Дженифър Грийн
Светлина в нощта (8)

Осма глава

— Ренод, това е опасен ход за начало.

— Да, Саймън.

— Ти имаш невероятен инстинкт към играта, но не планираш ходовете си. Ако предвиждаше с няколко хода напред…

— Да, Саймън.

Бри намаза последния си нокът с яркочервен лак и затвори шишенцето. Лакът щеше да изсъхне, още преди Саймън да направи следващия си ход.

Беше десет часа и цялата къща бе тъмна, с изключение на ъгъла в гостната, където бяха седнали. Тя бе поставила старинната шахматна дъска върху индийска масичка. В камината се издигаха жълти пламъци, а единствената друга светлина идваше от лампата до креслото на Саймън.

Стените бяха боядисани в слонова кост, а отломките и боклуците — изнесени. Спускащите се до пода кадифени завеси, блясъкът на пианото в ъгъла и дебелият розово-бял ориенталски килим придаваха на помещението старинен, романтичен вид. Бри знаеше, че Саймън изобщо няма да го забележи. Той бе запалил огъня, за да провери дали камината тегли, а светлината бе намалена, за да се пести електричество. И единственият му интерес към шахматната игра бе за да я победи.

Лицето му беше осветено от лампата. Едрите кости и дълбоките очи изглеждаха изрязани като мраморната фигура на царя.

Саймън внимателно мръдна една пионка. Тя премести офицера си в другия край на дъската, което го накара да я погледне разстроено.

— По-добре си пийни от ликьора — посъветва я той. — Сега ще те заболи.

— Щом казваш — пошегува се тя.

Обикновено Бри го биеше на шах. Саймън бе десет пъти по-добър играч, но просто се парализираше от нейните импулсивни и непредвидими ходове. Винаги предполагаше, че тя използва стратегия, която изисква обмислена отбрана. А изобщо не беше така. Тя играеше заради удоволствието от играта, но тази вечер беше разсеяна и беше в мрачно настроение.

Днешният следобед бяха прекарали добре, даже много приятно, но на връщане към къщи Саймън се затвори. Бри знаеше защо. Той едва не я целуна на върха на скалата. Бе се надвесил над нея с ръка на лицето й, а очите му бяха толкова дълбоки и тъмни, както сега… А после се бе появила Джесика. Оттогава Саймън се затвори и остана такъв досега.

Онова, което не се е случило, не си заслужава тревогите. Само че щеше да я целуне Саймън, а не сомнамбулът. Чистият въздух се бе изпълнил с напрежение. За мъж, който твърди, че не изпитва страст, той бе излъчил почти ядрен заряд. Искаше й се да разбере как ли би се получила целувката… Но не би. Искаше й се да знае какво бе почувствал Саймън… Я си пийни от ликьора и забрави, Ренод — каза си тя.

— Успя ли да се свържеш с родителите си тази вечер?

Ето я. Обикновената и безопасна тема за разговор.

— Не намерих майка си. Явно са излезли с баща ми на вечеря. — Доколкото Саймън знаеше, тя се обаждаше на семейството си два пъти седмично. Ако не го направеше, те щяха да се тревожат. — Но намерих Стефан, по-големия ми брат. Целият клан е добре.

— Искат ли да се върнеш?

— Семействата имат навика да искат да си приберат загубените овце — отговори тя сухо.

— А ти ще се върнеш ли, след като си тръгнеш оттук? — Саймън гледаше в шаха.

Въпросът беше съвсем обикновен, но думите му накараха стомаха й да се свие. След няколко дни работниците щяха да си отидат. А малко след това Лиз ще вземе Джесика. Тогава Бри няма да има повод да остане в Южна Дакота… Нито пък някъде в близост до Саймън.

— Не внимаваш — скара й се той. — Не може да искаш да преместиш топа си тук. Оставяш царицата незащитена.

— Забравяш, че тя е най-умната фигура върху дъската, скъпи. Тя може сама да се погрижи за себе си.

— Така ли мислиш? — Той мръдна коня си и после се наведе напред, за да напълни отново чашата й с ликьор. — Имаш навика да поемаш страхотни рискове с царицата си.

— Така, както аз възприемам играта, на нея това й е работата. Шахът е направен така, че в него най-безпомощната фигура е царят, а царицата — най-могъщата. Нейната работа е да направи всичко необходимо, за да го предпази.

— По принцип е така. Но всъщност трябва внимателно да се обмислят рисковете, на които е подложена, защото ако царят загуби царицата си, играта почти винаги е загубена. Затова тя трябва много добре да се пази. Трябва много да внимава. — Саймън отпи от коняка си. — Ти не отговори на моя въпрос.

— Какъв въпрос? — Защо ли имаше неприятното чувство, че Саймън не говори за царете и цариците от шаха?

— Попитах те дали ще отидеш при семейството си.

Тя поклати глава.

— Аз съм се откъснала от тях. Обичам ги, но домът ми вече не е в Южна Луизиана.

Той продължи тихо:

— Ти си изморена от пътуване, Бри.

Един от пъновете в камината падна и разпръсна множество искри. Тя остана мълчалива, докато правеха следващите си ходове. Но не за дълго. Думите му бяха покана за разговор. Не за обикновено бърборене, а за смислен разговор. Не за пръв път предлагаше да я изслуша, но за пръв път Бри помисли, че разговорът може да отвори вратата помежду им. Ако рискува. Тя сви крака под себе си и се надвеси над шаха.

— Имала съм трима — спомена спокойно.

— Трима какво?

— Трима любовника. Макар че не съм сигурна дали първият може да се нарече така. Когато бях на шестнадесет години, имах един червенокос. Опитах с него веднъж. От глупост. Той беше малко откачен и аз го съжалих. След около четири години имаше един студент. Бях свързана малко повече в емоционално отношение, но и с него се получи само един път. На него му беше нужен някой. И аз бях помислила, че този някой съм аз. — Тонът й остана равнодушен, а главата — надвесена над шаха. — И около две години след това се влюбих в шефа на фирмата, в която работех. И трябва да призная, че се влюбих силно. Мислех, че скоро ще стане дума за женитба, за жилище, даже и за деца. Но се оказа, че Матю още се среща с бившата си жена. Аз даже не знаех. Той изглежда беше голям измамник, щом тя успя да забременее, докато той все още…

Саймън изпусна една къса ругателна дума.

— Скъпа, никога не бих те попитал…

— Играй си шаха, Кортланд. — Тя още не бе вдигнала поглед. Не искаше да го погледне. Не искаше да знае какво е изражението на лицето му. — Знам, че не би ме попитал. Говоря просто, защото искам. Ти си прав. Изморена съм от пътуване. И както предположи, желанието да скитам не беше единствената причина да тръгна на път. Но не бяха и мъжете. Причината бе в мен. Всеки греши понякога. Но втория път няма извинение. А за три грешки всеки го изхвърлят от играта. Аз правех шаблонни грешки. И исках да счупя шаблона.

— Бри…

Досега Саймън не се беше разсейвал от играта. Сега царицата й беше още свободна.

— Мисля, че съм се надявала, че ако споделя миналото си, ти също ще се почувстваш свободен да се разтовариш.

— Да се разтоваря?

— Аз мисля, че ти не споделяш с никого — каза тихо Бри, — особено личните си проблеми. Всички трупат неприятностите си върху теб. Ти ги изслушваш, заемаш се да помогнеш, грижиш се, оправяш нещата, но не говориш, Кортланд. Кога ще си позволиш да се разтовариш? За онова, което чувстваш към баща си, например. Или колко си бил разстроен след развода. Или за твоите желания и мечти. За нещата, от които се страхуваш. Да не говорим са ходенето насън…

— Ренод.

— Какво?

— Ти ми взе коня!

— Да. Погледни си царя. Сигурна съм, че е загубен — промърмори Бри.

Но се лъжеше. Получи целувка над шахматната дъска. Едно бързо докосване, както брат би целунал сестра, която го е победила. С края на играта завърши и вечерта. Може и да беше победила мраморния цар, но мъжът от плът и кръв бе по-труден. Саймън отпи от коняка, но разговорът бе приключил. След петнадесет минути фигурите бяха прибрани в кутията, той й пожела лека нощ и изчезна нагоре по стълбите.

Може би той няма търпение да се отърве от шумната и припряна циганка — помисли си Бри.

Понеже не виждаше никаква вероятност да заспи, тя си сипа още малко ликьор и отиде да вземе някоя книга за четене от библиотеката. Когато се връщаше към приемната, си каза, че бързото оттегляне на Саймън може и да е добър знак. Ако се бе отпуснал, ако бе споделил с нея, чувствата й към него може би щяха да се задълбочат. Винаги, когато беше близо до него, усещаше как пулсът й се учестява. От една страна, това беше хубаво и здравословно желание, предвидима реакция към мъж. Но от друга страна, това присвиване на стомаха и странният трепет не й харесваха. Страхуваше се. Привличането на Саймън бе различно от онова на сомнамбула. Будният мъж бе много по-изкусителен, възхитителен и опасен.

Бри сложи нов пън в огъня и за миг се загледа в играещите около жертвата пламъци. Така се бе чувствала в предишните си връзки — като жертва. Мъжете взимаха каквото им беше нужно и си отиваха, оставяйки след себе си пепелта. При спомена за този стар шаблон потрепери. Струваше й се, че отново всичко ще се повтори. Саймън се нуждаеше от някаква помощ. Тя му я даде… И ден след ден виждаше метаморфозата на този мъж, който се връщаше към себе си, променяше се и започваше да се занимава със собствената си работа. А тя се бе влюбила точно както и преди… Само че не точно така. И преди се беше влюбвала, но никога, както сега. Не толкова силно, нито толкова дълбоко, и никога с това чувство за сродна душа, в мъж, който я трогва до дъното на душата…

Толкова много ли си хлътнала, Ренод? — запита се тя и си отговори: — Да. Той заговори за заминаването ти. Звучи ли ти това като желание да сподели бъдещето си с теб? Не. Тогава не го прави, скъпа. Не се влюбвай повече. Тук не става дума за поредната глупост. По-скоро става дума за разбиване на целия ти проклет живот. Бъди умна. Страхувай се от това. Мисли.

Като се обърна настрани от огъня, тя се изпъна върху килима с книгата и чашата ликьор до себе си. Отвори книгата и разбра, че е взела едно от изследванията на чичо Фи за геологичните особености на „Прокълнатите земи“. Не можа да й досади толкова, че да се успокои. Нищо не можеше да я успокои. Минутите минаваха, мина половин час, после — час. Стенният часовник биеше звънко. Сенките се сгъстиха. Един от пъновете изпука и въглените станаха яркочервени. Книгата не беше толкова скучна, особено след като се зачете в нея. Тя обърна още една страница и посегна към чашката си, когато изведнъж усети тръпки по гърба си. Главата й се извърна рязко към вратата и почувства как стомахът й се сви силно.

„Не, Саймън, моля ти се. Не можеш да ми сториш това тази нощ. Сега просто не бих могла да го понеса… Недей.“

Но Саймън вече се приближаваше. Не закопчаният отгоре до долу Саймън, с когото бе играла шах, а босоногият, тъмноок и толкова изкусителен нощен посетител.

— Саймън, върни се в леглото си — каза отчаяно Бри.

Саймън не се подчини. Продължи да се приближава. Книгата падна от скута й, когато се опита да стане. Огънят проблесна в косата й. Беше облечена със същата червена деколтирана фланелка и бели джинси, както когато играеха шах. А очите й бяха тъмни като мокри въглени. Стоеше там, неподвижна като камък, но като че ли леко трепереше. После пристъпи към него с протегната ръка.

— Саймън, ти пак ходиш насън. Няма нищо. Аз ще те заведа в леглото…

„Значи така ми говори — помисли той. — Успокоително, нежно, с обич.“

Тя уви едната си ръка около кръста му с намерение да го поведе към стълбите. Не беше подготвена, когато той обхвана лицето й с ръце и я целуна. Имаше вкус на ликьор, но освен това и на нещо много по-сладко, тъмно и уникално. Беше едно от ония неща в нея, които щяха да го подлудяват винаги, когато си спомнеше за целувката, за нейния вкус. Саймън не си спомняше нищо от преди, но чувстваше, че не би могъл да заспи, когато мисли за тези очи. Когато мисли за жената, която само дава. Когато помисли за онези пуяци, които са я използвали.

Когато слизаше, той нямаше намерение да постъпи така — да се прави, че ходи насън. Такава постъпка бе глупава и престъпна. Нечестна. Погрешна. Само че му се струваше, че няма друг начин. Не можеше да й позволи да си отиде с увереността, че всички мъже са като онези тримата тъпанари. Без да й даде нещо, след като тя му бе отдала толкова много. Искаше да накара Бри да се почувства обичана. Само че не знаеше нито как да й го каже, нито как да й го покаже.

Извинения, Кортланд — помисли си той.

Да. Но сега вече не му се струваха толкова глупави. Устните й трептяха под неговите. Тези устни познаваха неговите. Пръстите й обхванаха раменете му здраво, като че ли се бореше да остане спокойна. Саймън не искаше да я насилва даже с целувка. Но тогава клепачите се спуснаха над очите й, а ръцете й прегърнаха врата му. От нея се излъчваха невероятни чувства — жажда, страх, копнеж. И Саймън разбра, че все пак е постъпил правилно. Тя беше близка със сомнамбула по начин, който никога не бе показвала към него. Тя желаеше измислицата, а не действителността. Не него…

Тази мисъл го разстрои. Той беше добър в самодисциплината и контрола, но нямаше опит, не знаеше как да спечели женското сърце.

Саймън Кортланд не беше мечта за една жена.

Той дори и не знаеше как да се опита да го направи.

Макар и бавно, но Саймън откри една от онези елементарни истини, уникални за любещия. Той вече не беше сам. Бри… щеше да му помогне. Езиците им се докоснаха. Първоначално плахо, а после все по-горещо. Тя издаде нежен стон и го привлече до себе си. Помисли, че не го направи много нежно. Но си беше такава — искаше да направлява, да ръководи.

Той отново докосна устните й, после започна да я целува по бузите, по челото. Бяха благодарни, благоговейни докосвания. Но целувките му бяха целувки на любовник, който наистина искаше да й достави удоволствие. На нея те й харесаха. Той го разбра, защото тя се притисна до него. Като че ли имаше нужда от него. Като че ли то желаеше. Дори… Като че ли го обичаше.

Той повдигна глава. Дишаше дълбоко и тежко и съзнаваше, че тялото му тръпне от желание. Контролът, на който толкова разчиташе, не беше безкраен. Бри също бе вдигнала глава, но очите й останаха затворени и гласът й беше съвсем изтънял.

— Саймън, страхувам се.

Отново я целуна. Силно и страстно. Би се самоубил, ако я наранеше или изплашеше.

— Саймън… Ти и друг път си правил така. Идваше при мен, като че ли знаеше от какво имам нужда, какво искам. Само че тази нощ… Аз самата не искам да те спра и не съм сигурна дали и ти би го желал.

Той я притисна до себе си, а сърцето му биеше толкова силно, че спираше дъха му. В този миг би дал година от живота си, за да разбере какво бе желала тя през онези, другите нощи. Да разбере как бе постъпвал. Защото гласът й никога не беше трептял така за онзи Саймън Кортланд, с когото закусваше в кухнята. Огромните му длани погалиха шията й, а после — слабите рамене. Тя трепереше. Саймън мислеше, че милувката ще я успокои. Но не беше така. Тя чакаше. Трепереща и напрегната. Последният пън се разпадна в огъня и изпусна облак искри. Пламъкът заигра по стените и освети силуетите им, прегърнати в тишината на стаята.

Когато той бавно вдигна фланелката й, сенките се размърдаха. Казваше си, че действа на границата между реалността и фантазията, но не беше толкова просто. Дългата й коса изпусна искри, а после падна върху гърба й. Бри повдигна лице към него. Не носеше нищо под фланелката. Кожата й беше като порцелан и блестеше от огъня на желанието, а лицето й бе изпълнено с копнеж, какъвто Саймън не бе очаквал, че може да вдъхне на която и да било жена, камо ли на Бри.

Но неговата страстна и земна Бри изведнъж се засрами. Опита да се покрие, но той я хвана за китките, а после бавно насочи очи, за да срещне погледа й. Беше прекрасна. Красива. Целуна я, за да й го покаже. Целуна я, както не бе целувал никоя друга жена. И в тази целувка изчезнаха години… Тридесет и пет години на невежество, на незнание, че съществува такова прекрасно тъмно чувство. Целува я, докато устните й станаха влажни и червени, а очите — замаяни.

— Саймън… Не знаеш какво правиш с мен… Ти никога преди не си бил… такъв… И аз никога…

Това, което правеше, изненадваше и него. Това чувство и увереност в мъжката сила. Желанието да люби, да изкушава, да доставя удоволствие, да се възхищава. В този момент той не беше Саймън. Беше само мъж. Нейният мъж. И когато посегна към колана на джинсите й, гърлото й издаде пак онзи гърлен звук. Първичен, женствен звук. Очите й се втренчиха в неговите. Тя го искаше. Желаеше го.

Дланите му се плъзнаха надолу и тя се притисна в него. Заслепена и безпомощна. Дръпна главата му надолу, за да докосне устните му и той усети как пръстите й се свиха и по тях премина ток от избухналата страст.

Заедно с джинсите паднаха и копринените бикини и тогава той я положи на килима пред огъня. Кожата й бе по-нежна от сатен. Много нежна за грубите влакна на килима. Главата му се сведе към гърдите й. Обходи зърната й с език, а дланта му се спусна ниско до мястото, където се съединяваха бедрата. Обхвана я, после я освободи. Когато се приближи отново, тя заби зъби в рамото му. Силно.

Възбудата го изгаряше. Но той пренебрегна личното си желание. Мускулите му бяха напрегнати, кожата му гореше. И на това не обърна внимание. Мислеше само за Бри.

Целуна я отново по устните. Силно. После обсипа с целувки шията й и спря на гърдите. Вече бе открил, че малките хълмчета са невероятно чувствителни. Хвана кичур от дългата копринена коса и с нея погали малките розови зрънца.

Тя отново се опита да го захапе и ръцете й се сключиха около него. Нежно, но твърдо Саймън я задържа. Очевидно бе открил онова, което й харесва. И продължи. Със силните еротични целувки и нежните докосвания. Докато ръката му галеше издигнатото хълмче между бедрата, пръстът търсеше лоното и всеки път тя почти достигаше до върха.

Знаеше какво иска тя. Знаеше и че то наближава.

И тогава всичко отиде по дяволите.

Ръцете й го блъснаха по гърдите и той падна по гръб. Бри се надвеси отгоре му. Очите й горяха като разпалени въглени.

— Не така, скъпи. Ако си решил да ме докараш до екстаз и ти ще дойдеш с мен.

Тя обсипа врата и гърдите му с целувки. С ръце, с език, с устни тя му казваше, че обича тялото му, че го желае. Желаеше него. Беше й харесал номерът с косата. Сега тя го галеше с косата си, промъкна пръсти под колана на гащетата и докато се опитваше да ги отстрани, двамата се затъркаляха по килима. Близо до огъня, после по-далеч, където беше тъмно и студено и нямаше нищо друго на света, с изключение на Бри. Устните й го предизвикваха, плашеха. И изведнъж той осъзна в каква неприятност е попаднал.

Беше я обхванал под себе си. Грубо, твърде грубо.

— Бри…

— Шшшт.

Мисълта да бъде любимия от сънищата не го задоволяваше. Искаше тя да знае, че това е той, нейният Саймън. Че е буден, че знае какво прави, че това не е игра.

— Мила моя…

— Шшшт. — Шепотът й беше страстен. — Моля те, Саймън. Обичам те и искам това. Желая те. Сега. Моля те, моля…

Тя го привлече към себе си и хрипкавият й вик за обич отекна в главата му.

Проклет да съм — помисли си той. Защото знаеше вече, че е загубен. Обви бедрата й около своите и я целуна по устните в мига, в който проникна в нея. Дълбоко. Докрай.

Знаеше, че трябва да внимава да не наруши заблудата й, че спи, че не съзнава, но това вече не го интересуваше.

Плътта им гореше. Кожата й беше влажна и солена като масло. Тя желаеше същото, което и той. Огънят ги огряваше, но той се разтапяше не от неговата топлина, а от чувствата, които изпитваше. Тя се отдаваше с любов, с нежност и страст. Викаше името му като молитва. Извика го пак, а после изстена, когато стигна до върховната наслада.

Той я настигна след миг, разтърсен от огромно удоволствие. В този миг осъзна, че това не бе просто страст.

Бе отдал душата си на тази циганка.

 

 

После, когато отново можеше да диша, когато страстта се оттегли и можеше да мисли, Саймън си наложи да приеме очевидното… Бри може би не се нуждаеше от неговата душа. Тя е била зле наранена. Може би имаше нужда от любовник, който да излекува старите лоши спомени. Това обаче съвсем не означаваше, че е влюбена в Саймън Кортланд.