Греъм Мастертън
Милионерът (5)

1921

„Америка сега се нуждае

не от дитирамби, а от оздравяване;

не от разковничета, а от нормалност;

не от революция, а от реставрация;

не от операция, а от спокойствие.“

Уорън Хардинг, Бостън, 1921

За Джек Фийлд това бе първият свободен съботен ден от девет седмици; той заведе Ренди в парка „Ривърсайд“, където ритаха топка в продължение на двадесет минути, после седнаха на една пейка, облечени с палтата си, ядоха топли кестени и наблюдаваха как товарният влак за Ню Йорк се клатушка и върви напред-назад, като пуска къдрави облаци дим. Джим се радваше на шума и движението. Повечето от пристигащите влакове приличаха на пътуващи фермерски дворове — крякане, мучене и всякакви звуци се чуваха от животните, докарвани от Запада за кланиците на Манхатън. Към този шум се прибавяше и свиренето на клаксоните на колите „Додж“, „Максуел“ и „Бриско“, които се събираха по Ривърсайд драйв; и шумът от ферибота на кея на Сто двадесет и девета улица. Беше светъл, оживен ноемврийски ден на 1921 година — годината, в която Джек Демпси повали Джордж Карпантие в Джърси, годината, в която Бейб Рут повиши рекорда си по бейзбол, годината, в която една къпеща се дама скандализира публиката на плажа на Потомак във Вашингтон, като смъкна чорапите под коленете си, а най-важното за Джек Фийлд беше, че Уорън Гамалиел Хардинг встъпи в длъжност като президент.

След няколко дни, на 19 ноември, щяха да се навършат дванадесет години, откакто Джек Фийлд работеше за „Корнелиус ойл“. Притежаваше апартамент с пет спални на Сентръл парк саут, мебелиран с вкус в златно и кафяво от Андре Манш, а по стените имаше картини от Сисле и Дега; притежаваше колониална къща със седем спални и около двеста акра гори и пасища. За Джек и Ели парите донесоха кожи, прислуга и автомобили, но също така и спокойствие и задоволство, защото и двамата се радваха на малкото си семейство. Свободното време и парите им дадоха възможност да се отдадат на своето щастие. Ели все още обичаше да пече бисквити и да приготвя вечери (пуйката, която готвеше, бе чудесна), а много често Джек водеше Ренди по езерата на Ню Хемпшир в ранната есен, когато листата падаха и тихите води отразяваха далечните върхове на Белите планини, когато ловяха риба, приказваха и дъвчеха студено пиле и плодови сладкиши на открито и на чистия въздух, и през целия ден не си спомняха за Йохан Корнелиус, нито за петрола и химикалите. Тези дни бяха много чести особено сега, след рязкото спадане на цените на петрола и встъпването в длъжност на Хардинг през месец март. В близостта между Джек и Ренди нямаше напрежение; Джек можеше сега да си седи на пейката в парка Ривърсайд и да наблюдава деветгодишния си син с бащинска топлота и любов, което показваше, че е човек дори и след девет седмици изморителни правни преговори в опушени хотели и канцеларии.

В дванадесетте изминали години Джек не бе се променил много. Беше само по-едър и изглеждаше по-охранен, но все още имаше този остър профил на Маунт Рашмор и тази кестенява вълниста коса, която още от началото бе привлякла Ели. Облечен бе в добре скроено палто от камилска вълна с колан и в тъмнокафяв костюм от „Савил Роу“ в Лондон, но бе забравил да остави вечерта обувките си да бъдат почистени и никога не можеше да завърже сам вратовръзката си. Ренди бе наследил вълнистата му коса, но в лицето на момчето имаше известна мекота, която винаги напомняше за Ели, и понякога Джек хващаше момчето за ръцете и се възхищаваше на полуелегантния, полунепохватния израз на детето. Той не знаеше какво ще стане с Ренди, когато порасне, и точно сега не се интересуваше особено от този въпрос. Но можеше да се обърне и да види собствената си черна туристическа кола, паркирана на ъгъла от О’Хара, шофьора в черна униформа, който бе наведен над калника, за да изчисти гюрука, и само се молеше Ренди никога да не се забърква в неговия бизнес.

Един ферибот, окичен с флагове, премина като надуваше сирената си. Това смути Джек, защото му напомни за един ден през 1909 година на „Галвстън Бей“, когато параходът бавно се отдалечи от пристанището в Чарлстън.

Ренди, който белеше кестен с палеца си, попита:

— Да не заспиш, сър?

Джек погледна момчето и каза усмихнат:

— Не, не, не дремех, просто мислех.

Момчето изтръска кестеновите обелки от моряшкото си палто. Беше обуто в сиви три четвърти чорапи и носеше сива шапка. То се намръщи и каза:

— Да не би да мислиш нещо ужасно?

— Какво те кара да смяташ така?

— Ами имаш ужасен израз, сър.

— Наистина ли? Значи съм работил твърде много.

Ренди дъвчеше меката вътрешност на кестена. Натоварен с въглища влак изтрака край тях.

— Винаги ли ще работиш така усилено? — попита Ренди. — Не сме ходили от седмици по езерата.

— Нещата се промениха — каза уморено Джек и разтри лицето си с ръце. — Тези дни се разработва петролният бизнес, а когато стане това, аз също ще трябва да работя. Показвал ли съм ти някога петролен договор? Той е дебел колкото речника Уебстър и разликата е само в това, че там не се обяснява какво искат да кажат.

— Мама смята, че трябва да си вземеш отпуска, сър — каза Ренди послушно.

Джек се усмихна и поправи шапката на момчето.

— Зная, че казва. И аз мисля така. Щом като нещата се поуспокоят, ще направим обиколка из планините и ще покараме ски. А сега какво ще кажеш за малко чай?

— О, да, моля — каза Ренди. Но после се намръщи и попита: — Президентът ли беше?

— Какъв президент?

— Ами чух те да говориш с господин Корнелиус по телефона. Нямах намерение да подслушвам, но нямаше как. Ти каза, че президентите са толкова глупави.

Джек погледна сина си с изненада. Едва можеше да повярва, че само преди няколко години това малко момче със сериозно лице лежеше в люлката си в тяхната къща в Тулса, смучеше гумено зайче и наблюдаваше развените от вятъра пердета на стаята.

— Кога съм казал това? — попита той.

— Не зная точно. Миналата седмица. Президентът глупав ли е?

Джек се облегна на пейката. Дълъг товарен влак на „Пасифик Фрут“ с товарни вагони от Чикаго, с вагони на старата железница Чесапийк и Охайо със символа им котка, с вагони на Ири Лакауана минаваше с тракане по релсите.

— Президентът не е точно глупав — каза той, когато влакът отмина. — Беше достатъчно умен, за да бъде избран, и знае как да накара хората да го харесват. Има хубава външност, общителен е и говори ясен английски.

— Но е глупав.

Джек се усмихна.

— Нека да кажем така. Когато господин Корнелиус и аз отидохме във Вашингтон да говорим за петролните резерви на морския флот, бяхме поканени в Белия дом, за да се срещнем с президента Хардинг, и имахме наистина приятен разговор. Говорихме за театър, за спорт и всичко за кучето Леди Бой на господин Хардинг. Той каза няколко шеги и всъщност не ни остана нищо друго, освен да го харесаме.

— Ами какво има тогава?

— Може би е много весел човек, но не е твърде подходящ за президент. Президентът трябва да може да върши нещо повече от това само да изглежда добре и да прави хората щастливи. Струва ми се, че не разбира нищо от много неща, и когато свършат всички шеги, разбираш, че е човек, който няма собствена мисъл. По мое мнение, всичко, което се обсъжда във Вашингтон тези дни, се върши от старите другари на президента от Марион, Охайо, а те са умни, това мога да ти кажа. Господин Корнелиус казва, че са умни като тирбушони и два пъти по-навити от тях.

— Това означава ли, че те лъжат? — попита той баща си.

Джек поклати глава.

— Не съвсем. Но те винаги са готови за това, което наричат „една малка сделка“ или „едно бизнес предложение“, а това обикновено означава, че парите, които трябва да влязат в джоба на някой друг, влизат в техния джоб.

— Тогава те са крадци! Крадци ли са?

Джек извади кутията с пури. След всичките години, през които работи като адвокат на „Корнелиус ойл“, след всички конференции и комитети, преговори и съглашения, след всички професионални усилия от негова страна да използва всякакви отсенки на езика, които да направят „натиска“ да прилича на „убеждение“ и „отклонението на суми“ да прилича на „законни разноски“, това беше първият път, когато някой хладнокръвно и направо нарече това с думите, които той вътрешно чувстваше, че са правилни. Той работеше, нямаше защо да си прави други илюзии, в убежището на острозъби тигри. Подряза пурата и потърси запалката в джоба си. Все още предпочиташе лулата, но когато се работи така интензивно, както работеше той, няма време за това спокойно пълнене, запалване и повторно припалване.

— Не можеш да ги наричаш точно крадци, Ренди — каза той. — Но мисля, че можеш да ги наречеш опортюнисти. Използват всеки случай, който им падне, докато могат, и веднъж като захапят нещо, не го пускат. Светът е груб и това е всичко, което мога да ти кажа за него.

Ренди го погледна. Той чувстваше отчаяна симпатия към баща си, но не знаеше как да я изрази и попита:

— Сър? Тъжен ли си?

— Тъжен? Какво искаш да кажеш?

Ренди се замисли, но не можа да измисли нищо и само каза:

— Не знам, просто изглеждаш тъжен.

— А аз мисля, че повече от всичко съм уморен. Прекарах повече от девет седмици в сериозни разговори за петролния бизнес с правителството, и повярвай ми, това може да те направи тъжен.

Ренди размаха безцелно краката си, после посочи към реката Хъдзън и каза:

— Погледни ферибота. Има знамена и балони!

Въпреки студения вятър фериботът беше претъпкан с хора и до тях достигаха откъси от песен, която сякаш се носеше по водата. Коминът на ферибота изпускаше тъмен пушек, а на палубата танцуваха, пееха и се веселяха. Джек не би бил изненадан, ако се продаваше и бира на борда, но полицейската канонерка, която минаваше, се задоволи само да поздрави с изсвирване.

— Изглежда весело, нали? — забеляза Джек. — Може би някой път трябва да вземем ферибота и да хапнем бекон на плажа.

Ренди кимна, без да отговори. Той замлъкна, защото почувства, че част от доверието помежду им сякаш премина незабелязано. „Неговият син бе достатъчно чувствителен — мислеше си Джек, — за да разбере, че е тъжен, а той само беше измамил момчето със същата крокодилска усмивка и безсмислени думи, които използваше с хората по време на работа.“

Джек погледна сина си и каза:

— Ренди, ако ти кажа нещо, можеш ли да ми обещаеш, че ще го запазиш за себе си? То е нещо важно, има нещо общо с това, заради което съм тъжен. Но трябва да бъде тайна, честна дума, нали?

Ренди го погледна. Когато видя лицето на сина си, Джек се учуди как е имал дързостта да иска от него да мълчи. „Това е твоят син, напомни си той язвително. Това не е Уорън Хардинг или Йохан Корнелиус или Алберт Б. Фол. Това е твоят собствен син Ренди Фийлд.“

— Честна дума, сър — каза Ренди.

— Отнася се за тези хора, които работят за правителството — изкашля се Джек. — Ти каза, че те са крадци. През последните девет месеца аз работих над една от тези техни „малки сделки“ за господин Корнелиус, и повярвай ми, това е едно от най-трудните неща, за които можеш да чуеш. Мое задължение беше да намеря правните основания за това, че всичко, което вършим, е законно или най-малкото изглежда така.

Фериботът изсвири високо и стотици балони се издигнаха от палубата и бяха понесени от следобедния вятър. Радостните възгласи се примесиха с далечния шум от трафика.

— Когато завършим тази сделка, много хора ще спечелят големи пари, от тях съм и аз — продължи Джек. — Може да се върна у дома с шестдесет или седемдесет хиляди долара. Но това, което трябва да се запитам, е дали наистина заслужавам тези пари и дали те ги заслужават? Или ние си ги присвояваме от някой друг?

Ренди не проговори, но погледна баща си и разбра, че не е щастлив. Досега нещастието за него беше да ти падне колелото на велосипеда или да не ти разрешат още сладкиш за вечеря, или когато майка му плака, защото дядо си беше стегнал багажа и бе отишъл при дядо Господ. Но това, което днес Ренди видя у баща си, бе съвсем друг вид нещастие. Това беше (ако можеше, разбира се, да го познае) мъката на човек, който след повече от десет години тежък труд разбира, че е избрал неподходяща кариера и че е трябвало всичките тези месеци и години, всичката пот през летните жеги и тежките зими да посвети на съвсем друг вид работа, на нещо, което щеше да го доведе до средната възраст като човек. Джек Фийлд точно сега разбираше, че неговата лоялност, неговата честност са били вложени неправилно и че последният човек, с когото е трябвало да се свърже, да не става и дума да му се посвети, е бил Йохан Корнелиус.

Джек повдигна брадичката на сина си и нежно погледна светлите му очи и вирнатото носле, зачервено от студа. По улицата вятърът развяваше някакво знаме и една кола нетърпеливо натискаше клаксона заради конската каруца, която пресичаше.

— Ренди — каза той, — ти си само на девет години, но искам да разбереш това, което ще ти кажа, защото ще дойде време в твоя живот, когато ще се срещнеш с подобни проблеми. Време, когато ще трябва да решаваш дали да вършиш честна или лесна работа. Време, когато ще трябва да си кажеш, че искаш да бъдеш по-богат, но не искаш да правиш това, което е нужно, за да станеш богат.

Ренди кима. Джек не беше сигурен дали той е разбрал точно това, което иска да му каже, но продължи. Освен Ели нямаше на кого друг да каже, а сега тя беше достатъчно разтревожена за Маргарет, нейната майка, която бе в болницата в Чарлстън поради хроничен ишиас.

— Преди години, преди да се родиш, когато току-що започвах да работя в „Корнелиус ойл“, господин Корнелиус ме накара да откупя петролните права над парче земя в Оклахома. Беше чудна земя — гори и полета, точно при една река. Господин Корнелиус бе правил проучвания и смяташе, че на шест хиляди фута има залежи от петрол. И аз откупих правата.

Дръпна няколко пъти от пурата, за да не загасне, и продължи:

— Трудността се появи, когато отидохме да инсталираме сондите. Администрацията на окръга се яви със заповед и не ни позволиха да пуснем сондите. Казаха, че искат земята за парк и за природен резерват, и когато ние апелирахме във върховния съд на щата, той ги подкрепи. Казаха — и аз мисля, че отчасти са прави — че петролен град в средата на едно красиво място ще бъде като трън в очите на всички. Петролните съоръжения, големите танкери за складиране и дървените бараки не са най-красивата гледка, която можеш да си представиш.

— И какво стана? — попита Ренди.

Джек разбираше, че синът му чувства доверието на баща си като голяма чест, особено по такъв важен въпрос.

— Преди президентът Хардинг да даде клетва, нищо не се случи — каза Джек. — Почти всяка година се опитвах да отменя заповедта за забрана, но властите продължаваха да отказват, а освен тях по време на администрацията на Удроу Уилсън във Вашингтон имаше достатъчно хора, които не обичаха господин Корнелиус, и те правеха всичко възможно да ни блокират. Всичко се промени, когато дойде господин Хардинг. Господин Уилсън беше винаги толкова самотен. Срещал съм го няколко пъти, но той бе болен и уморен и все още си представяше, че можем да живеем в мирен и идеален свят, само ако работим усилено. Поради това винаги се месеше в бизнеса и по този начин го правеше по-труден, отколкото бе необходимо. Но Уорън Хардинг — той въобще е различен — каза, че иска да помогне на американските бизнесмени да си вършат работата, изведнъж всичко се промени и фактически правителството започна да преговаря с нас.

Ренди свали шапката си и се почеса по късата къдрава коса.

— Не е ли добре така? — попита той баща си. — Не искате ли да преговаряте?

— Някои от нас искат, но както казах и преди, зависи какви са преговорите и какво ще ни струват, когато става дума да се извърши нещо правилно. Някои казват, че президентът Хардинг е лесен за работа, но според мен това е така, защото той винаги се обръща към теб, без да взема предвид откъде идваш. През последните девет месеца говорих с някои от неговите хора и нямаше нищо гладко и лесно.

Бръкна с ръце в джобовете си и си припомни веселия вид на Алберт Б. Фол, секретар по вътрешните работи, облегнат на маса от дъб, излъскана, така че лицето му се оглеждаше в нея обърнато наопаки като маските, изобразяващи комедия и трагедия.

— Скоро след като се срещнах през май с господин Хардинг — продължи с дрезгав глас той, — секретарят по вътрешните работи ме извика и ми даде да разбера, че трябва да подновим разговорите за земята в Оклахома. Ето, това са разговорите, които водя през последните девет седмици.

— Ще ти разрешат ли да пуснеш сонди там? — попита Ренди.

— Да, но само ако направим нещо за тях.

— И това ли те прави тъжен?

— В известен смисъл. За разрешението да пуснем сонди ще трябва да платим на господин Фол или да му дадем назаем много голяма сума пари.

Ренди отново сложи шапката си и каза:

— Това не е ли правилно? Да му дадете пари на заем?

— Председателят на правителството би трябвало да се грижи за интересите на народа, а ако взема пари, за да се грижи за интересите на един човек в ущърб на останалите, то това е погрешно. Можеш ли да разбереш?

— Даже ако е за теб?

— Да, особено ако е за мен. И това е, защото трябва да знам нещата такива, каквито са.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — каза Ренди.

— Не е важно дали разбираш или не — прегърна го Джек. — Един ден ще си спомниш това и ще си спомниш какъв е бил моят избор.

Една сирена от близките строежи изсвири и Джек изведнъж усети колко е студено. Слънцето вече залязваше в бледолилавите облаци и реката Хъдзън ставаше сивочервеникава, студена и неспокойна. Джек стана и подаде ръка.

— Хайде да отидем да пием чай. Представям си стафидените кифлички.

Ръка за ръка, баща и син преминаха през тревата и отидоха при колата. Шофьорът О’Хара ги видя, лъсна още веднъж капака и се изправи. Зад него изчезващата слънчева светлина превръщаше гробницата на Грант в бледа гръцка сцена в тоналността на бадемовото драже.

— Отиваме в „Клермонт“ да пием чай — каза Джек. — И после ще продължим за вкъщи.

О’Хара имаше червена като морков коса, разрошена от вятъра. Отвори вратата, те се качиха и той отбеляза:

— Поносимо свежо е, сър.

Покри коленете им с одеяло, после затвори вратата, седна зад кормилото и потеглиха. Имаха си семейна шега, че О’Хара никога не казва дума, означаваща нещо, ако може да употреби дума, която не казва нищо. Веднъж Джек си умря от смях, когато той описа един проливен дъжд като „влага“ и дори най-смешната комедия или песен за него беше само „развлекателна“.

До „Клермонт“ имаше само няколко ярда, но Ренди наскоро бе прекарал грип и Джек знаеше колко неприятности ще има с Ели, ако върне момчето вкъщи с течащ нос. Когато седнаха в колата, Джек започна да си мисли какво би представлявал животът им без автомобил, без централно отопление в апартаментите, без кожи и хубава храна. Веднъж като си купувал бижута от Картие или Ван Клийф, като си се хранил в най-хубавите ресторанти, като си бил в компанията на хората с най-блестящи имена в нюйоркското общество, как ще се задоволиш да купуваш от съседните пазари или да търсиш някое евтино палто от Мейси или да пътуваш с тролейбус като всички останали?

— Ще ти липсва ли това, ако не живеем по този начин? Да имаш кой да те кара където трябва, да имаш храната, която можеш да си пожелаеш, и винаги да си на топло?

Ренди вдигна глава и го погледна. Момчето бе наистина объркано. То не отговори, но просто поклати глава и чак тогава Джек разбра, че за него въпросът бе безсмислен. Въпреки че Ренди разсъждаваше като голям и беше сериозен, той просто не можеше да разбере, че животът може да се живее и без лукс и че момчетата, които играеха по улиците и около Бродуей, са истински момчета, момчета, които са живи, както и той. О’Хара, изпънат като струна, караше гладко и внимателно. Джек се облегна на седалката и си помисли колко опасен е животът му, тъй като вече започваше да играе своите пантомими много явно, за да може някой да се усъмни. Рано или късно Корнелиус щеше да се обърне с неговата мълчалива усмивка и да постави под съмнение неговата лоялност. И той знаеше какво ще му каже. А ако Алберт Б. Фол продължи да го натиска за мястото, сигурно събитията щяха да се развият по-скоро. За 17 ноември бе насрочено решаващото събрание в хотел „Вандербилт“, а това бе само след няколко дни. Фол беше обещал, че на това събрание „всичко ще се разкрие“ и Джек Фийлд ще трябва да реши дали може или не може да го преглътне.

Пред „Клермонт“ О’Хара отвори вратата на колата. Влязоха вътре и една келнерка им посочи маса при прозореца, от който можеше да се наблюдава реката, потънала в здрач и осеяна с множество светлини от страната на Джърси. Един ферибот премина в тъмнината, като остави диря във формата „V“, а фаровете на колите по Ривърсайд драйв святкаха като пламтящи мъниста.

Джек си поръча млечен шейк, кана с чай и две топли стафидени кифлички. После седна и се усмихна на сина си, който седеше срещу него с толкова сериозно и тъжно лице, че на него му се искаше да може да му каже колко много го обича, без да бъде сантиментален.

— Може да се наложи да напуснем Ню Йорк — каза той вместо това. — Зависи какво ще стане с този петролен въпрос.

— Ще трябва ли да напусна училище? — попита Ренди.

— Страхувам се, че ще трябва, ако загубя работата си.

— Винаги можеш да си намериш друга работа.

— Разбира се.

— Ами можеш ли да караш влак?

— Да предположим, че бих могъл. — Джек се облегна назад и се усмихна.

Келнерката пристигна с чая и препечените кифлички. Намазаха ги с масло и известно време мълчаха, докато ядяха. После Джек каза:

— През следващата седмица ще трябва да реша ще остана ли на работата си в „Корнелиус ойл“, или ще се придържам към това, което е справедливо. И мога да ти кажа, че това няма да е лесен избор, защото аз обичам теб и майка ти и винаги съм искал да ви дам най-доброто.

— Ти го правиш — каза Ренди с пълна уста. — Винаги ни даваш най-доброто. Както днес. Това беше най-хубавият ми ден от години.

Джек погледна сина си и не знаеше какво да му отговори. Вместо това си намаза една кифличка и я изяде със заседнала на гърлото буца. Спомни си какво му беше казал веднъж Д. Пол Гети, когато бяха в Оклахома и когато един от кладенците му пресъхна преждевременно. Тогава Гети си беше сипал напитка, изпи я, погледна и каза:

— Ако има нещо, за което не трябва да се тревожите, то е бедността. Тя е хубаво нещо от време на време. Лорд Байрон беше казал веднъж, че бедствието е първата пътека към истината, а истината, Джек Фийлд, е много по-добра гледка от петролното поле.

Джек протегна ръка и я сложи върху рамото на Ренди.

— Искаш ли утре да отидем за риба? — каза бавно той. — Само ти и аз.

Начинът, по който Ренди го погледна, го принуди да извади кърпата си и да си изтрие очите, като измисли, че намазаната кифличка е минала накриво през гърлото му.

Ели седеше с вдигнати крака и четеше „От тази страна на рая“, когато външната врата се отвори и Джек и Ренди шумно влязоха в хола, смеейки се и задъхани от задължителното им надбягване надолу по коридора, което от отдавна страдащата госпожа Вандерстеен от отсрещния апартамент се наричаше „олимпийското състезание на слоновете“.

Ели остави книгата на масата и отиде да ги посрещне. Джек се опитваше да хвърли шапката си право на закачалката, а Ренди подскачаше с шал върху лицето си, като се правеше на маскиран бандит. Ели се облегна на вратата и ги загледа с търпелива усмивка.

— Здравей, скъпа, прекарахме чудесно, наистина чудесно — извика Джек.

— Как може вие двамата да превърнете нещо толкова просто като закачването на шапките в истински цирк. Никога няма да разбера — поклати глава Ели.

Тя се наведе и целуна Джек, после помогна на Ренди да си развърже обувките си.

— Искаш ли коктейл, Джек? А ти, мое замръзнало момче, какво ще кажеш за един топъл шоколад?

— Етел отиде ли си? — попита Джек.

— Пуснах я да си отиде рано. Пътят до Бронкс е дълъг.

— Добре, тогава — каза Джек, потривайки ръцете си, за да ги стопли. — Тогава аз ще направя шоколада. Правя най-вкусния шоколад от тази страна на Скалистите планини, нали, приятелю?

— Йес, сър! — съгласи се Ренди и се наведе да си събуе чорапите.

— А аз искам един „Олд фешънд“ — каза Джек, като целуна ръка на Ели, после я целуна продължително по устните и се засмя.

Апартаментът им беше на деветия етаж с изглед към Петдесет и девета улица. През отдръпнатите завеси се виждаха блещукащите светлини на коли, а дърветата в Сентръл парк стояха изправени, с накъдрени ръждиви листа. Апартаментът бе топъл, с меки килими и чудесна средновикторианска антична мебелировка, тапицирана с кафяво кадифе. Имаше блестящ полилей и кадифени завеси в меден цвят, а на стените, освен френски импресионисти, които тук така много обичаха, имаше и скици с молив и туш от Кандински и Модилиани. В ъгъла, с изглед към Пето авеню, стоеше роялът на Ели, донесен от Южна Каролина още когато се преместиха за първи път в Ню Йорк.

Джек отиде през коридора към кухнята и извади млякото от хладилника. Кухнята бе в модерна комбинация от кремаво и зелено и имаше електрическа пералня, която тяхната прислужничка Етел обожаваше, сякаш бе божество от Южните морета.

— Алберт Фол се обади пак — каза Ели, докато Джек сипваше млякото в тенджерката.

— Каза ли какво иска?

— Каза, че не е бързо. Искаше да знае дали ще можеш да бъдеш готов за понеделник. Мисля, че иска отново да прегледа договора за земята.

— Отново? Та ние прекарахме два месеца в преглеждане.

— Обади му се, ако искаш.

Джек запали газовата печка.

— Не искам. Дал съм си почивка до края на седмицата и самият Йохан Корнелиус не би могъл да ме накара да оставя семейството си. Къде е захарта?

— Където е винаги. Говориш за Йохан, сякаш ти е Бог и господар.

— Трябва да признаеш, че инициалите му са страхотни. Каква е книгата ти?

А Ренди влезе с механичния локомотив и каза:

— Извинявай, но пружината на влака ми е счупена.

Джек клекна, за да погледне светлосинята машина. Нави я няколко пъти с ключа, но всеки път тя издаваше звънтящ шум и колелата не се движеха.

— Джек, млякото кипи! — извика Ели.

Джек вдигна тенджерката и я занесе при миксера.

— Не се безпокой, Ренди, ако не можем да поправим стария локомотив, ще ти купя нов.

— Ще можем ли да си позволим, как мислите? — запита сериозно той, като погледна майка си и после отново Джек.

— Да си го позволим? — Ели погледна изненадано Джек. — Едно влакче за два долара, разбира се?

— Не искам, ако не можем да си го позволим — каза Ренди. — Винаги мога да бутам вагоните.

Ели разроши косата му.

— Няма да буташ вагоните, скъпи. Ще ти купим ново влакче, щом отворят магазина утре. А сега гледай, ето ти шоколада. Занеси го в стаята си и го пий там. Етел ти е оставила вечерята във фурната и след половин час ще бъде готова.

Джек загаси печката и лампата в кухнята и се върна във всекидневната. Ели му приготви коктейла, докато той се отпускаше в едно удобно кресло и посягаше към кибрита и лулата си.

— Какво значи всичко това? Дали можем да си го позволим? — попита Ели. — С какви мисли тъпчеш главата на Ренди?

— Нищо — повдигна рамене Джек.

— Трябва да е нещо. Обикновено не се тревожи за домашния ни бюджет.

— Всичко, което направих, беше, че му казах да не взема богатството като дадено.

Ели донесе напитката.

— Защо? Той няма никога да яде мухлясал хляб и пръжки, нали? Има някои неща, които трябва да приемаш като дадени.

— Нямах предвид това. Но работата с Фол става доста опасна.

— Опасна? Какво искаш да кажеш?

Джек се опита да се усмихне.

— Всъщност няма нищо тревожно.

— Джек? — каза Ели и се намръщи.

Тя коленичи до него и той разбра, че е крил страховете си като брадат козел под леглото. Лицето й бе нежно както винаги, с тези медни къдрици и сиви очи. Тя го гледаше загрижено и предпазливо, което означаваше, че е усетила неговото съпружеско желание да прикрие нещо неприятно. Той винаги се смущаваше, когато трябваше да скрие нещо от нея, и усилията му бяха неудачни, като се мъчеше да напълни лулата си с тютюн. Ели бе винаги открита и свежа и се опитваше да бъде независима, без оглед на това как се усмихваха мъжете на техните познати или какво не одобряваха приятелките й. И когато се опитваше да я предпази както днес, той имаше чувството, че я унижава, вместо да изпълни един добродетелен съпружески дълг. Сега, когато той минаваше тридесетте и когато от една година вече жените имаха право да гласуват, Ели стана самоуверена до такава степен, че можеше да спори с Йохан Корнелиус, докато той се закашля, почервенее и измисли някое извинение, за да си отиде по-рано. Веднъж бе казала на Гровър Уейлън, този спретнат млад мъж, който устройваше повечето от екстравагантните посрещания на знаменитости в Ню Йорк, че да бъдеш посрещнат по неговия начин, означава да бъдеш приет в преддверието на хаоса. Въпреки своята агресивност Ели все още беше грациозна и хубава и седнала до него в свободната си къса домашна рокля, тя все още вълнуваше Джек със своята женственост и сила.

— Твърде рано е, за да може да се каже нещо — призна си той. — Но имам чувството, че те ме поставиха в едно непоносимо положение. Тази седмица Фол ще повдигне капака на последната каша, която е забъркал, и ще очаква и аз да греба наравно с другите.

— Не разбирам — каза тя.

— Много е просто — вдигна очи той. — Алберт Фол ще пробута разрешението „Корнелиус ойл“ да започне пускането на сонди в Киамичи, Оклахома, ако самият господин Фол бъде възнаграден за това.

— Значи иска подкуп?

— Всъщност да. Но положението е по-сложно. Той не иска да му се заплати от парите на компанията. Иска ние да съберем пари по една много умела система, която сам е изработил и за която ще ни каже тази седмица в хотел „Вандербилт“. Иска също да направим нещо, което ще му даде възможност да си „изпере“ парите от всякакъв намек за конспирация или съучастие, като ги платим направо на него.

Ели го изслуша и после го погали по челото така, сякаш докосва нещо много скъпо и крехко.

— Ти ме познаваш — каза Джек. — Знаеш, че не съм против стимулите. Когато си в бизнеса, винаги трябва да пуснеш някой и друг долар тук и там, ако искаш хората да ти правят услуги. Но това е по-лошо от подкуп. Това започва да ми прилича на съзнателно и системно мошеничество.

Ели отхвърли назад медните си къдрици и погледна тревожно. До годежния й пръстен с диамант и сапфири стоеше брачната халка с гравирани букви „Д & Е“.

— А какво ще се случи, ако кажеш не? Какво ще стане, ако не му дадеш подкуп? — каза тя.

— Тогава ще изгубим правата над Киамичи, а аз ще изгубя работата си.

— Не вярвам Йохан да те уволни. След всички тези години.

Джек натъпка тютюна с палец в лулата си.

— Йохан уволни Джери Слободиън, спомняш ли си? А Джери работи с него доста по-дълго време, отколкото аз.

— Джери беше пиян през цялото време.

— Йохан не го уволни заради това. Уволни го, тъй като Джери спря продукцията в Суитуотър, за да спаси едно хванато в капан магаре и загуби осем хиляди варела петрол. Йохан не дава пет пари за морала и скрупулите на хората, може да имаш, може да нямаш, той не се интересува, но ако някой започне да губи негови пари, това е краят. Човекът е вън.

Ели хвана Джек за ръката и го погледна тревожно.

— Това ли ще стане с теб?

Джек сложи питието си на масата.

— Не знам. Зависи какво ще иска Фол от нас.

— Но преди това ти си се ангажирал в доста мазни неща, нали? Мислех си, че те са неразделна част от петролния бизнес. Във Вашингтон ти уреди ужасния бизнес на Синклер с пълномощното, нали? Какво по-различно има сега?

Джек направи гримаса.

— Не знам. Мисля, че това, което наистина ме шокира, е колко лесно правителството окуражава всеки, който иска бързо да направи пари, и начинът, по който прави така, че тези пари да влязат в неговия джоб. Не съм идеалист. Ти знаеш. А не съм и девствен. Извъртял съм няколко правни сделки, които биха изправили косата на баща ми, особено когато имахме всички тези неприятности с Удроу Уилсън. Но все някога трябва да се сложи край и освен това смятам, че едно правителство трябва да бъде честно най-малкото в границите на разумното. — За момент млъкна и после тихо добави: — Мисля, че доста често съм правил компромиси, но идва време, когато всички долари на света не могат да ти заплатят изгубената почтеност.

Ели стана. Тя все още беше неговата дребничка красива Ели; макар по кожата й да се забелязваше вече това отпускане, което се наблюдаваше след тридесетте и което му напомняше за Маргарет Джексън, нейната майка.

— Не исках да ти казвам, докато не се изяснят нещата. Фол работеше през тези две седмици… и съм съвсем сигурен, че е забъркал нещо.

— Джек — каза нежно тя, — можеше да ми кажеш.

Той потърка очите си.

— Можех и трябваше. Но нали майка ти…

— Майка ми си е майка ми. Никой не може да я замести, но ти си ми съпруг.

— Как е тя?

— Чувства се много по-добре. Днес ми се обади доктор Шура.

— Това е добра новина. Поне едно нещо да е наред.

— Няма да е нужно да напускаме този апартамент, нали?

Той вдигна рамене.

— Не зная. Не веднага, но ако напусна „Корнелиус ойл“ и трябва да започна да работя самостоятелно, ще ми трябва доста голям капитал; ще трябва да съкратим колата с шофьора и да намалим броя на големите приеми. Аз съм богат човек, Ели. Мисля, че съм по-богат от Йохан Корнелиус по времето, когато го срещнах, но мога да остана богат само ако парите ми влязат в действие, а това означава много повече инвестиции и много по-голям финансов риск. Банковият баланс ще бъде сериозно ударен без тези двеста хиляди долара годишно, които идват като по часовник.

Ели си помисли за локомотива на Ренди.

— Часовниковият механизъм понякога засича, Джек, но железницата продължава да върви.

Джек се усмихна.

— Ренди каза, че винаги мога да си намеря работа като инженер по железниците.

— Може би това не е чак толкова лоша идея: срещнах младия Даниел Форстър преди няколко седмици. Изгряващата звезда на железниците „П & П“. Той ми каза, че търсели добри правни ръководители и мениджъри.

— Чувствам се вече като безработен скитник — въздъхна Джек.

— Винаги може да минеш на частна практика както искаше, когато бе по-млад.

— Още е много рано да мислим за това — каза той уморено. — Ако има начин да заобиколя този проблем, вместо да се сблъскам с него, ще го направя.

— Обаче не вярваш, че ще можеш, нали, скъпи?

Той втренчи поглед напред, хвана се здраво за стола си като човек в ракета, пътуваща за Луната, както пътуват за Кони Айланд, и каза:

— Не мисля, че няма да мога.

Тя се усмихна, но не много весело.

— Добре — каза тя задъхано, — изглежда, ще трябва да започнем с икономии.

— Много ли ще ти липсва Ню Йорк? — попита той.

— Много съм щастлива тук, Джек — кимна тя. — Мисля, че това е мястото, където една жена може да прави нещо и да бъде нещо както никъде другаде. И освен това всички приеми и танци, и вечери. Ще ми липсват и театрите.

Той погледна коленете си, сякаш бяха чужди, и се чудеше дали ще има сили да върви.

— Винаги мога да отговоря утвърдително на Алберт Фол — каза той с гърлен глас.

— И да се върнеш вкъщи без собствената си чест? Само заради приемите и танците. Няма да те оставя да го направиш! — Тя се обърна.

После дойде, седна леко на коленете му и го целуна три пъти по челото. Погледна го право в очите и каза:

— Омъжих се за теб, защото си откровен като Ейбрахам Линкълн и си красив като Рудолф Валентино, а си по-добър адвокат от Артър Гарфийлд Хейс и Кларънс Дероу, взети заедно. Не ме разочаровай, като се съгласиш с един политически авантюрист като Фол, освен ако наистина вършиш нещо честно.

— Бижутата също ще ти липсват, нали? И новите кожени палта всяка есен. — Той сведе очи.

— Обичам те — прошепна тя, като постави пръст на устата му. — Само това е важно.

Той почувства сълзи в очите си, макар че не искаше да покаже колко е разтревожен. Тя ги изтри и силно го притисна.

— Никога не се притеснявай за пари, скъпи. Ако трябва, ще живея и в колиба и ще готвя всяка вечер боб, освен в неделя, когато ще има печено мечешко месо — само ти и Ренди да сте с мен. Тогава ще съм щастлива. Може да се науча да готвя и на светкавици.

Той не можа да не се засмее през сълзи.

— Моята жена — контрабандистката.

Тя го погали по челото, целуна го и после каза:

— Не трябва да ме подценяваш. Аз те обичам и мисля, че мога да споделям грижите ти, както и благополучието ти. Ако завършим само с това на гърба си, много лошо, но поне хората ще знаят, че сме честни.

— Не зная. Започвам да се чудя какво е честно и какво не е.

Тя поклати глава.

— Ти знаеш какво е честно. Ти си честен. Винаги се мъчиш да направиш най-доброто и най-справедливото и ако съм те видяла да хитруваш, то е било само когато не е имало кого да засегнеш. О, и при кръстословиците. Винаги хитруваш, когато ги решаваш.

— Ако никога досега не бях хитрувал, това можеше да бъде големият ми шанс, нали? — Той взе кибрит.

— Не я пали сега. Хайде да си лягаме. — Тя извади лулата от устата му.

— Какво? Ами Ренди? — каза той.

— Ренди си играе с укреплението. Това ще продължи часове. — Тя се усмихна и го дръпна за ръката.

— Ели, идвам си у дома и ти казвам, че цялата ми кариера е на косъм, а ти ме караш да си лягаме?

— Не бъди толкова официален. Не смяташ ли, че това е най-добрият тоник?

— Разбира се, но…

— Тогава хайде — издърпа го Ели.

Хванати за ръце, те минаха по коридора и надникнаха в стаята на Ренди. Той бе коленичил на пода, шоколадът му бе започнал да хваща каймак, а той подреждаше дузини войничета в редици по четири. Джек хвана Ели през кръста и й пошушна:

— Това ще трае още най-малко половин час. Не му достигат янките.

Мълчаливо, с това бавно бързане, познато само на влюбените, те отидоха в спалнята си при голямото двойно легло. Килимите бяха дебели, бели и меки, а край тях — огледала в златни рамки, в които се оглеждаха лицата им като в галерия от хубави портрети. Отвън долиташе шумът от профучаващите таксита, които чакаха пътници пред „Савой Плаза“, и бавното потрепване на файтоните. От съседния апартамент се носеха звуците на „Винаги гоня дъгата“, а Джек и Ели бяха потънали в своята любов и за момент спряха да се целунат в полусянката на нощните лампи подобно на младоженци, попаднали в някой грандхотел на Европа.

Джек целуна Ели по челото, очите, устните, прегърна я силно и почувства топлата й кожа през копринената рокля, очите му се наведоха и той виждаше само влажните й розови устни.

— Как става така, сякаш винаги е за първи път? — попита той.

Тя го побутна много леко и много нежно с челото си.

— Защото винаги е така и всеки път е най-хубаво.

— Ти си мислиш, че съм луд, нали?

— Защо?

— Не знам. За първи път имаме правителство, което е готово да се преклони и да ни помогне. И всичко, което мога да направя, е да се хвърля от края на една скала, защото съм обременен с проклетите си принципи.

Тя прекара пръст по края на устните му. Сивите й очи гледаха в бъдещето или може би в миналото.

— Ще бъдеш ли щастлив, ако се съгласиш с Фол? — попита тя.

Той поклати глава.

За момент тя го погледна отстрани, усмихна се и каза:

— В такъв случай защо, по дяволите, си толкова разтревожен?

Музикалният маниак в другия апартамент смени плочата, Джек хвана Ели и я поведе да танцуват из стаята, като си тананикаше. Той я завъртя около леглото и след това се сгромоляса върху брокатената покривка, като я повлече след себе си. Те се боричкаха и смяха, после той легна по гръб и тя го покри с целувки.

— Фройд казва, че всичко, което правим, има своите корени в секса — забеляза Ели с усмивка. — Може би затова така честно и праволинейно работиш в службата, защото си такъв и вкъщи.

Те се погледнаха сериозно за минута и после отново избухнаха в смях. Той обви ръце около нея и започнаха да се целуват с настойчивост, която ставаше все по-страстна и по-страстна. Той чувстваше влагата в устата й. Посегна надолу към бедрата й, роклята й се беше повдигнала и той постепенно я обхващаше цялата, а тя се притисна силно към него. Те дори не се съблякоха. Любиха се с еротична елегантност, която бе необичайна дори за тях. В елегантната спалня, на слабата светлина, те приличаха на фантастични герои — тя извита над него, а той с изпънати мускули и изражение на човек, който докосва нещо толкова скъпо и съвършено, че не може да го понесе. Понякога, когато се любеха, те си шепнеха или викаха, но тази вечер бяха мълчаливи — чувствата им един към друг в този сюблимен момент нямаха нужда от думи. Това, което той каза тази вечер, не я уплаши, напротив, даде й нова сила заради това, че той бе мъж с голяма самодисциплина и твърде честен — качества, които може би щяха да му се изплъзнат, както тя забелязваше, ако работеше за „Корнелиус ойл“. И сега го чувстваше като мъж, който може да действа като мъж, и го обичаше още повече за това. Като наближаваха кулминацията на тяхната любов, те се вкопчиха още по-здраво един в друг и тя искаше да се слее с него, да станат едно, притискаше се към него, докато изпита онази болезнена и чудна сладост от близостта. Те бяха така вкопчени един в друг, че Ели се чудеше къде свършва нейното тяло и къде започва неговото и можеше да прекара целия си останал живот в това блаженство — той в нея и тя в него завинаги. Мина доста време, докато отворят очи, и когато ги отвориха, имаха чувството, че сякаш са се върнали в този апартамент след тримесечно отсъствие. Лежаха един до друг, целуваха се, галеха се и си приказваха тихо. Говореха за Ренди, за зимна ваканция във Флорида и за Йохан Корнелиус. Както си лежеше, Ели попита:

— Мислиш ли, че Йохан обича Хестер? Винаги имам чувството, че са много отдалечени един от друг. По-отдалечени отколкото ние.

Джек навиваше къдриците й на пръста си.

— Не може да се каже. И освен това не е моя работа.

— А ти знаеш какво мисли семейство Кубчек, нали? — Ели се облегна на възглавницата.

— Не, не знам какво мислят Кубчек.

— Госпожа Кубчек поне е сигурна, че Йохан има и друга жена. Тайна любовница, скрита някъде.

— Не е възможно. Той просто няма време. И освен това аз мисля, че той не обича никого и нищо, освен себе си и парите. — Джек поклати глава.

— Може би е имал някоя страстна любов, когато е бил по-млад.

— Сигурно. И може би можеш да караш кола с фъстъчено масло.

Ели грабна една възглавница и шеговито го удари.

— Никога не приемаш нещата сериозно — каза тя.

Той я прегърна и целуна.

— Много сериозно приемам Йохан Корнелиус, защото, ако не го правя, ще стана повече от безработен и повече от разорен.

— Какво искаш да кажеш с това повече от безработен?

— Трудно е да се обясни, но Йохан е един от тези хора, които изваждат наяве най-доброто от човека, както и най-лошото. Той те кара да чувстваш, че можеш да направиш всичко, да спечелиш независимо какво количество пари, да победиш света за пет минути, но в същото време имаш усещането, че трябва да се продадеш целия, за да го извършиш. Мисля, че знае какво е морал, макар много хора да са на мнение, че не знае. Но изглежда вярва, че ако забогатееш, трябва да промениш разбиранията си за морала, така че да съответстват на финансовите ти амбиции, не знам дали разбираш какво искам да ти кажа.

Ели седна. Джек заби погледа си в извивката между гърдите й, очертана от страничната лампа.

— Йохан те кара да проумееш, че нищо не е свято и нищо не е сигурно, когато искаш да станеш богат — каза той. — Може би си права и той наистина е имал страстна любов на младини. Но ако е имал, той я е погребал, затрупал с десет тона цимент и не се издава. Привързан е към Хестер, сигурно. Но винаги съм имал чувството, че се е оженил за нея, за да му роди наследници, да му гледа къщата и да ходи с нея под ръка по официалните вечери, за нищо друго.

— А как мога аз да знам, че ти не се ожени за мен за същото?

Навън, в кабинета и във всекидневната, телефоните зазвъняха в хор. Джек я целуна и каза:

— Много просто, ако съм се оженил за това, ще скоча от кревата и ще грабна телефона, а както виждаш…

Той нежно я бутна на възглавницата и се повдигна над нея, дишайки тежко.

— Ели…

 

 

Сутринта на 17 ноември 1921 година Джек взе такси и се спусна по Уолстрийт, за да говори с Йохан Корнелиус. Малко по-късно трябваше да посети хотел „Вандербилт“, за да се срещне с Алберт Фол по въпроса за петрола, което според него бе важно и решително. Облечен бе с кафяво палто и носеше кафява шапка с широка панделка. Все още бе красив, но блед, сякаш се нуждаеше от няколкоседмична ваканция на слънце.

Йохан седеше зад писалището си в облицованата с дъб стая и не бе в добро настроение. Бе се опитал да направи сделка със сградата на Морган, но финансистите се оказаха придирчиви относно условията и нужната цялостна капитализация. Той поздрави Джек с думите: „Колко часът е според теб сега?“, и разхвърля книжата край себе си, сякаш е уморен от всичко.

— Часът е само осем — каза Джек. — Да не си ме очаквал по-рано?

Йохан не отговори. Облечен бе в черен костюм, а яката му бе бяла. Зад него имаше снимка на тексаския град Амареро, сега един от най-индустриализираните петролни центрове в целия щат с петролните си оборудвания и складове за петрол и съвсем нов завод. На прозореца се увиваше зелено растение.

— Сигурен съм, че Фол ще се яви днес с голямата си идея — забеляза Джек. — Приготвил съм всички документи за Киамичи, ако искаш да ги видиш.

Йохан барабанеше с молива по зелената кожена тапицерия на писалището си.

— По-добре тези болшевики да бяха вдигнали във въздуха цялото проклето здание — каза ядосано той.

— Имаш предвид сградата на Морган? — попита Джек. — Да не ти създават неприятности по въпроса за Сийл Бийч?

— Кажи ми нещо, за което не са ми създали неприятности.

Джек седна в удобно кресло срещу него. Той никога не можа да разбере защо Йохан не оставяше на него преговорите за ценните си книжа, облигациите и останалата част от правните и финансовите проблеми. Освен че Джек имаше няколко близки приятели при Морган, той бе в добри отношения с Уилям Х. Ремик — председателя на фондовата борса, и би могъл да се справи с въпроса за Сийл Бийч с много повече дипломатичност, отколкото Йохан. Раздвижването на седемнадесет милиона долара за една бърза експанзионистична програма на Корнелиус беше сложна хитрост и тя се нуждаеше от правилен избор на време и изтънчено умение. Може би единствената истинска разлика е, че въпреки финансовата грубост Йохан вероятно ще извърши по-добро инвестиране от който и да било от неговите служители, но както казва Натан Франк, младият заместник на Джек: „Да бъдеш помолен от Йохан Корнелиус да купиш облигации, е все едно да те помоли твоят равин да купиш билети за танци на еврейската организация «Бнай Брит». Просто не можеш да кажеш не“.

— Ще се съгласят — каза Джек. — Те просто искат да почувстваш, че са великодушни.

— Струва ми се, че има твърде много великодушие край нас и недостатъчно инвестиции. Ще направя друг опит с банката „Уестърн“, докато Морган изчаква.

Джек повдигна рамене.

— Зависи от теб. При всички случаи срещата във „Вандербилт“ е по-бърза.

— Кой ще бъде там?

— Хери Синклер — със сигурност, Джеймс О’Нийл. Те са все с Фол още от едно време.

— Някой от „Стандарт“?

— Вероятно Боб Стюарт.

Йохан разтри очите си с ръце.

— Сякаш Алберт организира някакво общество за взаимна изгода. На теб как ти се струва? На цялата стара банда, която миналата година бръкна дълбоко в джобовете си за Хардинг, й се върна с лихвата.

— Мисля, че е малко повече от това. Фол показва доста неестествен интерес към петрола.

Джек взе лист хартия.

— Зависи за кой петрол и каква форма ще придобие твоят интерес. Да предположим, че говорим за петрол, който се държи като резерв за флота на САЩ.

— Да предположим? Има три места за резерви на флота, нали? Буена Виста, Калифорния, Елк Хилс, Калифорния и Типот Дом, Уайоминг. Какво?

Джек погледна обувките си и съжали, че е забравил да ги даде да ги излъскат.

— Добре, нека се изразя така. Под каква юрисдикция очакваш, че са те?

— На игри ли играеш?

— Съвсем не. Ти смяташ, че са под юрисдикцията на секретаря, който отговаря за флота, нали така?

Йохан не отговори нищо. Твърдият му предпазлив израз беше достатъчен. Той означаваше, че това, което ще каже Джек Фийлд, трябва да е добро или иначе… Йохан беше на четиридесет и осем години и бе по-напорист, готов за съревнование и притежаваше суровата зрелост на гранит. Като всички други в „Корнелиус ойл“ и свързаните с него индустрии, Джек често си бе сблъсквал ръцете с този гранит и знаеше, че той не прави никакви компромиси.

— През месец май — продължи Джек — президентът Хардинг прехвърли опеката над тези петролни полета от секретаря на флота върху секретаря на вътрешните работи. Не бе посочена никаква състоятелна причина.

Йохан повдигна вежди.

— Значи петролът сега е на разположение на Алберт Фол — приятеля на всички хора, които се занимават с петрол?

Джек изостри вниманието си.

— Приятел на някои хора, занимаващи се с петрол. Не толкова много наш. Аз мисля, че още помни твоя принос в кампанията и мнението за Хюс, че е овца в овче облекло.

— Искам да съм аполитичен — каза Йохан, като произнесе думата „аполитичен“ с особено удоволствие. — Не желая моят бизнес да има приливи и отливи поради политиката. Това е всичко.

— Каквото и да е чувствал Алберт Фол към теб в миналото, той вероятно ще ти прости сега. От всичките ни разговори относно Киамичи става ясно, че е готов да бъде мил с нас, ако ние сме готови да бъдем мили с него. Точно колко мили и какво трябва да направим в замяна, остава да се разбере.

Йохан стана от стола си и отиде до прозореца. През влажното стъкло той можеше да види ъгъла на сградата на Морган и коринтските колони на Фондовата борса. Сградата на Морган още носеше следите от миналогодишните експлозии, предизвикани от анархисти.

— Алберт играе някаква игра — каза той. — Ти какво мислиш?

Джек взе един гъсто изписан на пишеща машина доклад.

— Накарах моите хора да ми дадат справка за тези резерви на флота. Това са заделените през 1909 година резерви, за да осигурят на флота защитено снабдяване с гориво в случай на война. Затрудненията обаче се явиха, когато няколко петролни компании, включително и ние, наеха земи съвсем на границата на правителствените полета, особено в Елк Хилс, и ние изтегляме петрол, който е много вероятно да идва изпод земята, отредена за морския флот.

Йохан се обърна. Ръцете му бяха скръстени на гърба.

— Какъв е проблемът? Те можеха да сложат предпазни кладенци по границата на техните земи и да неутрализират изчерпването. Ние правим така.

— Те също направиха подобно нещо. Но се появи друг проблем. Военните са станали много нервни на тема война с Япония и не искат петролът да бъде само защитен, а го искат изваден от земята, за да могат да го имат на разположение. Това означава, че Фол ще търси съревнование между частници при наддаването за изваждането на петрола, като задържи една част от него като възнаграждение, за да отговори на нуждите на морския флот.

Йохан помисли малко по това и след това добави:

— Значи Алберт има най-малко три от най-добрите договори в свои ръце?

— Точно така.

— И се опитва да създаде удобно нему общество от петролни собственици с вероятната награда Елк Хилс, Типот Дом или Буена Виста според това кой му е най-изгоден.

— Аз го виждам така.

Йохан зачука с молива по зъбите си.

— Добре — каза най-сетне той. — Какъв подход ще възприемеш, когато Алберт ти направи това предложение?

Джек извади носната си кърпа и изтри челото си. Струваше му се ужасно горещо в офиса на Йохан и с удоволствие би си свалил палтото.

— Затова дойдох при теб — каза той с известна несигурност. — Трябва да знам ти какъв подход искаш да възприема.

Йохан го погледна.

— Ти си моят съветник по правните въпроси — изтъкна той, — ти ще ми кажеш.

— Не мога, не мога, преди да чуя каква ще бъде идеята на Фол. Исках само да зная доколко си готов да се съгласиш с него.

— Имаш предвид дали бих предпочел договора за Типот Дом или за Елк Хилс?

— Ами да.

Йохан кимна.

— Разбира се, че бих го искал. Те са отлична земя, която дава петрол.

— Дори и ако трябва да се ангажираме с нещо не съвсем коректно от правна гледна точка?

— Не съвсем. Той непрекъснато говори за „общи интереси“, но още не е уточнил какво точно означава това.

— Значи не е?

— Не.

— В такъв случай — каза Йохан — мога само да предполагам, че не ще предложи нещо незаконно и този път. Но зависи от теб. Ти си бизнес адвокат и това е една специфична област. Аз се прекланям пред твоята преценка. Върви днес там и се справи сам. Само гледай каквото и да решиш, да бъде в най-добрите интереси на „Корнелиус ойл“.

— Да предположим, че иска отговор веднага?

— Тогава му го дай, но когато си сигурен, че това е правилният отговор.

Джек пое дъх със затруднение.

— Точно това исках да знам — каза той тъжно. — Кой отговор е правилният?

Йохан се облегна и погледна Джек с премрежен поглед.

— Правилният отговор — каза сухо той — е този, който можеш да ми съобщиш, като се върнеш, и за който ще получиш повишение.

— А погрешният отговор?

Йохан поклати глава и слабо се усмихна.

— По правило не заплашвам хората — забеляза той. — Заплашването подчертава положението ми, а това пречи на тяхната работа.

Джек погледна купчината документи на коленете си. Бавно и замислено той започна да ги сравнява и да ги подрежда.

— Добре — каза той. — Да се обадя ли, когато свърши?

Йохан погледна часовника над вратата.

— Не, следобед няма да бъда в офиса, ще говоря с Фишман. Да се срещнем в Готам точно в пет.

Джек стана. Той имаше чувството, че са го изпратили с копие от навит „Уолстрийт джърнал“ на борба с митични чудовища. Изкашля се, сякаш искаше да каже вещо, обърна се и излезе от офиса с наведена глава. Секретарката на Йохан извика след него:

— Шапката ви, господин Фийлд, шапката ви!

Този следобед проникваше бледо слънце през офиса на Йохан; той сложи молива си на писалището и отиде до прозореца. По някаква необяснима причина напоследък се чувстваше неспокоен и без настроение. Не беше поради това, че бизнесът минаваше през труден период. Причината беше в него, в чувството, че не е решил нещо, което е засягало живота му.

Вече почти десет години бе женен за Хестер Форбъс Корнелиус и годишнината им наближаваше. Мислеше си, че може да й купи десет изключителни диаманта, за да отбележи този случай. Доволен бе от брака си, гордееше се с трите си деца и все пак чувстваше, че връщането след работа вкъщи при Хестер, вечерята с нея, разговорите с нея, дори спането с нея бяха странно маловажно нещо в живота му. Тя съществуваше, за да го утешава и да знае, че са посетили приема, който трябва, и са се видели с хората, с които трябва. Тя познаваше френските импресионисти, Моцарт и знаеше как да се справя с цилиндъра. Мебелирала бе къщата разкошно, скъпо и с вкус, който събуди интереса и възхищението на „Лейдис хоум джърнал“. Познаваше дипломати, светски хора и знаменитости, говореше с еднаква увереност за Х. Д. Уелс и неговата книга „Очерк по история“, за бестселъра на годината, разбираше от изкуство, образование и бизнес. Но за Йохан този негов брак бе като театър на сенките; нещо, което му беше удобно и го забелязваше, и все пак нещо, което сякаш не преживяваше. Когато говореше за себе си и за Хестер, струваше му се, че говори за друга двойка, която по една случайност познава много добре. Това не бе, защото не обичаше Хестер. Тя бе хубава и самоуверена и знаеше как да го накара да се чувства мъжествен, сравнително културен и по-малко безскрупулен крал на крадците. В нейната компания се чувстваше по-уверен в себе си и по-благонравен, отколкото по което и да било друго време. И все пак подозираше, че истинският живот намери своя мрачен край в 1903 година, когато Карина падна от шестия етаж на Петдесет и пета улица и Беатрис го напусна; и че всеки ден след това ролята му се изпълнява от неговия дубльор, който е добре платен, прилича на Йохан, говори точно като него и продължава показния му живот, докато истинският Йохан Корнелиус все още седи в празната чакалня от 1903 година, списанията остаряват и стават все по-прашни там, на масата, а той се надява, че времето и съдбата не ще се окажат нещо повече от мечти или грешки в календара, че вратата ще се отвори и Беатрис ще застане там. Той никога не можа да обясни, дори само на себе си, колко силно обожаваше Беатрис. Бе готов да признае обаче, че това, което е обичал, което още обичаше, беше мъглява, романтична представа за Беатрис, каквато тя въобще никога не е била. Но ако беше го направила щастлив, какво значение имаше това? И като наблюдаваше тъжно през прозореца слънцето зад сивите ноемврийски облаци, той се чудеше дали неговият безмилостен апетит към пари и власт бяха наистина причина за това, което се случи с Беатрис и Карина. Телефонът на писалището му иззвъня и той го вдигна.

— Господин Корнелиус, вашата съпруга е тук — каза неговата секретарка. — Иска да знае дали имате пет свободни минути.

Той погледна към писалището си. Имаше купища писма за подписване и трябваше да прегледа две дебели папки за оценка на акции, но каза:

— Добре, нека влезе.

Хестер влезе облечена с палто от камилска вълна и малка шапка. Тя се наведе и го целуна, ухаеше на „Шанел“. Остави на един стол чантата си от змийска кожа.

— Бях на пазар — каза тя. — И си помислих, че е добре да се отбия и да те попитам какво искаш за вечеря. Семейство Доерти няма да дойдат преди девет часа.

— Каквото искаш ти. Спомням си, че Мал обича раци.

Хестер си отбеляза в малък бележник.

— Раци, вярно. И може би бифтек. Изглеждаш ми замислен.

Хестер го изгледа насмешливо и седна на края на писалището му. Физически Хестер и Йохан не бяха подходяща двойка. Докато той беше едър и солиден, тя бе малка, деликатна и много хубава. Лицето й имаше формата на сърце, бе с дълъг грациозен врат и косата й бе подстригана „бубикопф“. Очите издаваха характера й, защото бяха кръгли, кафяви и огромни и гостите я гледаха в тях като омагьосани, докато тя не си отстранеше погледа, а след това се чудеха за какво, по дяволите, са говорили. Тя бе по-голямата дъщеря на господин и госпожа Джеймс Форбъс, поначало от Уейкфийлд, Масачузетс, и на времето беше една от най-привлекателните дами в Ню Йорк. Баща й, весел и пълен с идеи човек от шотландски произход, бе натрупал значително богатство от своите патенти за машини за цветен печат и макар да живееше в Манхатън, още се занимаваше с фермерство в Уейкфийлд като доходно хоби. Бе достатъчно заможен и можа да изпрати Хестер в частен колеж, както и в Цюрих, за да се усъвършенства в продължение на година.

Нейната втора (и в романтично отношение решаваща) среща с Йохан беше съвсем случайна. Съвсем против волята му Йохан бе заведен от Латем Т. Джоли, милиардер от Минесота, на един прием в „тайната“ му резиденция в Норуолк, Кънектикът. Ако от това не зависеше подписването на договор за осемнадесет милиона долара, Йохан не би си и помислил да отиде. Но се случи така, че той прекара събота и неделя, като крачеше по коридорите и приемния салон на мрачната къща на Джоли, убеждаваше себе си, че изпълнява задължение и пи много бренди.

Бе срещнал Хестер в библиотеката, заспала в едно кожено кресло. Следобедът беше горещ, годината бе 1910. Случайността го заинтригува толкова много, че седна срещу нея, гледаше я как спи и си мислеше колко е красива в розовата си рокля, с коса здраво сплетена и забодена нагоре. Слънчевата светлина навлезе в стаята, тя постепенно се събуди, видя го на стола, а неговите бледи сини очи я наблюдаваха упорито през ръката, която беше поставил пред лицето си. Той дори си спомняше нейните първи думи тогава: „О — каза тя, — това сте вие. Не знаете ли, че само женените могат да се наблюдават, когато спят?“.

Тя беше деветнадесетгодишна, а той беше богат. Не приличаше на младите хора от Ню Йорк. Беше рязък и непреклонен в бизнеса и знаеше какво иска, макар че притежаваше някаква объркваща неуловимост, която я заинтригува. Никога не говореше за образованието си, нито за минали любовни истории, но тя чувстваше, че всичко ще измъкне с времето. Може би се влюбиха. Така изглеждаше. Започнаха посещения на концерти, където Хестер седеше с блестящи очи, а Йохан бе край нея така неподвижен, сякаш е реклама за колосани предмети. Прекарваха заедно края на седмицата в Уейкфийлд, а впоследствие Хестер показваше албуми със снимки — Йохан по риза кара лодка или Йохан седнал с кръстосани крака на тревата примигва срещу слънцето, докато яде сандвич. Така мина тяхното ухажване и сватбата им изглеждаше неизбежна. Нямаше много страст, но беше съвсем правилно културата да се омъжи за пари, тъй като в техния случай и двете неща щяха да се обогатят. Сватбата им беше с бюфет, облаци от конфети и органист, който смяташе, че силата е в същността на музиката. След това бяха откарани с карета. Йохан целуна Хестер и й каза: „Ти ще ми бъдеш добра съпруга“, и тя наистина беше. Когато се върнаха в дома си, тя стана домакиня на всичките му къщи, особено на тази на остров Линууд, с изключително чувство на реализъм, неприсъщо за толкова младо момиче. Тя смяташе, че е щастлива, тъй като беше богата, и че Йохан я обичаше, макар и да не беше тигър. Сексуалният им живот бе нормален и елегантен и включваше повдигането на нощниците. За 1911 година той не бе нетипичен и беше достатъчен, за да бъдат създадени Родерик, после Джон и накрая Хоуп. Родерик беше в частно подготвително училище, седемгодишен, с тромави крака и непохватен в игрите. Джон беше на четири години, сериозен, а Хоуп беше двегодишно, своеволно малко момиченце във волани и кордели.

— Може да закъснея тази вечер — каза Йохан. — Имам среща с Фишман.

— Затова ли си замислен?

— Не съвсем. Мислех си за нас.

— За нас? — попита Хестер и повдигна вежди. — Какво имаш предвид под „за нас“?

— За теб и мен.

Хестер извади друг бележник и се опита да реши какви вина да поръча за тази вечер.

— Надявам се, че е нещо ласкателно — каза тя, като си отбеляза „Пуи Фюсе“.

Йохан вдигна рамене.

— Не беше кой знае какво. Опитвах се да преценя дали имаме хубав брак или не.

Хестер остави бележника. Тя се изсмя малко неуверено.

— Не зная какво искаш да кажеш — отбеляза тя, — разбира се, че бракът ни беше хубав и още е.

Той се приближи до нея и попита:

— А ти щастлива ли си? Не мислиш ли, че не съм те обичал достатъчно?

— Разбира се, че не — каза тихо тя. — Какво, за бога, ти дойде на ума?

— Не знам. Започвам да се чудя дали не те пренебрегвам.

— Разбира се, че не. Коя жена може да има дори половината от това, което имам аз?

Той седна.

— Нямам предвид този начин на пренебрегване. Мисля си за любовта. Понякога не ти обръщам внимание. Не получаваш това внимание, което е нужно.

— Скъпи, ако говориш за леглото…

— О, не, не, нямам предвид в леглото. Но смяташ ли, че понякога между нас има нещо като прозорец или като спуснат транспарант… и това, което виждам, са само силуети?

Хестер изглеждаше объркана. Йохан не говореше често за своите чувства и проблемът беше, че когато говореше, тя не разбираше нито дума от това, което казваше. Тя сви устните си в странна лека усмивка и каза:

— Хм.

Йохан облегна глава на ръката й.

— Предполагам, че ти си права. Може би съм затворен твърде много в този офис и просто полудявам.

— Можеш да си вземеш ваканция.

— Къде? Не обичам да бъде пътуване по море. Последният път параходът потъна под мен. Параходът „Галвстън Бей“.

Хестер го изгледа дяволито.

— Може да летиш.

— Да летя? Ти се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Мисля, че е време да си имаш собствен самолет.

— Моля? — Йохан повдигна глава.

— Казах, че е време да имаш собствен самолет.

— За какво ми е самолет? Какво им е на влаковете?

— Те са бавни. И въобще един самолет ще ти подхожда, ще ни подхожда. Ще можеш да долиташ на остров Линууд само за половин час след работа.

— Хестер…

Тя се усмихна и закова големите си кафяви очи в него.

— Ти знаеш, че има смисъл, Йохан. Може да обикаляш за една десета от времето, за което се придвижваш сега.

— Добре, но аз не съм сигурен. Чувам, че на хората им прилошава доста често. — Йохан направи гримаса.

Тя поклати глава.

— Не съм ли била винаги права?

— Да, разбира се, но…

— Не бях ли права да вземеш предприятието „Хейман Дръгс“ след скандала? И не бях ли права да купиш „Кронпринц“ от морския флот и да вземеш застрахователното дружество „Кнут“?

— Много добре, имам съпруга, която винаги е права. Може би трябва да се оттегля и да оставя съпругата ми да поеме бизнеса. — Йохан не можеше да не се усмихне.

Хестер го изгледа и той не знаеше дали е сериозна или не.

— Нямам твоята сила — каза просто тя. — Нямам и твоята решителност.

— Хестер… — прекъсна я той.

Хестер го щипна по врата, постави чантата на рамото си и излезе. Но преди това каза:

— Йохан… Нали няма нищо нередно.

— Не мисля, че ми е нужен отдих — поклати глава той.

— Добре. Ще започна проучвания за твоя самолет. Това ще ти даде възможност да очакваш нещо. Може би Къртис или Форд, или някой от този род. Може да си го подариш по случай годишнината.

— Окей — каза той и тя тръгна, като махна на секретарката.

Взе асансьора надолу, а на улицата я чакаше дългата лимузина на Йохан, обслужвана от търпеливия шофьор Карл, същия този Карл с бялото лице, който се бе спасил заедно с Йохан и Джек Фийлд от корабокрушението на „Галвстън Бей“. Чак когато Карл затвори вратата след нея и зави на ъгъла, тя си позволи да въздъхне и да погледне през прозореца към претъпканите с хора тротоари на Ню Йорк с израз на лицето, който може би означаваше болка.

 

 

Джек Фийлд отиде пеш от хотел „Вандербилт“ до хотел „Готам“ въпреки студа. Вече беше късно и той вдигна яката на палтото си, за да се предпази от вятъра. Градът край него гъмжеше от трафика и тротоарите бяха претъпкани с хора, млади стенографки, излизащи от канторите, повечето от тях модно облечени с къси поли и палта, с вълнени дрехи и шалове. Продавачи на печени кестени потропваха по тротоарите. Носеше се остра миризма на зима.

Джек стигна Петдесет и пета улица и се качи по стълбите на „Готам“. Само на двадесет фута оттук през 1903 година Карина лежеше умираща на тротоара, Карина, която завинаги щеше да си остане четиринадесетгодишна. Джек влезе през стъклената врата, премина през хола и попита на рецепцията:

— Господин Корнелиус тук ли е? Кажете му, че го чака Джек Фийлд.

Чиновникът позвъни в апартамента. После каза:

— Добре, сър, можете да се качите.

В асансьора Джек погледна лицето си в мътното огледало. Бе решил вече какво ще направи, но бе любопитно да се наблюдава как ще го направи. В огледалото се отразяваше лицето на човек, който вероятно преди години бе решил, че бизнесът не беше онази божествена мисия, която предсказваше доктор Кедман, и че бизнесмените нямат право да се смятат за избрани от Бога оръдия, колкото и нови длъжности и работни места да създаваха, колкото и помощи допълнително да раздаваха и колкото и бебета да целуваха. Джек никога не е бил червен и никога не би могъл да бъде. Но това, което чу днес в хотел „Вандербилт“, беше повече от достатъчно да го убеди, че ако такава корупция трябва да съществува, то по-добре е той да не е част от нея. А ако това означава да си подаде оставката, той можеше да печели достатъчно и като адвокат по наказателни или бракоразводни дела или въобще като какъвто и да е. Но дори и да няма друг начин да си изкарва хляба, освен да приеме предложението на Алберт Фол, което той трябваше да направи на днешната среща, Джек би предпочел да проси на Боуъри, отколкото да се съгласи.

Асансьорът спря, Джек излезе и тръгна по преотопления коридор към апартамента на Йохан. Натисна звънеца.

Йохан сам отвори вратата, беше в зелена хавлия, с боси крака и миришеше на сапун.

— Надявам се, че не те безпокоя? — каза Джек.

Йохан затвори вратата и отговори:

— Съвсем не. Току-що свърших срещата с Фишман и почувствах нужда от баня. Искаш ли напитка? Изглеждаш полузамръзнал.

— Един коктейл ще ми дойде добре.

— Заповядай, барът е там, приготви си.

Йохан седна на кадифеното канапе, докато Джек сваляше палтото и шала си и оставяше чантата си на един стол встрани. Апартаментът бе слабо осветен и тих, с дебели килими и полуспуснати завеси. В пепелника имаше две угарки от пури.

— Е — каза Йохан, докато Джек си приготвяше коктейла. — Как мина?

Джек приготви коктейла и го разбърка. Той виждаше част от лицето си в огледалото пред него, както и белите крака на Йохан с русите косми.

— Мисля, че ще ме накараш да се оттегля.

Настъпи кратко мълчание. Йохан стана и посегна към своето бренди.

— Не карам хората да напускат, освен ако има достатъчно причини. Ти знаеш това.

— А Джери Слободиън? — попита Джек, като съзнаваше, че въпросът е дързък.

Йохан го изгледа с остър поглед.

— Джери беше особен случай. Той ме мамеше години наред. И освен това не взимаше нещата присърце.

— Добре, както и да е. — Джек се обърна.

— Защо направо не ми кажеш какво си направил, кое те кара да смяташ, че ще те уволня? — Йохан го наблюдаваше.

Джек седна в един от големите удобни фотьойли и разхлаби връзката си.

— Не, не ми казвай — изпревари го Йохан. — Ти си отговорил отрицателно на Алберт. Той е предложил нещо и ти си го отхвърлил. Той ти е предложил Типот Дом и ти си го отхвърлил.

— Не точно — каза Джек, — но почти.

— По-добре ми кажи в такъв случай. — Йохан отпи малко бренди.

Джек кимна.

— Почти бях отгатнал какво ще се случи. Проблемът бе, че Фол никога не ни е вярвал, както вярва на Синклер, О’Нийл и всички други. Ние сме били… много аполитични.

Йохан се усмихна, когато Джек каза това, но не го прекъсна.

— Доколкото мога да разбера, нещата ще се развият така. От своето петролно поле Мексиа Хъмфрис се е съгласил да продаде тридесет и три милиона и триста и тридесет хиляди варела петрол по един долар и петдесет цента варела.

— Какво му е лошото? — Йохан се намръщи.

— Нищо. Само дето не ги продава на „Синклер консолидейтид“ или на „Прери“, а ги продава на „Континентал трейдинг къмпани“ от Канада.

— На какво?

— Точно това питах аз. Но чакай. Компанията „Континентал трейдинг къмпани“ от Канада препродава след това петрола на „Синклер консолидейтид“ и на „Прери ойл“, но за долар и седемдесет и пет цента варел.

Лицето на Йохан стана неподвижно.

— Двадесет и пет цента, умножено по тридесет и три милиона, какво прави?

— Алберт Фол вече го е изчислил вместо нас. Осем милиона долара и нещо. Това е след комисиони и разноски.

Йохан бавно кимаше.

— Осем милиона долара, разбирам. И смятам, че няма да разбера кои може да са акционерите на компанията „Континентал трейдинг“ от Канада.

Джек се изкашля. Той чувстваше, че може да се е простудил на идване от „Вандербилт“.

— Ти си напълно прав. Боб Стюарт, Хери Блекмер, Хери Синклер и Джими О’Нийл. И ние, ако се уловим. Те са готови да разделят парите на пет, ако искаме, и това са пари в брой до стотинка, за които не се дава отчет на директорите и на акционерите. Джобни пари. Или джобни акции всъщност. Парите ще бъдат изплатени в акции „Либерти“.

— Какво печели Фол от това?

Джек извади носната кърпа и изтри носа си.

— Това е най-хитрата част. Ако някой от нас е достатъчно щедър да се раздели с акции в полза на господин Фол, той може да бъде благосклонен към нас, когато стане дума за определяне на частни договори за Типот Дом и Елк Хийлс. Той би погледнал към нас още по-благосклонно, ако подарим няколко акции на Уил Хейс. Изглежда, че по време на кампанията за Хардинг и Кокс Националният републикански комитет е направил дълг, който не може да се ликвидира.

— Те ще заплатят дълга с акции „Либерти“? С тези акции „Либерти“?

Джек поклати глава.

— Разбира се, че не. Те ще склонят няколко от техните по-богати приятели да подпомогнат фонда на компанията и в замяна ще им пробутат акциите „Либерти“ на Синклер. И така, набързо, мръсните акции стават чисти.

— А какво става с Киамичи? — попита Йохан смръщено.

— В Киамичи ще можем свободно да пускаме сонди, ако изберем „Континентал трейдинг“. Иначе не.

— И ти вече се отказа от наше име?

Джек не отговори. Той се сгорещи, сякаш имаше температура. Долу по улицата се чуваше полицейска сирена.

Йохан помълча известно време. Играеше си с чашата бренди, като я въртеше в ръцете си. Джек го наблюдаваше, пиеше си коктейла и се потеше.

По едно време Йохан каза:

— Искаш да напуснеш „Корнелиус ойл“, така ли?

— Разбира се, че не. — Джек погледна озадачен.

— Кажи ми истината.

Джек помълча, после кимна.

— Ами ако искаш да знаеш истината, от доста дълго време се тревожа.

— Знам това.

— Знаеш?

Йохан го погледна втренчено.

— Разбира се, че знам. Ти си един от висшите ми служители и аз не обичам да упълномощавам други. Да не мислиш, че се движа със затворени очи? Аз трябва да имам кожа като на бик и да хапя като крокодил, но ти не разбираш каква част от това е блъф? Аз съм Бог в този офис, Джек, и точно като Бог трябва да зная всичко и за всеки, а така също кой как се чувства.

— Ако си знаел, тогава… — каза Джек.

Йохан го накара да млъкне.

— Ти си един от най-добрите хора, които въобще съм имал. Ти си талантлив адвокат, добър бизнесмен и приятен човек. Исках да бъда с теб по възможност повече години и затова не съм ти задавал този въпрос по-рано. Знаех, че не си щастлив, но имах нужда от твоето умение. Това, което се нарича интелигентно използване на дадените източници. — Той остави питието си и добави: — Щом като разбрах, че не си доволен, аз ти увеличих заплатата, спомняш ли си? Това не беше подкуп, за да те задържа, Джек, но аз се надявах, че е малка компенсация за това, че вършиш работа, която всъщност не ти доставя удоволствие.

Джек вдигна ръце, че се предава.

— Звучи ми като че ли се опитваш да ме уволниш.

Йохан го погледна с половин усмивка на уста.

— Ще те уволня, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— Отговорих отрицателно на Фол и Синклер. Казах им, че няма възможност „Корнелиус ойл“ да се забърква в това — достатъчна причина да ме изхвърлиш през вратата, нали?

Йохан стана. Джек почти не виждаше лицето му в сянката на лампата.

— Смяташ ли, че това е правилният отговор? — попита Йохан.

— Да, смятам. Не бих казал друго.

— Защо смяташ, че е правилно?

— Защото в перспектива печалбата не се реализира. Една пета от осем милиона долара представлява само един милион и шестстотин хиляди, и то при положение, че сделката се осъществи. Освен това, ако ние трябва да дадем това на Хейс и Фол в очакване на договори за Типот Дом и Киамичи, тогава математиката въобще не излиза. Не за нас във всеки случай. Ние можем да изкараме пари за подкупи и за други подобни с много по-малък риск. Тази администрация е пълна с търговци, тарикати и техни добри приятели от преди. Тя се тресе от корупция, не след дълго това ще се разкрие и ако то се случи, последното място, където искам да видя „Корнелиус ойл“, е в тази бъркотия.

Йохан го изслуша и бавно кимна.

— Мисля, че Диоген може да спре тук, ако добре разбирам джобния си речник — каза той толкова меко, както Джек не бе го чувал през цялото време, откакто работи в „Корнелиус ойл“.

Джек не каза нищо.

— Ти си взел правилно решение въз основа на правилни причини — продължи Йохан. — Днес следобед се страхувах, че може да се покажеш мекушав, защото си мислеше, че аз искам Типот Дом и Елк Хилс на всяка цена, но не го направи. Ти постъпи правилно. Цялото това правителство много скоро ще попадне в дълбока и сериозна мръсотия и това ще бъде в наша полза пред Сената, ако запазим ръцете си чисти. Освен това загубените каузи никога не са изцяло загубени.

— Какво имаш предвид? — попита Джек.

Йохан изръмжа.

— Внимавай сега — и той взе телефона. Настъпи дълго мълчание и после каза. — Мойра? Дай ми Алберт Фол на телефона. Той вероятно е в Мелонс.

Почти пет минути никой не проговори, а Йохан чакаше неговата служителка да го свърже със секретаря по вътрешните работи.

— Алберт? — най-сетне каза той. — На телефона е Йохан. Знаех, че ще те намеря там.

Джек чуваше един тих металически глас от другата страна на линията. После Йохан каза:

— Тъкмо говоря с Джек Фийлд. Да. Да, вярно. Да, зная, че си разочарован, но нещата понякога се развиват така. Не, аз уважавам неговото решение. Добре, съжалявам.

Йохан изписваше фигури с пръсти по масичката на телефона, докато Фол му отговаряше и после каза:

— Притеснявам се истински за Киамичи. Да, точно. Виждаш ли, Алберт, на мен ми се иска хората ми да започнат работа там. Да, знам всичко за това да дадеш и да вземеш, Алберт, и затова ти се обаждам. Знам, че ние не участваме, но работата е там, че това, което правите с компанията „Континентал трейдинг“, ами това е вид тайна операция, нали? Голяма тайна?

Йохан погледна към Джек и му намигна. После каза:

— Както виждам работата, Алберт, ние можем да си държим устата затворена заради теб, но само ако направиш нещо за това. Например да разчистиш проблемите около Киамичи. Не, Алберт, не говори така. Какво имаш предвид? Не, съвсем не е така. Това е проста и чиста сделка. Ще направим всичко „Континентал трейдинг“ да остане тайна между нас, а ти ще ни помогнеш малко в Оклахома. Какво толкова лошо има в това? Окей. Да, зная. Но сенаторът Уолш може да прояви интерес, нали? Знам, че точно сега се е запалил много по тези работи. Да. Добре, това е всичко, което искам. Да. Обади ми се утре. Точно така. Но, Алберт, направи всичко така, че отговорът да е утвърдителен. Добре. Лека нощ.

Йохан остави слушалката. Той явно беше развеселен. Приближи се до Джек с ръце на гърба и се усмихна.

— Не ти липсва смелост — каза Джек.

— Единственият начин да напредваш — кимна Йохан.

— Добре — каза Джек, — а какво да правя от сега нататък. Дойдох тук в очакване да бъда уволнен, а сега изглежда, че не съм.

Йохан потри брадата си.

— Не, не си уволнен, но може би това е най-подходящото време за теб да се измъкнеш от този бизнес. Ако не си щастлив, няма смисъл да се въртиш тук през целия си живот.

Джек се изкашля. Не знаеше какво да каже. Йохан седна на края на масата до него и постави голямата си ръка на рамото му.

— Това, което направи днес, беше добра работа, а аз ценя добрата работа. И нека да кажем, че ти плащам за тази работа и че ти давам малък подарък за раздялата, за да ти помогна да започнеш адвокатска практика, каквато ти харесва.

Той стана и отиде до писалището, покрито с писма, книжа и разни доклади за борсата. Отвори чековата си книжка и написа един чек. След това го размаха, за да изсъхне мастилото, и го подаде на Джек. Джек не мислеше дори да погледне на каква стойност е, не пред Йохан, но не можа да се въздържи и наведе очи към него.

— Десет хиляди долара не е състояние, но е същата сума, която едно време ми дадоха, за да започна. Не можех да те оставя да напуснеш с по-малко от това. Както и с повече.

— Благодаря — каза топло Джек. — Десет хиляди са много. Щом като ти можа да направиш един милион от тях, може би и аз ще мога.

— Ще ми липсваш. Искам да останем приятели — каза Йохан.

Джек кимна.

— И аз искам. Мисля, че не беше лесно да се разбираме напоследък, както вървяха работите.

— Нека да говорим за това друг път — каза Йохан. — А сега аз предлагам да се върнеш вкъщи при Ели. Изглеждаш ми така, сякаш се разболяваш.

Джек стана, взе палтото и чантата си. Още чувстваше, че трябва да каже нещо, дори само довиждане. Отиде при Йохан, подаде му ръка и той я пое.

— Няма да забравя нищо — каза той. Гласът му се задави, но може би беше от настинката.

Йохан изръмжа.

— Добре ще бъде, защото, ако някога кажеш на някого какво се случи тук тази вечер, ще завъртя въжето и ще те ударя там, където най-много боли.

 

 

По пътя за вкъщи Джек спря на две места. Отиде до един гръцки магазин на Трето авеню, който беше единственият все още отворен магазин, и купи едно червено тенекиено влакче. След това спря на следващия ъгъл и си купи топъл сладкиш, който яде по пътя до Сентръл парк саут. Беше ледена ноемврийска нощ на 1921 година и студът караше очите му да сълзят.