Ребека Уинтърс
Белязана да обича (1)

Първа глава

— Госпожице Мартин, може да поговорим малко. Да? — помоли някой със силен акцент.

Хедър Мартин изненадано отметна кичур пепеляворуса коса от лицето си. Защо ли Бранко Антонович не си е тръгнал заедно с другите ученици? Той отлично знаеше, че не може да му отдели време след часовете. Заради него бе дошла по-рано и половин час му бе обяснявала разликата между преходните и непреходните глаголи.

През есенния семестър осемнайсетгодишният циганин, емигрант от Югославия, се нуждаеше от огромна помощ по английски език и тя бе започнала с него частни уроци, без дори да помисли за заплащане.

Хедър преподаваше английски на чужденци в два щата. През делничните дни работеше в Спокейн, щат Вашингтон, а два пъти седмично пътуваше до близкия Прийст Ривър, Айдахо, където имаше вечерни часове. Беше си наложила да идва около час по-рано, за да се занимава отделно с Бранко.

Често сядаха за малко на стълбите пред училището и разговаряха. Бранко изпушваше няколко цигари, като ги палеше една от друга, и добродушно се оплакваше, че не му разрешават да пуши нито на работа, нито в училище и дори вкъщи.

С непрекъснатите си покани за срещи и несериозното си отношение към обясненията й Бранко често поставяше на изпитание търпението й. Хедър от личен опит знаеше, че известна доза обожание към учителя не би навредила, но увлечението на Бранко я накара да му постави ултиматум. Или ще се занимава сериозно, или ще се наложи да завърши курса по английски с друг учител, което означаваше да пътува до някой по-далечен град.

За нейно облекчение предупреждението постигна целта си. Бранко изведнъж се превърна в прилежен ученик, решил да я впечатли с умението си да усвоява езика. През следващите шест месеца постигна изумителен напредък. След няколко години щеше да бъде напълно готов за изпита за получаване на гражданство — постижение, за което предшественичката й, госпожа Уд, би могла само да мечтае.

Госпожа Уд се бе пенсионирала, за да се грижи за болния си съпруг. По думите й Бранко бе пристигнал от Словения на седемнайсет години и говореше само езика на циганите. Хедър за първи път обучаваше циганин и скоро разбра, че макар да беше от индийски произход, езикът естествено се бе доразвил в процеса на заселването на циганите в Азия и Европа. Диалектът на Бранко включваше множество славянски думи. Самият Бранко не можеше нито да пише, нито да чете. Хедър прие неграмотността му като предизвикателство и се зае да го обучава, сякаш бе малко дете, никога непосещавало училище.

Постепенно тя стигна до извода, че Бранко е природно интелигентен. През първия месец обаче ухажването му й пречеше да оцени умствените му възможности и тя мислеше, че е сгрешила с предложението за частни уроци. Деветте години разлика във възрастта като че ли не му правеха впечатление. Може би защото тя изглеждаше по-скоро на двайсет, отколкото на двайсет и седем, докато с действията си Бранко създаваше впечатление, че е доста по-възрастен от своите американски връстници. Хедър бе уверена, че тъмните му меланхолични очи и немирната черна коса ще бъдат невероятно привлекателни, особено като възмъжее.

Разбира се, тя не сподели мислите си с него. Търпеливо му обясни, че отношенията й с учениците биха могли да бъдат единствено делови. Всяко друго поведение би било неетично и може да й струва работата.

Каза му също, че преподава от шест години и с бившите й ученици я свързва здраво приятелство. А допълнителното й внимание към него се дължи единствено на желанието й да му помогне в усвояването на езика. Очевидно доводите й са били убедителни, защото той изостави флирта и се залови сериозно да учи.

Групата по английски се състоеше от седем души — двама мексиканци, по един от Лаос, Камбоджа, Индия, Иран и Бранко, който беше най-младият измежду тях. Хедър се възхищаваше от своите ученици, които през деня упорито работеха, а вечер посещаваха училището. Заради необичайния му произход и езиковите проблеми, чувстваше Бранко някак по-близък от останалите.

— Какво искаше да ме попиташ, Бранко? — усмихна се тя.

— Ти ела на езерото Прийст… Неделя. Три часа. Нали? — рече той, като трудно произнасяше думите.

Като фокусник извади от ръкава си смачкан лист и го подаде на Хедър. Тя го разгъна и изглади на чина. До начертана на ръка карта с неравни печатни букви бе написан адрес. Хедър не бе сигурна дали Бранко някога ще усвои ръкописните букви, но на този етап бе доволна от постигнатото — поне пишеше четливо.

Когато вдигна поглед, той вече бе отгатнал въпроса й:

— Имаме празненство. Денят на Свети Георги.

— Това цигански обичай ли е? — запита тя с нарастващ интерес, тъй като никога не бе чувала за такъв празник. Произходът му я бе заинтригувал и тя вече бе научила доста за циганите.

— Много важно. Ти идваш, моля! — намигна Бранко, очите му блестяха.

Настойчивата молба я трогна. Тя не знаеше дали Бранко има близки приятели. На училище той идваше и си отиваше винаги сам. Не общуваше с другите ученици, което вероятно се дължеше и на разликата във възрастта. Но дори да бяха връстници, струваше й се, че той пак не би се сприятелил с тях. Бранко очевидно имаше неприятности и вероятно затова пушеше толкова много.

Отделни забележки, подхвърлени случайно за баща му, Ник Антонович, й бяха дали да разбере, че в семейството не всичко е наред. В стремежа му да бъде независим прозираше самота и някакво недоволство, което събуждаше у нея желанието да го успокои с милувка. Може би поривът бе израз на вродения й майчински инстинкт, болезнено засилен поради факта, че след неотдавна прекараната болест, тя не можеше да има деца.

Хедър се загледа в листа. Като всички свои колеги, които преподаваха на чужденци, тя посещаваше празниците на учениците си. С удоволствие и истински интерес изучаваше живота и обичаите им. Така съумяваше да ги опознае по-добре, а според нея взаимното разбиране бе ключ към успеха в класната стая.

Реши, че ще отиде на празника щом Бранко толкова държеше на присъствието й. Запознавайки се със семейството му, би могла да открие нов начин за преодоляване на неговата необщителност, както и да прогони самотата му.

Нямаше да се затрудни в намирането на адреса. От години караше водни ски със семейството си на Прийст Лейк — голямо красиво водно огледало, осеяно с островчета и заобиколено с пясъчни плажове и стройни ели. За любителите на лодки и водни ски тук бе истински рай. Широк път свързваше езерото с Горен Прийст Лейк — дива местност, където тя неведнъж бе предприемала експедиции с по-големия си брат Джей. Двамата бяха шампиони по водни ски и преди заболяването от ендометриоза, което временно й попречи да се състезава, печелеха всеки воден ски слалом в северозападното Тихоокеанско крайбрежие.

Според Хедър Прийст Лейк бе идеално място за празника. Тя си представи лагера от цигански каравани близо до брега. В някоя от тях вероятно живееше Бранко.

Потънала в размисъл Хедър леко докосна бузата си. А Бранко не молеше. Той просто не сваляше тъжните си очи от нея и когато тя се усмихна, лицето му грейна. Сърце не й даде да му откаже. Пък и ако трябваше честно да си признае, искаше й се да научи още много за загадъчния му произход.

Отдавна, още преди да срещне Бранко, циганите привличаха Хедър. Баща й притежаваше верига от магазини за платове, пръснати из щата Вашингтон и търговията му процъфтяваше. Съвсем близо до главния магазин в Спокейн имаше циганска чайна. Доста циганки идваха най-малко веднъж в седмицата и купуваха платове и шивашки материали. Хедър помагаше в съботните дни и през ваканцията и винаги се втурваше сама да ги обслужи.

В началото циганките разговаряха само помежду си и не подемаха подхвърлените от нея реплики, но Хедър упорито продължи да ги обгражда с внимание. Постепенно, в отговор на стремежа й да предугади желанията им за яркоцветни тъкани, обсипани с паети, те се поотпуснаха. Понякога успяваше дори да ги развесели и да ги накара да заговорят. Може би някои от тях ще присъстват на Деня на Свети Георги, помисли тя. Вероятно всички цигани в областта ще се съберат за празника.

— Ще се постарая да дойда, Бранко. Ще опитам. Разбираш ли?

— Да — кимна той и немирна къдрица падна на челото му. — Аз ще претърся тебе.

— Искаш да кажеш, че ще ме потърсиш? — засмя се тя. — Спомни си, миналата седмица говорихме за тези глаголи?

— Не — отвърна той сериозно. — Аз ще гледа тебе. Ху-ба-ва. — Последната дума изрече неуверено и закачливо намигна.

— Произношението ти беше правилно. — Тя не обърна внимание на дяволитите пламъчета в очите му. Най-добрата тактика срещу опитите му да флиртува бе да се преструва, че не ги забелязва. — Благодаря за поканата.

— Няма защо — отвърна той бързо, сякаш бе научил фразата наизуст. — Ти няма забравиш!

— Няма да забравиш — поправи го тя.

— Аз няма да забравя. — Този път не бе ясно дали грешката бе преднамерена, или неволна. — Три.

За по-сигурно Бранко показа с пръсти. Тъжният му поглед я изучаваше настойчиво. Обикновено очите му бяха като въглени, изгарящи от страст и предизвикателство, което я навеждаше на мисълта, че е повърхностен и несериозен. А понякога в погледа му се четяха болка и тъга.

Именно там беше бедата. Бранко Антонович бе загадка и Хедър трудно се справяше с неговите настроения, защото нямаше представа на какво се дължи поредната промяна.

— Три — каза тя. — Ще гледам да не закъснея. Приятна вечер, Бранко.

Сияещ, Бранко излезе от стаята. Едва тогава Хедър се вгледа в смачкания лист и се замисли за родителите му. Защо ли не посещават и те часовете по английски? Вероятно са дошли заедно от Югославия. Но защо не ги е срещнала досега?

Госпожа Уд също не знаеше нищо за тях. Преди Хедър да поеме групата, двете се срещнаха няколко пъти и разговаряха за учениците, обсъждаха личните им проблеми. Бранко остана загадка. Госпожа Уд знаеше само, че е бил разпределен в последния клас на гимназията, за да учи английски език. След завършване на годината областният инспектор го прехвърлил във вечерния клас на госпожа Уд. Възрастната учителка бе останала с впечатлението, че Бранко е самотник.

Хедър все повече се въодушевяваше от идеята да се запознае с родителите му в неделя. Би могла да ги убеди да посещават с него часовете. Записването на цели семейства в класовете по английски бе често срещано явление сред чужденците. Ако имаха проблеми с плащането на таксата, училището разполагаше с резервен фонд.

Като събра бележника и тетрадките, тя изгаси лампата и си тръгна. За Спокейн щеше да пътува с новия джип, купен миналия месец. Отначало се бе спряла на алфа ромео спайдър, но се отказа, тъй като бе непрактичен. Имаше място само за двама души и не можеше да тегли семейната лодка.

От друга страна джипът вече бе доказал възможностите си. Миналата събота с Джей взеха колите си и закараха учениците заедно със семействата им на разходка. Караха водни ски, а после се разположиха в двора на семейната къща и ядоха шишове на скара.

Хедър се надяваше, че родителите на Бранко също ще дойдат, но той беше сам. Не разбра защо, тъй като той не отговори на въпроса й, а само поклати глава, свъсил вежди.

Разходката бе успех главно заради Бранко, който удиви всички, тъй като единствен съумя да се изправи на ските и да се задържи на водата. Възхищението от ловкостта му стопи леда и той за първи път показа, че е доволен от оказаното му внимание. Към края на вечерта дори помагаше на останалите — жест, който дълбоко трогна Хедър.

Когато го попитаха къде се е научил да кара водни ски, Бранко само сви рамене, сякаш казваше: „Мога и това е“. Но Хедър бе уверена, че някой подробно го е инструктирал как да се отблъсква от пристана и как да сигнализира за готовността си на водача на катера.

Точно тогава Джей бе на кормилото, а Хедър седеше на кърмата и подаваше въжето. С усмивка си спомни изпълнения с удивление поглед, който бе разменила с брат си. Майсторството на водните ски бе нова страна от облика на младия циганин. Хедър бе доверила на Джей тревогата си за Бранко, неговата склонност към изолация и променливите му настроения.

Тя въздъхна и уморено натисна педала на газта, нетърпелива да се прибере у дома. Беше изтощена, тъй като няколко вечери поред се налагаше да остава до късно, за да преглежда и оценява писмени работи. Макар и напълно оздравяла, изглежда имаше нужда от повече сън, отколкото преди заболяването. Лекарят бе казал, че постепенно ще се възстанови напълно.

Едночасовото шофиране до Спокейн обикновено не й правеше впечатление. По пътя планираше следващите си уроци. Но тази вечер, докато колата летеше край високите ели, мислите й бяха заети единствено с Бранко.

Все повече й харесваше идеята да присъства на празника. Може би ще й се удаде възможност да опита някои от думите, които бе научила от Бранко. Бе се постарала да запомни няколко основни изречения от езика на всеки свой ученик, за да почувства по-добре индивидуалните трудности при усвояването на английския език.

Но езикът на Бранко бе особен. Някои хора го наричаха тайния език, тъй като нямаше писмена форма и на него говореха само циганите. Всяко племе имаше собствено наречие, пълно с думи от местния език. Хедър знаеше, че циганките, които се отбиваха в магазина на баща й, бяха дошли от Източна Европа като Бранко. Надяваше се да ги види в събота и дори да поговори с тях, въпреки бедния запас от думи, с които разполагаше. С малко упражнения по езика би придобила повече увереност за срещата със семейството на Бранко в неделя.

Двайсетина минути по-късно Хедър зави към дома на родителите си, просторна къща от селски тип на брега на река Спокейн. По тяхно настояване след излизането от болницата бе освободила наетия в града апартамент и бе пренесла багажа в старата си стая. Тогава бе твърде изтощена и се съгласи да остане при тях, докато се възстанови напълно. А сега бе доволна, че ги послуша, а и бе спестила достатъчно пари, за да се включи в съвместен строеж за собствено жилище. Възнамеряваше да се нанесе в края на лятото. Междувременно родителите й бяха радостни да я видят отново у дома, а Хедър с удоволствие им помагаше.

 

 

В събота магазинът бе претъпкан с посетители, които използваха топлото юнско време за покупки. Но циганките не бяха сред тях. Може би вече бяха отишли на Прийст Лейк, тъй като празникът вероятно е религиозен. По-късно предположението й се затвърди от надписа „Затворено“, който висеше на прозореца на чайната.

Всяка неделя семейство Мартин се събираше на обяд в дома на родителите й. Джей бе женен и идваше заедно със съпругата си Шели веднага след църква.

Този ден Хедър реши да се нахрани преди празничния обяд, тъй като пътят й до Прийст Лейк беше около час и половина. Когато всички се събраха, тя беше вече на вратата. Прегърна набързо шестмесечната си племенница Стейси и излезе.

— Хез, почакай! — извика Джей и я последва към гаража. Брат й имаше същата руса коса като нейната и фигура на тенисист. — Искаш ли компания?

— Какво? — Тя рязко се извърна, удивена от предложението.

— Според нас с Шели Бранко не е просто хлапашки влюбен в теб. По време на разходката миналата събота той те гледаше доста собственически, ако разбираш какво искам да кажа.

— Той отдавна го преживя, Джей — поклати глава тя.

— Не бъди толкова сигурна.

— Вече съм на двайсет и седем — усмихна се Хедър. — Мога да се грижа за себе си.

— Права си. Приятно прекарване.

— Благодаря — отвърна тя, докато сядаше в колата. — С радост ще се запозная с родителите му и ще им разкажа за напредъка на сина им. Казах ти, струва ми се, че досега той не е ходил на училище. Мисля, че ще се почувства измамен, ако не уважа поканата му. До скоро! — Тя махна с ръка и изкара колата от гаража.

Загрижеността на Джей я развесели. От време на време той обичаше да играе ролята на по-големия брат. Но може би беше неизбежно. Той обичаше да се държи закрилнически, макар разликата им да бе само единайсет месеца. Бяха израснали заедно и не само имаха еднакви вкусове, но между тях сякаш съществуваше телепатична връзка. Баща им се шегуваше, че ако Хедър не намери по-хубав мъж от Джей, така и ще остане неомъжена. И като че ли имаше право.

Малко преди Прийст Ривър настигна дълга редица коли. От един пикап, който теглеше лодка, трима младежи изсвириха и със знаци започнаха да я убеждават да ги последва. Не бяха на повече от осемнайсет години. Хедър се усмихна и поклати отрицателно глава. По това време на годината всяка млада жена бе прицел на ятата ветроходци и водни скиори, които задръстваха магистралата към езерото.

Оставяйки ги далеч зад себе си, скоро тя стигна завоя към Прийст Лейк. Тук движението бе още по-натоварено и бе принудена да намали скоростта.

Хедър хвърли бегъл поглед в огледалото. Устните й се нуждаеха от малко червило, грим тя не използваше. Тъмните й вежди и кафяви очи бяха в ярък контраст със скандинавския й тен.

Магистралата излезе на главния пристан за лодки. За да избегне тълпата, тя зави надясно и пое по криволичещия път около езерото. През дърветата се мяркаха луксозни къщи и вили.

Скоро мина покрай пощенска кутия с адреса, който търсеше и остана безкрайно удивена. Само богаташите можеха да си позволят да живеят на брега на езерото.

Не след дълго от пътя се отдели частна алея за автомобили, която се губеше сред гъстите ели. По всяка вероятност циганите бяха уредили празника си в частно имение, далеч от погледите на външни хора.

Алеята излезе пред елегантна постройка в швейцарски стил, закътана сред клонести дървета. Беше твърде голяма за вила. Дивите цветя, изрисувани по капаците на прозорците й напомниха къщи, които бе виждала на алпийските поляни в Европа. Възхитена от гледката, тя загуби представа за времето. Изведнъж й мина през ум, че наоколо няма никакви хора, нито дори намек за празненство. Само джипът, паркиран на пътечката, подсказваше нечие присъствие. Тя погледна часовника си. Беше три и десет. С нарастващо удивление излезе от колата и тръгна по каменна пътечка към остъклената веранда. От двете страни на входа бяха поставени дървени вази с ярки жълти цветя.

Хедър се надяваше, че в къщата ще има някой, който да я упъти. Едва ли Бранко бе сгрешил адреса.

Тъй като не откри звънец, тя повдигна украсеното с резба дървено чукче, което изглеждаше древно и някак чуждоземно. Резбата наподобяваше дивите цветя по капаците на прозорците.

Хедър прокара пръсти по чукчето. Кой ли майстор бе сътворил такова изящество? Тя почука отново. Пак никакъв отговор. Почука трети път.

Изведнъж вратата се отвори и на прага застана Бранко. Бе облечен в сатенена риза с цвят на слонова кост, отворена почти до кръста, черни панталони и червен пояс. Необичайните дрехи подчертаваха загадъчния му цигански произход. Около врата висеше верижка със златна монета. Няколко изящни пръстена украсяваха ръката му. Мека черна шапка бе прибрала черните къдрици и му придаваше див, екзотичен вид.

— Заповядай! — Той съвсем точно цитира фразата, повтаряна неведнъж в часовете. Свали шапка и направи реверанс.

Хедър остана неподвижна. Незнайно защо имаше чувството, че нещо не е наред.

— По адреса не можах да се досетя, че тук е твоят дом. Къде е празненството, Бранко? Не виждам хора.

— Първо да опиташ напитка от моята страна! Нали? — Тъжните му очи не се отделяха от нея.

— Тук ли са родителите ти? Бих искала да се запозная с тях.

— Моята деж… Моята майка, тя е мъртва. — Изведнъж от очите му бликнаха сълзи.

Мъката му трогна Хедър. Ето защо понякога Бранко изглеждаше толкова нещастен.

— Моите съболезнования, Бранко!

Той премигна и по бузата му се търкулна сълза.

— Моят дад ме принуди да дойда тук, за да започна нов живот. — „Дад“ означаваше „баща“ на цигански. Бранко произнесе думата с гърлено „а“. — Но той е, как казвате вие, твърде разстроен, защото тя умря. Винаги е ядосан. Аз не го обичам. Моля, влез.

— Да, разбира се, ще вляза.

Хедър го последва, замислена над думите му. Очевидно след загубата на майка си е нещастен с измъчения си баща. Нищо чудно, че очите му често бяха пълни с тъга и пустота. Интересно как баща му се е озовал в Айдахо? Дали е американски гражданин? И как е спечелил толкова пари, че да притежава подобна къща?

— Не мога да остана дълго, Бранко. Разбираш, че за връщане ще ми е нужен най-малко час и половина.

Той поклати глава, затвори вратата и през дълъг коридор я въведе във всекидневната, обзаведена в европейски стил с блестящо полирани кресла и шкафове от тъмно дърво, украсени с изящна резба. Единствено прекрасната гледка към Прийст Лейк й напомняше, че все още е в Айдахо.

Над камината, изградена от декоративни тухли, бе окачена красива картина, на която се виждаха величествени планински върхове, покрити със сняг.

— Каква чудесна къща! — прошепна тя в захлас. Кимна към картината и попита: — Югославските Алпи ли са?

— А-а-п-и? — опита се да произнесе той, но „л“-то не се чу. Сви рамене и вдигна три пръста.

— Моят папо живее… Живееше там — каза, като посочи картината. — Сега вече нежив.

Три пръста. А, да, три поколения. Имаше предвид своя прадядо. Тя бе почти свикнала с необичайния начин на общуване с Бранко.

— Искаш да кажеш, че там е къщата на твоя прадядо.

— Прадядо — повтори той и кимна. — Моля, седни.

Хедър бе готова да зададе десетки въпроси, но се отказа заради ограничения му речник. Седна на мекия диван, тапициран с дамаска в цвят екрю, и се огледа. Намираше се в европейски дом, който с нищо не наподобяваше циганска каравана.

На ниска палисандрова масичка бяха поставени стъклена гарафа и две кристални чаши от сервиза, който се виждаше във витрината до рояла. Щом седнаха, той напълни чашите и й подаде едната.

Хедър я пое и опита да долови аромата на напитката. Не пиеше концентрати, но от учтивост реши да вкуси една глътка. Сладката течност запали гърлото й. Бе толкова силна, че очите й се насълзиха и тя остави почти пълната чаша на масичката. Бранко изпи своята на един дъх и я погледна смело, право в очите.

— Аз имам подарък за теб.

— Не трябва да ми даваш подаръци, Бранко!

Без да обръща внимание на думите й, той извади нещо от джоба на панталона си.

Преди да предугади действията му, той се наведе и бързо щракна някаква гривна около китката й. Като всичко в къщата — и у циганина — гривната бе уникална, сякаш бе от съкровищницата на някой източен владетел. Пет овални скъпоценни камъка, наподобяващи рубини, бяха свързани с изкусно изработена златна верижка.

— Бранко, знаеш, че не бих могла да приема гривната! — Хедър опита да я свали, но не можа да намери клипса.

— Ти не харесваш? — запита той обидено. — В моето племе съпруг дава това на жена преди сватба. То принадлежи на моя деж. Преди тя умре, тя казва Бранко да даде на негова жена. Тя благославя. Правилно? Благославя?

Без да отговори, тя погледна отново гривната, ужасена от постъпката му. Красивото необикновено бижу бе сватбеният подарък от баща му, даден в знак на обич на майка му.

— Бранко — започна Хедър строго, — аз, разбира се, не мога да приема гривната. Както е казала майка ти, трябва да я запазиш за единствената жена в твоя живот. Сега, моля те, разкопчей я!

— Ти моя жена — каза той упорито.

— Не, аз не съм твоята жена!

Изобретателността на Бранко я бе удивлявала и по-рано. Но за първи път усети гняв. Нямаше настроение да участва в неговите детинщини. Изцяло съсредоточила вниманието си в младежа, тя не чу как някъде в къщата се затръшна врата.

— Сега ти не принадлежиш на другиго. — С рязко движение Бранко вдигна ръката й и целуна дланта.

Хедър все още не се беше съвзела от внезапния му изблик на страст, когато дълбок мъжки глас наруши напрегнатата тишина:

— Сега разбирам защо прекия ти началник ме преследва чак до Бонърс Фери. В един часа трябваше да си в дъскорезницата, Бранко. За да довършиш работата си от събота. Ще ми обясниш ли какво става тук?