Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (24)

Глава двадесет и трета

Ню Йорк, 25 януари 1957 г.

Изминаха два месеца.

Беше студено и ветровито понеделнишко утро. Градът като че ли се бе прегърбил под изцъкленото небе, готвейки се да посрещне първия истински пристъп на зимата.

В бивше магазинче в центъра на града, на 40-а улица, недалеч от Седмо Авеню, Франси седеше сама на олющеното вехто бюро, което всъщност бе и нейното работно място.

В единствената стаичка нямаше друго, освен бюрото, въртящият се стол, една кантонерка, дървен стол за посетители, голям пепелник, работна маса и няколко висящи на стените афиши, превъзнасящи достойнствата на компютрите „Ай Би Ем“.

На витрината на магазинчето се мъдреше старателно оформен, изписан от самата Франси надпис: „КОМПЮТЕЛ ИНКОРПОРЕЙТИД Компютърни бизнес консултации“.

Франси едва бе успяла да плати наема със спестяванията от едногодишната си работа в „Магнъс Индъстрис“. Знаеше, че ако не сключи някакъв договор, няма да може да просъществува в бизнеса повече от няколко месеца.

След като подреди стаичката, тя даде няколко малки обяви в бизнес изданията и зачака клиенти. И тъй като не можеше да понася принудителното безделие, усърдно се зае да следи техническите списания и научните публикации, в който ставаше дума за компютри. Изучаваше всичко, което успяваше да намери за най-новите постижения в областта на компютърната технология и програмирането, защото си даваше ясна сметка, че прехраната й може да зависи и от това доколко добре е запозната с фактологията по този въпрос.

Знаеше също, че ако по щастлива случайност някой потърси услугите й, трябва да бъде в състояние за възможно най-кратко време да разработи програма за номенклатурните и финансовите нужди на средно голяма компания, при това програма, която клиентът й да може да си позволи. Острият й ум вече бе формулирал редица понятия, извлечени от опита й в „Магнъс“, които несъмнено щяха да й бъдат от полза.

Но проблемът с хардуера беше все още висящ. Тя, естествено, не разполагаше със свой компютър и щеше да бъде истински късмет, ако фирмата, решила да се обърне към нея, притежаваше такъв. Бе проучила въпроса за достъпа до някои компютри и беше установила, че с тяхна помощ наистина щеше да спести доста време, но на много висока цена. А това би я принудило да задължи с тези разходи клиентите си, ако такива изобщо се появяха, което, от своя страна, означаваше, че услугите й ще се окажат далеч по-скъпи, отколкото предполагаше.

И това беше проблем, на който дори нейният изобретателен ум все още не можеше да намери решение.

Въпреки това не смяташе да се предава, докато работата не потръгне. Знаеше, че компютрите са бъдещето на американския бизнес, и възнамеряваше независимо от всичко да остане в авангарда на компютърните специалисти. Трябваше на всяка цена да оцелее, докато изникнеше подходяща възможност.

И все пак от време на време се питаше дали компанията й няма да се провали преди да е обслужила първия си клиент.

С усилие на волята си налагаше да не изпада в униние, въпреки че през първите две седмици никой не прекрачи прага на кантората й. Единственият й посетител бе раздавачът, който донесе сметката за телефона и куп рекламни брошури. А единствените телефонни обаждания се оказваха или грешка, или опити на търговски посредници да й продадат офисоборудване.

За нея дните, докато седеше съвсем сама, заслушана в безразличния тътен на уличното движение, се оказаха истинско мъчение. Нощите прекарваше в неспокойна дрямка, изпълнена с образи от миналото, при спомена за които изпитваше непоносима болка, и с мисли за едно неразгадаемо като черен кристал бъдеще.

Съзнаваше, че най-големият й враг е отчаянието. И за да не му позволи да я смаже, упорито се взираше в изрезките от специализираните издания, които бе закрепила върху таблото за обяви, описващи първата в света на бизнеса компютърна комуникационна система на „Магнъс Индъстрис“.

Знаеше, че тя е нейно творение, че е плод на нейния ум. Беше я разработила съвсем сама за „Магнъс“; щеше да направи същото и за други компании. И талантът, и идеята бяха нейни.

Аз съм ценна, повтаряше си непрекъснато тя. Наистина струвам. Мога да бъда много полезна.

Повтаряше си го, но вече все по-малко и по-малко си вярваше.

В същия този ден тя отново седеше на бюрото си, все така стискаше зъби и с крайчеца на окото си наблюдаваше минувачите, опитвайки се да се съсредоточи върху техническото списание пред себе си.

За нейна изненада един от тях, анонимен като останалите, неочаквано се спря пред магазинчето и се взря в надписа. Беше двайсетинагодишен младеж с джинси и кожено яке. Под ярката светлина на слънцето й се стори доста невзрачен и някак си смачкан.

Той погледна отново надписа, после надникна през прозореца. Явно се колебаеше. След малко обаче бутна скърцащата врата и влезе. Звънецът глухо издрънча, съобщавайки за появата му.

Франси вдигна очи, усмихна се и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Младежът обходи с поглед рекламните афиши по стените и неугледната обстановка.

— Едва ли — поклати глава той. — Покрай обявата ви във вестниците останах с впечатление, че сте доста по-сериозно предприятие.

Франси изви вежди.

— Достатъчно сериозни сме за това, което вършим — заяви тя и дори успя да се усмихне самоуверено.

Той пристъпи напред, опря се с две ръце на облегалката на стола за посетители и се вторачи в нея.

— И какво е то?

— Моля? — намръщи се недоумяващо Франси.

— Какъв вид консултации давате? — попита посетителят.

На лицето му се четеше недоверие, но в никакъв случай неуважение.

Франси се изкашля, канейки се да излъже колкото се може по-убедително.

— Ами аз… Искам да кажа, ние… — подхвана тя. — Ние проектираме компютърни системи, приложими в различни отрасли на бизнеса. Каквито и проблеми да имате, разработените от нас програми ще ви позволят да се справите с тях. За целта наемаме компютри, в случай че не разполагате с такива.

Младежът продължаваше да я гледа така, като че ли внимателно изфабрикуваната от нея опашата лъжа не му беше направила никакво впечатление.

И изведнъж зададе въпроса, от който тя най-много се страхуваше:

— За кого сте работили досега?

Франси отново се изкашля. И му даде единствения възможен отговор. Не беше самата истина, но не беше и пълна лъжа.

— За „Магнъс Индъстрис“. Може би сте чували? Разработихме интерфейс, свързващ европейските филиали на корпорацията. По-голямата част от работата по инсталирането му, както и самият замисъл са наше дело.

На лицето му отново се изписа недоверие.

— Не знаех, че компания като „Магнъс“ възлага поръчки на външни лица.

— Но този път възложиха.

Франси се постара да не се изчерви. За щастие младежът смени темата.

— Колко служители имате? — поинтересува се той.

— Ами… Седем, заедно с мен — отвърна тя, избягвайки да го погледне в очите.

Младежът дръпна стола и седна. Франси забеляза, че е възпълен, което определено допринасяше за неугледния му вид. Косата му беше светла, с трудно определим цвят. Имаше светлокафяви умни, но някак лениви очи, които сега я гледаха още по-изпитателно.

— Нали не ми разправяте врели-некипели? — усмихна се той.

— Наистина не разбирам какво искате да кажете! — сопна се Франси.

— И не сте единствената, която работи в тази фирма?

— Днес съм единствената — отвърна тя смело. — Всички са навън по задачи, така че все някой трябваше да остане в офиса.

— Ъхъ — изсумтя той и в очите му заиграха весели пламъчета. — Е, радвам се, че се справяте толкова добре. Излиза, че съм сбъркал адреса.

— Така ли? — опита да скрие разочарованието си Франси. — Сигурен ли сте, че не можем да ви помогнем?

— Да, освен в случай, че можете да ми предложите работа — усмихна се младежът. — Истината е, че търся работа. Видях обявите ви във вестниците и реших, че може би се нуждаете от помощници.

Франси помръкна.

— О! — промърмори тя. — В такъв случай сте напълно прав. Не… Не наемаме нови служители. Поне засега.

Той я погледна внимателно и играещата доскоро само в очите му насмешка завладя цялото му лице. Без да откъсва поглед от нея, извади цигара и запали. Димът се заизвива към тавана, пробивайки си път през застоялия въздух в магазинчето.

— Би ми било интересно да чуя нещо повече за работата, която сте свършили за „Магнъс“ — подхвърли той. — Доколкото разбирам, е била доста сложна.

Франси не отговори. Чудеше се защо ли не си отива.

Младежът се озърна и попита:

— Да не ви губя времето? Може би си имате друга работа?

— Аз… Не… — избъбри тя смутено. — Поръчката за „Магнъс“ включваше преди всичко разработването на програмни продукти. Взехме хардуера от IBM и аз… тоест, ние… ние разработихме програми за връзка между филиалите.

— Какъв автоматичен код използвахте? — попита той.

Франси свъси вежди и отвърна:

— Вариант на 422, вместен в разработен също от нас алгебричен компилатор.

И тя продължи описанието си, като смело боравеше с възможно най-сложните технически термини в желанието си да му покаже, че е специалист в тази областта и че не се шегува.

Той на два пъти я прекъсна с въпроси, засягащи съвсем точно същността на онова, което бе извършила за „Магнъс“. Езикът му, както и нейният, изобилстваше с термини и й се наложи доста да се постарае, за да бъде на висота. На практика това беше двубой между професионалисти, който едновременно я тревожеше и стимулираше. И когато най-сетне краят му се видя, Франси знаеше, че има пред себе си специалист по компютрите, при това не какъв да е. Знаеше също, че той вече я приема напълно сериозно.

Младежът угаси цигарата и попита:

— Но в пресата не писаха нищо за вас, нали?

Франси се поколеба, след което отвърна?

— Това е дълга история и тя не ви засяга.

Посетителят отново й хвърли изпитателен поглед, озърна се към мизерната обстановка и каза:

— Какво пък, важното е, че, така или иначе, се справяте много добре.

Франси кимна и едва-едва се усмихна.

— Е — въздъхна той и се изправи, — щом не наемате нови служители, какво да се прави. Благодаря все пак, че ми отделихте време да си побъбрим.

И се обърна с намерението да си върви.

Франси стана, за да го изпрати до вратата и едва тогава забеляза във вида му нещо странно. Макар че беше загорял като строителен работник и с мърлявите си джинси и овехтялото яке да приличаше наистина на такъв, от цялото му същество се излъчваше някак флегматично добродушие. То като че ли струеше от замечтаните му кафяви очи, просмуквайки се във всяка частица на тялото му. Едва ли можеше да се каже, че е идеал за мъж, но непринуденото му държане свидетелстваше за мъжественост, каквато не бе срещала досега.

Докривя й, че си отива. Бе изпитала наистина приятно усещане както от връщането към дълго потисканите спомени за работата си в „Магнъс“, така и от факта, че познанията й безспорно му бяха направили впечатление.

Сякаш прочел мислите й, младежът неочаквано се спря на вратата, обърна се и попита:

— Слушайте, то е ясно, че няма да ме назначите, но не бихте ли се съгласили поне да обядвате с мен?

Франси се поколеба, гледайки го право в очите.

— Така ще го понеса по-леко — продължи той. — Ако някога сте си търсили работа, сигурно знаете какво е. — И като обходи отново с поглед стаичката зад гърба й, додаде: — Разбирам, че трябва да стоите тук, докато се върнат колегите ви, но може да се видим и по-късно, за вечеря? Към седем например.

Франси погледна часовника си.

— Вероятно ще мога да се освободя. И къде предлагате да отидем?

— В „Автомат“ на ъгъла на 42-ра и 43-та улица.

Тя го погледна нерешително.

— Ние, безработните, трябва да внимаваме с джобните — подсмихна се той.

В очите му прозираше самоувереност, която заинтригува Франси. Познанията му върху компютрите й бяха направили впечатление. И това, както и споменаването на „Автомат“, се оказа достатъчно, за да сложи край на колебанията й.

— Дадено.

 

 

Три часа по-късно Франси седеше на една от нащърбените пластмасови маси в „Автомат“, след като бе видяла как Сам Карпентър — защото това бе името му — омита препълнена чиния спагети и парче ябълков пай, докато самата тя се задоволи с един сандвич със сирене. В момента пиеше кафето си, наблюдавайки го да пали третата цигара за вечерта.

— Много пушите — подхвърли тя.

Сам лениво кимна, докато облак дим обви загорялото му лице. Забеляза, че ръцете му са грубовати, почти като ръцете на човек, занимаващ се с тежък физически труд.

— А вие пък не ядете достатъчно — отбеляза той на свой ред.

И двамата се усмихнаха.

Докато вечеряха, разговорът нещо не вървеше, съсредоточавайки се предимно върху времето и безобразно скъпия живот в Ню Йорк.

— Кажете ми нещо за себе си — помоли го Франси.

— Няма кой знае какво за казване — сви рамене той. — Израснал съм в северната част на щата Ню Йорк, в Итака, край езерото Каюга. Постъпих в Северозападния технически институт. Там се ожених за едно момиче от Средния запад. А после, по време на войната с Корея, ме мобилизираха и се наложи да прекъсна. — Замълча, колкото да дръпне от своя лъки страйк, и продължи: — В армията се занимавах с автоматичните превключватели, коригиращи траекторията на ракетите от типа „земя-земя“. Бяха гъчкани с електроника и именно покрай тях се захванах с компютрите. Когато се прибрах у дома, жена ми ме посрещна с молба за развод. Заяви, че времето ни било разделило или нещо такова. Дори не се опитах да протестирам. Погледът й съвсем ясно говореше, че си е намерила друг.

Сам отново замълча.

— Нямахте ли деца? — попита Франси.

Той поклати глава. По проблесналото в очите му пламъче Франси разбра, че за него темата е болезнена.

— Както и да е — въздъхна Сам. — По това време имах вече доста опит с компютрите. Затова реших да се откажа от следването и да си потърся работа. Постъпих в една от големите тукашни компании и няколко години нещата вървяха доста добре. После разбрах, че нюйоркските джунгли в никакъв случай не падат по-долу от корейските, а в някои отношения са дори и по-страшни от тях. На война поне знаеш кой ти е враг, докато в голямата корпорация неволно започваш да се питаш дали изобщо имаш приятели.

Франси едва успя да сдържи горчивата си усмивка при тези думи, които толкова добре илюстрираха собствените й премеждия!

— И напуснах — отсече Сам. — Помотах се насам-натам, известно време работих на свободна практика, опитах си късмета в още една-две големи компании, но и оттам духнах. Върнах се в родния си град, до някое време поработвах тук-там, но го ударих главно на риболов. И ето че сега пак съм на улицата и търся. — И като погледна Франси в упор, попита: — А ти?

Тя смутено се изкашля. Не искаше да му казва цялата истина, поне що се отнася до „Магнъс“. Освен това подозираше, че и той й бе разказал досегашните си перипетии само в най-общи линии.

— Родена съм в малко градче в Пенсилвания, в менонитска община — започна Франси. — Баща ми беше занаятчия и строителен работник. И все още е такъв. Всъщност отбира по малко от всичко и е непоправим мечтател — добави тя и се вгледа в ленивите очи на Сам, представяйки си как двамата мъже ходят на риба. — Не е от най-практичните. Обича да работи с ръцете си и не може да се оправя с парите. Преди да почине, за финансите отговаряше майка ми. Ако не го държеше изкъсо, по цели дни щеше да се надлъгва фермерите.

— А тя кога почина? — поинтересува се Сам.

— Бях четиринайсетгодишна — отвърна Франси и на лицето й се изписа тъга. — Преди десет години, а ми се струва, че е изминала цяла вечност.

Не видя, а по-скоро усети кимването му. Последва мълчание.

— Моята история е по-безинтересна от твоята — продължи тя. — Завърших Пенсилванския университет, а после веднага постъпих в „Магнъс“. Изкарах там една доста успешна година…

— Кой ти беше шеф? — прекъсна я неочаквано Сам.

Франси поруменя.

— М-моля? — заекна тя.

— Имам предвид кой ти възложи изпълнението на европейския проект. Той вероятно е струвал страхотни пари.

Франси се опита да скрие нежеланието си да говори за „Магнъс“. От друга страна въпросът на Сам предполагаше съвсем прост отговор и тя просто не можеше да не му го даде.

— Джак Магнъс, доколкото знам — промърмори Франси умишлено безразлично. — В крайна сметка лаврите обраха неговите хора, но идеята беше моя. Както сам казваш — добави тя намръщено, — корпорациите са истинска джунгла…

Замълча. Ужасно й се искаше да сменят темата.

— Не беше ли син на големия шеф? — попита Сам. — Май четох някъде за него.

Франси кимна. Въпреки усилията й да се овладее, лицето й поруменя още повече.

— Така или иначе, бях уволнена — заключи тя. — Известно време се чудих какво да правя, след което реших да основа „КомпюТел“.

Погледите им се срещнаха. Макар в очите му да се четеше все така апатично любопитство, тя разбра, че острият му ум пресява щателно думите й и вероятно прави изводи, до каквито не би й се искало да стига. Осъзна, че е казала повече, отколкото трябва, и че вече е опровергала някои от собствените си лъжи, които му беше наговорила в кантората.

Но Сам не каза нищо. В последвалата пауза той се задоволи известно време да наблюдава дима, виещ се от недоугасената в евтиния метален пепелник угарка, след което отбеляза:

— Е, ти не си като мен. Аз на твое място щях да си отида в Пенсилвания и да пропилея година или две в риболов. А ето че ти отново си се забъркала в кашата.

Франси се замисли върху думите му. Беше налучкал у нея нещо, за което досега не си бе давала сметка. Тя наистина беше неспокойна натура. Липсваше й мечтателната нагласа на баща й. Не беше създадена да се изтяга в люлката на верандата или да седи в рибарска лодка и да наблюдава как животът си тече. Изглежда бе наследила упоритата решимост на майка си да държи всичко в свои ръце, но подсилена със значителна доза амбиция.

Докато наблюдаваше седящия насреща й Сам, който бе олицетворение на странна комбинация от изключително остър ум и нехаен отказ да позволи на света да го увлече в безумния си бяг, изведнъж й се стори, че вижда баща си на младини. И му завидя за желязното спокойствие.

— Имаш ли брат или сестра? — полюбопитства тя.

Сам поклати глава и попита:

— А ти?

Франси на свой ред отрицателно завъртя глава.

Отново настъпи мълчание. И този път то продължи значително по-дълго. Сякаш си бяха казали предостатъчно. Няколкото разменени думи по странен начин ги бяха сближили. Макар че почти не го познаваше, Франси вече не чувстваше досегашната самота. Без да й се натрапва, той сякаш я споделяше с нея. Усещането беше приятно. Като че ли лишеното от каквато й да било романтика заведение се бе оказало идеалното място за зараждането на подобна връзка.

Франси погледна чашата с вече изстиналото кафе. Изведнъж усети остра, режеща болка. Осъзна колко самотна е била, и то не само през последните три месеца, но и преди това.

Сам вдигна очи към нея. Лицето му беше сериозно, но излъчваше доброта.

— При теб не работят други хора, нали? — попита той. — Признай, че ме излъга.

Франси се поколеба. Една част от нея искаше да стане и да избяга колкото се може по-скоро от този човек. Не само че му беше казала твърде много, но и прекалено бързо бе попаднала в капана, който й бе заложил.

Но се отказа, когато видя състраданието в очите му.

— Да, сама съм — промълви тя.

Сам кимна и хвърли поглед към умърлушените клиенти, които или дъвчеха механично, или се взираха с невиждащи очи в пространството.

Придърпа стола си към масата и попита:

— Бързаш ли да се прибереш?

Франси погледна часовника си. Беше едва осем и половина.

— Зависи какво предлагаш.

— Ако имаш време, може да вземем метрото и да отскочим до Спринт Стрийт. Искам да ти покажа нещо.

— Аз… Там ли живееш? — не можа да се сдържи да не попита тя.

— Да. Но не е това, което си мислиш — усмихна се Сам. — Нямам намерение да ти показвам китайските си сервизи.

Поредна пауза.

— А тогава какво? — настоя Франси.

— Компютър.

За първи път от момента на запознанството им тя забеляза в очите на Сам Карпентър почти хлапашки ентусиазъм.

Половин час по-късно Франси се озова в просторно, леденостудено таванско помещение със заскрежени прозорци, зад които в мрака се мержелееха очертанията на фабриките и жилищните блокове на Лоуър Уест Сайд.

В огромната стая цареше неописуем безпорядък, който ярко свидетелстваше за разсеяността на нейния обитател. В средата върху 25, ако не и повече квадратни метра, се мъдреше нещо, което смътно напомняше компютър. В действителност представляваше грамада от кутии, кабели, командни пултове и всевъзможни други машинарии, напомнящо гараж за детски колички.

— Това ли искаше да ми покажеш? — попита Франси.

Сам кимна.

— Кръстил съм го 9292, на номера на стария ми адрес в Итака. Това е напълно автоматизиран и изключително мощен компютър. Сглобих го от дузина стари високочестотни анализатори, които насъбрах оттук, от Бостън и от Ню Джърси. На вид не е нещо особено, но може да върши всичко, което върши един последен модел АйБиЕм или УНИВАК.

Франси очарована се взря в чудото.

— С магнитен барабан е, предполагам? — подхвърли тя.

— Феромагнитната му памет съдържа две хиляди думи — кимна Сам. — Способен е да извършва умножение за две милисекунди.

Франси беше направо запленена. Поразиха я не само размерите на машината, но и самоувереността на създателя й.

— Дава ли често дефекти? — попита тя.

— От време на време. Петдесет процента електронни лампи, останалото е печатни платки. Случва се да прекъсва, когато лампите отслабнат, но го поправям. Разбираме се доста добре.

Франси погледна към огромната, събрана сякаш надве-натри машина.

— Във всеки случай е доста обемист — отбеляза тя, започвайки, както и Сам, неволно да говори за него като за живо същество.

— О, да го беше видяла преди четири-пет месеца! — възкликна гордо Сам. — Беше почти двойно по-голям. Направих си експеримент и монтирах платките. Просто не можеш да си представиш колко функции могат да се заложат на едва половината от мястото, необходимо за електронните лампи. И това е само началото. След година — добави той с усмивка — 9292 вероятно ще бъде не по-голям от един форд феърлейн, или поне от линкълн континентал.

Възможностите за приложение, заложени в машинарията пред очите й, смаяха още повече Франси.

— В Европа — каза тя — използвахме три компютъра IBM 650 с входяща магнитна лента и телетип. Имахме нужда от голяма памет.

Той кимна, извади цигара и уверено заяви:

— 9292 може чудесно да свърши тази работа.

— За момента плановете ми са далеч не толкова амбициозни — добави Франси. — Целта ми е да дам възможност на всеки среден бизнесмен да компютъризира номенклатурата и капиталите си, без да е необходимо да се обзавежда със собствен терминал. Според мен, в случай че клиентът редовно предоставя необходимите данни, един централен компютър… Естествено, че разноските по използването на подобна машина ще бъдат огромни.

Сам отново се усмихна.

— Не разбирам кой знае колко от програмиране. Моята специалност са техническите параметри, хардуера. Но ми е ясно какво имаш предвид. С твоите програми и с моя 9292…

Умът на Франси работеше на пределни обороти. Трябваше й много малко, за да проумее, че Сам Карпентър я води с едни гърди. Тук, в тази стая, се намираше компютърът, който от толкова време търсеше.

Погледна го. Той я наблюдаваше, пушейки спокойно цигарата си. Явно му беше добре тук, сред всичките тези жици и мъждукащи лампи! Да, тук Сам плуваше в свои води.

— Да не би да мислиш за това, за което си мисля и аз? — полюбопитства той.

— Може би — поклати глава Франси. — Клиентите, които търся, наистина не биха могли да си позволят да наемат големи компютри. Но ако заедно с програмата им предложа и хардуера и ги обслужвам срещу фиксиран месечен хонорар, то…

— Тогава потреблението ще отговаря на нуждите — довърши той вместо нея.

Франси хвърли поглед към 9292.

— Но той си е твой — промърмори тя. — Нямам право да искам от теб…

— Погледни нещата от другата им страна — прекъсна я Сам. — Ти се нуждаеш от компютър, а аз от работа. Нима това не е достатъчно, за да обединим усилията си?

— А смяташ ли, че ще излезе нещо? — попита Франси неуверено.

— Защо да не опитаме? — ухили се той. — Или не си падаш по авантюрите?

Тя го погледна изпитателно. Облегнат на една разкривена маса с димяща между пръстите цигара, Сам изглеждаше точно толкова спокоен и флегматичен, колкото и при запознанството им. И на всичко отгоре й предлагаше да промени живота си само пет часа след като го бе срещнала.

Но в думите му имаше логика.

— Пушиш прекалено много — усмихна се едва доловимо Франси.

— Може и да ги намаля — сви рамене Сам. — Кой знае, не е изключено да ми подействаш благотворно.

Този път усмивката й беше вече широка, открита. Оптимизмът му бе наистина заразителен.

— Е, ще се споразумеем ли? — изви вежди той.

„Почти не го познавам“, мина й през ум.

Но дълбоко в себе си бе убедена, че вече познава Сам Карпентър достатъчно добре, за да поеме риска. А и изгледите за успех бяха толкова минимални, че би трябвало да му бъде благодарна за желанието му да работят заедно.

Прекоси стаята, за да му стисне ръка.

— Ако наистина си съгласен да рискуваш с мен — заяви тя, — ще заложа всичко, което имам, на нас двамата и на 9292.

— Звучи добре — отбеляза Сам и сърдечно раздруса ръката й.

Докосваше я за първи път. Дланта му беше топла и суха, а ръкостискането силно и едновременно нежно. Спокойните му кафяви очи, поразили я още в първия миг, когато го беше зърнала, я пронизваха все така изпитателно, но сега в тях се четеше не само присъщата му разсъдливост, но и още нещо, което Франси не бе в състояние да определи. Може би присмех, а може би просто доброта.

Почувства, че си е спечелила приятел. И реши да се довери на интуицията си.