Греъм Мастертън
Милионерът (2)

1902

Хотел „Екселсиор“

„В него отсядат само големци; предлага най-изискани удобства: чисти легла, топла вода, модерни тоалетни и нашата специална закуска — бифтек с две яйца.“

Слънцето току-що се беше показало над безбрежната, брулена от ветровете прерия, когато колата се насочи по вдлъбнатите следи, които минаваха през пасището на Грант, и продължи бавно на запад към водната помпа и мексиканските навеси, цялата обвита в прахоляк. Беше шест часът на една мартенска утрин и макар лекият бриз да беше сух и топъл, мъжът в колата беше облечен в дълго палто, с плетен шал и очила, а на ръцете му, държащи кормилото, имаше огромни кожени ръкавици. Беше тръгнал от Едгар, Тексас, още по тъмно и искаше да стигне в Амареро навреме за закуска, което означаваше, че беше изминал петнадесет мили в хладината преди изгрев.

Колата му скърцаше и тракаше, но вървеше добре. Беше модел „Ню Орлиънс“ (1901) и я беше купил преди два месеца в Галвстън за сто долара от директора на фалирала британска корабна компания. Старателно беше прегледал едноцилиндровия 704-кубиков двигател, подновил бе двата месингови фара, както и боята на капака; беше почистил кожените седалки със специална политура и бе балансирал джантите с техните тесни бели гуми. Това бе първото му дълго пътуване с нея и макар амортисьорите да не бяха особено благосклонни към гърба му, той се чувстваше великолепно като моторизирана Немезида^[1] по конския път, който скоро щеше да бъде отнесен от науката.

Като минаваше през пасището на Грант, стадо добитък го изгледа тъжно. Пуфтенето на мотора ехтеше из прерията и ято птици изкрещя и се разпръсна уплашено.

Двама мексиканци в работни костюми се тътреха към къщата на госпожа Грант, за да разкопаят зеленчуковата й леха. Те изведнъж паднаха на колене пред това неземно механично чудо, появило се на ъгъла, което като профуча покрай тях и ги заслепи с облак прах. Останаха коленичили близо пет минути, с поглед към хоризонта, където колата бе изчезнала, сякаш Христос бе минал край тях на път за второто си завръщане и бе забравил да каже добър ден.

Автомобилистът обаче се чувстваше щастлив в собствения си прахоляк. Напоследък той обичаше да изненадва хората. Всъщност вече си бе спечелил и такова име. Изненада цял Едгар, в който хората бяха грубовати и трудно можеха да бъдат изненадани. Когато се засели там преди две години, дошъл неизвестно откъде, той отвори най-добре оборудвания магазин за поддържане на машини в околността. Така изненада и главния си конкурент „Перо“ — компания за снабдяване с горива, като закупи четиридесет процента от тяхната наличност и четиридесет и три процента от облигациите им. По този начин ги принуди да му продадат всичко. Изненада старата си хазайка, възрастната госпожа Хърман, като закупи срутения й дървен пансион за хиляда и петстотин долара, пребоядиса го в червено, смени инсталациите и постави модерни тоалетни. После започна да го дава под наем на пет пъти по-високи цени от нейните. И изненада почти всички, като започна да ходи на черква не само в неделя, а три пъти седмично и се молеше тихо и задълбочено, не пиеше уиски и не ухажваше местните момичета, макар някои от тях да бяха много красиви и разочаровани от него. В Едгар казваха, че е предопределен за нещо, макар и да не можеха да разберат точно за какво. Не им идваше на ум, разбира се, че се бе посветил на печеленето на пари по научен начин; вярваше не в късмета и шанса, а в метода и решимостта. Той бе сигурен, че ако прилага метода с достатъчна решимост, ще забогатее неизбежно, както всеки млад мъж, който посещава къщата за удоволствия на Нели Джоунс, намираща се на Амарило стрийт, и неизбежно ще хване въшки в голямо количество.

Макар да имаше на служба двама специалисти инженери — Сам Чивърс и Джек Бийк, трима механици и един черен на име Уинстън, който смазваше струговете и метеше, изглежда, нямаше никакви приятели. В компания беше сдържан и особен. Канеха го навсякъде, защото беше един от най-преуспяващите хора в града. Но на разните сбирки и празненства, на църковни чайове и мъжки вечери той бе тих и самотен, сякаш мисълта му бе някъде другаде. И ако не се оказваше най-бързият и най-ефективният снабдител с части за бормашини, вентили, динама, специални лампи и компаси, и ако не можеше да поправя петролните сонди най-добре от всички в целия щат на „Самотната звезда“, те вероятно нямаше да го канят никъде.

В тази топла мартенска утрин той прекосяваше прерията, която се простираше под цялото небе до безкрайния хоризонт, и се чувстваше богоизбран и самотен. И като пътуваше в продължение на часове, подскачайки в праха и сред мухите, той си пееше с дълбок прегракнал глас, който никой дотогава не беше чувал. Пееше си „Там, където цъфтят магнолиите“. И докато пееше, на хоризонта израстваха огромни замъци от купчини прах, един върху друг, с високи кули и тераси. Очите му бяха зачервени и ръцете го боляха от кормилото, което бе държал толкова дълго, но той чувстваше някаква вдъхновяваща го сила и пееше все по-високо и по-високо.

Изминаха четири часа в подскачане и скърцане сред прахоляците, докато най-после се появи Амареро — извехтели къщи от дърво, магазини и хотели, заобиколени от всички страни с петролни съоръжения. В далечината петролните съоръжения приличаха на мачтите на някаква странна флотилия от кораби, пуснали котва в прериите. Черен дим оставяше мръсни следи по небето и като спря колата си на изронен нисък хребет, Йохан разбра, че отново е попаднал на некултивирано място.

Избърса лепкавото си лице с кърпа и си спомни, че още миналата година, когато за първи път посети града, петролните операции в Амареро го бяха пленили. Тогава в конската си товарна кола той влачеше огромна ремонтирана петролна помпа. В града се живееше трудно, населен бе със специалисти по петрола, проститутки и продавачи, както и лекар пияница и пастор, който, изглежда, се мислеше за светец. До есента на 1901 година Амареро не беше нищо друго, освен сборен пункт за западнотексаския добитък, а локомотивите идваха по четири-пет пъти в годината от Бротън или от Залива. Нямаше нищо друго, освен малка стая за наддаване, пансион, гостилница, която предлагаше само свинско с боб или наденица с боб (пържените картофи бяха специална поръчка), и депо с няколко разбрицани вагона за добитък и два ръждясали буфера. Тогава един грубоват изследовател на средна възраст, Кайл Ленъкс, пристигна в града — човек с големи бакенбарди, с брокатена жилетка и с неприятната репутация на скандалджия, който си сваля зъбите, когато играе покер. Пускаше сонди вече четири-пет месеца, всяка вечер беше мъртвопиян и имаше непостоянна и много шумна връзка с вдовицата на предпоследния акционер. Тя живееше сама в северозападния край на Мейн стрийт, която всъщност беше и единствената улица. Една сутрин през октомври сондата на Кайл Ленъкс откри първия петролен кладенец в Амареро, средно голям, изкарващ горе-долу тридесет и пет хиляди варела на ден. Единственият проблем бе, че земята, където беше сондата на Ленъкс, принадлежеше на вдовицата и той трябваше в най-големия пек да извърви цялата Мейн стрийт, да нахълта в къщата й, да падне на колене и да й предложи да се ожени за нея. Тя му се скара, че е изцапал килима й, но когато той обеща да купи десет такива килима, тя прие предложението му.

Кайл Ленъкс и жената, която той продължаваше да нарича вдовицата, продадоха първия петролен кладенец в Амареро на един млад бизнесмен, Джими Мейкпийс, който заедно с инвеститорска група от Ню Йорк веднага основа „Амареро ойл“ (Петролната компания „Амареро“). Като възнаграждение на Ленъкс бяха гарантирани дивиденти, една сума и беше назначен за президент на компанията, от което не нарасна престижът му, но го задържаше в Амареро, далеч от Мейкпийс.

От своето удобно място на ниския хребет Йохан можеше да види триетажната готическа къща на Ленъкс, разположена на четвърт миля северно извън града. Покривът й блестеше на утринното слънце.

Откриването на петрол бе променило Амареро за една нощ. Йохан пристигна на Мейн стрийт с колата си, очилата му бяха покрити с прах. Паркира срещу „Екселсиор“, натисна спирачката и загаси мотора. Цареше абсолютна тишина, нарушавана само от неговата изстиваща кола, а вятърът люлееше надписа „Хотел «Екселсиор» — хубаво ядене и чисти легла“. Той свали ръкавиците и очилата и разкопча дрехата си.

Възрастен мъж с бели тюленови мустаци и прашни бричове се приближи на тротоара до него и спря. Пушеше лула, прилична на орлов нокът, и носеше овехтяла шапка за конни състезания. Попита го как е, без да извади лулата от устата си.

— Добре съм. — Йохан се усмихна.

Имаше хубав загорял цвят на лицето и здрав вид, макар бузите му да се лющеха от слънцето. Тънката му руса коса беше скрита под панамена шапка. Под палтото си носеше светъл ленен костюм със зелена връзка и съвсем чиста памучна риза.

Старецът разгледа колата на Йохан и попита:

— Да не би да търсиш Джон Къмър?

Йохан не отговори. Извади чантата си от задната седалка на колата.

Старецът продължи:

— Ти не си първият, разбира се. Цял куп кредитори го търсеха за всичко.

Йохан се обърна и погледна хотела — дървено чудовище, боядисано в зелено и златно. На балкона на първия етаж, скрита от утринното слънце под един чадър, седеше млада проститутка с червена къдрава коса и стегнато елече, което подчертаваше гърдите й. Тя махна с ръка на Йохан, но той се извърна и попита:

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

Старецът се изкашля.

— Ще ти кажа нещо — отговори той. — Някога бях разузнавач за Роберт Е. Лий^[2].

Йохан се премести на сянка.

— Ти и всеки втори всезнайко от тази страна на Брейзъс^[3], при петролните постройки ли е, или е слязъл в града?

Старецът свали шапката си и я оформи.

— Няма да е лошо да си пийна — каза той недружелюбно.

— Ще ти дам пет цента за пиене, ако кажеш къде е, но първо трябва да ми кажеш.

Старият се замисли. Той не бързаше особено много.

Къмър беше един от новите необуздани хора, които не преуспяха особено много в „Амареро“ и дължеше на Йохан 732 долара и осем цента за поддръжка на съоръжения, петролни машини и резервни части. Йохан беше дошъл специално, за да си събере парите, и възнамеряваше да го стори.

— Няма пиене, преди да ми кажеш къде е — повтори Йохан.

— Не беше така едно време. Само трябваше да кажеш, че си видял Роберт Е. Лий, а аз дори му пипах края на мундира и му казах: „Бог да те благослови, генерале“, и той ме погледна с усмивка на брадатото си лице. Това беше в Пенсилвания и знаеш ли какво ми каза?

— Не, не знам — каза уморено Йохан.

— Лий ми каза: „Махни проклетите си мръсни пръсти от мундира ми!“, и това беше всичко. Оттогава не си падам много по големите герои, защото никога не държат приятни речи, както би трябвало да правят.

Йохан сложи ръка на рамото на стария човек.

— Хайде, кажи ми къде е Джон Къмър.

— Можеш да провериш при петролните постройки.

— И ако не е там, както подозирам?

— Можеш да опиташ в черквата. Може би се моли на Господа да прати дъжд от пари.

Йохан поклати глава.

Старият въздъхна.

— Би могъл, ако си решил, да опиташ стая 26 в „Екселсиор“, където можеш да намериш някой вече опаковал багажа си и готов да напусне града заедно с любимата си — бивша проститутка на име Доли Джервис от Абилин.

Йохан приятелски потупа стареца, извади от джоба си пет цента и му ги подаде. После оправи връзката си, взе чантата и прекоси улицата до входа на хотел „Екселсиор“. До хотела се намираше пожарната и главният пожарникар лъскаше помпата, а от лицето му струеше пот, защото помпата беше свързана с бойлера в мазето. Йохан спря да го погледа. Миришеше на коне, на политура, на нажежени въглища и пара и пожарната приличаше на преддверието на ада. След малко пожарникарят дойде, като изтриваше потното си лице с някакъв парцал.

— Здравей — каза той, като се възхищаваше на работата си, и едва хвърли поглед към Йохан.

— Как си? — кимна Йохан. — Изглежда горещичко.

— Ами, какво си мислиш?

Йохан обиколи с почитание блестящата помпа, навсякъде се отразяваше лицето му — разкривено и грозно.

— Сам ли лъскаш това нещо?

— Разбира се.

— Доста непроизводителна работа. Ако правят помпи с по-малко месинг и повече стомана, може би няма да има нужда от тази работа. Пък и шлемът ти. Няма защо да е от месинг. В Ню Йорк шлемовете са от черна кожа.

Пожарникарят сложи ръце на кръста си и погледна Йохан като човек, поел глътка студено кафе и който се чуди къде да го изплюе.

— Господине — каза той, — пожарникарска помпа без месинг просто не е това, което трябва да бъде. А що се отнася до времето, то е, за да се използва, за да бъда зает между пожарите. Животът на пожарникаря не е само да тича, да гаси и да разлива вода. Не, сър! Задължението на пожарникаря е да поддържа пожарната, това е важното, така са ни учили едно време.

Йохан беше ужасно смутен, че се показва така неосведомен по въпросите на пожарникарската етика, и каза:

— Съжалявам, не съм експерт и не разбирам много от пожари.

Пожарникарят закачи парцала. Той беше мършав, но с шкембе като на стара жилава пуйка.

— Добре, приятелю, ако се навърташ насам, ще научиш доста за пожарите. Всички тези къщи тук са гнезда на пожари. Трябва само някой пияница да заспи с лулата си и ето ти цяло семейство изгоряло, преди да можеш да си поемеш дъх.

— Звучи опасно.

— Ами, разбира се, затова съм тук. Освен лъскането има и друго. А тоя хотел тук е игрището на дявола. Тази година вече имаше три пожара, единият от които много голям. Един от Амареро беше вътре с една дама, кракът й бутнал газената лампа край леглото, газта се изляла върху гърба му и той се запалил като факла. Дни наред стаята миришеше на щавени свински кожи.

Йохан изтри потта от челото си с опакото на ръката.

— Ако съм вътре и искам бързо да изляза поради пожар или нещо такова, откъде трябва да мина?

Пожарникарят излезе напред и му посочи балкона на втория етаж.

— Оттук е най-лесно. Този балкон продължава до задната част на сградата, а там има желязна стълба — за пожари, купена от стария хотел „Магнифисънт“, когато го събориха или той сам се срина, не си спомням.

Йохан благодари и пожела на пожарникаря успех при пожарите.

— Няма ли да дойдеш да си пийнем?

— Благодаря, имам работа — каза внимателно Йохан.

Мина покрай пожарната на хотел „Екселсиор“. Махагоновата врата с гравирани стъкла беше полуотворена, за да става течение. В мрачния хол имаше цветя в саксии, канапета в червен плюш и двама-трима добре облечени господа, които пушеха пури и си приказваха. Зад дълго, покрито с мрамор писалище в дясната страна стоеше чиновник в сива униформа, обшита със златни ширити, който се занимаваше с носа си. Йохан влезе и с отмерени стъпки прекоси покрития с черни и бели плочки хол. Чиновникът въобще не го погледна и Йохан натисна звънеца.

— Когато спрете да търсите петрол в носа си, може би ще ми обърнете малко внимание — каза високо той.

Чиновникът се обърна, изгледа го от горе до долу и каза:

— Окей, мистър. Не се нервирайте. Какво има?

— Какво предлагате?

Чиновникът сви рамене.

— Зависи дали ще престоите или само минавате, дали искате закуска с бекон и сметана в кафето, и откога не сте били с дама. Откъде идете?

— От Едгар.

— А как дойдохте?

— С автомобил.

— В такъв случай значи не сте загорели толкова за жена както някои, които идват на кон чак от Абилин.

Йохан се облегна на писалището и се приближи до чиновника. Когато беше съвсем до него, каза:

— Един долар ще ти подскаже, че търся Джон Къмър.

Чиновникът го изгледа, без да му отговори, после пошепна:

— Банкнота от пет долара каза вече, че не е тук.

Йохан помисли малко, изправи се и кимна.

— Добре. Гледай обаче да разбере, че Йохан Корнелиус го е търсил и няма да позволи да бъде разиграван повече за парите си.

— Няма ли да пуснете още малко?

— Ще го хвана рано или късно. Точно за това съм дошъл.

Чиновникът погледна мускулестите рамене на Йохан и решителното му лице с дебели устни.

— Да, предполагам, че ще го намерите. Не знам дали се интересувате от нашата последна придобивка? — Чиновникът неумело направи кръг с палеца и показалеца и целуна въздуха. — Истинска праскова, ако искате да знаете. Една млада квартеронка от Пиедрас Неграс. Дванадесетгодишна, готова да учи всичко, което й покажете. Чиста, непокътната, така да се каже.

Йохан го изгледа, но не каза нищо. Някакъв мъничък нерв помръдна под лявото му око, но иначе остана неподвижен.

— Ето я — каза чиновникът, като се облегна на писалището и посочи в далечния край на хола.

Йохан се обърна. Тя седеше на плюшеното канапе в сумрака, който се промъкваше през гравираните стъкла. Сянка падаше на мургавото й лице. Квартеронката седеше сама и гледаше пода, сякаш чакаше някакъв влак, който бе закъснял вече с четири часа. Беше извънредно красива, с дълги черни мигли, добре оформени свежи устни и елегантна дантелена рокля. Тя не вдигна погледа си, когато Йохан я погледна, но като забеляза, че той продължава да я наблюдава, повдигна коприненото си ветрило и му хвърли срамежлив поглед. Йохан се обърна отново към чиновника.

— Момичето там? Тя…?

Чиновникът поглади мустаците си.

— Разбира се, дванадесетгодишна и много чиста. Готова е на всичко, ако искате да знаете.

Йохан почувства нещо в стомаха си, което не бе чувствал досега. Беше се задъхал. Отново погледна момичето — очарован и ужасен в същото време. Беше толкова красиво и толкова младо, и толкова невинно, че тръпки го побиха, като си помисли, че е проститутка и че е на разположение на всеки миризлив и мазен петролотърсач, който заплати за нея на този чиновник. Как можеше да си позволи да прави такова нещо? Изглеждаше толкова деликатна и почтена, тя трябваше да е още на училище и да учи уроците си или да се занимава с някоя бродерия. Дали й правеше удоволствие, или само така можеше да си изкарва прехраната? Имаше такъв чар, сякаш произхождаше от благородна фамилия, и това правеше всичко още по-лошо.

— Е? — каза чиновникът, като барабанеше с пръсти по писалището. — Какво ще бъде? Два долара и половина за половин час, осем долара за цяла нощ.

— Не съм дошъл за това — каза Йохан с прегракнал глас. — Търся Джон Къмър. Кажи му само, че съм тук, в града, и ако иска, ще го чакам навън в автомобила си.

— Автомобил, ехе, много модерно! И на мен ми се ще да имам да събирам дългове.

Йохан не му обърна внимание, премина през хола и се озова на улицата. Когато стигна до вратата обаче, не можа да устои и хвърли още един поглед към квартеронката, която продължаваше да седи там безпомощна и красива в промъкващата се слънчева светлина. Тя разбра, че я гледа, и този път не прикри лицето си, а направо го погледна.

Той стъпи на тротоара и си пое дъх. После оправи панамената си шапка и тръгна бавно покрай хотела към алеята, където бяха кухните и където прането висеше на дълги въжета. Кухненската врата бе отворена и Йохан чуваше тракането на тенджерите върху печката и песента на някаква черна прислужница. Погледна джобния си часовник. Наближаваше десет. Като намери Джон Къмър, ще трябва да закуси и може би ако има късмет, той ще плати сметката. Зави към задната страна на хотела и видя желязната стълба, която се спускаше от втория етаж към двора.

Къмър се оказа по-лесен, отколкото Йохан се надяваше. В моменти като този той знаеше, че неговият обикновен, прост подход към нещата прави милионерите такива, каквито са. Докато обикновените смъртни се мъчеха да се впримчат в колкото се може повече усложнения, Йохан Корнелиус отказваше да вижда нещата по сложен начин. Справяше се с всичко просто и направо, може би понякога грубо, но винаги завършваше добре. Знаеше, че сложните неща бяха за тези, които можеха да си позволят да останат бедни. Точно затова застана в задния двор на хотела под жаркото слънце и изчака, докато Джон Къмър тичаше надолу по желязната стълба, облечен в евтиния си летен костюм, и мъкнеше голям вързоп. Зад него слизаше момиче с голям нос, полата й се развяваше и носеше протрита кадифена торба с всичките й принадлежности. Йохан се досети, че това трябва да е проститутката Доли Джервис.

Джон Къмър слизаше по дрънчащата стълба, а Доли Джервис след него. Те си проправиха път между въжетата с бельо и стигнаха до алеята ръка за ръка, като се оглеждаха наоколо да не би Йохан Корнелиус да е разбрал, че вече не са в стаята си. Йохан стоеше там с ръце в джобовете и Джон Къмър почти се блъсна в него.

— Здравей, Джон! Много мило, че слезе толкова бързо — каза Йохан.

Къмър беше човек с изпъкнали очи, тъжни мустаци и огромни уши. Той толкова се стресна, че замръзна в пълен шок, сякаш играеше на статуи, а Доли Джервис го гледаше с удивление.

— Мислех си да закуся — каза Йохан спокойно. — Тази сутрин пристигнах от Едгар с колата си и още не съм хапвал нищо от снощи. Ще ми правиш ли компания?

Къмър облиза устни. Имаше силен акцент на човек от Минесота и това го правеше още по-неприятен, отколкото беше всъщност.

— Много мило от ваша страна, господин Корнелиус, но влакът от Бротън ще пристигне скоро и трябва да го хвана.

Йохан извади часовника си.

— Не бих искал да те задържам — каза той, — но влакът от Бротън няма да пристигне преди три часа следобед, смятам, че обикновено пет часа са достатъчни за закуска, как мислиш?

— Джон — намеси се Доли Джервис, — това да не е онзи Корнелиус? Той ли е? Кажи му да върви по дяволите!

Джон Къмър я стисна за ръката с неудобство и й намигна.

— Няма нищо, Доли. Господин Корнелиус е чудесен човек.

— Известен съм с добрия си характер. — Йохан се усмихна на Доли и й кимна.

— В такъв случай защо ни държите тук? Искаме да хванем влака и имаме ужасно много работа преди това, така че, ако нямате нищо важно да ни казвате, махнете се от пътя ни и ни оставете!

Йохан намести шапката си.

— Джон — каза спокойно той, — ще те пусна, но първо парите.

— Парите? — каза Джон Къмър.

— Седемстотин тридесет и два долара и осем цента. Парите, които ми дължиш за сервиз, за две двутактови бензинови машини и за всичко, което набута в този мъртъв петролен кладенец и още не си ми платил.

Джон Къмър се усмихна, но изведнъж стана сериозен.

— Много ще се радвам да уредим сметките си, преди да се качиш на влака — каза Йохан. — Бротън е доста далеч, а Мексико е още по-далеч.

— Какво знаете вие за Мексико? — извика Доли Джервис с остър глас. — Кой е казал, че отиваме там?

— Госпожо — отговори Йохан, като свали шапка, — съвсем естествено е за някой, който дължи седемстотин тридесет и два долара и осем цента и не може да ги плати, да отиде там.

— Добре, Корнелиус, достатъчно — каза ненадейно Джон Къмър. — Махай се от пътя ни.

— Не преди да си ми дал парите, Джон — предупреди го Йохан.

— Със или без пари, ще ти платя другия месец. Просто се махни от пътя ни, това е всичко.

Съществуват някакви правила, когато се породи спор, но Йохан не ги следваше. Вместо да чака Джон Къмър да го предизвика, той се приближи на една стъпка и го удари в устата с всичка сила. Усети зъбите на Къмър върху юмрука си. Къмър падна назад в прахта и остана да лежи там като пребито куче. Доли Джервис вдигна ръце уплашена и изненадана и всичко, което успя да каже, беше:

— Ох, вие го убихте!

Йохан погледна кървящия си юмрук.

— О, не, не съм.

Джон Къмър седна. Изплю три зъба с кръв. Измърмори:

— По дяволите.

Йохан приседна край него и с настоятелен тон каза:

— Джон, поканих те на закуска и ти препоръчвам да дойдеш. Ако нямаш пари да ми платиш, ще направим някакво споразумение, което да задоволи и двама ни, особено мен. И без това ти трябва ледена вода за устата.

— О, боже — извика Доли Джервис. — О, боже, вие сте такъв грубиян. Чувате ли? Вие сте грубиян!

Йохан се обърна и я изгледа.

— Може да съм грубиян, госпожо, но вие сте проститутка; и като става дума за мен, по-добре е да си припечелвам парите с честна бруталност, отколкото с фалшива любов.

— Джон! — изкрещя Доли Джервис, като посочваше с мръсната си бяла ръкавица Йохан. — Удари го!

Джон Къмър избърса устата си и мъчително се изправи на крака.

— Удари го! Хайде!

Джон Къмър поклати глава.

— Хайде, Доли, да бъдем разумни, а? Ако се опитам да го ударя, той ще ми строши главата, а аз не съм готов за това удоволствие.

— Какво си ти? Някакъв страхливец? — продължаваше Доли.

— Мисля, че има право да бъде такъв, госпожице Джервис — каза Йохан. — Ще си взема парите от него, дори ако трябва да го сваря и да го продам като сапун за пране. Освен това в автомобила си имам револвер „Айвър Джонсън“ и ако е нужно, ще го застрелям. Собствеността и парите на човек може да не са нещо много в Минесота, но тук, в Тексас, те са закон и каквото и да мислят хората за мен, те са ме приели като тексасец.

— Ти си достатъчно грамаден и достатъчно глупав — каза Доли саркастично.

Отидоха в гостилница „Амареро“ без повече препирни. Тя бе на две или три къщи разстояние от автомобила на Йохан, инспектиран от половин дузина мръсни малчугани и един мъж с карирана риза и черни панталони на тексаски стражар, който приличаше на идиота от Амареро.

По това време в гостилницата беше тихо. Тя бе малка, боядисана в бяло и някога бе служила за плевня. Имаше висок бар с витрина, където бяха изложени различни пасти и соленки от едната страна и много кутии с меласа от другата страна. Щом седнаха на масата, жена с дебели ръце се появи и постави чаша с ледена вода пред всеки един. В другия край на ресторанта седеше слаб човек с шапка за дерби и пиеше кафето си. Джон Къмър съвсем не беше гладен, а Доли Джервис си поръча накълцано говеждо с боб, защото опитът я беше научил винаги да приема безплатното ядене, иначе може да се случи да плати. Йохан си поръча палачинки, бекон, пържени яйца, мляно месо, сироп и сметана. Вкусът му към храната бе също така непретенциозен, както и начинът, по който въртеше бизнеса си, но това не му пречеше да има добър апетит.

Къмър беше блед и подпухнал. Пиеше си ледената вода и клюмаше, а Доли Джервис въздъхна, кръстоса крака и се извърна, сякаш искаше да каже, че трябваше поне веднъж да удари Йохан Корнелиус, дори и да не го улучи. Докато чакаха ястията, Йохан отвори чантата си и я постави на масата.

— Джон — каза сериозно той, — ще ти направя предложение. Може и да не приемаш, но тогава ще се озовеш направо при шерифа и ще искам да те хвърлят в затвора за присвояване на пари чрез измама.

Джон Къмър се усмихна така, сякаш имаше морска болест.

— Радвам се, че ми даваш право на избор — каза тихо той, а Доли Джервис въздъхна драматично и се размърда.

— Ти имаш сто и шест акра земя в Суитуотър, която притежаваш законно, макар че чух, че някога е била индианска земя и, така да се каже, не си им платил нищо за нея.

Джон Къмър поклати глава.

— Платил съм по два долара за акър честно и почтено. Те взеха парите и след като са ги взели, проблемът е техен, а не мой.

Йохан повдигна рамене.

— Твоята любов към ближния не ме интересува. Интересува ме обаче как ще ми върнеш парите. Мисля, че ще бъде честно и почтено да ми дадеш тези сто и шест акра. Пресмятам по шест долара и двадесет цента за акър без съоръженията, оборудването и машините, на което ставам собственик и без това. И ако пресметнеш, ще разбереш, че фактически печелиш по четири долара и деветдесет цента на акър, което прави петстотин и деветнадесет долара и четиридесет цента.

Джон Къмър сложи на масата чашата с вода малко объркан.

— Ти ми казваш, че печеля петстотин и деветнадесет долара? А как става така, че оставам без земя, без машини и без пари на ръка? Ако печеля петстотин и деветнадесет долара, къде са? А? Нямам никакви петстотин и деветнадесет долара.

— И четиридесет цента — добави Йохан.

Доли Джервис запротестира ожесточено и прегракнало:

— Що за сметки са това? Вие сте първокласен бандит и това е цялата истина с една дума.

Йохан дори не я погледна. Когато жената с мускулестите ръце донесе храната им, хляб, салата и домати, той взе ножа и вилицата и със съвсем спокоен и равен глас каза на Джон Къмър:

— Това е то, Джон. Дай ми земята и заминавай за Амареро като свободен човек или иначе стигаш до затвора, щом свършиш закуската си.

Джон Къмър погледна жално.

— Ами другите ми кредитори? Какво ще кажат? Може да се разплатя с теб, господин Корнелиус, но аз дължа за храна, съоръжения и още много други работи.

Йохан напълни устата си с палачинка и наденица.

— Няма значение — каза той. — Няма защо да се тревожиш. Просто отиди при хората, на които си длъжник, и им кажи да дойдат при мен, аз ще им изплатя всичко.

Доли Джервис, която ожесточено ровеше из мляното месо, като че търсеше диамантена огърлица, спря за момент и погледна Йохан подозрително.

— Ще му изплатите всички дългове?

— Точно това казах.

— Колко са ти дълговете, Джон?

— О, не знам. Четиристотин-петстотин долара.

Доли Джервис изтри устата си с ръка и остро погледна Йохан. Той й се усмихна глуповато.

— Ти си хитрец и половина — каза меко тя.

Йохан продължаваше да се усмихва.

— Ти си най-долният хитрец, който се е появявал на света — продължи тя.

Джон Къмър се намръщи.

— Хайде, Доли, господин Корнелиус ни направи предложение, което ще ни спаси от неприятности. Нека не увеличаваме напрежението, моля те!

Доли блъсна полупразната си чиния.

— Толкова ли си глупав, Джон, че не разбираш каква игра ти играе този тук? — каза тя. — Не разбираш ли какво прави той и какви грешки правиш ти?

Джон Къмър почеса главата си. Доли отчаяно го погледна и пак се обърна към Йохан.

— Ти знаеш нещо, което Джон не знае, нали, господин Корнелиус? Ти знаеш, че там, в Суитуотър, има петрол и че ако Джон не го е открил, това не означава, че няма. В минутата, в която се качим на влака за Бротън, ти ще бъдеш там с кирка и лопата и ще изкараш толкова пари, че четиристотин-петстотин долара няма да представляват нищо.

Йохан обърна жълтъка от чинията си.

— Трябвало е да се занимавате с бизнес, госпожице Джервис.

— Вие забравяте, че се занимавам.

— Искаш да кажеш, че се занимаваше — обади се Джон Къмър, — ти обеща да се откажеш.

Доли се обърна и каза рязко:

— Как мога да се откажа, щом съм тръгнала с глупак без нито един цент.

Йохан свърши с храненето и си поръча кафе.

— Можете да крещите и викате колкото си искате, госпожице Джервис, но и да задържите тази земя, никога няма да откриете петрол, дори да знаете къде да го търсите. Да не ме мислите за толкова прост, че да ви кажа какво да правите? Искам нещата да са прости, честни и открити и казвам, че взимам тази земя в замяна на дълговете, но ако дългът не бъде платен, ще направя всичко нашият общ приятел тук да прекара остатъка от живота си, като чука камъни за държавата.

— Безнадеждно е, Доли — каза Джон Къмър. — Ще трябва да му я дам. Слушай, господин Корнелиус. Тук са книжата. В другия блок има адвокат, той ще уреди всичко.

— Ти си червей — каза Доли Джервис.

Къмър тропна с юмрук по масата.

— Не ме наричай червей, ти, боядисана уличнице! Правя това, защото нямам друг избор. Като си толкова куражлийка, защо не се върнеш в Абилин и не се предадеш на поръчителите си?

— Стига глупости!

Йохан Корнелиус стана, блъсна стола назад и взе шапката си от закачалката.

— Благодаря за закуската, Доли, ти си щедра жена.

Доли погледна към празните чинии, после към Йохан и избухна:

— Какво имаш предвид? Мислех, че ти черпиш, а не аз!

— Нека кажем, че понякога е по-просто да отвориш кесията си, за да платиш една закуска, отколкото да намериш някой на врата си, който ти иска десет процента от парите.

Доли отвори портмонето си, взе банкнота от един долар, постави я на масата и каза спокойно:

— Когато ходех в неделното училище и ме намираха в храстите със смъкнати гащи, а край мен малките момченца надничаха, ми казваха, че съм без морал. Преди да те срещна, Йохан Корнелиус, аз им вярвах. Но сега видях човек, който няма повече морал от тази маса, и това ме плаши.

Йохан не отговори веднага, но вдигна шапка към жената зад бара и изтика Доли Джервис и Джон Къмър на улицата. Застана навън и присви очи, за да се предпази от блестящото слънце.

— Ще ти кажа нещо за морала, госпожице Джервис. Той е нещо като божествената справедливост на земята с надеждата, че когато дойде второто пришествие, нашите сърца и нашите дела ще бъдат в някакъв ред. Живея живота си с много повече морал от вас, защото имам да изпълнявам много по-голяма мисия, и един ден с голямо удоволствие ще си спомните, че сте ме почерпили една закуска.

Доли Джервис гледаше Йохан с безизразни очи, като че ли се мъчеше да запечата този момент на фотографска плака.

— Хайде да свършим с това. Колкото по-скоро изпратим пастора Корнелиус по пътя му, толкова по-доволна ще бъда.

— Адвокатът е насам — каза Джон Къмър.

— Щом като толкова бързате да се отървете от мен, да вървим — кимна Йохан.

Доли Джервис зачатка с токчета по улицата, хваната под ръка с Джон Къмър, и със злъчна усмивка каза:

— Съвсем не бързам да се отърва от теб. Надявам се просто, че един ден Господ ще ми достави удоволствието да ми дойдеш като клиент, и тогава, кълна се, ще те захапя там, където най-много боли.

 

 

В три часа Йохан изпрати Доли Джервис и Джон Къмър на влака, който пътуваше на юг. Застанал с палци в колана си, изчака локомотивът и трите вагона да изчезнат от погледа му. После тръгна към колата си, извади манивелата, завъртя я и потегли към новопридобитата си собственост.

Нужни му бяха двадесет минути, за да стигне до Суитуотър, остатък от старо пасище за добитък, което беше донесло състояния на своите собственици, преди да бъде напълнено с петролни машини и други съоръжения. Йохан спря колата си на един кален хълм, който се издигаше от прерията, и остана там десетина минути, като наблюдаваше стоте акра от кал и прах с табелка, съобщаваща оптимистично, че това е „Къмър номер едно“. Беше горещ следобед само с няколко облака на хоризонта и едва усещащ се полъх на вятър, който подухваше от време на време. Йохан свали панамената си шапка и избърса челото си.

На около шестстотин ярда на запад се намираше сондата на Джон Къмър, затихнала и изоставена. Имаше малка колиба с комин, вагон със счупено колело, разхвърляни въжета и инструменти. Нямаше никаква сянка, само гущерите лениво се припичаха на слънцето, като гледаха Йохан с изпъкналите си очи. Днес трябваше да се свърши само една работа. Той слезе от колата и отиде до табелката „Къмър номер едно“. Раздруса я напред-назад и тя падна на земята с неестествено дрънчене. После се върна при автомобила си и извади черно-бял надпис, готов още отпреди три дни. Намери сред изоставените инструменти чук и заби новия надпис в земята само на няколко фута от сондата. На табелата пишеше: „Петролен кладенец Корнелиус“. Изтри челото си с опакото на ръката и изхвърли чука към петролното поле. С глух тропот той удари колибата. Знаеше, че тук има петрол. И че ще му трябва известно време да проучи къде е най-подходящо да започне пробива, но беше правил достатъчно наблюдения около Суитуотър и Амареро, за да се убеди, че тук има повече черно злато, отколкото Кайл Ленъкс и всички други случайни петролотърсачи можеха да си помислят. Йохан вярваше в науката, а не в случайността, която доведе до „Амареро номер едно“ и до повечето случайни кладенци в тази част на прерията. Точно затова при всяко посещение в Амареро той беше прекарвал по няколко часа със сеизмограф, като поставяше малки количества динамит тук и там и си отбелязваше показанията съвсем грижливо в бележник — същия, в който някога бе записвал анализите си на „Натаниел инженеринг“ в Ню Йорк. Нямаше смисъл да купува нов, преди да свърши този, а той струваше два цента.

Две години откакто бе пристигнал в Едгар, Йохан бе проучвал търсенето на петрол. Нощ след нощ изучаваше дебелите геоложки книги, внесени от Европа. На светлината на нощната си лампа той ги беше изчел и бе научил, че присъствието на петрол се открива по солните възвишения. Американското мнение бе, че тези солни възвишения са продължение от солни кристали, водещи началото си от дълбоки вулканични източници. Европейската теория беше, че поради тежестта солта се стича на скали. Йохан четеше все повече и повече и разбра какви геоложки белези да търси и как да използва сеизмографа, торзионните везни и гравиметъра, за да намери подземните пластове. Самата пръст можеше да покаже къде има вероятност да има петрол и Йохан бе решил систематично и акуратно да го търси и намери.

Още преди пет месеца, по време на последното си пътуване до Амареро, той се насочи недалеч от Суитуотър. Подозираше, че Джон Къмър има финансови затруднения и освен академичните си интереси към петрола във владението Къмър Йохан се опитваше да си осигури и парите, които последният му дължеше. Той още не беше сигурен колко богат кладенец има там и съвсем не знаеше къде да пусне сондата. Но там имаше нещо и той се смяташе щастлив, че има повече от четири милиона квадратни фута и че Къмър бе избрал все погрешни места за сондите си.

Постоя малко там с ръце на хълбоците, като оглеждаше наоколо прашната земя. Това бе неговото начало. Бе дошъл тук с шанса да направи истински пари. Ритна земята, сякаш искаше да разбере дали е достатъчно солидна. Чувстваше се доволен, но и някак си спокоен и неангажиран. Не късметът му даде земята на Джон Къмър. Това бе кулминацията на всички тези години на планиране, учене и усилена работа плюс десетте хиляди долара, които Лидмър Мълинър му бе дал, за да напусне Бротън и никога да не се върне там. После се върна при автомобила си и го подкара, спря се за малко да погледне още веднъж със задоволство новата табелка и потегли на север, вдигайки облаци прах.

Нямаше намерение да се връща в Амареро. Имаше пряк път на две или три мили от града, по който можеше да потегли на изток към Едгар. Щеше да спести цели две мили, но въпреки това той пое на север, а в главата му се въртеше: „Какво правиш? Какво правиш?“. Като подскачаше в автомобила си към Амареро, той се опитваше да се убеди, че трябва да напълни резервния си бидон с бензин. Бе сигурен, че има достатъчно, за да се прибере, но нали са възможни изненади по всяко време, а той нямаше намерение да нощува посред прерията с празен резервоар.

Едва когато пое надолу по Мейн стрийт, той започна да си признава какво всъщност правеше. Но и тогава се чувстваше съвсем безпомощен, не бе в състояние да промени курса на събитията, като обърне кормилото и тръгне към дома си. Обикновено чувстваше, че е господар на съдбата си, но когато ставаше дума за жени, той не удържаше и беше понасян от течението, подобно на плувец в бързеите на река Колорадо, който изпуска спасителното въже.

Паркира точно пред хотел „Екселсиор“ и остави мотора да работи. Влезе през остъклените врати, свали шапката си и отиде до писалището, където чиновникът четеше „Бротън сентинъл“ и още по-старателно от преди си чистеше носа. Изоставена пура още димеше в ониксовия пепелник и синкавият дим се виеше нагоре, осветяван от късното следобедно слънце. Йохан натисна звънеца, чиновникът го погледна.

— Охо, вие се върнахте.

Йохан се обля в студена пот, без да знае какво да каже. Чиновникът очакваше търпеливо неговото желание и приглаждаше мустака си.

— Помислих си — каза Йохан, — че може би ще се интересувате от някои финансови сделки.

Чиновникът повдигна вежди.

— Работата се състои в това, че бих искал да ви направя едно предложение, разбира се, само ако икономически е изгодно за вас и романтично подходящо за въпросното лице.

— Романтично? — попита чиновникът.

— Това е единственият начин, по който мога да се изразя. — Йохан кимна.

— Разбирам.

Йохан нервно въртеше шапката си в ръце.

— Може би това е невъзможно, не съм чест посетител на този вид заведения и не познавам добре протокола. Много вероятно е такова нещо да е изключено.

— Разбира се, вие сте съвсем прав.

— От друга страна, лицето може да намери това за приемливо и даже да го приеме като задоволителен начин за уреждане на проблема. — Йохан преглътна.

— Струва ми се, че имате предвид някого.

— Да, една дама… младата квартеронка, която беше тук сутринта.

Чиновникът се завъртя на стола си и погледна часовника зад себе си.

— Закъснели сте.

— Закъснял съм, искате да кажете, че тя вече…

— Отиде да вечеря. Скоро ще се върне.

— Слушайте — каза Йохан, — искам да я купя.

— За колко време?

Йохан се приближи до писалището.

— Вие не разбирате, не я искам само за половин час.

— Добре, за цяла нощ се плащат осем долара.

— Не — каза Йохан, — нямам предвид това.

Чиновникът погледна уморено.

— Добре, ще ви я дам за седем и петдесет и нито цент по-малко.

— Вие просто не разбирате. Не я искам само за една нощ. Искам я завинаги. Искам изцяло да я купя от вас.

Чиновникът остави перодръжката на писалището.

— С други думи, искате да я ангажирате за всяка нощ? Триста и шестдесет нощи в годината. Господине, това ще ви струва много. Не съм толкова сигурен, че тя си плаща парите. Тя е само на дванадесет години и няма толкова опит. Пък и не е много силна.

— Е, добре — усмихна се смутено Йохан. — Надявам се да понапълнее с времето. Но вие още не разбирате какво имам предвид. Искам да я купя за себе си, да я отведа и да заживее при мен.

При тези думи чиновникът погледна Йохан, сякаш е луд. Всъщност и самият Йохан мислеше за себе си, че може и да е. Но той знаеше, че това е импулсивно желание, което трябваше да изпълни. Квартеронката го беше разчувствала толкова дълбоко, че той трябваше да я има. Не знаеше дали иска да я спаси от съдбата й, или да задоволява своите плътски желания. Това щеше да реши по-късно. В момента единственото нещо, което го интересуваше, бе да я отведе.

— Господине — каза чиновникът уклончиво, — това момиче принадлежи на Кайл Ленъкс, както и самият хотел и всичко друго в града. Не вярвам господин Ленъкс да приеме много любезно продажбата на момичето, не вярвам това въобще да стане.

— С други думи, вие не искате да поемете отговорността?

— Не, сър, съвсем не съм сигурен, че искам.

— В такъв случай ще отида да говоря с господин Ленъкс. Знаете ли дали е в града?

Чиновникът кимна и затвори книгата за посетители.

— Господин Ленъкс винаги е в града. Но ви казвам, че няма да приеме любезно предложението за продажба на момичето.

— Оставете тази работа на мен. Кажете на момичето да чака и да не отива с никакви клиенти. Ще се върна след половин час.

— Добре, ваша работа.

Йохан излезе и се качи в автомобила си. Захлаждаше се и слънцето осветяваше фирмата отсреща. По прашната улица танцуваха сенки и някой от горните етажи свиреше на тромпет. Някакъв кабриолет изтрополи край него. Във въздуха се носеше силният аромат на прерията, примесен с миризма на ястия. Йохан даде заден ход и автомобилът запърпори нагоре по улицата, покрай конюшните и магазините, очертаващи северната част на града. После продължи по коловоза направо към къщата на Кайл Ленъкс. Беше грозно оформена триетажна къща в готически стил. Ленъкс бе поръчал да му я построят по една изрезка от списание. Дърводелците от Амареро се бяха постарали, но те сглобяваха петролни съоръжения по-добре от къщи и затова видът й беше доста нескопосан. Нито един прозорец като че ли не беше на мястото си, нито една врата не беше достатъчно широка, а дърворезбата и другите украшения правеха впечатление, че са изрязани с джобно ножче. Първият двор бе със зелена ограда, но там не растеше нищо, освен някакви упорити храсти.

Йохан загаси мотора, излезе от колата и тръгна към пътната врата. Спря се за малко и помисли за риска, който поема. Той беше добре известен и почитан в този край. Не че се интересуваше кой какво мисли за него, но от сега нататък щеше да зависи твърде много от местното одобрение и от помощи в начинанията му за печелене на пари. Ако този разговор тръгне из града, а такъв риск винаги съществуваше, не бе сигурен дали ще се радва на същото влияние в Едгар или където и да е. Когато намери петрол, хората от Едгар нека си глътнат езиците, не го интересуваше, но тази вечер се нуждаеше от дискретност.

Той примижа срещу залязващото слънце. Работата бе там, че дори не чувстваше да има някакъв избор. Още когато за първи път видя момичето, знаеше, че го желае. И сега въобще не стоеше въпросът да се откаже.

Извървя пътеката, качи се по двете стъпала и почука на тясната врата. Чу се кучешки лай и шум от стъпки. Самият Кайл Ленъкс отвори вратата. Йохан бе виждал негови снимки в „Амареро ситизън“, но никога не го бе срещал лично. Изглеждаше по-стар и по-мазен отколкото на снимка. Дебел, разпуснат мъж в лилава копринена дреха, с широко потно лице и гъсти мустаци. Пушеше пура и имаше кристална чаша с уиски в ръка. Стоеше и гледаше Йохан, сякаш го очакваше и не бе сигурен дали наистина е той.

— Господин Корнелиус — каза с флегматичен глас, — колко великодушно от ваша страна да ме посетите.

— От хотела ли ви телефонираха, видях жиците и си помислих… — Йохан свали шапка.

— Да, наистина, обадиха ми се — измърмори Кайл Ленъкс. — Но щях да ви позная при всички случаи. Името Корнелиус е известно в околността, не знаете ли?

— Мога ли да вляза?

Кайл Ленъкс отвори широко вратата и Йохан влезе. От Ленъкс лъхаше на алкохол и аншоа и като се наведе, поздрави малко подигравателно. Йохан забеляза, че си боядисва косата и корените й бяха сиви.

Холът беше задушен и тъмен, сякаш прозорците не се отваряха никога. Беше окичен с викториански картини на жени с огромни бедра и гърди, а мебелите, макар и малко, бяха тъмни и грамадни. На килима имаше изображение на германски овчар с нарязано ухо, в ъгъла — стойка за чадъри. Макар че в Амареро валеше рядко, на стойката имаше доста чадъри със златни и сребърни дръжки. Ленъкс беше видял тези стойки в светските списания и ги смяташе за задължителна мебелировка на хората от висшето общество.

— Вдовицата си почива, съжалявам — обясни Ленъкс и тръгна след Йохан с несигурни стъпки. — Напоследък има пристъпи, тъй като вече не е млада й според нея единственият начин за облекчение е да лежи в леглото при спуснати завеси и с намазано с крем лице.

— Съжалявам — каза Йохан, като се огледа наоколо.

— Аз не съжалявам — заяви Ленъкс. — Така имам възможност да си чета френските списания. Искате ли напитка?

— Не, благодаря.

— Пура? Хубави са. Един стар комарджия ми ги доставя от Хавана.

— Не, не, аз не пуша.

Кайл Ленъкс седна в голямо плюшено люлеещо се кресло с облегалки за ръцете, изобразяващи лебедова шия. Цялата стая бе мебелирана с дъбово дърво, огромна кушетка като гондола и столове с различна големина. По стените имаше картини и гравюри, но те бяха така ужасно подредени, че се добиваше впечатление на претрупаност. Килимът бе тъмен, с цветя и замъци по него.

— Добре — каза Ленъкс, като кръстоса крака. — Не пиете, не пушите. Предполагам, че сте редовен посетител на черквата.

Йохан седна на края на канапето с шапка на коляното и не отговори. Кайл Ленъкс го наблюдаваше и изпускаше дим в задушната стая.

— Ако сте толкова добродетелен — каза той, — с какво се забавлявате?

Йохан се изкашля.

— Ако са ви се обадили по телефона, са ви казали за какво съм тук. Искам да свърша тази работа колкото се може по-бързо и по-скромно.

— Сигурен съм в това.

— Вие имате една млада квартеронка в хотела. Бих искал да я взема при мен на постоянна работа като домакиня и компаньонка. Това ще стане, ако тя е съгласна, разбира се, и на цената, която вие предложите.

Кайл Ленъкс разглеждаше Йохан с весела усмивка.

— Искам да знаете, че ще се грижа добре за нея. Ще се храни и ще продължи образованието си.

— Аха — каза Ленъкс.

— Мога да платя добре и се надявам двамата да постигнем задоволително споразумение. Джентълменско споразумение, което ще бъде добро за всички.

Кайл Ленъкс отпи малко уиски и се облегна на стола, като започна да се люлее. Идеята, че Йохан Корнелиус иска да купи едно от неговите момичета, изглежда, доста го гъделичкаше.

— Господин Корнелиус — каза той, — като че ли не разбирате добре с какво се занимава момичето. Както се казва, проституцията е най-древният занаят на света. Имаш нещо, продаваш го, но продължаваш да го имаш и пак го продаваш. Карина не е кухненски сапун, нито пакет сирене. Тя ще печели пари за мен в следващите двадесет или тридесет години, докато косата й побелее и зъбите й изпадат. Тя ще трябва да блудства до края на дните си с всеки, който я пожелае, за да се изхранва. Това е така и така ще бъде.

— Колко смятате, че ще спечели, докато е жива и работи? — попита Йохан.

Кайл Ленъкс забеляза напрежението в гласа му и вече не така весело добави:

— Двадесет долара на вечер по триста шестдесет и пет дни прави седем хиляди и триста долара на година. Като ги умножите по двадесет се равняват на сто четиридесет и шест хиляди долара. Както виждате, момичето е малка златна мина.

— Да не би да искате сто четиридесет и шест хиляди долара?

— Като приятел можете да я имате и за сто и четиридесет хиляди долара.

— И дума да не става.

— Погледнете истината в очите, господин Корнелиус, просто не можете да си я позволите.

— Мога да ви я изплащам на вноски.

— В такъв случай и аз ще ви я давам на вноски — по няколко минути всяка седмица през цялото време, докато я изплатите. Така е честно, господин Корнелиус.

Йохан потърка брадата си замислено и стана.

— Смятам, че няма да стане сделка, господин Ленъкс. Извинете за загубеното време.

— Щом като не можете да приемете цената, много жалко.

— Ще ми покажете ли пътя за навън?

Кайл Ленъкс не отговори, но изпусна дим от пурата си и се намръщи, сякаш има да пресмята нещо много сложно.

— Ще ме придружите ли навън? — повтори Йохан.

— Чакайте малко — каза Ленъкс, като махна с ръка. — А ако се споразумеем така — да ми давате по десет процента от това, което намерите в земята на Къмър, съгласен ли сте?

— И тогава ще ми дадете момичето?

— Разбира се, без уговорки.

Йохан го изгледа отблизо. Имаше нещо неприятно, жабешко в него и все пак го привличаше. Ако характерът на някого бе изписан на лицето му, това беше на петролния магнат на Амареро. Нищо скрито не оставаше в Тексас и ако Ленъкс ще върши бизнес по този начин, то по-добре е, че прилича на жаба и действа като такава.

— Вие мислите, че там има петрол?

— Без съмнение, ако нямаше, защо я взехте?

Йохан сведе очи към пода.

— Може би искам да отглеждам крави.

— В Суитуотър? Не ме карайте да се смея. Какво ще ядат? Изпражнения от гущери с кактусов сок за десерт?

Йохан все още не вдигаше поглед.

— Може би искам да открия още една механична работилница?

— Разбира се — призна Ленъкс. — Само че човек не търси място за работилница със сеизмограф и динамит. Когато се ходи със сеизмограф и динамит, търси се петрол по последните френски модни начини.

Йохан, замислен, се върна обратно към прозореца на всекидневната. Тази страна гледаше на запад и ослепителното слънце, оранжево и голямо, се спускаше зад хоризонта в синкав здрач. Почти като силует се открояваше негърът, който работеше в градината. Йохан погледна масичката до себе си и видя отворен броя на „Ла ви паризиен“ с рисунка в два цвята на красиво момиче, приятно изненадано от две пеперуди, които сучеха от гърдите му.

— Осем процента — каза Йохан с нисък решителен глас.

Кайл Ленъкс не се обърна.

— Девет — отговори той.

Йохан се отдалечи от прозореца и отново седна на канапето. Гледаше Ленъкс право в очите.

— Господин Ленъкс, вие се интересувате от парите много повече, отколкото от доброто на момичето. Убеден сте също така, че в Суитуотър има петрол, и много добре знаете, че осем процента са повече от щедра цена.

— Осем и половина?

Йохан протегна ръка.

— Да си стиснем ръцете, господин Ленъкс, и искам да кажа още нещо.

— Какво е то? — подскочи Ленъкс. — Седем и половина процента?

— Не. Споразумели сме се за цената. Искам само да ви кажа, че това е частна сделка между двама джентълмени. Само ако пошушнете за това на някого, ще се озова при вас, и то с нещо, което мога да нарека лошо настроение.

— Добре се изразявате, господин Корнелиус — каза Кайл Ленъкс. — Бихте ли желали една напитка?

— Не, благодаря. Бъдете така добър да се обадите в „Екселсиор“, за да кажат на момичето да бъде готово. Ще я взема на път за Едгар.

Кайл Ленъкс постави чашата си на масата и отиде в хола, където на стената висеше изящен телефон с махагонова украса. Той даде инструкциите си на чиновника в „Екселсиор“ с тих глас, за да не го чуе вдовицата горе. Йохан можа само да чуе: „Точно така, сандък, чанти за шапки и всичко. До десет минути“.

После Ленъкс се върна усмихнат във всекидневната и с пура в ръка застана пред Йохан, сякаш не можеше да разбере що за човек е този Корнелиус.

— Тогава тръгвам — каза Йохан и сложи панамената си шапка.

Кайл Ленъкс продължаваше да се усмихва.

— Бих желал да знам какво ще правите с нашата млада Карина. Човек като вас. Не ми се струва нормално. Старият пастор Панкхърст, и той е имал своите странни моменти, може би дългото въздържане!?

— Господин Ленъкс, какво ще правя с Карина, не е ваша работа. Сделката е сключена.

— Окей — отговори Ленъкс. — Разбирам намека. Вземете си момиченцето и знайте, че каквото и да поискате от нея, тя ще го направи. Даже ако искате да си отвори красивата уста, и това ще направи.

— Казах вече, че не е ваша работа! — рязко отговори Йохан.

— Окей, окей, не исках да ви обидя — каза Ленъкс помирително и вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Извинете, не ми се искаше да изпусна нервите си.

Двамата минаха през хола към вратата. Докато Йохан излизаше на улицата, Ленъкс вдъхна дълбоко аромата на прах и бурени.

— Не мога да кажа, че се интересувам много от кислород, чувал съм, че поврежда мозъка!

Йохан продължи по пътеката и отвори пътната врата.

— Тогава довиждане.

Ленъкс му махна с ръка.

— Довиждане, господин Корнелиус, за мен беше удоволствие да преговарям с вас. Надавам се, че сте доволни от стоката, и зная, че ще бъда доволен от моите осем процента.

— Да — каза Йохан и тръгна към автомобила си.

Като заемаше мястото си зад кормилото, нещо го накара да погледне нагоре, където дантеленото перде бе леко отдръпнато и бледо грозно лице надничаше зад стъклото. Той погледна към Кайл Ленъкс, който още му се усмихваше и му махаше, но се почувства страшно разтревожен. Щом като Ленъкс се бе осъдил да живее в тази гротескна къща в прерията с тази изнурена жена и нейното намазано с крем лице, значи неговата порочност и алчност за пари надминаваха всичко, което Йохан можеше да си представи. Той се надяваше по свой начин, че не е един бъдещ Кайл Ленъкс. Често най-грозният образ е този, който се явява в огледалото. Той не махна в отговор, а обърна автомобила и се запъти обратно към центъра на Амареро, докато слънцето огряваше дясната му страна, а лявата чувстваше прохладата на вечерта.

 

 

Той паркира колата точно пред магазина за железария и излезе. Собственикът, висок тъжен млад човек с престилка и гъсти мустаци, излезе на тротоара, като изтриваше ръцете си. Погледна Йохан и не каза нищо. Бледото вечерно небе се оглеждаше във витрината зад него, цената на една мотика се развяваше на вятъра.

— Имате ли бензин? — попита Йохан.

Младият мъж кимна утвърдително.

— Разбира се, че имаме, искате ли? Имаме също хубаво сирене, което идва от крайбрежието.

— Само бензин, благодаря.

— Вие сте господарят — каза младият човек и отиде зад къщата, за да донесе бензин.

Докато чакаше, Йохан крачеше наоколо и отново погледна часовника си. Ако се беше сетил, щеше да купи и една вила за люцерна за шестдесет и девет цента.

Собственикът на магазина се върна с туба, боядисана в червено, и месингова фуния. Йохан отвинти капачката на резервоара и той започна да налива.

— Добра ли е, мисля, че малко подскача от тези пътища?

Йохан не слушаше и попита:

— Какво?

— Доста подскача — повтори младият човек.

Йохан се намръщи, отметна кичур коса и отговори:

— Да, знам какво мислите, но не е лоша.

Собственикът на магазина отметна глава.

— Едно от момчетата на стария Джек Хълтън има същата. Не знам каква марка е, но още първия път се обърна в една канавка и му счупи врата. Не го уби, но сега го возят в количка и го хранят с каши.

Йохан се усмихна безразлично. Бензинът гъргореше в резервоара и изпаренията трептяха в здрача.

— Един човек беше убит в Бротън, премазан от собствената си кола.

— Слушай какво, още колко ще те чакам, имам среща — каза Йохан нетърпеливо.

— Искате да я напълня, нали. Трябва да наливам бавно, защото не е гъвкав.

— Не, не е гъвкав, а е запалителен — поправи го Йохан.

Най-после младият мъж напълни резервоара и завъртя капачката със замах.

— Готово, сър. Пълна догоре. Само внимавайте да не направите като този от Бротън. Беше смачкан като дървеница.

Йохан плати и се качи в колата, а продавачът мърмореше:

— Върви, за да покаже, че Господ може да те улучи, без оглед на това какъв си — продавач, мошеник или адвокат.

Йохан подаде глава.

— Адвокат? Защо го спомена?

Продавачът примига, сякаш не можеше да си спомни.

— Ами човекът от Бротън, който беше смазан, беше адвокат, така пишеше в „Сентинъл“.

— Имаш ли този брой?

— Ами да… вътре е.

— Ще ми го дадеш ли?

Озадаченият продавач изчезна вътре и се върна с един брой на „Бротън сентинъл“, върху който някой беше лъскал ботушите си. Той посочи долу на първа страница и се отдръпна с любопитство, докато Йохан четеше.

До едно време единственият шум на улицата идваше от шумоленето на вестника. Заглавието беше: „Трагичен случай убива адвокат от Бротън, премазан смъртоносно от собствения си автомобил. Сърцераздирателна сцена на Бомонт стрийт“. Загиналият човек беше Лидмър Мълинър. Вестникът с цветущи мелодраматични изрази описваше как той извел съпругата си Беатрис Мълинър за първи път с новата си кола „Пийрс Ероу“, която току-що бил получил. Към края на улицата автомобилът спрял и господин Мълинър излязъл да го подкара. Точно когато запалил мотора, спирачката се откачила, колата тръгнала напред и свалила господин Мълинър на земята, като с предните колела прегазила гръдния му кош. Трима минувачи успели да вдигнат колата и да освободят премазания, който издъхнал, без да продума и да може дори да каже шифъра за касата си.

Йохан остави вестника, лицето му беше развълнувано, но вътре в него ставаше нещо странно, сякаш страниците на календара се смениха, сякаш слънцето отново изгря и залезе и земята под краката му се размърда.

Върна вестника на продавача. По-надолу в сянката на улицата вратата на хотела се отвори и една дребна фигура излезе на тротоара.

— Благодаря за любезността — промълви той с чужд глас.

Продавачът не каза нищо, но остана дълго навън да наблюдава, преди да влезе в магазина и да запали лампите.

Тя го очакваше на стъпалата на хотела. Беше в същата кафява копринена рокля, само че сега имаше наметало на раменете си, украсено с кафяви ширити и кафява шапка с панделки. В краката й имаше две кутии за шапки и малък дървен сандък. Вечерният здрач я правеше да изглежда още по-млада и слаба, отколкото Йохан си я спомняше. Когато натисна спирачката и спря до нея, тя обърна към него тъмното си красиво детско лице, а неговият дъх отново спря на гърлото му.

Слезе от колата — голям и тежък, а тя даже с ботушите си беше малко над пет фута. Протегна голямата си ръка и каза колкото се може по-нежно:

— Карина? Аз съм Йохан Корнелиус.

Тя кимна, без да отговори.

— Това ли са твоите кутии, твоят сандък?

Тя отново кимна.

— Добре тогава — каза той с неудобство, взе багажа и го сложи наред със своята чанта в багажника на колата. После се обърна и й помогна да се качи до него, където тя седна с ръце, скромно свити в полата й.

Той също се качи, освободи спирачките.

— Не си уплашена, нали? Това нещо е ужасно шумно и ако не си привикнала, може да те поразтресе, но няма да те заболи.

Карина го погледна и едва забележимо поклати глава, за да покаже, че го разбира.

— Добре, тогава да тръгваме.

Той бе готов да потегли, когато чиновникът от хотела се появи на вратата, като размахваше лист хартия. Йохан отново натисна спирачката и се обърна. Чиновникът се приближи с особено обидена усмивка на лицето.

— Какво е това? — попита Йохан, когато чиновникът му подаде листа.

— От само себе си се разбира — отговори чиновникът и после каза. — Довиждане, Карина, забавлявай се добре!

Йохан свали една от ръкавиците си и разтвори листа. Беше обикновена сметка за хотел „Екселсиор“, чудесна храна и телефон, Мейн стрийт номер 27, Амареро, където отсядат големците, и пишеше: „За едно момиче осем процента от правата за петрол в Суитуотър, получени с благодарност“.

Като прочете това, за първи път Йохан почувства, че е извършил нещо срещу Божията воля. Прибра сметката и потегли.

 

 

Пътуваха часове през прерията. Луната още не бе изгряла и пътят им се очертаваше само от слабите фарове на колата, която подскачаше и ги подхвърляше по издълбаните от добитъка следи и понякога почти се задушаваха от прахоляк. Карина бе свалила шапката и бе завила главата си с дантелен шал; от хотела до тук тя не бе промълвила нито дума.

От време на време се появяваха светлини на чифлици и ферми, които блестяха в далечината като корабни светлини в морето, а небето бе покрито със звезди. Появяваше се тих, но прохладен вятър и кучешкият лай се разнасяше далеч из прерията. Йохан се изкашля и каза:

— Човек се чувства самотен нощем тук, нали?

Карина не отговори. Очите й блестяха от отражението на светлините и той разбра, че не спи, но тя дори не обърна глава към него, сякаш не бе казал нищо. Той продължи да кара и малко по-късно каза:

— Днес разбрах, че е починал един човек, човек, чиято смърт можеше да означава много за мен, ако беше малко по-рано. Мислех си за смъртта и за това колко е самотен човек, като че ли остава нощем сам в прерията. Мислех си…

Той спря. Тя като че ли въобще не го слушаше, но въпреки това той продължи:

— Човек не трябва да изпуска шанса си, където и когато и да е. Имам предвид шанса да не бъдеш сам.

Той не знаеше повече какво да каже и затова замълча. Когато луната се показа, над прерията просветна бяла силна светлина.

 

 

Малко преди да се покажат светлините на Едгар, Карина неочаквано посегна и го улови за бедрото. Това не беше чувствено докосване, а повече желание за сигурност и компания. Йохан се обърна и видя, че в очите й блестят сълзи. Тя се бе свила в дантеления си шал, лицето й едва се виждаше, но той почувства, че продължителното й мълчание не беше израз на враждебност или замисленост. Тя бе дванадесетгодишно момиче, изпратено без предупреждение с един грамаден двадесет и девет годишен инженер, и макар да беше проститутка и готова да прави всичко с когото и да било, Йохан се чудеше дали това се дължи на непознаването на живота или на липсата на приятели.

— Беше ли някой, когото обичаше? — попита тя с лек мексикански акцент.

Той нежно стисна ръката й.

— Всъщност не. Срещал съм го само веднъж и не го познавах добре. Няма защо да се тревожиш. Това беше просто шок.

— Мислех си… — и после спря.

— Какво мислеше?

— Когато отиде у Кайл Ленъкс и ме откупи, мислех си, че не обичаш никого. Но ти обичаш, нали?

Йохан караше през издатини и буци.

— Какво знаеш за любовта? — попита той.

— Не зная много — каза тя и поклати глава.

Продължиха да пътуват в мълчание.

— Изненадана ли беше, когато разбра какво съм направил?

— Малко. Бях уплашена, защото някои мъже са много странни.

— Ти си познавала много мъже…

Тя се съгласи. Въпреки неприятното чувство, предизвикано от нейното кимване, Йохан се опита да се усмихне.

— Ами да — каза той, колкото може по-весело, — това ти е била работата.

— Ти не я харесваш?

— Не казах това. Казах само, че това ти е била работата.

Тя свали шала от главата си и вятърът развя косите й.

— Но все пак си ревнив, нали? Искаш всичко да бъде твое собствено, да ти принадлежи. Не искаш да мислиш, че съм била с много мъже.

— И това не съм казал.

— Няма нужда да го казваш, аз разбирам.

— Сега вече няма значение. Всичко е в миналото, забравено.

— Аз не мога да забравя всички тези мъже, с които съм била, не мога да забравя — продължаваше Карина.

— Добре, но ще трябва да се опиташ.

— Защо, защото си ме купил? Ти си купил тялото ми. Това е всичко, но не си купил това, което е вътре — и тя посочи главата си.

Той я погледна съсредоточено.

— То е за твое собствено добро, по дяволите. Колкото по-скоро… изтриеш тези неща от паметта си…

— Толкова повече ще ти харесвам!

Той отново я погледна и разбра, че тя го дразни нарочно. Започна да се смее и след малко и двамата се разсмяха толкова силно, че той закара колата почти в едни храсталаци и трябваше да завърти силно кормилото, за да се върне отново на пътя.

— Трябва да престанеш да ревнуваш — каза тя, като хвана ръката му, — ако искаш да живея с теб, трябва да престанеш. Вече не мога да променя това, което се е случило. Всички тези мъже, които са били с мен, това не може да се промени.

— Много ли бяха? Петдесет или сто? — попита Йохан.

Карина го погали по бедрото.

— Има ли значение? Защо сто да е по-лошо от петдесет?

— Аз просто…

Тя вдигна ръка и запуши устата му. После се облегна на него и каза:

— Не се тревожи. Щом си ме купил, ще се науча как да те обичам. Ти ще ми покажеш.

Йохан продължи да кара и след това се обърна и с нарастващо учудване загледа нежния й профил, меките й раздалечени устни и сълзите, които блестяха в очите й. Страхуваше се ужасно много, сякаш е прескочил правия път, по който Господ го е пратил да върви, и се е впуснал по собствените си желания, без да се замисля за чувствата на другите. Той знаеше, че е извършил грях с купуването на Карина, макар и да не беше сигурен какъв точно грях е това. Той нямаше желание за нея, не искаше дори да я докосне. Просто искаше да я притежава, защото беше нещо красиво. Знаеше, че ще трябва да плати за днешното си прегрешение, и все пак желанието му да има Карина беше толкова силно, че въобще не му идваше наум да се върне в Амареро и да я предаде заедно със сандъка и кутиите за шапки, да я остави в хотел „Екселсиор“ и да забрави, че някога я е виждал.

— Не зная — каза той — дали мога да те науча на любов. Самият аз съм изпитал много малко любов. Мога да те науча на приятелство.

Тя докосна ръката му.

— Може би ще се учим заедно. Двама души, които не знаят и се опитват да се научат.

— Ти си толкова млада!

— Млада! — възкликна тя. — Другата седмица ставам на тринадесет години.

Той я изгледа с неудобство.

— Но това е толкова малко, ти не си нищо друго, освен едно дете.

Тя седеше увита с наметалата и шала, изправена като дама.

— Някога бях млада. Бях млада, когато започнах. Бях на десет години, когато започнах. На десетия си рожден ден. Сега обаче знам повече. Зная кои мъже са синове на уличници и кои не са.

Йохан продължи пътя си.

— Мисля, че в живота има по-значителни неща от това.

— Така ли мислиш? Не съм сигурна. Зная, че от пръв поглед можеш да познаеш сина на уличницата и това е всичко, което ти е нужно да знаеш.

— Какво мислиш за мен? Син на уличница ли съм?

Карина наклони глава и леко се усмихна.

— Да — каза тя. — Ти си най-големият син на уличница от всичките, които съм виждала.

— Защо казваш това?

— Защото ти винаги ще получаваш това, което искаш, и винаги ще го получаваш евтино. А най-често без пари.

— Аз не те взех без пари.

— Какво плати, мога ли да попитам?

— Разбира се, че можеш. Дадох на Кайл Ленъкс осем процента от правата си за петрол от стоте акра земя, която притежавам в Суитуотър.

— И колко прави това?

— Зависи. Може да го направи много богат, а може и да не го направи. Докато не издълбаем кладенеца, нямаме представа колко петрол има въобще.

— И това беше сделката? — наведе глава тя. — Не знаех, че струвам цяло състояние.

Йохан се смути.

— Не се самообвинявай — продължи той, — отначало той искаше десет процента и аз го смъкнах на осем.

— Ами да, ти си такъв, ще видиш накрая, че ще ме имаш без пари. Но аз нямам нищо против. Ти си си такъв. Мисля, че един ден ще станеш богат, много богат.

— Да се надяваме. Погледни! Ето светлините на Едгар. Сега ще видим какво мислиш за живота на един начинаещ богаташ.

Карина се доближи до него и остана така, докато караше, а той се радваше, че улиците на града бяха пусти и доброто му име нямаше да пострада. Дори някой да надничаше иззад пердетата, нямаше да може да различи кои са тези двамата и какво, за бога, правят по това време на нощта.

Той спря на Грейндж стрийт пред оградата на голямата червена къща с бели капаци и бръкна в джоба на жилетката си за ключа. Когато стигнаха до вратата, Карина се обърна и щастливо му се усмихна, развълнувана от новия си живот, а това го накара да се почувства още по-виновен. Тъй като Йохан беше собственик, разполагаше с най-големия апартамент в къщата. Заемаше целия трети етаж — всекидневна, столова, която обикновено използваше за кабинет, кухня, баня, голяма спалня и малка спалня, която гледаше към готическата кула в северозападната част на къщата. Карина първа се качи по стълбите с кутиите за шапки, а след нея Йохан носеше дървения й сандък и своята чанта. Вратата се отваряше направо към препълнения, боядисан с евтина боя хол с грозна закачалка. Той остави всичко там и пусна Карина във всекидневната, запали лампите и отвори широко двата големи прозореца. Тази вечер той дръпна и двете червени завеси, сякаш не беше свикнал да го прави. Какво върши един инженер пуритан, какво би разбрал любопитният минувач? Подовете бяха от тъмно дъбово дърво, покрити с червено-кафяви килими. Тапетите във всекидневната бяха на зелени цветя. Имаше много картини от Холандия. Мебелировката бе солидна, функционална и купена на разпродажба. Кафяви кожени кресла, едно от друго по-грозни, бяха наредени около огромно дъбово писалище с месингови дръжки, канапе в кафяв плюш и други различни и неудобни подробности, които подхождаха повече за някоя канцелария, отколкото за частен дом.

Като се оглеждаше, Карина можа да види през коридора малката столова. На масата бяха натупани технически книги, част от мазно парно бутало лежеше на бюфета върху нагънати вестници.

— Първото нещо, което трябва да направиш, е да влезеш във ваната и да се измиеш от прахта. Няма парфюмиран сапун, но ще ти извадя чиста кърпа и можеш да облечеш хавлията, която виси на вратата.

Докато Йохан палеше цилиндричния бензинов бойлер, Карина разопакова багажа си. Имаше месингов креват, фурнирован гардероб, който миришеше на нафталин, и на пода парцалив килим. Картина на Лох Ломънд^[4] висеше над кревата. Карина закачи шестте си копринени рокли и прибра обувките си. Имаше чорапи и фусти, но нямаше бельо, защото не употребяваше. На перваза на прозореца постави четката си за коса, гребена и една смачкана избледняла снимка на мексиканка, примижала от силната слънчева светлина.

Йохан почука на вратата и каза:

— Водата е гореща, Карина.

След като Карина влезе във водата и малко смутено остави вратата открехната, Йохан отиде в кухнята и сложи на печката царевични кочани, приготвени за вечеря. Той беше ерген готвач, но можеше да приготвя бекон с яйца, хляб с масло от хладилника и за него това беше най-богатата вечеря след такъв труден път от Амареро. Царевицата се печеше, когато звънецът иззвъня. Като изтри ръцете си, отиде да отвори вратата.

— Да?

Една жена стоеше пред вратата с черна наметка и с шапка, украсена с пера. Йохан се взря в скритото в сянката на шапката лице.

— Да? — попита отново той.

Жената не помръдна. Остана в черния мрак като гарван, с черни ръкавици и черни мъниста, прилична на пришълец от някой гроб.

— Не ви познавам, апартамент ли търсите? — попита Йохан.

Жената леко поклати глава.

— Никога, никога и за нищо на света не бих искала друг апартамент. Не ме ли познаваш, Йохан? Аз съм Беатрис!

Без да продума друго, тя влезе вътре, тържествена и мрачна се озова във всекидневната. Йохан затвори вратата и веднага влезе след нея.

Тя стоеше под меката светлина на лампата, свалила вече траурната си шапка и черните ръкавици. Обърна се към него и макар да изглеждаше малко състарена и уморена, беше същата стройна брюнетка, с красивите полегати очи и чувствени устни. Той дори вдъхна същия парфюм, който помнеше от последния път, от карнавала в Бротън — хелиотроп, деликатен и носталгичен. Йохан стоеше, без да проговори. В гърдите му бушуваше буря като в парен котел и не можеше да си поеме дъх.

— Йохан — каза Беатрис, като му подаваше ръка, — толкова се радвам да те видя. Изглеждаш много добре.

— Беатрис — промълви дрезгаво той.

Тя се приближи, хвана ръцете му и го целуна по бузата. Устните й бяха топли и влажни, но неговите сякаш бяха парализирани, сякаш ги бе държал цяла нощ в лед, а очите му гледаха втренчено.

— Живея при стара приятелка на Лиди, три улици по-нататък, тук, в Едгар. Познаваш ли госпожа Елвира Ръсел? Тя беше толкова мила с мен. Вчера се пренесох. Госпожа Елвира Ръсел може да почака, а аз трябваше да те видя. Изглеждаш така преуспяващ!

— Да — каза тихо той. — Времената са по-добри.

— Мислех си, че ще е добре да съм близо до теб, докато съм в траур. Имам нужда от твоята сила, Йохан, както ти някога се нуждаеше от моята. И когато мине годината и сваля траура…

Вратата на всекидневната скръцна. Йохан се обърна и погледна към нея. Вратата скръцна отново и се отвори. Беатрис също погледна. Беше Карина, и то съвсем гола. Тялото й бе слабо, с малки гърди, тесен ханш и няколко къдри между бедрата. Косата й висеше мокра и падаше по раменете на кичури.

— Сър? — каза тя, явно смутена от Беатрис. — Сър, мисля, че имам гниди.