Джудит Гулд
Пещера на любовта (3)

Краят като начало
Ранната есен на 2000 година

Времето беше необичайно за това време на годината. Може би от уважение към трагичното събитие. Слънцето почти не се виждаше на притъмнялото есенно небе и през плътното облачно покривало проникваше единствено бледа, едва доловима млечно жълта светлина. Мъглата висеше на талази, обвиваше планината във влажната си прегръдка и превръщаше величествените секвои в зловещи и призрачни приведения.

Малката, украсена с мидени черупки и раковини ваза, която бе изработена специално за случая, бе пълна с пепел от тленните й останки.

Цял един живот, сведен единствено до шепа пепел, помисли си той.

Мъжът се обърна към спътницата си. Красивите черти на лицето му не можеха да прикрият непоносимата болка от жестоката загуба, макар той да полагаше неимоверни усилия да овладее чувствата си. Изправи рамене и двамата поеха към колата си. Отвори първо вратата на спътницата си, след което заобиколи и се плъзна зад волана, като внимателно постави вазата до себе си. Запали колата и потеглиха. Известно време се движеха по крайбрежието, след което свиха на юг и поеха надолу към Биг Сур.

Пътуваха в пълно мълчание. Само от време на време от дясната седалка се чуваха откъслечна въздишка или сподавено ридание. Тези звуци обаче почти не достигаха до съзнанието на мъжа, затормозено от трагичната загуба и от мъчителния ритуал, който му предстоеше да изпълни. Мъглата, решена като че ли да притъпи болката му, забулваше с бялото си наметало дивата хубост на крайбрежието и само от време на време се вдигаше достатъчно, за да открие стръмните скалисти носове и тесни каньони, каменистите сипеи и пристаните на яхтклубовете. Тя се стелеше около върховете на боровете и кипарисите, над разклонените дъбове и вековните секвои и обгръщаше цялото крайбрежие в перленосивата си прегръдка.

Когато наближиха крайната си цел, той намали скоростта, оглеждайки се за отбивката. Маркировката на пътя бе не особено добра и почти невидима в спусналата се мъгла. И тогава тя изведнъж се появи. Вдясно. Сикамор кениън роуд. Той натисна спирачките и колата леко поднесе, изтръгвайки спътницата му от унеса, в който бе изпаднала. Тя обаче преглътна уплахата си и запази мълчание.

Той натисна бутона и спусна стъклото на прозореца си. До ушите им достигна неумолимият грохот на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг. Ето едно място, което сякаш е създадено за трагични събития, помисли си той. Въпреки невероятната си красота. А може би точно заради нея. Намали скоростта още повече, изпълнил се изведнъж с нежелание да свърши онова, заради което бяха пътували до тук. Паркира, изключи двигателя и остана на мястото си, загледан право пред себе си в талазите мъгла. След малко бавно се извърна към нея.

— Няма да се бавя — изрече. Излезе от колата, без да изчака да чуе отговора й и се пресегна за украсената с раковини ваза. След това започна самотното си спускане към брега, притиснал скъпоценния товар към гърдите си.

Широките му крачки го отведоха до самия край на един гранитен, засипан с пясък сипей. Спря и се огледа, за да се ориентира. Въпреки стелещата се около него мъгла, той успя да забележи познатата пътечка, която лъкатушеше надолу през скалите, устремила се към индиговосините води на океана.

Това наистина е вълшебно място, помисли си той. Величествени вълни, скалисти пещери и каменни арки. Грандиозно, загадъчно и неописуемо красиво. А ето че сега ще се превърне в нейното последно убежище на тази земя.

Пое си дълбоко въздух и соленият морски въздух изпълни дробовете му. Знаеше, че пътечката е тясна и стръмна и дори опасна на места. Стиснал решително устни, притиснал урната към гърдите си, той внимателно пое по каменистия сипей надолу към океана. Мускулестото му тяло се чувстваше неудобно в костюма, който бе носил по време на възпоменателната служба, но той сякаш изобщо не го забелязваше. Вцепенението, в което бе изпаднал и благодарение на което бе успял да преживее последните няколко дни, му помогна и сега да слезе по пътечката до океанския бряг и да изпълни това последно задължение.

Когато най-сетне се добра до водата, видя, че брегът е напълно безлюден. Беше сам с нея. Зарови крака в пясъка и устреми поглед към хоризонта. След това извърна очи на север, после на юг и отново към каменистия сипей, по който току-що бе дошъл. Накрая се обърна на юг и тръгна по брега. Деляха го не повече от петдесет-шестдесет метра от мястото, което бе избрал. Едно кътче, което тя бе познавала с най-големи подробности. Вятърът ветрееше вратовръзката и предниците на сакото му, впръскваше солени капчици в очите му, танцуваше като обезумял в косата му, но той не му обръщаше никакво внимание, насочил цялото си внимание към целта, която преследваше.

Стигна до мястото, огледа се и кимна доволно. Това е, помисли си. Нагази във водата, без да го е грижа, че е леденостудена. Хвана урната с две ръце и я погледна.

Как да се сбогува с човек, който приживе бе преливал от живот? За когото животът бе неописуемо любопитен и забавен. Понякога неразбираем, но винаги интересен. Жена, която нито за миг не се умори да го подкрепя, да рискува всичко заради него. Жена, с която бе споделил толкова жарка и пламенна страст. И толкова много любов. А ето че сега сякаш целият му живот бе откраднат, а тя се бе превърнала в шепа пепел. Очите му се напълниха със сълзи. Махна капачето на урната и сълзите потекоха по лицето му.

След това вдигна урната нагоре към небесата и остави вятърът да разпилее праха й и да го разнесе надлъж и нашир.

— Сбогом, любов моя — прошепна той. — Сбогом.

Точно в този момент слънцето се появи иззад облаците и окъпа океанския бряг с безплътното си, неземно красиво сияние. Стори му се, че вижда праха й да се вие нагоре към небесата и към златистия покров от светлина, надвиснал над това вълшебно място. Внезапно заслепен от слънчевите лъчи, свали урната към гърдите си. В следващия миг я хвана със силната си, загоряла ръка и хвърли в океана. Тя падна с плясък във водата, задържа се за миг на повърхността и изчезна в морските дълбини.

Той пое обратно по песъчливия бряг, вдигнал поглед към скалистия сипей. Знаеше, че обратното изкачване щеше да бъде мъчително и трудно, напълно различно от радостните екскурзии, които двамата с нея си бяха организирали. Въпреки това затътри нагоре подгизналите си от студената вода крака.

Как ще продължа да живея? — не спираше да се пита той.

Изкачи се на върха на скалистия сипей и спря, за да си поеме дъх. Сгорещен от трудното изкачване и слънчевите лъчи, той съблече сакото си и го преметна през рамо. Обърна се и се загледа към океана. Мъглата се бе вдигнала напълно и слънцето грееше ярко. Лек облачен воал забулваше далечния хоризонт, а близо до брега се виждаха морски видри, които весело играеха във водата.

Тя ги обичаше толкова много, помисли си той, припомнил си радостта, с която всеки път бе наблюдавала играта на видрите. Днес обаче не изпита никакво удоволствие при вида им, защото знаеше, че не може да сподели радостта си с нея.

Как ще продължа да живея? — отново се запита и изпита тъга, каквато не бе познавал никога през живота си. Океанът, който обикновено бе за него източник на удоволствие, утеха и дори изцеление, този път не можеше да му предложи никакви отговори.

Само бурните му води безспирно се блъскаха в брега, неспособни да му донесат покой.

Той унило пое надолу по пътя. Беше съвсем сам, обгърнат от непоносима тишина.