. От съседното прозорче отлично виждах шосето, джипа, щях да забележа и всеки, който би се приближил пешком. Дори и някой да си е наумил да му посегне, едва ли ще го направи в това ресторантче. Елиът и аз бяхме единствените бели тук, на съседните масички се гушеха неколцина чернокожи, които упорито се правеха, че изобщо не ни забелязват. Ако случайно се зададе някой журналист, ще съумея да го изведа от задната врата. Веднага ми хрумна: ама тук дали има такава? Пък може би пресилвам нещата, и аз съм един…

— Добре, давай — отсякох великодушно. — Само че по-бързо.

То му личеше на Джоунс, че не се е хранил като хората в затвора — бузите му хлътнали, очите му сякаш потънали в орбитите, по лицето му избили обриви, на врата — цирей. Той за секунди излапа голяма чиния със задушени свински котлети с ориз, грах, макарони и сирене и веднага посегна към следващата, в която се мъдреше широк резен ягодова торта със сметана. Елиът сдъвка няколко пържени картофчета без апетит, аз се задоволих с чашка кафе от автомата до тезгяха. Сетне Нортън отиде да плаща сметката, аз огледах Джоунс внимателно. Бе опрял лявата ръка на масата, единственото украшение по нея бе евтин часовник марка „Таймекс“. Дясната бе на врата му, държеше закачен на верижка Т-образен кръст от неръждаема стомана. Стори ми се, че е направен от тръбни сегменти, пък и съвсем не беше малък. В полицейската практика човек вижда най-различни неща. Посегнах да го докосна, но той рязко се отдръпна и в очите му се появи нещо, което не ми хареса. Ама хич.

— Кво искаш?

— Просто да видя кръста.

— Той си е мой. Не искам друг да го пипа.

— Атис — натъртих тихо, — дай да видя кръста!

Той се поколеба за миг, сетне изпусна тиха ругатня и свали верижката от шията. Протегнах длан, младежът пусна кръста в нея. Хванах го с върха на пръстите на дясната ръка, с тези на лявата леко завъртях дългата част и тя остана в тях, но от нея се показа дълго и тънко стоманено острие. Пуснах и двете на масата, взех частта във формата на буквата „Т“ и свих ръка в юмрук — острието се подаде между средния и съседния пръст — на който обичайно се носи пръстен.

— Откъде го имаш?

Проникващото през прозореца слънце блесна по дългото острие, слънчеви зайчета заиграха по лицето на Джоунс. Не му се говореше.

— Атис — рекох търпеливо, — още не те познавам, а вече започваш да ме дразниш. Отговори на въпроса.

Той театрално поклати глава, завъртя очи, ама все пак отговори.

— Проповедникът ми го даде.

— Затворническият ли?

— Тц, един, дето идва на посещения. Рече, че и той някога е бил пандизчия, само дето Всевишният го е освободил.

— А каза ли защо ти го дава?

— Рече, че съм загазил, едни хора искали да ме пречукат, той го знаел със сигурност. А туй щело да ме спаси.

— Името каза ли си?

— Терес.

— Как изглеждаше?

За пръв път откакто му бях взел кръста, Джоунс ме погледна право в очите.

— Като мен — отвърна просто. — Като човек, който е страдал.

Наместих фината кания обратно върху острието, поколебах се за миг, но му върнах кръста. Той видимо се изненада, сетне ми кимна в израз на нещо като благодарност.

— Ако свършим всичко както трябва, вероятно няма да имаш нужда от него — рекох му аз. — Ако се издъним, можеш да се радваш, че го имаш.

В същия миг се върна Елиът и си тръгнахме. Нито аз, нито Джоунс му спомена нещо за кръста. Никъде повече не се отбивахме, пристигнахме спокойно в Чарлстън и на уреченото място в източния район, наречен Ийст Сайд.

Той се пада извън стария ограден град, всъщност е една от първите застроени зони. Там живели и бели, и черни в безкраен лабиринт от улици, стигащи на запад и изток до „Мийтинг“ и източния залив; съответно до „Кростаун Експресуей“ и „Мери стрийт“ на север и юг. В средата на XIX век значително повече били чернокожите, а след края на Втората световна война там имало доста смесено население — предимно работници: бели, черни и емигранти. Малко по-късно белите започнали да се изселват в посока предградията западно от Ашли, а Ийст Сайд постепенно се превърнал в изключително чернокож район, където кракът на бял човек е по-добре да не стъпва. Ширела се беднотия, а с нея се пръкнали насилието и наркотиците.

Сега обаче, най-изненадващо, Ийст Сайд отново се променя. Районите южно от „Калхун“ и „Джудит“, където винаги са живели черни, днес отново „побеляват“, а и все по-богати хора се заселват там. Затова и обстановката е чувствително подобрена — нови строежи, реформи и придобивки по южната граница на Ийст Сайд. Преди шест години средната цена на къща в района е била от порядъка на 18 000 долара, сега на „Мери“ ще трябва да платите поне 25 000. Дори и жилищата на „Кълъмбъс“ и „Амърст“ днес носят два-три пъти по-високи цени от преди само едно десетилетие, макар че са в съседство с парковете, където се сбират дилъри и наркомани, а недалеч от тях са само стари сгради и бордеи. И въпреки всичко казано дотук, Ийст Сайд си е все още чернокожо царство, голямото мнозинство от къщите са си все същите боядисани в избелели пастелни цветове съборетини — реликви от времето преди климатиците. Голямата бакалница на име „Пигли Уигли“ на „Кълъмбия“ и „Мийтинг“, боядисаната в жълто заложна къща на име „Мъни Мен“ отсреща й, магазинът за алкохолни напитки с най-голямото възможно намаление, всички те говорят за качество и стандарт на живот далеч по-ниски от онези на завръщащите се в старите улици заможни бели.

От ъглите неприязнено ни гледаха младежки лица, не по-приятелски бяха и тези на старците по верандите. Че кой тукашен би харесал подобна гледка: две коли, в първата бял и черен, отзад ги следва друг бял? Така или иначе ни възприемаха по един и същи начин: носители на лоши новини. На ъгъла на „Америкън“ и „Райд“ зърнах симпатична малка къща, а на едната й стена бяха изписани следните редове:

„Афроамериканецът е наследник на митовете, че по-добре е да си беден, отколкото богат; пролетарий, отколкото буржоа; пройдоха, отколкото трудолюбив; екстравагантен, отколкото спестовник; атлет, отколкото слабоват висшист.“

Не се досещах за възможен автор на цитата, нито пък Елиът можа да ми отговори, когато по-късно го запитах. Атис най-равнодушно изгледа надписа; убеден бях, че подобни мисли стопроцентово се въртят навсякъде в ежедневието му. По дворовете цъфтяха хортензии, пред вратника на спретната двуетажна къща на „Дрейк“ растеше бамбук — това бе почти на средата между разрушения коптор на ъгъла на „Дрейк“ и „Амърст“ и първоначалното училище на ъгъла на „Кълъмбъс“. Къщата, за която говоря, бе бяла с жълти аплици и широко разтворени за проветряване дървени капаци на прозорците, а под високата веранда имаше и френски прозорец. Отворената порта бе вдясно на оградата — под красива, оформена като панел дърворезба, каквато сетне забелязах в магазините за стоки масова потреба, а към верандата се виеше каменна стълба.

Елиът изчака улицата да опустее и вкара джипа дълбоко в двора. След малко чух затръшване на врата и стъпки: двамата с Атис сигурно влязоха в къщата през задна врата. Наоколо хора нямаше, виждах само две хлапета да си подмятат топка пред училището. Играха, докато заваля, сетне хукнаха нанякъде и се скриха. Изчаках цели десет минути, за да се уверя, че не сме били проследени, а дъждът силно тропаше по автомобилните ламарини. Накрая заключих колата и също влязох в къщата.

Атис — насилвах се да го наричам така и в мислите си, за да установим някаква връзка все пак — седеше на крайчеца на евтин кухненски стол, видимо притеснен. До него бе Елиът, а пред мивката възрастна чернокожа жена със сребриста коса наливаше лимонада в пет чаши. Помагаше й съпругът, мъж, доста по-висок от нея. Свършиха тази задача, а той разнесе чашите и ни ги поднесе. Беше приведен, раменете му леко увиснали напред, но силата в плешките и бицепсите си личеше дори и под бялата риза. На възраст бе някъде около шейсетте, но като го гледах, си казвах, че спокойно би победил Атис във всякакъв вид физическа дейност. Вероятно и самия мен.

— Дъжд вали, мечка се жени — рече той и добави още няколко неразбираеми думи, а аз, напълно озадачен, отърсих водата от дрехите си.

Елиът видя удивеното ми изражение и махна с ръка към прозореца — човекът използваше популярния израз за рядкото явление, когато вали, а слънцето грее. Нали така се казва — че мечка се женела. Погледнах навън — последните слънчеви лъчи пробиваха плътната дъждовна завеса.

— Време вали, грее дъжд — обърка се съвсем домакинът.

Елиът отново обясни, че тези хора говорят „гула“ — езика на населението от крайбрежните острови. Повечето са потомци на някогашните роби, на тях след Гражданската война им дали парцели земя по островите и от изоставените оризища.

— Джини и Албърт живееха на остров Йонгс, но Джини се разболя и синът им Самюъл — същият, който сега е с моята кола — настоя да си ги прибере в Чарлстън и тя да се лекува. Тук са вече десетина години. И аз често не им разбирам всичко, но пък са чудесни приятели. В дадения случай отлично знаят с какво се ангажират. Той току-що те покани да се чувстваш като у дома си и да седнеш.

Приех лимонадата, благодарих, сетне хванах Атис за рамото и го отведох в съседната всекидневна. Елиът понечи да дойде с нас, но го помолих за минутка-две насаме с клиента му. Това не му хареса особено, но все пак остана в кухнята при домакините.

Атис седна на самия ръб на канапето, все така силно притеснен, сякаш готов да скочи и да хукне към вратата. При това отказваше да ме погледне в очите. Настаних се точно срещу него, на здраво натъпкано със слама кресло.

— Знаеш ли защо съм тук? — бе първият ми въпрос.

Сви рамене, все така загледан в пода.

— Плащат ти, бачкаш.

Засмях се.

— И такъв момент има. Но най-вече съм тук заради Елиът, който не вярва, че ти си убиецът на Мариан Ларус. Обаче страшно много други хора вярват, затова моя работа ще е да намеря доказателства, че те бъркат. А това мога да го постигна само с твоя помощ.

Облиза устни, по челото му вече леко избиваше пот.

— Те ще ме пречукат…

— Кои са те?

— Ларусови. Нема значение дали лично или некои други. Пак ще ме довършат и край…

— Не и ако докажем, че не са прави.

— Аха… и как ще стане тая работа?

Това и аз не го бях още измислил, но все пак настоящият разговор с Атис бе първа стъпка в правилната посока.

— Как се запознахте с Мариан Ларус? — запитах.

Той се отпусна по-удобно в канапето, намести се, видимо примирен, че ще трябва да говори с мен за всичко.

— Беше студентка в Колумбия.

— Теб обаче не те виждам в ролята на студент.

— Мамка му, къде ти? Естествено, че не. Аз на онез келеши им шитках трева. Нали се пишат тарикати, искат сичко да опитат. Ами да опитват…

— Тя знаеше ли ти кой си, с какво се занимаваш?

— Тц, откъде да знае?

— Но ти пък я познаваше, нали?

— Ами как?

— Разказвали са ти историите за миналото на семейството, за проблемите между вас и Ларусови, нали?

— Тия работи са говненски истории от некога си, минало бешело.

— Ама ги знаеш?

— Е, да, как да не ги зная.

— Тя ли ти се сложи или ти й налетя?

Той леко се изчерви, сетне по лицето му се изписа смутена усмивка.

— Скивай, човече, тя пафка, аз пафкам, то кат си друсан, тия неща стават…

— Е, кажи кога точно започнаха?

— През януари, може би февруари.

— И бяхте заедно през цялото време, така ли?

— Аз бех при нея за малко. Сетне тя през юни се разкара. Не бех я виждал от края на май, може би седмица-две, преди да… — Тук гласът му почти се пречупи.

— Техните знаеха ли, че се виждате?

— Може и да са знаели. Не че тя им е изтропала, ама тия работи се разчуват…

— Защо ти харесваше с нея?

Той ме изгледа и премълча.

— Защото беше красива ли? Или защото беше бяла? Или пък от семейството Ларус, а?

Той само сви рамене.

— Може би и трите?

— Вероятно.

— Ти харесваше ли я?

По едната му буза ситно заигра мускулче.

— Харесвах я, да.

Това го пуснах да мине. Засега.

— Кажи ми какво се случи през онази нощ, когато тя почина?

Лицето му някак си се обезформи, изчезна и последната капка самоувереност, сякаш се стопи и разми; като че падна някаква досегашна маска и отдолу се показа истинският Атис. И в този миг почувствах със сигурност, че не той е убиецът: болката в него бе силна, истинска. Разбрах също, че онова, което вероятно е започнало в евтин опит да си върне на един полуосъзнат и неразбран неприятел, постепенно се е превърнало, поне от негова страна, в по-трайно чувство, в обич, а може би и нещо повече.

— Ние се будалкахме… абе, бехме в колата край онзи бар „Блатният плъх“ край Конгарий… тамошните хич не им дреме кой кво прави, щом имаш манги и не си ченге…

— Правили сте секс?

— Е, добре де, секс, шибахме се, кво толкова?

— Ама с предпазни средства, нали?

— Тя си вземаше хапчетата, хм, редовно, пък ме беше накарала да си правя кръвни изследвания, нали загреваш — за… а и винаги настояваше да слагам кондоми.

— Това не ти е харесвало, нали?

— Ама ти кво бе, човече? Тъп ли си или що? Ти шибал ли си с презерватив? Че то не е същото. То е като че ли… — запъна се в търсене на подходяща дума.

— Все едно в банята да стоиш с обувки, а?

За пръв път ми се усмихна и може би поне част от леда се разтопи.

— Да, такова нещо, само дето в банята не ти става толкова гот…

— Добре, продължавай.

— И тогава се скарахме.

— За какво?

— Ами за това, че на нея й е кофти с мен, срамува ли се от мен, що ли, не иска да ни скиват заедно. Че ти знаеш ли: ние все в колите се чукахме или в оная моя шибана квартира, ако тя се напорка достатъчно да не й пука. През останалото време все едно, че изобщо не ме скива, все едно, че не съществувам.

— А тази ваша караница премина ли в нещо по-силово?

— О, не, с пръст не съм я докоснал. Аз нея никога не съм я удрял. Ама тя взе да пищи и да врещи и докат се усетя, духна го през вратата и се чупи. Аз си рекох — нека се разкара малко на чист въздух, да й отрезнее главата и пък кво толкова е станало? Сетне закъсня и тръгнах да я търся, да я викам по име…

— И тогава я намери, така ли?

Той преглътна и се хвана за главата с двете ръце, а устните му побеляха и изтъняха. Направо бе на път да се разплаче.

— Какво точно видя там?

— Лицето й, човече, главата… все едно немаше лице, некой й го беше размазал. Носът… само кръв… опитах се да я вдигна, да й махна косата от лицето, то… да го избърша ли… ама тя беше мъртва, човече, мъртва! Нищо вече не можех да сторя за нея, мамка му! Мъртва беше.

Сега наистина се разплака, дясното му коляно заигра нагоре, целият му крак заподскача конвулсивно като бутало някакво. Потиснатият в него гняв и цялата му насъбрана в гърдите мъка избиваха на свобода.

— Още малко имам само да питам — опитах се да го успокоя.

Той кимна с глава и с рязко движение на ръката избърса сълзите, сетне ме изгледа полузасрамено.

— Не видя ли нещо по-особено, човек или следи от някого? Който би могъл да я убие?

— Не, човече, никой не видех…

Сега усетих, че за пръв път ме излъга. Гледах го в очите, зърнах как трепнаха, как погледна встрани, преди да ми отговори.

— Сигурен ли си?

— Да бе, да — сигурен съм.

— Не ти вярвам, Атис.

Тъкмо се канеше да ми отвърне, когато протегнах ръка и му размахах пръст пред лицето.

— Кажи какво точно видя!

Отвори уста, затвори я беззвучно, това се повтори и потрети, сетне изтърси:

— Стори ми се, че виждам нещо, ама не бех сигурен.

— Разкажи ми.

Кимна, ама изглежда, жестът бе повече отправен към него си, отколкото към мен.

— Стори ми се, че скивам жена. Значи целата в бяло и се движи между дърветата — отдалечава се. Напрегнах очи, ама вече немаше нищо. Може да е било сенки — отразена в реката светлина…

— Това каза ли го на полицията?

Аз лично не си спомнях подобен факт — за някаква си жена — отразен в докладите.

— Рекоха, че ги будалкам…

Обаче той лъжеше сега и мен, вече за втори път. Просто не искаше да ми каже онова, което знае. Разбирах, че няма да мога да изтръгна нищо повече от него, поне не точно в този момент. Облегнах се на стола, дадох му полицейските доклади — нека ги види. Известно време ги обсъждахме заедно, но Атис не успя да оспори нищо в тях, с изключение, разбира се, на заключението, че убиец е той самият.

Прибрах документите в папките, а той се изправи.

— Свършихме ли?

— Засега, да.

Тръгна към вратата, спря се на две стъпки от нея и рече тихо:

— Отведоха ме да скивам къде оправят смъртниците…

Имаше предвид мястото за екзекуции. То се намира в Броудривърския затвор край Колумбия, наред с центъра за прием и обследване на затворниците. В неуравновесен опит да комбинира психологическо мъчение с демокрация някой си беше успял да прокара закон осъдените на смърт за извършени преди 1995 г. престъпления да имат право да избират между електрическия стол и смъртоносна инжекция. Невлизащите в тази категория задължително получаваха инжекция, което щеше да важи и за Атис Джоунс в случай, че го осъдят за убийството на Мариан.

— Казаха ми, че ще ме съблекат и ще ме вържат, сетне ще ми бият инжекции с отрова — значи, ще пукясвам бавно, ама нема да мога да мърдам или да викам.

На това нищо не можех да отвърна. И какво да му кажа наистина?

— Не съм я убил аз — обади се отново.

— Зная, че не си ти.

— Ама пак ще ме затрият и това си е!

Хладни тръпки ме побиха от този вид примирение.

— Ако ни помагаш, може би ще успеем да го предотвратим.

Той обаче само поклати глава в знак на видимо недоверие и влезе в кухнята с наведена глава.

Секунди по-късно Елиът дойде при мен и нервно зашепна:

— Е, какво мислиш?

— Крие нещо, не иска да го каже — отвърнах. — Но смятам, че с малко усилия и време ще го научим.

— Ама ние никакво време нямаме — отсече той.

Нямаше какво повече да говорим, трябваше да се върнем в кухнята и той тръгна пред мен. Виждах нервно напрегнатия му гръб, натегнатите мускули под ризата. Влезе и заговори на Албърт.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Продукт достатъчно има — отвърна домакинът.

— Нямам предвид само храната. Питам нуждаеш ли се от пари? Или оръжие?

Съпругата рязко остави чашата с лимонадата на масата и ни изгледа с тежки очи, сетне рязко отсече нещо. Нямаше нужда да ми го обясняват, но Елиът се опита:

— Смятат, че присъствието на оръжие в къщата би им навлякло лош късмет.

— Сигурно са прави. А какво ще правят в случай на непредвидени посещения?

— Синът — Самюъл — също живее тук. Той от такива предразсъдъци не страда. Дадох им номерата на нашите телефони. Не дай боже нещо лошо да се случи, ще търсят някой от нас. Само че винаги трябва да си носиш телефона с теб.

Отново поблагодарих за почерпката, сетне последвах Елиът към вратата.

— Хей, ама вие тук сам ли ще ме оставите? — почти изплака Атис. — С тия двамата?

— Тоз момче лош маниер да имаш — ясно изговори домакинята и го посочи с пръст. — Млад и глупав, същи лош. Треба повеч слуша, по-малък говори.

— Я ме остави на мира — заяде се Атис, ама в очите му се появи боязън.

— Бъди добър, Атис — рече Елиът. — Ще гледаш телевизия, ще подремнеш — да понасъбереш сили. Утре г-н Паркър ще мине да те нагледа.

Атис отправи последен, отчаян взор към мен.

— Хей, човече, тия двамата до утре сигурно жив ще са ме изгризкали.

Така го и оставихме. Преди да затворя вратата, успях да зърна, че старата отново го бе започнала, с гневно насочен в него пръст. Отвън почти се сблъскахме със сина Самюъл — висок, красив мъж, на моя възраст, може би малко по-млад и с големи кафяви очи. Елиът ни запозна, здрависахме се. Осезателно почувствах здравата му, суха длан.

— Някакви неприятности? — попита Елиът.

— Не, никакви. Оставих колата пред вашия офис. Ключовете са върху задната дясна гума.

Благодарихме, той си влезе.

— Убеден ли си, че тук нещата са наред? — попитах приятеля си, преди да се качим по колите.

— Ама ти какво си мислиш? Та те са люде съвсем редовни, интелигентни, знаят за какво става дума. Синът е тук, съседите са си все свои хора, поддържат се едни други. Това е чернокожа махала. Само да дойде да души някой тук и повечето млади ще излязат на улицата, сетне ела гледай какво ще стане. Той тук си е в пълна безопасност. Но все пак ще бъде кофти някой да научи къде сме го скрили…

Замълчах. На връщане същите враждебни лица ни изпратиха с поглед. Тогава си казах, че Елиът е прав поне отчасти. Да се намърдаш тук неканен си е направо силно рискова постъпка.

И все пак не бях сигурен, че Атис Джоунс е в „пълна безопасност“, както твърдеше Елиът.