Александра Маринина
Мъжки игри (6)

Глава 6.

В читалнята на библиотеката беше тихо, светло и удивително уютно. Паригин седеше зад маса, на която бяха струпани течения на вестници, и периодично се улавяше, че се отвлича от набрания с дребен шрифт текст и се потапя в тази спокойна и светла тишина. Не е нужно да бързаш занякъде, не е нужно да се криеш от никого, можеш да не мислиш за лудите пари, които трябва да намериш за Долита. Да можеше да седи така дълго, дълго… После да се прибере вкъщи, да пусне телевизора, да си направи вечеря, да изгледа един хубав филм и да си легне. А на сутринта отново да дойде тук, в тази просторна тиха зала.

Нали има хора, които живеят точно така! Научните работници например. Седят по библиотеките по цели седмици, дори месеци, че и години, и никой не ги гони, и над главите им не виси дълг от хиляди долари. Спят си спокойно и сънуват не смърт, а формули, археологически разкопки или други безопасни неща. Ето онзи дядка например, дето е седнал точно до прозореца, обграден с дебели книги. Като мина покрай него, Евгений любопитно извърна поглед и разбра, че дядката чете стари сборници с материали от конгресите на КПСС. Сигурно беше някакъв историк. Или пък убеден партиен член, който се готви за събрание. Ами онова девойче на около седемнайсет, което току-що донесе от гишето дебел том с трудове на Белински и сега конспектираше, ниско наведено над тетрадката? Паригин си спомняше как в училище и тях ги караха да изучават трудовете на великия критик и да пишат конспекти. Очевидно нищо не се бе променило през тези дълги години. При тази мисъл на Евгений му стана топло на сърцето. Момичето можеше да му бъде дъщеря. Беше на подходяща възраст. Той нямаше деца, защото какви деца може да има човек с неговия специфичен начин на печелене на пари! Съпруга също нямаше и никога не бе имал. Разбира се, постоянно имаше край себе си по някоя жена, нали беше нормален здрав мъж и се нуждаеше не само от физически контакт, но и просто от женска компания, от ласка, от душевен уют. Паригин никога не бе изпитвал желание да се ожени. Знаеше, че много мъже се женят изключително от съображения за удобство в домакинството, тоест вземат си не съпруга, а домашна помощница. В този смисъл Евгений не се нуждаеше от съпруга, той открай време беше напълно самостоятелен и без проблеми се обслужваше сам. Виж, деца искаше. Момиченце. Кой знае защо, именно момиченце — малко, пълничко, къдрокосо.

Паригин с усилие се върна към вестниците. Гледай ти, значи е започнал да се уморява от дребния шрифт. Нима е от възрастта? Ще трябва да отиде на очен лекар. Четирийсет и осем години не са малко, време беше да погледне истината в очите. Вярно, има желязно здраве и пази добрата си спортна форма. Съществуват обаче природни закони, а на природата не можеш да обясниш, че се чувстваш още съвсем млад и пълен със сили. На нея изобщо не й дреме как се чувстваш, тя си има свои правила на играта. На четирийсет и осем, на прага на започващото шесто десетилетие, е нормално човек да има проблеми със здравето. Нормално е и толкоз. Смешна работа…

Паригин вдигна очи и хвърли поглед към гишето, откъдето даваха поръчаните книги. Библиотекарката — жена горе-долу на неговата възраст — отново поглеждаше към Паригин. Беше я заинтригувал. Може би мъже като него изобщо не идват тук? Само ученици и студенти, като ей това светлокосо момиче, или пенсионери, на които абонаментът за любимите издания вече не е по джоба и затова сега четат вестници и списания в безплатните библиотеки. Ха, интересно! Не е лоша идея да се сприятелиш с библиотекарка. Може да го почерпи с чай, защото той има да стои тук още дълго.

Евгений се протегна, разкърши схваналия се гръб, стана от масата и отиде при гишето. Библиотекарката лесно се включи в разговора, сигурно й е било скучно, така че с удоволствие реши да се поразсее в разговор с приятен мъж, преглеждащ пресата. След две минути се разбра, че наблизо няма заведение за бързо хранене, но точно до библиотеката има хлебарница, където може да се купят пресни пасти и торти. След още три минути бе решено Паригин да изтича за пасти, а Виктория Владимировна, която му разреши да я нарича просто Вика, да сложи чайника на котлончето.

Като реши по този простичък начин проблема с обеда, Евгений, след като си побъбри весело с Вика, се върна към своите вестници. Привечер най-сетне намери нещо, което го заинтересува. Вярно, по никакъв начин не беше свързано с нахълталите в дома му мутри, но само по себе си беше извънредно любопитно. Човекът, когото щяха да „поръчат“ на Паригин, беше станал жертва на маниак-удушвач. Много интересно! Излиза, че поръчката е била отменена, защото небесата са решили друго, а не защото се е намерил по-евтин изпълнител.

Той неволно изхихика, когато неуместно си спомни вица за двамата килъри, които причаквали в някакъв вход „поръчаната“ жертва. Жертвата закъснявала и килърите разтревожено поглеждали часовниците си и се чудели дали, не дай си боже, с човека не се било случило някакво нещастие, защото в наши дни било толкова опасно да се движиш по улиците…

Е, майтапът си е майтап, но нереализираната жертва на килърите на име Аликади Нурбагандов се бе оказала ликвидирана по волята на съдбата абсолютно безплатно. Да, в случая Паригин определено несправедливо бе обвинявал възложителите, конкуренцията също нямаше нищо общо. Стечение на обстоятелствата и толкоз.

Сега беше напълно ясно, че тримата с видеокамерата са били изпратени от ченгетата. Но как да разбере дали се опитват да действат по метода на налучкването, или ровят конкретно около него? Ще трябва да спре да се мъкне подир Доценко. Време е да заема активна позиция, реши професионалният убиец Евгений Илич.

* * *

В Академията на Министерството на вътрешните работи, която се намираше близо до метростанция „Войковская“, Настя Каменская пристигна към четири часа. Този час й бе определил професор Самойлов, авторът на същите онези разработки по серийните убийства.

Оказа се, че не е толкова лесно да се намери кабинетът на Самойлов, защото архитектурата на сградата беше твърде своеобразна. Специално построената централна част имаше две долепени от двете страни крила, които представляваха бивши жилищни сгради. И докато едното от крилата беше ремонтирано отвътре и съответно преустроено, другото си беше останало обикновена жилищна сграда със стълбищни площадки и апартаменти. Именно в това жилищно крило се намираше кабинетът на професора. В лутане по стълбищата и връзките, които съединяваха сградите, Настя похаби почти половин час, защото не можеше да схване как така, като преминава от шестия етаж на едната сграда в съседната, попада на нейния седми, а не шести етаж.

Професор Самойлов — младолик и строен мъж с брада — посрещна Настя доста сухо.

— Готов съм да разговарям с вас — веднага каза той, — но само в случай че сте дошли по работа. Нямам намерение да удовлетворявам вашето чисто житейско любопитство.

— Че какво любопитство може да има в случая? — учуди се Настя.

— Какво ли не! — леко раздразнено отговори Самойлов. — Например някои хора имат наглостта да се обръщат към мен като към астролог. Молят ме да им предскажа дали не ги заплашва насилствена смърт и ако ги заплашва, кога именно. Та значи между нас подобен разговор няма да има. Ако сте дошли при мен с такива намерения, ще ви изпратя до изхода. Тук, в нашите катакомби, човек като нищо може да се изгуби.

— Знам — усмихна се тя, — вече се полутах из тях. Олег Григориевич, интересът ми е служебен. Нужна ми е консултация.

— Имате случаи на серийни убийства?

— Да. Седем случая за две седмици, еднакъв начин на извършване. Искам да ви помоля да прегледате материалите. Знам, че така сте моделирали профила на човека, извършил серия убийства в Москва и Зеленоград. Казаха ми, че когато убиецът е бил задържан, десет от единайсетте белега, определени от вас, са съвпаднали.

— Нищо друго ли не ви казаха? — попита Самойлов и по лицето му се мерна някакъв странен израз — може би на злъчна ирония, а може би на умора и безразличие.

— Нищо друго.

— Тогава ви съобщавам, че при издирването и залавянето на престъпника моделираният от мен профил изобщо не беше използван. Заловиха го по съвършено друг начин.

— Искате да кажете… — слисано подзе Настя.

— Да, уважаема Анастасия Павловна, именно това искам да кажа. Не мигнах няколко денонощия, работейки по моята методика, като се опитвах да създам максимално подробен портрет на серийния убиец. Ако бяха използвали този портрет, щяха да заловят престъпника най-много за седмица. Но криминалистите не ми повярваха и продължиха да работят, както си знаят открай време. Вярно, намериха маниака, но чак след два месеца. Колко сили бяха похабени, колко време! Забележете, тук не говоря за себе си — моите сили не ми се свидят. Жал ми е обаче за онези оперативни работници, които прекараха излишни два месеца под заплахата от неуловимия сериен убиец.

— Почакайте, Олег Григориевич, но нали във вашите статии пише, че когато програмата е завършена, маниакът вече не убива и не представлява опасност. Можели са вече да не се страхуват от него.

— Да, драга, но това го пише в моите статии, а не във вестник „Аргументи и факти“. На вестниците вярват всички. На научните статии не вярва никой. Пък и не ги четат. Освен може би тесните специалисти, когато пишат дисертации. С една дума моята методика се оказа ненужна на практиците, те учтиво ме изслушаха и продължиха да действат, както си знаят. Но когато убиецът бе задържан и се оказа, че съм бил прав, всички дружно забравиха за моделирания от мен профил. Знаете ли, Анастасия Павловна, аз се занимавам с наука вече дълги години и отдавна съм свикнал с факта, че никой не взема науката насериозно. Практиците ни се присмиват и ни смятат за безделници и тунеядци. Отначало това ме наскърбяваше, обиждаше ме, после свикнах. Но същевременно се старая да избягвам излишни удари. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Е, ще прегледате ли моите материали?

— Добре, дайте ги — произнесе с въздишка Самойлов. — Трябват ми сведенията за потърпевшите: датата на раждане и мястото, където е бил открит трупът.

Настя извади от чантата си папката и подреди книжата на бюрото. Самойлов грижливо си записа данните и я погледна въпросително:

— Какво чакате? Да не би да съм фокусник, та да започна да вадя зайци от шапка? Това не става толкова бързо. Седем души е доста много, за обработка на данните е нужно време.

— Кога ще бъдете готов?

— След два дни, не по-рано.

— Олег Григориевич — примоли се Настя, — моля ви… Разбирате ли, ние имаме конкретен заподозрян. Защо не ни кажете, поне съвсем приблизително, дали не грешим. Готова съм да чакам колкото трябва. Но ми се иска да науча поне нещичко още днес.

Самойлов я погледна с любопитство. Стана от бюрото и започна бавно да се разхожда из неголемия кабинет.

— Странна особа сте — каза той най-сетне. — Създава се впечатление, че наистина вярвате в моя метод. Или просто от безизходица се хващате за сламка?

— Не — усмихна се Настя, — до сламката още не се е стигнало. Имаме още много работни версии, към чието разработване засега не сме пристъпвали. И после, вашата теза за защитената от външни въздействия програма ми изглежда много убедителна, така че съм сигурна: няма да има повече жертви и можем да не бързаме. Но вие сте прав и за друго: жалко е непродуктивно да се хабят сили и време, защото освен този удушвач, нас ни чакат още много трупове. Олег Григориевич, използвайте ме като евтина работна ръка. Ако трябва нещо да се изчислява на компютър или да се работи с формули, аз спокойно мога да се справя. Умея дори да пиша програми. Навремето доста сериозно се занимавах с математика. Моля ви, дайте ми поне каква да е информация още днес.

— Какво да ви правя! — поклати глава професорът. — Проваляте ми всички планове за вечерта. Добре, тогава не стойте със скръстени ръце, направете чай и прескочете до бюфета, може да има някакви кифли или сандвичи.

Бюфетът се намираше в централната сграда, в помещението на стола, и Настя се страхуваше да не би отново да се изгуби, но този път всичко мина гладко — най-важното беше да не забрави, че седмият етаж на страничното крило преминава плавно в шести на централната сграда, и да не сбърка при броенето. В академичния бюфет успя да купи доста страховити наглед сандвичи с кашкавал и два пакета бисквити, произведени — ако можеше да се вярва на етикета — чак в Израел. Вече плащаше на продавачката, когато чу познат глас:

— Настя! Това ти ли си, дете?

Настя се обърна и видя втория си баща, който влизаше в стола заедно с двама важни наглед генерали.

— Какво правиш тук?

— Дойдох за една консултация.

Тя събра покупките си в торбичка и отиде при Леонид Петрович, като се чудеше дали е уместно да го целуне в толкова официална обстановка. Но той сам проясни ситуацията, като я прегърна и я млясна по носа.

— Позволете да ви представя дъщеря си — каза на своите спътници. — Майор Каменская, старши оперативен пълномощник в криминален отдел.

Генералите кимнаха с безразличен вид и тръгнаха към щанда. Леонид Петрович остана при Настя.

— Какво става, дете? — попита я ласкаво. — Отдавна не си идвала при нас.

— Имам много работа — виновно отвърна тя. — А ти защо си тук?

— Научно-практическа конференция. Тук е пълно с генерали, с разни началници. За пореден път обсъждаме проблемите на борбата срещу организираната престъпност.

— Ами ти нали не си началник — каза Настя.

— Е, как! Дори началникът на катедра е някакъв началник. Ти да не си прихванала от шовинизма на практиците криминалисти, да не би да смяташ като останалите, че само практиците имат право да се наричат хора? А онези, които подготвят тези практици в институтите, нямат абсолютно никакво значение?

— Какво говориш, татко, нямах предвид…

— Знам — позасмя се вторият й баща. — Ти винаги си била нормално дете с нормално построен мозък. Между другото кога планираш да си тръгнеш оттук? Мога да те закарам.

— Дълго ще остана, дойдох преди малко.

— При кого, ако не е тайна?

— При Самойлов.

— При Олег Григориевич? Познавам го, прекрасен специалист. Сигурно работиш по сериен убиец. Отгатнах ли?

— Отгатна. Върви при твоите надменни генерали, вече хвърлят към теб неодобрителни погледи. Сигурно смятат, че щом ги придружаваш, трябва да плащаш и храната им.

— Дете мое — смаяно проточи Леонид Петрович, — откъде у теб тази омраза към по-старшите чинове? По-рано това го нямаше. Или не съм го забелязвал?

— Нямаше го — съгласи се Настя. — Намразих всички генерали, откак нашата Житена питка напусна отдела, за да получи генералски чин. Това е алогично и глупаво, нали?

— Но пък е много по женски. Как се разбирате с Мелник?

— Нормално. Вярно, не е Житената питка, но се търпи. Е, татенце, аз да тръгвам. Целуни мама. И ако тя започне пак да се вайка за моето полугладно съществуване, можеш с чиста съвест да потвърдиш, че си видял с очите си как ям сандвичи и бисквити.

Вече на излизане от стола Настя се обърна и видя как Леонид Петрович оживено обсъжда нещо с двамата генерали, разположили се край една маса. Единият от тях хвърли към Настя бърз поглед, после отново се зае с отварянето на кутията с вносна бира, която държеше в ръцете си.

Тя се върна в кабинета на професора.

— Помислих, че пак сте се изгубили — недоволно промърмори той, без да вдига глава от книжата. — Където ви прати човек, там ще си останете.

— Извинете. Срещнах баща си, затова се позабавих.

— Баща ви в академията ли работи?

— Не, дошъл е на конференция. Колко силен харесвате чая?

— Средно. В голямата чаша, ей там е, на перваза. И се постарайте да не шумите и да не ме разсейвате.

Като гледаше да се движи колкото може по-тихо, Настя приготви чай и го поднесе на Самойлов, после сложи до него чиния със сандвичи и бисквити. Вече беше пет часът, а до седем трябваше да се яви пред Господаря и да се отчете за работата си през деня. Нямаше да успее, невъзможно беше. Трябваше да му се обади оттук, може би той щеше да приеме отчета по телефона и нямаше да настоява тя да се върне на „Петровка“.

Телефонът беше на бюрото, но Настя не посмя да поиска разрешение да го използва, нали Самойлов беше казал пределно ясно: не шумете и не ми пречете. Тя излезе на пръсти в коридора, постоя там, размишлявайки, после отвори вратата към стълбището. На площадката имаше четири врати, като едната врата беше широко отворена и Настя реши да опита късмета си. В края на краищата нали нямаше да иска пари назаем, а само разрешение да се обади по телефона! Тя влезе в бившия апартамент и се огледа. Ето ги вратите към банята и тоалетната, веднага след тях имаше друга, сигурно към кухнята. Кухните никога не са големи, значи зад тази врата има малък кабинет, сигурно на началник на отдел или катедра. Не, няма да се занимава с началници. Нито един началник не би изтърпял в кабинета му да влезе непознат човек и да поиска разрешение да се обади. Трябваше да потърси помещение с много хора.

Настя решително отвори вратата, която водеше към хола. Там беше пусто. Четири бюра, две каси, гардероб за дрехите, нечии чанти — мъжки и дамски — и нито един човек. За сметка на това — цели два телефона. Браво бе, какво лекомислие цари в Академията на милицията! Влизай, вземай, изнасяй — ние нямаме нищо против. В отсрещния край на хола имаше още една врата и едва зад нея Настя намери жена на средна възраст, която с паническа бързина тракаше по клавиатурата на пишеща машина. Машината беше електрическа и заради шума от нея едва ли се чуваше какво става в съседните помещения.

— Извинете — високо каза Настя, — може ли да използвам вашия телефон?

Без да спира да печата, жената кимна като съгласие и същевременно като посока, тоест към телефоните в съседната стая. Настя затвори вратата и се обади на Мелник. За нейно учудване той се отнесе към обаждането й съвсем спокойно.

— Какво научихте в салона?

— Лазарева е била там веднага след датата, когато бе открит последният от седемте трупа — съобщи тя. — Удължавала си е ноктите. Прави си тази процедура редовно, има лоши нокти, често се чупят.

— Прекрасно! Просто прекрасно! Предупредете Доценко да бъде изключително внимателен, има си работа с опасна престъпница, която може да се окаже физически дори по-силна от него. И продължавайте да я разработвате. Как напредва работата с архивните материали?

— Всъщност затова ви се обаждам. Може ли да не идвам за вечерен доклад? Разказах ви за посещението си в салона, друго съществено засега няма. Днес ще приключа с нашия архив, а утре ще подготвя искане и ще започна да работя с делата, които се намират в архивите на съда.

— Добре — съгласи се Мелник, — днес можете да не идвате. Вече определихме окончателно личността на заподозряното лице, утре очаквам плана ви за събиране на доказателства. Свържете се със следователя, той да ви каже какви доказателства му трябват, за да привлече Лазарева под отговорност, а вече ваша работа е да измислите как да ги съберете. Доценко подготвя ли идентифицирането?

— Тъй вярно. Търси хора, които може да са видели Лазарева близо до мястото на всяко убийство.

— Браво на вас!

Да, на новия началник определено не му се свидят похвалите. Кой знае — стилът му ли е такъв? Или просто подготвя почвата?

Настя тихичко се върна в кабинета на Олег Григориевич и много внимателно приседна на крайчеца на стола, като се постара той да не скръцне. Времето минаваше, професорът не й обръщаше никакво внимание, а тя седеше неподвижно и се страхуваше да помръдне и да предизвика недоволството му. В главата й идваха мисли, които изглеждаха глупави и неуместни на самата нея. Например: какво ще прави с информацията, получена от Самойлов, ако се наложи да използват тази информация при разкриването на престъплението? Дали да каже на Мелник за това, или по-добре да не рискува? От една страна, ако се съди по начина, по който се бе държал с нейния втори баща, Господаря явно уважаваше науката или поне не изпитваше към нея нескрито презрение. Но, от друга страна, това може да е поредната игра, на която си примират да играят мъжете, особено когато са началници. Както си седиш в мекото кожено кресло, да се покажеш пред външните хора като гъвкаво мислещ модерен ръководител, като грамотен управляващ („Ще намеря начин да решим този проблем.“), демократичен, образован („Естествено ние придаваме огромно значение на постоянната аналитична работа.“) и същевременно делови, способен да организира мигновено изпълнението на всяка задача („Гледай как работят моите хора!“). При което дълбоко в душата си отричаш значението и на гъвкавостта, и на образоваността, и на демократичността, всичко това е само демонстрация за външни лица. А със своите, тоест с подчинените, водиш разговорите със съвсем друг тон и на съвсем други теми. Защото разбираш, че никога не би могъл да удържиш стегнат колектива, ако проявяваш демократичност и широта на мисленето. А „добрият тон“ изисква… Ето така получаваме двата лика на Янус.

От Господаря Мелник мислите й се прехвърлиха към журналиста Валентин Баглюк, който бе написал статията за онези гадове детективите, дето не умеят да си пазят агентурата. Юра Коротков се бе заел с него по-плътно, но още не бе открил никакъв компромат, както бе наредил Мелник. Естествено, ако сега беше не деветдесет и седма, а поне осемдесет и шеста година, Баглюк вече щеше да бъде разпердушинен. Той не умееше да пие и когато се напиваше, се държеше толкова отвратително, че едно такова напиване щеше да е достатъчно, за да изхвърчи завинаги от вестника и да остане безработен вовеки веков. А пък какво неописуемо безредие цареше в личния му живот! Между другото в този изключително безреден личен живот като ярки комети прелитаха ту съпругата на главния редактор на вестника, в който работеше Баглюк, ту дъщерята на завеждащия отдела, ту приятелката на някой спонсор. С други думи безпътният журналист през незабравимата осемдесет и шеста година непременно щеше да бъде изритан като мръсно коте или за пиянство, или за разврат, или за двете заедно. Но годината все пак беше деветдесет и седма и всичко това отдавна бе престанало да вълнува обществеността. Иначе други пороци Баглюк нямаше. Коротков смяташе утре да отиде в редакцията, да се запознае с прекомерно осведомения журналист и да го помоли да отговори на някои въпроси. Да го помоли меко, ненатрапчиво…

— Жена ли подозирате?

Настя трепна и едва не подскочи на стола. Толкова дълбоко бе потънала в мислите си, че напълно бе забравила къде се намира и защо.

— А? Какво казахте?

— Попитах: заподозряното лице жена ли е?

— А… да. Жена е. Как разбрахте? — слиса се Настя.

— Чрез моята методика. Не се шегувате, нали? Наистина ли разработвате жена във връзка с тези трупове?

— Наистина. Вие направо ме смаяхте.

— Значи методиката работи — удовлетворено кимна Самойлов. — Това ме радва. Сега трябва да е на около двайсет и шест.

— На двайсет и девет е — поправи го Настя.

— Не може да бъде! — рязко възрази Олег Григориевич. — Не може да съм сбъркал с три години. При определянето възрастта на престъпника е допустима грешка в рамките на две-три седмици, не и на три години. Данните ви са неточни.

Данните ни били неточни! Датата на раждане изобщо е едно от нещата, които по принцип могат да се установяват абсолютно точно. Виж, всичко останало е вече приблизително.

— На двайсет и девет е — твърдо повтори Настя. — Това е установено и потвърдено документално.

Самойлов се замисли, после отново погледна записките си.

— Слушайте, да не би жената да е била спортистка?

— Именно — изумено промълви Настя. — Това е просто фантастично!

— Не е фантастика, а предположение, основано върху опит — сухо каза Самойлов. — Та значи, Анастасия Павловна, трябва да ви кажа, че когато става дума за спортисти, човек никога не може да е сигурен за вярната им рождена дата. Докато разработвах методиката си, съм се сблъсквал с такива неща.

— Защо?

— Защото много често възрастта умишлено се променя в зависимост от това в каква възрастова група трябва да се състезава спортистът — старша или младша. Разбирате ли? Знам случай, при който спортист толкова пъти е подправял документите си и е променял годината и месеца на раждането си, че после са се чудили как да възстановят истината. Откъде имате данните за възрастта на вашата заподозряна?

— От Федерацията по баскетбол. Но те съвпадат с данните от Централното адресно бюро. И там тя се води родена през шейсет и седма година.

— Не ме принуждавайте да ви обяснявам очевидни неща. — Професорът отново започна да се нервира. — В адресното бюро сведенията постъпват от службата по гражданско състояние при милицията след оформяне на жителството. Каквато възраст е посочена в паспорта, такава е фиксирана в бюрото. А вие мислили ли сте въз основа на какво се издават паспортите? Точно така — въз основа на акта за раждане. Този акт за раждане е единственият документ на човека, докато той навърши шестнайсет години. А спортистите започват да се състезават много по-рано. И фалшификациите на датите започват още от акта за раждане. Схващате ли сега? Вероятно вашата заподозряна има доста едро телосложение, щом в някой момент от младостта и дори от детството й са успели да я „състарят“ с цели три години и никой не е забелязал това.

— Да — кимна Настя, — тук сте съвършено прав. Тя е много едро момиче. По-висока е от мен с петнайсетина сантиметра. Непременно ще проуча каква е тази история с възрастта й. А какво друго можете да ми кажете сега?

— Почакайте, всичко по реда си. Засега ви дадох само най-приблизителни данни, като изхождам от анализа на сведенията за първия от седмината потърпевши. Трябва да прегледам поне още двама, а най-добре — трима, за да ви кажа нещо по-определено. И между другото датата на раждане ще се очертае по-ясно.

— Аз все пак не разбирам как го правите — призна Настя. — За мен сте направо магьосник.

— Я стига! — намръщи се Самойлов. — Не мога да понасям такива определения. Магьосник, вълшебник, факир… Това са глупости. Аз съм разработил така наречения хронобиопсихологически метод, чието използване при разкриването на серийни убийства може да дава добър резултат — това е всичко. Има определени закономерности, в чиято основа лежи факторът време. Моментът, когато един човек умъртвява друг човек, е точка на пресичане на две линии: времето на живота на убиеца и времето на живота на неговата жертва. На пръв поглед много неща тук изглеждат случайни, но в действителност далеч не е така. Серийният убиец извършва престъплението си тогава, когато у него са налице вътрешната готовност и потребността. Наречете го необходимост. Той не може да не убие, затова убива. Но убива не всекиго, а само човек, който му „подхожда“ или по някакви външни признаци, или по друг начин. Не бъркайте серийния убиец, с когото и да е друг, например с „поръчковия убиец“. Килърът убива по други причини. За това му плащат и той убива, като се съобразява само с два фактора: срока за изпълнението на поръчката, който може да е твърде ограничен, и реалната възможност да извърши убийството. Той трябва да изчака удобен случай. Така че към момента, който аз наричам точка на пресичане, водят твърде много фактори. И поведението на жертвата, и волята на възложителя, и способностите на килъра, и случайни пречки, и много други. В случаите със серийни убийци всичко е различно. Моята методика е резултат от дългогодишно проучване на всички серийни убийства, сведения, за които можах да получа. Така че всичко това няма нищо общо с магията. Ето вижте, между първото и второто убийство са минали четири дни. Към момента на извършването на второто престъпление убиецът е станал по-възрастен с четири дни. Сега да вземем данните на втория потърпевш и да изчислим по моята методика възрастта на човека, който е отнел живота му точно в деня, когато това действително се е случило. Ако методиката действа правилно, ние трябва да получим приблизително същия показател, както и в първия случай. Там получихме двайсет и шест години, два месеца и седемнайсет дни плюс-минус десет денонощия. Да видим какво ще се получи сега. Много ли се затруднявате да седите и да не говорите?

— Не, не, моля ви се. Това е нормалното състояние за мен.

— Сега нещата ще потръгнат по-бързо — обеща Самойлов.

И наистина резултатът от обработката на данните за втората жертва на удушвача се получи бързо. Но професорът нещо не бързаше да го оповести. Настя видя, че лицето му помрачня. Олег Григориевич недоволно се намръщи, смачка листа, на който бе писал, и го изхвърли в кошчето, след което започна отново да изчислява. Но и новият резултат не му хареса. Самойлов се наведе, извади от кошчето смачкания лист и сравни бракуваните бележки с онези, които бе получил при новото изчисление. Изумление проблесна в очите му и веднага угасна. Той бавно вдигна глава, внимателно събра книжата в папката, грижливо я завърза и я пъхна в едно чекмедже. След което с бърз и някак погнусен жест отблъсна от себе си книжата, които му бе дала Настя.

— И тъй, Анастасия Павловна, кажете ми, ако обичате, защо дойдохте тук? Моето време е ценно, както и времето на всеки доктор на науките, а вие сте решили да се позабавлявате за моя сметка, така ли?

— Чакайте, Олег Григориевич… Какво се е случило? Защо говорите така?

— Защото имам основание да говоря така. Защо дойдохте при мен? Какви сведения сте ми донесли?

— Това са сведенията за седмината потърпевши, удушени в течение на две седмици по един и същи начин. Нали ви обясних.

— Излъгахте ме.

— Ама не…

— Излъгахте ме — с усилие сдържайки яростта си, каза Самойлов. — Аз не боравя с държавни тайни и си давам сметка, че никому не е необходимо да измисля легенди, за да се запознае с мен с оперативна цел. Слава богу, занимавам се не с космическо оръжие, а просто с проблемите на разкриването на убийства, и не представлявам интерес нито за чужди разузнавания, нито за мафиотски структури. И мога да окачествя вашето посещение при мен под напълно изфабрикуван претекст единствено като глупава шега с неясни засега цели. Ако обичате, обяснете, госпожице.

Настя съвсем се слиса. Не можеше да разбере какво толкова бе раздразнило професора и поради това не можеше да намери правилна линия на поведение.

— Грешите — постара се да каже тя колкото можа по-спокойно. — Олег Григориевич, дойдох при вас като при специалист по серийните убийства, защото прочетох ваши трудове в сборник на тази тема. Само затова. Няма други причини. И не разбирам в какво ме обвинявате. В постъпките ми няма никаква скрита причина, никаква зъл умисъл. Но вашите думи ме накараха да се замисля. Защо се ядосахте, Олег Григориевич? Моля ви, кажете ми какво ви разгневи толкова?

— Няма да позволя да ме превръщат в източник на развлечение — сухо каза Самойлов. — Време е да си тръгвам.

Настя скочи и се приближи плътно до него, умолително се взря в очите му.

— Олег Григориевич, моля ви… Много ви моля. Повярвайте ми, дойдох при вас само защото на главата ми са седем души, удушени от неизвестен маниак. Има жена, която подозираме в тези убийства, открихме я, както се казва, по оперативен път. Ще ви обясня, защото искам да ми вярвате. Заключенията на експертите ни накараха да мислим, че убиецът е много висок на ръст. А нашите собствени разсъждения ни наведоха на мисълта, че това най-вероятно е жена. Всички потърпевши са позволили да ги нападнат изотзад, никой от тях не е оказал съпротива, тоест те не са усетили опасността, не са очаквали нищо лошо. Човек обикновено не очаква нападение от страна на жена, нали? И тогава започнахме да търсим тази много висока и физически достатъчно развита жена. Напълно естествено беше първо да я потърсим сред баскетболистките. И намерихме сред тях млада жена с някои странности в характера. Тя няма твърдо алиби за времето на извършването на убийствата. Но нали това далеч не е достатъчно, за да я обвиним! За съжаление, от гледна точка на криминалистиката ние сме в голямо затруднение. Практически нямаме образци за сравнително изследване, прекалено много кал имаше на местата, където бяха открити труповете. Олег Григориевич, искам да разбера къде и как да търся доказателства. Единственото, което можем да направим сега, е да потърсим свидетели, които може да са видели интересуващата ни жена близо до някое от местопрестъпленията. Но дори такива хора да се намерят и уверено да идентифицират нашата заподозряна, това няма да бъде достатъчно за обвинение и привличане под отговорност. Моля ви, помогнете ми.

— Искате да получите самопризнание, така ли?

— Не е задължително, макар че естествено и това би било добре. Ако вашата методика ми даде такава информация за убиеца, с която сега не разполагам, тогава е възможно да измисля къде и как да търся доказателствата.

Самойлов се отдръпна на няколко крачки от Настя и замислено потърка с пръсти слепоочията си.

— Вярвам ви. Сигурно не съм прав, но ви вярвам. Може би сте сляпо оръдие в нечии ръце. В такъв случай искрено ми е жал за вас. Просто някой се е възползвал от вас.

— Уверявам ви, никой не ме манипулира. Решението да се консултирам с вас е мое собствено решение. Нещо повече — аз не го споделих с никого от колегите си, скрих го и от ръководството на отдела. Не ме съжалявайте, Олег Григориевич. Нека по-добре заедно да разберем какво ви ядоса толкова. Кажете ми какво се случи.

— Какво се случи ли? Добре, ще ви кажа. Пробутали са ви други сведения. Или някой ви е мамил от самото начало, или някой е сменил записките в папката ви.

— Как можа да ви хрумне това? — възкликна Настя. — Защо на някого може да е потрябвало да ме мами и да ми пробутва фалшиви сведения? От това може да бъде заинтересован единствено самият убиец. Надявам се, не искате да ми кажете, че престъпникът е някой от моите колеги?

— Знае ли човек! — уклончиво отговори Самойлов. — Във всеки случай сведенията за втория потърпевш са такива, че ме карат да се съмнявам. Нещо повече — аз видях и данните на третия удушен. И знаете ли какво ще ви кажа, уважаема Анастасия Павловна?

Внезапно тя се скова от страх. Нямаше разумно обяснение за това. Обикновен малък кабинет в сграда, където е пълно със служители на органите на вътрешните работи. До нея — уважаван професор, доктор на науките, симпатичен интелигентен човек, полковник от милицията. Защо тогава тя се смръзна от страх, сякаш наоколо светлината бе угаснала и от всеки ъгъл всеки миг можеха да изпълзят отровни змии или да изскочат въоръжени безумци? Сърцето й блъскаше лудо, дланите й овлажняха, пръстите й трепереха.

— Тези убийства са извършени от различни хора, Анастасия Павловна. От абсолютно различни. И те не са маниаци.