Корнелиус (инженеринг)

Едгар, Тексас

„Специалисти по доставка и сервиз на оборудване за търсене на петрол и оглеждане на площи, както и общи механици за фермерски и железопътни машини.

Собственик: Й. Корнелиус“

Той мина по Мейн стрийт с нервни сдържани стъпки на човек, който е тръгнал много рано за определена среща и трябва нетърпеливо да отброява всяка минута. Спря се при дрогерията на ъгъла и през засенчения хол стигна до щанда за бонбони, където имаше домашно захаросани ябълки и захарни пръчки, купи си виолетови бонбони за два цента и ги засмука, като излезе на улицата.

Продължи по прашната улица до Кърни стрийт, облечен необикновено елегантно дори за такова посещение. Носеше светлосив костюм и гълъбовосива шапка. Ухаеше на одеколон и държеше бастун. Няколко души от местните жители го поздравиха с: „Как сте, господин Корнелиус?“, но повечето от тях мънкаха под носа си. Всички се обръщаха, като го отминат, за да го погледнат. В края на краищата той беше най-богатият човек, който въобще познаваха.

На ъгъла на Кърни стрийт той вдигна шапка, за да поздрави госпожица Бекинсейл от градското училище в Едгар. Тя бе млада, бледа жена, обличаше се с карирани поли и носеше широки обикновени шапки.

— Изглеждате по-добре от всякога, господин Корнелиус — каза тя със слабия си глас. — Като че ли животът тук ви понася.

— Бих желал и любовта да ми понася както животът — усмихна се той.

Госпожица Бекинсейл въздъхна.

— Вие знаете какво е писал лорд Байрон, господин Корнелиус: „Любовта на мъжа е нещо различно от живота му, но тя е всичко в живота на жената“.

Йохан се усмихна неловко.

— Може би трябва да запомня това — каза той и отново свали шапка.

Госпожица Бекинсейл, обикновена като закачалка, на която някой е нарисувал лице, го изгледа и въздъхна още по-силно, когато си тръгна.

Като вървеше по пътя си, Йохан се почувства приятно смутен. Той реши, че нарастващото му богатство и опит в отношенията с хората и в бизнеса му придаваха нещо, което го правеше по-интересен и по-привлекателен, въпреки продължаващата тенденция първо да нанася удар, а после да задава въпроси и въпреки че беше повече жестоко мъжествен, отколкото красив. Конска двуколка с царевица изтрополи край него. Той налапа още един лилав бонбон и го сдъвка.

Беатрис беше планирала разходката си до секунда и го очакваше на ъгъла на улиците „Кърни“ и „Мепъл“. Беше облечена в черно, както винаги, макар че пазеше сивото си лице от слънцето със сив чадър. Тя му се усмихна, като го видя, и закачливо вдигна деликатната си ръка, за да може той да целуне черната й ръкавица. Те вървяха ръка за ръка обратно по Кърни стрийт към Мейн стрийт, където щяха да влязат в салона на единствения хотел в Едгар „Сюпириър“, за да пият чай. Това беше ритуал, който спазваха два пъти в седмицата през дългите месеци, когато Беатрис беше в траур. Може в сексуално отношение Беатрис да е била бясна според представите на много от гражданите на Западен Тексас, но никога това не е било явно. Дори и по време на най-страстните й любовни авантюри, докато беше омъжена за Лидмър, тя пазеше външния си вид на жена, коректна във всяко отношение. Сега, когато живееше в Едгар, един много по-малък град от Бротън, тя правеше всичко възможно държанието й да е по стандартите на християнската етика. Това означаваше да поддържа приятелството си с Йохан в предписаните граници, поне докато измине необходимият период от време. Йохан не смяташе за необходимо да отлага ухажванията си толкова дълго време, но той забравяше, че Беатрис не е дебелокожа като него и освен това тя като жена държеше да заеме водещо място в социалните кръгове на Едгар. И макар да беше дала да се разбере, че е стара приятелка на Йохан и в Едгар е под негова закрила, тя продължи да живее в къщата на вдовицата Елвира Ръсел, намираща се на Кърни стрийт. Тази дама бе приятелка от детинство на Лидмър, още от седемдесетте години, и притежаваше множество албуми с негови младежки снимки.

Когато минаха през площада към дървената фасада с колони на хотел „Сюпириър“, всички, които ги срещнаха, ги поздравиха. Йохан отвори летящата врата на хотела и те влязоха.

„Сюпириър“ в Едгар приличаше съвсем на „Екселсиор“ в Амареро. Имаше скърцащ, покрит с килим под, множество зелени растения в саксии, високо махагоново писалище и вентилаторни перки на тавана, които неуморно и безопасно се въртяха. Всичко миришеше на антисептичен сапун и Йохан често се оплакваше, че дори и чаят мирише на него. През стъклените врати влязоха в хола на хотела, където вече се бяха настанили някои от известните дами на Едгар и хрускаха захарни сладкиши. Келнерката, в дълга черна пола, ги придружи до обичайната им маса, намираща се до северния прозорец, далеч от слънцето.

— Е? — попита Беатрис, като постави чантичката си на земята до краката си. — Как мина денят ти днес?

— След няколко дни ще се срещна с Фил Маккеог. Той изчислява акциите и цената на целия ми бизнес. Петрол, механична работа — всичко. Каза, че свободните ми авоари вече са доста над половин милион долара.

— Боже — зарадва се Беатрис. — Означава ли това, че може да станеш милионер?

— Предполагам, че е възможно. — Йохан махна салфетката си.

— Не изглеждаш много развълнуван.

— Защо трябва да се вълнувам? Към това започнах да се стремя.

— Скъпи милионере, това е чудесно! — Беатрис посегна през масата и хвана ръката му.

— Предполагам, че е — сведе очи той.

— О, миличък мой — каза тя, колкото се може по-тихо, за да не достигне до наострения слух на госпожа Дънфи. — Толкова се радвам за теб, толкова се радвам. Винаги съм знаела, че го имаш в себе си.

Той я погледна. Изражението й беше много меко и нежно, но някак си не можа да разбере защо тя му изглеждаше като че ли чужда.

— Милионерите трябва да получават това, което искат.

Тя се замисли, знаеше какво следва. Хората от съседните маси забелязаха паузата и госпожа Уайтхед се обърна нахално, за да разбере какво става. Йохан я изгледа и й направи кисела гримаса. Тя отмести погледа си.

— Трябва да призная, че ти беше много търпелив — продължи Беатрис. — Възхищавам ти се за това.

— Мина вече повече от година — настоя Йохан. — А ти сама си ми казвала, че Лидмър не е бил кой знае какъв съпруг.

— Зная — кимна тя мълчаливо.

— Добре, знаеш — продължи Йохан. — Защо тогава не свалиш траура? Обичам те, Беатрис. Добре ти е известно, а мисля, че и ти ме обичаш. Дойде тук, за да бъдеш близо до мен, нали? В момента, в който кажеш, можем да сключим брак и да дойдеш да живееш при мен.

Тя го погледна. Някаква кола с дрънчащи юзди мина край прозореца. Йохан видя келнерката с табличката да се приближава до масата им. Той се изкашля.

— Само да кажеш, и ще купя нова къща за нас. Истинска голяма къща. Или ще поръчам да ми построят. Ти само трябва да кажеш.

Келнерката постави чашите с чай, подноса със сладкиша и тънките филийки, намазани с масло. Беатрис сипа чая със спокойна ръка и внимателно постави чайника върху подложката.

— Не ми се иска да изглежда, че бързам — каза тя, без да погледне Йохан. — В края на краищата аз съм председателка на Женската лига по изкуствата.

— Какво общо има изкуството с брака?

— Моля те, скъпи, не така високо, не ми се слушат клюки. — Тя постави пръст на устните си.

— Какво общо има лигата по изкуствата с нас? — пошушна Йохан. — Не искам да се женя за проклетата лига по изкуствата. Искам да се оженя за теб.

— Не съм сигурна. — Тя потърка една от извитите си вежди с върха на пръстите, сякаш имаше главоболие.

— Ти ме обичаш, нали? Още ме обичаш?

— Мисля, че просто се страхувам. — Тя го погледна и се усмихна нежно.

— Страхуваш се? Страхуваш се от мен, от какво?

— Страхувам се да се омъжа отново. Да бъда поставена в клетка. Малкото черно птиче в люлеещата се клетка.

Йохан разбърка чая си и чукна с лъжичката по ръба на чашата.

— Не можеш винаги да бъдеш в траур — каза той с гърлен глас.

— Знам това, но не искам да бързам. И моля те, не искам да ме насилваш!

— Не те насилвам. Чакам вече повече от година.

Беатрис обърна глава. Йохан я наблюдаваше. Бледата светлина, проникваща от северния прозорец, докосваше широкото й извито чело и съвършените й устни. На шията й имаше черна кадифена панделка с брошка от черна слонова кост в сребърна поставка.

— Обичам те — каза той.

Тя не се обърна. Вместо това сведе глава и той забеляза, че очите й бяха влажни.

— Ти плачеш, Беатрис. Ти плачеш.

— Няма нищо, това е от праха. — Тя посегна към чантичката си и извади бяла кърпичка с черни краища.

— Сигурно има нещо.

— Не знам — прошепна тя. — Просто ставам смешна.

— Ти никога не ставаш смешна.

— О, да. — Тя изтри очите си. — Всички човешки същества понякога са смешни.

— Не и ти.

— Имам нужда от време и това е всичко. — Беатрис го погледна с влажни очи. На лицето й играеше тъжна усмивка.

— Време за какво? За по-дълъг траур?

— Не, вече не съм в траур, не съм в истински траур. Но още не съм сигурна в себе си. Когато Лиди почина, мислех, че всичките ми проблеми са свършили; само след няколко месеца обаче разбрах, че те едва започват. Има проблеми, които не могат да се разрешат, като се опиташ да премахнеш причината за тях. Всички ние сме женени за проблемите си, Йохан, дотогава, докато не ги преодолеем посредством нашата собствена вътрешна логика и сила. Лиди почина, но ето те сега теб. Това е една от причините, заради които се бавя. Не мога да понеса мисълта, че ти ще се превърнеш изцяло в Лиди.

Лицето на Йохан се изпъна и постепенно се отпусна. Той постави ръцете си на края на масата, сякаш иска да я отблъсне, и каза:

— Искаш да ти покажа?

— Да ми покажеш какво?

— Да ти покажа, че не съм Лиди.

— Не знам какво имаш предвид.

— Разбира се, че знаеш. Спомняш ли си деня, когато ме покани във всекидневната си.

Тя попипа челото си.

— Тогава беше различно — каза бързо тя.

— Защо да беше различно? Да не мислиш, че мога да забравя тази гледка. Тя се е запечатала в мен завинаги. И ако ме погледнеш в очите, ще разбереш.

— Йохан — каза тя с тих глас, — прилошава ми.

Той грабна ръката й. Този страстен жест не убягна от очите на госпожа Уайтхед. Едва мърдайки устните си, той пошепна:

— Обожавам те, Беатрис. Имам нужда от теб. Не разбираш ли колко много искам да те притежавам?

Беатрис примижа. Тя приличаше на човек, току-що спасен от удавяне.

— Мисля, че ти си ми твърде много, Йохан. Може би това е истината. Ти имаш толкова много… енергия. Толкова много сила. И ето, ти я слагаш в краката ми, сякаш това няма никакво значение. Не съм сигурна дали мога да я контролирам. Всички мои любовници преди теб бяха такива момчета.

Йохан пусна ръката й.

— Аз не съм ти любовник — каза дръзко той. — Аз само бих желал да бъда.

Беатрис взе една сладка от подноса и я сложи в чинията си, поне направи опит да я изяде. Салонът в хотела беше много тих и Йохан си мислеше, че говорят много високо. На една от стените имаше отпечатък на локомотива на Уайнън от 1844 година и това го натъжи по странен начин; той изпита носталгия по дните, прекарани в Ню Йорк. Вътрешно кипеше, обожаваше Беатрис и мисълта, че тя може да не го обича, че може би му се изплъзва, отдалечава се от него с всеки изминат месец, правеше безсмислено неговото богатство.

Две вечери по-късно, след като беше затворил вратата на работилницата си, Йохан отиде в дрогерията на ъгъла и прав изпи чаша ледена лимонада. После, вместо да тръгне надясно към Грейндж стрийт, където се намираше къщата му, той продължи да върви направо по Маунтолив стрийт, където къщите бяха по-малки, но по-спретнати и с бели огради.

След като мина покрай няколко къщи, той спря и се огледа нагоре и надолу по улицата. После отвори вратата на чиста едноетажна дървена къща и стигна до входа в сянката на верандата. Извади ключ от джоба си и влезе вътре.

Карина го очакваше в малката стая със смарагдовозелени тапети на цветя, украсена с различни дреболии, събрани, докато беше под покровителството на Йохан. Пеперуди в стъкленици, препарирани птички и тъжни пейзажи от Португалия, както и грозни чинии с назъбени краища. Всичко, което изглеждаше екзотично и пъстро, беше истинско съкровище за Карина и Йохан често недоволстваше, че къщичката й прилича повече на стая за разпродажби, отколкото на момински дом.

Тя бе седнала грациозно на стола с вдигната нагоре коса и бе облечена в розова тафтена рокля. Лицето й бе овално и мистично красиво както винаги, а очите й бяха отправени към Йохан с такава омайна влага, че той просто застана на вратата и се усмихна. Порцеланов часовник, отрупан с плодове и херувимчета, тракаше на перваза на камината.

— Очаквах те в седем часа — каза тя с младежка срамежливост.

— Да — каза той и постави шапката си на една странична масичка близо до колекция от миди, залепени във форма на жаби и коне. — Получих една късна поръчка за петролните съоръжения в Амареро. Трябва да замина другата седмица, имам предвид за Амареро.

Тя стана от стола, фустите й шумоляха и го целуна по страните. Той трябваше да се наведе, за да може тя да го достигне.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я той. — Донесох бутилка порто.

— Добре — усмихна се тя.

Настъпи приятно мълчание, докато той вадеше две кристални чаши от бюфета. Отвори бутилката и ги напълни до половината, после се доближи до нея и седна до тухлената камина.

— За какво ще пием? — попита тя.

— Не знам, може би за приятелите — той вдигна рамене усмихнат.

— А защо не за бизнеса, ти си влюбен в бизнеса си.

— Бизнесът сам се грижи за себе си, дори и в настоящия момент. А освен това обичам и теб!

— Не съвсем достатъчно — погледна жадно тя.

— Разбира се, че достатъчно.

Тя погледна пръстените по деликатните си пръсти.

— Не както подобава на съпруг — каза тихо тя.

Той се облегна и оправи панталоните си, за да не се измачкат. Пиеше виното си и я гледаше с израз на нежност и загриженост, които биха объркали и учудили повечето от неговите бизнес колеги. За Карина това беше обикновена, некомплицирана обич.

Като въртеше чашата между грубите си пръсти, той каза:

— Обичам да си мисля, че те спасих. Как бих могъл да се отнасям към теб по същия начин като тези, от които те спасих?

— Никога ли не си помислял за любов с мен?

Той погледна настрани.

— Любов… любов с теб… Не трябва да е винаги болезнено — каза тя с толкова спокоен, тъжен глас, че отначало той не разбра какво иска да каже.

Той се изкашля.

— Зная. Но без оглед на това какво мислят друга хора, един мъж може да получи от младо момиче и други неща, освен любов. Аз те купих, Карина, но в деня, когато те доведох тук, аз те подарих на самата теб. Ти не си моя собственост. Искам да бъда само твой приятел.

— Ти си ми добър приятел — каза тя и нежно докосна ръката му.

Той помълча известно време, после стана, разходи се из стаята, вдигайки и слагайки различни картички и дреболии, които Карина беше подредила по полиците.

— А може би те мамя, а може би мамя и себе си — каза той с дрезгав глас. — Може би когато те купих, исках да докажа на себе си, че всичко може да се купи. Петролен кладенец, автомобил, дори и момиче. Не мога да претендирам, че парите нямат значение за мен и че не искам власт и лукс — всичко, което може да се купи с пари. Знаеш ли, че когато за първи път дойдох в Тексас, отидох в една банка, поисках десет хиляди долара и те ми отказаха. Миналата седмица същият банков мениджър ме попита дали не искам да внеса някои от влоговете си там.

— А ти какво каза, нещо неприятно?

— Всъщност не. Просто му казах, че, изглежда, е забравил собствения си урок — нито взимай, нито давай пари на заем. И след това случайно, а може би и неслучайно го настъпих по крака.

— Караш ме да се чувствам толкова защитена. — Карина се засмя.

— Никой от нас не е истински защитен. Но парите могат да ни защитят от някои неща. Например от глад и унижение. — Той поклати глава.

Карина потръпна. Стъмваше се и кожата й се сливаше с мрака в претрупаната стая. Йохан имаше твърде странното чувство, че ще помни този ден, този момент и ще си мисли за него с непоносима тъга в продължение на много години.

— Толкова ли те е страх от Беатрис?

— Не зная, може би не от Беатрис въобще. Може би моите чувства ме правят загрижен. Когато сме заедно, не мога да се държа като нормален.

Карина постави чашата си и се обърна така, че да може да го гледа с онази мека, нежна топлина, която той така много ценеше. Тя беше още много млада, което я правеше откровена и наивна. Но годините, в които се бе продавала на груби, нескопосни старци, й бяха дали една острота и усет за човешката абсурдност, от които често самият Йохан се учеше, без да се срамува. Вечер, когато дневната жега паднеше, тя минаваше със своята двуколка, вдигнала високо глава, с неповторимия си профил, винаги спокойна, самоуверена и се радваше на всяка прошепната дума, на всяка обърната към нея глава и на всяко мръщене на пастора. Те всички знаеха, че има нещо общо с Йохан, но не можеха да разберат точно какво. Понякога спираше пред дрогерията да си купи ментови бонбони, което, изглежда, правеше нещата да изглеждат още по-лоши в очите на хората. Винаги когато срещаше Йохан след работа, тя му разказваше всичко, което е било забавно, и така шеговито описваше най-здравомислещите граждани на Едгар, че той се смееше до задушаване. Той обичаше компанията на Карина по начин, по който някои хора обичат приятелите си от колежа; дори повече от това. Тя му беше като малка сестра. Беше му скъпа и все пак достъпна. Успяваше да изтръгне от него чувства на топлота и привързаност, които едва ли притежаваше. Той нямаше желание да се ожени за нея или да я люби. Това би разрушило обречеността на нейната магия. И той знаеше, че ако я загуби, ще загуби вероятно най-скъпия човек, когото някога е имал. По друг начин не би могъл да се изрази.

Макар че Едгар беше малък град, където клюките се разнасяха като пера от вятъра, постоянните посещения на Йохан на улица „Маунтолив“ за щастие бяха убягнали от вниманието на Беатрис. Разбира се, тя знаеше за Карина, но само като за осиротялата дъщеря на мексикански петролотърсач, комуто Йохан бил обещал, докато онзи лежал премазан от петролните съоръжения, че ще бъде защитник и настойник на Карина. Така бе обяснил на Беатрис онази вечер, когато тя пристигна: „Бедното дете, беше затънало в мръсотия“. И това бяха обясненията, които продължаваше да дава с известни подробности понякога. Не бе изненадващо, че Беатрис не бе дочула клюките, които следваха Карина, когато минаваше с двуколката си. Дамите на Едгар се стремяха да запазят доброто си държание, както и самата тя, а освен това се страхуваха какво би направил Йохан, ако кажеха истината на Беатрис. Йохан притежаваше този вид натрапваща се мъжественост, която ги караше да потръпват и да желаят (в най-смелите си мечти) да не бяха вече омъжени.

— Не мога да разбера защо Беатрис те плаши. Ти не се плашиш от никой друг. Всички други се плашат от теб — каза Карина.

Йохан отпи от чашата си и застана със смирен израз.

— Тя е красива жена, но никога не те прави щастлив, нали? И никога няма да те направи, защото тя всъщност не те обича. Не те обича, както аз те обичам.

— Така ли мислиш, не знам? — попита Йохан, като се обърна към нея.

— Ако аз бях на нейното място и те обичах, както тя твърди, още тази вечер щях да сложа край на траура. Щях да ти покажа всички трикове, които съм научила от мъжете, и щях да те направя по-щастлив, отколкото можеш дори да мечтаеш. Чувал ли си за номера, наречен „Мохоук клоо“?

— Карина! — заплаши я Йохан.

— Ами това е истина — настояваше тя. — Щом като тя не прекъсва траура си, значи не те обича.

— Страхува се, това е всичко. Не може да се реши.

— А как може да те обича, щом се отнася така с теб?

— Тя не се отнася лошо с мен, просто е объркана.

— Не те обича, Йохан, един ден ще трябва да го признаеш! — Карина се усмихна и поклати глава.

Йохан погледна настрани. Той подозираше, че това, което Карина казва, е истина. Въпреки упорития отказ да се предаде, който е характерен за тези, които обичат, но не са обичани, той се досещаше, че Беатрис се плашеше или просто не беше уверена в себе си, а може би дори смъртта на Лиди я беше засегнала повече, отколкото тя признаваше.

— Карина — каза той с дрезгав глас.

Тя дойде и го хвана за ръката. Той притисна ръцете до челото си и трябваше да преглътне, преди да проговори.

— Някога тя ме накара да се разплача. Надявам се, че няма да е нужно да плача отново.

— Йохан — пошепна Карина, — ти не си човек от дърво и желязо. Ти си от плът и кръв като всички останали. Не трябва да се докарваш до там.

Той я погледна, след това нежно я целуна по сплетената коса.

— За да бъда богат, трябва да съм направен от дърво и желязо. Хората от плът и кръв си остават бедни.

— Ще останеш ли тази нощ? — Тя го погали по страните му.

В мрака на стаята той забеляза една сълза на бузата й, блестяща като отражението на единствената звезда на някой тъмен морски бряг. Тя го целуна, допря меките си устни до изпънатото му гладко избръснато лице. Постави празната си чаша и каза „не“ толкова тихо, че тя дори не беше сигурна дали е отговорил.

Рано на другата сутрин той облече син вълнен костюм, сложи шапка за дерби и отиде в бръснарницата на Тейтъм. Това бе единствената екстравагантност и разточителство, които си позволяваше. Той седеше на големия бръснарски стол, докато Джек Тейтъм сапунисваше русата му бодлива брада и го бръснеше с оригинален бръснач „Джорджо Уостенхолм“. По-късно, след години, Йохан често и неочаквано си припомняше бръснарницата на Тейтъм; острата миризма на медицински спирт, в който Тейтъм вечер натопяваше зъбите си, тракането на ножиците, аромата на бръснарски сапун и начина, по който ранното утринно слънце падаше върху календара на Браун & Бигелоу „Колет“; причината за този спомен бе, че бръсненето му при бръснар беше първата му открита демонстрация на богатство. След Джек Тейтъм нищо, за което харчеше пари, нямаше същия дъх на успех. Освежен, той тръгваше надолу по Конгрес стрийт към работилницата. Тя бе на ъгъла, със зелено боядисани рамки на прозорците и красив златен надпис „Корнелиус (инженеринг)“. Когато отваряше вратата, звънчето звънтеше и Сам Чивърс излизаше в своята мазна престилка, плешив, но с бакенбарди и половинки очила на върха на червения му нос, приличащ на Дядо Коледа, който в последната минута поправя шейната си.

— Здравей, Сам — каза тихо Йохан.

Затвори вратата, премина по изтърканите дъски на магазина към щанда и свали палтото си. Сам повдигна преградата и той влезе във вътрешната част, от която се отиваше към складовете и работилниците. Чуковете кънтяха по метала и Йохан забеляза, че най-новите му петролни съоръжения бяха в доста напреднал стадий на изработка.

Фил Маккеог, неговият счетоводител, го очакваше. Той беше млад, много слаб човек, с коса, блестяща от брилянтин, и бели копринени чорапи. Държеше чантата си върху коленете като кученце.

— Рано си дошъл. Мислех, че счетоводителите спят до залез-слънце — каза Йохан.

Маккеог се изкикоти.

— Днес ще се радвате, че не съм се успал. Снощи привърших изчисленията ви.

Сам трябваше да е в работилницата, но знаеше колко важни са тези изчисления и чакаше там с ключ в ръка и с поглед, отправен към Йохан. Той седна. На писалището му имаше попивателна, месингов календар с вчерашна дата, бележник и чаша с моливи. Скръсти големите си ръце и зачака. Маккеог се усмихна, отвори чантата и му подаде сметките.

— Честито — каза той, — вие сте милионер.

Йохан пое книжата и ги прегледа. Не се чувстваше горд, защото този момент се предвиждаше отдавна, от толкова дълго време, през толкова месеци на усилена работа и несполуки, които невинаги бе очаквал. Това, което почувства, беше някаква реабилитация, чувството, че бе прав, че и Господ знаеше, че е прав.

— Добре е, че сте копали на източния край на площадката, това е решаващото — обясни Маккеог. — Дало е повече суров нефт за два месеца, отколкото всички останали за шест. И тези нови резервоари много ще помогнат.

— Е, Сам, това е то. Постигнахме го. — Йохан не можа да сдържи усмивката си.

— Радвам се за вас. Това ще ви донесе каквото желаете. — Сам подаде ръка.

— Хайде да се почерпим — предложи Йохан.

— Без мен — каза Маккеог. — Тази сутрин трябва да прегледам книгите на Шарп и ще ви кажа направо, че те се нуждаят от вниманието на Херкулес.

Те се ръкуваха и след това Фил Маккеог си тръгна. Йохан отиде до секретарката си за папки, извади три чаши и бутилка бренди и сипа във всяка по една глътка.

— Хайде да повикаме Джек, мисля, че това е ден, който трябва да отпразнуваме.

— Щастлив ли сте? — Сам изтри ръце в престилката си.

— Защо да не съм? — погледна учудено Йохан.

— Не знам. Напоследък сте доста мрачен. Хората започват да се питат още колко време вашата вдовица ще седи в обвивките си.

— Значи това било. — Йохан вдигна вежди.

Сам погледна смутено.

— Не искам да съм любопитен. Вие знаете. Но работим от доста дълго време заедно и понякога се чудя. Може би ще ви бъде хубаво, ако се разтоварите. Добре е да имаш приятел, с когото да разговаряш.

Настъпи неудобно мълчание и после Йохан каза:

— Да, Сам, зная.

Сам седна на ръба на писалището, взе една от чашите с бренди, но не отпи.

— Сега ти си богат човек, Йохан. Можеш да пътуваш, където си искаш, да се срещаш, с която жена си поискаш. Няма голяма полза да се прехласваш по една вдовица като тази.

— Сам, аз я обичам.

— Може би, но тя обича ли те? Това питат хората — подсмръкна Сам.

Йохан стана и отиде до прозореца, който гледаше към работилницата. Той виждаше Джек Бийк, тънък и сух, с дълги бакенбарди, как чука по метална греда и каза:

— Някъде дълбоко в сърцето й има любов. Знам, че има. Но тази жена е богиня.

— Никоя жена не е богиня, Йохан.

— Тази е. — Йохан поклати глава. — Тя има силата и мозъка на мъж и все пак е красива жена. Не зная дали я мразя, или боготворя. Но тя ме е хванала точно тук, за сърцето и за мисълта, и не мога да направя нищо.

— Не е моя работа, Йохан. Искам само да ти кажа как ми изглежда на мен. И освен това ми се струва, че гониш някаква сянка, която въобще не съществува. — Сам остави чашата с бренди.

— Може, може и така да е.

Сам извади лулата от джоба си, напълни я с тютюн, драсна клечка кибрит на прозореца и я запали.

— Спал ли си с нея? — попита бавно той.

— Тя не е опасна, докато не мине траурът й.

— Добре, не ти ли е идвало на ум да опиташ?

Очите на Йохан се разшириха, но той не отговори.

— Зная, че звучи грубо, но един мой братовчед от Ню Йорк преследваше една дама, вдовица, почти по същия начин. Една вечер се напи и я вкара в леглото си, за да разбере, че тя се страхува от физическата страна на нещата, тъй като отдавна не е опитвала.

— Аз не съм пияница, една чаша бренди ми е достатъчна.

— Просто се опитвам да ти помогна, Йохан. Понякога ние, старите хора, гледаме на нещата по-направо. Има си време за обноски, има си време и да отидеш и да си вземеш каквото искаш.

— Сам, ти просто не познаваш Беатрис. Не я познаваш.

— Всички жени си приличат. Само лунатиците любовници ги смятат за различни.

— Сам, за бога.

Сам вдигна рамене и захапа лулата си, после я извади и каза:

— Слушай, още една дума ще ти кажа по въпроса. Ако искаш да отидеш в къщата на госпожа Мълинър и ако искаш да бъдеш там няколко часа, без да те прекъсва някой, ще поканя госпожа Елвира Ръсел да дойде с мен на цигулковия концерт. Знам, че винаги ми хвърля по едно око, и това е най-доброто, което мога да направя.

— Това се нарича приятелство, Сам. Мисля, че не бих излязъл с госпожа Елвира Ръсел, както не бих излязъл с някой плешив орел. — Йохан вдигна чаша.

— Искаш ли да го направя?

Настъпи дълго мълчание.

— Не зная, Сам, мисля, че не искам. И във всеки случай сега не се интересувам от това. Време е да замина за Ню Йорк.

— Ню Йорк, ами работата тук?

— Слободиън може да надзирава работата около петрола.

— Ами тук?

Йохан се намръщи, огледа работилницата и каза:

— Ти можеш да се оправяш сам няколко месеца, нали? Ти и Джек? Винаги можете да повикате Фил Маккеог, ако имате проблеми със счетоводството.

— Не разбирам защо заминаваш сега, когато си толкова добре?

— Много просто. Имам един милион долара и трябва да направя нещо с тях. Ако стоиш на едно място, ръждясваш. Искам да напредвам, да правя повече. Искам да вляза в застрахователния бизнес, в корабоплаването, да купя ценни книжа от железниците. Искам да разбера какво става с Уолстрийт. Не искам да съм богаташ, който потрива ръце, а да бъда бизнесмен! — Йохан се изправи.

— А Беатрис?

— Не знам — замисли се Йохан, — може би ще иска да дойде, може би ще си остане тук. Няколко месеца без мен може да й помогнат да вземе решение.

— Наистина ли мислиш така?

— Не зная какво мисля. Но ще трябва да разбера, нали? Не мога да продължавам да танцувам около нейните траурни рокли и панделки.

Сам се приближи.

— Слушай, Йохан, нека поканя Елвира Ръсел да излезе с мен. Нека го направя веднъж и тогава, като останеш насаме с Беатрис, използвай момента. Направи го, преди да заминеш за Ню Йорк.

— Сам…

— Знам какво мислиш. Мислиш си, че не разбирам колко е свята тази дама за теб, че аз въобще нищо не разбирам. Но, рано или късно, ти трябва да направиш нещо. Не може да прекараш живота си, като се въртиш около нея.

Йохан прехвърляше книжата, които му доказваха, че е милионер. После каза:

— По-добре повикай Джек. Хайде да празнуваме, преди да сме ги похарчили.

Късно на следващата вечер той все още беше на писалището си. Последното нещо за деня бе да напише на ръка писмо до главното представителство на „Амареро ойл“ в Ню Йорк. Още когато намери земно масло в Суитуотър, връзките на Йохан с „Амареро ойл“ бяха сърдечни и конструктивни. Той им бе заемал на няколко пъти съоръжения и бе в добри отношения с техните работници и майстори. Имаше малко работа с тях. Всичкото земно масло продаваше на „Колтън ойл“ за рафиниране, просто защото техните цени бяха изгодни. Но предвидливостта му на бизнесмен беше такава, че гледаше далеч напред в бъдещето, когато може би някой ден щеше да стане нужда да закупи съоръжения като тези на „Амареро ойл“ и щеше да му бъде от полза те да са предварително приятелски настроени.

Писмото се отнасяше за Кайл Ленъкс. Бе приятелско писмо, което всъщност прикриваше истината за това, което Йохан възнамеряваше да направи. Сега, когато имаше повече от един милион долара и когато Джери Слободиън бе казал, че осмият кладенец от Суитуотър дава на ден по двадесет и пет варела, осемте процента на Кайл Ленъкс бързо се превръщаха в цяло състояние. Не че Йохан съжаляваше за цената на Карина, но достатъчното си е достатъчно, особено когато се отнася за човек като Кайл Ленъкс, и след пресмятанията на Фил Маккеог Йохан бе решил да отстрани Ленъкс от пътя си. Във всяко изречение той хвалеше способностите на Кайл Ленъкс като мениджър, макар да знаеше, че „Амареро ойл“ не му се доверяваха и го смятаха за неприятел. Той окачестви Ленъкс като „изключителен и разсъдлив“ човек, който „си заслужава хляба“. После между другото попита дали „Амареро ойл“ не би желала да прехвърли договора му с Ленъкс върху „Корнелиус ойл“ и по този начин да признае заради заслугите му Йохан за „истински ветеран на полето на петрола“.

Той запечата писмото, адресира го, облече палтото си и заключи работилницата за през нощта. Знаеше, че „Амареро ойл“ непременно ще приеме неговото предложение, и дори си тананикаше, след като угаси лампите над писалището си. Като сложи веднъж договора с Ленъкс в собствената си каса, нещата ще изглеждат съвсем различно. Осемте процента на Ленъкс ще бъдат спрени веднага, дори и ако Ленъкс се оплаче, защото местните съдилища нямат високо мнение за служещите, които притискат работодателите си, особено когато работодателите са толкова богати и влиятелни като Йохан.

Той излезе от офиса и заключи вратата зад себе си. На улицата бе тъмно и хладен вечерен бриз подухваше, а някъде в далечината се чуваше лай на диви кучета. Чу стъпки по тротоара и като се обърна, видя Сам Чивърс облегнат на стълба, с лула в уста.

— Сам, не те видях.

— Не съм от дълго тук.

— Защо не влезе? Имаше още много бренди от вчера.

Сам се приближи и светлината от някакъв прозорец падаше върху велурената му шапка и синия костюм, който Йохан не беше виждал. Миришеше силно на лавандула.

— Да ти кажа право, малко се смутих.

Йохан се усмихна неудобно.

— Изгледаш облечен като за испанско погребение.

— Е, не съвсем. Но аз съм се облякъл, за да изведа госпожа Елвира Ръсел на разходка тази вечер.

— Мислех, че ще я водиш на цигулков концерт.

Сам оправи лулата си. В мрака на улицата някакъв кон неспокойно дърпаше юздите си.

— Цигулковият концерт е чак в другата сряда, а аз си мислех, че ти се нуждаеш от помощ малко по-рано.

— Сам — каза Йохан, — няма да отида там. Ти можеш да си разхождаш госпожа Ръсел, докато ти отмалеят краката. Аз обаче не мога да отида при Беатрис с каквото и да е лично предложение, докато тя е в траур, това е всичко.

— Йохан — въздъхна Сам, — ти си доста глупав за един милионер. Главата ти не може ли да побере, че Беатрис седи, хапе устните си и просто чака да отидеш и да я измъкнеш от тези траурни одежди. Тя иска ти да го направиш, Йохан. Тя има нужда ти да го направиш. Иначе няма да има чувството, че си я гонил и хванал. Една жена трябва да бъде хваната и това е една от азбучните истини в живота.

— Занасям това писмо до офиса на „Уелс Фигаро“ и после отивам да вечерям. След това се връщам вкъщи и си лягам. Ще анализирам нефтените обработки, докато заспя. — Йохан пое дълбоко въздух.

Сам го хвана за ръката. Старият специалист си помисли за минута какви думи са му нужни, за да придума Йохан да опита шанса си при Беатрис, но след това сухо добави:

— Колко годишен си, Йохан?

— Тридесет, защо?

— Питам, така. Струва ми се, че тридесет години са доста, за да не бъдеш още женен. Какво ще стане с всички тези пари, които имаш, ако умреш и нямаш наследник?

— Не планирам още да умирам.

— Никой никога не планира.

— Е, добре, дори и да умра. Няма да се тревожа много за парите си, нали ще бъда мъртъв?

— Трябва много да бъдеш убеждаван — въздъхна Сам.

— Няма да отида при Беатрис тази вечер, Сам, и това е последната ми дума.

— И ще ме оставиш да страдам цяла вечер с Елвира Ръсел за нищо? Обещал съм й и не мога да откажа.

— Сам, няма да отида.

— Страхуваш се.

— Може би.

— Е, добре — Сам бутна шапката си назад, — ще дойдеш ли с мен до вратата на госпожа Елвира Ръсел. Страх ме е да се изправя сам пред тази стара гарга.

Йохан го изгледа и после кимна.

— Добре, но следващия път, преди да каниш стари дами на разходка, първо ме питай.

Те прекосиха улицата под хладната светлина на луната. В мрака се носеха миризми на наденици, подправки и прах. Някой дрънкаше на пиано, а друг спореше на висок глас.

— Мислех си — каза Сам, като вървяха един до друг надолу по Кърни стрийт. — Този град е твърде малък за теб сега, ти си прав, като мислиш за Ню Йорк.

Йохан гледаше напред към осветената веранда на двуетажната дървена къща на госпожа Елвира Ръсел.

— Не толкова за Ню Йорк, Сам, а за целия свят.

Стигнаха до предната врата и Сам позвъни.

— Мислех си да заведа госпожа Ръсел до черквата. Чух, че тази вечер ще има хорово изпълнение.

Те чуха стъпки и след това госпожа Ръсел се появи на вратата. Тя бе много висока жена с широки рамене, от които върху тялото й без бюст се спускаха набраните рокли като платнище върху старо оръдие. Лицето й бе голямо като на бивол и косата й бе замотана в една бърканица от стоманеносиви плитки. Тя облиза устните си готова за флирт.

— Сам Чивърс! Ами ти си дошъл рано. И вие също, господин Корнелиус. Не знаех, че и вие ще дойдете.

— Не идвам, просто се разходих със Сам. — Йохан се изкашля. — Сега ще ви кажа лека нощ.

— Ще си взема наметката — разбърза се госпожа Ръсел. — Ще влезеш ли, Сам Чивърс. Няма да се бавя повече от минутка.

— Лека нощ, Сам. Лека нощ, госпожа Ръсел — каза Йохан и се готвеше да тръгне, когато чу Беатрис да вика:

— Йохан, ти ли си?

Йохан се обърна и изгледа Сам кисело. Сам се забави за момент и после каза:

— Точно така, госпожа Мълинър, той си отива.

Беатрис мина по осветения коридор и се спря на входната врата. Тя бе облечена в дълга обикновена рокля от тъмнокафяв памучен плат, което напомни на Йохан за роклята, която Карина носеше през първия ден, когато я видя. На светлината на газената лампа Беатрис приличаше на богиня повече от всякога и изглеждаше още по-красива.

— Не си отивай — каза тя. — Защо не останеш за едно шери?

Госпожа Елвира Ръсел оправяше бързо ресните на наметката си и забождаше шапката си.

— Ако господин Корнелиус остане, Беатрис, ще трябва да остана и аз, а аз не съм склонна. През целия ден с нетърпение очаквах тази разходка с господин Чивърс.

— Той може да остане за пет минути, лельо Елвира, достатъчно голяма съм.

— Братовчедка ти Корийн обичаше също да казва това, а беше изнасилена от продавача на риба.

— Поне на триста мили оттук няма продавачи на риба. — Беатрис се усмихна с мистичната си усмивка.

— Много добре! Но само за пет минути. Не искам къщата ми да дава повод за приказки.

Йохан, с шапка в ръка, се почувства неспокоен и неудобно.

— Трябва да довършвам доста работа и трябва да наваксам.

— Можеш да отделиш пет минути — настояваше Беатрис. — Влез и ми подай шапката си.

Като минаваше край него, Сам го стисна за лакътя. Несигурен, той спря на средата, но после тръгна след Беатрис и влезе в старомодната всекидневна. Прозорците са били затворени през целия ден и стаята бе неприятно задушна.

Беатрис седна на единия край на коженото канапе и каза:

— Шерито е от лявата ти страна. За мен по-малко.

Йохан отвори бюфета, взе две чаши и сипа.

— Днес мислех за теб — продължи Беатрис.

— Така ли? — огледа се той.

— Мислех си как навлезе в живота ми, като се нуждаеше от моята помощ, и как аз навлязох в твоя живот, като се нуждаех от твоята помощ. Това показва, че в живота има някакъв комичен баланс, не мислиш ли така?

Йохан подаде чашата на Беатрис. Зад него вратата се затвори и Сам Чивърс и Елвира Ръсел тръгнаха на разходка. Йохан се чудеше колко ли ще се бавят. Той се изкашля и се настани на другия край на канапето.

— Хайде за твоя милион — каза Беатрис и вдигна чашата.

— И за теб — отговори Йохан много по-спокойно.

Те пиха и си размениха смутени усмивки.

— Странно е, че сме сами — забеляза Беатрис. — Така съм свикнала леля Елвира да е край мен. Тя е много особена, знаеш ли? Чудя се какво би си помислила за всички мои лудории.

— Кафявата рокля означава ли, че вече не си в траур?

Беатрис погледна и поклати глава.

— Не, тя означава, че всичките ми черни рокли са за пране.

— Защо не помислиш… — Йохан погледна чашата си.

— Да помисля, за какво?

— Знаеш какво имам предвид. Да прекъснеш траура.

— Но аз ти казах. Просто още не съм готова.

— Трябва да замина за Ню Йорк, знаеш ли?

— Ню Йорк? — Тя го погледна косо.

— Не мога да остана завинаги в Едгар. Бизнесът е нещо повече от изпомпване на петрол и поправяне на счупени компресори.

— Добре — каза Беатрис малко объркано. — Сигурно трябва.

Йохан не отговори. Беатрис остави чашата си и стана, отиде до камината и се погледна в огледалото над перваза. Погледна се със собствените си очи в огледалото и видя една жена доста приятна, поне за живота, който водеше. И като си помисли, че е тук, в тази овехтяла стая, с този несръчен богаташ, стана й жал за самата нея. Погледна надолу как върти сватбената си халка почти с неудържима нервност.

— Добре, надявам се да свикна.

— Да свикнеш с какво?

На лицето й имаше сдържана усмивка.

— Ще свикна да живея живота си в този забравен град в Западен Тексас, да пия чая си сама и да се чудя дали животът някога е имал нещо друго да ми предложи.

— Беатрис, животът има на склад куп неща за теб.

Тя вдигна ръце, сякаш всичко е безнадеждно.

— Ти си мъж — каза тя. — Мъжът е свободен, той може да отиде, където му харесва, може да ходи в заведения и да пие. Може да кара автомобил и да псува на глас. Може да гласува. А какво може да прави една жена, даже и да има желание? Тя трябва да зависи за всичко от съпруга си. Трябва да зависи от него, дори да му създаде възможност да й изневери.

Йохан потри брадата си. Не знаеше какво да каже.

Беатрис отиде при него и му подаде ръцете си. Този път тя каза по-нежно:

— Нямам намерение да те оскърбявам, Йохан. Ти знаеш, нали? Но вече не съм сигурна в чувствата си. Твоята работа и твоите пари като че ли означават твърде много за теб. Когато съм с теб, имам чувството, че мисълта ти е другаде, винаги мислиш за бизнес, винаги мислиш как да правиш повече пари. Ако ще трябва да живеем някак си заедно, ако аз трябва да имам някакъв живот с теб, трябва да зная, че няма да ме затвориш в някоя къща сама, трептяща за любов, когато ти си далеч — в Ню Йорк, Вашингтон или Сан Франциско, гонещ доларите и забравил съпругата си. Така стана с Лидмър. Той ме оставяше в затвор, когато отиваше на работа. Не виждаш ли, че една жена е свободна, само когато съпругът й е до нея?

— Ти смяташ, че не мога да те направя щастлива? — Йохан се изкашля.

— Йохан… нуждая се от сигурност. Трябва да знам, че няма да се отнасяш с мен като Лиди. Трябва да съм сигурна, че каквото и да се случи, твоите чувства ще бъдат на първо място и преди бизнеса. Винаги, без уговорки!

Той я погледна объркан. Въобще не можеше да я разбере. Беше дошла да живее в Едгар, за да бъдат заедно по време на нейния траур и евентуално да се оженят. Всъщност така си мислеше той, че стоят нещата. А тя продължи траура си неопределено време и като минаваха месеците, той започна да си мисли, че е най-добре да се занимава с печелене на все повече и повече пари и така да изчаква времето. А сега, като отиваше в Ню Йорк, изглеждаше, че тя въобще си е променила намерението и поставя условия, за да се омъжи за него.

Това, което не знаеше, беше, че Беатрис ужасно се страхуваше. Непрекъснато отлагаше деня на прекъсването на траура. Не защото се страхуваше от женитбата изобщо, а защото се страхуваше от женитбата с Йохан. Сега той бе различен от онзи млад надежден Йохан, с когото кокетно бе флиртувала в своя дом. От тогава насам той си спечели свои собствени пари, научи се да ги управлява, стана по-рязък, по-бърз и по-мъдър. Едно време тя можеше да го управлява, да го върти на пръста си, а сега той можеше да прави това с нея и би го правил, ако съзнаваше колко малко влияние има тя над него. Той все още я обожаваше, още я обичаше, но тя знаеше, че веднъж влязъл в истинско общество и придобил истинско богатство, тя вероятно ще го загуби завинаги.

Алтернативата я държеше будна нощем. Ако Йохан я остави в Едгар, тя ще заседне в това душно общество без средства, освен тези, които й остави Лиди, и няма да има компания. Но ако се омъжи за него и тръгне с него, тя познаваше своите светски умения и колкото и грандиозни да се струваха те на дамите от Едгар, тя щеше да изглежда безнадеждно недодялана в сравнение с прекрасния протокол на домакините от големите градове. Само Беатрис си знаеше колко голям беше нейният страх от обществено унижение. Той бе почти по-голям от страха й да остане самотна.

— Имам нужда да бъда закриляна и галена, както се полага на всяка жена. Имам нужда от сигурността на моя собствен дом, както и да зная, че няма да ме изоставяш, когато пътуваш по бизнес. Не желая да бъда вдовица на петролен кладенец или на компресор, а дори и на Уолстрийт. Ако ние се оженим, искам да бъдеш тук при мен като мой внимателен съпруг.

— Не съм ли бил внимателен до сега? — Йохан посегна към ръката й.

— Но ти си внимателен и към бизнеса си.

— Разбира се, кой мъж не е?

Беатрис се усмихна тъжно.

— Когато те срещах за първи път, ти казах, че съм жадна за обич. Аз съм жена с обич в себе си. Но жената не може да търси обич по честен път както мъжа и затова искам да знам, че ще ми построиш къща и в тази къща ти ще бъдеш постоянно и по-внимателен към мен, отколкото към каквото и да е друго или който и да е друг в живота ти. Ти искаш да ти бъда вярна, нали?

— Разбира се.

— Разбира се! Но това означава, че и аз искам ти да ми бъдеш верен!

— Ще ти бъда, заклевам се!

Тя седна до него, взе ръцете му и го целуна леко по края на носа.

— Тогава няма да отидеш в Ню Йорк?

— Трябва да отида. — Той я изгледа отблизо.

— Даже и да означава, че ние не можем да се оженим?

— Беатрис, не разбирам!

— Йохан, така трябва да бъде. Цял живот съм била пренебрегвана в любовта! Никога не узнах какво означава да живея горда и обичана от мъжа, когото желая. Имам нужда да бъда обичана, Йохан, през всички часове и минути и секунди от живота си. Ако искаш да се ожениш за мен, ако искаш да хвърля траура си, трябва да ми обещаеш любов завинаги и всякога!

Йохан мълчеше. Той чуваше ударите на сърцето си, смутени и бавни. Месинговият часовник над камината замърка бавно и започна да звъни по един сложен начин почти цяла минута.

— Може да ме целунеш, ако желаеш — пошепна Беатрис.

Той я погледна.

— Искаш ли доказателства от мен? Да не си загрижен, че от теб ще се иска любов, без да ти се отвръща?

— Не зная — каза с несигурен глас той. — Ти сякаш не си на себе си. Преди малко не можеше човек да те накара да говориш за женитба, а сега настояваш.

— Може би съзнавам какво се изплъзва от ръцете ми. Може би съм решила.

— Решила си какво?

— Че ти си наистина човекът, от когото се нуждая.

— Не разбирам какво така изведнъж те накара…

Тя се усмихна малко странно.

— Има ли значение. Има ли нещо друго значение, освен нас?

— Да… понякога има.

Тя се премести още по-близо до него и той почувства как сърцето му се сви още повече. Нейният парфюм, който удряше направо в главата, сякаш помътняваше мисълта му. През леката памучна рокля нейното тяло бе много топло и примамливо и той съвсем неочаквано почувства някаква страст към нея.

— Няма да отидеш, нали? — пошепна тя.

— Беатрис, ти не можеш да спреш естественото течение на реката. Щом трябва да отида в Ню Йорк, значи трябва да отида. Това е животът ми, това съм аз.

Тя обви с ръце шията му. Той се задъхваше.

— Не ме ли обичаш? — подмамваше го тя. — Ти казваше, че ме обожаваш.

— Боже господи, да.

— Тогава кажи, че няма да заминеш. Така ще се ожениш за мен и ще останеш винаги при мен. Обещай ми това.

— Беатрис, това е всичко.

— Няма ли да ми дадеш всичко? Не ме ли обожаваш?

— Разбира се. Повече от живота си, не ми ли вярваш?

Тя го целуна първо по страните й после по устните. Устните й бяха непоносимо меки и сладки като чуден плод, който той искаше да отхапе и изяде. Чувстваше гърдите й до себе си, тежки и здрави. Дълбоко в себе си той усещаше горещина и напрегнатост, които можеха да го надвият.

Той я отблъсна. Косата му бе разчорлена и имаше чувството, че се опитва да отхвърли тежък товар.

— Траурът ти, какво става с него?

— Свърши се. Трябва само да кажеш и да се ожениш за мен. Кажи, че ще останеш с мен, обещай ми, обещай ми и няма да има траур вече.

Ръката й докосна мястото между бедрата му и той потръпна.

— Скъпи мой Йохан — пошепна тя и се притисна още по-плътно към него, — трябва само да обещаеш.

— Беатрис, това е…

Главата му клюмна и той притвори очи. Разкъсваше се от страх и от страст толкова много, че едва можеше да мисли.

— Обещай — казваше тихо тя. — Моля те, обещай.

— Ти искаш всичко. — Той отвори очи и каза с прегракнал глас: — Аз те обичам. Въобще не можеш да разбереш колко много те обичам. Но ти искаш всичко.

— Обещай — молеше тя, сгушена в него. Ръката й го галеше по бедрото и китката й докосваше най-чувствителното му място.

Той дълбоко въздъхна и вдигна глава.

— Погледни — каза тя и извади кожения му портфейл от дрехата. Тя му го беше подарила за миналата Коледа и му бе пожелала да го напълни до пръсване. Отвори го и извади парите — петстотин-шестстотин долара по един, по пет, по десет, по двадесет. Стана и смачка парите в ръката си. — Това ли искаш вместо мен? Още повече от това? Не ти ли стигат вече? Ти си милионер! Имаш петролни кладенци. Ако останеш тук, в Едгар, ако се ожениш за мен, ще имаш и двете — и мен, и пари!

Със светнали очи тя хвърли парите нагоре, във въздуха, и стаята се напълни с хвърчащи банкноти. И когато те се разпръснаха по килима, тя повдигна роклята си и седна сред тях, един прелъстителен реверанс сред купчина банкноти.

Йохан я гледаше в екстаз. Дългите й добре оформени крака блестяха в черните копринени чорапи. Той виждаше черните й жартиери и края на черния корсет. Не носеше долни гащи и той можа да забележи черни къдри.

— О, Йохан — усмихна му се тя. — Не се променяй. Нека да бъдем такива, каквито бяхме в първия ден, когато ти дойде на чай. Имахме орехова торта, спомняш ли си?

Той се изправи. Главата му бучеше. Свали палтото си, след това още по-бързо разкопча жилетката си, разхлаби маншетите си. Докато правеше всичко това, Беатрис лежеше на земята сред разхвърляните пари и протягаше ръце към него, примамвайки го. Мускулите му трепереха в предчувствие, а гърдите му се надигаха. Той чувстваше, че сякаш е изгубил контрол над себе си и действа като вдървена подскачаща кукла от куклен театър. Облечен само с прилепналите по него долни дрехи, отворени отпред, той приклекна върху шумящите долари, сграбчи с двете си големи мускулести ръце блестящите й бедра и ги разтвори.

— Вземи ме — примамваше го тя. — Имала съм много, но нито един като теб, Йохан, обладай ме.

Той се облегна над нея, задъхващ се от напрежение и страст, и зарови червеникавата си глава в нейните влажни черни къдрици. Тя притегли лицето му към себе си и го целуна жестоко, жадно, сякаш искаше да откъсне ушите му или да одере кожата от лицето му.

— Обещай — дишаше тежко тя, когато той се канеше да я обладае за първи път. — Обещай, че ще останеш. Обещай, че ще ме обичаш и ще ме пазиш, обещай, че никога няма да ме напуснеш. Обещай, че няма да отидеш в Ню Йорк.

Очите на Йохан бяха здраво затворени. Чувстваше, че е толкова близо до Беатрис, колкото не можеше да си представи, и все пак хиляди и хиляди мили далеч. Той я обичаше толкова много, че едва можеше да си поеме дъх и почувства влагата и топлината й като целувка на сирена.

— Обещай — настояваше тя.

Той издаде звук, който и на него самия му заприлича на хълцане.

— Обещавам — каза той и тя се отвори за него и го пое.

Беше кратко, алчно, шумно и така всеобземащо, че и двамата крещяха един на друг в своята сласт. Доларовите банкноти, по пет, по десет и по двадесет шумоляха край тях, докато те се любеха с всичката си страст и жажда, и Йохан влагаше всичко, което се беше трупало през цялото време, толкова дълго, и беше толкова голямо, че заплашваше да се срути върху него. После Беатрис изкрещя като койот и заби ноктите си в гърба му, което предизвика безкрайно сладостно освобождаване и когато и последните тръпки преминаха, той чувстваше, че се е отделил от света, напуснал е Тексас и лети в простора сред звездите.

В следващия миг Беатрис лежеше до него, целуваше го и му шепнеше.

— Ти обеща. О, ти си чудесен. Ти обеща.

Йохан се чувстваше зашеметен, освободен, понесен от вълните на любовта, и като че ли не можеше да повярва. Държеше я в обятията си, галеше чудно мекото й лице и уши. Целуваше я с голяма нежност и едва прошепна с дрезгав глас:

— Обичам те, Беатрис, боже господи, обичам те повече, отколкото мога да ти кажа.

Клепачите на Беатрис бяха влажни от сълзи. Тя го целуваше леко като пеперуда — едва докосваше устните му. На челото й имаше следи от страх, но тя бе обзета от възбудата на тяхната любов и страховете за бъдещето нямаха значение за нея, сега тя знаеше, че никога няма да може да обясни на Йохан какво означаваше за нея да не е била толкова дълго с мъж.

— Сега е по-добре да се облечем, леля Елвира скоро ще се върне — каза тя нежно.

Йохан я целуна отново и притисна главата й към гърдите си.

— Бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи.

Беатрис седеше на пода, докато той събираше дрехите си.

Когато оправяше връзката си пред огледалото, тя каза:

— Утре ще обявя, че траурът ми свършва и че сме сгодени. После може да потърсим място за нашата нова къща.

Той прибираше връзката си и се обърна към нея. Тъкмо се канеше да й каже нещо, и на вратата се почука.

— Това трябва да е леля Елвира, забравила е ключа си. Бързо, Йохан, отвори й, докато си закопчая роклята. Погледни, на пода си оставил пари.

Йохан отвори вратата. Там в бледата светлина стоеше момче от телеграфната станция „Уестърн юнион“. То беше с очила и разрошена руса коса. Подаде несръчно един плик и каза:

— Телеграма, сър, от Нови Орлеан, адресирана до госпожа Мълинър.

Йохан сви вежди и бръкна в джобчето на жилетката си за монета. Не знаеше, че Беатрис има познати в Нови Орлеан, да не говорим за това, че някой може да й изпрати телеграма.

— Сестра й е починала — каза услужливо момчето. — Умряла е от туберкулоза. Изпращат племенника й да живее в Едгар.

Беатрис, като прибираше косата си, влезе в хола и попита:

— Кой е, Йохан? Какво е станало?

Йохан се обърна и й подаде телеграмата със студено неодобрение.

— Преди да я отвориш, искам да знаеш, че те обичам.

Момчето стоеше на перона на железопътната станция в Бротън, облечено в двуреден английски костюм с еластични бричове, лъснати обувки и чиста бяла кърпичка в горния джоб на дрехата. Край него имаше картонен куфар с евтини закопчалки и прикачен плик, какъвто имаше и в ръката. Влакът отдавна беше изчезнал зад завоя, момчето чакаше вече два часа. Небето се бе променило от светлосиньо в тъмноиндигово.

Началникът на гарата, приятен човек с червеникава коса и с остра шапка и часовник, който събираше таксите за билетите и чистеше наоколо, излезе и се приближи до момчето с ръце в джобовете. Тананикаше си някаква песничка.

— Твоите хора още ли не идват да те вземат? Струва ми се, че чакаш от доста време.

Момчето погледна. То беше бледо и сериозно, на около девет години. Докосна шапката си, преди да отговори, което показа, че е добре възпитано. Имаше много светли сини очи, изглеждаше уморено и жадно.

— Един приятел ще дойде да ме вземе, сър. Новият господин на леля ми ще дойде с автомобил.

Началникът на гарата се клатушкаше на пети и пръсти и каза:

— Така значи. Обзалагам се, че нещо се е случило. Винаги съм казвал, че автомобилите не могат да издържат. Аз самият съм железничар и не бих пътувал без релси. Баща ми е бил железничар по линията Тексас-Пасифика и той казваше, че ако хората искат да пътуват когато и където си искат, Господ трябва да постави релси и тук, и там, на всички места.

— Името на новия приятел на леля ми е господин Корнелиус, сър — каза момчето.

— Влез вътре. — Железничарят се обърна и го погледна.

Той взе куфара му, за да не би някому да се хареса, което не бе много вероятно, тъй като съдържаше само чисто бельо и една книга за известни герои на Запада, подарена от баща му, когато е бил шестгодишен. После го въведе в канцеларията си, задушна и с множество закачени разписания на влакове. Имаше и един часовник, който така трудно отмерваше времето, че момчето очакваше той да спре всяка минута, но това все не ставаше.

— Седни.

Имаше дървена щайга с мазни резервни части, където момчето седна. Железничарят отвори и затвори почти всички чекмеджета, докато накрая намери кутия с остарели фъстъкови бонбони и му предложи, но то отказа, а той самият задъвка един бонбон.

— Предполагам, че леля ти е Беатрис Мълинър, вдовицата?

— Да — прошепна момчето.

Железничарят се наведе и прочете бележката на момчето: „Даниел Форстър, за госпожа Беатрис Мълинър, Кърни стрийт, Едгар, Тексас. Да бъде прибран“.

— Станало ли е нещо — попита момчето. — Да не се е объркало нещо?

— Не съвсем, Даниел Форстър. — Железничарят се облегна на въртящия се стол. — Но аз мисля, че си достатъчно голям, за да знаеш какво мислят хората тук за господин Корнелиус, новия господин на леля ти, и аз те съветвам да го запомниш.

Момчето си спомни за майка си и макар да слушаше червенокосия господин, буца застана на гърлото му и то бе готово да се разплаче. След два часа на гарата вече му липсваше редовният чай с мляко, чувстваше мъчителен копнеж по тихата къща и благородния квартал в покрайнините на Нови Орлеан с овощните и цветните градини и като притвори очи, почти видя синята покривка на масата, където обикновено пиеше млякото си, преди да излезе да играе.

— Не трябва да мислиш, че съм лош — продължи началникът на гарата, — но те харесвам. Ти си добро момче и мисля, че предупреден значи въоръжен. Повярвай ми, Йохан Корнелиус е твърд човек, твърд като скала. Богат е адски много, но според това, което чувам, забогатял е повече с измама, отколкото с усилена работа и всеки, който се изпречи на пътя му, бива отблъснат и захвърлен. Чувал съм странни неща за неговите номера, казвам ти, и ще бъде добре и за теб, и за госпожа Мълинър, ако се поослушате малко.

— Нищо не се е объркало, нали? — попита страхливо момчето.

— Не съвсем, но ти сам ще видиш. — Железничарят се опита да извади бонбона измежду зъбите си. — Предупредил съм те и нищо не бива да те изненадва. Ако някога имаш нужда, изпрати бележка на Джек Бийк, той е стар познат железничар от Санта Фе и ще направи всичко бележката да стигне до мен.

— Не съм сигурен за какво ме предупреждавате. — Момчето хапеше устните си. — Мисля, че не разбирам добре.

Началник-гарата сложи ръка на рамото му.

— Даниел Форстър, има още много да растеш, преди да мога да ти кажа всичко. Но ти се ослушвай и ще бъдеш готов, когато влакът пристигне.

Почти в същия момент се чу остро изсвирване на автомобил.

— Това трябва да е той. Готов ли си? — попита железничарят.

— Малко ме е страх — отговори момчето.

— Не, не е той. Ето, вземи това. Пази го и при нужда го надуй.

Той подаде на Даниел истинска метална железничарска свирка с месингова халка и зелен шнур. Даниел я пое колебливо, но после бързо я прибра в джоба си.

— Благодаря — каза той учтиво. — Ще оценя вашата щедрост.

— Тръгвай сега, ето ти чантата и ако се почувстваш нещастен, помни твоя стар приятел и ела насам да се видим пак. Името ми е К. Джоунс, началник-гара.

Даниел почтително се ръкува, взе куфара си и излезе навън. Автомобилът на Йохан чакаше на двора, а самият Йохан седеше зад кормилото с бяло късо палто и очи, скрити зад тъмните очила. Особено след предупреждението на К. Джоунс новият господин на леля му му се стори като фантастичен човекоядец и впечатлението му не се промени, защото Йохан седеше мълчалив и неподвижен, докато той се мъчеше да вкара куфара в колата. Качи се отпред и зачака нещо да стане. А там, на вратата, началник-гарата стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше, подсвирквайки любимата си мелодия.

— Знаеш ли кой съм? — попита Йохан.

— Да, сър — отговори Даниел много тихо.

— Какво каза? — попита Йохан по-високо.

— Казах да, сър.

— Добре, щом като знаеш кой съм, защо не си свали шапката? — Йохан погледна момчето иззад очилата си.

— Съжалявам, сър — почервеня момчето.

— Няма защо да съжаляваш. — Неочаквано Йохан се засмя и го погледна. — Когато бях малък, ме учеха да правя същото и ако не го правех, ме пляскаха. За едно момче маниерите са много важно нещо. Те ти помагат да оцелееш в един живот, създаден само за възрастни.

Даниел беше съвсем объркан. Нямаше време да се замисли върху странните думи, защото Йохан му каза:

— Дръж се здраво!

Освободи спирачката, включи скоростите и подкара с три силни гърмежа. Йохан караше така, сякаш имаше само две възможности — или да спре, или да кара направо през грапавини и издатини по втвърдените от слънцето пътища на Бротън. Даниел подскачаше нагоре-надолу върху седалката, той не бе пътувал с автомобил и бе много уплашен от праха, шума и скоростта. Йохан бе надвесен над кормилото, сякаш от тази поза зависеше скоростта на колата.

— Най-бързата машина в околността! — извика Йохан, когато се изкачваха по главната улица на Бротън. — Какво мислиш, а?

Даниел, с пребледняло лице, не можа да отговори, само опита да се усмихне.

Минаха през чистата представителна част на центъра, покрай млечния бар на Хауърд, покрай къщи, магазини и обори и се отправиха на север, в равнината, под надвисналото лилаво небе. Вятърът и прахът брулеха лицата им. Даниел трябваше здраво да затвори очи и да държи носната си кърпа пред носа, за да се предпази от праха.

— Нищо не развлича така, както возенето с автомобил. Нямаш време да бъдеш мрачен като във влака — каза Йохан.

Даниел не знаеше какво да отговори и дали въобще трябва да отговаря. Каквото и да бе му наговорил К. Джоунс за новия господин на леля му, Йохан Корнелиус изглеждаше доста енергичен и приятен. Дали наистина беше твърд като скала, бе друг въпрос, но Даниел бе достатъчно голям да предположи, че един мъж може да бъде твърд като скала с партньорите си в бизнеса, а иначе да се държи учтиво и мило с приятелите си.

— Мисля, че в Тексас е още доста диво — осмели се да каже той. — Има ли още разбойници?

Даниел почака Йохан, за да продължи или да обясни какво има предвид, но изглежда, той нямаше намерение да говори. Пътуваха мълчаливо още две-три минути през ветровито плато с някаква виолетова следа на хоризонта, която подсказваше къде би могло да се намират планини или облаци. После Йохан извади от джоба си пакет в пергамент и го подаде на Даниел.

— Сандвичи от студено говеждо. Беатрис ги приготви за теб.

Даниел ги пое с благодарност и попита учтиво:

— Бихте ли желали един, сър?

Макар Йохан да говореше малко и което казваше, да беше пълно със загадки, на Даниел започваше да му харесва. Той бе мъжествен. Караше с голяма скорост и у него имаше нещо героично и по-голямо от самия живот.

— Много благодаря — отговори Йохан, взе един сандвич и го смачка в устата си, докато караше.

— Това място ще бъде добро за теб, знаеш ли? — каза той с пълна уста. — То е диво и на теб точно това ти трябва. Започваш да живееш нов живот и оставяш миналото зад себе си. Аз ще ти помогна. Забрави тъжните неща, които са ти се случили, и започни наново.

Преди да отговори, Даниел преглътна така, както майка му го беше научила. Изглеждаше му странно, че Йохан настояваше да сваля шапка, а сега му говореше с пълна уста.

— Началник-гарата ми каза, че вие сте твърд като скала.

— Той ли каза това? — Йохан се обърна и го погледна през очилата си. — Точно това ли са неговите думи?

— Да, сър. „Твърд като скала“, каза той и освен това, че мамите хората.

— Мамя хората? Какво има предвид?

Даниел се намръщи. Не беше сигурен дали трябваше да издава К. Джоунс. Но в същото време Йохан беше господинът на Беатрис! И щом Беатрис го обича, а Даниел чувстваше, че и той е приятелски настроен, тогава какво лошо има в това? Може би К. Джоунс се е спречкал с Йохан Корнелиус и го беше яд. С началниците на гарата никога не можеш да бъдеш сигурен.

— Не знам — каза той неуверено. — Всъщност той не обясни.

Йохан погледна Даниел за момент и след това насочи вниманието си към кормилото. Последните палещи лъчи на слънцето се отразяваха в очилата му и пламтяха така, сякаш очите му бяха божествени огнени ланцети.

— Добре — каза той най-сетне. — Предполагам, че казаното е вярно.

Даниел отхапа пак от сандвича, след това бързо го остави и се хвана здраво за седалката. Пътят беше набразден от копита на добитък, най-напред разкалян, а после така изпечен, че автомобилът се клатеше и тракаше.

— Това е земя на сурови хора — каза Йохан. — Дошли са, когато тук не е имало нищо, освен прерия и прах. Гордеят се със своята твърдост и ако искаш да ги направиш по-добри, трябва да бъдеш още по-твърд. Опитвам се да направя богатството си тук, Даниел, и затова се държа така.

Замълча за малко и после продължи.

— Когато дойдох в Америка, нямах нищо и никого. Бях по-зле от теб, защото нямах лели или приятели. А когато си сам, трябва да се отделиш от нищото, научаваш се да държиш всичко в себе си и да не показваш на никого, че си засегнат, разочарован или ядосан и дори, че си щастлив, ако въобще си щастлив. Ако само веднъж им покажеш нещо, те обръщат твоите слабости срещу теб и преди да разбереш какво става, отново ще бъдеш най-долу.

Даниел си мислеше, че разбира. Искаше му се да чуе повече, но изглежда, Йохан нямаше какво повече да казва. Продължиха да пътуват в мълчание.

— Леля Беатрис добре ли е, сър? — попита най-сетне Даниел.

Йохан го погледна. Той се бе замислил за Карина.

— Тъжна е поради смъртта на майка ти, но иначе е добре.

Йохан извади носната си кърпа и шумно изчисти носа си от праха.

— Щяхме да се женим — добави той.

— Щяхте? Значи ли, че няма да се жените?

— Не съм сигурен. Досега не се оженихме поради траура за вуйчо ти Лидмър. Сега тя е в траур за твоята майка и това отлага нещата за дълго време. Предполагам, че накрая ще се оженим. Твоята леля е много привлекателна и упорита дама.

— Не познавам леля Беатрис, сър. Идвала е да ни види само веднъж, а тогава бях малък.

Йохан кимна.

— Сега ще я опознаеш. Тя е дама от начало до край, бъди сигурен.

— Вие като че ли я харесвате? — Даниел погледна сериозно.

Йохан не се обърна. Остана наведен над кормилото. Очите му бяха втренчени в смрачаващата се далечина.

Беше притъмняло, когато пристигнаха в Едгар. Даниел мислеше, че е доста разнебитен и занемарен. Той бе свикнал на пищните тропически градини и елегантно изкованото желязо на Нови Орлеан. Няколко души в старомодни костюми приказваха на ъгъла на улицата и когато Йохан в своя бял костюм и с очила мина край тях, те се извъртяха на петите си и го изгледаха. Даниел се обърна да ги види и се учуди, че не изглеждат много приятелски настроени. Може би Йохан се бе отнасял с тях сурово и не го обичаха. Завиха на главния площад и затракаха по Кърни стрийт. На Даниел тя му се стори запустяла улица с дървени къщи и трябваше да преглътне, за да не се разплаче.

— Ето ни — каза Йохан. — Тази отляво, с осветената порта.

Като наближиха, видяха друга кола, паркирана край къщата. Беше „Даймлер Бенц“, покрита с прах, като че ли е карана дълго и много бързо. Йохан слезе от своя „Ню Орлиънс“, свали си очилата и я погледна замислено. Входната врата се отвори и Беатрис се появи с госпожа Елвира Ръсел.

— Даниел, бедно мое момче! — извика Беатрис и с разтворени обятия слезе по стълбите на терасата.

Беатрис носеше черна вечерна копринена рокля, а раменете й бяха покрити с дантела. Меката й тъмна коса бе вдигната нагоре както обикновено. Когато Даниел стигна до нея и го лъхна парфюмът, който, изглежда, беше като на майка му, той избухна в плач и се вкопчи в нея, като се опитваше да прикрие сълзите си.

Йохан стоеше малко настрана, държеше евтиния куфар на Даниел и сериозно наблюдаваше колата „Даймлер Бенц“.

— Имаш гост, господин Корнелиус — извика госпожа Ръсел. — Търсил те е вкъщи, но ти си бил още на работа и един от твоите наематели го изпратил тук.

Йохан изтупа праха от палтото си, като минаваше през портата. Беатрис се усмихна и леко го целуна по страната.

— Господин Ленъкс от Амареро е тук. Не зная какво иска. Каза, че трябвало да ти каже нещо много важно.

— Да — каза Йохан и ядосано остави куфара в хола.

Кайл Ленъкс чакаше във всекидневната с чаша шери в ръка. Беше потен и почервенял, като че ли е пил. Йохан влезе в стаята и застана мълчаливо пред него, а Ленъкс го гледаше с неудобство.

— Какво искате? — каза Йохан, като сваляше палтото си.

Кайл Ленъкс се усмихна и седна. Беше още по-раздърпан, отколкото си го спомняше, и с напомадена коса.

— Трудно пътуване, господин Корнелиус, чак от Амареро. Много прах, много мухи. Това е път, който се изминава само ако се налага.

— Да — каза Йохан предпазливо.

Кайл Ленъкс вдигна чашата с шери и я изпи наведнъж, след което изтри устата си с ръкав.

— Хубаво шери. Вдовиците винаги държат хубаво шери; казвам го от собствен опит.

Йохан стоеше мълчаливо на мястото си, без да продума. Само гледаше лъсналото от пот лице на Ленъкс. А той подсмръкна. После сплете пръстите си с дълги черни нокти и каза:

— Истината е, че нещо е тръгнало накриво. Знаеш какво имам предвид?

Почти незабележимо Йохан поклати глава.

— Имам предвид не толкова накриво, колкото в неправилна посока. — Ленъкс извади пура и продължи: — В случая не става дума за крава или момиче, а за плащания. Плащания от осем процента, както се бяхме уговорили и които досега постъпваха редовно по моята сметка.

— Идваш чак от Амареро, за да ми кажеш това? — Йохан повдигна вежди.

— Не бих дошъл, но дочух слухове. — Ленъкс почеса ушите си.

— Винаги съм казвал, че хората, които обръщат внимание на слухове, чуват това, което заслужават — каза Йохан студено.

Кайл Ленъкс вдигна рамене.

— Може би си прав — Кайл Ленъкс вдигна рамене, — но сигурно заслужавах да знам, че ти променяш договора, преди това да стане слух, сигурно заслужавах да чуя, че си решил да задигнеш парите от нашата сделка.

В този момент Беатрис влезе и попита:

— Искате ли още една напитка, господин Ленъкс? Йохан, а ти?

— Даниел добре ли е? — попита Йохан.

— Мисля, че да. Доста е уморен и изтощен. Леля Елвира му приготвя шунка и яйца. Горкото малко дете. Толкова бяха привързани със Сали. Просто ми се плаче за него.

— Господин Ленъкс си тръгва, така че няма нужда от напитка — каза Йохан напрегнато.

— Напротив с удоволствие бих пил още една! — Кайл Ленъкс вдигна празната си чаша. — Нямах намерение да си тръгвам веднага.

— Какво имаш намерение да правиш и какво ще направиш, са две съвсем различни неща — допълни Йохан.

— Да не би да има нещо? Да не би вие двамата да сте се скарали? — Беатрис го погледна страхливо.

Йохан поклати глава.

— Господин Ленъкс си тръгва, това е всичко. И то веднага.

Усмивката на Кайл Ленъкс беше малко изкуствена, но той не се помръдна от канапето.

— Първо трябва да разрешим един проблем от осем процента. Преди това няма да си тръгна. Няма да си тръгна и без твоя подпис за неустойка. Знам какво си направил с моя договор, господин Корнелиус, но в щата на Самотната звезда има закон, който казва, че човек трябва да получи това, което му се полага.

Йохан не отговори. Беатрис не бе го виждала така разярен и тя самата бе изплашена от него. Кайл Ленъкс обаче не изглеждаше впечатлен. Той седеше и си чистеше зъбите, като гледаше Йохан, както жаба може да гледа лъв.

— Ти можеш да ме изядеш, но, по дяволите, няма да ти хареса на вкус.

— Разбира се, осем процента не е чак толкова много — опита се тя да каже помирително.

Кайл Ленъкс хвърли презрителен поглед към нея.

— Осем процента от един милион долара са осемдесет хиляди долара — каза той със сух глас. — И ако това ви се струва не толкова голяма сума, тогава може би ми дължите повече, отколкото признавате?

Беатрис се обърна към Йохан зачервена и смутена, но той не сваляше погледа си от Ленъкс, макар че хвана ръката й, за да я успокои.

— Господин Ленъкс е прав. Осемдесет хиляди долара, дали ги признаваме, че са толкова, или не, са осемдесет хиляди долара и те са повече, отколкото той ще получи — каза тихо той.

Ленъкс захапа пурата си, извади клечка кибрит и я драсна в подметката си. Докато палеше, той гледаше Йохан студено през облака от дим. За момент тримата застанаха неподвижно и Йохан почувства това странно усещане на съдбовност, сякаш историята на неговия живот се стоварваше върху тях и той знаеше, че това, което щеше да се случи, е така неизбежно, както беше покупката на Карина. И по необясними за него причини това бе решителен момент в кариерата му.

— Ти се самозабравяш! Забравяш за какво дължиш тези осемдесет хиляди долара.

— Предлагам да излезеш, преди да си ни обидил още повече.

— Обидил? Ти ми говориш за обида? Знае ли дамата каква услуга съм ти направил, услуга, която си струва всичките тези пари?

Йохан чувстваше как сърцето му бие бавно, със задушаващи удари. Знаеше, че обича Беатрис повече, отколкото си мислеше, че е възможно, и не му оставаше друго, освен да погледне надолу към килима, където я беше обладал за първи и единствен път. Той я държеше за ръката така здраво, че й причиняваше болка, и когато тя разтвори пръстите му, за да се освободи, той имаше смътното и страшно предчувствие, че я беше докоснал за последен път.

— Услуга? Каква услуга? За какво говорите? Каква услуга е можел да иска от вас господин Корнелиус? — попита тя Ленъкс.

Кайл Ленъкс се изправи. Едва сега те забелязаха колко е пиян. Той се приближи до Беатрис и отхвърли мазната си коса с отрупаните си с пръстени ръце.

— Попитайте господин Корнелиус. Той е вашият кавалер, мадам, освен ако клюките не са верни. Разбира се, един кавалер не трябва да има тайни от своята дама.

— Йохан, каква е тази услуга? Какво има предвид той? — Беатрис погледна Йохан с неудобство.

— Беше малко частна работа, за която господин Ленъкс бе решил да не говори.

— Йохан — настояваше Беатрис, — искам да знам. Разбира се, че не трябва да крием нищо един от друг. Не, ако ще се…

— Въпрос без значение — рязко отвърна Йохан. — А сега, Ленъкс, можеш да си отиваш, и то веднага.

— О, не — Ленъкс се засмя и се задави. — Няма да се отървеш от мен така лесно. Искам подписана от теб бележка точно сега или няма да направя нито крачка.

— Сега ти си мой служещ. Не забравяй. И тръгвай, преди да съм те изхвърлил.

Ленъкс взе шишето с шери и си сипа с треперещи ръце, а Беатрис се уплаши да не счупи чашата и кристалното шише. После нахално вдигна чаша, погледна презрително към Йохан и я изпи на един дъх.

— Не ми даваш възможност за голям избор, господин Корнелиус. Въобще за никакъв избор. Опитах се да играя честно, по правилата, но ти не държиш на сделката, значи не остава нищо друго.

— Това е абсурд! За каква сделка става дума? — попита Беатрис.

— Изглежда, че като не ни е платено да си държим езика зад зъбите, можем… Услугата, ако може да се нарече услуга… — Кайл Ленъкс се изкашля, подсмръкна и се усмихна.

— Ленъкс! — Йохан пое дълбоко дъх и го заплаши.

Но Кайл Ленъкс беше твърде пиян от уиски и шери и от замайващото желание да се подиграе с най-богатия човек в околностите на Бротън.

— Услугата — каза той с лигава усмивка — беше едно момиче.

Беатрис се намръщи и примигна.

— Тя бе квартеронка от Пиедрас Неграс — продължаваше Ленъкс. — Беше изпратена на работа в хотела ми като обикновена проститутка. Като храна за животните, ако разбирате какво искам да кажа, за най-елементарните вкусове на петролотърсачите на Амареро.

Мълчанието бе дълбоко.

— Казваха, че момичето е на тринадесет години — продължи Кайл Ленъкс, — но бегълците не знаят да броят. Аз сам я видях и не беше повече от единадесет-дванадесетгодишна.

Ленъкс погледна към Йохан и подсмръкна. Беше отчасти от удоволствие, отчасти от страх. Лицето на Йохан бе замръзнало от потисната ярост и Ленъкс знаеше, че ще го удари.

Атмосферата обаче учудващо се смени. Ленъкс погледна към вратата, Йохан се обърна и видя Даниел, застанал там с бледо лице.

Даниел погледна последователно Ленъкс, Йохан и Беатрис и каза:

— Леля Елвира ме изпрати да кажа лека нощ.

— Лека нощ, Даниел. Ще дойда след малко да те завия. Трябва само да… — каза Беатрис.

Пияният Ленъкс вдигна пръст.

— И макар че беше само на единадесет-дванадесет години… — продължаваше той със заекващ глас.

— Ленъкс! — изкрещя Йохан. Посегна да го хване за яката, но Ленъкс беше толкова пиян, че падна върху канапето и постепенно се свлече на пода.

Беатрис дръпна Даниел и изкрещя:

— Йохан, не!

Но Йохан не можа да достигне Ленъкс навреме. Той се изправи с мъка на колене и извика:

— Той я купи! Купи я за осем процента от своя петрол. Това беше услугата! Купи момичето и го устрои тук, в Едгар. Даде й къща и хубави дрехи. А и още нещо, използва я всяка нощ така, както тя е свикнала!

Йохан изрева като бясно куче. Направи една крачка към Ленъкс, хвана го за зелената жилетка и го хвърли към камината. Ленъкс пак се изправи, но Йохан го удари така силно в устата, че зъби и кръв бликнаха от юмрука му. Ленъкс изгъргори и падна отново на пода, но Йохан, обезумял от яд, не го остави. Вдигна го и го удари в лицето така, че размести челюстта му, после го хвърли срещу стъклената витрина и сред дъжд от изпочупени чаши зарита Ленъкс в слабините, докато той не закрещя като родилка.

— Не! Не! Йохан, не! — викаше Беатрис, а Даниел плачеше от страх.

Йохан беше пламнал от яд, вина и мъка, не чуваше нищо и не спираше. Бе застанал над Кайл Ленъкс, който беше наполовина под един стол, и с цялата си тежест стъпи върху носа му. Чу се трошене на кости и черна кръв бликна и потече по лицето на Ленъкс. Йохан се обърна. Беатрис бе вдигнала ръце от ужас, а Даниел се държеше за полата й.

— Виждаш ли го този? — крещеше Йохан. — Виждаш ли този парцал в краката ми?

— Боже господи, сигурна съм, че си го убил. О, боже! — извика Беатрис.

— Убил съм го… И какво, ако съм го убил?

— Той каза… че си купил това момиче…

— Искаш да знаеш дали съм те измамил? Не вярваш в моята чест? Така ли?

— Йохан, не!

Йохан се отдалечи, все още дишайки тежко. Погледна посипания със стъкла под и след това подутите си юмруци.

— Вярно е — каза той с нисък спокоен глас. — Името й е Карина и я купих от Ленъкс срещу осем процента от петрола, получен в Суитуотър. Тя не е дъщеря на мексикански петролен работник, както ти казах. Това беше, за да те накарам да разбереш по-лесно.

Настъпи тягостно мълчание и след това Беатрис попита:

— И използваш ли я, както каза господин Ленъкс.

Кайл Ленъкс гъргореше и пъшкаше на пода.

— Мисля, че я купих — каза Йохан, — защото се нуждаех от обич и любов. Купих я още, защото е много красива и не можех да понеса мисълта, че ще прекара живота си в този мръсен хотел, където петролните работници ще я използват нощ след нощ и където ще остарее много преди да й е дошло времето. Купих я, защото…

Той спря, търсейки начин да обясни на Беатрис това мистично усещане, което Карина му даваше. Но можа само да каже:

— Купих я, защото исках да я имам като собственост.

— Значи тя ти е любовница?

Йохан безмълвно отрече.

— Значи тя не ти е любовница?

— Кълна ти се, никога не съм я докоснал! — Той я погледна предпазливо и уморено.

Беатрис стоеше с лице бяло като алабастър.

— Боже мой — пошепна тя, като вдигна ръка към челото си, и се строполи на земята като купчина черна коприна, примирайки грациозно на грозния килим.

Даниел, разтревожен, падна на колене до нея и започна да гали страните й с надежда да я свести.

Йохан въздъхна няколко пъти, отиде до Беатрис и побутна нежно Даниел.

— Тя е мъртва — плачеше Даниел. — Тя е мъртва!

— Не, не е, мисля, че не можеше да понесе повече. Тя припадна — каза Йохан.

Съвсем неочаквано Даниел извади желязната си свирка и я наду пронизително. Йохан го изгледа учуден.

— Защо правиш това?

— Това е спешен случай — каза Даниел. — Началникът на гарата ми каза да изсвиря, когато имам нужда.

Йохан се наведе над Беатрис.

— Мисля, че всички свирки на света не биха могли да помогнат на този случай — каза той така тихо, че Даниел едва можа да го чуе.

В този момент госпожа Ръсел се появи с навити на книжки коси. Изгледа разбитата стая, погледна Беатрис и Ленъкс и пошепна:

— Господи, какво е станало?

Йохан стана.

— Нищо не е станало, мадам, нищо повече от това, което едно земетресение може да причини. По-добре повикайте лекаря.

Той крачеше нагоре-надолу, докато дойде лекарят. После застана до Ленъкс. Лекарят каза, че носът му е счупен, а в това време госпожа Елвира Ръсел нервно се качваше и слизаше по стълбите, докато донесе амоняк за Беатрис. Най-сетне, в десет часа госпожа Елвира Ръсел каза, че отдавна е надминал благоприличния престой, и той си взе шапката и си тръгна.

Качи се в колата, стигна до къщичката на Карина и паркира отстрани. Всички светлини бяха загасени, значи Карина спеше. Той отчаяно се нуждаеше от някого да си поговори, но не искаше да я буди. И така остана в безмълвния си автомобил в студената тексаска нощ, вслушвайки се във вятъра от прерията и желаейки звездите някак си да паднат от небето. Металният капак на колата пукаше и пращеше, докато се охлаждаше. Той знаеше какво е причинил на Беатрис. За него най-голямата изненада бе, че тя научи едва сега. Макар че нямаше никакво значение, защото никой в Едгар не се бе осмелил да говори открито за това. На него му бе безпределно ясно, че Беатрис би сметнала за непоносимо да живее със съжалението и подигравката, които би усещала зад всяка усмивка. Той не се разплака. Бе си обещал никога вече да не плаче, но бе толкова нещастен, че всеки минувач би доловил дори едно-единствено сдържано изхълцване и би разбрал, че Йохан Корнелиус е натъжен.

На следващия ден посети къщата на госпожа Елвира Ръсел точно след обяд. Бе облечен в обикновен син костюм и синя шапка, носеше кутия със захаросани плодове, завързана с жълта панделка. С учудване забеляза, че белият „Даймлер Бенц“ не бе вече паркиран отпред, но предположи, че неговият враг се бе върнал в Амареро при съпругата си.

Госпожа Елвира Ръсел не го посрещна весело. Застана на вратата и попита:

— Да?

— Ако е възможно, бих желал да посетя Беатрис. Мисля, че трябва да й се извиня, а също и на вас. — Йохан се изкашля.

— Тя не е вкъщи.

— Сигурна ли сте? За мен е много важно. Мисля, че снощи имаше доста недоразумения.

— Да, но тя не е вкъщи.

— Бихте ли й дали тези бонбони? — Йохан подаде кутията.

Госпожа Ръсел не се помръдна да ги вземе.

— Моля ви.

— Това няма да оправи нещата. Тя напусна завинаги.

— Завинаги? Какво искате да кажете?

— Замина с господин Ленъкс тази сутрин. Каза да ви съобщя, че това е всичко, което може да направи. Няма да остане тук, за да й се надсмиват. Ще остане известно време с господин и госпожа Ленъкс в Амареро, после ще заведе Даниел на залива и вече няма нито да ги видите, нито да ги чуете.

— Тръгна с Ленъкс? — Йохан гледаше ужасен.

— Точно така. Господин Ленъкс бе любезен и й предложи да я заведе в къщата си и да се грижи за Даниел.

— Кога тръгнаха?

— Преди един час. Няма да можете да ги настигнете.

Йохан стоеше на вратата като втрещен. Как можеше да го остави без писмо или някакво съобщение? Той погледна кутията с бонбони с горчивина. Тя дори не му даде възможност да й обясни.

— Нека да ви платя за счупения бюфет — каза той.

— Няма защо да се тревожите — госпожа Елвира Ръсел поклати глава.

— Но там има повреди за десет долара.

— Всичко е наред. Намерих двадесет долара под канапето преди време и разбрах чии са и как са попаднали там. Те ще ме оправят.

Йохан прехапа устни. А зад него денят беше ясен и светъл, с безкрайно синьо небе, такова каквото е в Америка. Обърна се и без да продума, тръгна към автомобила си.

Петък следобед беше лош ден за пътуване към Амареро. Това е денят, когато компанията „Амареро ойл“ и компанията „Корнелиус ойл“ плащаха на работниците си. И тези, които не се напиваха до смърт в кръчмата „Уондърфул елк“, отиваха в хотел „Екселсиор“ за бързо сексуално изживяване. Петък вечер изобилстваше със сбивания, пожари и какви ли не нещастни случаи. Така например един петролотърсач от Оклахома бе скочил от прозореца на втория етаж на железарията „Ред стар“, за да поздрави някакъв свой познат, който минавал по улицата, и бе починал забит на четките за миене, изправени на тротоара.

Беатрис бе решителна, както само дълбоко унижените могат да бъдат. Кайл Ленъкс въпреки смешната си превръзка на носа седеше зад кормилото, а тя на задната седалка с Даниел до нея. Така пропътуваха доста през прашната прерия между Едгар и Амареро, а слънцето обикаляше над тях, блестящо и горещо.

Беше горещ ден, пълно бе с мухи и прах. Ядоха пиле, приготвено от госпожа Елвира Ръсел, и пиха хладка лимонада от каменно шише, а Кайл Ленъкс имаше голяма бутилка уиски в торбата си и честичко си попийваше. Когато стигнаха Амареро, Ленъкс вече пееше, а белият „Даймлер Бенц“ подскачаше и тракаше по неравния път. На няколко пъти Беатрис се опита да го разтърси и вразуми, но когато слънцето вече залязваше, той едва можеше да кара и моторът на няколко пъти спираше. Само на половин миля от полусъборените колиби и обори, които опасваха града, колата зави и попадна в каменно дере, където изведнъж спря пред обърнал се камион. Ленъкс се стовари върху кормилото и започна шумно да хърка, дълга нишка кръв и слюнка протече от отворената му уста. Беатрис стана, вечерният вятър развяваше панделката на шапката й, а Даниел, с куфар при краката, стоеше изправен до нея и гледаше тревожно.

— Ще трябва да го оставим тук — каза Беатрис. — Жал ми е за горкия човек, но той сам си го направи. Може да изпратим някой да го докара.

— Къде ще отидем? — попита Даниел.

Беатрис слезе от автомобила, като придържаше полата си, за да не се закачи.

— Подай куфара — каза тя. — Ще отидем до железопътната гара и ще потърсим подходящо място за нощуване.

Нощта вече падаше, а Беатрис и Даниел, ръка за ръка, бързаха по прашния път за Амареро. Тя се обърна няколко пъти, но не забеляза зад тях бялата кола на Ленъкс, което означаваше, че той не се е помръднал. Далеч пред тях, в тъжната нощ, те видяха светлините на „Екселсиор“ и на „Уондърфул елк“ и вече чуваха викове и крясъци, а от време на време и някой пистолетен изстрел. Това бе обикновена петъчна вечер в Амареро, но Беатрис почувства спазъм на стомаха, защото, макар и обикновена, тя винаги беше буйна. Хвана здраво ръката на Даниел и се опита да не мисли за своите страхове, дори когато чу писъците на жена в далечината при старите индиански колиби.

— Може ли да вървим по-бавно? Краката ми са доста изморени — каза Даниел.

За известно време забави крачка, но страхът я обзе отново и тя забърза като преди. За да достигнат Мейн стрийт, трябваше да минат край тъмни сенчести колиби и съборетини, там, където Амареро и прерията се срещаха в истинска нечистотия. Стари разнебитени врати и прозорци скърцаха и се блъскаха от вятъра, а избелели пътни знаци стърчаха като кости на скелети. Беатрис така силно стисна ръката на Даниел, че той извика от болка, а тя зави шала около врата си, сякаш това можеше да я запази от зли духове — човешки или свръхестествени. По-късно се сещаше колко бе уплашена и се чудеше дали не излъчва някаква миризма, която мъжете биха могли да подушат, или дали не блести някак си в тъмнината. Неизбежността на това, което се бе случило — прекъсването на нейната връзка с Йохан, бе много по-силно отколкото страха й. Тя си спомняше малко. Мъже в карирани ризи и работни панталони, събрани на ъгъла на улицата при стария обор, си подаваха бутилка от ръка на ръка, като се смееха и блъскаха един друг. Тя реши да мине край тях, без да ги погледне и без да продума. Бяха най-малко десет или единадесет и изглеждаха доста печени. Бяха пияни и един от тях пееше груба и нецензурна песен. Вятърът разнасяше миризмата на остър тютюн.

Когато Беатрис и Даниел минаха бързо край тях, един извика:

— Хей!

Беатрис не се обърна, но задърпа Даниел.

— Хей, лейди! — извика мъжът отново.

Беатрис започна да тича. Вдигна копринената си пола и забърза по прашния път. Даниел също тичаше запъхтян. Тя си помисли, че се е отървала, но мъжете, макар и пияни, бяха по-бързи. Чу ги да тичат след нея и малко преди да достигне ромбоидните отражения на кръчмата, я хванаха за полата и тя падна, викайки и удряйки с юмруци в праха. Любопитни зачервени лица с бакенбарди се появиха по прозорците на кръчмата, но никой не излезе да й помогне.

— Оставете ме, за бога! — крещеше тя.

Но двама потни и мазни работници я вдигнаха и я отнесоха в тъмнината, а тя риташе и крещеше. Само Даниел плачеше и тичаше наоколо безпомощен, и отчаян удряше работниците по краката, докато отнасяха леля му. Един от тях, с черна брада, се върна и сграбчи Даниел за ръката.

— Пуснете я! — плачеше Даниел. — Пуснете я, тя не е ваша!

— Никога не сме казвали, че е наша, момче! Всичко, което искаме от нея, е да я вземем малко на заем! — Чернобрадият мъж го погледна.

Даниел ритна мъжа по крака, а той така силно му издърпа ушите, че момчето падна в праха. Главата му издрънча и панталоните му се скъсаха от някаква тел. Като пееха и се смееха, мъжете отнесоха плячката си в тъмнината над схлупените колиби и се смееха още повече, когато тя крещеше за милост в името на всички светии. Мръсен и разплакан, Даниел тръгна към сградата, където мислеше, че са я завели. Макар мъжете да вдигаха голям шум, той вървеше колкото се може по-тихо, за да не го чуят. Зави по тясната пътека, обрасла с груба трева. Нещо съмнително мърдаше в сянката, плъх или разбуден гущер, а момчето продължаваше да върви смразено от страх. Но в светлината на фенер той чуваше мъжете да се кикотят, а Беатрис се молеше все по-упорито за милост. Той се опита да преодолее страха си от неизвестното животно и долепи окото си до една дупка на бараката.

На романтичната светлина на фенера Даниел видя сцена, която беше толкова ясна, че той замръзна. Цветовете запомни за дълги години след това, сякаш гледаше богата картина на Рембранд, урок по анатомия, нарисуван в мрачната нощ на тексаски петролен град от 1900 година. Той не разпозна това, което видя, защото бе невинно момче, каквито бяха момчетата по онова време, и знаеше уроците си по катехизис по-добре, отколкото какво правеха зайците, когато си въртяха опашките. Но бе съвсем наясно с грубото светотатство, което се вършеше пред него, макар и да остана неподвижен и безчувствен, докато разбра, че е загубен завинаги. Той видя краката на Беатрис вдигнати и разделени. Видя малко снопче тъмни косми и нещо, което му се стори, че е рана. Черната й рокля бе увита около кръста й, така че не се виждаше лицето й. Изглежда, че работниците я бяха завързали за една маса. Бяха се скупчили край нея с потните си брадясали лица, изпълнени с любопитство. Един след друг, като си подаваха бутилката, те си разкопчаваха панталоните и ги спускаха до коленете си. После заставаха между краката на Беатрис и от своята малка дупка той ги виждаше как движат хълбоците си напред-назад. Отначало Беатрис се молеше с тих глас, но след четвъртия или петия мъж тя остана мълчалива и издаваше само по някой вопъл.

Това продължи два или три часа и мъжете въобще не се тревожеха. Отваряха все повече бутилки уиски и пееха все по-силно, а един дори засвири на хармоника. От време на време някой отиваше и заставаше между краката на Беатрис, но след време упражненията им ставаха все по-редки и те пухтяха и се надсмиваха над себе си. Няколко пъти чу Беатрис да казва:

— Моля ви, аз съм вдовица.

Но те се хилеха и отговаряха:

— Няма значение, госпожа, значи мъжът ви няма да се сърди, нали?

Към полунощ работниците така се напиха, че няколко от тях паднаха на земята и започнаха да хъркат. Друг започна да повръща и затова решиха да се върнат в „Екселсиор“ и тъй като първото удоволствие им беше безплатно, имаха още достатъчно пари за разврат; Даниел ги чу да се препъват и излизат и когато се увери, че всички са си отишли, той се махна от наблюдателницата си. Не беше момче, което мрази хората или не ги харесва. Макар да беше само на девет години, имаше преждевременно развито чувство за съжаление и опрощение, което може би идваше от поста, бавното и безнадеждно боледуване на майка му. Той не винеше толкоз работниците за това, което се бе случило, а повече Йохан, че беше допуснал тази беззащитна вдовица и малкото момче да тръгнат на път в ден, когато се получават заплати. Смяташе, че Йохан е отговорен за всичко лошо, което се бе случило. Чу Беатрис да въздиша продължително. Дръпна една от дъските и тя изхвръкна с ръждивите си пирони. След това се промъкна в обора и мълчаливо се приближи до Беатрис, като не поглеждаше вдигнатите й поли и окървавените й крака.

— Беатрис, аз съм Даниел. — Той я хвана за ръка.

Тя се обърна и го изгледа. Само луната излъчваше бледа светлина и тя не бе сигурна дали наистина е той или не.

— Даниел? — изрече тя.

Той задърпа въжетата, с които бе завързана, и постепенно ги разхлаби, за да може да я освободи. Тя се облегна тежко на рамото му, като се повдигаше мъчително и болезнено от масата, и застана в мрака на обора, дишайки тежко и неравномерно. Цялата мръсотия от изнасилването се стичаше по краката й, тя чувстваше, че ще повърне, но вдигна високо главата си и с несигурен, прегракнал глас каза на Даниел:

— Трябва да намериш шерифа!

В Ню Йорк, в богата стая за пушене на каменна къща, обърната към Ийст Ривър, двама мъже, наведени над маса, си приказваха тихо, внимателно, почти шепнешком. Стаята бе огромна, изпълнена с кафявата следобедна светлина. На едната стена бяха наредени книги със зелени и червени подвързии, надписани със златни букви. Имаше голям географски глобус, обхванат с махагонови халки. Странното бе, че двамата мъже стояха един до друг, а в стаята нямаше никой, освен тях и никой не можеше да ги подслуша и да разбере какво си говорят. Мъжът с ръчно моделираната от морска пяна лула и с кръглото, замъглено от бренди лице бе самият Пърси Ф. Колтън, петролният милионер, а мъжът с бледосивия костюм и старомодните мустаци бе Арни Стайвърс, който миналия месец бе оправдан за убийството на полската актриса Ирена Уомак. Стайвърс бе известен сред приятелите си като Дупката заради начина, по който говореше, без да си движи устните.

Те рядко се срещаха. Не беше в интерес на Пърси Колтън да се знае, че е приятел на Стайвърс, а и двамата имаха достатъчно слуги, за да поддържат почти ежедневен диалог. Като говореха, Стайвърс наблюдаваше дългите си чисти нокти. Той почти не вдигаше главата си.

— Днес говорих с Джими Мейкпийс — каза Пърси Колтън тихо.

— Аха, и?

— При всички случаи „Амареро“ върви чудесно.

Стайвърс сплете пръсти, после започна да ги лъска в реверите си. Той не отговори. Знаеше, че Пърси Колтън има още какво да каже.

— Единственият проблем, изглежда, е „Корнелиус ойл“. Чувал ли си за „Корнелиус ойл“?

— Не.

Пърси Колтън взе лулата си от покритата с кожа маса и я постави между зъбите си. Не беше решил още дали ще я запали или не.

— „Корнелиус ойл“ — каза той — произвежда двадесет и пет хиляди варела на ден, а може би и повече. Помпат петрол от същото място, откъдето и „Амареро номер едно“. Пъргаво малко съоръжение, така чувам.

— Кой е собственик?

— Йохан Корнелиус. Един от вашите дебелоглави емигранти. Със силен характер, общо взето. Изглежда, неговата специалност е да купува земя там, където други петролотърсачи не са успели. Използва главата си, много различни инструменти и вади петрол от там, където другите намират само подземни галерии.

— Тревожиш ли се?

— Не, всъщност не се тревожа. — Колтън поклати глава. — Той няма рафинерия. Всичкото земно масло продава на нас. Ако стане много важен или много късметлия, просто ще му кажем, че съжаляваме. Но по-добре малко да го отпусна — нека копае кладенци, докато щастието му се усмихва. И когато потъне до уши в земно масло, ще откажем да го изкупуваме.

— Звучи разумно.

Колтън извади лулата от устата си и се облегна назад.

— Това е планиране на бъдещето, така ми казват.

— Какво искаш от мен — кимна леко Стайвърс.

Колтън извади малко златно ножче от джоба на жилетката си и започна да рови в лулата.

— За момента нищо — каза той. — В това се състои същината на предварителното планиране.

— Говориш така, сякаш готвиш нещо.

— Толкова лошо ли е?

— Достатъчно лошо.

Стайвърс чакаше Колтън да му каже. Той бе търпелив човек. Параход изсвири откъм сребърната река.

— Познаваш Кайл Ленъкс, нали? — попита Пърси Колтън развеселено.

— Разбира се. Големи бакенбарди, лош вкус към жилетките. Преди години започна на Хестър стрийт. После отиде на запад и заложи на речните лодки. Той е мениджърът на Джими там, в Амареро, нали?

— Точно така. И това прави нещата смешни.

— Продължавай — каза Стайвърс, без да си мърда устните.

Пърси Колтън се наведе заговорнически напред.

— Кайл Ленъкс е продал на Йохан Корнелиус едно дванадесетгодишно момиче.

Очите на Стайвърс блеснаха, но не изглеждаше особено изненадан. Не беше от мъжете в Ню Йорк, които лесно се шокират.

Колтън се облегна назад.

— Корнелиус по някакъв начин се запленил от това дванадесетгодишно момиче от бордея на Ленъкс и направил сделка с него — Корнелиус да вземе момичето, а Ленъкс да получава осем процента от общата му печалба.

Стайвърс погледна.

— Осем процента от двадесет и пет хиляди варела дневно? За едно дванадесетгодишно момиче?

— Нашата работа — каза Колтън — е не да размишляваме защо, а да се възползваме от това. Изглежда, Корнелиус е имал някакво пламтящо желание за тази млада дама — ако това не е твърде учтиво описание за нея — и това е била цената, която той е бил готов да заплати. За известно време, все пак. Когато петролът наистина започва да блика, той иска да излезе от сделката. Неговите счетоводители тук в Ню Йорк ни писаха много сериозно и смирено писмо, в което обясняват колко много „Корнелиус ойл“ иска да ни освободи от Ленъкс и да използва таланта му като експерт в Амареро. Това, разбира се, беше, преди да разкрием сделката с момичето.

— Бедният Кайл. И ти го остави на Корнелиус?

— Разбира се! Напоследък Ленъкс не е нищо друго, освен пияница.

Стайвърс заразглежда ноктите си с още по-голямо удоволствие.

— Но това не е всичко, нали?

— О, не, не е всичко — измърмори Колтън. — Ленъкс чул какво е направил Корнелиус и го посетил, като съвсем основателно протестирал, а Корнелиус съвсем разбираемо му счупил носа и четири ребра.

— Чувам, че били много некултурни там, на Запад — каза Стайвърс.

— Чакай! — извика Колтън с нарастващо удоволствие. — Това, което се случило по-късно, е дори по-интересно. Годеницата на Корнелиус е била с него, както и младият й племенник — едно момче на осем-девет години, и те така се скандализирали от неговото поведение, че решили да напуснат Едгар и да отпътуват за Амареро с Ленъкс. По пътя обаче били нападнати от банда грубияни и можеш ли да повярваш, годеницата била изнасилена. Не само веднъж, а двадесет пъти и момчето гледало. Така поне ме информира Джими, не мислиш ли, че това е интересно?

Стайвърс не изглеждаше особено разтревожен.

— Разбира се, че е интересно — каза той. — Къде да изпратя цветя?

Колтън поклати глава.

— Трябва да си помислиш, Арни. Помисли! И да знаеш, че сега Йохан Корнелиус е в много интересно положение. Той си е харесал още три места, едното иска да вземе под наем, другото да купи. И ако намери петрол, ще има тридесет или четиридесет варела земно масло на ден за рафиниране.

— А това е повече, отколкото можеш да рафинираш ти?

— Мога или искам.

— А какво означава това?

Колтън отвори чекмеджето на писалището си и извади съд със специален тютюн.

— Това означава, че всичко, което не може да рафинира, трябва да складира. Петролът трябва да се транспортира от кладенеца до танкера, а това е скъпо, нали? През цялото време, когато складираш земно масло, ти не печелиш пари, а е все едно, че то си е в земята и така на теб ти се свършват свободните пари и банкрутираш.

Стайвърс се замисли. После каза:

— Окей, но Корнелиус също трябва да е добре запознат с това. Как ще излезе от тази ситуация?

Колтън беше доволен от себе си и не можеше да не се усмихне.

— Може да направи едно от малкото неща, Арни. Може да си продаде бизнеса на нас на разумна цена и да спечели нещо от това, което е по-добре от нищо. Или може да складира петрола със слабата надежда, че ще променим решението си или че Шел или някой друг ще се съгласи да го рафинира. Или може да направи това, което прави сега, а то е да се опита да заинтересува рафинериите „Хюстън Уест“ и да станат партньори. Сега в момента е на път за Ню Йорк, така ми каза Джими, за да говори с главните им притежатели на дялове.

— „Хюстън Уест“? Кои са те?

— Беше клон от „Шметенс ойл“. Шметенс фалираха, но фабриката „Хюстън Уест“ бе откупена от малка група притежатели на дялове, които искаха да инвестират в петролни продукти.

— Загубих нишката — каза Стайвърс. — Какво общо има всичко това със счупения нос на Ленъкс и с изнасилването на годеницата на Корнелиус?

Колтън се вдигна от мястото си като диригент, който довежда оркестъра си до последната част на Седма симфония на Бетховен.

— Много нещо, особено ако знаеш, че малката група, която откупи „Хюстън Уест“, са квакери и ако някога открият, че правят бизнес с някой, който си има работа с дванадесетгодишно момиче или с едно чудовище, което може да остави невинната жена в ръцете на пияни грубияни и изнасилвачи, то те ще преразгледат доста строго своята сделка. Когато Корнелиус пристигне, аз дискретно ще го информирам, че знаем всичко за неговите отклонения и че най-разумното нещо е да забрави „Хюстън Уест“ и да сключи някакво приятелско споразумение с нас.

Пръстите на Стайвърс проследяваха някакви шарки по писалището.

— Приятелско, а?

— Разбира се! Ти да не мислиш, че ще разоря такъв талантлив откривател на петрол? Ще бъда щастлив, ако той продължи да върши това, което върши като чиновник на „Колтън ойл“, и ще му плащам по петстотин долара на месец.

— Това е добра сума — каза Стайвърс. — Освен ако сам притежаваш кладенците. Смяташ ли, че той ще се съгласи?

— Ето за това ще имаш ти задача — каза Колтън. — Корнелиус има явна слабост към своето дванадесетгодишно момиче. Когато пристигнат в Ню Йорк, искам да я отвлечеш за толкова време, колкото е нужно да убедим Корнелиус да промени намеренията си.

— Ако не го направи?

— Трябва.

— Но ако не иска?

— Тогава Ийст Ривър е дълбока и широка.

Стайвърс замълча за момент, после стана и деликатно блъсна стола си обратно под масата. Беше слаб човек, с постоянно уморен вид, сякаш до късно през нощта работи над счетоводни книги. Той управляваше петнадесет игрални казина само в Ню Йорк. Често вечеряше с кмета, а понякога ходеше на риба с полицейския началник. Имаше няколко случая на застрелване и удавяне, за които се говореше, че били „работа на Стайвърс“, но съдиите винаги бяха снизходителни към човека, който е направил толкова много за търговията в Ню Йорк и чиито нокти бяха винаги безупречно чисти.

— Дръж връзка за времето — продължи Стайвърс. — Кога очакват да пристигне Корнелиус и прочие. Останалото остави на мен.

— Ще пийна още едно от това хубаво бренди, ако нямаш нищо против — добави Колтън.

Стайвърс поклати глава.

— Запази го за себе си, Пърси. Най-хитрият подлец заслужава най-добрата напитка.

Те пристигнаха във фоайето на хотел „Плаза“ на Петдесет и девета улица сред махагон и месинг и стояха с багажа в краката си, строги и тихи, не си говореха, защото всеки беше потънал в собствени мисли. Бяха им запазени две отделни стаи една до друга и бяха записани като господин Корнелиус и дъщеря му. На тях не им харесваше това баща и дъщеря, но още по-малко приличаха на мъж и любовница.

Йохан бе облечен в леко есенно палто с черни кадифени ревери и светлосива шапка. Носеше черен бастун, а острите му обувки бяха сиви с черно. Карина носеше шапка като тюрбан с черен воал пред лицето и бе надменна и дискретна в семплото си черно палто. Държаха главите си вдигнати като близки приятели, които чакат във фоайе на чужд хотел.

По-късно вечеряха миди и печени яребици в модния ресторант „Едуардс“, който Йохан познаваше още от времето, когато бе работил в „Натаниел инженеринг“. Келнерите бяха с колосани бели нагръдници и отрупваха масата им със сосове и зеленчуци, сякаш бяха разглезени деца. Карина говореше малко и изяде сладкиша с боровинки в изящно мълчание. Побелял цигулар внимателно свиреше Моцарт. На съседната маса червенокос мъж с висока бяла яка твърдеше, че „Хети Грийн е най-долната жена, която съществува. Долна. Тя има повече пари от Джон Пиърпън Морган, така казват, а ходи като някакъв парцал и се пазари за шестнадесет цента, когато си купува обувки“.

На неговата маса седеше добре облечена млада дама с много голям нос. Сложи бялата си ръка върху неговия ръкав и каза:

— Да, скъпи. Но не е ли чудесно да можеш да си позволиш толкова голямо падение?

Йохан слушаше и наблюдаваше. По лицето му играеха скрити бързи усмивки. Той отново бе в Ню Йорк, но сега седеше откъм платежоспособната страна на прозореца и искаше да научи имена, връзки и цени. Искаше да разбере кой има власт и кой няма. Искаше да знае на кого може да подложи рамо и кой бе силен. Беше му напълно ясно, че в този град на Каботс, Колтън, Рокфелер и Вандербилтс неговият един милион бе неизмеримо хилав. Хети Грийн се оценяваше съвсем консервативно за сто милиона долара въпреки нейната стиснатост и старата черна рокля, която носеше всеки ден вече години наред. И макар богатството на Дж. П. Морган да бе по-малко, с неговата страст към яхти и европейски произведения на изкуството имаше най-малко шестдесет и осем милиона. Йохан осъзнаваше своята груба амбиция и почти религиозното си усърдие да стане богат. Но същевременно осъзнаваше, че богатството на четиристотинте от Ню Йорк доминира навсякъде и във всяко индустриално начинание, където се говори за политика и влияние, добре знаеше също, че се нуждае не само от страст, за да превземе крепостта на тръстовете, монополите и фиксираните цени.

Навън трополяха файтони, които изглеждаха пламтящи в отражението на едно фламбе от съседната маса. Носеха се аромати от пури, от печени на скара раци и от „Бенедиктин“, които Йохан вдишваше, сякаш това можеше да увеличи неговото богатство.

— Обичам Ню Йорк — каза Карина. — Прави ме много щастлива.

Йохан нямаше никакво особено усещане за щастие. Но чувстваше в себе си нови сили. В Тексас имаше много дни, когато той беше почти готов да се отчая. Дни, когато прашният вятър духаше и той нямаше нито пари, нито работа. Сега обаче чувстваше истинското богатство почти осезателно. Имаше действащи петролни кладенци и голяма пачка пари и другата седмица, когато щеше да сключи първата си голяма сделка с „Хюстън Уест“, щеше да бъде в състояние да се сдобие с още земя и петрол и ще бъде отрупан с долари като борещите се със снега златотърсачи в Юкон. Той бе неестествено възбуден и зачервен.

Хвана слабата ръка на Карина през колосаната покривка на масата и каза:

— Радвам се, че си щастлива. Понякога изглеждаш малко тъжна.

— Да — каза простичко тя.

Той не питаше защо понякога е тъжна, защото знаеше. Вдигна чашата си с минерална вода и бавно я изпи, като наблюдаваше лицето й на светлината на лампата, но очите му не издаваха нищо.

— Дали някога ще бъдем така елегантни като тези хора наоколо? — попита тя.

Той се усмихна. Беше усмивка, пълна с пожелание, каквато тя почти не бе виждала.

— Ще се опиташ да ме обичаш, нали? — попита страхливо тя. — Поне да знам, че ще се опиташ.

Той избърса потта от челото си със салфетката и поклати глава. Поиска сметката. За мидите, яребиците, сладкиша, минералната вода и кафето плати всичко дванадесет долара и шест цента. Това беше повече, отколкото Карина получаваше, когато се отдаваше на някой пиян петролотърсач. Те станаха и с достойнство минаха край масите със смеещи се и бърборещи хора. Часът беше осем и половина и Карина бе изненадана, че толкова много хора стояха до толкова късно. Келнерът дойде бързо при тях и каза:

— Господине, бакшиша.

— Какво? — Йохан се намръщи.

— Бакшишът, господине. Вие не оставихте нищо.

Йохан погледна надолу към сребърния поднос. Някои от хората на съседните маси разбраха какво става и ги гледаха с интерес.

Йохан бръкна в джоба си и извади една пачка. Отвърза я внимателно и отдели един долар. Държеше го между пръстите си и го размаха под носа на келнера.

— Този долар не е спечелен от просия и няма да бъде изхарчен за просяци.

След това сложи банкнотата в портмонето си, хвана Карина за ръка и излезе от ресторанта, за да вземе палтото и шапката си. След него се чу мърморене и смях, но той не обърна внимание. В този живот никой не заслужавала получи каквото и да било даром. Веднъж той отказа да даде хляб на един железопътен работник и в никакъв случай нямаше намерение да измени на себе си или на работника, като раздава пари за нищо. Управителят на ресторанта, нисък арменец с блестящо голо теме, го хвана за ръката, когато си проправяше път към вратата.

— Сър, извинете ме…

Йохан се обърна. От безкомпромисния израз на лицето му управителят разбра, че е по-добре да го пусне.

— Сър, съжалявам, но повече няма да сте желан тук — каза той на висок глас.

Йохан изгледа човека продължително, с търпелив и жесток поглед и после каза:

— Как се нарича заведението?

— „Едуардс“, сър — каза управителят.

— Много добре — кимна Йохан. — Ще се постарая непременно в близко бъдеще да изкупя този ресторант и да ви изхвърля от тук.

Управителят се изсмя високо и презрително.

— Празните заплахи не ни плашат, сър. Ние очакваме джентълмените да се държат като джентълмени. А сега, моля, вървете си.

Йохан изведе Карина, повика такси и се върнаха в горната част на града по слабо осветените улици. По пътя Карина попита:

— Какво ще правиш с ресторанта?

— Наистина ли повярва, че ще го купя? — Йохан я погледна.

— Да.

— Ти си права. Може би ще го купя. — Йохан стисна ръката й и се засмя.

Тя го целуна по страната. Той не се замисли за тази целувка, освен че беше приятна и изпълнена с обич, но подобно на много случки, за които не се замисляме, беше последна. Тя никога вече нямаше да го целува, нито той нея. Той я видя да се усмихва на себе си. Навън започваше да вали. Бе третият петък на месец октомври 1903 година.

Отвлякоха я професионално. В сутрешния здрач на вратата на Йохан се почука и един хоп влезе със запечатан плик на поднос. Йохан, разрошен и в лошо настроение, взе плика и го отвори. Четеше писмото бавно, докато момчето чакаше за бакшиш, после отхвърли завивките си и скочи по дългата си нощница към вратата между неговата стая и тази на Карина. Зачука силно.

— Трябва да си вървя, сър — каза момчето.

Йохан не му обърна внимание. Отново почука на вратата и грубо извика:

— Карина!

Не получи отговор. Ядосано се върна назад и отвори гардероба си. Момчето се въртеше нервно в дъното на стаята, нетърпеливо и несвикнало да не му се дават пари. То се изкашля, макар да не му се кашляше.

— Махай се, по дяволите! — обърна се към него Йохан.

Момчето беше почти благодарно. Излезе и тихо затвори вратата, докато Йохан събличаше нощницата и обуваше панталона си. Бе ядосан и уплашен, но лицето му показваше напрегната решителност. Като се облече, отиде в банята да се обръсне. Това може да е особен случай, но той нямаше да се яви пред някой изнудвач брадясал и с мръсна яка. Направи пяна и я размаза по лицето си.

Писмото бе написано на хубава хартия, на пишеща машина, и гласеше:

„Вашата дама е на сигурно място при нас. Трябва веднага да дойдете в хотел «Уолдорф», където ще се срещнете с нашите представители, с които ще преговаряте за нейното освобождаване. Елате в осем часа. Не съобщавайте на полицията.“

Той погледна зачервеното си лице в замъгленото огледало и си каза на глас:

— Запази спокойствие.

Но това беше невъзможно. Най-многото, което можеше да направи, бе да потисне страха си и да задържи ръцете си спокойни, докато се бръсне. В края на краищата те искаха парите му и със сигурност нямаше да получат нищо, ако я наранят. Но тя му бе скъпа и бе толкова негова, че той имаше чувството, че сякаш целият му духовен живот бе ограбен, преровен и най-скъпите му тайни бяха разбити.

Карина и обичта, с която тя така щедро го даряваше, бе всичко, което имаше на този свят, в който хората се харесваха и обичаха. Без нея сега, когато Беатрис го бе напуснала, той беше сам, единствено с чувството за историческата си мисия, което трябваше да го поддържа. А дори и за един финансов полубог съществуваха много самотни часове, когато чувството за историческа мисия беше доста хладен заместител на една вечеря в компанията на човешко същество, макар че Йохан трудно би го признал.

Докато бръсначът минаваше по лицето му в бързи геометрични линии, той мислеше и за Беатрис. Може би трябваше да овладее яда си или да намери начин някак си да се измъкне. Знаеше, че още я обожава, но сега не знаеше дали би се оженил за нея. Бе жена със странна, изтормозваща сила. Може би биха били щастливи заедно, ако тя започнеше да го обича отново; а може би щяха да се карат и бият, докато се разведат или докато решат да живеят в ледена изолация. Той се питаше къде ли е тя сега и какво прави. Бе тръгнал от Едгар в събота рано сутринта, бе взел Карина със себе си и бе карал до Бротън за обедния влак в източна посока. Не знаеше нищо за изнасилването й и въобще не знаеше, че новините за неговия частен живот бяха пристигнали в Ню Йорк преди него.

Свърши с обличането, прибра писмото в джоба си и излезе от стаята.

Пристигна в „Уолдорф“ малко преди осем часа. Влезе предпазливо и много изправен. Макар да бе рано, фоайето бе пълно. Имаше около петдесет джентълмени в официални облекла. Събрани без явна причина, те говореха с почти смущаваща сериозност. Йохан се движеше далеч от тълпата и обикаляше бавно. Очите му святкаха наоколо и търсеха мистериозния представител. Когато някой го хвана за ръката, той разбра, че човекът е дошъл. Не се обърна веднага, но каза със спокоен глас:

— Рискувате главата си. Надявам се, че ви е известно.

Със също така спокоен и сигурен глас му отвърнаха:

— Надявам се, че никой не рискува главата си — нито вие, нито вашето момиче. Това е нещо, което можем да уредим много бързо.

— Искате да говорите тук? — попита Йохан.

— Това е най-доброто място — отговори гласът. — Това е събрание на нумизматици. Правят го всяка година. Никой не ще забележи, че измежду всички тези ентусиасти само ние двамата обсъждаме монети от друг вид.

— Това изнудване ли е? — попита Йохан.

— Разбира се, че не е. Освен ако вие смятате, че бизнесът е някакъв вид изнудване. — Гласът се изкикоти.

Най-сетне Йохан се обърна. Мъжът, когото видя, беше Арни Стайвърс — Дупката, в провиснал костюм. Без да продума нито дума, той приличаше на истински гангстер.

— Искате да обсъждаме или да постъпите героично? Всъщност зависи от вас — каза Стайвърс.

— Какво предпочитате? — попита Йохан с дрезгав глас.

Стайвърс се усмихна. Още не бе размърдал устните си и Йохан помисли, че има развалени зъби. На връзката му имаше диамантена игла, която струваше осем или девет хиляди долара. А може би и повече. Поради болнавата му физика всичко, което Стайвърс носеше, изглеждаше евтино.

— Да седнем — предложи Стайвърс, посочи два тапицирани стола до една палма в саксия. Самият той седна и изчака и Йохан.

— Искам да знам къде е момичето — каза Йохан.

Стайвърс разгледа ноктите си.

— Разбира се, че искате. Точно за това мълча. Ако се споразумеем в сделката, ще ви върна момичето невредимо. Ако не, ще трябва да помислим за друг начин. Разбирате, нали? Не се прави бизнес, ако не се вържат краищата.

— Ще я убиете?

— Не казвам това.

— Зная, но това имахте предвид, нали?

Стайвърс погледна почти срамежливо.

— Добре — каза Йохан. — Кажете ми, каквото сте дошли да кажете.

— Искам първо да седнете — каза Стайвърс.

Йохан седна сърдито. После Стайвърс добави:

— Става въпрос за финансово сътрудничество. Много разумен план, ако решите да го разгледате, и няма причина да не приемете. Всичко, което искам, е да го одобрите.

— Какъв е планът?

— Ето какъв. Мой приятел е чул, че сте дошли в Ню Йорк да говорите с някакви хора, наречени „Хюстън Уест“. Изглежда, че намирате петрол навсякъде, където си паркирате колата, и търсите възможности за рафиниране.

— И какво от това, ако е така?

Стайвърс болезнено се сви.

— Опитвам се да ви кажа, че е много лесно. В „Хюстън Уест“ повечето са квакери и както чувам, не обичат да сключват сделки с хора, които имат неморален или скандален живот. Ако се опитате да сключите сделка с тях, съществува възможност да разберат за момичето и за изнасилването.

— Изнасилване? За какво говорите? Какво изнасилване? — Йохан го погледна накриво.

— Вие знаете какво изнасилване — каза жлъчно Стайвърс и се усмихна.

— Слушайте, каквото и да казвате за момичето, никога не е имало изнасилване — каза разгорещено Йохан, като стана.

Двама очилати нумизматици се обърнаха и го изгледаха.

— Слушайте, господине — продължи Йохан, — по-добре кажете каквото имате да казвате по-бързо или ще ви откъсна главата още сега.

Стайвърс започна да си чисти ухото с пръст.

— Не ви съветвам. Не всички тук са колекционери на монети. Един-двама от тях работят за мен и когато трябва, стрелят веднага, и то в целта.

Йохан се огледа разярено. Не бе възможно да се разбере дали Стайвърс казва истината или не, но по начина, по който бе организирал всичко, беше вероятно да говори истината. Човек, който успя да отвлече момиче тихо и под носа му, сигурно имаше и телохранител. Той пое дълбоко въздух и седна отново.

Стайвърс разглеждаше пръстите си.

— Може би информацията ми не е вярна — каза направо той. — Но чух, че сте отрязали Кайл Ленъкс и вашата дама е била изнасилена двадесет пъти от група петролни работници навън, на улицата.

— Беатрис? — промълви той и лицето му посивя.

— Не зная — отговори Стайвърс незаинтересовано. — Обаче двадесет пъти — така говорят. Точно след като сте се разправили с Ленъкс.

— Не знаех — прошепна Йохан, като погледна надолу вцепенен.

Стайвърс започна да чисти другото си ухо.

— Ами това е много лошо. Но дали знаете, или не знаете, „Хюстън Уест“ няма да го харесат.

— Вие ли ще им кажете?

— Ако трябва.

— А каква е алтернативата?

Стайвърс се ухили.

— Алтернативата всъщност е много привлекателна. А именно да продадете всичко на „Колтън ойл“ на благоприятна цена и да предадете всичките си грижи и неволи на добрия стар Пърси Ф. Колтън.

— Разбирам. Значи това е Пърси Колтън. — Йохан бръкна в джобовете си с дълга въздишка.

— Той се опитва само да ви услужи, защото знае, че сте складирали повече земно масло, отколкото можете да обработите, и знае, че търсите някой, който да ви освободи от него.

— Колко време имам? — Йохан кимна.

— Какво имате предвид?

— Ами Колтън не може да очаква да реша веднага, нали? Трябват ми няколко часа да помисля.

Стайвърс извади джобния си часовник.

— Момичето е при нас, нали знаете? — припомни той на Йохан. — Ако се бавите, ще се превърне в препарирана гъска.

— Само няколко часа.

Стайвърс помисли.

— Добре — каза той след няколко минути. — Обадете се на този телефонен номер точно в единадесет часа и ми дайте отговора си. Ако е положителен, тогава получавате момичето веднага. Ако не, тя става препарирана гъска.

Йохан стана от мястото си, без да погледне към Стайвърс, излезе от събранието на нумизматиците с изправена стойка и с израз на човек, който е пред страхотна криза, от която може би няма да може да излезе. Навън духаше неприятен вятър и един вестникар се опитваше да задържи плаката и шапката си едновременно. Йохан не обърна внимание на портиера на „Уолдорф“, който искаше да му извика такси, и тръгна нагоре към парка с ръце в джобовете.

В тези подарени му три часа той свърши няколко неща. Изпрати телеграма на адреса на госпожа Елвира Ръсел в Едгар, в която молеше Беатрис да потвърди незабавно, че е добре. Телеграфира също на Сам Чивърс да разбере как стоят нещата. Извади от куфара си револвера „Айвър Джонсън“, зареди го и го постави в чекмеджето на нощната масичка в хотелската стая. Телефонира в най-близкия участък, че осиновената му дъщеря е закъсняла от разходка в парка и е разтревожен. Дежурният му каза да не се отчайва и да се обади, ако до обяд още не се е върнала. После отиде до холандската черква на Четиридесет и четвърта улица и остана там около десет минути в мълчалива молитва. Точно в единадесет часа той се обади на дадения му от Арни Стайвърс телефон и каза, че му е нужно още време. Успокояващ глас от другата страна му даде още два часа за размисъл, но го предупреди, че това е последно. Настъпи дълго мълчание и след това телефонът се затвори.

Той никога не можа да разбере всъщност какво се бе случило, макар че вече три години плащаше на частни детективи да проучат случая. Оставаха му още само три минути, за да се обади и да се предаде на Стайвърс, когато телефонът иззвъня и един полицай му съобщи, че неговата дъщеря може би е намерена. За нещастие съобщенията не бяха добри. Гърлото му пресъхна и седна на леглото си като човек, който току-що се е събудил от лош сън и е открил, че действителността е още по-лоша. Неговата осиновена дъщеря, ако това беше тя, изглежда, е паднала или е скочила от прозорец на шестия етаж на Петдесет и пета улица, близо до хотел „Готам“, откъдето един млад мъж на име Джон Уорд ще скочи от седемнадесетия етаж през 1938 година. Осиновената му дъщеря си е счупила ребрата, които са пробили белите й дробове, и тя е починала на път за болницата. Полицаят изказа съжаленията си. Един евреин — детски лекар, който й е дал първа помощ, още докато е лежала на тротоара, съобщил, че тя е казала само две неща — първо, че е избягала от тях (които и да са те); и, второ, че е трябвало да си остане там, където е била. Йохан изслуша тези думи с такава болка, че се преви на две, докато полицаят говореше.

Трябваше му доста време, за да се съвземе от този шок. Стоя на прозореца на хотелската стая почти цял час, без да се помръдне. После погледна часовника си и разбра, че е време да тръгва. Отиде до вратата, но краката му бяха схванати и едва когато тръгна по дългия, постлан с килим коридор, започна да разбира от какво го е спасила Карина, без да знае дали е умряла случайно или нарочно се е пожертвала. Без Карина Колтън няма доказателства за непристойно държание; а дори новината за Беатрис да е вярна, едва ли би била достатъчно доказателство срещу него. Той слезе с асансьора и тихо помоли портиера да му повика такси.

Както и очакваше, никой не бе говорил с управителния съвет на „Хюстън Уест“. Канцеларията им бе в тъмна облицовка и старческите им лица едва се виждаха в мрака на октомврийската утрин. Зад тях продълговат стенен часовник отброяваше всеки половин час, дискусията им трябваше да спира всеки път, докато замре биенето на часовника. Йохан бе седнал на най-отдалечения край на голяма дъбова директорска маса с книжата и плановете пред себе си. След три часа внимателно преглеждане на плановете и подробната програма управителният съвет се съгласи без формалности на работно сътрудничество при рафинирането на земното масло от Суитуотър, „Емет Хайтс“ и кладенците на западен Амареро. Те се ръкуваха с него. Ръцете им бяха стари и сухи.

Моргата бе ледена и облицована с масленозелени плочки. Той не се бави много. Един немски студент с бяла престилка повдигна завивката на Карина и Йохан веднага я идентифицира. Тя изглеждаше доста спокойна и той забеляза това. Студентът му отговори, че падането от височина е доста щастлива смърт, сравнена с малтретирането или горенето. Тя бе толкова тежко контузена, че едва ли е усетила някаква болка. Йохан си спомни как седеше до него в колата и как красивото й лице го очароваше. Тук, в моргата, вече не бе така красива, но дали животът й с Йохан я бе променил или падането от прозореца на Петдесет и пета улица, той не можеше да каже.

Навън, в неприятния хлад, един полицай го разпита. Той можа да каже точно къде и кога е бил по време на смъртта на Карина и показа сметките си от хотел „Плаза“ за доказателство. Полицаят подробно си взе бележки и го остави. Той се върна направо в „Плаза“.

Коленичи пред кревата си и каза кратка молитва за Карина. Каза й, че много я обича и предава душата й на Господ. Помоли се и за Беатрис, като се надяваше, че тя е на сигурно място, ще го разбере и ще му прости. Преди да излезе, разгледа внимателно стаята, да не би да е забравил нещо. На поличката в банята лежеше едно от украшенията на Карина с формата на пеперуда. Той го взе и го постави в джоба си, но после реши да го върне обратно. Може би някое друго младо момиче ще го намери и ще го носи — неосъзнат спомен за някого, който го беше накарал да разбере, че любовта е нещо много по-омайващо, отколкото хората могат да понесат.

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (3)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1903

Греъм Мастертън
Милионерът (3)