Бари Хюгарт
Осем ловки демона (2)

Глава 2

Рано на следната сутрин един дворцов паланкин^[1], драпиран в бяло — траурния цвят — от който се носеха кълба благовонен жертвен дим, пое по Императорския път към Портата на доброто поведение. Пред паланкина крачеха един бонза и един тао-ших, които удряха гонг с дървена палка във форма на риба. Нямах никаква представа защо се намирам в това нещо заедно с Господаря Ли — и двамата облечени като за аристократично погребение. От опит знаех, че когато бръчките около очите му се свият в стегнати концентрични окръжности, е по добре да държа устата си затворена, така че и този път изчаках умът му постепенно да се отпусне, а заедно о него и бръчките. Той се обърна към мен:

— Вол, бил ли си някога в Забранения град? Разбира се, че не! Аз не съм мандарин или член на императорската свита и Господарят Ли го знаеше много добре.

— Натам сме тръгнали. Имам причини да смятам, че става нещо странно.

Той бръкна в одеждата си и извади една огнена перла. (Не знам как ги наричат варварите. Представляват заоблени късчета кристал или стъкло и могат да фокусират слънчевите лъчи така, че да пламне огън. Освен това могат силно да увеличават или намаляват това, което гледаш през тях. В моето село ги наричат „големи-малки камъни“.) След това бръкна в друг джоб и извади оттам носната си кърпа. Когато я разгърна, разбрах, че пред очите ми се намира нечие ляво ухо.

Къде ли пък е намерил ухо? Беше гладко отрязано и нямаше и следа от кръв. След това си спомних за полуизядената глава, която бяхме видели предния ден във фамилното гробище на Лин, и че докато ние търсехме тялото, Господарят Ли остана за известно време сам.

— Да — поясни той спокойно, — позволих си да се сдобия с част от жертвата на чих-мей. Погледни и ми кажи дали виждаш нещо необикновено.

Аз поех кърпата гнусливо и се вгледах в ухото през огнената перла.

— Кожата е толкова гладка — казах аз след известно време, — че не би могла да е истинска. Само че е. Порите са запълнени с нещо. Прилича ми на масло, което свети с особен блясък. — Осмелих се да докосна ухото. — Меко и хлъзгаво като сапун. Това, с което са запълнени порите, е мазно.

Господарят Ли взе кърпата и огнената перла.

— Отлично! По ноктите на чудовището, когато обследвахме тялото му край дръвника за екзекуции, открих следи от същото вещество, а главата на жертвата потвърди съмненията ми. Хлъзгавото вещество е едно невероятно скъпо съединение, което се получава най-вече от преработена гъша мас. Нарича се „протоколен сапун“ и има свойството да придава на човешката кожа мек блясък. Използва се преди всичко от евнуси и министри при ежедневните им грижи за Императора. Идеята е да се създаде впечатление, че Синът на Небето излъчва светлина, която се отразява от тях.

Необходимо ми беше известно време, докато смеля казаното, след което очите ми се разшириха от ужас.

— Учителю! Да не би да искаш да кажеш, че не друг, а някой от държавните министри е бил изяден от таласъма?! — попитах аз ужасен.

— Така изглежда — отвърна Господарят Ли благо. — Още по-странен е фактът, че дори и намек за нещо необикновено не е излязъл извън розовите стени. На земята няма по-пристрастено към клюките и слуховете място от Забранения град и снощи аз проверих всички възможни източници на информация, но единствено успях да науча, че става нещо свръхсекретно. Момчето ми, не е възможно изчезването на държавен министър да не причини суматоха, а освен това, не трябва да забравяме факта, че не открихме даже и следа от костите или тялото на жертвата. Дали колегите му не са го прибрали? Ако е така, какво кара мандарините да прикриват такова сензационно престъпление?

Наистина какво? Може би се задаваше скандал, способен да разтърси Империята до основи, а когато влязохме в Имперския град и тръгнахме към Олтара на земята и житото, в главата ми започнаха да кънтят три думи: чудовища, мандарини и убийство… чудовища, мандарини и убийство…

Когато паланкинът ни премина край олтара, жреците се поклониха в почит към мъртвеца. Същото направиха и колегите им от Върховния храм на предците (чудовища, мандарини и убийство… чудовища, мандарини и убийство…), а достолепните конфуциански чиновници докоснаха шапките си със страхопочитание. Имперският град всъщност е оградено със стени място, където са разположени дворците на бюрократите и аристократичните резиденции, заобикалящи Забранения град, в който живее самият Император, по тези, които си мислят, че напредването на погребалния ни паланкин сред подобна изтънчена обстановка беше тържествено и достолепно, просто никога не са наемали носачи в Пекин. Струва ми се, че оставих погрешно впечатление и бързам да го коригирам.

— Ший-ут — изкрещя Плъх-БеЖ-по-Улицата, който поддържаше предния ляв прът на паланкина. — Защо, дявол да го вземе едрото тежко хлапе не седне по средата и не вземе в скута си мършавата стара кранта? Теглото на този паланкин е разпределено толкова неравномерно! Сякаш е сал, на който има плъх и носорог!

Пепелянка-в-Тревата поддържаше предния десен прът.

— Престани да скимтиш, дървена главо! Нямаш достатъчно мозък, за да си позволиш хем да говориш, хем да носиш, а когато отвориш проклетата си уста, раменете ти започват да се тресат като цици на дойка!

Чонг-Нощното-Гърне и Глистът, поддържащи прътовете отзад, не одобряваха този разговор.

— Пийте оцет, кравешки лайна, с кравешки лайна! Да не мислите, че ни е приятно да ни заливат с плюнки двама хамали с болни усти и говежди копита!

— Вол — каза Господарят Ли. — Оттук-нататък трябва да се движим с повече достойнство.

Аз спрях паланкина, скочих на земята и го вдигнах за предните пръти заедно с носачите, след което ги треснах в земята но начин, който можеше да им изкърти зъбите.

— Слушайте ме, мит те мао цей! (Много полезна за посетителите на Пекин фраза. Означава: „Вие черничеви гъсеници, житояди, крадци на личинки!“) Още един звук и ще ви смачкам до степен да нахраня с останките и на трима ви някой комар.

Качих се отново и продължихме в почтително мълчание нататък между кулите Феникс и през защитния ров. Господарят Ли отдавна беше изпаднал в официална немилост, но все още притежаваше ранга си и съответните документи. Стражите нямаха заповед да го спират, така че преминахме без проблеми през Портата на сюблимното и пред нас се разкри Забраненият град.

— Сега ще имам нужда от зорките ти млади очи — каза Господарят Ли. — Ако съм прав, някой от висшите мандарини се е превърнал в храна на таласъма, а по неизвестна за мен причина колегите му правят всичко възможно, за да прикрият този факт. Но при всички случаи ще се наложи да го погребат и да му осигурят пилон.

Аз, разбира се, разбрах какво имаше предвид Господарят Ли, но никак не съм убеден, че и нецивилизованите читатели ще успеят, затова ще обясня накратко.

Всички хора имат по две души. По-висшата — хун — се намира в черния дроб и когато човек умре, точно над този орган в капака на ковчега се пробива дупка, за да може тя да влиза и излиза, когато си пожелае. По-низшата душа — по — се намира в белите дробове и при никакви обстоятелства не бива да се изпуска навън. В нея са съсредоточени животинските инстинкти на човека и тя много лесно може да тръгне по земята във вид на зъл дух. Душата хун трябва да може да пътува между черния дроб на мъртвеца и Низшия съд на Бога на Стените и Канавките в Ада през всичките четиридесет и девет дни, през които я съдят, но когато е отделена от познатото си тяло, тя много лесно може да изгуби ориентация, а за една висша душа е истинска трагедия, ако се заблуди. Може да изпадне в паника, да се засели в напълно неподходящо тяло и да се изврати, а когато една висша душа стане зла, тя наистина става зла. Ето защо има създания като чих-мей и ето защо се издигат пилони, по които душите да се ориентират. Те са високи, на върха им се завързва яркочервен флаг и се поставят до къщата на мъртвеца — вляво от вратата, ако е мъж, и вдясно — ако е жена. Господарят Ли смяташе, че мандарините не могат да рискуват и няма да позволят душата хун на колегата им да се заблуди и превърне в същото създание, на каквото сам той бе станал жертва. Нямаше как да не поставят пилон.

Започнах да се оглеждам, за да го открия, и донякъде съжалявах, защото идвах в Забранения град за първи път и бих предпочел да можех да го разглеждам и да питам Господаря Ли за една или друга забележителност. През този първи ден разбрах само, че би било по-добре името му да е Забранената градина. След като напуснахме централната улица, попаднахме сред феерия от изкусно аранжирани дървета, храсти и цветя, между които най-неочаквано се разкриваха прекрасни и изненадващи гледки — например коралови стени с великолепни барелефи, изобразяващи велики дракони и феникси или екзотични птици, които сякаш позираха на художниците, накацали по причудливите скали край тюркоазните езера. Именно една от тези птици привлече погледа ми докато се оглеждах за пилона и след миг разбрах, че не целият й блясък идва от перата. — Там! — възкликнах аз.

Зад една редица нарове към небето се издигаше тънка черна чертичка, на върха на която се вееше ален флаг. Когато стигнахме до Златната река, Господарят Ли накара носачите да свърнат натам. Минахме през Портата на Всеобщата хармония и се насочихме към комплекса, в който той беше прекарал двадесет напразни години — поне той ги наричаше така. Минахме покрай Залата на Утвърдения интелект, Залата на почитта към учителя (това е втората по големина библиотека в света — първата е в Чанг-ан) и там, в двора на Залата на литературната задълбоченост, вляво от входа й, видяхме пилона, предназначен за ориентиране на душата. Под аления флаг се развяваше още един — флаг на висш учен, който имаше право на всичките четиринадесет символа на академичната слава — перли на желанията, музикален камък, облаци за щастие, ромб, чаша от рог на носорог, книга, картина, кленов лист, бял равнец, бананов лист, триножник, билката на безсмъртието, пари и сребърна обувка.

— Този флаг значително намалява броя на възможните жертви — каза щастливо Господарят Ли. — Чул ли си някой от най-изтъкнатите учени на Империята да е издъхвал напоследък? Не, не си. И това ме кара да мисля, че подозренията ми за някаква конспирация са съвсем обосновани.

Когато влязохме в двора, видяхме, че е запълнен с паланкини като нашия, до един с траурни драперии. Тълпа младши мандарини се поклони дълбоко пред шапката и отличителните знаци на Господаря Ли, защото си беше сложил всичките, включително и символите на имперския пост, който беше заемел преди шестдесет години — резултатът беше много внушителен. Тръгна нагоре по стъпалата, сякаш мястото беше негова собственост и след малко се озовахме в огромна приемна зала — толкова огромна, че чак изглеждаше непропорционална. Стените й бяха покрити с кожите на диви животни, населявали няколко гори, да не говорим за останалите висящи орнаменти и разкошните дърворезби. Един килим, който изглежда беше направен от кожи на сибирска белка, покриваше близо декар от пода и стигаше до мраморен подиум, върху който беше поставен голям саркофаг.

Към него с тържествена сериозност си пробиваха път висши мандарини, които искаха да отдадат последна почит на колегата си. След това някой забеляза Господаря Ли. Последва масово рязко поемане на въздух, обърнати към нас глави — беше удивително да се гледа как една след друга елегантните одежди се отдръпват, сякаш за да избегнат контакт с прокажен — почти като в някакъв танц — докато Господарят Ли от своя страна поздравяваше със зъбата усмивка всеки уплашен поотделно:

— Уанг Чиен! Скъпи приятелю! Колко прекрасно е недостойните ми очи още веднъж да се насладят на божественото ти сияние! — И така нататък. В началото никой не каза и дума, но после изведнъж тишината беше нарушена.

— Као! О, Богове, та това е самият Ли Као! Как не се сетих да те повикам по-рано! Такава каша!

Мъжът, който с мъка си пробиваше път към Господаря Ли с помощта на два бастуна, беше съсухрен И изкривен от артрит. Беше по-стар, отколкото си мислех, че е възможно. Смятах, че Господарят Ли е достигнал възможния краен предел на човешкия живот, но въпросният старец увеличаваше този предел с поне тридесет години. Забелязах, че докато се придвижва, околните правят дълбоки поклони и че Господарят Ли го поздравява с истинско удоволствие.

— Здравей Чанг! Как си напоследък? — осведоми се той топло.

— Как съм? Че как може да съм? Имам склероза, разбира се — отвърна съсухрената антика. — Преди няколко дни разговарях с най-възрастния си внук надълго и нашироко и тъкмо се чудех как така е успял да стане толкова интелигентен, когато се сетих, че е мъртъв от двадесет години и че всъщност разговарям с папагала. Кое е това голямо хлапе с мускулите и смачкания нос?

Господарят Ли ме подкани с жест да пристъпя напред и да се поклоня.

— Позволи ми да ти представя своя бивш клиент и настоящ помощник Вол Номер Десет — каза той. — Вол, това е Сияйният Триарх, Върховният господар на Източната зора и Сюблимната изтънченост, Носителят на диамантения скиптър на Висшето тайнство на Върховното блаженство… Или, ако предпочиташ, Небесният господар.

Мисля, че не отскочих като топка от пода единствено защото тялото ми не можеше да реши дали да падне напред или назад. Пред мен стоеше не друг, а самият Чанг Тао-линг, най-висшият от висшите жреци на таоизма^[2] и единственият човек в Империята, официално признат за жив светец. В моето село го боготворяха както абатът на манастира, така и чичо ми Нунг, атеистът, и се говореше, че списъкът с добрите му дела може да покрие четири от петте свещени планини. И ето, сега стоеше пред мен от плът и кръв. Някак си успях да направя нервен поклон, без да падна в несвяст.

— Као, точно ти си човекът, който ни трябва, и се радвам, че някой е имал достатъчно ум, за да си спомни за теб — каза Небесният господар. — Случи се едно от най-странните неща, които някога съм виждал, което ще рече, че може би е било предопределено за теб.

Небесният господар беше частично глух и не му минаваше през ум, че крещи. Господарят Ли, от своя страна, трябваше също да говори силно, за да бъде чут, и в резултат се получаваше нещо много странно — стотици хора, смълчани и с вкаменени лица, слушаха два гласа, които кънтяха между стените на залата и ехото им се сблъскваше над ковчега.

— Казваш, че си го видял? — попита Господарят Ли.

— Случи се пред очите ми и ако нещо толкова ужасно наистина е трябвало да се случи, то много се радвам, че жертвата е човек като Ма Туан Лин. Страшен катър, знаеш, и позор за науката — изкрещя в отговор Небесният господар.

Внезапният блясък в очите на Господаря Ли ме накара да мисля, че и той споделя мнението на събеседника си за покойния Ма Туан Лин, но се опитва да се държи дипломатично.

— О, не мога да кажа категорично. Ма имаше и някои добри качества като изследовател. Само заключенията му бяха идиотски.

— Као! Ти си прекалено великодушен! — изкрещя Небесният господар. — Той беше истинско магаре отгоре до долу, а самочувствието му беше така дебело, както и тялото му. Трябваше да видиш как натъпкват тази лоена топка в ковчега!

Светецът се олюля болезнено върху бастуните си и погледна свирепо околните мандарини, здраво стиснали устни.

— Проклети глупаци! — изкрещя той. — Ако бяхте направили на този идиот Ма клизма, щяхте да го поберете и в орехова черупка!

Той отново се обърна към Господаря Ли.

— Както и да е, подобни неща са по твоята част, не по моята. Считай, че разследването е поверено на теб, така че ми кажи какво искаш и аз ще се опитам да ти помогна — каза го съвсем простичко.

— Ще започнем с това, което си видял, но нека най-напред излезем от този Мавзолей — отговори Господарят Ли щастливо.

Когато Небесният господар закуцука към страничната врата, усетих как по тялото ми се разлива някаква топлина. Такъв невероятен късмет! Господарят Ли щеше да е по-мъртъв и от Ма Туан Лин, ако очите можеха да убиват, но мандарините не можеха да направят друго, освен да го гледат злобно. Минахме по един коридор и влязохме в малък кабинет, който гледаше към непретенциозна градинка. Всичко вътре беше износено и старо. Беше уютен, но претрупан — имаше предмети от времето на пра-пра-прадядо ми. Небесният господар въздъхна облекчено, когато се отпусна на тапицираната пейка и остави бастуните. Веднага заговори по същество.

— Случи се по-миналата нощ, Као… всъщност беше сутринта… някъде около двойния час на овцата. Не можех да спя, както обикновено — луната светеше силно и сигурно помниш колко топло беше. Станах, облякох се и с бастуните отидох до кея при лодката си. Гребането е единственото физическо упражнение, което сега ми се отдава.

Той направи няколко движения с ръце, които наподобяваха гребане с весла.

— Стигнах до остров Хортензия. Там за мен има направени специален кей и пътека, по която мога да ходя. Разхождах се през гората, възхищавах се на луната и ми се искаше умът ми все още да е в състояние да създава поезия. Тогава чух най-проклетия писък, който съм чувал някога и видях Ма Туан Лин да тича към мен.

Светецът наклони глава назад и погледна Господаря Ли покрай двете страни на носа си, а устните му се разтегнаха в разсеяна усмивка.

— Може би всичко оттук нататък е резултат от старческото ми слабоумие, не съм сигурен, Као, просто не съм сигурен. Мога само да ти разкажа това, което видях… или което ми се стори, че виждам. Най-напред, един дребен сбръчкан човек преследваше Ма. Беше по-стар от теб, може би дори и от мен, но тичаше леко като дете и издаваше някакви пронизителни звуци. Нещо като: пи-фанг! пи-фапг!

— Какво? — попита Господарят Ли. Небесният господар сви рамене:

— Не, няма никакъв скрит смисъл. Просто издаваше такъв звук. Пи-фанг! Ма държеше в ръцете си нещо, което приличаше на клетка за птици. Беше празна. След това мандаринът нададе още един писък, който накара двойка гнездящи яребици да излетят в тъмнината, знаеш как пляскат с крила, и да се блъснат право в лицето ми. Паднах назад в някакви високи бурени и предполагам, че това спаси живота ми. Дребният старец не ме видя, когато изтича покрай мен. Замахна с дясната си ръка и в нея се появи нещо светло, яркочервено, което хвърли по Ма Туан и го улучи право по гърба.

Господарят Ли се задави и се удари с юмрук отпред по гърдите.

— Огнена топка? — попита той, след като се съвзе.

— Знам! Знам какво си мислиш! Най-накрая и последното късче мозък на старото момче се е превърнало в буца краве масло, нали? — въздъхна горчиво Небесният господар. — Казвам ти това, което ми се стори, че виждам. Ма умря още преди да падне на земята — не ми трябваше аутопсия, за да съм сигурен в това, — а дребният старец изтича покрай него, лек като лист, носен от вятъра. След това избухна светло сияние, което ме заслепи. Когато отново можех да виждам, от стареца нямаше и следа. Ма лежеше недалеч, а тази птича клетка стърчеше нагоре в буренаците край него. Гърбът му още пушеше. Огледах навсякъде! — нямаше никакъв старец. След това чух същото „пи-фанг“, този път някъде от много далече… Вдигнах глава и видях как един голям бял жерав пресича лунния диск. Светецът пое дълбоко дъх и разпери широко ръце.

— Мислиш, че полудявам? Чакай, още не си чул нищо!

— Горя от нетърпение да го чуя — отвърна Господарят Ли.

— Као, до вилата, която Ма използваше на остров Хортензия, има голяма купчина пръст от някакъв започнат, но изоставен строеж. Едва когато погледнах натам, разбрах, че съм стигнал до самата вила. Вниманието ми към купчината привлече някакъв звук и когато от пръстта, осветена от луната, се показа една ужасна ноктеста лапа, разбрах, че окончателно съм загубил разсъдъка си. Последва я още една лапа, купчината се раздвижи и от нея се надигна нещо голямо. Когато мръсотията изпада от това нещо, разбрах, че пред себе си имам най-хубавия чих-мей, който се е появявал в Китай от цяло хилядолетие насам. Класически таласъм, Као, и гледаше към жерава в небето. След малко птицата се смали и се превърна в точка, а таласъмът се втренчи в Ма Туан Лин. Стигна до него само с два скока и, кълна се, веднага откъсна главата от тялото му! Вдигна кървавата си плячка и отхапа голяма част от нея, но не можах да видя повече. Запълзях назад, но някакъв начин се оттласквах с бастуните и се надявах мляскането на съществото да заглуши шума, който вдигах аз. Добрах се до лодката си, върнах се тук и веднага алармирах. Това е всичко, което мога да кажа. Господарят Ли кимна замислено.

— Кого алармира? — попита той.

— Императорът е прикрепил към домакинството ми специален служител. Болногледач, предполагам, но понякога върши много добра работа.

— И му каза какво си видял?

— Налагаше се — отвърна Небесният господар — Разбира се, той не повярва на нито една моя дума.

— Е, аз ти вярвам — увери го Господарят Ли и намигна. — Не съм казал, че вярвам на всичко, което ми каза, но все пак няма да правя прибързани заключения. Кой знае? През живота си съм попадал на много още по-невероятни неща.

Небесният господар се ухили в отговор, след това се сви и почука с пръст темето си.

— Уморен съм, Као. Уморен! Остава ми толкова малко време, колкото и мозък, така че, ако искаш още нещо от мен, по-добре е да го получиш още сега.

Господарят Ли се наведе напред.

— Искам — каза той бавно и отчетливо, — да ми дадеш писмена заповед да разследвам тази история и всичко свързано с нея, подписана и подпечатана лично от теб — Небесния господар.

Не след дълго Господарят Ли ме поведе през някакви малки странични врати и коридори, след това през градините и накрая стигнахме до паланкина си. Изглеждаше много потиснат, а би трябвало да е въодушевен, така че го погледнах въпросително.

— Е, Вол, трябва да се простим с надеждата, че ще се сблъскаме със случай, равен по значение на Големия бял кит — каза той.

— Учителю?

— Дължа извинение на мандарините. Те са се опитвали да прикрият всичко и да натикат трупа в гробницата преди разни любопитни особи като мен да започнат да си пъхат носа, поради една много основателна причина, а именно, че най-великият жив светец на света изглежда се е признал за виновен в убийството на Ма Туан Лин — обясни Господарят Ли тъжно.