Карлос Кастанеда
Колелото на времето (15)

КОМЕНТАР

„Огънят отвътре“ като книга беше поредният резултат от влиянието на Флоринда Матус над моя живот. Този път тя ме напътстваше да фокусирам вниманието си над учителя на дон Хуан, нагуала Хулиан Осорио. И Флоринда, и моето фокусиране над подробности за този човек ми разкриха, че нагуалът Хулиан Осорио е бил актьор с определен талант, но повече от актьор той бил разпътен мъж, който се интересувал единствено да съблазнява жени — всякакви жени, които му попадали покрай театралните му изяви. Бил разпътен до такава крайност, че в последна сметка си увредил здравето и се разболял от туберкулоза.

Неговият учител, нагуалът Елиас, се натъкнал на него един следобед насред полето, в покрайнините на град Дуранго, както прелъстявал дъщерята на един заможен земевладелец. От напрягането актьорът получил кръвоизлив, и то толкова тежък, че едва не умрял. По думите на Флоринда нагуалът Елиас видял, че нямало как да му помогне. Да го излекува било невъзможно, а единственото, което можел да направи като нагуал, било да спре кръвоизлива. Това и сторил. След това решил да предложи нещо на актьора.

— В пет сутринта тръгвам за планината — казал му той. — Бъди на изхода от града. Непременно. Не успееш ли да дойдеш, ще умреш, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Единственото, което ти остава, е да дойдеш с мен. Едва ли ще мога да те излекувам, но поне ще те отклоня от бездната, право към която си се запътил и която означава край на живота. Всички ние, хората, неизбежно стигаме до тази бездна, рано или късно. Аз ще те напътствам да извървиш цялото разстояние било отляво, било отдясно покрай пропастта. И стига да не паднеш, ти ще живееш. Така и няма да оздравееш, но поне ще си жив.

Нагуалът Елиас не вярвал особено на актьора, който бил ленив, разпуснат, малодушен и дори може би страхлив. Доста се изненадал на другия ден, когато в пет сутринта заварил актьора да го чака на края на града. Взел го в планината и след време актьорът станал нагуала Хулиан — един туберкулозен мъж, който никога не се излекувал, но доживял до сто и седем години, като непрекъснато вървял по ръба на пропастта.

— За теб, разбира се, е от изключително значение да изследваш как нагуалът Хулиан е вървял по ръба на пропастта — каза ми веднъж Флоринда. — Нагуалът Хуан Матус не се заинтересува да го узнае. Според него всичко това бяха излишни подробности. Но ти не си толкова талантлив. За теб, като воин, нищо не може да бъде излишно. Ти трябва да позволиш на мислите, чувствата и представите на шаманите от древно Мексико да идват свободно до теб.

Флоринда беше права. Аз нямах блестящите способности на нагуала Хуан Матус. Точно както беше казала тя — нищо не ми беше излишно. Имах нужда от всяка опорна точка, всяка извивка от пътя. Не можех да си позволя да подмина който и да било възглед или идея на шаманите от древно Мексико, все едно колко невъобразими можеха да ми се струват.

Да изследвам как нагуалът Хулиан е вървял по ръба на пропастта означаваше да обхвана със своята способност да фокусирам прегледа си чувствата, които е изпитвал нагуалът Хулиан в изключителната си борба да остане жив. Разтърсен бях до мозъка на костите си, като открих, че е водил тази борба във всяка секунда, и то при всичките капани пред твърдата му решимост да оцелее, които му поставяли ужасните му навици да си угажда и изключителната му чувственост. Борбата му не била въпрос на откъслечни битки; това било една непрекъсната, дисциплинирана борба да запазва равновесие. Да върви по ръба на пропастта за воина означава да води такава ожесточена битка, в която всяка секунда е решаваща. Един едничък миг на слабост е можел да запрати нагуала Хулиан в пропастта.

Ако обаче фокусирал поглед, цялото си внимание и всичките си усилия над това, което Флоринда наричаше ръба на пропастта, напрежението отслабвало. Вече не гледал с такова отчаяние, както по времето, когато го обсебвали старите му навици. Когато разглеждах нагуала Хулиан в тези му мигове, струваше ми се, че правя преглед на съвършено различен човек — един по-умиротворен, по-отстранен, по-овладян човек.