Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (22)

Глава двадесет и първа

Погребали бяха Антон Магнъс жив.

Ковчегът му се струваше по-тесен, отколкото изобщо би могъл да допусне. Не бе в състояние нито да се обърне, нито да диша, а вонящият влажен сатен го притискаше от всички страни.

Не можеше нито да се защити, нито да извика, нито да помръдне дори малкия си пръст, за да се измъкне от този противен затвор. Но беше жив!

Това бе грешка, ужасна грешка. Сполетяло го бе нещо съвсем безобидно, някакво незначително физическо неразположение или лека криза. И макар парализиран, все пак беше останал жив. Ала малоумните доктори с техните очила и стетоскопи се бяха консултирали, бяха си шушукали бог знае какво — и то ужасно загрижено, защото той беше важна особа и те чудесно знаеха, че смъртта му ще бъде изключително събитие — и в неописуемата си некадърност го бяха обявили за мъртъв, позволявайки да го натикат в този ковчег.

Цял живот се бе учил да не се доверява на никого, освен на себе си, защото знаеше, че хората са слаби и объркани същества. Но ето че сега благодарение на жестокия обрат на съдбата животът му бе в ръцете именно на такива хора, които в чудовищната си простотия го бяха обрекли на тази агония.

Беше важен човек, най-важният от всички. И точно затова ковчегът от безценно дърво и метал бе възможно най-хубавият. Изработен по поръчка по настояване на опечалените роднини. И сега той, жертвата, се намираше в него — безпомощен и безмълвен, но жив.

Веднъж озовала се под земята, красивата полирана кутия с изящна подплата не можа да издържи на бавната атака на подземните твари, на разяждащите газове, идващи от земните недра, на бактериите и плесените. Тя загниваше и вместо в убежище, се бе превърнала в затвор.

Никога, дори и в най-лошите си земни дни, Антон Магнъс не бе помирисвал подобно зловоние. Беше по-гадно от цялата онази смрад, на която се беше надишал през войната, през мизерното си детство, в най-отвратителните си кошмари. Беше сладникаво, гнило и невероятно настъпателно. Просмукваше се в него и го обгръщаше като покров.

Изведнъж разбра защо ужасната воня му се струва толкова позната. Това бе вонята на собственото му разлагане. На бавното разкапване на клетките му, на гниенето на мускулите му. На тихото, ужасяващо разпадане на собствената му същност.

Ако не беше тази тишина и пълен покой — най-страшното в това наказание — щеше да заплаче от ярост, да завие с пълно гърло от страх и мъка. Не бе в състояние да помръдне, можеше единствено да скимти. Изпитваше усещането, че нервите му просто няма да издържат. Цялото му същество бе разтърсено от последен, безумен спазъм, като пред полет, когато организмът осъзнава, че са се сбъднали и най-страшните му предположения и че хищникът най-сетне го е сграбчил в зловещия си триумф.

И ето че въпреки това единственото, на което беше способен, бе да лежи тук, смазан в клещите на този последен, неописуем пристъп на ужас, който пълзеше бавно като неизмерим в безкрайността си миг, за да го погълне, подобно на мълчаливо прояждащ го червей.

В същия миг осъзна истинския ужас на положението си. Червеят не беше просто плод на въображението му. Червеят беше истински. Беше дълъг, извиващ се слузест земен червей, който с безкрайно търпение си пробиваше път към него, като разместваше зашиващите дъски на ковчега и се промушваше през пролуките, прогризвайки с лекота набрания сатен, за да се добере накрая до беззащитната му, неподвижна плът.

И червеят не беше един. Оказаха се стотици, хиляди. И всички настъпваха към неговия затвор, все по-близо и по-близо, търкаляха се като малки кръгчета от плът и се промъкваха с гърчене през пръстта, дървото и сатена — едва видими, но затова пък с ясно долавящ се шум от пълзене, търкане, гризане.

Защото червеите имат зъби — малки силни зъбчета, които късат и дъвчат, както и неведоми стомашни сокове, които разяждат и разрушават. Не, те не са слаби безпомощни животинки, а могъщи хищници, които се хранят с мърша.

И настъпваха, все по-близо и по-близо. Най-бързият вече се гърчеше по гърдите му, достигна врата му, после бузата и с отвратителни вълнообразни движения, с безкрайна търпеливост и точност пропълзя по носа му към окото…

 

 

Антон Магнъс се събуди внезапно.

Дълго се озърта наоколо с невиждащи очи, все още заслепени от ужасния, ала толкова добре познат кошмар.

Все така задъхан, постепенно започна да различава заобикалящата го обстановка. Намираше се в кабинета си в своя дом, седнал в удобното кресло пред шахматната дъска. Вероятно след вечерята бе задрямал, разигравайки за пореден път партията между Капабланка и Черняк от шахматния турнир в Буенос Айрес през 1939 година.

Погледна часовника. Полунощ. Беше спал час и половина. И никой, естествено, не си беше позволил да почука на вратата. Най-строго се беше разпоредил в случаите, когато се усамоти в кабинета си, никой за нищо да не го безпокои, освен ако предварително самият той не поиска това.

Подобни вечери, когато сядаше сам пред шахматната дъска, за Антон Магнъс бяха начин да пресее в ума си хилядите подробности, които чакаха да им обърне внимание и да им позволи да покъкрят в горещия казан на здравия му разум, за да може било утре, било вдругиден или пък следващата седмица да вземе решението, от което можеше да зависи съдбата на хиляди хора и на милиони долари.

Обичаше да сяда с бутилка отлежал калвадос — ароматната ябълкова ракия, която му напомняше за младежките години във фермата — и бавно да разиграва някоя от великите шахматни партии, чиито ходове знаеше наизуст. Допадаше му хладната неподвижност на шахматните фигури, обединени от жестоката власт и силата на мястото си на шахматната дъска.

Въпреки привидната си изисканост, шахматът беше жестока игра. Чрез безкрайните ходове на безжизнените фигури върху разчертаната на квадрати дъска човек можеше да усуче въжето около врата на противника си и да му отнеме живота.

В реалния свят не бе по-различно. Шахът беше научил Антон Магнъс как да превърне мощта на противниците си в тяхна слабост, как да обърне собствената им сила срещу самите тях, как да ги накара да рухнат, препъвайки се в собствената си предприемчивост и интелект, в резултат на което винаги печелеше той, Магнъс; и пак Магнъс бе онзи, който нанасяше фаталния удар, който стягаше още по-силно примката и накрая отнасяше със себе си печалбата.

Антон Магнъс въздъхна при вида на любимите си фигури. Комплектът бе изработен ръчно от един от най-добрите италиански скулптори, фигурите бяха изваяни от тюркоаз, нефрит, оникс и други скъпоценни камъни. Дъската беше мраморна. На тавана бяха монтирани специални аплици, които осветяваха красивите фигурки, подчертавайки формата и цветовете им, без да уморява очите.

Естетическата наслада, която му доставяха фигурите, беше почти толкова голяма, колкото и „стратегическото“ удоволствие да играе с тях. Антон Магнъс се отпускаше. Кошмарът избледняваше, беше у дома си, в собствения си кабинет и както винаги господар на положението.

Загледа се в дъската. На нея се водеше жестока, мълчалива битка. В разгара на играта в центъра Черняк беше отблъснал атаката на Капабланка със серия отчаяни ходове, почти изравнявайки шансовете. Ала безпогрешно долавящият скритите слабости в стратегията на противниците си. Капабланка му бе препречил пътя с един-единствен ход на коня и в следващите тринайсет хода беше го довършил.

Това бе изключителна партия, истински шедьовър на логиката и стратегията. От нея Магнъс бе научил с времето много неща. Тя му беше нещо като стар приятел. Но с годините като че ли се беше превърнала вече не толкова в достоен за подражание идеал, колкото в отражение на собствения му живот, в нещо като паметник на собствения му гений.

Защото по свой начин Антон Магнъс беше гений.

Разбрал, че се е спасил от кошмара, той затвори очи и си припомни първия ход — онзи, който му беше отворил пътя в бизнеса и бе положил основите на „Магнъс Индъстрис“.

Оказа се толкова просто! По онова време Магнъс беше двайсет и четири годишен имигрант, чиито спестявания не стигаха, за да си купи дори един форд модел „Т“. Противникът му бе някой си Джеймс К. Фиццжералд, хитър и алчен чикагски бизнесмен, който търсеше най-лесния начин да натрупа пари.

Фиццжералд беше собственик на доходоносна верига магазини за търговия на дребно в Чикаго. Бе наел Магнъс като управител на нов отраслов филиал на „Стейт Стрийт“ и в замяна на благоволението си бе поискал от него да внесе във фирмата триста долара — сума, която унищожи и без това мизерните спестявания на Антон. Парите щяха да му бъдат върнати веднага след като филиалът докаже своята платежоспособност.

Фиццжералд, разбира се, възнамеряваше чисто и просто да прибере тези пари в джоба си. След известно време щеше да го уволни и да си намери нова жертва — някой нищо неподозиращ имигрант, който да му върши работа и същевременно да си плати за тази привилегия. Защото Фиццжералд беше забогатял благодарение именно на тази тактика.

Магнъс обаче прозря плана му. И му излезе с контраплан.

Джеймс Фицджералд беше влюбен в една красива сервитьорка католичка на име Мери О’Ший. От известно време я ухажваше, но тя отхвърляше домогванията му, като, от една страна, му напомняше за съпругата и тримата му синове, а от друга, деликатно намекваше за своята девственост, която пазеше за „прекрасния принц“, за когото възнамеряваше един ден да се омъжи. Ала игривите пламъчета в очите и едва доловимите въздишки на тялото й в негово присъствие му даваха надежди и поддържаха пламъка на желанието му винаги жив.

Антон Магнъс научи за това и прекара насаме с момичето цяла една вечер, като използва чар и похвати, коренно различаващи се от дебелашките комплименти на Джеймс К. Фиццжералд. До края на същата вечер планът бе разработен. Още при следващото посещение на Фиццжералд Мери се съгласи да прекара с него нощта на следващата сряда в един шикозен хотел на Мичиган Авеню. На седмото небе от радост, Фиццжералд изобщо не се запита каква ли може да е причината за рязката промяна в отношението на момичето към него. Насладата, която изпита в обятията й по време на срещата им, наистина оправда дългото му чакане. Тя беше свенлива, но изкусна любовница и му се отдаде по такива изобретателни начини, че той едва не припадна от удоволствие.

Сутринта след срещата им Фиццжералд откри, че от ключодържателя липсва ключът за кантората му, която се намираше в съседство със Стоковата борса. Откри ключар, който му отвори, и още в първия миг установи, че през нощта са му били откраднати платими на предявителя ценни книжа на стойност няколко хиляди долара.

Фиццжералд веднага заподозря, че Мери О’Ший е задигнала скъпоценния му ключ, но не можеше да поиска да я арестуват, без връзката му е нея да се разчуе. Защото тогава истината щеше да стигне не само до ушите на жена му, но, което беше още по-страшно, щяха да я научат и майка му, и баща му в старата родина. А Фиццжералд държеше не само родителите му, но и роднините да имат добро мнение за него.

Затова отиде в квартирата на младата жена с намерението да я сплаши и да я накара да му върне ценните книжа, като в замяна на това й обещае, че няма да я даде под съд.

Но Мери О’Ший бе напуснала жилището, без да остави новия си адрес, и на Джеймс Фиццжералд не му оставаше нищо друго, освен да пие една студена вода и да се върне към бизнеса си.

Докато той проклинаше пикливия си късмет, Антон Магнъс умело разигра откраднатите книжа на борсата, превръщайки няколкото хиляди долара на Джеймс Фиццжералд в стотици хиляди.

И тогава настъпи моментът да направи решаващия ход.

Отиде при Фиццжералд и му призна за кражбата. Позовавайки се на бедността си и на желанието да успее в живота, той му разказа за капиталовложенията, които беше направил, и му върна взетите „назаем“ книжа. Но алчността на Фицджералд го накара буквално да се самозабрави. Той поиска от Магнъс да му преведе деветдесет процента от печалбата, реализирана с помощта на откраднатите книжа, като в замяна на това се съгласи да не го предава на властите.

Устните на Антон Магнъс се извиха в онази усмивка, която след време щеше да кара всемогъщи мъже да треперят от страх. Прониза Джеймс Фиццжералд с погледа на катраненочерните си очи и тихичко му направи контрапредложение да изкупи от него цялата верига от магазини за търговия на дребно срещу петдесет хиляди долара — сума, представляваща приблизително една четвърт от стойността й.

Както можеше и да се очаква, Фицджералд се изсмя в лицето на нахалния имигрант.

Но усмивката му се смръзна, когато видя какъв коз държеше в ръцете си Антон Магнъс.

Беше плик, съдържащ снимки, документиращи бурната нощ, която Фиццжералд бе прекарал в обятията на Мери О’Ший, фотоапаратът прилежно бе запечатал и най-интимните части на голите им тела, както и разнообразните пози, в които се бяха отдавали на страстта си.

Снимките бяха придружените договор за прехвърляне на собствеността върху Фицджералдовата империя на името на Антон Магнъс.

Магнъс недвусмислено му даде да разбере, че разполага само с две минути, за да го подпише. Откажеше ли, копия от компрометиращите го снимки щяха да се появят в утрешния брой на чикагския „Трибюн“, и то заедно с обширно интервю, в което Мери О’Ший признава, че е била прелъстена от могъщия бизнесмен, предложил й да свият „любовно гнезденце“.

Не мина и минута, и подписът на Фиццжералд вече фигурираше върху договора.

Сега Антон Магнъс бе единственият собственик на процъфтяваща верига от магазини за търговия на дребно, както и притежател на петдесет хиляди долара, представлявали останалата част от парите, спечелени на борсата благодарение на книжата на Джеймс Фицджералд.

През следващите няколко години Магнъс превърна петдесетте си хиляди долара в милион, залагайки на флуктуациите на борсата. На основата на своята верига от магазини той само за пет години създаде истинска империя за производство и търговия със стоки на дребно, която разпростря пипалата си в целия Среден запад. Към владенията си скоро прибави мина за сребро в Невада и два обявени за пресъхнали петролни кладенци в Тексас, които обаче избиха отново малко след като сложи ръка на тях.

В края на десетилетието „Магнъс Индъстрис“ — защото така се наричаше принадлежащия му пъстроцветен сбор от компании — струваше трийсет милиона долара.

По същото време, незабелязано от отдавна забравилия го свят на бизнеса, пропадналият Джеймс Фиццжералд, който бе проиграл на комар спестяванията си и се беше пропил, безславно се самоуби, като напъха главата си във фурната на печката в чикагския си дом и пусна газта.

Ето как Антон Магнъс използва и алчността, и сексуалните слабости на жертвата си като оръжие срещу самата нея. Предварителните му проучвания се оказаха резултатни. Беше наясно както с машинациите на Фицджералд в бизнеса, така и с навика му да използва бедни имигранти, за да си напълни джоба. И преди още да направи първата стъпка, знаеше, че е женен и че много държи семейството му да има добро мнение за него.

Нещо повече, още при първия си разговор с Мери О’Ший Магнъс установи, че девствеността й отдавна бе станала жертва на изискванията, които поставяше животът в големия град.

След епизода с Фицджералд Антон Магнъс се развихри още повече, но остана верен на първоначалната си стратегия: никога да не се захваща с противник, без предварително да е установил със сигурност кои са слабите му места. И беше безмилостен. През първите десет години от живота си като бизнесмен осъди на смърт най-малко десетина души, защото, ставаше ли дума за пари, Магнъс беше безкомпромисен. Искаше да ги притежава до цент.

Днес, четирийсет години по-късно, Антон Магнъс имаше много врагове. Но те можеха само да ближат раните, които им бе причинил, защото неизмеримото му могъщество изключваше у тях всяка мисъл за отмъщение. Магнъс беше достигнал най-високия връх, до който можеше да се издигне един бизнесмен, а именно — всички да се страхуват от него. И тъй като страхът е майка на покорството, никой не смееше да му се противопостави.

Годините се оказаха благосклонни към Антон Магнъс. Жена му произхождаше от едно от най-добрите семейства в страната — макар че за да я получи от баща й, се наложи да използва известен натиск — и имаше чудесен син и две прекрасни дъщери. Намираше се на върха.

Беше се наслаждавал на живота докрай. Беше имал всички жени, които бе пожелавал, и всички удоволствия. Но нищо не можеше да се сравни с шахмата, който за него представляваше самият живот. Велики мъже като Антон Магнъс никога не живеят само заради удоволствията. Те живеят заради предизвикателството и се реализират, постигайки успех след успех. И са велики преди всичко благодарение на неутолимия си глад за успехи, докато обикновените хора, които лесно се задоволяват с всевъзможни чисто животински удоволствия, не оставят никаква диря след себе си.

Антон Магнъс беше олицетворение на успеха.

Непрекъснато повтарящият се кошмар, че го погребват жив, бе, естествено, не от вчера. Появил се бе много отдавна, някъде през първите десетина години след установяването му в Америка. И оттогава все по-неумолимо обсебваше съня му. Ала Магнъс не му обръщаше особено внимание, защото след като веднъж се откопчеше от безпощадните му нокти, разбираше, че става дума просто за сън и че в действителността може да прави каквото поиска.

Но от друга страна, годините се нижеха и нижеха. Твърде много бяха изтекли в тих поток, който дори той не можеше да заприщи. Подобно на мнозина, притежаващи невероятна власт, Антон Магнъс трябваше да се примири с горчивата ирония, че тя не се простира и върху собственото му тяло или върху хода на времето, под чието влияние то все повече отслабваше.

И затова познатият му кошмар го плашеше още повече, напомняйки му какво го очаква след смъртта му.

Именно заради него той много отдавна бе решил да бъде кремиран, когато умре. Беше дал строги разпореждания относно медицинските прегледи, които трябваше да му се направят след болест или злополука, посочвайки дори поименно лекарите, които да бъдат повикани. И редовно подновяваше клаузата в завещанието си, съгласно която трябваше да бъде кремиран един час след установяването на смъртта.

Увереността, че по този начин ще избегне съдбата от кошмара, осигуряваше на Антон Магнъс спокойствието, от което се нуждаеше. Срамуваше се от слабостта, която го бе подтикнала към това, но се утешаваше с мисълта, че всеки човек има право да се страхува от смъртта.

Защото, докато можеше да диша и да мисли, все така щеше да властва над заобикалящата го действителност. Могъществото му беше толкова голямо, че дори и след неговата смърт щеше да остави незаличим отпечатък върху света и хората, които живееха в него. А на онези, които му бяха навредили или бяха предизвикали гнева му, щеше да отмъсти чрез множеството проекти, произтичащи от многостранната дейност на неговата империя. Бе дал оставащи постоянно в сила указания на сътрудниците си, които за по-кратък или по-продължителен период от време щяха да доведат до просешка тояга всеки, когото беше решил да накаже.

Жив или мъртъв, Антон Магнъс беше сила, с която всички трябваше да се съобразяват.

Той вдигна очи от шахматната дъска и погледна старинния часовник върху една от лавиците на библиотеката. Показваше дванайсет и петнайсет.

В другия край на града, изтощена от грижите за бебето, Гречен сигурно спеше дълбоко. Запита се дали онзи никаквец, мъжът й, си беше вкъщи. Едва ли… В момента вероятно чукаше някоя третостепенна актриса или играеше комар. Бракът се оказа неуспешен, но във финансово отношение изигра своята роля.

Колкото до Джак, той беше или у дома си с Белинда, или работеше в кантората. Нямаше по-усърден човек от Джак.

И причината бе, че никой не знаеше по-добре от Джак колко важно нещо е бизнесът. Научил го бе от баща си и нито за миг не го забравяше.

Антон Магнъс се гордееше със сина си, но това далеч не означаваше, че му се доверява. Знаеше отлично, че Джак се бе отказал от флирта с красивата Болинджър и се бе оженил за Белинда, защото бе осъзнал, че точно сега не е моментът да разочарова баща си. Това беше не само стратегически, но и крайно необходим ход, от негова страна.

Джак изчакваше. Постъпи според желанието на баща си, измъквайки се наистина фино, защото знаеше, че от Антон Магнъс зависи дали един ден, когато неизбежно настъпи моментът да се оттегли, ще предаде на сина си юздите на най-могъщата корпорация в страната.

Джак вярваше, и то напълно основателно, че времето работи в негова полза. Угаждаше ли на баща си, юздите на „Магнъс Индъстрис“ щяха да му бъдат връчени, когато принуденият от старост и немощ Антон Магнъс ги изтървеше. И тогава щеше да прави каквото си иска, без ни най-малко да се съобразява с желанието на баща си. Дълбоко в себе си — както и Антон преди него — Джак се интересуваше единствено от себе си.

Въпросното положение напълно устройваше Антон, който държеше корпорацията да продължи да бъде ръководена от семейството и преди всичко от човек, когото познаваше и чиито действия можеше да предвиди.

Това се оказа наистина интересна партия между един баща, чиито възможности непрекъснато се ограничаваха от времето, без обаче то да засегне неговия интелект и хитрост, и един умен син, убеден, че е необходимо просто да прояви търпение, докато му връчат ключовете на царството.

И въпреки възрастта си Антон Магнъс възнамеряваше да я спечели. Възхищаваше се на способностите на Джак и щеше да го използва максимално. Плановете му по отношение на него, а и на „Магнъс Индъстрис“ надхвърляха далеч в бъдещето собственото му оттегляне. Защото като изкусен шахматист, той заслужаваше да продължи да дърпа конците дори и тогава, когато вече няма да стои начело на корпорацията.

Джак, естествено, имаше други планове. И с нетърпение очакваше да се отърве от баща си, за да ги осъществи.

Но каквито и качества да притежаваше, Джак не можеше да стъпи и на малкия пръст на баща си.

А къде беше Джулия в този момент?

Вероятно мърсуваше някъде. Без съмнение беше пияна в компанията на някой Дон Жуан, а може би се тъпчеше с наркотици, падайки толкова ниско, колкото й стигаше смелостта.

Ала скоро щеше да се прибере.

Антон Магнъс реши тази нощ да я посети.

Върна се към спомените от първите години на брака си, когато всъщност загуби и малкото интерес, който изпитваше към жена си и когато безбройните му лесни завоевания над гладни и амбициозни млади жени започнаха да му омръзват. Именно тогава откри, че е запленен от малката Гречен. Тя бе възпитано, интелигентно и някак прекалено целомъдрено създание. И може би точно това го привлече у нея ведно със странната гледка, която представляваха малките й тънки крачета, изящните ръце и загадъчното й детско ухание.

Поблазни го мисълта да се люби с нея, но се отказа. В края на краищата тя бе негова плът и кръв. Беззащитно детенце…

И после, от една страна, за да потисне скрупулите, а от друга, за да се наслади на тялото й, една нощ отиде в стаята й, събуди я и я облада.

Тя му се отдаде покорно с изпълнени със страхопочитание очи, приемайки безмълвно предупреждението му никога никому да не казва за случилото се. Удоволствието, което изпита от плътта й, не беше нищо в сравнение с възторга от факта, че е нарушил тайнствения закон, забраняващ кръвосмешението.

По-късно Гречен стана неспокойна и той знаеше, че причината е случилото се между тях. Това обаче не го възпря. И когато Джулиет, несравнимо по-красива и по-жизнена от Гречен, навърши шест години, Антон Магнъс стори същото и с нея.

При Джулиет пикантното усещане за греха и опасността бе много по-силно, защото ведно със страхопочитанието и ужаса от нея се излъчваше и някаква лудост, която го възбуждаше още повече. С времето тази лудост се превърна в самоубийствена и разрушителна ярост. Дори тази вечер, където и да беше, тя несъмнено отново направляваше всяка нейна стъпка и й създаваше куп неприятности.

И причината за това, разбира се, беше пак Антон Магнъс.

Докато дъщерите му растяха — Гречен, все така уплашена и пасивна, а Джули — буйна и своенравна — той понякога се питаше дали един ден ще бъде наказан за стореното. Все пак кръвосмешението бе смъртен грях. Дори и толкова арогантен човек като Антон Магнъс не можеше да не се стресне при мисълта, че се е опълчил срещу повелите на природата и е причинил едно неописуемо зло.

Тази мисъл обаче само ласкаеше гордостта му.

Мина му през ум, че преди стотици години в много общества, дори и в християнското, кръвосмешението се е смятало за право на мъжа, защото той е бил пълновластен господар в дома си. Едва в по-ново време, в резултат на прекалена злоупотреба, запрещението е било утвърдено, определяйки кръвосмешението като най-отвратително престъпление. Антон Магнъс се смяташе за атавистична издънка на епохата, когато на един мъж му е било позволено да постъпва с домочадието си така, както пожелае, след като под покрива му са живеели толкова много жени.

По този начин Антон Магнъс си бе намерил оправдание. Смяташе се за по-различен от простосмъртните и затова не намираше за необходимо да се съобразява с техните закони. Наслаждаваше се на Гречен, а след това и на Джули, без да му мигне окото.

Най-обикновени женски, казваше си понякога. А нямаше да бъде така, ако бяха момчета. Нямаше да бъде така, ако някоя от тях беше Джак.

И с тази мисъл в главата стана, за да вземе душ, а след това да почете в леглото до връщането на Джули. С доволна въздишка Антон Магнъс угаси лампата над шахматната дъска. Пешките бяха точно там, където искаше да бъдат. Той ги беше поставил там и там щяха да си останат, докато реши да ги премести.

Беше господар на своя свят.