Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (11)

Единадесета глава

На следващата сутрин, когато Пит пристигна да отвори пицарията, Джулиана вече чакаше отпред.

— Какво се е случило? — изумено я изгледа той.

— Нищо. Да влезем. Искам да поговорим.

Отключи вратата и я поведе към канцеларията.

— Не съм сигурен, че ще ми хареса, но кажи какво има? — каза мрачно.

— Пит, нуждая се от помощта ти. — Облиза изсъхналите си устни. — Искам да купиш няколко декара от земята на Бен. Аз ще уредя всичко и ще подсигуря парите. Нужен ми е само подписът ти. Имам ти доверие и не искам да се намесва друг.

— Какво, по дяволите, си намислила?

— Нищо лошо. — Стисна зъби. Изморила се беше да доказва постоянно себе си. — Бен отчаяно се нуждае от средства. Не желае да приеме заем от мен, а не иска и да продава на Кари Годард.

— Комисионата ти, в такъв случай, буквално излита през прозореца.

— Запази остроумието си за някой, който ще го оцени. — Отношението му я дразнеше, но се овладя, защото имаше нужда от него. — Моето име трябва да остане в тайна. На преден план ще бъдеш ти.

— Мислех, че работиш за Кари Годард — сви устни той. — Цялата работа нещо не ми харесва.

— Ако това ще те успокои, давам ти думата си. Опитвам се да помогна на Бен, а не да го погубя.

— Както помогна на мен? Винаги знаеш какво е най-добро за другите.

Думите му я нараниха. Тя го изгледа враждебно.

— Ти наистина имаш лошо мнение за мен.

Пит издържа погледа й.

— Опитът е най-добрия учител. Може увлечението ти по Бен да е отлетяло и това да е странен начин за отмъщение.

Джулиана стисна зъби. Бен й вярваше. Защо Пит не можеше?

— Виж — каза тя рязко, — нямам намерение да те уговарям. Трябва да го приемеш на доверие.

Известно време той сякаш размишляваше. Тя чакаше външно спокойна, но с опънати нерви. Накрая Пит кимна.

— Добре — каза нещастно.

Сковаността й се стопи и тя повдигна рамене.

— Няма да съжаляваш.

— Аз вече съжалявам, но не съм изненадан. — В гласа му прозвучаха нотки на разочарование.

— Какво искаш да кажеш?

Изгледа я укорително.

— Никой не може да получи даром десет хиляди долара, без да очаква атака. Когато ми даде чека, си мислила, че по някакъв начин ще трябва да ти се разплатя. Не греша, нали?

Джулиана понечи да се защити, но се отказа. Все едно, Пит нямаше да й повярва.

 

 

В средата на юли, десет дена преди бала на посредниците, нахлуха отмъстителни пустинни ветрове.

Температурите се покачиха до четирийсет и пет градуса. Растителността започна да съхне и да загива.

Джулиана се молеше да се случи чудо. В противен случай Пит, по нейна команда, щеше да предложи на Бен да купи около трийсет декара от земята му. Ако реколтата се запазеше, тя нямаше да предприеме този ход.

Бен работеше във фермата като луд, борейки се с напоителната система. Поради продължителната суша тръбите работеха непрекъснато. От вътрешната им страна се образуваха гъбички, подобно на холестерола в артериите.

Десет пръскачки напояваха всяко дърво. Разпръсквателният механизъм на всяка глава трябваше да се почиства ръчно. Или да се замени с нова. Но всяка глава струваше по половин долар, а Бен не разполагаше с хиляди долари, колкото щеше да струва подмяната.

Затова работеше непрекъснато. Сметката за вода нарасна много. Опал предвиждаше, че само за месец юли трябва да плати около хиляда и шестстотин долара.

На петия ден от горещините Бен получи третото предложение.

— Това е невероятно — каза той на Джулиана по време на вечеря. — Като продам няколко декара, ще имам възможност да спася търговията с плодовете.

Джулиана сведе поглед към чинията и набоде парче авокадо.

— Ще приемеш ли предложението?

— Казах им, че ще помисля, но най-вероятно…

Прекъсна ги почукване на вратата. На прага стоеше Опал. Джулиана се усмихна и стана да я посрещне. Бен я погледна и разбра, че вече е свикнала с присъствието на съседката. Вече не носеше перуката — къси кестеняви къдрици обрамчваха лицето й.

Опал, разбира се, знаеше, че Джулиана живее с Бен. Той се чудеше каква ще бъде реакцията на Джулиана, когато всички научат тайната.

— Седни, Опал. Сега ще ти донеса чаша чай — покани я Джулиана.

— Благодаря! — Белокосата жена седна и кръстоса крака. — Дойдох да ти благодаря.

— Няма защо. — Джулиана сложи лед в чая.

— Не, не за чая, а задето помогна на Родни и Хелън — усмихна се Опал.

— О, това ли? — Джулиана смутено седна на масата. — Те са добри хора. Не беше много трудно.

— Не било трудно! — разгорещи се Опал. — Те са ми приятели и все пак трябва да призная, че Родни е един от най-своенравните старци, които познавам.

Бен гледаше двете жени. Успехът на Джулиана беше новост за него.

— Как го направи? — попита той.

— Нищо особено. Щом разбрах какъв е проблемът, не беше трудно да го разреша. Осигурих им така наречената отложена продажба. При нея стойността на къщата се превръща в месечен доход с отсрочено възстановяване на сумата. Така те ще продължават да живеят в собствения си дом с парите, които ще получават всеки месец. Задължават се да възстановят платената сума, когато продадат къщата.

— Затова дойдох да ти благодаря. Ти си достойна дъщеря на най-добрия човек, когото съм познавала. Той би се гордял с теб.

— Аз… аз също се гордеех с него!

Беше истина. Отначало не искаше да бъде сравнявана с баща си, защото целта й бяха парите. Но сега — какво от това, че не спечели, като помогна на Бъртънови. Решаването на проблема бе истинско предизвикателство. Чувстваше се готова тя да им плати.

 

 

Горещините сякаш нямаха край. Тревата и цветята изсъхнаха. Дърветата и храстите клюмнаха от високата температура и липсата на влага. Койоти и змии плъзнаха, за да търсят вода. Бен беше сериозно обезпокоен, макар и не от воя на койотите.

Най-грозният звук, който беше чувал някога — туп… туп… туп… — плодовете капеха от дърветата.

Джулиана, притихнала, чакаше окончателното решение на Бен за съдбата на имението. Всичко щеше да бъде по-лесно, ако той преглътнеше своята гордост и приемеше заем от нея.

Междувременно животът си течеше. Смяташе след завръщането на Пейдж — на другия ден след бала — да се прибере вкъщи.

— Е, когато нещо тръгне зле, очаквай да стане още по-лошо — намръщи се Бен.

— Не е честно! — каза тя кротко. — Когато се преместих при теб, двамата се договорихме.

— Зная каква беше уговорката — обърна се рязко и тръгна към вратата.

— Бен? — Той спря, но остана с гръб към нея, стиснал дръжката. — Утре трябва да пътувам за Лос Анджелис — насили се да говори тя. — Дотогава ще съм си пренесла нещата. Оттам се прибирам направо вкъщи.

Помоли ме да остана, мислеше в същото време.

Стегнатите мускули под бялата му памучна фланелка бавно се отпуснаха.

— Както искаш — каза и нехайно отвори вратата.

— Ще дойдеш ли с мен на бала? — Думите й прозвучаха като оправдание, като молба.

Той сви рамене.

— Разбира се. Билетите струват пари. Не бих искал да ги хвърлиш на вятъра — каза и излезе.

Тази нощ Бен събуди у нея тъй трескава и болезнена страст, която сякаш никога нямаше да бъде удовлетворена. Когато по-късно той заспа, Джулиана остана да лежи будна в тъмното. Даваше си сметка, че дори да се върне в къщата си, за нея нищо няма да бъде както преди.

Когато заминаваше, Бен не си направи труда да я изпрати. Натрапник също не се виждаше наоколо. Тя унило потегли през каньона. Нагоре по терасите зърна Бен сред дърветата и му махна. Той вдигна ръка. Приличаше на бронзова митична статуя.

 

 

Дните й минаваха в безуспешни опити да се съсредоточи върху сделките. Стана време да се връща в Съмърхил, когато разбра, че няма сила да работи.

Не искаше да напуска Бен. Не искаше да се връща в къщата си. Седмиците, прекарани с него, бяха най-щастливите и радостни дни в нейния живот. Искаше да се върне при него.

 

 

Вятърът духаше от пустините на запад с голяма скорост. Температурите превишаваха четирийсет и пет градуса. Размекнатото слънце пламтеше в безоблачното небе.

Бен приклекна на дебелия килим от листа под дърветата. В сянката на клоните им преместваше черните глави на пръскачките.

Внимателно разгледа тръбата. Няколко от гнездата липсваха. На тяхно място забеляза дупчици. Следи от зъби на койот. Зверовете също бяха жадни.

По дяволите! Хвърли тръбата и стана. Живееше сред авокадовите дръвчета, откакто Джулиана беше заминала. Време беше да се върне в къщата и да се потопи в пустотата й.

Когато наближи обора, Натрапник се стрелна по пътя напред. Бен се усмихна на животното. Поне то му беше останало.

Щеше ли Джулиана да бъде доволна, ако той продаде това място? Мисълта дойде неканена и Бен спря, за да я обмисли. Внезапно тъмна сянка излетя от горичката и се втурна към мястото, където стоеше котката.

— Койот! — извика Бен и се втурна напред.

Чуло предупредителният му вик, котето се изправи. Козината му настръхна. Прекалено късно забеляза звяра. Без да се бави, койотът счупи врата на бедното животно, захапа го и побягна.

Напрягайки мускули, Бен се спусна след звяра, който скоро се скри в сенките на дърветата. Гледаше безпомощно как се отдалечава. Животинчето се подмяташе безжизнено в челюстите му.

Скоро Бен остана без дъх. Знаеше, че вече е прекалено късно — котето бе мъртво. Сърцето му блъскаше като лудо. Взираше се към мястото, където беше изчезнал койотът с плячката си.

Натрапник бе минало. Бен изви глава назад. Чудовищен вик се изтръгна от гърлото му. Отново се беше провалил.

Всичко, до което се докосна, се превръща в…

С крайчеца на окото си забеляза мерцедеса. Джулиана се връщаше. Без да мисли, Бен полетя надолу през насипа. Краката му се спъваха и пързаляха, но той тичаше право към нея.

 

 

Бен изскочи на пътя направо пред колата. Сърцето й замря. В разрошената му коса бяха полепнали листа. Разкъсаната му фланелка беше изцапана, ръцете — кални. Лицето му изглеждаше свирепо.

Джулиана отвори вратата и изскочи навън.

Бен се втурна към нея. Тежкото дишане разпъваше масивният му гръден кош.

Тя чакаше разтреперана. Бен я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Обичам те! — каза с пресипнал глас. — Не ме напускай никога вече!

Горещите му устни намериха нейните. Езикът му грубо се плъзна навътре. Силата на неговата страст я изгори.

Накрая Бен вдигна глава. Обхвана лицето й и впери поглед в очите й. Перуката й се изхлузи и падна. Той вдигна ръка и погали късата кестенява коса.

— Ти се върна! Имам нужда от теб, Джулиана. Обичам те! Омъжи се за мен!

Ръцете й бяха на кръста му под фланелката. Конвулсивно се вкопчиха в тялото му. Неописуемото щастие я разтърси толкова силно, че не повярва на ушите си.

— К-какво каза?

— Много добре ме чу! Кажи „да“, Джули! Не се замисляй. Не анализирай как ще се отрази това на работата ти. Просто кажи „да“!

— Да!

— Наистина ли? — Гласът му звучеше несигурен, изпълнен с надежда.

— Да. Обичам те! — Повдигна се на пръсти и целуна брадичката му. Не помнеше някога да е била по-щастлива. Ръцете й обвиха врата му. — Ще се омъжа за теб, Бен!

Сега всичко ще бъде наред. Когато се оженят, Бен би могъл да вземе парите, които са му нужни, и да задържи земята си. Ще живеят влюбени, щастливи и богати.

Утре вечер, след бала, тя ще му разкаже всичко.

 

 

Бен и Джулиана вървяха по насипаната с чакъл алея към залата, в която се провеждаше годишният бал. Беше го хванала под ръка, но цялата трепереше.

— Чувствам се неловко без перука — прошепна тя, когато пресичаха обляното в светлини фоайе. — Сигурен ли си, че изглеждам добре?

Дали изглежда добре? Бен й се усмихна. Изпитваше такава любов и гордост, че чак се изплаши. Беше усукала сребърна нишка през късата си кестенява коса. Изглеждаше великолепно в сивата рокля, която бяха купили заедно в онзи съдбоносен ден! Придърпваше нервно огърлицата от перли. Беше толкова изискана, че си заслужаваше усилията да се намъкне в смокинг.

— По дяволите, не! — каза той. — Ти не изглеждаш добре. Прекрасна си! — Наведе се и я целуна по устните.

Джулиана се отдръпна изчервена.

— Какво ще си помислят хората?

— Че съм луд по теб. Някои ще решат, че има нещо между нас. По-умните обаче ще предположат, че сме сгодени. — Бен се усмихна и й намигна.

 

 

— Джулиана, изглеждаш великолепно!

Обърна се да приеме поздравленията на сивокоса, отрупана с бижута жена. Наведе се и целуна въздуха над раменете й. Така щеше да бъде през цялата вечер. Ще се усмихва, ще прегръща, целува и потупва постоянно, докато се разхожда.

Изведнъж усмивката й угасна — Барбара Снел пресичаше залата. Придружаваше я Кари Годард. Джулиана се вкопчи в ръката на Бен.

Разбира се, че Барбара ще бъде тук. Очакваше, вероятно, да получи много поздравления тази вечер. Само че защо трябваше да я придружава Годард?

Барбара я забеляза. Погледите им се срещнаха. След дълго колебание тя се усмихна и махна с ръка. Каза нещо на Кари, който също погледна към Джулиана и кимна.

— Госпожа Джулиана Робинсън? Госпожа Джулиана Робинсън? — разнесе се гласът на сервитьора.

— Да?

— Търсят ви по телефона — посочи към изхода.

Тя се извини и тръгна натам. Кой ли се обаждаше?

Беше Пит.

— Радвам се да те чуя! — възкликна той.

Джулиана почувства, че я сковава страх.

— Какво се е случило?

— Барбара задава въпроси.

— Би ли говорил по-конкретно, Пит? — Едва овладя нетърпението си тя.

Последва пауза. После той каза хапливо:

— Добре. Госпожа Снел има братовчед в Дружеството за контрол на недвижимите имоти. Слушай, дойде да обядва при мен днес и аз, естествено, спрях до нейната маса. Когато правех сметката, тя ме попита със сладникав глас дали имам намерение да купя част от земята на Бен Уеър.

— О-о, не!

— О-о, да! Попитах я откъде знае, но тя учтиво ми отговори, че не е моя работа. След това разбрах, че има братовчед в Дружеството.

Джулиана простена. Затвори телефона и спря за миг да размисли. Реши, че ще бъде най-добре да не разговаря с Барбара тази вечер. Утре Бен ще узнае всичко и тя няма от какво да се страхува.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Няколко минути по-късно се натъкна на Барбара в тоалетната.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също.

— Да не губим време в празни любезности. Знаеш ли какво е решението на Бен? Клиентът ми е нетърпелив.

— Кари? Името на твоя клиент е Кари Годард — говореше по-рязко, отколкото й се искаше, и опита да смекчи тона. — Разреши ми да ти дам един съвет относно Бен. Не се опитвай да оказваш натиск върху него.

— Нямаше да бързам, ако не се страхувах, че друго предложение ще осуети сделката.

— Земята е на Бен, а не моя. Ако искаш, говори с него тази вечер.

Вратата се отвори и група смеещи се жени се изсипа вътре. В настъпилата суматоха Джулиана успя да избяга.

Физически — да, но не и мислено. Преследваше я враждебността на Барбара. Щом се беше добрала до името на Пит, явно се досещаше за останалото. Нямаше значение, че не може да го докаже. Несигурното финансово състояние на Пит не беше тайна за никого.

Тя не може да докаже нищо, рече си. Ако подхвърли нещо на Бен, ще отричам.

— Ще танцуваме ли?

Гласът на Бен я накара да подскочи. Признателно се отпусна в силните му ръце. Ще му разкаже всичко веднага щом се приберат.

— Мислех си за… нашето малко годежно тържество. Само за нас двамата, когато се измъкнем оттук.

Той я притисна към себе си.

— Не съвсем малко тържество — каза с такъв неясен глас, че тръпки полазиха по гърба й.

Танцуваше в такт с музиката, но мислите я преследваха. Беше допуснала грешка, опитвайки се да го манипулира с парите си, макар да го бе направила за негово добро. Освен това сега, когато ще се женят, той няма да е толкова упорит.

Музиката спря и те се насочиха към бюфета, хванати за ръце. Бен се наведе, за да може тя да го чуе през шума от разговорите.

— Трябва ли да останем за наградите?

— Не виждам защо. Не очаквам да получа нищо — каза тя сухо.

Той се усмихна обещаващо и тръгна към вратата, но тя го дръпна назад.

— Не си ли тръгвате много рано? — Гласът на Барбара извести за пристигането й. Кари, който я придружаваше, кимна за поздрав.

— Имаме други планове — каза Бен. — Отиваме на друго тържество.

— Колко жалко. — Барбара се облегна на ръката на спътника си. — Бен, преди да си тръгнете, бих искала да ми кажеш дали приемаш предложението, което ти направих.

Бен местеше поглед от Барбара към Кари и обратно.

Той знае. Току-що разбра всичко. Господ да ми е на помощ, помисли Джулиана.

Сякаш маска се спусна върху лицето на Бен, който допреди малко се усмихваше. Без да обръща внимание на Барбара, той се обърна към Кари.

— Отговорът е не, Годард! За теб винаги ще бъде такъв.

— Аз не представям Кари Годард. Моят клиент е… — прошепна Барбара. Лицето й се сгърчи от гняв. — Тя му е казала.

— Не те разбирам. Като ви видях тук двамата, се досетих. Джулиана не ми е казвала нищо. Тя дори не знае за това — измърмори Бен.

— Така ли? — Злобните думи на жената обърнаха още няколко чифта очи към Джулиана.

— Аз… — заекна тя.

Барбара пристъпи към нея.

— Кажи му за срещата ни в ресторанта и какво разбра там.

Джулиана имаше чувството, че най-отвратителният й кошмар се е превърнал в действителност. Искаше просто да се обърне и да избяга, но стоеше като закована. Отвори уста, но не успя да проговори.

— Обясни участието на бившия си съпруг в предложението да се закупят само няколко декара от земята.

— Сега вече съм сигурен, че грешиш. Пит няма толкова пари — сви устни Бен.

— Да — съгласи се Барбара, — но тя има.

Хората започнаха да се обръщат към тях, но за пръв път през живота си Джулиана не се интересуваше от тяхното мнение. Вълнуваше я единствено мнението на Бенджамин Уеър.

Той я гледаше болезнено объркан.

Първата й мисъл беше да отрече всичко. Затвори очи и пое дълбоко въздух. Не знаеше как да постъпи.

Ако отрече всичко, какво може да докаже Барбара? Бен щеше да я защити. Тя го обича и той също я обича. Това е достатъчно.

Само че не е. Джулиана очакваше честност от него и той заслужаваше честност от нейна страна. Можеше да признае, че е знаела за плановете на двамата, но как да обясни участието на Пит? Кой би повярвал, че просто е искала да си хвърли парите на вятъра? А дори да повярва, щеше ли да й прости? Какво щеше да стане, ако сега излъже, а след сватбата му разкаже всичко?

Отвори очи и го погледна. За първи път видя отворената отново рана, която го бе измъчвала преди.

Преди да го обикне, преди да се любят, преди да й предложи женитба, преди тя да приеме…

Гласът й прозвуча по-скоро като ридание:

— Съжалявам. Всичко е вярно. Направих го, защото те обичам!