Дженифър Грийн
Светлина в нощта (6)

Шеста глава

Върху екрана на компютъра имаше сложен чертеж за автоматизирана складова система. Саймън я бе внедрил в три други фирми, преди да подпише договора с Бостън, но този път един от инженерите искаше малко изменение. Идеята беше добра, но повишаваше цената със седемдесет хиляди долара.

Саймън опитваше алтернативни решения, за да поевтини системата. Трябваше да открие отговора преди вторник. Той не беше единственият консултант по този договор, затова още повече искаше да го получи, но през изминалата седмица му бе невъзможно да се съсредоточи. В далечната част на къщата майсторите стържеха дървения под. Чуваха се удари на чук и гласове. А сега и до него се чу ясен глас.

— Бри каза да ти кажа да изключиш компютъра, татко.

— Сега не мога, сладичкото ми — промърмори той. Предстоеше му подписване на договор за милиони долари, а беше вързан тук, сред земята на койотите и прерийните кучета.

— Тя каза, че трябва. Каза, че майсторът ще спре сока.

— Сокът ли ще спре? — Обикновено Джесика пиеше ябълков или портокалов сок. Той се сети, че сигурно Бри е обяснила по възможно най-простия начин на дъщеря му принципа на протичането на тока в жиците. И й е казала, че след малко ще бъде спрян. Той бързо запамети материала и изключи компютъра. Откъм гърба около шията му се обвиха две лепкави ръчички, които го стиснаха в здрава прегръдка.

— Хей — изръмжа той. И си спечели целувка по бузата. Лепкава от конфитюр. Преди да се появи Бри, дъщеря му не се подчиняваше на никакъв ред и контрол. Сега още по-малко.

Хлапето не отпусна прегръдката си, докато той не я погъделичка по ребрата. Джесика се засмя. Този звук успокои опънатите му нерви… Той се поддаде на импулса и подхвърли дъщеря си нависоко. Джес се засмя още повече, а в неговата глава се появиха думите на Бри с мекия й луизиански акцент: „Забрави реда и контрола. Тя иска да си играе. Тя иска да се забавлява. Иска да се търкаля с теб по пода.“ Разбра, че май започва да се вслушва в съвети, което почти не му се беше случвало досега. Особено пък в съветите на тази безработна синеока скитница. Но що се отнасяше до дъщеря му, Бри все се оказваше права. Тежестта в ръцете му, уханието и мекотата на тайнственото четиригодишно човече, изцапано с конфитюр… Човек трудно можеше да си представи нещо по-прекрасно.

Саймън винаги се държеше внимателно, но резервирано с дъщеря си. Мислеше, че така трябва. Джес беше скъпоценна, но ужасна отговорност. Още от деня, в който се роди тя, разбра, че няма да бъде добър баща. „Та тя е дете, идиот такъв — напомняше му постоянно Бри. — Просто дете. Трябва само да я обичаш. Толкова ли е трудно това?“

— Къде отиваме?

— До най-близката мивка, за да измием лицето и ръцете ти.

— Не можем — каза смело Джесика.

— Обещавам ти, че ще можем.

— Не може, татко. Наистина. Няма вода.

Той спря на половината път до кухнята. Няма вода, няма ток, цялата къща е в развалини. Сложи Джесика да седне на плота и посегна за кутията с хартиени кърпи. Напредъкът на работниците му се понрави. Още седмица и всичко щеше да е готово — нов покрив, нова електрическа инсталация, нова пещ за отоплението, вентилация и цялата къща отвътре щеше да бъде боядисана и подредена. Сега бъркотията беше пълна, но бе по-бързо и ефективно всичко да се направи наведнъж.

Технически всичко вървеше добре, но имаше две неочаквани неща, които не беше предвидил. Едното бе Джесика, която, както и Бри, бе очарована от архаичната архитектура и всеки път, когато споменеше за продаване на къщата, те двете го гледаха така, като че ли пред тях стои кръгъл глупак.

Второто бяха работниците. Местните хора бяха каубои. Момчетата не бяха лоши и като всички, израснали в ранчо, можеха да правят всичко. Той им плащаше добре и качеството на работата доказваше сръчността им. Проблемът обаче беше, че Бри се чувстваше доста добре в тяхната компания. Всички момчета бяха очаровани от нея. Саймън не можеше да свие зад ъгъл, без да открие някой да флиртува с нея. Когато не беше някъде с Джес, Бри бе сред тях. Счупваше кокалестите си крака да им носи сандвичи или инструменти. Все й се струваше, че трябва да помага на някой.

Саймън беше разбрал, че тя не съзнава какво става. Представяше си, че всички са „приятелчета“. Как можеше една жена да пропътува почти цялата страна и да си остане толкова наивна? Половината от тези младежи я харесваха. Тя като че ли не разбираше колко привлекателен е за мъжете южняшкият й вид, сините очи и леката извивка на ханша.

— Няма да се махне, татко — каза търпеливо Джесика. Той вече я търкаше с пета по ред кърпа, но май само размазваше още повече сладкото.

— Ама какво е това?

— Репички.

— Репичките не са лепкави.

— Може и да са. Даже и не съм вкусила от тези бели сладки с червения конфитюр вътре — бързо се оправда тя.

Той смъкна малката на пода, като реши, че сега има идеална възможност да й прочете една лекция за истината, лъжата и тяхното смесване. Но се разсея за миг.

— Миличко, къде е Бри? — попита той спокойно.

— С момчето.

— Какво момче?

— Което спира сока.

Джесика избяга навън. Саймън загуби още минута, като се опитваше да избърше лепкавите си от конфитюра пръсти и после ядосано хвърли кърпичките. Имаше да върши хиляди неща. Почти беше описал колекциите на Фи, но не напълно. Можеше да провери какво правят майсторите на покрива, докъде са стигнали бояджиите. Саймън прецени кое е най-важно и естествено реши, че това е електричеството.

То беше по-важно от всичко останало. Разпределителната кутия с бушоните беше в помещението на пещта за отопление. Още преди да завие зад ъгъла, той чу гласове.

— Дръж я така, можеш ли Бри?

— Разбира се. Така по-добре ли е?

Помещението тънеше в сенки и полумрак. Очуканата пералня и сушилнята бяха бутнати в ъгъла. Работната стълба изглеждаше като от праисторическо дърво в сравнение с блестящите тръби и новата пещ. Но декорът не интересуваше Саймън. Познаваше Том. Момчето имаше диплома за електротехник и бе работил от малък с баща си. Той бе висок и русоляв, със срамежлива усмивка и с трапчинки на бузите. Не можеше да е на повече от двадесетина години. И май нямаше да навърши тридесет, ако не престанеше да се върти около Бри.

Бри стоеше съвсем близо до него и държеше фенерчето, за да може Том да вижда какво работи. Тя се беше надигнала на пръсти. Саймън не би могъл да обвинява момчето, но очите му играеха повече, отколкото ръцете работеха.

— Сигурна ли си, че не си оттук?

— Да, родена съм в Луизиана.

— Сериозно? Блата и магнолии, лодки и така нататък?

— И така нататък. — Бри се изсмя.

— Предполагам, че никак не обичаш да танцуваш.

— Грее ли слънце през юли? — Тя отново се засмя.

— Говоря за танците днес. В един хамбар. Хората от околността се събират за малко… танци, малко рокендрол…

Саймън се изкашля и се намеси.

— Сигурно ти е нужна помощ, Том. — Два чифта очи се извърнаха към него. Той не погледна към Бри, а само взе фенера от ръката й и го насочи към бушоните. — Мисля, че можем да направим всичко доста бързо. Трябваше да дойдеш при мен, щом ти е нужна помощ. Аз разбирам от електричество.

Това беше всичко, което каза. Нищо смешно, нищо странно. Нищо такова, което да накара Бри да се изхили.

 

 

Саймън се сети, че ще вечерят сандвичи със сирене. След като половината ден нямаше нито вода, нито ток, не можеше да си представи как би могла тя да сготви нещо.

Бри бе разбрала, че животът му е напълно зависим от разните електронни играчки и затова нарочно приготви вечеря, която би могла да изкуши и монах. Хлябът и картофите бяха изпечени в огнището на кухнята, а подправените с пипер пържоли цвърчаха на скарата пред къщата. Въглените още бяха оранжеви. Към седем часа навън захладня и небето на запад доби дълбок тъмносин цвят. Саймън не се интересуваше от поетичността на оранжевите въглени и сините небеса, но пейзажът все пак го накара да откъсне очи от Бри.

Чинията беше в скута му, а той се бе облегнал на единия от каменните лъвове. Бри се бе облегнала на другия. Джесика, приключила с вечерята си, събираше цветя. Саймън не беше разбрал защо се хранят вън. Водопроводът беше поправен, в кухнята цареше пълен ред. Явно Бри искаше да яде на поляната. Той се бе подчинил на желанието й. Сигурно би се подчинил и ако бе решила да сервира в сребърни съдове в някоя от таванските стаи.

Той методично изяде и последната хапка. Пред погледа му попаднаха пръстите на краката й. Беше боса, а ноктите и бяха лакирани в яркочервено. Отиваха на цвета на устните й, за които изобщо не използваше червило. Белите джинси стягаха бедрата й, а широката синя блуза бе с остро деколте. Беше прибрала косата зад ушите си, но непослушните копринени къдри помръдваха при всеки полъх на вятъра.

Бри остави празната чиния и въздъхна доволно. Саймън бе установил, че тя прави всичко така — с радост и доволство, с уникална радост от живота, което го караше да се чувства… нервен. Той сдъвка последната хапка, мислейки си как тя всъщност бе успяла да уреди тази тиха и спокойна вечеря. Беше се зарекъл да не говори с нея. Когато разговаряха за Джесика, всичко вървеше добре. Но щом заговореха за нещо лично, той или се изразяваше като горделив осъдителен тип, или бързо млъкваше.

Бри не знаеше как да се държи с него. Бяха като слънце и буря. Животът му се състоеше от отговорности. А тя беше жизнена, отворена — свежа искрица живот, която той отдавна бе загубил. Саймън можеше да напише цяла книга със забрани. И не можеше да намери никакво извинение за странното привличане, което изпитваше към нея. Когато бяха заедно, напрежението се повишаваше като в буреносен облак. Но слава Богу, той напълно можеше да се контролира.

— Е, трябва да се преоблека. — Бри се изправи и протегна.

Ето го въпросът, който се опитваше да избегне.

— Не можеш да излезеш с това момче. Не го познаваш.

Меките сини очи го огледаха. Имаше неприятното чувство, че й е смешно.

— Том не е момче, Саймън. Той е много приятен мъж.

— Не знаех това.

— Той се върти из къщата вече цяла седмица. Познавам го достатъчно добре. Пък и това са просто танци. Какво мислиш за печеното? Не беше ли пресолено?

— Печеното беше прекрасно — отвърна той намусено. — В колко часа ще дойде да те вземе?

— Няма да идва. Аз ще отида сама. Ще се срещнем там.

— Видя ли? — изсумтя той.

— Какво да видя?

— Щом си решила да се придвижваш със самостоятелен транспорт, значи не знаеш какво може да ти се случи.

— Вярно — промърмори тя.

— Кое е вярно?

— Прав си. Не исках да ме взима. Искам да се движа самостоятелно. Може да си пийне. Може да има наум нещо повече от танци. Ако бях помислила така, нямаше да отида. Но аз съм в състояние да се грижа за себе си. — И го потупа приятелски по рамото, като че тя беше много по-възрастната, а той й бе ученик. Всъщност тя беше почти дете, но докато не се отървеше от чувството си за настойничество, напрежението помежду им щеше да остане. — Ти сигурно не възразяваш, че ще се отдалеча за няколко часа от къщи, нали? — попита го тя тихо.

— Разбира се, че не.

— Ако искаш да направя още нещо…

— Не искам да правиш нищо, дявол да го вземе. Ти работиш като роб и аз все ти повтарям, че не искам това от теб.

— Мислех, че искаш да се махна за малко от главата ти — каза тя меко. — Може да не ти се иска пак да те бия на шах.

Саймън бе прекалено възпитан, за да й каже, че го бие на шах, защото тя съвсем не играе по правилата.

— Я си представи, скъпи. Цяла вечер спокойствие и тишина. Не можеш да си представиш колко ще ти хареса — каза тя весело и обърна глава към Джесика. — Но трябва да поговоря с дъщеря ти.

Той също веднага се разсея и погледна към съществото, облечено в крещящи цветове, което си играеше сред цветята.

— Бих искал да го направиш. Аз се опитах, но нищо не се получи. Не мога да разбера как успява да се облече така…

Бри се засмя.

— Ами взима онова, което й харесва. Какво значение има?

— Тя е само на четири години, а носи тези обеци…

— Това ли е проблемът? Този месец сигурно е изпаднала в такова настроение — блестящо. Другия месец ще ги изостави.

Саймън се чудеше защо приема съветите й така спокойно, след като тя дори не си прави труда да обува обувки.

— А не мислиш ли, че е малко… ненормално… това, че се гримира като клоун?

— Думата „нормално“ е глупава. Тя е здраво, щастливо и много независимо дете. Ако не се налага, аз бих я оставила да… Макар че по отношение на грима, трябва да отбележа, че ще се скараме с дъщеря ти. — Бри изтупа джинсите си от прахта и заслиза по стълбите към поляната. — Тази малка пуйка ми е измъкнала сините сенки, а те ми трябваха за тази вечер.

Саймън наблюдаваше как бедрата й се поклащат, насочвайки се към Джесика, и как вятърът развява облака черни коси. Помисли си, че тя е права. Имаше нужда от една вечер без нея.

Времето след вечеря бе запазено за Джес, но щом хлапето заспеше, Бри обикновено го замъкваше в кухнята и изваждаше шахматната дъска. Шахът бе приятно прекарване на времето за възрастни. Тоест би могъл да бъде, ако можеше да мисли за играта, а не за меките червени устни и тези дълги, дълги крака и блестящи сини очи. Всичко в нея беше секси. Вероятно и зъбите си мие със страст, помисли си той.

Саймън посегна към чашата с изстиналия чай. Когато определи чувството си като обикновена похот, вече не се чувстваше толкова нервен. Само че се срамуваше и се боеше, че вероятно не би могъл да я задоволи в леглото. Та тя е жена с толкова страст, енергия и чувственост.

Бри бе хванала Джесика за ръце и я въртеше около себе си. И двете се смееха. Бри бе донесла невероятен подарък в живота им — смеха. Само че в редките моменти, когато успееше да срещне погледа й, виждаше нещо друго. Самотност, копнеж, желание… и болка. Женска, не момичешка болка. И мислеше, че тя също се нуждае от някого…

Може и да има нужда от някого, Кортланд, каза си той. Но това не си ти. Докато Бри е тук, тя щеше да бъде под неговите грижи. Саймън искаше да приема себе си като стария добър чичо. Но ако тя се върнеше у дома с размазано червило или счупен нокът — знак, че някой й е посегнал против волята й, макар и да го смяташе за глупост, бе уверен, че е в състояние да го накара да съжаляват, че се е родил на този свят.

 

 

Бри затвори вратата на фолксвагена тихо като мишка. Часовникът й показваше два след полунощ. По великолепното звездно небе не се виждаха облаци, но иначе беше студено.

Тя се подпря на колата и събу обувките с висок ток. Босите й крака замръзнаха върху студената земя, но не й пукаше. Пръстите я боляха от танци. И главата й имаше нужда от проветряване. Две бири. За нея това беше рекорд. Хамбарът бе задушен и задимен. Музиката гърмеше. Том бе добър танцьор, а и тя имаше да изразходва енергия… Но това не помогна.

Взе обувките в ръце и изкачи стъпалата на пръсти.

Том беше… очарователен. Малко дързък, но по-скоро искаше да се покаже. Говореше меко и приятно и два часа преди да си тръгне, тя знаеше, че той събира кураж за края. Не му бе дала никакви аванси, но той беше мъж, а мъжете винаги си опитваха късмета. Не му позволи нищо повече от целувка, но все пак го целуна. Не беше нито ужасно, нито неприятно, но би изпитала същите чувства, ако бе целунала и кукла. Така че нищичко не бе се получило.

Разчиташе на тази вечер, за да разбере чувствата си към Саймън. Щеше да е добре да излезе, да се позабавлява с приятен мъж и да танцува до пълно изтощение. Никога не си тръгваше от някое място, без да се смеси с местните хора, с местните обичаи. Би трябвало да прекара чудесно.

Но беше нещастна. Без този ужасен мъж нищо не беше както трябва. Цели шест часа не се скара с никой, никой не се нахвърли отгоре й със забележки… Би трябвало да е радостна. Дали Кортланд изобщо я желае? Не. А тя иска ли да се влюбва в Кортланд? Не. Беше ли я докоснал някога, показвайки желание за близост или друго истинско чувство? Не. Или по-скоро не, когато беше буден. Тогава защо спокойната разходка в тъмнината, играта на шах или срещата на закуска с този проклет мъж бяха по-привлекателни от всичко друго?

Това са глупави въпроси, Ренод. Трябва ти усмирителна риза. И малко време в едно от ония места, където има много дървета, високи железни огради и решетки по прозорците, каза си тя.

Съвсем тихичко, като се боеше да не събуди някого, Бри завъртя ключа в ключалката. Той щракна, но не много силно. Съвсем бавно и внимателно завъртя дръжката. Саймън трябва да бе оставил да свети в приемната, защото в коридора бе тъмно, но не съвсем. Тя влезе на пръсти и внимателно затвори вратата. Прозя се. Обърна се. И изпищя.

— Аз съм. Не е призрак.

С ръка върху гърдите си, тя изсъска:

— Изплаши ме до смърт. Какво правиш тук по това време?

— Можеше да си спукала гума.

— Саймън, сменяла съм пет милиона гуми през живота си.

Той седеше по средата на стълбището, наведен напред, с ръце между коленете. Ръкавите на ризата му бяха запретнати, а косата — разрошена. Бри веднага се сети, че е изтощен от работа. Признаците бяха явни. Когато Саймън бе преуморен, той бе в състояние да предизвика гризли, а после да изръмжи и на лъв.

— Работил си тази нощ — обвини го тя.

— Половин ден нямаше ток. Разбира се, че работих.

— И не си изпил коняка.

Очите му се втренчиха в нея. Бяха блестящи и тъмни, като острие на бръснач.

— Ренод, можеш ли да си набиеш в главата, че аз мога да преживея и без този тъп коняк? Откъде изобщо ти е дошло наум, че обичам да пия? Та аз цели месеци съм оживял без…

— Ще донеса само мъничко. За двама ни — каза тя тихо.

В кухнята беше тъмно като в рог и ярката светлина на лампата я заслепи. Тя сипа малко френски коняк за себе си и напълни друга чаша за него. Той седеше все още там — на седмото стъпало. Бри събра полата си и седна на четвъртото. Той я погледна мрачно, когато му подаде чашата, но я взе.

Не беше много умно да остава на стълбите, защото пустият коридор и слабата светлина създаваха впечатление, че те са един много интимен оазис. Но Саймън сигурно скоро щеше да свърши коняка си. Само че той не пиеше.

— Добре ли прекара?

— Чудесно — изръмжа тя.

— Значи си доволна, че отиде?

— Много. — Тя се ухили, въпреки че не й се искаше. Беше й трудно да се съсредоточи след шест часа танци. Освен това Бри беше сигурна, че носът й блести, бузите й горят, а косата отдавна се е измъкнала от шнолите. Той я оглеждаше толкова внимателно, че сърцето й започна да тупти по-бързо. Още по-зле се почувства, когато погледът му се спря на устните й.

— Той създаде ли ти неприятности?

— Нищо, с което да не мога да се справя.

Саймън въздъхна. Високо.

— Питам само защото той работи тук. Ако ти е създал неприятности, утре няма да бъде на работа.

— Саймън?

— Слушам те.

— Опитай се да си спомниш, че съм на двадесет и седем години, моля те. Ако Том ми е създал някакви неприятности, утре няма да е на работа, защото ще е целият в синини и може би с някое и друго счупено ребро. — Видя как устните му се свиха и се трогна. Саймън се чувстваше задължен да защищава всеки, който се мернеше пред очите му.

Тя се облегна на парапета. Чувстваше се ужасно от това, че я е прибавил към множеството, за което поемаше отговорност.

— Обичаш ли да танцуваш?

Той разклати чашата си, но така и не отпи.

— Много е относително да кажа, че обичам — отвърна сухо. — Аз не танцувам. Защото така и не съм се научил.

— Сигурна съм, че би бил много добър в мръсните танци.

— Моля?

— Предполагам, че този стил се е появил след филма, но мисля, че са го измислили мъжете. Не е нужно да знаеш сложни танцови стъпки. Просто трябва да знаеш да се любиш. Всичко останало идва от ритъма и чувството в музиката…

— Ренод, колко си пила, по дяволите?

Тя приближи чашката с коняк до устните си и отпи.

— Достатъчно — увери го тя. Две бири за шест часа танци не можеха да я замаят. Не алкохолът й действаше, а Саймън. — В нашия край има една поговорка — каза тя замислено. — Наслаждавай се на хубавите мигове. Ако дойде краят на света, не можеш да направиш нищо. Човек трябва да се наслаждава на живота, на блясъка на слънцето и да се смее винаги, щом може. Искаш ли да ти покажа как се танцува?

— Не. — Той взе чашата от ръката й и я сложи на стъпалото до себе си. — Отивай да спиш, Бри. Веднага.

Трябваше да изчезне, но не поради причината, за която си мислеше Саймън. Не беше пияна. Просто се заяждаше с него. Но поканата за танц бе доста предизвикателна, все пак.

Цяла вечер всеки път, когато оркестърът засвиреше блус, тя си представяше, че танцува със Саймън. Не сред тълпата. Той не обичаше тълпите. Но коридорът беше тъмен, бе достатъчно късно и ако намереше подходящата музика… Не жената трябва да е подходяща… Партньорът за танци, който си беше представяла, не беше нито официално облеченият Кортланд, нито фантомът, който ходеше насън… Нещо смесено от двамата. Мъжът, който би могъл да бъде той… Когато намереше подходящата жена. Трябваше да се намери някоя, която да събори емоционалната картонена кула, която Саймън бе изградил около себе си. Но Бри знаеше, че няма да е тя. Той й го бе показал по стотици, не, по хиляди начини.

Тя рязко се изправи и слезе по стълбите да вземе обувките си.

— Джесика лесно ли заспа?

Той отговори на прозаичния въпрос с едно „да“ и не каза нищо повече, докато тя не изкачи стълбите и не се изравни с него. Ръката му я хвана за китката. Тя неволно трепна.

— Бри?

Той пусна ръката й.

— Ти не си прекарала добре. Ужасно си напрегната — тихо каза той. — Не знам защо излезе с онова момче, но то няма нищо общо с „наслаждавай се на хубавите мигове от живота“. Нещо те тормози и ако ти е нужна помощ, можеш да разчиташ на мен. Когато се решиш, ще ми кажеш. Аз ще чакам. Разбра ли?

— Не — прошепна тя, но усети, че се е предала. Макар че думите бяха обикновени, в гласа му се долавяше чувство.

— Може би си прекарала на път толкова месеци, защото си изпитвала диво и страстно желание за приключения. Може би, някой те е наранил. Като на задната седалка на онзи буик.

— Буик ли? — попита тя разсеяно, но после съвсем ясно се досети за какво говори той. Преди десетина вечери случайно бе споменала за онова, която бе преживяла на шестнадесет години. Искаше просто да каже, че има някакъв опит в живота и е в състояние да се погрижи за себе си, но никога не беше предполагала, че Саймън ще си спомни… Или ще си извади погрешно заключение. За един кратък миг той почти я изплаши. А само стоеше на стълбите. Но очите му бяха внимателно и строго втренчени в нея, а устните — стиснати. В ума й изникна картина, в която той се появява назад в живота й и нарязва на парчета онова червенокосо момче.

— Аз никога не съм била наранена, скъпи. Или поне не по начина, по който си го представяш — тихо каза тя. — Никога не съм била изнасилена или насилвана. Нищо такова не ми се е случвало. Всички притеснения съм си ги създавала сама. — Той не каза нищо и Бри изкачи още няколко стъпала. После се облегна на парапета и се надвеси над него. — И не забравяй да си изпиеш коняка, Кортланд.

 

 

Само след няколко минути Бри се бе съблякла и приготвила леглото в таванската си стая.

Преди седмица, на закуска, в момент на упорство тя бе заявила, че тази стая ще бъде нейна. Саймън не бе проявил интерес към мястото, където тя иска да спи. В къщата имаше безброй стаи. Но за Бри имаше значение. Просто защото не можеше да се крие всяка нощ в различни стаи, за да се отърве от посещенията на сомнамбула, който така или иначе имаше ключове. От друга страна, се бе изморила да сменя леглата.

Искаше, имаше нужда, да нарече някое място свое. Бе донесла лакираната китайска масичка и един изтъркан килим. Вещите бяха само временно нейни, но когато влизаше тук, Бри се чувстваше като в замък — нависоко и с прозорец, обърнат към прекрасен изглед. Също като принцеса. Но за разлика от принцесите, Бри не би спуснала косите си от прозореца, за да позволи на влюбения принц да се изкачи до нея.

Тя барикадираше стаята си всяка нощ. Тази вечер й се стори глупаво да го прави, защото Саймън не се бе приближавал от седмица до стаята й. Пък и беше толкова късно, че той сигурно щеше да заспи дълбоко, особено след коняка. А и се чувстваше изморена. Освен това защитната система беше доста сложна. Тя връзваше едно въже на височина под кръста напряко на вратата, после покриваше пода с възглавници, така че след като той се спъне и падне, да не се нарани. И накрая, бе вързала на въжето един стар кравешки звънец. Нямаше нещо по-шумно на света от този звънец. Никой по никакъв начин не можеше да се приближи до леглото й, без тя да го чуе. И на Бри не й пукаше, че на някого барикадата й може да се види смешна. Ден след ден Саймън ставаше по-отворен и по-непринуден. Чувствата му излизаха наяве, когато забравяше да се контролира. Тази нощ, за един кратък миг на стълбите, тя видя как той може да се отнася към жената, която обича — да бъде внимателен и готов да я защити от всяка неприятност.

Това бе трогнало Бри. А тя не искаше да я трогва. Чувствата й към Саймън и без това бяха объркани и опасни като динамит, а на нея не й се искаше да се влюбва в мъж, който се нуждае от нея само временно. След по-малко от две седмици бившата му съпруга ще дойде за Джес, и ако трябва до тогава да се обгражда със звънци, за да спи спокойно, щеше да го прави.

Тя се пъхна в леглото и бързо придърпа чаршафа и завивката. И заспа веднага.