Александра Маринина
Мъжки игри (17)

Глава 17.

Ирочка Милованова бе живяла твърде дълго заедно със следователката Татяна Образцова, за да се нервира и ядосва заради неочакваното й задържане в районното. От разказите на Татяна тя добре знаеше, че такова нещо може да се случи буквално с всекиго и не бива да обвинява „лошите милиционери“, това е глупаво и безсмислено, защото те си вършат работата, а на челото на никого не е написано кой е той в действителност и има ли отношение към престъплението. Именно затова съществуват разните проверки — за да се попълнят тези липсващи „надписи“. Нещо повече — Ирочка знаеше и друго, а именно, че често се случва, ако задържат човек без документи, любезно да му предложат да си плати, ако не иска да има неприятности. В Питер „тарифата“ била сто-сто и петдесет хиляди рубли и тя нямаше никакви основания да смята, че Москва се различава по нещо от северната столица. Така че ако я изнудват за пари, тя щеше да плати, без да търси помощта нито на Таня, нито на Стасов. По-просто е, по-бързо и в крайна сметка — по-евтино, отколкото да се възмущава, пилеейки напразно нервни клетки, които, както е известно, не се възстановяват. Единственото, което я тревожеше, беше Лиля, която можеше да се уплаши, но по всичко личеше, че момичето приема ситуацията с олимпийско спокойствие. Първо, за своите десет години без два месеца бе изчела безброй криминални романи, предимно написани от същата тази Татяна Образцова под псевдоним Татяна Томилина, и второ, беше дъщеря на служител от милицията, макар и бивш, но нали милиционерската кариера на Стасов бе приключила немного отдавна и Лиля прекрасно си спомняше колко често неочакваните ситуации се създаваха именно привечер, когато е време за лягане. Освен това Лиля беше нормално дете и като почти всички нормални деца не обичаше да ходи на училище и се надяваше, че нощното приключение ще й даде право утре да не отиде. Така де, кой ще прояви такава жестокост — да прати на училище дете, което половин нощ не е спало? Още повече че това дете е пълна отличничка и не го заплашва изоставане от програмата.

Така че когато пристигнаха в участъка, хубавичката Ирочка веднага започна да се запознава с всички служители, намиращи се в този късен час в дежурния отдел. Тя чуруликаше, кокетираше, звънливо се смееше и казваше, че всяко зло било за добро, защото тя скоро щяла да живее на територията на този милиционерски участък и щяло да е прекрасно, че ще познава милиционерите, призвани да осигуряват нейната защита и спокойствие. Беше невъзможно да се съпротивляваш на нейното весело обаяние и само след двайсетина минути всички наоколо започнаха да се усмихват, дежурните й предложиха чай, а Лиля почерпиха с бонбони.

Много скоро пристигна Стасов, разстоянието от Черьомушки не беше голямо. Той хвърли бърз поглед на Ира и дъщеря си, влезе право при дежурния и му подаде документите — своите и на Ирина. После поприказва с милиционера, който ги бе докарал тук, като кимаше и отговаряше на различни въпроси.

— Ще трябва да изчакаме Настя — каза той, когато отиде при Ира и Лиля.

— Защо, не повярваха ли на теб?

— Не е там работата. И те си имат задачи. Нашата Настя е издирвала жената, която е загинала, и сега тя трябва да дойде и с очите си да види хората, задържани на местопроизшествието. Такъв е редът, разбираш ли? Аз не съм човек, заради когото биха нарушили този ред. Така че ще трябва още да потърпите. Лиля, казах на майка ти, че ще пренощуваш у нас.

— Добре, татко — послушно отговори момиченцето.

— Гладна ли си?

— Не, ядох бонбони.

— Донесох ти книжка, почети си, а аз трябва да си поговоря с леля Ира.

Лиля веднага грабна книгата и престана да забелязва околната действителност. Ирочка и Стасов се отдалечиха, застанаха на мястото за пушене.

— Разкажи ми дума по дума какво точно ви се случи — поиска Владислав.

Ира го погледна учудено:

— Нищо не ни се е случило. Всичко стана така, както вече са ти разказали.

— Сега ти ми разкажи. Обади се към девет и ми каза, че заради изключения асансьор работниците мъкнат дъските по стълбите, затова ще трябва доста да закъснеете. Какво стана после?

— Нищо особено не е станало, Владик, честна дума! Те качиха всички дъски в апартамента, аз ги нахраних и ги пуснах, после разтребих, измих пода и някъде към единайсет и половина с Лиля си тръгнахме. На улицата ни спря милиционер и ми поиска документите. Аз не си носех документите, той си записа твоя телефон и ми каза да почакаме в колата, след което ни докараха тук. Това е всичко.

— Всичко ли? — недоверчиво присви очи Стасов. — Ами мъжът? Той откъде се взе?

— Наш съсед е. Тоест бъдещ съсед — веднага се поправи тя. — Живее на втория етаж… или на третия. И той още не се нанася, прави ремонт. Помогна ни да слезем по стълбите, светеше ни с фенерчето, ами че там е страшна тъмница, няма крушки. Взе да ми носи чувалите с боклука, защото са тежки. Затова излязохме заедно с него, тримата. Това е всичко.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Ама ти какво, Владик? Не ми ли вярваш? Попитай Лиля, това ставаше пред очите й.

Тропна входната врата, през помещението до гишето на дежурния премина ефектна брюнетка с яке и впити лъскави панталони. Брюнетката подаде на дежурния удостоверение, онзи мълчаливо кимна, без да я поглежда, и започна да върти шайбата на телефона. През това време жената се извърна към Ира и Стасов и приветливо им кимна.

— Познаваш ли я? — попита Стасов.

— За пръв път я виждам. Помислих, че поздравява теб. Всъщност май съм я виждала някъде, но не мога да си спомня къде.

Тя се обърна, но веднага чу познат глас:

— Хей, аз съм! Наистина ли никак не приличам на себе си?

Ира и Стасов се облещиха срещу брюнетката, после избухнаха в смях.

— Господи, Настася, невероятна си! Какъв е този маскарад?

— Просто така — Настя сви рамене, — за разнообразие. Беше ми скучно и… — Тя приближи още, за да им даде възможност да я разгледат по-добре.

— Направо безумие! — поклати глава Владислав. — Абсолютно друг човек. Ако не беше заговорила, нямаше да те позная. Ирка обаче има набито око, веднага забеляза нещо познато. Добре, няма да те питам за служебните ти тайни, кажи ми само: дълго ли ще ни размотават тук?

— Още не знам. Но ти можеш да си вземеш Лиля и да се приберете.

— Как така? Ами Ирка до сутринта ли ще стои тук?

— Аз ще я закарам у нас. Какво ще кажеш, Ириша? Съгласна ли си?

— Разбира се — веднага се съгласи Ира, — вземи Лиля, Владик, отдавна трябваше да е заспала. И изобщо тук не е място за деца, студено е и е задимено.

— Не знам, не знам — усъмни се Стасов. — Как така ще те зарежа тук? Между другото, приятелко, с какво смяташ да закараш Ира до вас? Или смяташ, че ще трябва да висите тук до сутринта?

— С кола съм — обясни Настя. — Льошка ми я остави, когато заминаваше.

— Майчице мила, светът се е преобърнал! — подсвирна Владислав. — С модерни панталони, с кола и с чуждо лице. Да не си се влюбила случайно?

— Засега не — усмихна се Настя. — Ира, какъв е бил този мъж с тебе? Откъде се е взел?

Ирочка отново търпеливо разказа всичко от самото начало. За дъските за стелажите, за спряния асансьор и липсващия техник, за работниците, които изкачили чак до седмия етаж на гърба си въпросните тежки дъски, за тъмнината на стълбището и за добрия мъж с фенерчето, за тежките чували със строителни отпадъци. Тя не разбираше защо всички се интересуват от този учтив и приятен във всяко отношение чичко, но добросъвестно разказваше — просто защото искрено обичаше Стасов и харесваше Настя. Щом я питат, трябва да отговаря.

* * *

Стасов все пак се вслуша в съветите на жените и откара Лиля вкъщи, а Ирочка остана долу, при дежурните, и продължи да флиртува с милиционерите, докато Настя си изясняваше ситуацията с оперативния работник на име Володя.

— За всеки случай ги разделих — обясни Володя, когато тя го попита за задържания мъж. — Той чака в съседния кабинет.

— Притеснен ли изглежда?

— Не, май е спокоен. Малко е ядосан, но това е разбираемо.

— Как обясни присъствието си на местопроизшествието? Наистина ли е собственик на апартамент там?

— Не — разсмя се Володя, — всичко е много по-просто. Човекът минавал, наложило му се да ползва тоалетна и нали е неудобно на улицата, влязъл в първия попаднал му вход и не щеш ли — отгоре слизала жена с дете. Било тъмно, той им светнал с фенерчето, да не си потрошат краката. Помогнал им да пренесат чувалите. А когато жената го попитала от кой апартамент е, излъгал. Това е естествено, нали не е можел да признае на младата красавица, че е влязъл във входа им по малка нужда, още повече — в присъствието на дете.

— Документите му в ред ли са?

— В пълен ред. Проверихме, той наистина е регистриран на адреса, посочен в паспорта. Инженер в автозавода.

— А какво казва момчето, което първо е засякло Лазарева? Прилича ли този инженер на човека, с когото тя е слязла от колата?

— Не е видял лицето му. Но онзи мъж е бил много по-нисък.

— Самоличността на втория загинал установена ли е?

— Да, документите му бяха у него.

— Дайте ми ги да си препиша данните. Както и паспорта на задържания.

Настя седна до бюрото и започна да преписва имената и останалите данни от паспортите, които сложи пред нея оперативният работник.

— Между другото загиналият не е бил съвсем обикновен човек — каза Володя и сладко се прозя. — У него са намерили четири пачки стодоларови банкноти. Две истински и две фалшиви. Мошеник някакъв. Все си мисля защо ли се е замъкнал на този строеж, като е имал в джоба си толкова пари. Нима и той е бил глупак като всички мъже?

— Какво искате да кажете? — вдигна глава Настя. — Защо всички мъже да са глупаци?

— Е, не всички де, казах го просто така — позасмя се той. — Много често ние, мъжете, хукваме подир безплатното удоволствие и тогава забравяме за всичко.

— Уверявам ви, и ние, жените, не сме по-умни — много сериозно отговори Настя. — Смятате, че Лазарева го е помъкнала нататък, като му е предложила бърз секс?

— Че как иначе? — искрено се учуди оперативният работник. — Или да се чукат, или да пият, за какво друго може да е отишъл там!

„Ами парите? — добави наум Настя. — Две истински пачки и две фалшиви. Това много прилича на мошеничество. Или на шантаж. Тогава е ясно защо е отишъл на строежа. Имал е определена среща там. Интересно — с кого? Нима с Лазарева? Или с някого другиго, а Лазарева се е озовала там случайно и се е опитала да извърши поредното убийство. Часът е бил много подходящ — след единайсет. И начинът е същият — удушване. Ах, дявол да го вземе, нима съм сбъркала за нея? Ех, че ще се радва Мелник, когато се разбере, че е бил прав Лазарева е убийцата! Какво пък, тогава ще трябва да отдадем дължимото на професионалния му опит и детективския му усет. А аз, както става ясно, съм пълна глупачка и нямам работа в милицията. Добре, така да бъде, и без това ще напусна отдела, вече е решено.“

Мина най-малко час, докато Настя най-сетне приключи разговорите си първо с оперативния работник, а после със задържания Паригин. Настани Ира в колата и каза:

— Сега ще прескочим до мястото, където се е случило всичко, ще огледам набързо и веднага след това се прибираме. Показвай ми пътя. Хем така ще науча къде ще ви идвам на гости.

Когато видя милиционерските коли и линейката край строящата се сграда, тя слезе и остави Ира сама. Да, неприветливо местенце. Странни са нашите власти — първо започват да строят жилищни блокове, а едва после, и то след доста време, започват да създават нормални условия за хората, настанени в тези блокове. Вероятно се предполага, че жилищният проблем в нашето общество е толкова остър, че човек е готов да се нанесе в новия си апартамент, независимо че няма пътища, осветление, обществен транспорт и магазини.

След четвърт час Настя се върна и отвори вратата откъм пътническото място.

— Седни на волана — каза кратко. — Аз ще ти казвам накъде да караш.

Ирочка послушно се премести на шофьорската седалка и запали двигателя, а Настя опря тила си на облегалката и притвори очи, борейки се с гаденето. Пред очите й още бяха двата трупа, проснати сред огромна локва разтопен сняг. Вярно, всички хора рано или късно умират. Но все пак… Те трябва да умират тогава, когато и както природата е решила. Само тогава и само така. И по никакъв друг начин.

* * *

Ира критично оглеждаше жилището на Настя. Каквато беше къщовница, тя веднага разбра всичко за обитателите на тази малка гарсониерка.

— Значи тук живеете с мъжа ти?

— Да — разсеяно кимна Настя, — тук живеем. Не обръщай внимание, че не е разтребено.

Ира бързо отиде в кухнята.

— А, не говори така — чу се оттам звънливият й гласец, — тук цари чистота като в операционна. Печката блести, мивката лъщи. Не се критикувай напразно.

Настя седна на дивана, изпружи крака и впери очи в отсрещната стена. Посред нощ е, безсмислено е да си ляга, и без това гледката на мъртвите тела няма да й даде да заспи. Трябва да приготви постелята за Ирочка, поне тя да си почине. А тя ще поседи в кухнята с чашка кафе и цигара и ще помисли…

— Настя, какво ти е? — чу тя над ухото си гласа на Ирочка.

— Защо?

— Днес не приличаш на себе си. Преди един час в участъка фучеше като механична метла, сновеше по стълбите, очите ти святкаха, а сега си пак каквато си обикновено. Случило ли ти се е нещо?

— Не, всичко е наред, Ириша. Я да ти приготвя леглото.

Ира беше застанала точно пред нея и погледът й бе укорителен. Настя неволно се залюбува на стройната й фигурка, на тъмните й вълнисти коси и на хубавото й личице.

— Будалкаш ме — твърдо заяви Ира. — Че ти било доскучало — тия ги пробутвай на Стасов…

— Ира — слисано я прекъсна Настя, — какъв е тоя език? Защо употребяваш думи като будалкаш, пробутваш?

— Ами как да разговарям с теб, след като не разбираш нормалните думи? Аз имам очи и тези очи виждат, че ти изобщо не скучаеш. Нещо те гризе и ти се опитваш да избягаш от това нещо. Така ли е или не е така?

— Да речем, че е така. Отчет ли искаш да ти давам?

Това беше грубо, но Настя се сепна твърде късно след укора по лицето на Ирочка моментално се изписа обида.

— Не ти искам никакъв отчет, но ако имаш проблеми, може би бих опитала да ти помогна.

— Извинявай — Настя ласкаво докосна ръката й, — не ми се сърди. Не исках да те обидя. Наистина имам проблеми, но едва ли някой може да ми помогне.

— Не говори така — пламенно възрази Ира. — Знам, ти си ужасно самостоятелна и не обичаш да молиш за помощ, но така не може, Настя! Повярвай ми, не може така. Човек не може вечно да се справя с нещастията си сам, той се нуждае от помощ и подкрепа, това не е срамно. Погледни какво си направила със себе си!

— Не ти ли харесва? — попита Настя.

— Не е там работата. От гледна точка на красотата е чудесно, не мога да си откъсна очите, но това не си ти. Не си ти, Настя. Колко ли трябва да си се отвратила от себе си, за да поискаш да престанеш да бъдеш ти!

— В това си права — позасмя се тя, — наистина се отвратих от себе си. Но ако това те плаши, сега ще взема душ и ще измия цялата тази красота. И без това не мога да ида на работа в този вид.

— Не искаш ли да ми разкажеш какво ти се е случило?

— Не искам. Извинявай, Ира, не ми се сърди, но трябва сама да се справя с това. Благодаря ти за съчувствието.

— Е, ти си знаеш — въздъхна добросърдечната Ирочка, която винаги беше готова да се втурне на помощ още щом я помолят.

Настя й постла на дивана, а тя отиде в кухнята и притвори по-плътно вратата след себе си. Експериментът не успя, промяната на облика този път не помогна. Всичко щеше да е успешно, ако не беше Лазарева. Но какво, какво се е случило там? Ако младши лейтенантът не е сгрешил, с Лазарева е имало мъж. Къде се е дянал той? Изпратил я е до мястото и си е тръгнал? Или е останал да чака, а милиционерите са го пропуснали? И защо може да я е чакал?

Вариантите са два. Или Лазарева наистина е онази убийца, която е удушила седем души и се е опитвала да удуши осмия и в този случай се получава, че при всички епизоди е имала съучастник. Но маниаците нямат съучастници, следователно убийствата не са били серийни и в това професор Самойлов се оказва напълно прав. В седемте убийства има нещо друго, което ги обединява. Другият вариант: Лазарева не е свързана с онези убийства, отишла е на среща с някого, тогава е напълно естествено някой да я подсигурява. Но къде се е дянал този подсигуряващ? Видял е, че работата отива на зле и си е плюл на петите? Но нали — ако се съди по разказите — ситуацията е започнала да се изостря, когато милиционерите са пристигнали на мястото! Трагедията е станала пред очите им, точно в лъчите на прожектора. Едва ли този загадъчен мъж е могъл след това да се промъкне през обсадата.

Тогава вариантите отново са два. Или той си е тръгнал по-рано и не е подсигурявал Лазарева, може да е бил дори просто случаен спътник или човек, който я е изпращал. Или…

Да, ще трябва да помисли и за това. Какво бе казал онзи младши лейтенант за Паригин? Че бил много по-висок от мъжа, който слязъл от колата заедно с Лазарева. По дяволите ами че това е основно правило в криминалистиката! До Лазарева всеки мъж би изглеждал дребен, ако не е висок два метра. Защо не се сети за това веднага? Глупачка!

Не се сети именно защото прекалено се е задълбочила в собствените си преживявания. Прекалено силно се разстрои, задето бе сгрешила и Лазарева можеше да се окаже убийца, което би потвърдило правотата на Мелник. Емоции, емоции, сълзи и сополи. Край, Каменская, стига толкова, време е да прекратиш това безобразие! Малко ли са на света хората, които изведнъж откриват, че сред близките им има предател? Не е световна катастрофа. Неприятно е, тежко е, болезнено е, но това не означава, че можеш да зарежеш всичко и да не си гледаш работата.

Тя погледна часовника — четири без десет. Сигурно е неприлично да се обажда на Миша Доценко по това време, момчето сладко спи. Нека поспи още два-три часа, ще му се обади в седем. И трябва спешно да потърси сведения за втория загинал. Григорий Иванович Стоянов. Кой е той? Освен паспорта, не е носел никакви други документи със себе си. Впрочем фамилното име й говори нещо. Дали да провери в компютъра? Не, не, какъв ти компютър, там спи Ира, и тя трябва да си почине. Но името определено й е познато. И никак няма да е трудно да го намери, ако се е мяркало пред очите й някъде през последните десет години.

Настя мислено се похвали, задето при въвеждането в компютъра бе създавала азбучен справочник на всички имена, срещани в тези данни — били те имена на престъпници, потърпевши, свидетели, заподозрени или просто случайни хора. Човек никога не знае за какво може да му послужи подобна информация. Навремето благодарение на тази картотека тя успя да разкрие човек, който бе извършил три убийства й се подготвяше да извърши четвърто. В своя компютърен справочник откри дори потенциалната четвърта жертва. Много полезно нещо.

Нетърпението се разгаряше у нея като пожар, но съвестта не й позволяваше да събуди Ира. За да убие времето, Настя отиде в банята да измие красотата. С лицето няма да има проблеми — обикновен грим, а виж, боята от косата трябваше да мие на три-четири пъти. Вярно, тя не е устойчива, направена е специално за еднократна употреба, но пак ще трябва няколко пъти да насапуниса косата си с шампоан, докато тя не възвърне естествения си платинен цвят.

Докато си връщаше естествения облик, тя успя да убие цял час. Сега отново беше безцветна блондинка с белезникави вежди и мигли. Настя се стараеше да не се гледа в огледалото, за да запази решимостта си докрай. Така и не успя окончателно да заглуши вътрешния глас, който й нашепваше: „Не си навирай носа в това, не се рови, неизбежно ще намериш и други доказателства, че с това е свързан вторият ти баща, и ще изпиташ още по-голяма болка. Затвори си очите и се преструвай, че нищо не се е случило, че нищо не знаеш, че просто ти се е сторило. Да не би само баща ти да има навик да драска по етикетите на бутилките? Със сигурност има и други хора, които го правят. Втълпи си го и се успокой.“ Настя много искаше да послуша и последва съветите на това коварно гласче, трудно й беше да се бори със съблазънта отново да се върне към спокойния и стабилен живот, в който си имаше своя толкова близък и обичан татко Льоня. И от него винаги можеше да поиска съвет. А сега не можеше.

Тя седеше в кухнята, пиеше кафе и методично чертаеше на лист някакви схеми и таблици. Така й беше по-лесно да подрежда мислите си.

От едната страна на листа, вляво горе, подреди сведенията за седмината удушени. Един от тях беше някой си Нурбагандов, в миналото — Хаджиев, завършил учебния център, създаден в рамките на държавната програма. Бивш „източник на информация“ на криминалната милиция, по нелепа случайност разпознат от Дмитрий Вавилов.

Горе вдясно нарисува кръгчета и квадратчета, в които вписа информацията за Никита Мамонтов, потенциален курсант в учебния център, и за загиналия при автомобилна катастрофа журналист Баглюк. От името на Мамонтов до квадратчето „учебен център“ прекара пунктирана линия. Тук връзката беше ясна.

В долния край на страницата — сведенията за Лазарева и за двамата мъже — загиналия Стоянов и задържания Паригин. Между долната и горната част имаше само една връзка. Лазарева — Баглюк. Между тях нямаше нищо друго, което да ги свързва. Следователно, за да се обединят всички тези части в едно, трябваше да се изясни защо баскетболистката бе отишла в редакцията. Това беше най-слабото звено, защото и момичето, и журналистът бяха мъртви. Вече нямаше как да ги попита. Но без това звено нищо нямаше да излезе.

Вярно, имаше още едно звено. Баглюк — Леонид Петрович. Но нали не можеше да попита втория си баща… Не, тя няма да направи това за нищо на света. Идиотска история: да води следствие срещу собствения си втори баща, който й беше като истински и когото от най-ранно детство бе наричала татко.

Точно в седем сутринта тя решително влезе в стаята и запали лампата. Ирочка се размърда под одеялото, извърна се към стената и се зави презглава. Настя включи поставения на бюрото компютър, бързо намери своя азбучен справочник и въведе думата за търсене: Стоянов. Беше абсолютно сигурна, че ще намери човека, който й трябваше. Но я очакваше разочарование. Мъжете е фамилно име Стоянов не бяха много, само осемнайсет, но сред тях нямаше нито един Григорий Иванович. Нищо чудно, че името й се бе сторило познато, от тези осемнайсет Стоянови двама бяха братя, жестоки убийци, и навремето й се бе наложило здравата да се потруди за разкриването на извършените от тях престъпления. Други петима бяха цяло семейство: родители, син, снаха и внучка — всички бяха загинали при взривяване на колата им, с която те тръгвали за вилата си. Синът беше важен бизнесмен, а взривът — акт на отмъщение. Настя добре си спомняше този случай, беше съвсем пресен.

Значи в нейните домашни архиви Григорий Иванович Стоянов липсва. Добре, нека опитаме да потърсим Паригин. Може да се получи точно обратното на замисленото — търсенето на познатото име да не доведе до успех, а търсенето на непознатото изненадващо да даде положителен резултат. Общо взето, без да се надява на нищо особено, Настя набра името на екрана и включи търсачката. А ето го и него — Паригин, Евгений Илич, роден 1948 година. Нима наистина е той?

До името бяха написани букви и цифри, обозначаващи файла, в който се съдържаше по-подробна информация. Настя бързо намери нужния й материал и го прегледа. Започна да става много интересно! Евгений Илич Паригин е бил сред многото задържани и разпитвани във връзка с дело за убийство. С него е работил Михаил Доценко. Против Паригин не са били намерени никакви улики и благополучно са го пуснали. И адресът съвпада. Излиза, че е същият.

Какво излиза значи? Паригин, също като убития Никита Мамонтов, е попадал в полезрението на милицията при разследване на убийство, но доказателства той да е имал нещо общо с него не са били намерени. С Паригин, както и с Анна Лазарева, бе работил Доценко. И за капак Паригин — странно защо — е ходил по малка нужда точно на мястото и по времето, където и когато са се вкопчили в смъртна хватка Лазарева и неизвестният Стоянов.

Но Паригин отрича да е познавал Лазарева и твърди, че се е озовал случайно на местопроизшествието. Всичко се случва в този живот… Стават съвпадения, каквито никой автор на фантастични романи дори не е сънувал.

Настя решително изключи компютъра и тръгна към телефона да се обади на Михаил Доценко.

* * *

С огромно усилие на волята Паригин си наложи да не си тръгва от районното управление, когато му казаха, че е свободен. Кой нормален човек ще си тръгне в три часа през нощта, ако не е с кола? При такива условия ще си тръгне само човек, който се чувства некомфортно в милицията и иска да си плюе на петите.

Евгений Илич се чувстваше не просто некомфортно, а направо отвратително, но разбираше, че е по-добре да остане. До най-близката станция на метрото имаше най-малко час път, значи до четири и половина трябваше да остане тук с израз на уморено недоволство и снизходително разбиране на лицето.

— Къде да поседя тук при вас, докато отворят метрото? — сухо попита той оперативния работник на име Володя.

Момчето заведе Паригин в някаква неуютна стаичка, където нямаше нищо, освен пейка и пепелник. Евгений седя до часа, който си бе определил, неподвижно, опрял лакти в коленете си и потънал в размисъл.

Ето че всичко свърши. Аня умря. Пьотър Михайлович или както се казваше там всъщност — също. Паригин не получи парите. А времето си върви, остава му съвсем малко — само два дни. Едва ли ще успее. Трябва спешно да измисли нещо, за да отърве Лолита и племенника си. Може би да продаде апартамента, в който сега се крие Лола? Да, вероятно това е единственият изход. Изглежда, трябва завинаги да сложи край на криминалния начин на печелене на пари — един килър не може да функционира, без да има поне една резервна база. Той няма право да смесва жизнените пространства, в които съществува като законопослушен гражданин и като наемен убиец. Това е едно от правилата, чието спазване му гарантира безопасност.

В пет без двайсет той излезе от стаичката, учтиво, но студено се сбогува с дежурния и тръгна към метрото. В седем и петнайсет сутринта, когато Настя Каменская четеше записаната в компютъра информация за него, Евгений Илич лежеше на дивана в апартамента на улица „Мосфилмовская“. Вчера по това време той бе лежал тук в леглото до Анна — жива, топла и страстна. Само преди няколко часа те двамата излязоха оттук и Аня го помоли да я целуне преди тръгване. Тогава той си помисли, че това сигурно е последната им целувка. И излезе прав.

Внезапно разбра, че му е мъчно за Анна. Колко странно… Той почти никога никого не съжаляваше, понеже студено и абстрахирано смяташе, че всеки човек сам си е виновен за нещастията, които го сполетяват. Но Аня за нищо не беше виновна, тя загина, защото на Паригин му трябваха пари за вдовицата на братовчед му. Братовчед му бе взел пари назаем, не бе успял да ги върне и се бе самоубил, оставяйки жена си и сина си в жестоките лапи на кредиторите и на грижите на Паригин. Братовчед му бе постъпил неправилно — няма спор. Но Аня какво общо имаше? Защо тя трябваше да плати за тези грешки?

Защото така реши той, Евгений Паригин. Защото глупачката Лолита и нейният малък син му бяха по-скъпи от почти непознатата всъщност жена, която той бе прибрал от метрото, ридаеща и обидена от неверния си любим. Но така ли беше в действителност? Може би той се самозалъгваше? Защото всъщност нещата опираха не в Лола и момчето, а в покойния му братовчед и в приятелството, което ги бе свързвало цял живот. А Анна беше за него не просто почти непозната жена, а жената, която искаше да се омъжи за него, която спеше с него, готвеше му, гледаше го с предани и доверчиви очи и беше готова да направи всичко, което той й нареди. Самият той със своите целенасочени и планирани действия я привърза към себе си, обеща й брак и чудеса на щастието след това, постара се да спечели доверието й и да я накара да му помага. Така че за нейната гибел беше виновен само той. Той знаеше, че това може да се случи и не направи нищо, нито една стъпка, за да предотврати нещастието. Нещо повече — предвидливо бе взел камерата, за да заснеме случилото се и после да притисне Пьотър Михайлович, ако онзи не донесе парите на уговорената среща, а вместо това се опита да премахне изнудвачката. Той, Паригин, беше студен, пресметлив, циничен и жесток, когато със собствените си ръце изпращаше Анна на смърт. И няма какво да се преструва и да се прави на нещастен и несправедливо обиден от коварната съдба.

Но Аня можеше да остане и жива. Можеше, ако Пьотър не бе решил да се прави на интересен и бе дал парите. Или ако онзи черноок капитан Доценко не я беше зарязал. Тогава Паригин нямаше да се запознае с нея и нямаше да се случи всичко останало. Може би тогава на нейно място щеше да има някоя друга жена. Или изобщо той щеше да осъществи съвсем друг план. Да, вярно, всичко започна именно от това, че Аня плачеше в метрото за гаджето си, тъкмо тогава планът се зароди в главата на Паригин. Сега всичко е ясно — виновен е капитанът. Ако не беше изоставил Анна, сега тя щеше да е жива.

Олекна му от тази мисъл. Съзнанието, че може повече да не се самообвинява, отвори шлюзовете, през които нахлу горчивото съжаление. Той наистина би могъл да се ожени за нея и да живее щастливо. Защо не? Аня щеше да му бъде добра съпруга, щеше да му роди момиченце. Сега вече нищо такова няма да има.

Разумът говореше на Паригин, че трябва да си наложи да стане, да си отиде вкъщи, да вземе документите за втория апартамент и бързо да се завтече към някоя агенция за недвижими имоти. Жилището, в което сега се намира Лола струва много повече от четирийсет хиляди долара, така че като се има предвид спешността на продажбата, спокойно може да получи нужната сума. Или пък изобщо да не се занимава с трети лица, а да го продаде направо на кредиторите. Договорът за покупко-продажба може да се оформи бързо, ако се действа чрез фирма.

Трябваше да стане и да тръгне. Но кой знае защо, той не можеше да го направи. Странно вцепенение бе сковало Паригин. И може би за пръв път в живота си той изведнъж разбра какво е мъка.

* * *

Настя имаше чувството, че вътре в нея се е свила до краен предел някаква пружина, която се е „заклещила“ и никога вече няма да се изправи. Рано сутринта я извика Мелник и с тих от ярост глас й обясни каква невероятна тъпанарка е. Освен това е своеволна, самоуверена, без професионални умения и неграмотна. Тя и само тя е виновна Лазарева да остане без наблюдение, тя неправилно е ориентирала младшия по длъжност Доценко и използвайки влиянието си върху него, го е накарала да действа напълно погрешно, което именно е довело до нощната трагедия. Сега вече няма никакво съмнение, че именно Анна Лазарева е убийцата, удушила седем души и опитала се да удуши осми човек. Каменская непростимо е проточила обявяването на една опасна и психически неуравновесена престъпница за издирване и именно това е попречило за своевременното й залавяне. Гибелта на гражданина Стоянов и на самата Лазарева изцяло лежи на съвестта на старши оперативния пълномощник Каменская. Със заповед на началника на управлението в най-близките дни щеше й бъде наложено строго мъмрене.

Тя мълчаливо изслуша Господаря и се прибра в кабинета си. Дори мислено не се опита да му възразява и да се оправдава. Той беше прав. За всичко беше прав. Мястото й не е в криминалната милиция. Докато тук беше Гордеев, й позволяваха да прави това, което тя умее най-добре от всичко — да мисли и анализира. Всичко останало, както става ясно сега, тя върши зле. При новия началник ще трябва да върши всичката работа, а не само онова, което й се удава най-лесно. Решението да напусне бе правилно и с всяка минута Настя все повече се убеждаваше в това.

Дори не успяваше истински да се разстрои — навивките на спиралата в стегнатата пружина прилепваха една към друга толкова плътно, че всички чувства се оказаха притиснати между тях и по никакъв начин не можеха да си пробият път навън. За сметка на това мозъкът й, освободен от емоциите, работеше бързо, ясно и безотказно.

Първото съобщение дойде от Миша Доценко. Григорий Иванович Стоянов, човекът, загинал заедно с Лазарева на строежа, се оказал бивш служител на органите на вътрешните работи, пенсиониран на последна длъжност заместник-началник на районно управление. В момента бил на работа в правителствения апарат на някаква незабележима длъжност, нещо като референт.

След като си отбеляза наум думата правителство и я записа на нужното място в схемата, Настя тъкмо понечи да включи бързовара, за да си направи кафе, когато в кабинета й се втурна Юра Коротков, който рано сутринта беше тръгнал да се „поразходи“ около официално посочения адрес на Евгений Паригин. Юра изглеждаше едновременно озадачен и възбуден, сякаш нещо го бе развълнувало, но той не беше в състояние да разбере какво може да означава това.

— Вашият Паригин лъже — изтърси той още от прага. — Включвай бързовара, не ме гледай очаквателно, днес не съм закусвал заради тебе.

Истина беше. Веднага след сутрешния разговор с Миша Доценко Настя се обади на Коротков и го помоли да провери местожителството на Паригин. Не можеше да възложи това На Миша — може би Паригин добре си спомняше оперативния работник, който бе работил с него. Външността на Михаил беше ярка, запомняща се, и дори самият Доценко изобщо да не си спомняше този Паригин, което е напълно естествено, Паригин със сигурност не би забравил оперативния работник. Нали не всеки ден го задържат на улицата и го водят на „Петровка“.

— Значи така — започна Юра, след като седна по-удобно и започна да граби от кутията бучки захар, които начаса схрускваше със здравите си зъби. — Паригин не е в дома си. Нещо повече — той отдавна не е там. Най-малко от десет дни. Сприятелих се с неговата съседка и тя с покровителствена усмивчица ми съобщи, че Евгений Илич скоро щял да се жени. Слава богу, най-сетне, защото бил човек толкова положителен във всяко отношение, а пък живеел сам. Дори представил годеницата си на съседката, с което напълно убедил възрастната дама в сериозността на намеренията си. Високо едно момиче, ама наистина страшно високо, Евгений Илич изглеждал съвсем дребен до нея, обаче си личало, че тя го обича, буквално не откъсвала очи от него и цялата греела от щастие.

— Ясно — спокойно кимна Настя. — Вече престанах да броя грешките си, не ми стигат пръстите и на двете ръце. Паригин е бил близък на Лазарева, а аз го пуснах. Именно той е отишъл с нея на строежа и е чакал във входа, а когато е дошла милицията, се е възползвал от късмета, който го е споходил във вид на жена с дете. Вярно, това не го е спасило, пак са го закарали в участъка. Браво на момчетата, не са го пуснали, не са му повярвали. А аз съм глупачка и мястото ми е при уличните метачи, а не в криминалната милиция. Разказвай по-нататък.

Коротков я погледна внимателно и хвърли обратно в кутията поредната бучка захар, която се бе приготвил да лапне.

— Ася, настроението ти не ми харесва. Когато си така спокойна, това обикновено предвещава буря. Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми обясниш какво става с тебе.

— Ха, уплашил се от буря нашият човек! — позасмя се тя. — Не си измисляй, ако обичаш, а разказвай.

— Сутринта ме е потърсил служителят от автоинспекцията, при когото бяхме с тебе. Спомняш ли си го?

— Саша, дето обрали тъща му в автобуса? Спомням си го.

— Току-що му се обадих и той ми каза, че автотехническата експертиза на колата на Баглюк била готова.

— Всичко е ясно — отново кимна Настя, изключвайки бързовара и сипвайки нес кафе в чашките. — Така и предполагах.

— Какво си предполагала? Какво ти е ясно?

— Че някой е поработил върху колата. Така е, нали?

— Е, ама че си, Аска! — Юра разочаровано махна с ръка. — Никога не оставяш човек да изпита удоволствие. Аз исках да те смая, а ти…

— Извинявай, без да искам.

Настя сякаш наблюдаваше себе си отстрани с отчужден и напрегнат поглед. Юра беше прав — само преди месец тя щеше да подскочи от такава новина, без да крие изненадата си, а ако новината беше напълно очаквана, както сега, щеше шумно да се радва на своята досетливост. А сега нямаше нито изненада, нито радост. Тя доста отдавна бе разбрала, че материалът за Мамонтов, попаднал у журналиста, е свързан по някакъв начин с държавната програма, за която й бе говорил Денисов. И ако това е така, „своевременната“ гибел на Баглюк не може и не бива да се приема като случайна. Всъщност в живота има много случайности, дори повече, отколкото човек предполага, но има известна граница, отвъд която количеството преминава в качество. Всеки оперативен работник, както и следовател, трябва да притежава развита интуиция, за да почувства точно къде е налице просто съвпадение и къде действа ръката на режисьор. Защото понякога тези нюанси са толкова трудно различими… Не, сега май вече е очевидно, че Баглюк е бил премахнат. Някой е поработил върху колата му, докато той е пиел уиски с Леонид Петрович. И са го напивали целенасочено. Когато един катастрофирал шофьор е много пиян, а освен това има поледица, съответните служби не се взират много в причините за катастрофата. Така се подреждат нещата…

Татко… Господи, защо?

„Стига, Настася, я се овладей! Ти, разбира се, не си Павлик Морозов, за да шпионираш любимия си втори баща. Но не си и безволево създание, което позволява да го набъркват в мръсотии. Решила си да напуснеш? Напусни тогава. Но първо си довърши работата. Инак вместо тебе ще го направят други, а тебе ще те смятат за недалновидна и повърхността глупачка, която не е забелязала слона под носа си. И не забравяй, обеща на Денисов: ако имаш основания, да свършиш всичко сама и да предупредиш хората му.

Ти, майорът от милицията, си обещала нещо на голям финансов магнат, на мафиот? Ти в ред ли си изобщо, драга? — запита се Настя и веднага си отговори мислено: — Май не съм. Но вече съм се набъркала, вече съм обещала, макар и под влияние на слабостта си, в момент на остро съжаление към умиращия старец, и нямам път назад. Разбира се, не биваше да го правя, разбира се, беше грешка. Напоследък направих твърде много грешки.

Но нали обещание, дадено на умиращ човек, е нещо много специално! Ето че и с мен се случва онова, за което по-рано съм чела само в книгите. Конфликт между дълга на честта и служебната целесъобразност. Разумът говори, че трябва да докладвам всички материали на ръководството и да настоявам да ги предадат в главното управление на Заточни, а междувременно тихо и кротко да си напиша рапорта за напускане. С тази работа да се занимават опитни и грамотни служители, а не аз — неопитна, глупава, неумела и сам-самичка. Но аз обещах. И вече няма връщане назад.“

— Юра, трябва спешно да намерим Паригин. Доколкото разбирам, можем да направим това само чрез връзките на Лазарева, по друг начин е невъзможно да го хванем, ако не живее в дома си. Ти обади ли се в завода, където твърди, че работел?

— Защо само да твърди? Работи си там, ползва се с авторитет, ветеран на производството е човекът. Около две седмици е бил в болнични — заради грип, а после е взел неплатен отпуск по семейни причини. При което е взел този отпуск именно по времето, когато е напуснал постоянното си местожителство.

— А преди това си е боледувал вкъщи?

— Така излиза. Боледувал, боледувал, а после нещо се е случило, нещо, което го е накарало да вземе отпуск и да не се мярка нито в дома си, нито на работа. Ася, я да звъннем в „Мосприватизация“, представи си, че той има и друга къщичка, а?

— Или дори не една — съгласи се Настя. — Прав си.

Тя извади от бюрото си справочника и се обади в учреждението, известно на всички под името „Мосприватизация“, където в паметта на компютрите се пазеше информация за всички приватизирани апартаменти в Москва. Разбира се, не им дадоха справка по телефона.

— Сега ще подпишем при Жерехов официално искане и ще отидем — каза Настя. — Колата ти в ред ли е?

— Засега да, но какво ще стане след половин час — не знам! — сви рамене Коротков. — Аз изобщо се чудя как върви още, отдавна й е време да си отиде от естествена смърт.

Настя си наложи да се усмихне, затвори кутията със захарта и я прибра в шкафчето на бюрото заедно с кафето и празните чаши.

— Ще трябва да рискуваме. Да вървим, слънце мое! Аз изпуснах Паригин, аз трябва да го търся. А тъй като между Паригин и твоя личен враг Баглюк има някаква връзка, ти ще трябва да споделиш с мен тези доста неприятни усилия.

* * *

В „Мосприватизация“ те доста бързо получиха справка, според която Евгений Илич Паригин беше собственик на още едно жилище, гарсониера, но в хубав блок с подобрена планировка и в престижен квартал. След още някое време се сдобиха и с телефонния му номер.

— Звъни — каза Коротков и подаде на Настя листчето с номера.

— Защо аз? Ти не можеш ли?

— Твоят глас е неприятен, по-бързо ще ти повярват.

Настя го чукна без злоба по челото и започна да натиска бутоните. Отговори й женски глас.

— Ало! Женя?

— Обаждам ви се от телефонната централа — каза Настя, като се постара да направи гласа си колкото може по-равнодушен, служебен и уморен. — Не ви е платен телефонът за октомври, ноември и декември. Утре сутринта ви изключваме.

— Как така? Почакайте — притесни се жената, която бе вдигнала телефонната слушалка в гарсониерата на Паригин, — аз не знам… Трябва да попитате собственика, може би е платил, а вие не сте получили квитанцията. Аз не живея тук, роднина съм.

— Проверете си — равнодушно тръсна Настя. — Търсете квитанцията и я донесете, иначе утре в десет сутринта телефонът ще бъде изключен. Днес работим до деветнайсет и трийсет.

— Ама как… — слисано избъбри жената. — Аз не знам какво да правя. Не живея тук, не знам къде да търся тези квитанции. А собственикът замина, не мога да се свържа с него. Моля ви, не ни изключвайте, много ви моля…

— Вие се оправяйте. Трябва да си плащате навреме. Предупредих ви. — Тя затвори телефона и се обърна към Коротков: — Та така, слънце мое. В гарсониерата живее дама, която не знае къде е Евгений Илич. Тоест може би знае, но не може да се свърже с него. Или там, където се намира той, няма телефон, или дамата не знае този номер. По всичко личи, че тя дори не може да каже със сигурност кога ще види Паригин.

— Трябва да организираме засада там — предложи Коротков. — Рано или късно ще се появи.

— Юра…

— Да?

— Нищо, хайде да излезем оттук, трябва да поговоря с теб.

Те излязоха от голямото здание, разположено на булевард „Зельоний“, и бавно тръгнаха към вехтата кола на Коротков, която беше паркирана до отсрещния тротоар.

— Хайде да постоим малко на въздух, да ми се поосвежи главата — помоли Настя.

— Ами добре. За какво искаше да си поговориш с мен?

— За Паригин. Аз не мога и не искам да докладвам на Мелник за това жилище и за необходимостта да организираме засада. Ние с теб не можем да направим това сами, затова единственият изход е да се опитаме да намерим Паригин, а не да чакаме той да се появи.

— Аска, не мога да те позная! — учудено я погледна Коротков. — Опитваш се да скриеш информация от началника и се надяваш, че нищо няма да се разкрие? Първо, това е глупаво и рисковано, ще си спечелиш поредния скандал. И второ: защо? Не разбирам.

— Отговарям на първия въпрос. Господаря не знае нищо за Паригин. Той знае само, че снощи са загинали Лазарева и някой си Стоянов, че аз съм ходила в участъка да видя кой е бил задържан в близост до местопроизшествието и съм се върнала с празни ръце. Това е всичко. Той не знае нищо друго, стигна ми умът да не му казвам това, което казах на тебе и на Мишаня. И ако вие двамата си мълчите, всичко ще се размине.

— Да допуснем. И защо правиш цялата тази комбинация? По-рано никога не си постъпвала така, самата ти постоянно ни повтаряше: простотата и правдивостта са за предпочитане пред всичко друго. А сега натрупа необяснима грамада от лъжи. Та ти лъжеш не само Господаря, но и мен. Разбира се, аз те обичам нежно, но честно ще ти кажа: това ме обижда. Да не би вече да ми нямаш доверие?

Тя събра в гърдите си повече въздух, задържа го, после бавно издиша.

— Ще ти кажа истината. Но при едно условие: няма да ми четеш конско. Аз самата вече си го прочетох. И ако след това сметнеш, че е невъзможно да ми помагаш, обещай ми, че поне няма да ми пречиш.

— Абе никакво конско няма да ти чета! — ядоса се Коротков. — Притрябвало ми е. После аз ще си изпатя повече.

— Да се качим в колата, измръзнах.

Те седнаха в колата и Настя бавно, сякаш насила, разказа всичко на Коротков. Когато свърши, Юра известно време помълча, после внимателно я погали по рамото.

— Горкичката ми, горкичката — тихо каза той. — И през цялото това време си се измъчвала сама? Ако не ми беше толкова скъпа, просто щях да те убия.

— Защо?

— Задето не си ми казала веднага. И защото имаш този идиотски навик да страдаш в самота.

— Обеща да не ми четеш конско — напомни му Настя.

— Не ти чета конско, а ти изразявам съчувствието си. Разбира се, че ще ти помогна, изобщо не се съмнявай. Но поначало ти…

— Юра!

— Край, край, млъквам. Накъде тръгваме?

— Към фирмата, където е работила Лазарева. Ще търсиш нейни приятели и познати. Все някой трябва да знае къде е живяла напоследък. Шестото чувство ми говори, че тя е живяла там заедно с Паригин. И че той още се намира на това място.