Александра Маринина
Мъжки игри (8)

Глава 8.

Бившият подполковник от милицията Владислав Стасов дори не подозираше, че в днешно време да направиш ремонт на апартамента си далеч не е същото като преди петнайсет и дори десет години. Всъщност през целия си трудов живот той бе правил ремонт само два пъти. Първия — когато се ожени за Рита Мезенцева и се премести в нейния двустаен апартамент в Соколники, а втория — когато се разведе с нея и се върна в своята боксониера в Черьомушки. И двата пъти под думата ремонт се подразбираше измазване на тавана и стените, налепване на нови тапети, циклене на паркета и настилане на нов линолеум. Е, и някои дреболии, като боядисване с блажна боя на дограмата и забиване на нови кукички. В съветските времена беше трудно и да се помисли за нещо повече. Дори да не ти липсваше фантазия, нямаше откъде да купиш необходимите неща, а и да имаше, откъде би могъл да намериш майстори, които да умеят да го правят? А пък и да намериш, определено щеше да се окаже, че всичките ти пари няма да стигнат, за да платиш за тяхната изключително рядка квалификация.

Сега Стасов правеше ремонт за трети път в живота си и не преставаше да се учудва колко много неща не знае. Ремонтираше не боксониерката в Черьомушки, а нов тристаен апартамент в току-що построената кооперация, където щяха да се местят с втората му съпруга — Татяна — и нейната зълва Ира. Хем идеята за ремонта бе хрумнала не на него, а именно на Ирочка. Защото самият Стасов смяташе, че щом кооперацията е току-що построена и в апартамента не е живял никой, не може да става и дума за някакъв ремонт. Ирочка обаче бързо му разясни колко дълбоко се заблуждава.

— Тапетите са отвратителни! — безапелационно заяви тя. — Первазите са криви, впрочем стените — също. Изравнявали са ги през куп за грош, то се вижда с просто око. Паркетът е… нямам думи. Струва ми се дори, че не е залепен с нищо, просто е подреден върху цимента. Санитарният фаянс трябва да се смени веднага и същевременно да се направи връзката за пералнята. От прозорците духа, ще бъде адски студено, така че ще трябва да сложим алуминиева дограма. С една дума, Стасов, ние няма да се нанесем тук, докато не оправим всичко.

— Интересно, а какво ли ще каже Таня? — изрази съмнение Стасов.

Татяна не присъстваше на този разговор, тя работеше като следовател и се прибираше късно.

— Таня ще каже каквото трябва — увери го Ирочка. — Между другото след половин година ще ви се роди дете, така че трябва да променим разпределението на стаите с оглед на това.

Владислав се опита да възрази, че нито той, нито Татяна имат време да се занимават с това, работният ден и на двамата е плътно зает, но Ира пресече из корен напъните му да окаже съпротива.

— Аз сама ще се занимавам с апартамента — заяви тя. — Нали не ходя на работа.

Последният аргумент на Стасов бяха парите. Ако направят ремонт, за какъвто настоява Ирочка, ще останат без копейка.

— И какво от това? — възрази младата жена. — За какво са ти пари, когато имаш прекрасен апартамент, обзаведен с всичко необходимо? Ще спечелите нови. Таня ще напише още една-две книжки и готово.

Стасов не споделяше оптимизма й. Едно беше, когато Татяна живееше и работеше в Петербург, свикнала да споделя живота си само с Ира, която доброволно бе поела функциите на икономка и домашна помощница. И съвсем друго — когато вече живее в Москва и скоро ще има новородено на ръце, а Ирочка ще трябва да се грижи не само за себе си и за Татяна, както преди, а и за Стасов, и за детето. Докато в Питер Татяна успяваше да съчинява и издава по три-четири книги годишно, което всъщност им даде възможност да купят новия апартамент, то живеейки в Москва, подобна перспектива едва ли би могла да се смята за възможна.

За негово учудване Татяна не влезе в спор с Ирочка, макар че не изрази и възторг. Просто безразлично махна с ръка и каза:

— Прави каквото искаш и не ме търси за нищо. Аз не мога да се занимавам с това.

Ирочка с ентусиазъм се захвана с виенето на новото семейно гнездо. Намери дизайнер, с когото сключи договор за разработване на проекта, и сега по цели вечери обсъждаше с него по телефона подробностите от извършваните в апартамента работи. Стасов не разбираше и половината от това, което чуваше. При цялото си желание той не можеше да си представи защо се прави допълнително армиране от двете страни с мрежи от арматура, какво значи сложна конструктивна форма на вратите и защо е за предпочитане пералнята да се монтира между мивката и ваната, а не между мивката и вратата. Не знаеше какво е това меандър^[1], и представа си нямаше защо при обсъждането на кухнята току изплуваше думата балдахин, която му изглеждаше по-подходяща за спалнята.

Най-силно го изумяваше обстоятелството, че към ремонта прояви неочакван и неугасващ интерес неговата обична дъщеря от първия му брак — Лиля, която през март щеше да навърши десет години. Лиля изпитваше слабост към всичко, както се изразяваше самият Стасов, семейно, смяташе, че всички хора трябва да живеят в брак и много се притесняваше, когато татко й, след като се разведе с майка й, дълго не се женеше за леля Таня, която момиченцето обожаваше. Тъй като в понятието семейно влизаше и общото домакинство, в лицето на дъщерята на Стасов неуморната и енергична Ира бързо намери свой съюзник. Майката на Лиля се трудеше в сферата на киното, като обикновено се прибираше след полунощ и често ходеше в командировки. Радваше я това, че има кой да наглежда детето. Стасов беше началник на службата за сигурност в крупно кинообединение, а съпругата му, както знаем, беше следовател… С една дума, докато се усетят, новата система на отношения помежду им се установи окончателно и безвъзвратно. След училище Лиля отиваше в Черьомушки, където я чакаше винаги веселата и любяща леля Ира. Четирийсет минути посвещаваше на уроците и домашните (честно казано, на пълната отличничка и твърде интелигентно за годините си момиче повече време не й беше нужно), след което започваше прекрасният живот, изпълнен с интересни обиколки по магазините, избиране на плочки за банята или на тапети за антрето, посещения на ремонтиращия се апартамент и разговори с работниците, покупки на продукти и тем подобни възхитителни неща. Когато се приберяха вкъщи, Лиля сядаше в кухнята с книга в ръце, получаваше от леля Ира еднолитрова чаша с топло мляко и огромно парче пирог със зеле или с ябълки (Ирочка Милованова беше ненадмината майсторка на всякакви видове пироги) и си седеше тихо, докато се готвеше вечерята за татко й и леля Таня. На няколко пъти Ирочка се опита да приобщи Лиля към кулинарната практика, но скоро разбра, че момичето предпочита да се задоволява със сухоежбина, но да не жертва четенето. То „гълташе“ книгите една след друга.

Лиля седеше в кухнята в боксониерата в Черьомушки, забила поглед в книга с натрапчивото заглавие „Смърт край подиума“, докато Ира майстореше нещо край печката. Ароматите, които се носеха из кухнята, бяха просто упоителни. Ирочка обаче изглеждаше угрижена, често въздишаше и дори ругаеше шепнешком.

— Какво ви е, лельо Ира? — разтревожено попита Лиля. — Боли ли ви нещо?

— Главата — разсеяно отвърна Ира и продължи да се взира в тестото и пълнежа.

— Изпийте едно хапче — посъветва я момичето.

— Боли ме не в буквалния смисъл. Все не мога да свикна да готвя за четирима, пак не прецених правилно продуктите.

— Какво, не стигат ли?

— Напротив, твърде много съм сложила. А тези пирожки са едни особени, могат да се ядат само направо от фурната. Останат ли за утре, превръщат се в отрова, стават корави, плоски и отвратителни. Жал ми е да изхвърлям тестото и пълнежа, а ако все пак ги изпека, няма да ги изядат. При всяко положение — язък за продуктите!

— Ами тогава хайде да поканим гости — предложи Лиля.

— Гости ли? Кого например?

— Например леля Настя. Татко спомена, че чичо Льоша е заминал за Америка за три месеца, а леля Настя сега гладува, защото няма кой да я нахрани.

— Добре че се сети! — одобрително кимна Ира. — Непременно ще поканим леля Настя, но само тя не е достатъчна. Трябва ни поне още един човек. Ти си помисли, помисли си за друг приятел на баща си, а аз ще се обадя.

Ира набра номера на служебния телефон на Каменская. Всичко се подреждаше от добре по-добре — Настя с удоволствие се съгласи да дойде към девет часа и каза, че и Юра Коротков отдавна иска да им отиде на гости, така че щом е нужен още един човек с апетит, няма никакви проблеми.

* * *

За толкова много народ боксониерата на Стасов беше явно малка, но в края на краищата всички се сместиха около сгъваемата маса в стаята. През първите десет минути разговорът се въртеше около ремонта, но темата бързо се изчерпа, защото беше ясна и близка само на Ира и отчасти на Лиля, а всички останали трудно си представяха за какво става дума.

— Може би и аз ще се напъна да направя ремонт, ако Льошка спечели добри пари в Щатите — каза Настя, налапвайки вече четвъртата невероятно вкусна пирожка.

Ира от самото начало предупреди, че пирожките не бива да се оставят за утре, трябва да се изядат до една, тоест според нейните сметки всеки възрастен трябваше да изяде най-малко шест, а на Лиля се полагаха четири — и без това беше пълна за възрастта си. Така че Настя Каменская не без удоволствие си мислеше за още двете пирожки, направени от някакво необикновено, пухкаво тесто.

Репликата й се оказа „гранична“ между темата за ремонта и темата за вечното милиционерско безпаричие, така че разговорът моментално свърна по тази пътечка, по която можеха да вървят и Настя, и Коротков, и Стасов, и Татяна.

— Абе това не е живот! — веднага се оплака Юрий. — Бива ли милиционер да не може да направи нормален ремонт на апартамента си, разчитайки само на заплатата си? Добре че мъжът на Аска е професор, твоята жена, Стасов, е писателка, ами аз какво да правя? Хайде, Влад, кажи, ако не бяха хонорарите на Таня, ти щеше ли да си позволиш това, което е подхванала Ира?

— По никой начин — призна Стасов. — Един началник на служба за сигурност не получава толкова много, колкото си мислят незапознатите хора. Вярно, заплатата е много по-голяма от онази, която получавах в милицията, но пак е неизмеримо по-малка от необходимата за подобен ремонт. И сравнение не може да става. Между другото в този ремонт са вложени вече не само хонорарите, но и парите от питерския апартамент на Таня. Господи, колко гълта това ново жилище, направо да не повярваш! Бездънна яма!

— Владик, как мислиш, дали началниците на службите за сигурност при големите фирми всичките са бивши милиционери или хора от Комитета? — смени темата Настя.

На нея не й беше интересно да обсъжда нито чуждия ремонт, нито чуждите пари. Виж, началникът на служба за сигурност, и то бивш офицер от милицията, беше съвсем друго нещо. Онова, което бе чула вчера от Денисов, не й даваше мира, беше като попаднала в обувката песъчинка: уж не те боли, но постоянно усещаш, че е там.

— Мисля, че около деветдесет процента — отговори Владислав. — Ами помисли сама — кой друг може да бъде началник на служба за сигурност? Тоест такъв може да бъде всеки, но за такава длъжност не биха поканили всекиго.

— А кои са повече сред тях — нашите или онези от Комитета?

— Нашите — уверено отговори Стасов. — Първо, ние просто по брой винаги сме били повече. И второ, Комитетът, както и да се нарича, пак си остава една засукана служба. Те си печелят парите другояче. А защо това изведнъж те заинтересува?

— Просто така… Предстои ми да съставям списък на фирмите в цялата страна, в които наскоро убит ръководител на служба за сигурност в миналото е бил офицер от Министерството на вътрешните работи. Та се мъча да си представя мащаба на това издирване. Усещам, че дълго ще трябва да го търся този пенсионер… Имала глава да пати.

— Защо трябва да го издирваш? Не му ли знаеш името?

— Не… — Тя завъртя глава и посегна за поредната пирожка, вече петата.

— Ами името на фирмата?

— И него не знам.

— Е, поне региона, областта… Все нещичко трябва да знаеш.

— Не знам нищо, освен че е бивш милиционер. Дожаля ли ти за мен, Владик?

— До сълзи — изсумтя Стасов. — Разбрах, че издирваш мен. Аз съм бивш подполковник от милицията, а днес — ръководител на служба за сигурност при голяма фирма. Вярно, още съм жив, но това лесно може да се поправи. Сега ще изям още една пирожка, след което ще настъпи моята мъчителна смърт, причинена от необуздана лакомия.

— Весело ти е на тебе, а аз трябва да търся игла в копа сено. Слушай, а нямаш ли познати в други служби за сигурност, които биха могли да ме консултират по въпроса как да стесня кръга на издирването и да се справя с проблема максимално ефективно и бързо?

— В други служби ли? — Владислав присви очи и ги впери нейде към тавана. — Така… Имах един, Димка Вавилов, но наскоро го погребахме. Заедно с него работехме в регионалното управление… Чакай, ами самият Вавилов няма ли да ти свърши работа? Ръководител на служба за сигурност, в миналото — полковник от милицията. А?

— Не знам, Стасов. Трябва да огледам подробностите. Може и да ми свърши. Къде е работил?

— В банка „Руска тройка“.

— „Руска тройка“ — бавно повтори Настя. — Това име ми звучи познато… Къде го чух съвсем наскоро, а, Коротков? Ама остави за малко на мира салатите на Ирочка, на тебе говоря!

— Какво искаш? — Коротков недоволно се извърна към нея, старателно дъвчейки мръвка и пъхайки след нея в устата си лъжица зеленчукова салата. — Защо се заяждаш със стар гладен детектив, когато най-сетне са му дали да похапне и са го сложили да седи до очарователно момиче? Ама и ти си една досада!

Впрочем каза го миролюбиво и дори почти гальовно.

— Добре, извинявай. Името „Руска тройка“ не ти ли говори нещо?

— Това е банка. Намира се в Западния район.

— Това и аз го знам. Но имам усещането, че съвсем наскоро ми се мяркаше пред очите по някакъв повод. И не мога да си спомня по какъв.

— Е, драга моя — Коротков направи изразителен жест с вилицата, — тук не мога да ти помогна. Мяркало се е пред твоите очи, не пред моите.

Чиниите, подредени на трапезата, бързо се опразваха, всички имаха прекрасен апетит. Изключение правеше само Татяна, която зле понасяше бременността и почти нищо не ядеше, а и в разговора практически не участваше, седеше, затворена в себе си, бледа, със сенки под очите.

Към десет часа бившата съпруга на Стасов — Рита — пристигна, за да прибере Лиля. Както обикновено, тя не пристъпи по-навътре от антрето и при това толкова припираше детето, сякаш всяка секунда в повече в дома на бившия й съпруг й нанасяше кървяща рана. Естествено Рита имаше любовник, същия, с когото се бе свързала още преди развода със Стасов, но това изобщо не означаваше, че се е примирила с равнодушието на бившия си съпруг. Нея трябваше да я обичат всички мъже до един, и то непременно до гроб. Това се отнасяше и за Владислав, а всяко отклонение от цитираното правило Рита възприемаше като престъпление.

Към единайсет станаха да си ходят Настя и Коротков. Утре им предстоеше работен ден, а тепърва трябваше да стигнат и до домовете си. Колата на Коротков беше толкова стара и грохнала, да се чудиш как все още се движи, и май единственото нещо, което работеше в нея, беше запалката. Парното естествено не работеше, но след топлото жилище и обилната трапеза студът не се усещаше веднага. Настя храбро си свали ръкавиците и бръкна в чантата си за цигарите.

— Танюшка е някак смачкана — съчувствено каза Юра. — Да ти се доплаче, като я гледаш. А пък моята красавица, когато носеше сина ни, просто цъфтеше цялата, можеше да я сложиш на плакат „Пийте доматен сок!“

— Голямо сравнение направи! Жена ти тогава на колко години е била?

— Малко над двайсет.

— А Танюшка е вече над трийсет. И здравето й не е цветущо… Слушай, къде все пак може да съм чувала тази „Руска тройка“, а?

— Е, стига де, какво те прихваща с тази „Тройка“! Я по-добре да си поговорим за Баглюк.

— За онзи журналист ли? Добре, да си поговорим.

— Разбираш ли, в събота и неделя само той ми беше в главата, все се надявах нещо да ми просветне. А днес с благословията на Господаря отидох при него в редакцията. Представих се значи, така и така, господин Баглюк, с публикацията си вие дълбоко ме наскърбихте. Така че с вас трябва да огледаме случая от всички страни и да изясним нещата докрай в това недоразумение. Защото, така да се каже, няма нищо по-лошо от наскърбен детектив.

— Е, и той какво?

— Той — нищо. Седи си едно спокойничко, усмихва се. Ако съм ви наскърбил, казва, драги ми господине, нищо лично, такъв е животът, защото зад всяка написана от мен дума стои документално потвърждение, което съм представил заедно с подготвената за печат статия на моето вестникарско ръководство. И вие нямате в какво да ме упрекнете.

Настя издърпа пепелника и тръсна пепелта в него.

— Лъжеше ли?

— Май че не. Веднага вдигна телефонната слушалка и се обади на началството си, началството ни покани в кабинета си и достъпно ми разясни — на мен, тъпия и неграмотния, — че имат доказателства, които именно са в основата на текста на статията „Трупове на бунището“. Ако ли пък аз имам факти, опровергаващи тези доказателства, моля, мога да ги предявя. Тогава ще седнем да обсъдим нещата. Засега те нямат основания да не вярват на предоставените им доказателства.

— Господи, защо мълчиш, а не казваш веднага! — ядоса се Настя. — Какво имат?

— Те имат, Асенка, видеозапис на монолога на Никита Мамонтов, в който той си признава убийството на Павелецката гара и разказва как аз съм го вербувал, като съм му обещал да отклоня отговорността от него, и как после ми е доставял информация. Имат и диктофонен запис на същия монолог.

— Браво бе! — подсвирна Настя. — И как да разбираме това?

— Ами знам ли!

— Чакай, Юрик, а ти сигурен ли си, че на записа е записан именно Мамонтов? Нима толкова добре си спомняш лицето му?

— Там е работата я… Живия Мамонтов си го спомням, но съвсем приблизително. Минаха година и половина, а след Никита съм се срещал и запознавал с толкова много хора, че в главата ми е пълна каша. Виж, на мъртвия Мамонтов съм се нагледал достатъчно. Нямам основание да се съмнявам, но, разбира се, трябва и криминалистите да погледнат. Има много хора, които просто си приличат, това ние с тебе го знаем прекрасно от опит.

— И какво ти каза вестникарското ръководство?

— Че са готови да предоставят двете ленти на криминалистите за провеждане на предварително разследване, но настояват това да са експерти не от нашето министерство, а някакви независими. Предложих им Федералното бюро за съдебни експертизи, тях това ги задоволи напълно, вече извършихме и всички формалности.

— Ти докладва ли на Господаря?

— Че как, то без това може ли! — ядно отвърна Юра. — Скоро ще започнем да искаме позволение да ходим и до тоалетната, като в първи клас.

— А Господаря как реагира?

— Ох, Ася, как може да реагира този идиот? Ами че той е стопроцентово сигурен, че цялата тая измислица е чиста истина, че Никита е бил мой източник, а аз се опитвам да се измъкна и неумело мамя началството си. Щом чу, че журналистът има запис и че е готов да го предостави за изследване, веднага започна да прелиства бележника си и да търси приятели във Федералното бюро, които биха могли в името на старото приятелство да напишат в сведението, че на видеото е записан не Мамонтов, а някой, който много прилича на него. Тоест, че доказателствата са фалшиви, статията е нелепа, журналистите са лоши, вестниците са отвратителни, с една дума — всички са в лайна, а ние сме от чисти по-чисти. Вярно, приятно е, че началникът се хвърля напред в защита на своя подчинен — било по законен, било по незаконен начин. Но той не ми вярва, Ася. Не ми вярва. А аз съм обидчив, нали знаеш? И не искам да ме защитава човек, който не ми вярва и дълбоко в душата си ме смята за глупак, лош професионалист или предател.

— Емоции — промърмори Настя и се загърна по-плътно в якето, защото студът най-сетне започна да се усеща, и то сериозно, — това са просто емоции, Юрочка. Искам — не искам, обича ме — не ме обича, уважава ме — не ме уважава… Какво значение има дали Господаря ти вярва, или не ти вярва? Важното е да разберем защо Никита Мамонтов е говорил пред камерата абсолютни лъжи. Кой и как го е накарал на го направи. И с каква цел. Предполагам, че именно това е искал да ти каже, когато те е помолил за среща. Между другото ти нали си влизал в жилището му?

— Влизал съм — потвърди Юра.

— Къде стои телефонът му?

— В антрето, на едно шкафче. Защо?

— И аз не знам. Все си мисля откъде са научили съдържанието на разговора ти по телефона с Мамонтов. Защото ти твърдиш, че в статията той е възпроизведен дословно.

— Дословно, да. Абсолютно. До последната дума.

— Тогава ние с тебе имаме два варианта. Или Мамонтов сам е преразказал разговора на някого, или в телефонния му апарат има бръмбар. Точно затова те попитах къде стои. Какво имаме на видеозаписа?

— Правилно — въодушеви се Коротков, — правилно! На записа физиономията на Мамонтов е такава, че веднага си личи: току-що са го били. А зад гърба му има плакат с Чък Норис и се вижда облегалката на диван със сива тапицерия. Значи е снимано в дома му и докато в хола са го биели и са правели записа, някой в антрето спокойно може да е напъхал в апарата какви ли не гадости. А когато са убили Никита, са махнали бръмбара.

— Аха, или не са го махнали.

— Защо да не са го махнали? — не разбра Коротков.

— Не знам. — Настя сви рамене и извади още една цигара. — Причините може да са всякакви. Например да са забравили. Или да не са успели, защото са бързали много. Или някой да ги е подплашил.

— Ах, дявол го взел! — От яд Коротков рязко натисна газта, от което старата таратайка, с която пътуваха, се затресе, сякаш заплашваше ей сега да се разпадне. — Не се сетих за това. Та нали в момента, когато открихме трупа на Мамонтов, на никого и през ум не можеше да мине, че след няколко дни ще излезе статия, в която дословно ще бъде възпроизведен нашият разговор! Ако знаех, непременно щях да проверя телефона. А сега няма смисъл, мина толкова време, апаратът е минал през толкова ръце, че…

Снегът внезапно заваля по-силно и той беше принуден да намали скоростта, защото почти нищо не се виждаше пред колата. Настя започна да премръзва. Тя отново си нахлузи ръкавиците и скри ръцете си в джобовете, но това почти не й помогна. Добре че им оставаше малко път, десетина минути — разбира се, ако имаха късмет.

— Юра, ти все пак помисли за тази „Руска тройка“ — помоли тя. — Защото съвсем наскоро ми се мерна някъде, сигурна съм.

— Ася, стига си досаждала. Между другото каква е тази сърцераздирателна история за убития началник на служба за сигурност, когото трябвало да откриеш? Защо аз не знам нищо за това?

— Ще ти разкажа някой ден, но по-късно, не сега.

— Защо не сега?

— Още е рано. Трябва аз самата да се убедя, за да не създавам напрежение напразно.

— Пак тайни, а? Нали уж не сме си чужди с тебе…

Коротков засумтя обидено и Настя се разсмя, като гледаше нацупената му физиономия.

— Ами вземам пример от тебе. Заради една гарафа с вода колко неща ми поиска, забрави ли? И кафе, и бонбони, и отчет за командировката ти. И аз ще постъпвам така, да знаеш. Докато не си спомниш къде съм виждала да се споменава за банка „Руска тройка“, нищо няма да ти разкажа за началниците на службите за сигурност.

— Е, хайде де, Асенка — примоли се Коротков, — как, кажи ми как бих могъл да си спомня това! Ако ставаше дума за нещо, което АЗ съм видял или чул някъде, тогава друга работа. Но тук става дума за ТЕБ. Откъде мога да знам къде и какво си виждала ТИ?

— Както искаш. — Настя сви рамене и потрепера. — Щом не можеш да си спомниш, няма да чуеш моята история.

— Не, все пак си голяма досада, да знаеш! — отчаяно въздъхна той.

Колкото повече наближаваха нейния блок, толкова по-силно тревогата обземаше Настя. Днес Денисов трябваше да бъде опериран. Как ли е минала операцията? Тя още снощи се бе разбрала с Анатолий Владимирович Старков непременно да й съобщи резултата. Едно беше ясно, че той ще й се обади вкъщи и в никакъв случай в службата. Тя не се съмняваше, че Старков ще й се обади — обещаеха ли нещо, хората на Денисов непременно го правеха. Но какво ли щеше да й каже…

Пред входа си Настя набързо се сбогува с Коротков и хукна към къщи да се стопли. Първата й мисъл беше да вземе гореща вана, но веднага си спомни как преди известно време също така бе легнала да се стопли в горещата вода. Тогава й се бе обадил Старков, за да й съобщи, че Денисов е тежко болен. И тя толкова се бе притеснила, че дори във ваната не можа да надвие треперенето. Помисли си, че ако сега влезе в горещата вана, Старков непременно ще се обади, за да й съобщи неприятна новина.

За борба срещу студа съществуваше още един начин — запалване на всичките четири котлона на газовата печка. Настя събу в антрето ботушите си, запали газта в кухнята и седна до масата, без да си сваля якето. След десетина минути стана топло, макар и малко задушно, така че тя можеше да рискува да разкопчае якето, а след още десетина минути дори да го съблече.

Седеше в кухнята, потънала в странно вцепенение, и с наслада усещаше как се сгрява премръзналото й тяло. Пиеше й се кафе, но кой знае защо, нямаше сили да стане и да налее вода в поставения на масата електрически чайник. Откъде беше тази слабост? Два часа бе седяла край трапезата у Стасови, после около четирийсет минути в колата — не беше стояла права, не беше ходила, не беше тичала, не беше мъкнала тежести. Някога някой й беше казал, че интелектуалният труд може да предизвика усещане за физическа умора, но Настя не повярва. Защо не повярва, а, глупачко? Резултатът е налице. Но не, не може да бъде, това са глупости. Просто газта от четирите запалени котлона изяжда всичкия кислород в стаята, оттам идва затъпяването и нежеланието да се движиш…

Телефонът иззвъня и Настя стреснато подскочи. С усилие се съвзе и не можа да съобрази веднага какъв е този звук и къде се намира апаратът. Телефонът беше тук, на пода, до нея, но на Настя й беше необходимо известно време, за да го намери и да вдигне слушалката. Когато чу гласа на Анатолий Владимирович, вече не беше нужно да вниква в думите, които той произнасяше. И без това всичко беше ясно. Едуард Петрович Денисов беше починал.

* * *

Василий Валерианович беше напълно доволен от резултата, който бе получил в процеса на заформената от самия него интрига. Всичко вървеше по мед и масло. А че при това „смазано с масло“ движение умираха хора, беше въпрос второстепенен и без никакво значение.

Василий Валериановия беше един от инициаторите на тази секретна държавна програма. Беше чул някъде общата идея и дълго-дълго я бе преосмислял и бе откривал в нея нови и нови положителни страни. Впоследствие, когато ситуацията с попълването на държавния бюджет за сметка на данъците стана критична, Василий Валерианович започна отначало предпазливо, а после все по-настойчиво да пропагандира идеята както на Програмата като цяло, така и на нейната особена част, свързана с подготовката и внедряването във фирмите на специално обучени хора, които ще дават на правоохранителните органи информация за финансови нарушения и разни хитрости, използвани за избягване и намаляване на данъците. Освен това на Василий Валерианович много му допадаше идеята за създаване на специални структури или фирми, които умишлено да привличат „мръсни“ пари. Той знаеше, че в САЩ се правят такива неща. Фирма, създадена от ФБР, работи девет-десет месеца, привлича интереса на хора и структури, които се занимават с наркотици и оръжие, получава нужната информация и се самоликвидира. По-нататък работата поемат федералните агенти.

Едва ли би се намерил човек, който да не смята Василий Валерианович Галузо за искрен борец за укрепване на данъчната дисциплина и радетел на държавната хазна. И съвсем малко хора, сред които и близкият му приятел Виталий Аркадиевич Боровков, знаеха какво точно се крие зад тези идеи и тази борба. Галузо беше стратег, той никога не живееше с днешния ден. Очите на това издължено, сбръчкано лице винаги гледаха напред, към бъдещето. Ако можеше да разработи и утвърди държавна програма и особено в секретната й част, тогава би могъл да притисне всички големи финансисти в Русия. И не само в Русия… От една страна, да осигури финансирането на Програмата и нейното безпроблемно осъществяване, като по този начин си завоюва авторитета на добър организатор, опитен управляващ и далновиден политик. От друга страна, да постави на колене всички магнати и да ги държи изкъсо, да дои от тях пари за Програмата, като в замяна им обещае, че няма да ги закача. Ще мине известно време, страната ще започне да се готви за поредните президентски избори през 2000 година и тогава всички ще разберат кой е Василий Валерианович Галузо. Защото всички ще имат нужда от пари за предизборната си кампания. А откъде ще ги вземат? Правилно, от финансистите и индустриалците, като ги привлекат в своя лагер и им обещаят, че след вземането на властта ще им предоставят всякакви привилегии и отстъпки. Именно тогава финансистите и индустриалците ще се замислят: а дали техните действия няма да бъдат в разрез с интересите на онези, които им обещават защита от всепроникващата държавна програма? Защото те могат да дадат пари за предизборната борба на някой кандидат-президент, но онези, които осъществяват данъчната програма, може да не харесват този кандидат. И тогава биха казали: „Айде, Иван Терентич, вземай си твоите крадени, укрити от хазната пари от бюджета на нашата прекрасна държавна програма и се разкарай оттук заедно с твоя въшлив кандидат. А от утре ние ще напъхаме в твоя концерн своите специалисти и те бързо ще извадят хитрините ти на показ.“ При такава перспектива финансово-промишлените магнати доста ще си помислят, преди да се съгласят да подкрепят нечия предизборна кампания. А след като хубавичко си помислят, ще дойдат при Василий Валерианович Галузо и ще поискат съвет от него. Но съвет е просто дума, евфемизъм за наивници. Всъщност те ще поискат не съвет, а разрешение. РАЗРЕШЕНИЕ.

Та всъщност това е всичко. Така Василий Валерианович ще стане най-могъщият и влиятелен човек в нашата необятна и непредсказуема страна. Което всъщност е целта на занятието.

Не всичко вървеше гладко и бързо. Всъщност Галузо искаше да въплъти идеята си в дела още за изборите през деветдесет и шеста година, но за целта трябваше да постигне утвърждаване и задействане на Програмата за борба за данъчна дисциплина поне до средата на деветдесет и пета. Той не успя. Разработването на проекта постоянно се застояваше по разни инстанции, защото до безкрай се сменяха ръководителите на органите на властта и управлението, а след тях се сменяше и апаратът. Най-сетне Василий Валерианович можа да констатира, че е изминал първата част на пътя. Идеята бе завладяла умовете и беше дадена команда да се разработи Програма. Начело на работната група стоеше, разбира се, Василий Галузо, който незабавно включи в състава на разработващите Програмата своя стар приятел Виталий Аркадиевич Боровков, като му възложи разработката на въпросната най-секретна част от Програмата, заради която всъщност бе започнал всичко.

Когато Програмата беше готова и мина през всички етапи на утвърждаване, те се заеха с организирането на нейното изпълнение. Василий Валерианович искаше да стане ръководител на „своята“ част и се наложи доста дълго да се бори за това място. Колкото и да е смешно, на него като автор и идеолог предложиха длъжността заместник-ръководител на цялата Програма и му възложиха сферата на подбора и разпределянето на кадрите. Разбира се, това беше ласкателно и престижно, но абсолютно излишно за Василий Галузо. Той искаше да ръководи секретната част на Програмата. Възразяваха му, убеждаваха го, че човекът, родил идеята и оглавил работната група по разработката на Програмата, не може да бъде назначен на длъжност, по-ниска от заместник-ръководител по кадрите или по финансите. Галузо се съпротивляваше, кълнеше се, че не е честолюбив и не се стреми да става голям шеф. В края на краищата стигнаха до компромис и назначиха Галузо за заместник-ръководител на цялата Програма и по съвместителство — за отговарящ за петия, „секретния“ отдел. Това напълно задоволи Василий Валерианович.

Той незабавно извика Боровков и му предложи да заеме длъжността негов заместник по петия отдел на Програмата.

— Не знам, Вася — усъмни се Виталий Аркадиевич. — Ние с тебе не сме специалисти в тази област. Трябва ти друг заместник, човек от милицията или от контраразузнаването.

— Глупости! — отсече Галузо. — Професионалистите трябва да вършат работата, а ще ги ръководят политиците. Това са азбучните правила на науката за управлението. Един добър педагог не е задължително да става за добър министър на образованието. Защото педагог е една професионална квалификация, а министър е съвсем друга. И после, Виталий, аз имам една идея, която мога да доверя само на тебе. В нашия пети, „секретен“ отдел на Програмата ще има още една, съвършено секретна част. Реализирането на тази част ще ни позволи да припечелим малко пари — така, мъничко, колкото за подаръчета на женорята, но това не е най-важното. Най-важното е, че ние с тебе никога няма да се чувстваме беззащитни и безпомощни.

След като изслуша Василий, Боровков не можа да не се възхити на далновидността и абсолютния цинизъм на приятеля си. И веднага предложи своя близък познат Григорий Иванович Стоянов за длъжността началник на учебния център за подготовка на резиденти. Стоянов неотдавна беше се пенсионирал, имаше почти четвъртвековен стаж в криминалната милиция и беше още достатъчно млад — само на петдесет и две. Боровков смяташе, че може да разчита напълно на Григорий Иванович.

Работата е там, че Стоянов бе работил, макар и в криминалната милиция, но твърде далеч от „Петровка“ 38 — дълги години се бе занимавал с оперативното обслужване на хотелите на „Интурист“. Беше започнал от редови оперативен работник, а бе приключил трудовата си дейност като заместник-началник на районно управление на вътрешните работи по оперативната работа. Можем само да се досещаме колко много му дължеше в онези времена Комитетът за държавна сигурност, на който Гриша Стоянов постоянно и безпогрешно бе давал сведения за проститутките, които можеха и трябваше да бъдат вербувани, както и за онези, които можеха да подведат КГБ, да провалят някоя работа или пък да се продадат и на врага. Но Стоянов бе помагал не само на „големия брат“, той никога не бе забравял и себе си. В неговата каса се бе натрупала доста дебела папка с досиета на партийни и съветски функционери, които при контактите им с чуждестранни гости, пристигнали в Москва, бдителният Григорий Стоянов бе забелязал да завързват приятелства, далеч не в името на дружбата и сътрудничеството със страните от социалистическия лагер. Стоянов не беше човек, който дълго държи камък в пазвата си, той изчакваше съвсем малко, после отиваше при съответния функционер и се уговаряше с него с добро. Приятното лице, откритата усмивка и стройната фигура на офицера от милицията предразполагаха към него дори онези, които в първия момент изпитваха остро желание да го убият. И то незабавно. Нещо повече — докато уличените на местопрестъплението граждани отначало просто плащаха на Стоянов с пари, после сред тях се намериха предприемчиви хора, които проявиха здравомислие: щом един милиционер е взел подкуп, значи можем да го смятаме за стабилно свой човек, а щом е така — защо трябва да плащаме за мълчанието му постфактум, след като можем редовно да му плащаме за съдействието. Нещо като да си вземеш на щат оперативен работник.

Времето минаваше, функционерите израстваха в кариерите си, сега те нямаха проблеми при конфиденциалните си контакти с чуждестранните партньори, защото Стоянов винаги ги прикриваше, но растеше и самият Григорий Иванович, получаваше поредните звездички на пагоните си. После ситуацията се промени, но кръгът от влиятелни и заможни хора, обвързани със Стоянов, не се разпадна. Е, какво като партията е умряла и вече никой не търси отговорност за разврат и незаконна валута, какво като пътуването в чужбина вече е свободно и достъпно? Винаги е имало, има и ще има проблеми, за чието решаване е нужен опитен милиционер.

По този начин проблемът за човека, на когото да се повери ръководството на учебния център, беше решен. Но в кадровите въпроси винаги има множество подводни камъни. Така беше и тук. Тъкмо успяха Галузо и Боровков да се разберат със Стоянов и да му разяснят същината както на секретната, така и на съвършено секретната част на Програмата, когато пред тях цъфна кандидатурата на Александър Петрович Зеленин. Препоръча го човек, на когото Галузо не можеше да откаже при никакви обстоятелства. Но Стоянов се оказа упорит и неочаквано честолюбив.

— Аз се пенсионирах на длъжност заместник — заяви той на Боровков. — И сега съм съгласен да бъда само началник. Или ще бъда началник на учебния център, или никакъв, търсете си друг човек.

Беше опасно да се кара със Стоянов — нали много от хората, които му бяха задължени, сега бяха на по-високи длъжности от самия Боровков. Направиха го началник, а Зеленин назначиха за негов заместник, като всячески увериха хората, които бяха ходатайствали за Александър Петрович, че при първа възможност ще го повишат. Самият Зеленин се отнесе към длъжността си спокойно и не изразяваше ни най-малко недоволство, но хората, които стояха зад гърба му, направо беснееха, понеже смятаха, че тяхното протеже е трябвало да бъде назначено на най-високия пост. Замисълът, от който се ръководеше Василий Валерианович, не беше чак толкова сложен, че в него да не могат да проникнат и други хора. Така че, като оцениха остроумната идея на Галузо, различни политически сили започнаха да му пробутват свои хора. Именно един от тези хора беше Зеленин. По този начин противопоставянето на двамата ръководители на учебния център в действителност беше отражение на борбата на два политически клана за властта над капитала, който щеше да бъде използван в бъдещата предизборна надпревара.

Галузо не искаше да взема пряко участие в конфликта, той не обичаше откритата борба, предпочиташе да плете интриги и да постига нужния резултат, който да настъпва уж от само себе си, по естествен път. Нека всичко си върви, както си е, нека Стоянов бъде началник, а Зеленин — заместник, но при това след известно време ще стане ясно, че Стоянов не е достатъчно компетентен, а Зеленин се ориентира в проблема много по-добре.

Разбира се, не можеха да свалят Стоянов от длъжност и да го махнат от учебния център. С притежатели на секретна информация човек не се кара — това е закон. С тях или си приятел, или се разделяш завинаги, с други думи — ликвидираш ги. Ето защо крайната цел на интригата, заплетена от Василий Валерианович, беше да накара Стоянов доброволно да признае превъзходството на Зеленин и да му отстъпи управлението, като формално остава началник. Фактически Александър Петровия Зеленин щеше да ръководи учебния център. Така онези, които стояха зад Стоянов, тихичко щяха да бъдат отместени встрани. А после би могло да измисли още някоя интрижка, в резултат на която и покровителите на Зеленин нямаше да отварят прекалено голяма уста за пая на Галузо. Василий Валерианович никога не забравяше добрата максима: давай от своето на ближния. И беше готов да даде.

Но няма да даде всичко я!

Към днешна дата ситуацията беше обнадеждаваща. Няколко издънки, допуснати по вина на Стоянов, поставиха Зеленин на позицията на човек, който по-добре знае как да организира работата на учебния център. Естествено Василий Валерианович Галузо и Виталий Аркадиевич Боровков бяха направили доста за целта. Само първата издънка, която бе свързана с банка „Руска тройка“, стана от само себе си и напълно случайно. А пък останалото… Бог дава, дето има една приказка, но в кошара не вкарва…