Карлос Кастанеда
Колелото на времето (17)

КОМЕНТАР

Последната книга за дон Хуан, която написах, се казва „Силата на мълчанието“, заглавие, избрано от редактора ми; моето заглавие беше „Вътрешното мълчание“. По времето, когато работех над книгата, възгледите на шаманите от древно Мексико бяха станали крайно абстрактни за мен. Флоринда правеше всичко възможно да ме извади от това затъване в абстрактното. Опитваше се да пренасочи вниманието ми към различни аспекти от древните шамански техники или успяваше да ме отклони, като ме шокира със скандално поведение. Но нищо не беше достатъчно, за да ме отклони от явно непреклонното ми влечение.

„Силата на мълчанието“ е интелектуален преглед на мисленето на шаманите от древно Мексико в най-абстрактния му аспект. Докато работех в самота над книгата, аз се чувствах заразен от нагласата на тези хора, от стремежа им да научават все повече и повече, но по един почти рационален път. Флоринда ми бе обяснила, че накрая тези шамани станали изключително студени и отстранени. За тях вече не съществувало нищо топло. Те вече били потеглили на изследователското си пътешествие — студенината им като хора била опит да отговорят на студа на безкрайността. Успели да променят човешките си очи така, че да посрещат студените очи на непознатото.

Долавях същото в себе си и правех отчаяни опити да сменя тази посока. Още не съм успял. Мислите ми все повече и повече заприличваха на мислите на онези хора от края на търсенията ми. Не че не се смея. Тъкмо обратното, животът ми е безкрайна радост. Но в същото време той е и едно безкрайно, безжалостно търсене. Безкрайността ще ме погълне и искам да съм готов за това. Не искам безкрайността да ме разтвори и превърне в нищо само защото съм задържал в себе си човешки желания, топли чувства, привързаност, колкото и смътни да са те. Повече от всичко на света искам да бъда като онези хора. Никога не съм ги познавал. Единствените шамани, които познавах, бяха дон Хуан и неговата група, а нещата, които изразяваха те, бяха много далеч от студенината, която долавях интуитивно у онези непознати хора.

Благодарение на влиянието, което Флоринда оказваше над живота ми, аз успях да се науча да фокусирам блестящо неотклонното си внимание над същността на хора, които никога не съм познавал. Фокусирах вниманието на прегледа си над същността на тези шамани и се оказвах пленен от нея, без никаква надежда да се измъкна от привличането й. Флоринда не вярваше, че това ми състояние е толкова окончателно. Тя ме занасяше и открито ми се присмиваше:

— Това състояние само ти изглежда окончателно, но всъщност не е — каза ми тя. — Ще дойде момент, когато ще смениш посоката. Може дори да захвърлиш всякаква мисъл за шаманите от древно Мексико. Може да захвърлиш мислите и възгледите на самите тези шамани, с които си работил толкова тясно, като например нагуала Хуан Матус. Може дори да отречеш съществуването му. Ще видиш. Воинът няма никакви граници. Усетът му за импровизация е толкова силен, че той може от нищо нещо да изгражда, но не просто някакви кухи конструкции; по-скоро нещо прагматично, което върши работа. Ще видиш. Не че ще ги забравиш, но в един момент, преди да се хвърлиш в бездната, ако си имал хъса да вървиш по ръба й, ако си имал храбростта да не се отдръпваш от него, тогава като воин ще успееш да си изведеш такива подредени и стабилни заключения, които безкрайно повече ще ти подхождат, отколкото това болезнено съсредоточаване над шаманите от древно Мексико.

Думите на Флоринда бяха като красиво пророчество, вдъхващо надежда. Може би беше права. Естествено, беше права да твърди, че възможностите на един воин нямат граници. Единствената пречка е, че за да мога аз да имам различно подреден възглед за света и за себе си, възглед, който да подхожда повече на моя характер, аз ще трябва да вървя по ръба на пропастта, а се съмнявам, че имам храбростта и силата да постигна този подвиг.

Но кой може да каже?