Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (10)

Глава девета

27 декември 1955 г.

Франси все още не бе успяла да дойде на себе си след заседанието на Борда, нито да се нарадва на неочаквания му завършек, когато се случи друго събитие, което щеше да окаже огромно влияние върху бъдещето й. Бе затънала до гуша в подробности около предстоящото пътуване, компютрите и усиленото търсене на учител по холандски, когато Джак позвъни в кабинета й, за да я покани на парти в дома на родителите си на Парк Авеню.

— Поводът е двоен — каза той. — Голямата ми сестра Гречен току-що роди. Това е първото внуче на баща ми и той държи да полее случая. Същевременно, в резултат на сродяването на Гречен с фамилията Троубридж, „Магнъс“ се сдоби с голяма компания за товарни превози. Накратко, баща ми и Греъм Троубридж ще се поздравят взаимно с новите си отрочета.

Франси за миг се зачуди защо Джак се е сетил именно за нея, и то по такъв повод, но бързо преглътна догадките и охотно прие поканата.

— Ще има много народ — добави Джак сякаш между другото — и някои от тях са доста известни. Но това не е причина да ми отказваш.

Едва вечерта на самото парти тя разбра, че всъщност описанието на Джак бледнее в сравнение с действителността.

 

 

Домът на Магнъс на Парк Авеню представляваше забележителна гледка. Преди трийсет години родът Вандърбилт бе продал това шестетажно чудо от мрамор на града, защото дори хора като тях не можеха да си позволят да плащат данъците върху толкова голям имот. А Антон Магнъс го купи, когато корпорацията му достигна трето място в листата на водещите предприятия в страната. По онова време личните му авоари се измерваха с прекалено астрономически цифри, за да бъдат огласени.

Той не само бе възвърнал предишното величие на дома, но го беше направил и още по-бляскав. Цялата покъщнина, мраморът и паркетът, ламперията и первазите бяха внесени от Европа. А окачените по стените картини съставляваха може би една от най-изисканите частни колекции в Америка. Франси веднага разпозна скулптурите, гоблените, обюсонските и персийските килими, сервизите от китайски порцелан и мебелите, които вече бе видяла в купения от чисто любопитство частен каталог на Магнъсовата империя.

Беше удивителна къща, в която се преплитаха различни стилове и епохи. И все пак въпреки смайващата пъстрота всичко носеше отпечатъка на личността на Антон Магнъс. Факт, който бе трудно да се обясни. Домът излъчваше странна мъжествена изисканост, прозираща зад очарователното лустро на стария свят. Изяществото на мебелите нито за миг не прикриваше непоколебимата воля на този, който ги бе събрал. Престъпеше ли прага на този дом, човек затаяваше дъх, защото веднага долавяше витаещата в него ужасяваща сила — сила, дотолкова сигурна във властта, която упражняваше над всеки, влязъл в допир с нея, че не намираше за необходимо да се показва.

Сега, след като се позамисли, Франси се зарадва, че не е дошла сама. Джак бе настоял да й партнира за вечерта. „Ще имаш нужда от кавалер — беше й казал, — а и аз трудно бих издържал компанията на когото и да било другиго в дома на баща ми. Ще разбереш на място какво имам предвид.“

Когато дойде да я вземе, той й направи комплимент за роклята — строго официален модел, чиито вълнообразно преливащи се контури подчертаваха грациозните й крака.

— Много мило, че ме вземаш под крилото си — подхвърли тя в мига, когато влизаха в имението.

Алеята беше задръстена с автомобили и това накара Франси да се почувства като Пепеляшка на бал, на който присъствието й е крайно неуместно.

— Напротив — усмихна се Джак, — по-скоро ти ми правиш услуга. Подбудите ми са чисто егоистични. Старая се да идвам тук колкото се може по-рядко. Но тъй като тази вечер нямаше как да се измъкна, реших да я прекарам с някого, когото уважавам. Ако щеш вярвай, но подобно събитие е рядкост в „Магнъс Индъстрис“.

Думите му едновременно поласкаха и озадачиха Франси. Те издаваха потиснатост, ако не и просто самота, което й се стори странно за човек със завидната слава на Джак Магнъс.

Но още щом зърна гостите, поканени на партито в дома на Антон Магнъс, тя престана да се чуди и благодари на съдбата, че е в компанията на Джак.

Това бяха величия, между които фигурираха дори постоянни представители в Обединените нации, щатски и държавни политически личности, двама сенатори от Ню Йорк, заместник-губернаторът, както и представител на самия президент, пристигнал специално, за да връчи на Гречен подарък с президентския печат.

Представен бе подобаващо и каймакът на висшето общество. Франси не бе в състояние да разпознае всички, но докато я представяше, Джак шепнешком й ги описваше достатъчно подробно, за да може тя да разбере мащабите на тяхната значимост. Между тях имаше членове на най-старите и най-уважавани родове в страната: фамилиите Окънклос, Гуверньор и Ван Ренселер от Ню Йорк, Конвърс и Бидъл от Филаделфия, Спрекъл и Ливъмор от Сан Франциско, Тейър, Ендикот и Уедърел от Бостън, както и Маккормик, Пулицър и Кетъринг от Чикаго и Средния запад. Франси разпозна бродуейски и холивудски кумири, звезди от концертните подиуми, художници, поети, писатели, издатели и филмови творци.

Сред тези редки екземпляри имаше и образци от още една човешка порода, които Франси, доста несведуща в това отношение, не можа да разпознае. Джак обаче й ги посочваше, обяснявайки й кои са, а именно — президенти и изпълнителни директори на гигантски корпорации като IBM, „Дженерал Електрик“ и „Дженерал Мотърс“.

Това беше елитарна плеяда, която обхващаше всички клонове на висшето общество, и то в лицето на най-добрите им представители. На Франси й бе трудно да повярва на очите си.

— Не им позволявай да те сащисат — подхвърли Джак, докато я побутваше пред себе си през великолепните салони. — И те са хора въпреки имената и банковите си сметки. Ще ти издам една тайна, Франси. От всеки десет души девет или дължат някаква услуга на баща ми, или просто се страхуват от последствията, които би имал дори и неволният отказ на поканата му. Не си мисли, че хората, които виждаш, олицетворяват човечеството и неговите постижения. Не, те олицетворяват могъществото и заплахата, комбинирани във всички възможни съотношения. Колкото повече ги опознаваш, толкова по-малко впечатление ще ти правят.

Язвителността на думите му изненада Франси, макар съвсем логично да се налагаше заключението, че преуспелите в живота едва ли съставляват по-добрата част на човечеството. Дори напротив, не бе изключено тънещите в разкош салони на Магнъсовия дворец да преливат от какви ли не човешки слабости и пороци. Джак знаеше достатъчно за греховете, укривани от тези прелестни маски, и именно заради това цялата тази атмосфера му действаше толкова угнетяващо.

Въпреки всичко за Франси това бе един приказен свят и тя забрави страховете си, докато се ръкуваше със световноизвестни личности, слушаше знаменити гласове и виждаше на живо толкова лица, които до този момент й бяха познати единствено от списанията, вестниците и екраните. От вълнение и през ум не й мина, че тя също би могла да бъде обект на любопитството на мнозина от гостите на Антон Магнъс.

Но беше просто невъзможно да не забележи десетките погледи, които я следяха, докато Джак я развеждаше, лавирайки между присъстващите. Чувала бе, че се слави като съвършен кавалер, ала досега изобщо не се бе замисляла за това. Не се беше опитала дори да си представи невидимата страна на живота му, която несъмнено съществуваше извън рамките на малкото им срещи. Познаваше го единствено покрай тези епизодични контакти, но те бяха достатъчни, за да завладеят съзнанието й.

Преведен през гъмжащите от народ стаи до обзаведен с пищни мебели салон, по чиито стени висяха картини на френски пейзажисти и където дребна жена с побеляла коса бъбреше с няколко свои връстници.

Джак я представи като майка си. Франси не я беше виждала, но покрай неизбежните клюки бе подочула за бурното й минало и за брака й с Антон Магнъс.

Виктория Магнъс, бивша Уедърел, бе дебютирала като възпитаничка на колежа „Васар“ и бе пред прага на обещаващ брак с издънка на фамилията Бингъм, контролираща производството на козметични препарати, когато през 1920 година изневиделица се бе появил Антон Магнъс и буквално изтръгвайки я от любящата прегръдка на семейството й, се бе оженил за нея, без изобщо да вземе под внимание възраженията на баща й, докато тя като омагьосана бе наблюдавала отстрани техния двубой.

Бракът й беше издигнал Виктория до такива висоти на славата, за каквито тя въпреки аристократичния си произход дори не бе сънувала. И то след като близките й бяха предрекли, че той ще я погуби.

Говореше се, че битката срещу Антон Магнъс прекършила Картън Уедърел и той починал напълно съсипан малко след сватбата на Виктория — единствена дъщеря и негова любимка. Бруталният начин, по който Антон Магнъс бе нахлул в живота й, също толкова безпощадно бе пресушил живителните сокове на онова, което бе останало от нейната истинска същност. И когато най-сетне престанаха да одумват спорния й брак, тя вече се бе превърнала в малодушно привидение, витаещо из стаите на огромния дом, напълно безучастна към възхода на семейството си.

Раждането на децата й като че ли бе довело докрай процеса на изтощение, започнал със самото сключване на брака й, и тя се беше отказала да упражнява каквато и да е власт над тях, поверявайки ги на бавачки и гувернантки, като по този начин бе оставила Антон Магнъс да им налага разбиранията си за дисциплината и да им дава насоките в живота. Като стопанка на къщата, дейността й се ограничаваше с изпълнението на дребни обществени задължения и плахо контролиране на прислугата, а дългите следобеди минаваха в безкрайни телефонни разговори било с майка й, било с някой от преданите й братовчеди, от които нито един не я приемаше на сериозно.

Подобно на ненужен хълм, превзет, а след това изоставен от водила яростна битка за овладяването му армия, Виктория Магнъс напомняше празна гилза, захвърлена след дуела, в който любимият й баща бе мерил сили с Антон Магнъс. Дори и да го съзнаваше — все пак тя бе интелигентна жена — това само увеличаваше нейната безпомощност.

Франси бе подочула това-онова още преди да се запознае със старицата. Но докато разговаряше с нея, вслушвайки се в излизащия с мъка от устата й повехнал глас, тя разбра, че в сянката на страховитото могъщество на съпруга тя се бе превърнала в кръгла нула. Беше любезна и като всеки човек с нейното възпитание владееше до съвършенство салонните маниери. Но изглеждаше толкова уплашена от всичко и от всеки, че на Франси й дожаля за нея.

Невъзможно бе да не си даде сметка, че старата дама е обезпокоена и от нейното присъствие, особено като я виждаше под ръка с Джак. Когато двамата си тръгнаха, след като той обясни, че Франси трябва да се запознае с още много хора, в очите на майка му проблесна странна тревога, а може би и неодобрение.

— Въобразявам ли си, или на майката ти наистина не й беше много приятно да се запознае с мен? — попита Франси, докато излизаха от салона.

Джак не отговори веднага. Погледът му беше прикован в струпалата се до стълбището в главния салон група, към която се насочваха.

— Ей сега ще получиш отговор на въпроса си — отвърна той. — Съжалявам, че се налага да научиш толкова много неща за нашето прекрасно малко семейство, при това за толкова кратко време, но те моля да проявиш търпение.

Приближиха се до красива млада жена с кестенява коса и бадемови очи, която се отдели от групата, за да поздрави Джак и да се запознае с дамата му.

Джак се приведе, разцелува я по пламналите бузи и я представи на Франси.

— Белинда Девъро — каза той. — Белинда, запознай се с Франси Болинджър. Двамата работим заедно над проекта за европейските филиали. — И като се обърна към Франси, поясни с леко смущение: — Белинда е една от най-близките приятелки на семейството ни.

Тук той помоли да го извинят за момент и остави двете млади жени. Франси се опита да поведе разговор за корпорацията и за присъстващите, но Белинда изглеждаше разсеяна, като при това не откъсваше поглед от Джак, докато той поздравяваше неколцина от гостите в другия край на стаята. За най-голямо облекчение на Франси след няколко минути той отново беше до нея и двамата продължиха обиколката си. И докато прекрачваха прага на следващата стая, тя почти осезателно чувстваше прикования в гърба й поглед на Белинда.

— Много е мила — каза Франси.

— Да, така е — съгласи се Джак с въздишка.

Известно време вървяха мълчаливо. После Джак направи знак на минаващия сервитьор, взе две чаши шампанско и учудващо ловко въведе Франси в поредната стая, която се оказа празна.

— Никога не я използват по време на приеми. Разправят, че в нея витаели духове. По времето на Вандербилт тук се е разиграла някаква семейна трагедия. Така или иначе, никой не я използва. Като малък, когато исках да бъда сам, играех тук.

Покани Франси да седне на малко канапе, настани се срещу нея и все така с чаша в ръка, продължи:

— Бих искал да си създадеш известна представа за това, което става тук. Преди много време баща ми реши, че след като се оттегли от активна работа, аз ще заема мястото му в „Магнъс“. И че Белинда Девъро ще бъде момичето, за което ще се оженя. Семейството й притежава повече петролни кладенци и медни мини от всеки друг в тази страна. Татко е на мнение, че бракът ми с нея е точно онова, от което „Магнъс Индъстрис“ се нуждае. Както сама виждаш, свикнал е винаги да се налага. — Въздъхна, остави чашата и прокара пръсти през косата си. — Казах му да върви по дяволите. Заявих също, че нямам намерение да го заместя като президент на „Магнъс“. Сдърпахме се доста сериозно, а и след това имахме разправии. В крайна сметка направих компромис в едно-единствено отношение. Обещах му да остана в корпорацията, докато навърши седемдесет години. Така ще разполага с предостатъчно време, за да намери човек, който да го наследи на поста му. А аз ще отида другаде, но ще запазя мястото си в Борда на директорите. И ще се оженя за жената, която аз пожелая и когато аз реша. И нещата стоят така и до момента — заключи Джак. — Старецът кара шейсет и деветата и ме чака да променя решението си. Използва напредналата си възраст като средство, за да ми оказва натиск. Не можеш да си представиш колко е хитър, Франси. Колко е неумолим и изобретателен, когато иска да постигне своето — усмихна се той. — Стар шахматист е, много го бива. Научи всички ни да играем, но досега никой от нас не го е победил. Единствен аз веднъж за малко да го сторя…

И Джак отново въздъхна. Очевидно за него тази тема не беше от най-приятните.

— Колкото до Белинда — намръщи се той, — виждаме се само по поводи като днешния. Но и тя не се омъжва. Чака, нали разбираш? Чака, както и всички останали, за да види дали в крайна сметка старият ще постигне своето. Наблюдават ни всички наши познати, едва ли не като публика. Защото за тях е немислимо да се противопоставиш на Антон Магнъс.

Франси го обгърна спогледа на ясните си очи.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— Просто ми се иска да изтълкуваш правилно някои от погледите, които ти бяха отправени тази вечер — усмихна се той тъжно. — И да разбереш на какви пачи яйца съм те насадил. Хората ме виждат с млада и красива жена и приказките започват. Вижда те майка ми и започва да се тревожи. После се появява Белинда и те пронизва с многозначителни погледи. Искам чисто и просто да разбереш, че това няма никакво отношение към теб. Става дума за не чак дотолкова приказния частен живот на семейство Магнъс.

— Благодаря ти за разясненията — прекъсна го Франси, — но те не бяха необходими. Ти си имаш свой живот.

Джак се приведе напред.

— Има още една причина — заяви той. — Ти свърши чудесна работа за нашата корпорация. На два пъти доказа, че не си кой да е, а човек, заслужаващ да успее и способен да поеме отговорност. Но в тази европейска каша те забърках аз. Ще дойде ден — и се надявам той да не е далече, — когато аз за разлика от теб вече няма да работя в „Магнъс“. Не бих искал тогава връзката с мен да ти създаде неприятности. Политиката на една корпорация е опасно нещо, Франси. По-опасно, отколкото можеш да си представиш. Нещо незначително, случило се днес, може да излезе отново на бял свят след пет години, когато някои лица си сменят местата. Недоброжелателите ми имат слонска памет.

— В моя живот няма място за подобни тревоги — намръщи се Франси. — Ако нещата потръгнат зле, тогава ще му мисля. Не мога да живея в постоянен страх от потенциални врагове. Единственото, на което съм способна, е да работя упорито и да вярвам в доброто. Не се опитвам да навредя на когото и да било.

— Искрено ти се възхищавам за това — усмихна се Джак. — Чудесна философия. Може би не е най-безопасната, но поне е честна.

Франси се загледа в него, омаяна против волята си от изключителната му привлекателност. Този път забеляза едва доловимата прилика с майка му в носа, брадичката и косата. Но както и наследените от Антон Магнъс черти, тази прилика се губеше, засенчена от собствения му неповторим чар, сякаш се бе появил на този свят от нищото — един мъж без минало, загрижен единствено за бъдещето, на което възнамеряваше да стане пълновластен господар благодарение на своя талант и непоколебима воля.

— Баща ти е могъщ човек — промълви Франси. — Оставам с впечатлението, че всички, освен теб се страхуват от него. Възможно ли е човек да притежава такава власт?

Усмивката изчезна от лицето на Джак. Погледът му стана безкрайно сериозен.

— Дори не можеш да си представиш колко е могъщ — промърмори той. — И опасен.

Франси замълча и го погледна в очите. В тях се четеше увереност и дързост, сякаш Джак, знаейки кой е противникът му, бе решил на всяка цена да го победи. И като че ли с нетърпение очакваше предстоящата битка, Франси почувства как я полазват ледени тръпки от израза на едно толкова дълбоко и толкова лично изживяване. И в същото време се запита как така тази вечер пътищата им с Антон Магнъс все още не са се пресекли.

 

 

В същото време в тих, изолиран от останалата част на дома кабинет в огромно кожено кресло смирено седеше кметът на Ню Йорк, вперил очи в Антон Магнъс.

Въпреки благопристойната му поза човек лесно би могъл да си го представи с шапка в ръка. Изглеждаше обезсърчен и погледът му бе едва ли не умоляващ.

— Господин Магнъс. Антон… — подхвана той, обръщайки се неуверено към домакина по име.

По неразгадаемия поглед на магната бе невъзможно да се разбере дали е доволен. На кмета явно не му беше приятно да влиза в ролята на просител, но знаеше, че тази вечер е длъжен да я изиграе докрай.

— Антон, иска ми се да мисля, че сме се споразумели по въпроса за облигациите. Ще ми се, като си отида, да мога да уверя моите хора, че стоиш зад нас. Това би означавало изключително много за всички ни.

Магнъс подръпваше от пурата си и умишлено гледаше встрани. Изразът в очите му бе странен, леденостуден, нечовешки със своята празнота. Ала зад тази празнота мозъкът на Магнъс работеше напрегнато.

Той отлично знаеше, че кметът е изправен пред неразрешими проблеми. От пет години приходите на общината непрестанно намаляваха, а в резултат на хаоса в зле ръководената данъчна структура на града и на щата, където всичко се решаваше с подкупи, положението все повече се влошаваше. С една дума, нещата опираха до политиката. Както винаги, впрочем. Но през последните няколко години късметът бе започнал да изневерява на града.

И ето че сега Антон Магнъс бе избран да влезе в ролята на спасител. Той можеше да накара значителна група инвеститори, от които всеки му бе задължен по някакъв начин, да вложи няколко милиарда долара в специалната облигационна емисия, призвана да спаси града. Достатъчна беше само една негова дума. Вярно, облигациите нямаше да им донесат толкова големи печалби, колкото някои други ценни книжа, котиращи се този сезон на Уол Стрийт. Въпросът бе да се прояви добра воля и гражданска доблест. Чрез натиск.

Антон Магнъс от години чакаше този миг. Много отдавна, още когато кметът бе все още само амбициозен общински съветник, осигуряващ си електорат по всички възможни начини, той си бе позволил да хвърли кал по „Магнъс Индъстрис“, наричайки я „чудовищен монопол“, който посредством предоставените му специални данъчни облекчения изсмуква жизнените сокове на града. Първата си предизборна кампания за кметското място бе провел под лозунга за разчистването на Ню Йорк от „магнатите хищници“. И благодарение на него бе спечелил изборите.

Но след като се добра до поста, той, естествено, забрави предизборните си обещания толкова бързо, колкото и ордьоврите, които бе поглъщал преди пищните обеди в „Емпайър Рум“ — кметът беше известен чревоугодник, чието едро туловище живееше чрез насладата от яденето и пиенето — и повече не се сети за тях.

Но Антон Магнъс никога не забравяше и най-дребната обида, да не говорим за по-сериозните. Знаеше, че много от привържениците на кмета все още го смятат за свой ангел-хранител, защитаващ ги от злото, наречено „едър бизнес“. Именно затова Антон Магнъс бе заложил на бъдещето. Беше предвидил наближаващия финансов крах и търпеливо бе довел корпорацията си до положение, при което да е в състояние да окаже силно влияние в най-подходящия момент.

И този момент бе настъпил. Само година или две деляха града от пълен банкрут и сега кметът беше дошъл на крака, за да моли за помощ. В търсене на други пътища за спасени съветниците му бяха изчерпали и без това ограниченото си въображение. Оставаше само Магнъс.

И ето че днес, благодарение на своята прозорливост, парадът водеше именно той, Антон Магнъс. А намерението му бе да го води и занапред.

— Господин кмете — подхвана той, — напълно осъзнавам положението ви и бих искал да ви помогна. Но сам разбирате, че трябва да се консултирам със съдружниците си, които са достатъчно умни, за да не вложат парите си в нещо, което не би им осигурило що-годе прилична възвръщаемост. Искате прекалено много от мен, като се има предвид състоянието на икономиката на страната.

— Без вашата помощ градът е загубен — отвърна кметът с леко раздразнение. По природа беше напорист и не обичаше да го държат в напрежение. — Иначе на всички ни се пише лошо.

Антон Магнъс го стрелна с жестокия си поглед.

— Нищо подобно, господин кмете. Така или иначе, данъчните закони в Ню Йорк са тежки. В „Магнъс Индъстрис“ получихме предложение от Калифорния да ни построят един небостъргач в центъра на Лос Анджелис, като ще ни позволят да се настаним в него буквално без наем. Можете да си представите колко много държат нашите приятели от Западното крайбрежие да се преместим там.

Кметът почервеня от яд и изсумтя:

— Надявам се, че сте им отказали.

Магнъс свъси вежди.

— Разбира се, че им отказах — сопна се той. — Но нали знаете как е в бизнеса, господин кмете. Днешното „не“ може да се окаже утрешно „да“.

Кметът извади кърпичка и избърса челото си.

— Антон — поде отново той, — какво да направя, за да те накарам да промениш решението си? Как да те убедя в моето приятелство? Знаеш от какво огромно значение е „Магнъс Индъстрис“ за нашия град. Години наред съм се мъчил да те накарам да разбереш, че в мое лице имаш приятел.

— Не знаех, че имаш приятели сред монополистите и експлоататорите — отвърна Магнъс с едва доловима ирония.

Лицето на кмета поморавя.

— Да не би да си повярвал на тези глупости? — извика той. — Та това е просто политика, Антон. Нима можеш да ми се сърдиш?

Магнъс с невинно изражение извърна очи.

— Какво да направя? Моля те, Антон… — заумилква се кметът.

Магнъс се изкашля.

— Така, както се прилагат към нашата компания, данъчните закони сериозно обременяват моите акционери. Те смятат, че в Ню Йорк положението ни далеч не е толкова добро, отколкото би трябвало да бъде и може да бъде. Петдесет и второ постановление за данъка върху печалбата например…

Не се наложи да продължава. Кметът знаеше от самото начало, че данъците ще бъдат ябълката на раздора. Преди година той беше утвърдил постановлението и за сметка на „Магнъс“ и други корпорации бе вкарал в общинската хазна милиони долари. Това бе и предната отбранителна линия на града срещу финансовия крах.

— Той се отразява добре на града, Антон — прекъсна го кметът. — Помогна ни да забавим пълния банкрут.

Магнъс кимна и вдигна вежди.

— Но не мисли, че не разбирам проблема ви — увери го кметът. — Нека поговоря с моите хора. Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Преди края на тази финансова година? — поинтересува се мило Магнъс.

— Разбира се. Давам ти честната си дума — отвърна кметът.

Антон Магнъс стана и протегна ръка. Държеше я царствено, с отпусната китка, сякаш очакваше кметът да я целуне. Стиснал зъби, онзи я пое, извъртя на деветдесет градуса и сърдечно я стисна.

— Не се тревожи — заяви той. — Разчитай на мен, Антон. Мога да ти обещая значително по-приемливо отношение от страна на щатските данъчни власти.

— Оценявам разбирането ти — отвърна Магнъс. — То означава много за мен. Другата седмица ще се срещна със съдружниците си и ще се погрижа да ти помогнем с облигациите.

— Благодаря ти, Антон. Много ти благодаря. Няма да съжаляваш, обещавам ти.

— И още нещо — продължи Антон Магнъс, сякаш току-що се бе сетил. — Жена ми иска да види Грейси Маншън^[1]. Нали ги знаеш жените.

— Ама разбира се! — възползва се веднага кметът от възможността да му направи услуга. — Да съм знаел по-рано… Смятайте се за поканени. Кога ви е удобно да дойдете?

— Аз няма да мога — отвърна Магнъс. — Само жена ми. Не би било зле двете със съпругата ви да обядват заедно, господин кмете. Но нали ги знаеш вестникарите. Сигурно ще й се наложи да направи някое изявление.

— Разбира се — съгласи се кметът. — Секретарят по печата веднага ще се погрижи за това. Искам целият град да разбере какво огромно значение имате вие двамата с госпожа Магнъс за нашето съществуване. Ще бъде страхотна новина.

— Много мило — отвърна Магнъс. — Нали ще бъдеш там да я посрещнеш?

Кметът преглътна с мъка.

— На драго сърце — увери го той. — Остави грижата за всичко на мен. Ще уведомя пресата предварително.

— В такъв случай се радвам, че си изяснихме нещата — надигна се Магнъс и посочи вратата. — Трябва да завъртя няколко телефона, преди да отида при гостите. Защо не поздравиш жена си от мен и не я запознаеш с госпожа Магнъс? Ще се видим след малко.

— Разбира се — каза кметът и стана, макар да знаеше, че е обида не само за него, но и за поста му да излезе, докато великият Антон Магнъс все още стои зад бюрото си.

Но нямаше избор. Затваряйки вратата, той се замисли за невероятната власт на човека, с когото току-що се бе разделил. Стига да пожелаеше, Антон Магнъс имаше възможност до седмица да осигури на града един милиард долара. И да го лиши от тях, ако реши, че не му е работа да прави благодеяния на едва свързващата двата края метрополия.

Бършейки чело, кметът се върна на партито, спря първия сервитьор, изпречил се пред очите му, и грабна две мартинита от таблата.

Гаврътна първото още преди оня да се отдалечи и остави празната чаша на една от инкрустираните орехови масички в стил Джордж III. Второто взе със себе си и тръгна да търси жена си, за да й съобщи добрата новина.

 

 

На централно място в основното фоайе, откъдето две вити стълби водеха към балната зала на втория етаж, стоеше Гречен Магнъс Троубридж, приветстваше гостите и на свой ред приемаше поздравленията им.

Джак представи Франси на Гречен — учудващо стеснителна млада жена с тих глас. Ако не бяха обилният грим, фризурата и вечерният тоалет, за които явно не бяха щадени средства, тя би изглеждала като най-обикновена домакиня. До нея в малка, богато украсена люлка спеше дъщеричката й, неподозираща, че е повод за вихрещото се наоколо галапредставление.

От клюкарките в службата Франси вече бе подочула някоя и друга история за двете сестри на Джак.

По-голямата, Гречен, бе първородно дете в семейството и естествено предопределена да сключи блестящ брак. Като малка беше тихо и възпитано дете, но след пубертета стана доста неспокойна. Бунтуваше се, няколко пъти бяга от къщи и устройваше на родителите си такива сцени, че се наложи да я изпратят в специално девическо училище, което твърде малко се различаваше от изправителен дом за хора, които не си знаят парите.

След няколко години се превърна в хубава девойка с буйна кестенява коса, млечнобяла кожа и пищна фигура. Прегрешенията й в училище доведоха в крайна сметка до семейна драма една година преди дебюта й във висшето общество.

По време на едно презокеанско пътешествие с родителите си Гречен се запозна с един младеж от Бостън и се привърза към него, успявайки обаче много ловко да скрие този факт от семейството си.

Използвайки завидната си интелигентност, тя сложи юзди на буйното си поведение и успя да издейства преместването си в едно девическо училище в Лейк Форест, на север от Чикаго. Там си налегна парцалите, намери си приятелки и повиши успеха си. Магнъсови толкова много се зарадваха, че бяха склонни да я оставят там да завърши образованието си. Чувстваха се спокойни, защото имаха много познати по Северното крайбрежие, които бдяха над дъщеря им.

И тогава дойде ударът. Един уикенд от училището ги уведомиха по телефона, че Гречен е изчезнала. Антон Магнъс изпрати личния си взвод от частни детективи, които на бърза ръка я откриха в Северен Уисконсин, близо до канадската граница, където тя и момчето от презокеанския лайнер се наслаждаваха на нелегалния си меден месец. Бяха се оженили, след като по предварителна уговорка избягаха в момент, когато отсъствието на Гречен нямаше да бъде забелязано веднага. Тя беше изфабрикувала бележка от родителите си, че й се налага да отсъства десет дни по семейни причини.

Когато научи за това, на Антон Магнъс, естествено, му призля. Със съгласието на родителите на момчето бракът без много шум беше анулиран. Гречен незабавно бе „отписана“ от училището, защото се изясни, че го е посещавала само за да бъде близо до любовника си. Благодарение на влиянието на Магнъс върху пресата цялата история беше потулена. Единственият проблем се оказа забременяването на Гречен, но той бе разрешен с уреждането на аборт в Швейцария.

Този епизод сложи край на нейната независимост. Тя вече чинно присъстваше на всички семейни събирания, завърши образованието си във „Васар“ и се омъжи за Елиът Троубридж, който бе избран от родителите й. Бракът й се основаваше очевидно на финансови и обществени съображения, тъй като за богатството на Троубриджови се носеха легенди.

Превърна се в покорна млада жена, леко закръглена наистина, но приятна събеседничка, която обаче, както казваха приятелите й, „винаги витаеща някъде другаде“. Прекарваше времето си, като изпълняваше всевъзможни незначителни задачи и даваше приеми. Показа, че все пак изпитва някаква радост от живота едва когато разбра, че е бременна с първото си законно дете — момиченцето, чиято поява на бял свят беше и поводът за тазвечерното парти.

Откакто се бе омъжила, Гречен не правеше нищо, като се изключат обществените й ангажименти и участието й в благотворителни мероприятия, но затова пък се отнасяше много сериозно към семейните си задължения. Домът й бе толкова изряден, че никой не се чувстваше уютно в него. Тя непрекъснато чистеше и тупаше, но съпругът й, разглезен млад мъж, който прекаляваше с пиенето и бе заклет комарджия, като че ли не забелязваше това. Онези, които я познаваха добре, я съжаляваха. Някогашната й интелигентност се проявяваше от време на време чрез някоя язвителна забележка по повод на последната бродуейска премиера. Писмата, които пишеше на приятелите си, бяха безлични като докладните записки в корпорацията на баща й.

Но бебето като че ли й доставяше искрена радост. Приятелите и близките й смятаха, че майчинството ще й възвърне жизнеността. Или поне се надяваха. Други обаче, не толкова великодушни и не толкова оптимистично настроени, бяха на мнение, че вече е твърде късно за това. У нея те долавяха малодушието на майка й. Изглеждаше толкова уплашена от живота, толкова апатична. И жалко, защото подобно на много момичета от богати семейства Гречен бе имала възможността да се изгради като самостоятелна личност, но очевидно бе пропиляла силите си в порива на краткотрайния си младежки бунт. Не й оставаше нищо друго, освен да продължава да играе пред обществото ролята на съпруга и майка.

Въпреки че бе чувала за злополучното минало на Гречен, Франси я хареса от пръв поглед. У нея имаше нещо земно и уязвимо, което я очарова.

— Сигурно много се радвате — усмихна се тя, загледана в спящото бебе, и мигновено усети как я изпълва завист към гордата майка.

— Доста го чакахме — отвърна Гречен. — Опитвахме дълго време, но безуспешно. Изпробвала съм всички възможни лекарства за забременяване. Сега вече мога да си отдъхна.

Гречен се отпусна учудващо бързо пред Франси и много скоро започна да споделя трудностите, които срещаше при отглеждането на първата си рожба. Ненадейно по лицето й премина сянка, Франси неволно се обърна, опитвайки се да разбере причината.

Появилият се Бог знае откъде Антон Магнъс се приближаваше към дъщеря си.

— Здравей, татко — поздрави го Джак, като застана между него и двете жени. — Искам да ти представя Франси Болинджър. Франси, това е Антон Магнъс.

Франси за първи път виждаше могъщия Антон Магнъс отблизо. Беше среден на ръст, с широки гърди и стоманеносива коса. Имаше гъсти катраненочерни вежди и искрящи, също толкова черни очи. Кожата му бе мургава. От фигурата му се излъчваше същото внушително спокойствие, което й бе направило впечатление още по време на заседанието на Борда.

— Чувал съм за вас — подхвърли той, ръкувайки се с нея. — Докладът ви пред Борда беше чудесен. Очакваме и в бъдеще да се представяте така добре. Желая ви късмет с вашите компютри.

Антон Магнъс отново насочи вниманието си към Гречен, но за краткия миг, в който задържа ръката й, Франси усети пронизващия му поглед така осезателно, сякаш бе проникнал до дъното на душата й с безцеремонен и категоричен въпрос, на който тя самата не знаеше отговора.

— Как се чувстваш, Гречен? — попита той. — Надявам се, че партито не те изморява.

Реакцията на Гречен бе неочаквана. Кой знае как, тя успя да му отговори не само безмълвно, но и без да го погледне. Просто се взря пред себе си със съвършено безизразно изражение. Владееше се отлично, което силно порази Франси.

— Как спи бебето? — поинтересува се Антон Магнъс, като погледна към люлката.

И този път Гречен го дари със същия странен ням отговор, включващ исканата от него информация, като че ли без изобщо да забелязва присъствието му. Погледът й бе вперен в невидима точка извън оформения от тримата малък кръг, някъде сред сновящите наоколо гости.

— Първото ми внуче — отбеляза Антон Магнъс, обръщайки се към Франси. — Просто сърце не ми дава да остана дълго време далече от него.

Напрежението между баща и дъщеря беше повече от осезаемо. Франси забеляза, че Гречен нито веднъж не погледна баща си в очите, както и че не му каза нито една дума. Поведението й бе белязано от някаква безнадеждна упоритост представляваше наистина мъчителна гледка.

Нищо обаче не бе в състояние да заличи изписаната върху лицето на Антон Магнъс бащинска загриженост.

— Ще ми се малко да я подържа, стига да разрешиш, разбира се — каза той.

Гречен пребледня като мъртвец, но не направи дори опит да го спре, когато той се наведе да вдигне заспалото бебе, чиито миниатюрни пръстчета току се свиваха и разпускаха, докато го притискаше към гърдите си. Над малката група надвисна оглушителна тишина. Магнъс проръмжа няколко едва чути безсмислени звука, усмихна се, сложи бебето обратно в люлката и се обърна към Джак.

— Може ли да поговорим малко, сине?

Двамата се измериха с поглед, който макар и коренно различен, бе не по-малко многозначителен от онзи, който Магнъс размени с дъщеря си. Това бе съзаклятнически поглед между двама души, които, независимо дали това им харесва, съзнават, че ги свързва нещо много важно. Поглед, нелишен от неприязън, ала въпреки това изразяващ общ интерес.

Франси потисна създалото се у нея неприятно впечатление и прекара десетина минути в разговор с Гречен, която видимо си отдъхна, след като баща й се отдалечи заедно с брат й. И колкото повече тя се отпускаше, толкова по-ясно Франси осъзнаваше, че това е една нещастна, но изключително интелигентна и сърдечна млада жена. Когато Джак се върна, двете почти се бяха сприятелили.

— Искам да те запозная с няколко души — обърна се той към Франси. — Доскоро виждане, Греч.

Ето какъв бил значи всемогъщият Антон Магнъс у дома си, помисли си Франси. Досега на два пъти й се бе удавала възможност да го види — веднъж като самотен и мълчалив човек на заседанието на Борда, който най-хладнокръвно пушеше пурата си, докато изнервените му подчинени се увъртаха около него. След това като благодушен глава на семейство, от когото омъжената му дъщеря явно изпитваше смъртен страх.

Франси почти осезателно усещаше, че Гречен ги наблюдава двамата с Джак, при това със същото любопитство, което се четеше в очите и на мнозина от гостите. Не знаеше как да го тълкува. От една страна, се чувстваше поласкана, че е гостенка на толкова привлекателен млад мъж, но от друга, нещо у семейство Магнъс, както и впечатленията й от корпорацията и присъстващите тази вечер знаменитости й действаха потискащо. Замисли се за родния си град в Пенсилвания и за миг й се прииска да приседне с баща си на старата веранда, където всичко й бе тъй познато, а топлата му обич я караше да се чувства спокойно и уютно.

Джак отведе Франси на горния етаж, където бавно прекосиха още няколко салона, пълни с гости, които бъбреха и пиеха шампанско.

— Какви са впечатленията ти до този момент? — попита той.

— Имаш чудесно семейство — отвърна предпазливо Франси.

— Всички изпитват ужас от стария — сви рамене Джак. — А при Гречен този ужас е направо пародиен. Той й избра и съпруга, както можеш да се досетиш, и ето че тази вечер честваме плода на това сватосване. Горката Греч, не е виждала Елиът Троубридж от раждането на бебето. Запиля се на Ривиерата да играе комар. Жалко, защото Греч е добра душа. Но и тя ще стане като мама. Нито една жена не може да достигне нивото на татко.

— Въпреки всичко те ми харесват — усмихна се Франси.

— Най-хубавото тепърва предстои — отбеляза той. — Или най-лошото, зависи от гледната точка.

И двамата продължиха пътешествието си през безкрайния както й се стори лабиринт от салони, всекидневни и библиотеки, пълни с красиво облечени хора сред също толкова красива обстановка. Джак като че ли търсеше нещо. Междувременно тихичко й разказваше истории за някои от присъстващите знаменитости и за развитието на отношенията им с Магнъсови през годините. Лекичко я докосна по лакътя при влизането в поредната стая, където красива млада жена с прибрана под брилянтна диадема искряща руса коса и с цигара в уста разговаряше с неколцина младежи, явно омаяни от красотата и чара й. В изящната си ръка тя държеше инкрустирана чаша с шампанско, която обаче оставаше все така пълна.

Възхищението, което изпита Франси, предизвика на устните й неволна усмивка. Досега никога не бе виждала на живо толкова аристократично създание, притежаващо всички произтичащи от това качества и преимущества.

Джули Магнъс — Франси я позна от снимките във вестниците — се оказа истински красива. Бе дребничка, изумително крехка и с изваяно тяло. Носеше рокля на Диор, която подчертаваше тънката й талия и съвършените й ръце. Беше свалила обувките си. Имаше порцелановобяла кожа и прозрачносини очи. Но от цялото й същество, докато разговаряше с тримата обожатели, които, сякаш хипнотизирани, буквално си бяха глътнали езиците, се излъчваше ако не безучастност, то най-малкото апатия.

Приличаше на принцеса със своята свита. Джули очевидно бе свикнала да й засвидетелстват пълно подчинение, дължимо както на красотата й, така и на нейното обществено положение, и безупречно изпълняваше ролята си. Подобно на Джак, който понякога изглеждаше като слязъл от витрина, Джули имаше вид на жена, спуснала се най-грациозно в стаята от корицата на „Вог“.

Но имаше и друго, което трудно можеше да се определи от пръв поглед. Въздухът бе наелектризиран от тревожно напрежение, сякаш ухажващите Джули трима млади мъже съзнаваха, че под безметежната й външност се крие нещо опасно. Целият им вид издаваше страхопочтително очакване, дори благоговение.

Когато зърна Джак и дамата му, Джули се извини на младежите и дойде при тях.

— Скъпи братко — възкликна тя, — отдавна не сме се виждали!

И с недвусмислено ироничен жест потупа свойски Джак по бузата. Миг след това живите й очи срещнала очите на Франси и тя я огледа с подчертано любопитство.

— Джули, това е момичето, за което ти споменах — поясни Джак и в гласа му звънна нотка на гордост. — Франси Болинджър, сестра ми Джулиет.

— Не ме наричай така — сопна му се тя и добави, обръщайки се към Франси: — Ужасно обича да ме дразни с това отвратително име. Избрали са го родителите ми, когато съм била прекалено малка, за да мога да се противопоставя. Магнъсови явно са се опасявали, че когато порасна, ще се омъжа за някой Монтегю и ще проваля плановете им по отношение на мен. Но както и да е, приятно ми е да се запознаем — заяви тя, протягайки ръка е дружелюбна усмивка, след което продължи: — Джак ми разказа за вашите успехи. Като го слуша, човек може да си помисли, че сте най-великият гений, работил някога в Компанията.

— О, съмнявам се — разсмя се Франси, осъзнавайки в същото време колко малка е подадената й ръка. — На мен също ми е приятно да се запознаем. Чувала съм много за вас…

И сепнато замълча, виждайки как устните на Джули се изкривиха в многозначителна усмивка. Излишно бе да я уверяват в очевидното, а именно, че каквото и да бе чувала за нея Франси, то бе само лошо.

Ако се вярваше на слуховете, които отдавна вече не се поддаваха на никакъв контрол, Джулиет Бейкър Магнъс бе нещо много повече от типичното младо и свръхбогато вироглаво момиче. Изключвали я бяха от толкова училища, в колкото успяваха да я изпратят родителите й. И беше имала връзки с толкова долни типове, колкото й се бяха изпречвали на пътя. В момента отново се местеше в поредния колеж, след като дискретно я бяха помолили да напусне „Смит“, защото се бе впуснала в любовна авантюра с един преподавател по френски, неуспял да устои на прелестите на съвършеното й кукленско тяло.

Още девет-десетгодишна тя беше участвала във всички лудории, известни на момичетата от висшето общество. Уличавали я бяха в кражба от магазин, бяха я задържали за нарушаване на обществения ред, в училище я бяха наказвали за крайно неуместни шеги, каквато бе например подпалването на колекцията от перуки на директорката на Девическата академия госпожица Комптън.

А едва-що сдобила се с шофьорска книжка, започна да блъска семейните коли на Магнъсови, нанасяйки огромни щети на безценната колекция от бентлита, ролс ройсове, ферарита и мерцедеси, като с това списъкът далеч не приключваше. Веднъж дори бе шофирала пияна и сериозно контузи един минувач. Срещу фамилията беше заведено дело, но високоплатените адвокати на Антон Магнъс успяха тихомълком да потулят работата.

Още преди да навърши двайсет години, алкохолът се бе превърнал в неизменна съставна част от неговите „подвизи“. Появата й в нетрезво състояние на обществени места задължително се съпътстваше от скандали, в които накрая се намесваше полицията и тогава тя започваше да обсипва блюстителите на реда с обиди не само от словесно, но и от физическо естество. Носеха се слухове, че е опитвала опасни наркотици, включително кокаин и бензедрин, който лесно можеше да се закупи с рецепта, предписвана на склонни към напълняване жени, и се намираше в домашните аптечки на всички нейни приятели.

Неморалното поведение на Джули се отличаваше с последователност и почти с пресметливост. Тя не полагаше никакви усилия да прикрива пакостите си — напротив, задължително правеше така, че да я заловят на местопрестъплението. По-примерните или поне страхуващите се от наказание нейни съученички отдавна се бяха отказали да участват в лудориите й, тъй като предварително се знаеше, че тя ще бъде разобличена. В резултат на това компанията й бързо бе деградирала и в нея бяха останали или също толкова буйни, или прекалено глупави момичета, за да осъзнаят, че трябва да стоят по-далеч от нея. Това бяха създания или леконравни, или склонни към самоунищожение, или пък непригодни по рождение да се приспособят към обществото, каквато бе и самата тя.

Сега, вече по-голяма, Джули водеше двойствен живот, що се отнася до противоположния пол. Излизаше често с млади мъже от най-добрите семейства, които не можеха да устоят на нейната красота и на славата на фамилията Магнъс и въпреки разюздания й нрав я смятаха за великолепна партия за онзи, който би имал смелостта да я озапти. В същото време поддържаше истинска армия от жигола, навлеци и всевъзможни отрепки, които я съпътстваха в по-съмнителните й авантюри.

Похожденията й извън консервативното Магнъсово лоно бяха твърде недостойни, за да бъдат обсъждани в едно по-изискано общество. Явно беше тръгнала по наклонената плоскост, но въпреки че бе задържана десетки пъти от полицията, благодарение на влиянието на баща й все още не й бяха показали жълт картон.

Досега бе успяла да избегне единствено забременяването. Дали благодарение на противозачатъчните средства, дали на характерна физиологична особеност, или чисто и просто на невероятен късмет — това никой не можеше да каже.

Знаейки тези подробности, Франси бе искрено удивена от спокойствието и самообладанието на младата жена пред себе си. Освен красотата най-забележителното качество на Джули Магнъс беше нейната интелигентност. След като Джак се извини, за да отиде да поздрави неколцина от гостите, Джули предприе малка разходка с Франси и започна да я разпитва за работата й.

За изненада на Франси се оказа, че Джули е чувала за колежа „Мор“ и има доста добри познания в областта на компютрите, тъй като в „Смит“ бе изучавала компютърна грамотност при един млад преподавател, твърдо убеден, че бъдещето е именно в тях. Дори нещо повече, проявяваше изключително разбиране. Изслушваше много внимателно всичко, което й казваше Франси, и отговаряше напълно уместно, което показваше, че колкото и да е обсебена от хаоса на личния си живот, следи всяка нейна дума с неподправен интерес.

А когато я попита дали й харесва работата в „Магнъс“, все така с разбиране се отнесе към факта, че Франси се въздържа от коментари за бездушието на корпорацията и за жестокото отношение към жените.

— Смел човек сте — отбеляза Джули, — като се има предвид, че това е джунгла, където всички оръжия са в ръцете на мъжете. Използвайте колкото се може по-добре мозъка си, за да оцелеете! Корпорацията е амбициозен и безскрупулен звяр, но съм сигурна в едно — не е умен. Това може да ви бъде само от полза.

Тя махна с ръка към безценните картини, покриващи стените на задръстения с масички и скринове коридор, и попита с кисела усмивка:

— Забелязвате ли нещо в портретите? Приликата им с нас не е особено голяма, нали? Така е, защото всички са на рода Уедърел. Не можем да си позволим да излагаме на показ портрети на Магнъсови, защото до един са мъртви селяци, погребани Бог знае къде. Както виждате, притежаваме всички атрибути на завидно родословно дърво, но без самото дърво. И точно това би искал баща ми да бъде забравено от света.

— Като ви гледа човек, и през ум не би му минала подобна мисъл — усмихна се Франси. — Вие сте толкова… толкова изискани.

При тези думи в очите на Джули заигра загадъчно пламъче, което проблесна само за миг и изчезна.

— Но сме потомци на ред поколения бандити и убийци — отсече тя. — Или поне аз си ги представям като такива. Във вените на баща ми сигурно тече кръвта на пладнешки разбойник, щом успя да ни осигури това положение.

И в леденосините й очи отново затанцува странна сянка, изумително наподобяваща котешка лапа и излъчваща едновременно както отдавнашна дълбока омраза към собственото й семейство и баща й, така и неволно възхищение. Сякаш тази ненавистна съвкупност бе толкова огромна и съкрушителна, че не можеше да не се преклони пред нейното могъщество.

— Всички се гордеем, че Гречен успя да зачене от нейничкия — изкриви устни Джули. — Но Антон Магнъс все така си няма внук, който да увековечи името му. Тази дребна услуга ще трябва да му направи прелестното ми братче.

И тя започна да разпитва Франси за живота й, проявявайки изключително жив интерес. Без да се впуска в подробности, Франси й разказа за смъртта на майка си, за уединения тих живот, който водеше баща й, за привързаността си към него, за годините, прекарани в университета, и изведнъж си даде сметка, че Джули я слуша едва ли не с опиянение.

— Нищо особено, както виждате — засмя се Франси, смутена от необичайния интерес на събеседницата си.

— Напротив! — живо възрази Джули. — Изключително интересен, бих казала необикновен живот. Щастлив живот. Голяма рядкост, Франси… Мога ли да те наричам Франси?

— Разбира се, че можеш.

— Да обядваме някой ден заедно… — започна Джули, но така и не довърши изречението.

Франси тъкмо се канеше да й отговори, когато забеляза, че изражението на събеседницата й се промени, и то толкова рязко, че от любезността й не остана и помен. Изглеждаше нащрек, някак уплашена и готова като че ли да се отбранява. Проследявайки посоката на погледа й, Франси се обърна и видя, че към тях приближават Антон Магнъс и Джак. Макар и доста по-нисък от сина си, старият Магнъс го бе прегърнал през рамо и го насочваше към двете момичета. Човек можеше почти физически да усети силата на бащиното му присъствие.

Докато приближаваха, Франси си даде сметка, че макар и едва забележима, приликата между двамата все пак съществуваше, подобно на размитите контури на рисунка върху пясъка, заличена от току-що плиснала вълна. Същевременно обаче Магнъсовият ген сякаш безмилостно оковаваше двамата мъже в невидимите си вериги. Ала с поведението си Джак се стараеше да заличи тази прилика, сякаш тя бе петно, от което на всяка цена искаше да очисти плътта си.

— Какво става? — усмихна се Джак на Франси. — Оставиха те съвсем сама, така ли? И таз добра!

Изненадана, Франси се обърна.

Но зад нея нямаше никой. С появата на баща й Джули Магнъс просто се бе изпарила.

Останалата част от вечерта премина в светлината на приятния искреж на шампанското сред приглушена музика и тихи разговори. Джак беше толкова чаровен домакин, че Франси наистина се отпусна. Започна да го чувства по-близък, макар че възможностите им да поговорят насаме бяха доста ограничени поради безкрайната върволица от известни и важни особи, с които я запознаваше.

Единствената сянка, помрачила партито, дойде за Франси като гръм от ясно небе.

Двамата с Джак вървяха по коридора на втория етаж и тъкмо бяха подминали вратата на просторна всекидневна, когато доловиха отвътре някаква суматоха. Джак я спря с леко докосване по ръката.

— Остави на мен — прошепна той. — Просто ме изчакай.

И влезе в стаята, след което настъпи онази напрегната тишина, която неизменно следва някакъв скандал, Франси стоеше в коридора и се чудеше какво е станало.

Миг след това Джак се появи, понесъл на ръце сестра си Джули, и тръгна към стълбището, водещо към спалните. Двама от тримата мъже, в чиято компания беше Джули до този момент, го проследиха с изумен, почти хипнотизиран поглед, докато третият го придружи до самите стълби.

Франси бе изумена и същевременно разочарована. Джули не бе припаднала, но тялото й бе съвършено неподвижно. Изглеждаше като парализирана. И въпреки всичко в отпусната й поза се долавяше воля и преднамереност.

Докато Джак минаваше покрай нея, Франси срещна погледа й. Бледосините й очи бяха празни. Джули с нищо не показа, че я познава, сякаш никога не бе я виждала. Промяната бе смайваща и неестествена. Като че ли Джак носеше робот или труп.

— Лошо ли й е? — попита Франси един от двамата младежи.

— Не, просто е пияна — отвърна той. — А нищо чудно преди партито да е взела някое и друго хапче, от което й е призляло.

Франси премълча. Струваше й се, че от разговора й с тъй жизнената и чаровна Джули Магнъс е изминал само миг.

— Често ли… й се случва? — обърна се тя отново към младежа.

— Винаги когато тук организират парти — сви рамене той. — И всеки път се трупосва като по разписание някъде около полунощ. Родителите й вече се научиха да отвеждат настрана по-чувствителните гости, преди да удари злокобният час.

После забеляза покрусения й вид и побърза да я успокои:

— Не се тревожете. На сутринта ще гаврътне чаша блъди мери с един аспирин и ще бъде кукуряк. Чисто и просто такова е разбирането на Джули за приятно прекарване.

Франси се насили да се усмихне. Мина й през ум, че с мъртвешкия си вид Джули иска нарочно да злепостави родителите си, които и в този момент, само на няколко стаи оттук, продължаваха да развличат гостите си. Мисълта бе любопитна от психологическа гледна точка, но гледката на вцепенената от наркотиците Джули я потресе. Беше се оказала свидетел на умишленото самоунищожение на едно прекрасно и несъмнено надарено момиче. И Франси трудно щеше да го забрави.

Джак се върна след няколко минути.

— Извинявам се заради сестра ми — каза той. — А сега нека се отдалечим на безопасно разстояние от местопрестъплението.

Хвана я за ръка и я отведе през все още претъпкания с хора коридор в една значително по-тиха част на дома. Франси понечи да го поразпита за ненадейния припадък на Джули, но по всичко личеше, че Джак не желае да говори за това.

— Ела — каза той. — Искам да ти покажа едно от моите тайни местенца.

И я поведе през същински лабиринт, включващ една спалня, огромен килер и нещо като мансарда. Тя го последва покорно, изпълнена със страхопочитание към безкрайните на пръв поглед пространства на огромния дом.

Озоваха се на малка площадка зад кръгло прозорче, което гледаше към танцувалната зала. Оттам се виждаха разхождащите се гости и застаналият в средата Антон Магнъс, който бъбреше добродушно с някакъв посланик.

— Страхотна гледка, нали? — подсмихна се Джак. — Антон Магнъс и неговият свят. — И като сви рамене, добави: — Но външността лъже. В действителност това е най-големият цирк, на който някога си присъствала.

— Май не обичаш много баща си — подхвърли тихичко Франси.

Видът му изведнъж стана сериозен, почти суров и той стисна ръцете й в своите.

— Послушай съвета ми, Франси! Постарай се никога да не попадаш в обсега му. Всеки, който има вземане-даване с баща ми, жестоко си плаща за това. Такъв е законът на джунглата. Никога не го забравяй!

Изписалото се на лицето му изражение представляваше странна смесица от омраза и неволно уважение.

После се обърна към нея и отново се разведри.

— Сигурно те отвращаваме — каза той. — Всички ние, деградиралите богаташи.

— Чуждата мъка винаги ми действа угнетяващо — прошепна тя, поклащайки глава в сгъстяващия се мрак. — Става ми мъчно, когато си помисля, че си там, където не искаш да бъдеш.

Джак погледна надолу към тълпата и промърмори:

— Във всеки случай няма да е задълго.

Изведнъж лицето му просветна.

— Мисля си — продължи той — дали да не дойдеш с мен, когато напусна всичко това. Тогава ще имам нужда от всички можещи хора, които съумея да привлека. Надявам се, че ще успея да примамя и теб.

Франси се усмихна. Не знаеше какво да каже.

— Разбери, аз също не искам да бъдеш нещастна — натърти той. — Ти не принадлежиш към света на Антон Магнъс.

Франси отново не отговори.

Джак погледна надолу към гостите.

— Когато бях малък, пръв открих това място. Гречен изобщо не подозираше за съществуването му. Родителите ми също. Знаеше го единствено архитектът и може би няколко души от рода Вандербилт, които някога също са били деца. Обичах да идвам тук и да шпионирам възрастните, докато те се наслаждават на партитата си. Господи, тогава ми изглеждаха като царете от приказките! Баловете, оркестрите, разкошните тоалети на жените и ехтящата във всички кътчета музика. По онова време си мислех, че живеят в истински вълшебен свят. — За миг като че ли потъна в размисъл. Върху лицето му се четеше болка. Сетне промълви: — Ще ми се и ти да беше тук тогава.

Думите му я натъжиха. Изведнъж си даде сметка колко самотно може да се почувства едно момче, принудено да живее в Магнъсовия свят.

Сега Джак я гледаше право в очите, сякаш искаше да проникне в душата й.

— Желанието обаче не е достатъчно, или поне аз така мисля — въздъхна той.

В неволен порив на състрадание Франси го докосна по бузата.

И изведнъж усети ръката му на рамото си. Пръстите му ласкаво погалиха шията й. Обзе я странна премала — нежна и опияняваща. След това изведнъж, сякаш привлечена от магнит, за чието присъствие изобщо не бе подозирала, тя се отпусна в ръцете му, притисна се към него и устните й се разтвориха, за да приемат най-продължителната целувка в живота й.

Ръцете й се сключиха около кръста му, двамата се притискаха все по-силно и по-силно един към друг, а целувката му я изпълваше с вълни от страст, докато мускулестото му тяло все по-настойчиво се впиваше в нейното. Краката й се разтрепериха в спазмите на отмалата, която обсеби цялото й същество. В същото време усети как обичайният му покровителствен маниер отстъпи пред естествения му мъжки нагон и това окончателно сломи съпротивата й, защото тялото й очакваше този миг, откакто преди две седмици го бе видяла за първи път на прага на апартамента му. Без да съзнава това, тя беше мечтала за ласката му с цялата си душа.

Не направи и най-малкия опит да му се противопостави или да се отскубне. Ръцете й се плъзнаха по косата му и пръстите сладострастно се заровиха в нея, докато той я притискаше още по-силно.

Започна да си дава сметка, че обзелата я страст е далеч по-опасна, отколкото бе предполагала. Искаше да се отдръпне, да го отблъсне. Но тялото й вече бе успяло да го докосне до всички критични точки — бедро в бедро, гърди в гърди, докато краката й го приласкаваха, нашепвайки му на своя език за нежната кожа под роклята и за нейната гореща, притихнала в очакване женска същина.

Ненадейно ръцете му се плъзнаха под кръста й, придърпвайки я жадно към неговата пробудила се мъжка сила. Изгарящият го пламък бързо проникна под кожата й и изведнъж, сякаш в някакъв първичен спазъм, от устата й се изтръгна сластен стон, неудържимо възторжена песен, която заглъхна върху гърдите му, докато тялото й тръпнеше в обятията му. Изненадана от собствената си реакция, тя продължи да се притиска към него, опитвайки да скрие лицето си. Единственият звук, който се разнасяше в стаята, бе нейното учестеното дишане.

Най-сетне Джак се отдръпна. Подобно на материализирал се призрак, лицето му възвърна видимите си очертания, но остана толкова нереално, колкото и преди фаталната и тъй прекрасна целувка.

Макар да я бе освободил от обятията си, ръцете му продължаваха да лежат на раменете й.

— Съжалявам — промълви той. — Не биваше да го правя. Ти почти не ме познаваш.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна Франси. — По-скоро аз би трябвало да ти се извиня. Да, аз… Всъщност аз съм доста старомодна. И не смятай, че имам навика да се хвърлям на врата на първия срещнат мъж. Това повече няма да се повтори.

Тя извърна поглед, но той лекичко я докосна по бузата, за да я накара да обърне глава към него. Усмихна й се с такова разбиране, че тя на свой ред не можа да сдържи усмивката си. Ръката й, подвластна на независеща от нея, макар и плаха воля, се плъзна от рамото му към тила и нежно го погали. Сетне оправи вратовръзката му.

— Имаш червило по устните.

— Така ли? — възкликна Джак така, сякаш тази информация му бе доставила огромно удоволствие.

Франси извади от джоба му носна кърпичка и избърса устните му. Но дори и това движение й се стори тревожно интимно. Преди обаче да успее да върне кърпичката на мястото й, той я улови за китките, принуждавайки я да застине неподвижно, и отново я целуна. Франси го погледна в очите и каза:

— Трябва да се връщаме. Родителите ти ще започнат да се чудят къде сме изчезнали.

Джак се намръщи и кимна.

— Имаш право.

— Ужасно ли изглеждам? Налага ли се да пооправя грима си? — попита Франси.

— Нищо не се налага — увери я той. — Идеална си.

Погледна я. Докосна бузата й с пръст, сетне го зарови в косата й, карайки я да притвори очи от удоволствие, и едва тогава я пусна.

Краката й буквално се подгъваха, докато се отдалечаваха от площадката. Беше опознала света на Магнъсови много повече, отколкото искаше.

Докато Джак я изпращаше, изпита облекчение, че оставя този свят зад гърба си. Но когато той я целуна за лека нощ, вече не бе толкова сигурна в това. Изпита усещането, че този свят е проникнал в една прекалено интимна и прекалено уязвима част от нея, за да може да го прогони.

Когато най-сетне се унесе в неспокоен сън, все още улавяйки по тялото си мириса и вкуса на Джак Магнъс, Франси за първи път разбра какво означава да живееш опасно.