Дженифър Грийн
Светлина в нощта (5)

Пета глава

Бри помисли, че сънува превъртането на ключа. Не усети движение, не чу звук. Облаци закриваха луната. Не можеше да види нищо. Пък и беше изморена… Вече повече от час се въртеше в леглото и щом затвореше очи я обхващаха тъмни мисли. Каза си, че звукът е бил плод на въображението й. Как би могъл Саймън да я открие тук?

Но я беше открил. Една от сенките се раздвижи. И преди да успее да си отвори устата, бедрото му огъна матрака до нея. Идеше й да вие. Първия път й беше забавно, втория — се разтревожи, но трети — нямаше да го позволи.

— Отиди си обратно в леглото, Саймън.

Преди й се бе подчинил. Веднага. Този път обаче се намести по-близо. Ръцете му се плъзнаха по главата й. Дългите пръсти погалиха разрошената й коса. После натиснаха леко слепоочията, където чувстваше главоболие. Усещането беше приятно. Толкова приятно, че за миг тя се поддаде на масажа и притвори очи.

— Виж, скъпи, това е шантава работа. На всеки език на земята го наричат лудост. Сега стани, излез през вратата и отиди на долния етаж в твоята спалня.

Точните инструкции помагаха преди. Тази нощ не струваха и пукната пара. Като полъх на пролетен вятър пръстът му докосна устните й и я накара да замълчи. Дланите се върнаха към главата й и започнаха да масажират слепоочията. Движенията му бяха бавни и леки, почти благоговейни.

Бри реши, че трябва да го събуди. Технически не беше трудно да го разтърси, но се боеше да го направи. Още повече, че съществуваше старо суеверие, че не бива да се буди сомнамбул. Може и да е глупаво, ами ако е вярно? Ами ако предизвика някаква дълбока и непоправима травма? Но имаше и друга, много по-опасна причина. Още през първата нощ тя не се изплаши от ходещия насън Саймън. Беше я притеснил, но изглеждаше толкова безпомощен, мил и странно беззащитен. Беше невъзможно да помисли, че той би могъл да я нарани. И буден, Кортланд не би я наранил… Но не знаеше как би реагирал, ако се намери посред нощ в леглото й без дрехи.

Тя издърпа чаршафа върху гърдите си, макар че нямаше нужда. Тази нощ не го интересуваха гърдите й. Когато спря да масажира главата й, той се насочи към раменете и шията. Първо разтри дясното, а после и лявото й рамо.

Тя оглеждаше засенченото лице и се опитваше да открие някаква причина за действията му. Дали сънува? Може би единственото време, когато можеше да свали отбраната си, беше тъмнината? Ако това бе така, значи и тя имаше същия проблем. Усещаше силата на ръцете му, виждаше влажния блясък на очите, чувстваше колко близко е до тези голи топли гърди. Кръвта й се раздвижи с непростима чувственост. Никой любовник не бе я карал да се чувства толкова желана. Никой мъж не я бе карал да усеща такова необяснимо… напрежение.

— Какво ще кажеш — започна отчаяно тя, — ако аз те заведа до леглото ти? Ще ти хареса ли? Можеш ли да се опиташ да си спомниш, че това съм аз, Саймън? Мога да се закълна, че ти дори не ме харесваш. Щом се доближим на повече от две крачки, започваме да съскаме като разярени котки…

Той отново докосна устните й. Този път върхът на пръста му погали долната устна, а после се премести на горната. Беше любовно докосване. Еротично, чувствено и доста настоятелно. Той искаше тя да замълчи.

Бри затвори очи и се замоли да стане някакво чудо. Саймън започна отново да я гали. По раменете, после по ръцете и дланите. Той стисна ръката й, после нежно погали пръстите. Не спираше и караше ръцете й да… натежат. Преди да спре, цялото й тяло бе леко и отпочинало. Тя дори и не усети, че вече не е покрита с чаршафа. Когато приключи с масажа, той се надигна и се издърпа нагоре, докато опря гръб в таблата. Преди да разбере какво е намислил, той пъхна ръце под мишниците й и я вдигна. За част от секундата пръстите му докоснаха голите й гърди, но то бе случайно. Привлече я до гърдите си. И накара ръката й да го прегърне. После издърпа и подреди завивката така, че да я покрие до врата.

Тя чакаше какво ще последва, но явно беше само това. Никакви целувки, никакви прегръдки. Просто й изкара ума, накара я да се чувства желана и обожавана. И я докара до такова състояние, че да пламне, да се усети истинска жена… А после, заспа. Седнал. Като я държеше в прегръдката си.

Бри се отдръпна. Нежно, но твърдо, ръката му се стегна. Тя повдигна глава. Дланта му потъна в обърканите й коси и я накара да се облегне пак на гърдите му. Бри не беше вече толкова безпомощна и повдигна коляно. Той издаде звук. Нисък, гърлен и тих смях. Тя не можеше да направи кой знае какво с колене, увити в завивката.

— Дявол да те вземе, Саймън. Не можеш да правиш така!

Устните му се прилепиха към косата й. Успокоително, леко. Нямаше да я пусне. Като че ли знаеше, че тя е притеснена, знаеше, че тази нощ самотата я бе изтощила, знаеше, че се върти в кревата си, защото бе прекарала вече твърде много самотни нощи… Саймън не можеше да знае това.

Той наистина не знаеше. Но остана. И продължи да я държи притисната до себе си. Космите на гърдите му галеха бузата й. Под ухото й сърцето му биеше ритмично: да-дум, да-дум. И след време тя не издържа и задряма.

В шест сутринта другата чест на леглото беше празна. В къщата нищо не помръдваше. Дори прахът и въздухът като че ли бяха съвсем неподвижни. Беше идеално време да поспи още малко, защото откакто бе пристигнала в „Прокълнатите земи“, Бри не беше спала както трябва. Каза си, че не трябва да се прави на идиот и най-добре би било да затвори очи, но не можеше.

Хвана ме ти, Кортланд, и това никак не ми харесва, каза си тя. Очевидно лежането нямаше да помогне. Тя скочи бързо и енергично и навлече джинси и фланелка. Изтича боса по стълбите два етажа надолу с една-единствена цел в ума. Ако някое живо същество й се изпречеше по пътя към кафето в кухнята, то щеше да види какво значи истинско насилие.

За нещастие, още по средата на пътя, тя разбра, че кухнята е вече заета. Саймън не беше запалил лампата. Помещението беше сумрачно, осветено от зазоряването, но можеше да се види, че и той като нея нямаше желание за компания. Още не беше се сресал. Беше обул кадифени джинси, но без обувки и риза, а брадата му бе набола. Изглеждаше като мъж, който току-що се е измъкнал от женско легло след дълга нощ на страстен секс.

Той наистина се е измъкнал от женско легло, помисли си Бри. От нейното. Само че не беше я прелъстил. Само й бе направил масаж, а тя така и не можа да разбере какво търсеше от нея посред нощ. Компания? Но Саймън беше хубав, умен и богат мъж. Би могъл да докара тук цяла тълпа жени. При това хубави елегантни жени, които говорят правилно, а не на циганско-ренски диалект. Но Бри не можеше да се отърве от глупавото чувство, че той има нужда от нея. Или от някой. И то такава нужда, че самотната му душа страдаше силно нощно време.

Бри имаше лошия навик да се влюбва в мъже, които се нуждаеха от нея, но досега поне й го бяха показвали в будно състояние. Това тук беше смешно. И единственото разрешение бе да си опакова нещата… Но мислите й бяха прекъснати рязко. Саймън носеше старинна кафеварка в едната си ръка и чаша — в другата. Не бе разбрал, че е тук, докато тя не му ги измъкна от ръцете. Нямаше съмнение, че насреща й е известният господин Кортланд, а не нощният посетител.

Раменете му се изпънаха за отбрана. Тъмните изморени очи блеснаха сърдито.

— Мога спокойно и сам да си приготвя кафе.

— Знам. Опитвала съм буламача ти, скъпи. На теб може да ти харесва и супа от косми, но не и на мен.

Мили Боже! Та той се усмихна. Вероятно не знаеше, че и слабата усмивка променя неузнаваемо лицето му и го превръща от акула в сладур, но на Бри наистина не й пукаше.

— Искаш ли да ти помогна?

Да помогне? Ако Саймън бе желал да й помогне, трябваше да затръшне под носа й вратата в онази бурна нощ и да я остави да си върви по пътя. Освен това той се и навеждаше към нея. Не беше нужно да й показва гърдите си отблизо. Само до преди малко бе лежала върху тях и познаваше аромата на топлата му кожа. При това доста добре.

— Трябва да поговоря с теб — съобщи му тя спокойно.

— Преди кафето? — Тонът му бе шеговит.

Не можа да възрази на това. В момента умираше за кафе. Като че ли минаха векове, докато стане готово.

Двамата застанаха до прозореца и се загледаха към пастелните тонове, обагрили хоризонта. Той не гледаше към нея, не говореше и се прозя толкова силно, че примигна от учудване.

Бри не се засмя и без да иска сърцето й трепна. Прозявката го направи да изглежда толкова човечен, а и не можеше да се отрече, че мълчанието им бе странно приятелско.

Когато се чу звукът от кафеварката, двамата се втурнаха към нея почти като наркомани. Саймън веднага сложи две чаши на масата. Тя ги напълни. Отпиха едновременно. Очите им се срещнаха с взаимна благодарност за питието. Бри веднага отмести очи. Страстта в погледа му беше истинска и тя изведнъж се стресна, защото разбра, че кафето няма нищо общо с това. Достатъчно лошо бе, че е привлечена от един фантом, пък и знаеше, че Кортланд не можеше да я понася, когато е буден. Толкова за приятелството и компанията…

— Трябва да си тръгна, Саймън. Колкото е възможно по-скоро. За предпочитане днес. Сигурно вече си открил майката на Джесика.

— Така е. Тя е в Орегон.

— Орегон?

— Орегон. — Саймън се настани на стола начело на масата. — Лиз се обади вчера. Каза, че е наела бунгало на брега на океана. Селска къща. Няма телефон…

Бри не се интересуваше от подробностите.

— Ами Джесика?

— Според Лиз, нашата дъщеря трябва да остане с мен. Не завинаги, но засега. — Погледът му огледа копринените й коси и малката червена уста. Като че ли се разхождаше по лицето й. Тя бързо посегна за чашата си. — Не че не съм прекарвал достатъчно време с Джес, но то винаги е било ограничено, заради работата. Лиз настоява, че последните й изпълнения — гладната стачка и капризите са защото тя иска да бъде с мен. Следователно тя смята, че за Джес е най-добре да остане тук. Каза, че ще говорим отново след три седмици.

— Три седмици? — Гласът на Бри прегракна. — Щом си го знаел от вчера, защо не ми каза?

— Щях… — Той я погледна студено над чашата си. — Но имахме официален прием… Видях как си играеш с дъщеря ми. Разбрах, че наистина не знам как да се отнасям към нея. И си помислих, че мога да те убедя да останеш малко повече.

Той не й казваше, че няма да може да спи. Не й напомняше, че скоро къщата ще се изпълни с майстори заради ремонта. И че Господ знае как би могъл да се справя с Джес. Той просто я гледаше с тези красиви, тъмни и измъчени очи.

Саймън се нуждаеше от помощ. Заради дъщеря си, заради тази прекрасна стара къща и въпреки че не го знаеше, заради нощите си. Бри се тревожеше за него по съвсем друга причина. Оставен сам, може и да му се случи нещо. Ами ако падне по стълбите? Ами ако излезе навън и се загуби?

Забележи, че досега е преживял и без теб, Ренод. Няма да ти позволя повече да се обвързваш, това е! — каза си тя, но се трогна от факта, че той бе потиснал гордостта си и я молеше да остане. През деня успяваха да се разберат, когато обект на разговора беше Джесика. Саймън като че ли не се боеше, че тя ще „развали“ дъщеря му, но Бри беше напълно сигурна, че той тайно я смята за безотговорна скитница. Тъпа като гъска и два пъти по-шумна. Но ако трябваше да си признае честно и тя бе направила всичко, за да го накара да мисли така.

Е, по дяволите, не може винаги да бъде любезна, пък и той си заслужаваше да го подразни и заяде. Бри ядосано се подпря с лакът на коляното си. Никой мъж не заслужаваше тя да се подлага на подобни мъчения. Но самият проблем не беше толкова сложен, колкото решаването му. Всъщност Кортланд нямаше нужда от нея. Той със сигурност не я желаеше и ако се обвържеше повече, само единият щеше да страда. Не той. Тогава? На кого му е нужна мъка?

— Можем да го наречем служба — предложи той.

— Не ми трябва служба.

— Аз съм повече от готов да ти плащам…

— О, забрави глупавите си пари, Саймън. Казах ти и преди, че не ги искам — намусено отвърна тя.

Той я погледна с един от онези погледи, с които като че ли искаше да проникне в душата й. Саймън явно знаеше да разрешава проблеми само с чекова книжка. Бри се смяташе за алчна, но нуждите й нямаха нищо общо е парите. Кортланд нямаше да може да я разбере. Тя заклати босите си крака. Искаше да не се чувства толкова обвързана с решението.

— Разкажи ми нещо за бившата си жена.

— Бившата ми съпруга? Че какво общо има Лиз с твоето оставане?

— Не съм казала, че има общо. Просто мисля… — Някой ден май ще трябва да си сложи катинар на устата най-сетне. — Просто мисля, че… Ти говориш за нея малко… странно.

— Странно ли? Защо?

— Защото думите ти звучат приятелски. Защото явно се съобразяваш с оценките й по отношение на Джес. И дори и да има напрежение помежду ви, дъщеря ви явно не го е усетила. Повечето разведени говорят за бившите си съпруги като за противник. Не че ми влиза в работата… — завърши тихо Бри.

Саймън повдигна вежди.

— Но това не може да те спре.

— Моля?

— Сигурен съм, че има и други любопитни хора. Аз просто не съм се сблъсквал с тази черта на характера. Но ти… Не би се спряла и пред заключена врата… Лиз и аз бяхме приятели и се разведохме като приятели. Край на разказа.

Той май вече се е научил и да се заяжда, помисли си мрачно Бри. Единственото нещо, което бе успял да научи, се обръщаше срещу нея, интересът към хората не беше нездраво любопитство. Можеше веднага да го засече. Ако искаше.

— Е, Кортланд. Ако беше така, щяхте още да сте женени.

Само за миг очите му я измериха замислено и оценяващо.

— Онова, което ти и аз смятаме за брак, Бри, изглежда са две различни неща. Срещнах Лиз, когато току-що бе загубила родителите си при автомобилна катастрофа. За нея това беше тежък период… И аз бях до нея. Известно време бракът ни просъществува затова. Тя беше в такъв период от живота си, когато й беше необходима сигурност, стабилност и защита. После, както се казва, просто дойде моментът, когато тя надрасна тези проблеми. — Той говореше като на лекция. Излагаше факти. И продължи по същия начин: — Останахме заедно още една година заради Джесика, но това беше глупост. Лиз искаше да се освободи и аз го знаех. А накрая живеехме като в период на студена война. Това изобщо не бе добре за Джес. Не знам как се справят другите хора с развода, но от моя гледна точка няма извинение, когато детето се поставя по средата и по този начин се разстройва. Аз не бях съгласен с бившата си съпруга по отношение на много неща. Тя е прекалено емоционална и позволява на Джес да я изнудва. Но тя обожава Джес и затова аз си мълча и се опитвам да й помагам с каквото мога. Сега, има ли още нещо, което искаш да знаеш?

Бри разбра, че той иска да сменят темата. Остана с чувството, че е гледала филм, който вече свършва, а тя не е видяла най-важните сцени. Дали той се е оженил за Лиз, защото го е желаел, или само защото тя е имала нужда от него? Не се ли е почувствал изхвърлен, когато жена му е поискала да се разделят? Съзнаваше ли колко рядко може да се срещне мъж, който да пожелае да се жертва, за да спести на детето си проблеми? Каза си, че е по-добре да не засяга тази тема, но в миг от устата й се изплъзна въпрос:

— Ти обичаше ли я?

Отговорът му беше прям и спокоен. Монотонен като мантра.

— Интересуваше ме, да. Нямаше любов.

— Никога?

— Не. — Сега очите му изглеждаха ледени. — Лиз веднага би ти казала, че аз не съм страстен. Нито пък чувствителен. Вече свърши ли с въпросите си, Ренод?

Погледът му не трепваше. Бри предположи, че с този поглед и с този сардоничен тон той би могъл да постави в неудобно положение всеки управителен съвет. Но не се чувстваше засрамена, въпреки че се досещаше защо Саймън се съгласи на този разговор. Просто я предупреждаваше: „Такъв съм аз, господин Безчувствен и студен. Не съм мъж, който да прави жените щастливи. Дори и в леглото.“

Бри тайно бе измислила сума прякори на Саймън, но сега за пръв път наистина имаше причина да се усъмни в разума му. Той наистина не можеше да показва чувствата си.

Но в какъв любовник се превръщаше Саймън през нощта… Среднощният й посетител беше изпълнен с желание да отдава и споделя чувства. Никога не се възползва, но винаги предвиждаше нуждите й и отвръщаше с чувствена и завладяваща нежност. Той караше жените да се чувстват в безопасност… Знаеше как да се грижи за тях. И предизвикваше опасни чувства… Защото жаждата на Саймън беше толкова истинска — огромна, необхватна, мъжка жажда да докосне, да прегърне. И да люби.

Как би могъл този идиот да мисли, че е студен? Бри беше изкушена да си представи какъв ли би бил той, ако наистина се отпуснеше в леглото… И щом се появи тази безсрамна мисъл, тя сведе поглед към последните капки кафе в чашата си. Нещо не беше както трябва, защото разликата между дневния и нощния Саймън беше като пропаст. И си спомни за кошера с диви пчели, който като малка бе намерила в гората. Сигурността, че ще успее да се докопа до привлекателния вкусен мед, завърши с това, че бе нажилена. При това доста.

— Ти така и не каза — забеляза Саймън — защо трябва да напуснеш толкова скоро.

— Просто трябва.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Бри скочи от стола, защото имаше нужда от движение, от действие. Чашата му беше празна и тя отново посегна към кафеварката.

— Не знам защо, но имах чувството, че тук ти харесва. — Очите му се спуснаха към шията и се спряха на голия врат над яката на фланелката. — Сега забелязвам, че не носиш онзи гердан. — Гледаше я как препълва чашата му и си мърмори някакви френски думи под носа. — Джесика ми разказа за него. Каза, че бил талисман, който си нарекла нещо като „мерон“.

— Марон — несъзнателно го поправи тя.

— Значи марон. — Езикът му внимателно изговори странната дума. — Разказала си на Джесика някаква приказка за семена, които плували във водите на блатата. Тя казва, че думата означавало „загубен“. И че по вашите места имало поверие, че в тях живеели загубени души. Затова суеверните носели такива гердани. По този начин били сигурни, че всяка загубена душа, ще се върне в своя дом. Ти не си суеверна, нали, Бри?

— За бога, та ние скоро ще влезем в двадесет и първия век. Разбира се, че не съм суеверна — отвърна тя ядосано.

— Хмм… — Устните му докоснаха чашата с прясно кафе и той отпи. — Все пак, този гердан е странно украшение за жена, която няма дом или не иска такъв. Струваше ми се, че искаш да си починеш от пътуването. Да използваш възможността. Да премислиш, да прецениш какво искаш да правиш по-нататък. Макар че сигурно си живееш добре в колата…

Ако продължеше с тирадата, Бри може би щеше да се нахвърли да го души. Но истината бе, че бе изморена. Саймън не бе натрупал толкова пари от глупост. Не беше приятен с хората, но това не означаваше, че му липсва разбиране. Той бе познал, че на нея й трябва време. Бе предположил, че бленува за дом. Дори се бе досетил, че е склонна понякога да вярва в поверия.

Знаеше за нея достатъчно, за да я накара истински да се изплаши. Тя вече и без това съзнаваше, че никой не би се решил да заложи, че между нея и Саймън няма да възникне нещо… Кортланд беше сложен човек с чувства, скрити много дълбоко, които се проявяваха само когато беше в абсолютно несъзнателно състояние. Само че дали наистина бе абсолютно несъзнателно? Бри имаше тайното предчувствие, че нещата при него биха се оправили, ако попадне на истинска жена. Жена, която би заела напълно съзнанието му и би го изморила в леглото. Тогава нямаше да има време да се разхожда насън. За една любеща жена не би било трудно да разбере чувствата му, защото те само бяха скрити под студената му обвивка.

Естествено „истинска жена“ беше нещо като работно заглавие. Бри знаеше, че тя не е. Той си беше една „голяма риба“, а тя — само една циганка с опит в разбиването на собственото си сърце. Единственият правилен изход беше да си тръгне, реши тя и се обърна, за да му го каже, но видя Джесика, застанала на вратата.

Детето бе хванало рошавата си коса с шнола от кост на костенурка. Беше с червена блузка и оранжеви джинси. Яркожълти чорапи довършваха тоалета. Само дето на всичкото отгоре беше гримирана. Зад очилата със сини рамки се виждаха очите, очертани със зелени сенки, а на ушите й висяха дълги обеци с фалшиви кристали, които подхождаха за уличница.

— Здрасти, татко. Здравей, Бри. Какво има за закуска?

Видът на хлапето моментално накара Бри да се изхили, но бащата не последва реакцията й. Гримът, обеците и съчетанието на цветовете накараха Саймън да хвърли отчаян поглед към Бри. Авторитетът на бизнесмена и ореолът на твърд хладнокръвен контрол изчезнаха безследно. Изглежда мисловният компютър на Саймън не успя да се справи с обеците. Погледът му беше отчаян. Като че ли казваше: „Ами сега, какво да правя? Моля те, за Бога, помогни ми!“.

Бри усети как китките й изтръпват, като че ли някой току-що ги бе хванал с белезници. Не, заминава си. Окончателно. Скоро. Може би не веднага.

Саймън обичаше Джес. Чувстваше се отговорен за нея. Сигурно би умрял за това четиригодишно хлапе… Но май никой не беше си направил труда да научи този големец, че има очевидното и съвсем обикновено право да се радва на дъщеря си.