Ребека Уинтърс
Белязана да обича (7)

Седма глава

Ник отвори циповете на прозорците върху покривалото и в кабината нахлу свеж въздух.

— Искам да ми обясниш — рече той и прекъсна напрегнатата тишина — какво правеше у дома в деня, когато ви заварих с Бранко?

За миг гласът му стана студен и далечен и тя леко потрепери.

— Мислех, че ще присъствам на цигански празник. Той спомена нещо за Деня на Свети Георги и ме покани в три часа. Обикновено се старая да посещавам традиционните празници на учениците си. Така научавам повече за тях и успявам да ги разбера по-добре.

Ник тихо изруга.

— Денят на Свети Георги се празнува на шести май. Синът ми няма никакви скрупули, когато си е наумил, че трябва да постигне нещо!

— Имаш право. — Тя отново си спомни предупреждението на Джей, когато я изпращаше в неделя. — Озовах се у вас, нетърпелива да се запозная с родителите му. Смятах, че е пристигнал заедно с тях от Югославия и може би те изобщо не говорят английски език. Исках да ги предразположа с няколкото цигански думи, които зная, и да похваля прекрасния им син. И в случай, че нямаха пари, имах намерение да помоля училищната управа за резервния фонд, за да могат и те да идват на училище.

— А вместо това се натъкна на мен. — Очите им се срещнаха. В неговите се четеше настоятелен въпрос. — Изключи мотора за минута, Хедър.

Колкото и изненадваща да беше молбата му, тя я изпълни. Бяха все още в езерото и следваха курс към устието на река Кьор Д’Ален.

— Погледни ме! — заповяда той.

Хедър нервно се извърна към него. Ръката й лежеше на кормилото.

— Какво има?

Той я гледаше изпитателно.

— Преди да продължим, трябва да зная нещо. И искам да бъдеш съвсем искрена, защото отговорът ти засяга всички нас.

— Нас? — Тя поклати глава. — Не разбирам.

— Теб, мен и Бранко.

Какво ли има предвид, зачуди се тя.

— А ще ми повярваш ли? — запита, задържайки погледа му.

Той прокара пръсти през косата си. Изражението му бе непроницаемо.

— Ако допусках, че лъжеш, сега нямаше да сме заедно. При нормални обстоятелства никога не бих ти задал този въпрос. Но тъй като Бранко също е замесен, трябва на всяка цена да зная истината, в случай че го намерим днес. От твоя отговор зависи какво ще му кажа.

— Какво искаш да ме попиташ? — Въпросът му вече я плашеше.

Очите му се впиха в нейните.

— През последните шест месеца си виждала сина ми поне два пъти в седмицата. Възможно е да си влюбена в него, но да не искаш да признаеш заради разликата в годините… И защото е циганин. Има ли Бранко причини да вярва, че ще откликнеш на любовта му? Изглежда е бил достатъчно уверен, за да ти подари сватбената гривна?

— Не! — отсече твърдо Хедър. — Бранко няма никакви основания да вярва, че споделям чувствата му.

Отговорът затрептя между двамата като опъната струна. В дълбините на неговите очи блеснаха искри.

— Но той не ти е безразличен?

— Привързана съм към него — призна тя, поглеждайки гривната. — Той е чаровен и интелигентен, и може би ще ти прозвучи нелепо, но когато ми съобщи за неотдавнашната смърт на своя папо и на майка си, почувствах силно желание да го прилаская и да изтрия сълзите му. Мисля, че е нещо като майчински комплекс.

— Майчински комплекс! — промълви той, сякаш на себе си. На лицето му бе изписано недоверие.

Хедър потърка слепоочието си.

— Зная, че звучи странно, особено защото не съм достатъчно възрастна, за да имам син на неговите години. — А и никога не бих могла да имам, болезнено я прониза жестоката истина. С дълбока въздишка продължи: — Въпросът е, че никога не съм била влюбена в Бранко. Моля те, не ме сравнявай с Ибра и вашата любов!

— И през ум не ми е минало. Двете сте твърде различни.

Хедър сведе глава, поразена от думите му. Какво искаше да каже? Дали думите му утвърждаваха подозрението й, че след Ибра не би могъл да обикне друга жена? Може би Бранко е прав и баща му все още скърби за нейната смърт, въпреки годините на раздяла?

Близостта на Ник я смущаваше. Трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да разсее нарастващото помежду им напрежение.

— Бранко е бил истински привързан към дядо ти — осмели се да произнесе тя. — А той трябва да е бил забележителен човек щом е откликнал на молбата на Ибра и е прибрал сина ти.

— Както ти казах по-рано, той бе добър с циганите и знаеше за увлечението ми към Ибра. Тъй като за нищо на света не би избягал от отговорност, направи за Бранко всичко, което беше по силите му. Най-много съжалявам, че ме извика твърде късно.

— Как мислиш, защо не ти е съобщил по-рано?

— Дядо ми знаеше, че тук, в Щатите, започнах нов живот — рече той с въздишка. — А е бил уверен, че Бранко няма да бъде щастлив далеч от племето, макар да са се отнасяли с него като с чужденец. На Бранко му допаднал живота при дядо ми и той истински се привързал към стареца, чието последно желание бе да се запозная със сина си и да го обичам. Естествено и аз исках същото и затова го доведох в Айдахо. Смятах, че новата обстановка ще му помогне да свикне със загубата на майка си.

На Хедър не й се слушаше за Ибра. Но някаква сила я накара да запита:

— Защо не остана в Югославия и не се ожени за нея?

Той направи гримаса.

— Аз съм гаджаг не забравяй. Не бях нужен на племето. А и тя бе по-възрастна от мен, може би на твоите години. Освен това беше жена на влиятелен племенен старейшина. Той я купил с гривната, която носиш на ръката си.

Ето откъде е дошла гривната! Хедър изпита облекчение, че Ник няма нищо общо с накита.

— Какво се е случило със съпруга й?

— Никой не знае със сигурност. Той умря неочаквано, оставяйки след себе си вдовица с достатъчно власт сред племето. Тя обаче не тъгуваше за него, защото никога не го бе обичала и дори не го бе срещала до деня на сватбата. Аз не бих могъл да заема неговото място или да й стана съпруг, защото щях да наруша всички закони на ромите.

— А тя защо не напусна племето, за да се омъжи за теб?

— Вдовицата на баро манурш не напуска ромите, за да се омъжи за стрейне, защото аз бях такъв, чужденец, натрапник! Ромите се женят само помежду си, за да се запази единството и да се осигури чистотата на расата. Тя никога не би снела брачната гривна заради мен.

Трепетът в гласа му подсказваше, че Ник Антонович бе преживял трагична любов през най-чувствителния период на живота си. Едва сега Хедър разбра защо никоя друга жена не бе заела мястото на Ибра. Любовната драма бе оставила върху живота му отпечатък, който нито той, нито циганката са могли да предвидят.

Ибра също е обичала Ник и затова е отхвърлила предложението на другия. А той за отмъщение е измъчвал Бранко. Но защо младежът не можеше да заживее със собствения си баща?

Хедър така бе потънала в мислите си, че не забеляза големия пътнически кораб насреща. Преди да разбере какво става, вълната подхвърли лодката и тя се озова в силните ръце на Ник. И съвсем не й се искаше да се отдели от него, но той я изправи на крака и започна да сваля покривалото на кабината.

— Ще… ще направя нещо за ядене — промълви Хедър и се отправи към кърмата. Изглежда инцидентът не му направи впечатление. Тя извади кутията с чиниите за еднократна употреба и приборите. Искаше да спечели време, за да се успокои.

Ник разгъна една от картите пред кормилото. Хедър донесе две чинии и няколко кутии плодов сок.

Щом се настани до него, той превключи на ниска скорост и лодката бавно се понесе по гладката водна повърхност.

Докато се хранеха, Ник оглеждаше с бинокъл бреговата линия, за да открие някаква следа от цигански лагер сред еловите дървета. Изведнъж забеляза палатки, но когато приближиха, се оказа група бойскаути.

След като отминаха около десетина места за къмпинги, достигнаха устието на река Кьор Д’Ален. Привършиха обяда и отново проучиха картата. Решиха, че могат да се изкачат около четирийсетина километра нагоре срещу течението. По-нататък реката не бе плавателна.

Вниманието на Ник бе изцяло насочено към нивото на водата. Сякаш опияняващият момент, когато я държеше в обятията си, никога не бе съществувал. А Хедър безуспешно се опитваше да пропъди приятния спомен.

От време на време срещаха рибари, които хвърляха въдици от брега, а един път се натъкнаха на група гребци. Ник разпитваше всички, но отговорът неизменно бе отрицателен. Никой не бе виждал цигани в района.

Километрите отминаваха и двамата методично претърсваха полупланинския терен и гористите склонове към реката. При всеки завой спираха и слизаха на брега. Ник щателно оглеждаше храсталаците за следи от цигански табор. Крайбрежният район беше национален парк, но се срещаха и частни владения. Когато пред тях се изправяха къщи или вили Хедър и Ник приближаваха и разговаряха със собствениците. Отговорът бе все един и същ. Никой не бе забелязал цигани наоколо.

До вечерта бяха проучили всеки сантиметър от реката. От Бранко нямаше и следа. Хедър усещаше отчаянието на Ник и се стараеше да го обнадежди.

Настроението му ставаше все по-мрачно като сивите облаци, които се трупаха по небето. Тя реши да смени тактиката и предложи да хапнат, докато е светло. Ник въздъхна и каза, че е по-добре да използват светлината, за да намерят място за нощуване.

Спряха в малка лагуна и насочиха лодката надолу по течението. Тъкмо отбиха в тесен приток, заслонен от високи дървета, и тежки капки заудряха по листата.

Ник изгаси мотора и по инерция достигнаха тревистия бряг, където лодката се плъзна и спря. Ник скочи и я изтегли на брега.

Докато той връзваше лодката за широк дънер, Хедър започна да разгъва покривалото. След миг Ник се присъедини към нея. Двамата бързо покриха кабината и запалиха ветроустойчивия фенер. Скоро вътре стана уютно и сухо и те имаха чувството, че са изолирани от външния свят. Дъждът продължаваше да барабани върху платнения покрив, но сърцето на Хедър биеше още по-силно.

Благодарна за всяка работа, която отвличаше вниманието и запълваше времето й, тя се зае с приготовлението на вечерята. От време на време крадешком хвърляше поглед към красивия му профил, докато Ник разтягаше предните седалки и закрепваше спалните чували.

Той не бе проговорил, откакто напуснаха реката и отбиха в страничния проток. Отчаянието бе изписано на лицето му. Хедър не искаше да натрапва присъствието си, а и изпитваше угризения задето мислеше повече за прегръдката му, отколкото за Бранко.

— Вечерята е готова — напомни му нежно тя. — Не губи кураж. Утре може би ще го намерим на Сент Джоу.

— Наистина ли мислиш така? — обърна се рязко той.

— Вярвам, че ще открием някаква следа.

— Тогава си по-голям оптимист от мен.

Хедър не отговори и постави чиниите на контролното табло. Дъждът навън се засили. Тя хапна малко от пилето, но не й се ядеше. Само да можеше да отвлече мислите му от Бранко, поне за няколко минути.

— Ник, не си споменавал нищо за твоите родители. Разкажи ми за тях. Исках да те попитам онази вечер в училище, но не остана време.

Той бавно довърши пилешкото и едва тогава заговори:

— Докато навърша деветнайсет години живях със семейството си в Любляна. Родителите ми имаха хотел и настояваха сестра ми и аз да научим английски език, за да се разбираме с чуждите туристи. Тайно се надяваха един ден да емигрират на Запад, но земетресение в северна Югославия събори хотела и те загинаха, преди да осъществят мечтата си.

— Какъв ужас! — прошепна тя. — Ти къде беше по време на земетресението?

— При дядо. Оттогава измина много време. Почти двайсет години. Болката е утихнала, така че не гледай толкова тъжно. Останах при него още половин година, но през цялото време се готвех да избягам от Югославия.

— Бил си твърде млад и смел!

— Мечтата на родителите ми отдавна бе станала и моя. Бях срещал някои от твоите съграждани и те ми бяха разказвали за свободата в тяхната страна. Нямах търпение и казах на дядо, че ще замина за Америка веднага щом намеря начин да напусна родината си. Исках да дойде с мен, но той отказа под предлог, че е твърде стар и иска да бъде погребан до баба ми.

— Как успя да се измъкнеш? — запита развълнувано тя.

Той бавно отпи от пунша, който му беше наляла.

— Ибра измисли план — промълви и отпи отново.

При споменаването на циганката Хедър помръкна. Тази Ибра не само бе пленила сърцето му, но и бе помогнала за осъществяването на мечтата му. Как би могла друга жена да се пребори с такъв спомен?

Хедър изведнъж загуби желание да слуша, но тя бе подхвърлила темата, а и Ник, изглежда, искаше да разказва.

— Селото на дядо се намира на границата с Австрия. Циганите често я преминаваха незабелязано или подкупваха граничарите с контрабанда. На Ибра й дойде на ум да ме скрие в своята цара.

— Така се наричат циганските каруци, нали?

— Да. Нейната бе майсторски изработена и богато украсена. Още един подарък от съпруга й. Без съмнение Бранко е роден в каруцата. — Той замълча и допи пунша си. — Нейното предложение ми хареса, защото можеше веднага да се осъществи, а аз бях нетърпелив. Планът на Ибра ми допадна, имах и благословията на дядо.

Хедър се размърда неспокойно. Защо Ибра се бе разделила така лесно с Ник?

— А защо не ти каза, че е бременна?

Лицето му се превърна в непроницаема маска.

— Всяка циганка иска да роди дете, а бракът на Ибра бе бездетен. Като се връщам назад в спомените си, разбирам защо е искала да ме отстрани. Тя е знаела, че носи моето дете и че само ако съм извън страната няма да го дели с мен.

— Но ти си бащата! — извика Хедър. В гърдите й се надигна завист към Ибра, задето бе забременяла от Ник.

— Би трябвало да разбереш мотивите й. През целия й живот с нея са се отнасяли като към вещ. Тя никога не е имала нищо свое до смъртта на съпруга си. След толкова години на лишения и бедност Ибра бе готова да убие всеки, който би се осмелил да докосне нейна собственост. Що се отнася до Бранко, само близката смърт я накара да се обърне за помощ към дядо ми.

Думите му й напомниха предположенията на Джей и тя запита:

— Според теб какво е казала на Бранко за баща му?

Той пое дълбоко въздух.

— Нямам представа, но племето ме бе видяло с Ибра и очевидно не са й повярвали, че Бранко е син на съпруга й. Иначе не биха се отнасяли така лошо с него.

— Възможно ли е Бранко да мисли, че си го изоставил? Брат ми допуска, че Бранко нарочно ми е дал брачната гривна, за да те нарани болезнено… като отмъщение.

Ник остави празната си чиния и седна по-удобно.

— Твоят брат сигурно притежава свръхестествена проницателност.

— Той е добър адвокат.

— Без съмнение Ибра е измислила история, която ме поставя в най-лоша светлина. Тя имаше причини да не обича мъжете. Очевидно ме бе използвала, за да забременее, но аз бях твърде наивен и неопитен да прозра нейните планове.

— Дори да е вярно — рече колебливо Хедър, — в края на краищата тя се обърна към теб.

— И ми отказа правото да чуя как синът ми би казал „татко“, когато проговори, или да видя първите му стъпки. На нея й беше ясно, че никога не бих напуснал Югославия, ако знаех, че ще имаме дете. Но смъртта я направи уязвима. Как е мразела мига, в който е помолила за помощ.

Изведнъж Хедър видя в друга светлина невъзможността да има деца. Бе много по-лошо да роди син и да го лиши от бащина любов. При тази мисъл тя поривисто докосна ръката му.

— Ако е вярно, ще търсим, докато намерим Бранко. Той трябва да знае истината. Само на осемнайсет години е. И двамата имате цял живот пред себе си. Той има чувства към теб, Ник, сигурна съм. В противен случай щеше да избяга много по-рано.

Гривната проблесна в полумрака и тя бързо отдръпна ръката си.

— Какво ще правиш, ако не намерим Бранко утре? — запита, без да го погледне.

— Ще се обърна към властите. Трябваше да потърся помощта им още като разбрах, че е избягал. Вече измина цяла седмица, а аз все още не зная къде е.

А може би Бранко е у дома и очаква баща си? Но би могъл да се окаже на Западния бряг, или в Канада, или…

— Не мислиш, че е потеглил обратно за Югославия, нали?

— Възможно е, но независимо от циганските си инстинкти, мисля, че няма да отиде далече. Без пари е ужасно трудно да оцелее човек в тази страна. Много по-трудно, отколкото в Европа.

— А ти как си се справил без пари?

— Ще ти разкажа по-късно. Дъждът намаля и едва ръми. Защо не се разходим преди лягане и след това ще се опитам да задоволя любопитството ти.

След около половин час вече бяха в спалните чували. Ник изгаси фенера и продължи разказа си. Като че ли най-естественото нещо на света бе да слуша дълбокия му глас в тъмнината и да знае, че е само на метър от нея.

— Както вече споменах, родителите ми имаха хотел, който някога е бил малък замък, собственост на моето семейство от средата на осемнайсети век.

Тя се обърна към него.

— Искаш да кажеш, че произхождаш от богато семейство?

— Мъжете в рода на баща ми са имали благородническа титла.

— Майка ми е професионален генеалог. Сигурна съм, че с удоволствие ще проследи родословната ти линия.

— Титлите са често явление в тази част на света и не означават почти нищо в наши дни.

— Дори да е така, мисля, че е очарователно да си аристократ. Бранко знае ли?

За нейна изненада той се засмя така топло и естествено, че тя потръпна от удоволствие.

— Титлите са без значение за сина ми. Майка му го е научила да се гордее с циганската си кръв, неговата вица. Моето семейство бе гаджа, и бе твърде бедно, след като загубихме и богатство, и власт. Правителството отне личната им собственост и титулуваните собственици станаха част от работническата класа, която се трудеше за благото на държавата.

— Не е чудно желанието им да емигрират.

— За съжаление, за да избягаш са нужни пари. Много пари. Тъй като югославският динар фактически няма стойност извън страната, родителите ми умишлено приемаха американски и австралийски клиенти, за да спестяват твърда валута. През ваканциите, когато аз и сестра ми бяхме в планината при дядо, майка ни зашиваше парите в подплатата на дрехите ни. След това дядо ги скриваше.

— Сериозно ли говориш? — Хедър бе чела за такива неща, но никога не бе срещала човек, който да говори от личен опит.

Той кимна.

— Така продължихме да пестим с години. Семейството ми живееше оскъдно. Баща ми бе приятел с австрийски дипломат, който обеща да ни помогне, когато дойде време да избягаме. Но земетресението обърка всичките ни планове. — След кратко мълчание, той продължи: — В резултат на предвидливостта на баща ми и съобразителността на Ибра след няколко месеца аз бях в състояние да премина незабелязано границата. Влязох в Австрия с доста пари.

— Беше ли трудно преминаването на границата? — Тя си представи мига на раздяла с Ибра и гласът й трепна.

— Не. Дядо ме подканяше да тръгна, а вкусът на свободата бе по-сладък от всичко, което можеш да си представиш. Бързо успях да си уредя среща с приятеля на баща ми в Залцбург и той ме представи в Американското посолство. Бяха изготвени необходимите документи и бях изпратен в Париж, където се качих на самолета заедно с други емигранти и се отправих за Ню Йорк.

— Не мога да повярвам, че си преживял такива премеждия.

— На мен самия не ми се вярва.

— Какво се случи в Ню Йорк?

— Настаниха ни в държавни жилища и трябваше да чакаме, докато се оформят документите. Тогава беше най-трудния период, защото прекарвахме много часове от деня в безделие. Там се сприятелих с един чиновник. Разговаряхме на английски и той ми помогна да се освободя от силния си акцент.

— Английският ти е чудесен — увери го тя.

— Родителите ми караха мен и сестра ми да се упражняваме всеки ден. Мама беше много строга — добави той и тя долови в гласа му топлота.

— А как се озова в Айдахо?

— Някои хора биха го нарекли шанс. Ибра би казала, че е съдба. — Хедър мразеше името на циганката, но на Ник не му правеше впечатление. — Аз вършех всичко, което можеше да се работи, в очакване на благоприятна възможност. Никога не съм искал да живея в голям град. Един ден някакъв чиновник ми каза, че в северната част на Айдахо бушува пожар. Доброволците за погасяването му можеха да разчитат на постоянно жителство там. Аз веднага се записах и тръгнах.

— Да гасиш горски пожар?

— Не само заради пожара. Копнеех за родните гори и планини. За мен Айдахо звучеше като рай. Бях прекарал много време с дядо, който беше специалист по дървообработването и ръководеше местната дъскорезница. На шестнайсет години се справях не по-зле от него. Така че разчитах да получа подобно предложение в Айдахо…

— Ти сам си построил къщата на Прийст Лейк, нали?

— Да, така е.

— Капаците на прозорците и чукчето на вратата са изключително красиви.

— Те са от къщата на дядо ми. След погребението, Бранко и аз тайно ги свалихме и ги донесохме тук. За нас те означават твърде много, а и винаги ще ни напомнят за нашия произход.

И за Ибра, помисли си Хедър.

Обърна се с гръб към Ник. Сърцето й болезнено се сви. Вече знаеше, че го обича. Тя си спомни думите на старата циганка: „Голям човек е влязъл в живота ти. Заедно ще спечелите всичко, което светът ще предложи на вас“.

Първата част от предсказанието на Замура се изпълни точно. Ник Антонович бе голям човек. Най-големият, що се отнася до Хедър. Но миналото му все още имаше власт над него. Дори да намерят Бранко и двамата мъже да заживеят нормално като баща и син, няма надежда Ник да й обърне внимание. Циганката бе сгрешила.

Искаше й се да бъде някъде далече оттук, да не усеща така болезнено близостта му. Дано поне заспи по-скоро.

— Хедър?

Тя реши да не отговаря и се заслуша в звуците на гората, като се престори на заспала. Точно сега не можеше повече да слуша историята на неговия живот и страстната му любов. А може би за него е било по-лесно да напусне Югославия, отколкото да остане, след като Ибра се е оказала недостъпна.

— Зная, че не спиш. Нещо не е наред. Ще ми кажеш ли какво? — запита той. Тонът му не търпеше възражения, както в оня ден, когато ги завари с Бранко във всекидневната.

Хедър каза първото, което й дойде на ум:

— Да не мислиш, че след шест години обучаване на емигранти съм свикнала с разказите им?

— Не ме лъжи — рече той настойчиво. — Боиш ли се да нощуваш в гората?

— Не… Да, може би малко. — Тя се хвана за думите му като за спасителна сламка. Толкова по-добре, ако й повярва. Но дъхът й секна, когато усети, че Ник се приближи и седна до нея.

— Нищо не може да се случи на лодката. Закрепена е добре и е здраво завързана за брега — промълви той, посегна в тъмнината и нежно отметна кичура, паднал на челото й.

Тялото й пламна от докосването… Хедър се изплаши, че ако милувката му продължи по-дълго, ще посегне да погали лицето му и ще издаде истинските си чувства, които биха смутили и двамата.

— Нещо друго те тревожи — настояваше той. Ръката му нежно се плъзна по врата и рамото й. — Не знаеш ли, че с мен си в пълна безопасност?

Да, знаеше, разбира се. Иронията на забележката я накара да прехапе устни, за да не каже истината — че е влюбена в него и знае, че не може да очаква да отвърне на любовта й. С леко движение тя отстрани ръката му и също седна.

— Аз съм причината, нали? — рече той. — Ти се изплаши от реакцията ми, когато падна върху мен. Аз исках да те целуна. — Гласът му бе станал дрезгав. — И Господ ми е свидетел, все още искам.