Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One More Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Рут Джийн Дейл. Дар на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0114-3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Бен я подхвана, точно преди да падне. Като полицай беше виждал хората да загиват, бе чувствал болка, бе ставал свидетел на болка, дори бе причинявал болка. Но никога не беше виждал подобно нещо.

Стоеше в средата на кухнята, държеше я в прегръдките си и не знаеше какво да прави. Собствената му нерешителност го смазваше. Ясно съзнаваше, че всяка секунда е ценна, но като че ли не му се искаше да я откара в болница. Хората влизаха там и никога не излизаха — или поне не живи.

Уплашено я притисна и се вгледа в нея. На фона на кестенявата й коса, лицето изглеждаше съвсем обезкървено. Тя беше в безсъзнание, може би в кома.

В този момент Джулиана изстена и клепачите й леко трепнаха; за момент Бен се взря в огромните й зеници, после тя отново се отпусна в ръцете му.

Превъзходството и надменността, които преди го дразнеха, бяха заличени от болката. Сега изглеждаше уязвима и безпомощна. Той не желаеше да се замесва. Не искаше да има нищо общо с нейния припадък.

Трябва да я предаде в ръцете на лекарите — нека те се погрижат за нея. Колебанието му идваше от убийствените спомени.

Мразеше болниците. Там хората умираха. Съпругата и синът му бяха починали там, докато той крачеше из чакалнята и опитваше да се спазари за живота им с несговорчивия Бог. Проклет да бъде, ако допусне да бъде въвлечен отново в подобно нещо от тази жена или от някой друг.

Сведе поглед към нея и гневът почти го задави. Защо, по дяволите, трябваше да се случи тук? Не искаше да поема отговорността за нея или за когото и да било. Не желаеше да се забърква в такива истории.

Тя изстена и опита да докосне ризата му. Допирът го отрезви. Ако не й осигури медицинска помощ, тя ще умре. Въпреки опасенията си, съзнаваше, че няма избор.

Грабна я и изтича бързо навън към колата си. Ще я закара в болницата и повече няма да се тревожи за нея. Нека друг поеме отговорността. Постави я на седалката и я прикрепи с колана. Джулиана изстена, но не повдигна клепачи. Слава богу, не искаше отново да види болката в очите й.

Ще успее ли да я откара жива до болницата? Сърцето му биеше до пръсване — животът й зависеше от него. Изпъшка болезнено. Хората, които зависеха някога от него, бяха мъртви.

Караше като луд през каньона и я окуражаваше, без дори да съзнава, че говори:

— Ти винаги си била силна. Вмъкна се в дома ми и обърна всичко с главата надолу. По дяволите, та аз съм само невинен зрител! Защо не оказа честта на онова влечуго Годард да ти спасява живота? — Чу се сподавен стон. Бен преглътна трудно. — Само ми помогни, Господи! Не искам да умре, преди да стигнем в болницата! — Той стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата му побеляха. — Дръж се, още малко остана! — Изведнъж Бен се изсмя. Жесток, суров звук се блъсна в малката кабина на колата. — Страданието оформя характера на човека! Изглежда, когато всичко свърши, ще бъдеш толкова силна, че… Само не умирай! Да не си помислила да умреш! Чуваш ли?

 

 

На прага на чакалнята застана дежурният лекар. Бен беше сам. Устата му беше пресъхнала, ледените му ръце трепереха.

— Доктор Линдеман? Аз съм Бен Уеър. Докарах госпожа Робинсън! — Тези няколко думи сякаш изцедиха силите му.

— О, да. За момент си помислих, че сте си тръгнали.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Бен облиза устни. Страхуваше се да попита как е тя. Трябваше да си тръгне още когато я предаде на лекарите, да отиде в някой бар и да си пийне чаша уиски за успокоение. Защо, по дяволите, беше останал да чака? Той се изкашля и се насили да каже:

— Как е Джулиана, докторе? Какво й е?

Младият лекар сви устни. Парира интереса му с въпрос.

— Дъщеря й още ли не е дошла?

Стомахът на Бен се сви. На челюстта му нервно заигра мускул.

— Помолих секретарката на Джулиана да потърси момичето и да го доведе.

— Добре. Колкото по-бързо пристигне…

Докторът вече се канеше да тръгне, но Бен протегна ръка и го стисна за рамото.

— По дяволите, докторе, искам да зная какво става!

Избликът на чувства сякаш изтръгна лекаря от мислите му. Изгледа Бен и каза бавно, сякаш обмисляше отговора си:

— Страхуваме се, че е възможно да страда от менингит. Правим изследвания и скоро ще знаем със сигурност.

— Но… — Бен беше поразен. — Менингит? Но това е много опасно.

— Да, състоянието на госпожа Робинсън е изключително сериозно.

— Кога ще мога да я видя? — Бен не знаеше защо зададе подобен въпрос. Той не искаше да я вижда. Защо изобщо бе останал да чака? Защо му трябваше да се забърква в тази история?

— Какви са отношенията ви с пациентката?

Острият поглед на лекаря сякаш го прикова към стената.

Какъв й беше наистина? Стар приятел? Колега? Противник? Нито един уважаващ себе си хирург не би допуснал дори далечен родственик в стаята на умиращ пациент.

— Годеница — излъга Бен. — Бяхме заедно, когато това се случи.

— Съжалявам! — Отношението на лекаря стана по-сърдечно. — Вижте, веднага щом дойде дъщеря й, пратете сестрата да ме повика. Дотогава някои от изследванията ще са готови и ще можете да ги чуете заедно.

Доктор Линдеман го потупа по рамото и бързо излезе от чакалнята. За момент Бен остана неподвижен с отпуснати рамене. После се обърна към прозореца, сви яростно юмруци и стисна зъби. Ненавиждаше спомените, но те го заляха като приливна вълна. Бе невъзможно да ги спре.

 

 

Както му разказаха после, някакъв мъж бил обрал банка. Опитал се да избяга с колата си, но полицията била по петите му. Той прекосил кръстовището на червен светофар и се врязал отстрани в преминаващия автомобил.

При последвалата експлозия загинали крадецът и дванайсетгодишното момче, пътувало в автомобила. Шофьорът на ударената кола също почина… но не веднага. Щеше да бъде твърде лесно, твърде безболезнено.

Мелани Уеър изпадна в кома. Бен, неин съпруг от четиринайсет години, бродеше из коридорите на болницата и чакаше… И чакаше. Родителите й също пристигнаха от Стоктън, но присъствието им с нищо не му помогна. Напротив, те обвиниха Бен за всичко. Той не разбираше в какво се състои вината му, освен, може би в това, че се беше оженил за дъщеря им.

Сломен, Бен погреба сина си и се върна в болницата да чака.

Разбираше, че състоянието на Мелани се влошава, защото всички бяха прекалено учтиви с него. Сестрите му отправяха състрадателни погледи, а лекарите окуражително го потупваха по рамото. Дните се нижеха бавно и не носеха нищо ново. Бен прекарваше по двайсет часа от денонощието в болницата.

Накрая неврологът го извика и му обясни, че е време да спре изкуственото поддържане на живота й.

— Не! — отскочи ужасен Бен. — Няма да позволя!

— Зная, че ви е трудно! Повярвайте, не бихме го направили, ако не бяхме сигурни, че мозъкът й вече не функционира. Като изключим системата, сърцето й може да работи минути, часове или дни. Електроенцефалограмата й обаче е права линия. Господин Уеър, на практика, жена ви вече е мъртва!

Бен мълчеше, втренчил празен поглед в лекаря, и се опитваше да осъзнае думите.

— Съпругата ви има донорска карта. Мисля, че бихме могли да използваме бъбреците й.

— Не! Не разрешавам да режете детето ми! — Майката на Мелани беше чула последното изречение на лекаря и се нахвърли върху Бен. Той отстъпи назад, но не успя да избегне ноктите й, които раздраха бузата му.

Бащата на Мелани дръпна ридаещата си съпруга. Ала нападението изтръгна Бен от вцепенението му и кръвта по лицето му сякаш го върна към действителността.

Даде съгласието си да спрат изкуственото дишане на Мелани; дори родителите й накрая възприеха факта, че дъщеря им е мъртва. Омразата, с която майка й впи поглед в гърба му, го следваше по коридора, докато излизаше от болницата… чак до близкия бар.

Беше пиян по двайсет и четири часа в денонощието. Изтрезня само за погребението на Мелани, напусна полицията в Сан Франциско, където работеше, и отново започна да пие…

 

 

— Господин Уеър? Господин Уеър, къде е майка ми?

Бен отвори очи и се взря в изплашеното лице на Пейдж Робинсън. Намръщи се и премигна; за момент си помисли, че му се привижда.

С огромните си бадемови очи и кестенявата къдрава коса, която обрамчваше овалното му личице, момичето бе копие на майка си на същата възраст. Годините, през които Бен познаваше Джулиана твърде добре. Пейдж стисна устни, но не успя да скрие треперенето им.

— Ти трябва да си дъщерята на Джулиана? — Гласът му бе по-дрезгав от обикновено. — Чувал съм за теб, Пейдж.

Момичето се намръщи и извърна поглед към жената, която го придружаваше. Бен познаваше Стела Дейвис отдавна. Бе близка със сестра му, а също така секретарка и приятелка на Джулиана.

Стела прегърна Пейдж през раменете.

— Майка ти се познава с Бен отдавна — каза нежно.

Пейдж кимна, после промълви с неестествен глас:

— Искам да видя майка си! Не разбирам какво се е случило. Тази сутрин се чувстваше добре. Тя дори от настинка не е боледувала! Как е възможно да се озове… тук? — Момичето безпомощно отпусна ръце.

Като гледаше дъщерята на Джулиана, Бен си спомни за своето дете, починало преди три години. Ужасът, който бе преживял тогава, като че ли се отразяваше сега по лицето на Пейдж. Искаше му се да я успокои, но не знаеше как. Опита се да говори спокойно.

— Лекарите в момента правят изследвания. Скоро ще ни кажат резултатите.

— На нас? След като аз съм тук, не е нужно и вие да оставате, господин Уеър! Благодарна съм за всичко, което сте направили, но тук вече не сте необходим!

„Не е нужно да оставате“? Може би тя мислеше, че за него седенето в болницата е приятно занимание? Обиденият му поглед се блъсна в нея и добре премислената й реч ненадейно секна. Тя пое дълбоко въздух и отстъпи.

Внезапната поява на лекар в зелено хирургическо облекло разреди напрегнатата атмосфера.

— Аз съм Пейдж Робинсън. Как е майка ми? Можете ли да ми кажете какво й е?

— Сега вече мога, млада госпожице. — Лекарят ги покани да седнат и всички покорно се подчиниха. — Казвам се доктор Кроу и съм неврохирург. Направихме на майка ви множество изследвания. — Той успокояващо потупа ръката на Пейдж.

— Сериозно ли е? — Устните на момичето бяха побелели.

— Не е много окуражаващо. Ангиографията и изследването със скенер показват, че майка ви е получила мозъчен кръвоизлив, причинен от аневризъм. Това е…

— Господи! — възкликна Стела и всички се обърнаха към нея. Изглеждаше ужасена, но бързо се овладя. — Извинявайте! Моля, продължете!

— Аневризмът е изтъняване на стената на артерия. Кръвоносният съд се раздува, може да се разкъса внезапно и да предизвика кръвоизлив, както се е случило при майка ви. Когато разкъсването не е голямо, се получава, както ние го наричаме, „предупредително кървене“. Чрез операция бихме могли да достигнем артерията и да спрем кръвоизлива.

— И после тя ще бъде добре! — По лицето на Пейдж се изписа облекчение.

— Надяваме се. Правим всичко, което е по силите ни. Но тя все още не е вън от опасност. Все пак имаме основания за надежда. Ще оперираме веднага. Докато я подготвят, бихте могли да я видите за малко.

Пейдж и Стела скочиха веднага и се отправиха към отделението. Бен понечи да ги последва, но доктор Кроу го спря.

— Вие сте неин годеник, нали?

Колебанието на Бен трая само миг.

— Да! — потвърди смело лъжата.

— Не исках да говоря пред момичето… Но вие трябва да знаете истината. Джулиана може да не преживее операцията.

Джулиана. Лекарят говореше така, сякаш му беше приятелка от детинство. И в известен смисъл, той наистина я познаваше по-добре от всеки друг.

Докторът търпеливо изчака да премине първоначалния шок на Бен и продължи:

— Реакцията й на болка е много слаба. Зениците й са разширени, вратът й е схванат, рефлексите й са почти нулеви. Направихме пункция в гръбначния мозък и открихме кръв. Мозъчната ангиография потвърди диагнозата. Господин Уеър, добре ли сте?

Бен не беше добре. Опустошителното чувство, че това вече му се е случвало, сякаш го погълна.

Студена пот изби на челото му. Имаше нужда да пийне нещо. Успя да събере последните си сили и да изрече:

— Тя трябва да оживее, докторе!

— Ще направим всичко възможно, но положението й е изключително сериозно. Ако има и други роднини, трябва незабавно да ги уведомите. Можете да се обадите от моя кабинет.

— Да, ще се посъветвам с Пейдж.

— Ако искате да видите годеницата си преди операцията, елате с мен. — Докторът окуражително потупа Бен по рамото със същата професионална загриженост, проявена преди малко към Пейдж.

Лекарят го поведе по блестящите коридори и всяка стъпка връщаше Бен към ужасните спомени, които в продължение на три години се бе старал да забрави. Нямаше работа тук. А той не само бе останал, но и бе излъгал, че е неин годеник.

От стаята рязко избутаха количка и той видя Джулиана, странно изолирана от света сред санитарите, пластмасовите тръбички на системите, стерилните чаршафи, които я обвиваха цялата. Бен едва успя да зърне бялото й като платно лице. Санитарите бутаха количката така, сякаш животът им зависеше от това. Или може би животът на Джулиана?

Стоеше безпомощен в коридора, когато Пейдж се появи на вратата. Тя го погледна сърдито и каза с треперещ глас:

— Вие сте виновен за всичко! — Сухите й, изгарящи очи се впиха в него. — Щастлив ли сте от постигнатото?

Почувства се така, сякаш го бяха изритали в корема. Гледаше я безизразно и очакваше целият й гняв и уплаха да се стоварят върху му.

— Майка ми се притесняваше от срещата си с вас. Трябва да сте наистина ужасен човек, за да й причините подобно нещо!

— Престани, Пейдж! — Стела се появи на прага зад момичето. — Грешиш! Майка ти беше… е професионалист. Едва ли би припаднала заради обикновен делови разговор.

— Ти грешиш, Стела! — Ръцете на Пейдж се свиха в юмруци. Пристъпи към Бен и го изгледа предизвикателно. — Защо не казвате нищо? Вие сте виновен, нали?

Бен нямаше сили да спори; може би тя имаше право.

Сигурно сега беше виновен повече, отколкото за нещастието, сполетяло жена му. Все пак Джулиана припадна в негово присъствие. Може би е пропуснал нещо, което е трябвало да направи. Или пък е действал съвсем погрешно.

Бяха привлекли любопитните погледи на персонала. Сякаш по даден знак двамата се обърнаха и поеха към чакалнята. Докато вървяха по безкрайните коридори, Бен чу собствения си глас:

— Може би наистина съм виновен?

— Глупости! — възрази решително Стела. — Един разговор не може да предизвика нито аневризъм, нито мозъчен кръвоизлив.

— Тогава каква е причината? — попита Пейдж.

Влязоха в чакалнята и Стела се обърна към намръщеното момиче.

— Аневризмът не се появява случайно. Най-вероятно е вроден.

— Майка ми беше съвсем здрава. Никога през живота си не е боледувала. Нещо или някой й е причинил това! А ти кога стана толкова компетентна?

Пейдж не дочака отговор. Обърна се и със скована походка се отправи към прозореца. Стела понечи да тръгне след нея, но Бен я хвана за ръката.

— Остави я за малко сама! — каза, успял да се овладее. — Стела, хирургът каза, че трябва да извикаме и другите й роднини.

— О, господи! — Лицето й се сгърчи и сълзи потекоха от очите й. — Не искаш да кажеш, че…

— Положението й е много сериозно. Това е всичко, което знам.

— Бен, не обръщай внимание на Пейдж! Ти не си виновен за нищо!

— Благодаря! Надявам се да си права!

Пейдж се обърна и извика предизвикателно:

— Ще се обадя на татко! — Говореше така, сякаш очакваше някой да й възрази. — Той би искал да бъде тук!

Разбира се. Питър вероятно гори от желание да бди до леглото на жената, която не само се беше развела с него, но и му беше отказала помощ само преди няколко часа, помисли Бен.

Пит обаче показа завидно самообладание. Той пристигна точно когато доктор Кроу излезе от операционната.

— Дотук добре — рече бодро лекарят, въпреки че хирургическата му шапка беше подгизнала и лицето му лъщеше от пот. — Ще я преместят в интензивното отделение и тогава ще може да я видите за минута. — Той огледа групата. — Или поне някои от вас.

Пит зададе въпроса, който Бен не бе в състояние да постави:

— Какви са шансовете й, докторе?

— Ще бъда откровен с вас. Обширните кръвоизливи са фатални в половината от случаите. От тях двайсет процента умират, преди да постъпят в болницата, а останалите трийсет процента — след няколко седмици.

— Но… Това е ужасно! — Пейдж уплашено местеше поглед от доктора към баща си.

— Съгласен съм с вас, млада госпожице — отвърна мрачно лекарят. — А дори от тези пациенти, които оживяват, по-малко от половината са без сериозни неврологични проблеми. Последствията варират от пълна инвалидност до цялостно възстановяване за неколцина щастливци. Но обикновено се наблюдават поне частични нарушения на мозъчните функции, включително и дисфазия.

— Дис-какво? Та аз дори не зная какво означава това — отчаяно рече Пейдж.

— Загуба на говора. — Докато говореше, лекарят нежно хвана ръцете на момичето. — Дисфазията е нарушение на говорната функция, вследствие увреждане на мозъка. Могат да бъдат засегнати също способностите за възприятие, четене, писане, математическите възможности на даден човек, паметта.

— О, господи! — Гласът на Пейдж наподобяваше шепот.

Лекарят побърза да продължи:

— Много от пациентите постигат приемлива степен на възстановяване…

— Приемлива степен! — Пейдж погледна баща си в ням ужас.

— Хей, не се отчайвай, миличко! Докторът говори за хората, а не за майка ти! Всичко това няма да сполети Джулиана. Обещавам ти!

Пит говореше с абсолютна убеденост. Бен почувства как се ободри и видя, че и Пейдж изглежда по-спокойна.

— Това се казва силен дух! — Хирургът пристъпи към вратата. — Ако няма други въпроси…

— Аз искам да попитам нещо. — Всички изненадано погледнаха Стела, която до този момент не бе промълвила нито дума. — Каква е причината? Възможно ли всичко това да се е случило, защото Джулиана се е разстроила или развълнувала?

— Всички обикновено искат да разберат причината. Не съм в състояние да ви дам категоричен отговор. Кръвоизливите могат да настъпят по всяко време, без предупреждение. В случая почти сигурно се касае за вродено заболяване. Това означава, че не е вследствие на притеснение, стрес или нещо подобно. Болестта е била в мозъка на Джулиана, подобно на бомба със закъснител. Днес тя е експлодирала. Само Господ знае защо!

— Значи — ясно произнесе Стела, — Бен може би е спасил живота й?

Доктор Кроу сви рамене и погледна Бен.

— Да, по всяка вероятност. Човек никога не знае. Понякога кръвоизливът настъпва, когато болният е сам. Тогава той лежи с часове и после е късно да му се помогне. Фактът, че е имало кой да я докара веднага в болницата, безспорно е голям късмет за нея.

Пейдж се обърна към Бен и от очите й бликнаха сълзи.

— Извинете ме! — едва доловимо прошепна момичето.

Протегна ръка. Бен се поколеба за миг, после я пое и я задържа. Гърлото му се сви и той преглътна с усилие.

 

 

Бен и Пит седяха в барчето на болницата. Пиеха кафе и чакаха да ги повикат при Джулиана. Пейдж не пожела да напусне чакалнята и Стела й занесе сандвичи.

Пит направи гримаса на отвращение.

— Тази отвратителна течност има вкус на киселина!

Бен не го чуваше. Изливаше кафето в устата си, без да усеща вкуса му, с желанието да изпие нещо по-силно.

— Ти наистина ли мислиш, че Джулиана ще оживее?

— Разбира се! Но за теб не съм сигурен.

— За мен? — Бен се облегна на стола си.

— Блед си като мъртвец! А дори не харесваше Джулиана, докато тя беше здрава.

Когато Пит и Джулиана започнаха своята връзка в гимназията, Бен им се подиграваше открито. За малко да развали приятелството си с Пит, но щом видя, че отношенията му с Джулиана са сериозни, насмешливите му подмятания престанаха.

— Когато я докарах в болницата, единствената ми мисъл беше да я оставя и да си отида. Но ако си тръгна сега… Все едно да изляза от киното по средата на филма! Може да не ти харесва сценарият, но си платил и искаш да разбереш как ще свърши. А ти защо си тук? След всичко, което ми наговори за нея по телефона?

— Бях вбесен. — Пит видимо се смути — Дойдох заради Пейдж.

— Тя е добро момиче. Силна е.

— Благодаря — ухили се Пит. — Ти какво реши? Ще продадеш ли земята си на Годард?

— В никакъв случай — присви очи Бен.

— Не те разбирам. Никога не си горял от желание да бъдеш фермер. Изпускаш големи пари.

Как да му обясни?

— Не ми трябват пари, Пит! Нямам нужда от много пари. Искам само да имам достатъчно, за да продължа да се грижа за фермата.

— Но защо, приятелю? Защо е толкова важно за теб?

Бен се взря в простичкото, честно лице на своя най-стар приятел. През последните двайсет години почти не бяха се срещали, но въпреки това помежду им съществуваше близост.

— За мен е въпрос на чест — отвърна Бен. — Иска ми най-после да направя нещо както трябва.

„Затова и все още съм в болницата — чакам всичко да си дойде на мястото. Ако тя е добре, и аз ще бъда добре!“ Изплаши се от мислите си, допи набързо кафето и стана. Умът и тялото му реагираха бавно.

Беше изморен, страшно изморен. Претоварени с работа дни предшестваха скарването с Джулиана и нейния припадък. След това постоянно беше под напрежение и сега се чувстваше изцеден. Истината беше, че не й е задължен. Тя не означаваше нищо за него. Би могъл да си отиде вкъщи… Веднага щом се увери, че е жива и ще се възстанови.

Няколко минути по-късно лекарят въведе Бен, Пит и Пейдж в интензивното отделение. Мониторите около Джулиана писукаха и примигваха. Тя лежеше с бинтована глава, към носа и устата й бяха прикрепени тръбички. Изглеждаше невероятно крехка и нежна. Полупрозрачната кожа на лицето я превръщаше в подобие на восъчна статуя. Бен дори не допускаше възможността тя да е в съзнание. Той изостана, а Пейдж внимателно пристъпи към леглото и прошепна:

— Мамо? Аз съм, Пейдж!

Бен изумено видя как клепачите на Джулиана трепнаха и бавно се повдигнаха. Слаба усмивка се появи на побелелите й устни.

— Здравей, мила. — Гласът й постепенно изтъня. — Можеш ли… да ми дадеш… една цигара? Те са там… в долното ляво… чекмедже.

Очите й унесено се притвориха. Пейдж ужасена вдигна глава. Баща й я прегърна през раменете и погледът му срещна очите на Бен.

Измъчваха ги едни и същи опасения, но те се бояха да ги изрекат на глас: Какво ще стане с нея? Ще оживее ли? И ако оживее, ще се възстанови ли напълно?